Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (25)

0024

През следващите дванайсет часа на Фробоз продължи да цари хаос, тъй като всеки ловец в ОАЗИС пристигаше на планетата и се хвърляше в битката.

Шестиците се бяха разпръснали по цялата планета в смел опит да блокират всички петстотин и дванайсет копия на игралното поле на Zork. Но макар войските им да бяха многобройни и добре екипирани, този път не бяха струпани достатъчно нагъсто. Само още седем от аватарите им успяха да вземат Нефритения ключ през този ден. А когато ловните кланове започнаха организираната си атака срещу тях, „кретените в синьо“ дадоха сериозни жертви и бяха принудени да отстъпят.

След няколко часа висшето им командване реши да предприеме нова стратегия. Бързо стана ясно, че няма да успеят да удържат над петстотин отделни блокади, нито да отблъснат непрестанния наплив от ловци. Затова прегрупираха силите си и ги съсредоточиха около десет съседни копия към южния полюс на планетата. Издигнаха силови полета край всяко от тях и разположиха бронирани батальони пред стените им.

Стратегията да действат в по-малък мащаб проработи и войските на Шестиците се оказаха достатъчни, че да удържат тези Десет места и да не допуснат други ловци да влязат там (а и ловците нямаха особено основание да се опитват, тъй като сега над петстотин други копия от Zork стояха отворени и необсадени). Така Шестиците можеха да действат необезпокоявани. В общи линии строиха по десет редици от аватари пред всяка бяла къща и ги пращаха един по един да вземат Нефритения ключ. Всички виждаха какво точно правят, защото цифрите срещу всеки от служебните номера на ИОИ в Класацията започнаха да се увеличават с по 15 000 точки.

В същото време се увеличаваха и резултатите на стотици ловци. Сега, след като местоположението на Нефритения ключ и действията, които бяха необходими, за да се вземе, бяха станали обществено достояние, всеки, преминал през Първата порта, можеше да се сдобие с него. Когато Битката за Фробоз приключи, Класацията изглеждаше по следния начин:

Въпреки че Шото бе постигнал същия резултат, като Соренто, последният бе стигнал 122 000 точки пръв и затова бе по-напред в класацията. Сравнително малкото бонус точки, които Арт3мида, Аех, Шото и аз бяхме получили, задето достигнахме първи до Медния ключ, бяха причината имената ни да останат в тачената група на Големите пет. А сега, след като Дайто бе мъртъв, Соренто също бе спечелил един от тези бонуси. При вида на служебния му номер над името на Шото ми призля. Соренто бе влязъл с коварство сред Големите пет.

Разгледах резултатите по-надолу в Класацията и видях, че в нея имаше вече над пет хиляди имена, а с всеки изминал час броят им се увеличаваше, тъй като нови и нови аватари най-сетне успяваха да победят лича на Joust и да вземат Медния ключ.

По форумите очевидно никой не знаеше какво се е случило с Дайто, но всички бяха на мнение, че Шестиците са го убили през първите няколко минути от битката за Фробоз. Носеха се всевъзможни слухове за начина, по който бе умрял, но никой не бе видял с очите си кончината му. Освен може би Шото, а той бе изчезнал. Изпратих му няколко покани за чат, но не получих отговор. Предположих, че и той като мен се бе съсредоточил изцяло върху това да намери Втората порта преди Шестиците.

* * *

Седях в крепостта си, взирах се в Нефритения ключ и повтарях текста, изписан върху него, като влудяваща мантра:

Продължи куеста, като минеш теста.

Продължи куеста, като минеш теста.

Продължи куеста, като минеш теста.

Добре, но какъв тест? Какъв тест трябваше да мина? Тестът на Кобаяши Мару? Предизвикателството на Пепси? Как бе възможно тази загадка да е толкова неясна?

Разтрих ядно очи под визьора. Реших да си почина и да поспя. Отворих инвентара на аватара си и върнах обратно Нефритения ключ. Тогава забелязах сребристия станиол в полето до него — опаковката, в която бе увит, когато се появи в дланта ми.

Знаех, че тайната на гатанката беше свързана по някакъв начин с опаковката, но не можех да се сетя как. Първо ми хрумна, че можеше да е препратка към Уили Уонка и Шоколадовата фабрика, но реших, че не беше така. В опаковката нямаше златен билет. Значението й беше друго.

