Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (11)

0010

Отне ми малко повече от час да изляза от гробищата, в мига, в който изпълзях навън, на дисплея ми замига индикаторът за „нови съобщения“. Чак сега осъзнах, че Холидей бе поставил гробницата в зона без комуникации, където не можеха да се приемат обаждания, текстови съобщения и имейли. Вероятно за да не могат ловците да се обаждат на познати за съвети и помощ.

Прегледах съобщенията си и видях, че Аех се беше опитвал да се свърже с мен от момента, в който името ми се бе появило в Класацията. Беше ми звънял повече от десет пъти и ми беше изпратил няколко съобщения, в които ме питаше какво, за бога, правя и ми крещеше с ГЛАВНИ БУКВИ да му се обадя веднага. Тъкмо приключих с изтриването на съобщенията, когато отново ми позвъниха. Аех отново се опитваше да се свърже с мен. Реших да не вдигам, но му изпратих кратко съобщение, че ще му звънна при първа възможност.

Докато тичах през гората, оставих Класацията в ъгъла на дисплея си, за да разбера веднага дали Арт3мида е спечелила играта и е взела ключа. Когато стигнах до транспортния терминал и скочих в най-близката кабина, минаваше два часът през нощта.

Въведох мястото, до което исках да стигна. На екрана се появи карта на Мидълтаун. Излезе съобщение да избера един от двеста петдесет и шестте транспортни терминала на планетата.

Когато бе създал Мидълтаун, Холидей не бе поставил на планетата само една възстановка на родния си град. Там имаше двеста петдесет и шест копия на градчето. Реших, че нямаше значение в кое копие щях да попадна, затова напосоки избрах едно близо до екватора. После натиснах бутона за потвърждение, за да платя таксата, и аватарът ми изчезна.

Милисекунда по-късно стоях в телефонна кабина от 80-те години на XX в. в автогара на фирмата за автобусни превози Грейхаунд. Отворих врата и излязох. Все едно излизах от машина на времето. Наоколо се разхождаха няколко неигрални компютърни персонажи, облечени в дрехи от 80-те. Жена с огромна тупирана прическа поклащаше глава в такт с музиката от големия си уокмен. Хлапе със сиво яке се бе подпряло на една стена и редеше кубче на Рубик. Пънкар с коса, оформена в гребен, седеше на пластмасов стол и гледаше повторения на сериала Риптайд на телевизор, работещ с монети.

Видях къде беше изходът — и тръгнах към него с изваден меч. Цялата повърхност на Мидълтаун беше зона, разрешена за двубои, затова трябваше да действам предпазливо.

Малко след началото на Лова тази планета бе станала като централна гара и всички 256 копия от родния град на Холидей бяха претършувани от безкраен поток ловци, които търсеха ключове и следи. Според разпространените теории по форумите, Холидей бе създал множество копия от града, за да могат по няколко аватара да търсят едновременно, без да се бият. Въпреки това, през последните пет години ловците бяха претършували всичките 256 еднакви копия на Мидълтаун и всяка вещ в дома на Холидей бе описана и анализирана. Естествено цялото това търсене не бе довело до нищо. Нямаше ключове. Нямаше улики. Нямаше Яйце. Оттогава интересът към планетата драстично бе намалял. Но знаех, че все още от време на време тук идваха ловци.

Възнамерявах, ако се натъкна на друг ловец в дома на Холидей, да си плюя на петите, после да открадна кола и да карам четирийсет километра (в която и да било посока) до следващото идентично копие на Мидълтаун и така нататък, докато намерех копие от къщата, в която да няма никого.

Навън цареше прекрасен ден в Средния запад. Червеникавооранжевото слънце се бе спуснало ниско в небето. Макар досега да не бях стъпвал в Мидълтаун, бях проучил града щателно и знаех, че Холидей беше кодирал планетата така, че в който и момент да я посети или където и на повърхността й да се намира някой, винаги да попада на прекрасен късен есенен следобед около 1986 г.

Извадих картата на града, установих къде се намирам и проследих маршрута до дома на Холидей. Къщата беше на около километър и половина на север. Насочих аватара си в тази посока и се затичах. Докато се оглеждах наоколо, се удивих колко внимателно беше възпроизведено всичко. Бях чел, че Холидей написал целия код сам въз основа на спомените за родния си град от детските си години. Беше използвал стари карти на града, телефонни указатели, снимки и видеозаписи, за да направи всичко възможно най-автентично.