Взирах се в станиола и размишлявах по въпроса, докато вече едва си държах очите отворени. Излязох от ОАЗИС и си легнах няколко часа по-късно, в 6:12 часа стандартно време по ОАЗИС, се събудих внезапно от стържещия звук на алармата, която ми извести, че отново имаше промяна в първите места. Изпълнен със страховити опасения, влязох в ОАЗИС и отворих Класацията, без да съм сигурен в това, какво да очаквам. Може би Арт3мида най-накрая бе преминала през Втората порта? Или пък Аех или Шото бяха имали тази чест.

Но резултатите и на тримата бяха същите. За свой ужас видях, че точките на Соренто се бяха увеличили с 200 000. А срещу служебния му номер вече имаше икони на две порти.

Соренто бе станал първият човек, намерил Втората порта и преминал през нея. Вследствие на това сега аватарът му заемаше първо място в Класацията.

Седях вцепенен и се взирах в служебния му номер, а наум преценявах какви щяха да са последствията от случилото се. След като бе излязъл оттам, той бе получил информация относно това, къде се криеше Кристалният ключ, който отваряше последната порта. Сега единствено Шестиците имаха тази гатанка, което означаваше, че бяха по-близо до Яйцето от когото и да било.

Изведнъж ми призля и започнах да се задушавам. Осъзнах, че това сигурно беше пристъп на паника. Бях шашнат до безобразие. Получих огромен психически шок. Както и да го наречете, направо се побърках.

Звъннах на Аех, но той не вдигна. Или още ми се сърдеше или имаше по-важна работа. Понечих да се обадя на Шото, но си спомних, че вчера бяха убили аватара на брат му. Сигурно не беше в много добро настроение. Реших засега да не го безпокоя.

Замислих се дали да не отлетя до Бенатар и да се опитам да поговоря с Арт3мида, но се осъзнах. Тя имаше Нефритения ключ вече от два месеца, а още не беше преминала през Втората порта. Новината, че Шестиците бяха успели за по-малко от двайсет и четири часа, сигурно я бе довела до унищожителна ярост. Или до кататония. Най-вероятно в момента не й беше до разговори, най-малкото с мен. Все пак опитах да й позвъня. Тя, както обикновено, не отговори.

Толкова отчаяно исках да чуя познат глас, че поради липсата на други възможности, се задоволих с Макс. В състоянието, в което бях, дори изкуственият компютърно генериран глас ми донесе известна утеха. Разбира се, предварително програмираните отговори на Макс бързо се изчерпаха, а когато той започна да се повтаря, илюзията, че разговарям с друго човешко същество, изцяло се изпари и се почувствах още по-самотен. Човек разбира, че окончателно е съсипал живота си, когато всичко се прецака и единственият, с когото може да си поговори, е софтуерът, управляващ системата му.

Не можех да заспя, затова гледах новините и следях ловните форуми. Армадата на Шестиците още беше на Фробоз, а аватарите им продължаваха да събират Нефритени ключове.

Соренто очевидно се бе поучил от предишната си грешка. Сега, след като само Шестиците знаеха къде беше Втората порта, нямаше да постъпят толкова глупаво, че да разкрият местоположението й, като се опитат да я барикадират с войските си. Но въпреки всичко, те се възползваха максимално от ситуацията. В хода на деня продължиха да пращат и други аватари там. След като Соренто премина, още дванайсет Шестици го последваха през следващите двайсет и четири часа. Тъй като всяка получаваше по 200 000 точки, с Арт3мида, Аех и Шото слизахме все по-надолу в Класацията, докато не изпаднахме от първата десетка и на главната страница не останаха само служебни номера на ИОИ.

Сега Шестиците контролираха всичко.

И когато бях сигурен, че ситуацията не можеше да се влоши повече, тя се влоши. Стана много, много зле. Два дни, след като премина през Втората порта, резултатът на Соренто скочи с още 30 000 точки, което означаваше, че е намерил Кристалния ключ.

Седях в крепостта си, взирах се в мониторите и гледах развитието на събитията, вцепенен от ужас. Нямаше какво да отричам. Краят на състезанието бе съвсем близо. При това нямаше да завърши, както винаги съм си мислел — като някой благороден и достоен ловец намереше Яйцето и спечелеше наградата. Бях се залъгвал през последните пет и половина години. Всички се бяхме залъгвали. Тази история нямаше да завърши щастливо. Личеше си. Лошите щяха да спечелят.

Прекарах следващите двайсет и четири часа в паника и вманиачено проверявах Класацията през пет секунди, като очаквах всеки момент на нея да се изпише КРАЙ.

Соренто или някой от многобройните му „експерти по Холидей“ бе успял да дешифрира гатанката и да намери Втората порта. Но макар доказателството да бе пред очите ми в Класацията, още ми беше трудно да повярвам. Досега Шестиците бяха напредвали само като следяха Арт3мида, Аех и мен с проклетия си артефакт. Как бяха успели тези безмозъчни скапаняци да намерят сами Втората порта? Можеше просто да са извадили късмет. А може и да са открили нов начин да мамят. Как иначе щяха да разгадаят посланието за един ден, след като Арт3мида не беше успяла с няколко дни преднина?

Имах чувството, че мозъкът ми се е размекнал и се е превърнал в каша. Не можех да разгадая текста на Нефритения ключ. Не ми хрумваха никакви идеи. Дори и скапани. Не знаех какво да правя, нито накъде да се насоча.

През нощта Шестиците продължиха да се сдобиват с копия от Кристалния ключ. Всеки път, когато някой от резултатите им се увеличеше, сякаш пробождаха сърцето ми с нож. Но не можех да откъсна поглед от Класацията. Бях като хипнотизиран.

Усетих, че изпадам в пълно отчаяние. Усилията ми през последните пет и половина години бяха напразни. Като пълен глупак бях подценил Соренто и Шестиците. А сега щяхме да платим най-страшната цена за самоувереността си. Тези зли, бездушни корпоративни лакеи се приближаваха до Яйцето с всеки изминал миг. Усещах го до мозъка на костите си.

Вече бях изгубил Арт3мида, а сега щях да загубя и състезанието.

Вече бях решил какво щях да направя, когато това се случеше. Първо, щях да пратя имейл до някое от хлапетата от официалния ми фенклуб, което нямаше пари и имаше аватар на 1-во ниво, и щях да му дам всичко, което притежавах. После щях да активирам механизма за саморазрушение на крепостта си и да седя в командния център, докато астероидът избухва в зрелищна термоядрена експлозия. Аватарът ми щеше да умре и в центъра на дисплея ми щеше да се изпише КРАЙ НА ИГРАТА. После щях да сваля визьора и да изляза от апартамента си за пръв път от четиринайсет месеца. Щях да взема асансьора до покрива. Можех дори да се кача по стълбите. Малко да се раздвижа.

На покрива на блока имаше ботаническа градина. Никога не бях ходил там, но бях виждал снимки и се наслаждавах на гледката чрез директно излъчване от камера. По края на покрива имаше монтирана прозрачна плексигласова бариера, за да не се хвърлят хората оттам, но явно не вършеше никаква работа, защото откакто се бях нанесъл, поне трима упорити бяха успели да скочат.

Щях да постоя горе известно време, да подишам непречистения градски въздух и да се порадвам на вятъра върху кожата си. После щях да се покатеря по бариерата и да се хвърля.

Това беше планът ми.

Опитвах се да реша коя мелодия да си подсвирквам, докато летя към смъртта си, когато телефонът ми иззвъня. Беше Шото. Не бях в настроение за разговори и го оставих да се прехвърли към гласовата поща, а после проследих как той записваше краткото си съобщение. Каза, че искал да дойде в крепостта ми да ми даде нещо, което Дайто ми оставил в завещанието си. Когато му се обадих, за да се уговорим, разбрах, че Шото беше сломен. Тихият му глас бе изпълнен с болка, а силното му отчаяние бе изписано по лицето му. Изглеждаше напълно обезверен. Беше в по-плачевно състояние и от мен.

Попитах го защо брат му изобщо беше написал „завещание“ на аватара си, вместо просто да остави вещите си на него. Така Дайто можеше да си направи нов аватар и брат му да му върне всичко. Но Шото ми каза, че той няма да си прави нов аватар повече и когато го попитах защо, обеща да ми обясни, когато се видехме лично.