Обстановката напомняше на градчето от филма Вихърът на танца — малък провинциален град с пръснато нарядко население. Къщите изглеждаха изключително големи и невероятно отдалечени една от друга. Удивих се, че преди петдесет години дори семействата с ниски доходи са имали самостоятелни къщи. Жителите на града — неигрални компютърни персонажи — приличаха на статисти от идиличен музикален видеоклип от 80-те. Видях хора, които събираха нападалите листа в градините си с гребла, разхождаха кучетата си и седяха по верандите пред домовете си. От чисто любопитство помахах на неколцина от тях и те дружелюбно ми махнаха в отговор.

По всичко личеше в кой исторически период се намирах. Неигралните компютърни персонажи караха коли и пикапи бавно по сенчестите улици — все жадни за бензин антики: Транс-Ам, Додж Омнис, Айрък Зет-28 и Кей-кар. Минах покрай една бензиностанция, чиято табела гласеше, че бензинът беше само двадесет и три цента за литър.

Тъкмо завивах по улицата на Холидей, когато чух фанфари. Веднага погледнах към Класацията в ъгъла на дисплея си.

Арт3мида бе успяла.

Сега името й стоеше точно под моето. Резултатът й беше 9000 точки — с 1000 по-малко от моя. Изглежда бях получил бонус, тъй като пръв бях спечелил Медния ключ. Чак сега осъзнах пълните последици от съществуването на Класацията. Отсега нататък не само ловците щяха да следят как се движат конкурентите им, но и целият свят щеше да знае кои са водачите. Щяхме да станем знаменитости (и мишени).

В този миг Арт3мида сигурно се взираше в своя Меден ключ и четеше текста, гравиран върху него. Щеше да го разшифрова мигновено. Всъщност може би вече пътуваше към Мидълтаун.

Това ме накара да се размърдам. Сега имах едва час преднина пред нея. Може би дори по-малко.

Когато стигнах до Кливланд авеню — улицата, на която Холидей бе израснал, изтичах по пропукания тротоар и изкачих предните стълби на дома му. Изглеждаше точно като на снимките: скромна двуетажна къща с боядисани в червено стени. Два форда, модели от края на 70-те, стояха паркирани на алеята, а единият от тях бе вдигнат на трупчета.

Взирах се в копието на дома на Холидей, което той бе създал, и се опитвах да си представя какво ли би било чувството да израснеш на подобно място. Бях чел, че в истинския Мидълтаун всички къщи в този квартал са били разрушени в края на 90-те години, за да се освободи място за търговски център. Но Холидей бе съхранил завинаги града от детството си в ОАЗИС.

Изтичах по пътеката и влязох през входната врата, която водеше до дневната. Познавах добре тази стая, защото тя присъстваше в Поканата на Анорак. Разпознах ламперията, имитираща дърво, тъмнооранжевия килим и мебелите в крещящи цветове, които изглеждаха като купени от гаражни разпродажби от ерата на диското.

Къщата беше празна. По неизвестни причини Холидей бе решил да не поставя тук неигрални компютърни персонажи на себе си и покойните си родители. Вероятно щеше да е твърде зловещо дори за него. На стената в дневната обаче висеше семейна снимка. Портретът бе направен пред магазин К-март през 1984 г., но господин и госпожа Холидей все още бяха облечени по модата от края на 70-те, а дванайсетгодишният Джими стоеше между тях и гледаше начумерено в обектива иззад дебелите стъкла на очилата си. Изглеждаха като обикновено американско семейство. Нищо в снимката не подсказваше, че мъжът със стоически вид, облечен с кафяв всекидневен костюм, е алкохолик, който тормози семейството си, че усмихнатата жена с пъстри панталони и сако страда от маниакална депресия и че момчето с избелялата тениска с картинка от играта Asteroids един ден ще създаде изцяло нова вселена.

Докато се оглеждах наоколо, се зачудих защо Холидей, който винаги бе твърдял, че е имал нещастно детство, впоследствие бе започнал да изпитва такава носталгия по него. Ако аз някога успеех да се измъкна от купчините, изобщо нямаше да ми е мъчно за времето, прекарано там. И със сигурност нямаше да създам тяхно подробно виртуално копие.

Погледнах към масивния телевизор Zenith и играта Atari 2600, включена в него. Пластмасовата, имитираща дърво, кутия на игралната конзола беше същата като на телевизора и по стените на дневната. До конзолата имаше кутия от обувки, в която бяха прибрани девет касети с игри: Combat, Space Invaders, Pitfall, Kaboom! Star Raiders, The Empire Strikes Back, Starmaster, Yars’ Revenge и E. T. Ловците придаваха голямо значение на липсата на Adventure — играта, на която Холидей играеше именно на тази конзола в края на Поканата на Анорак. Бяха търсили копие от Adventure по цялата планета, но изглежда такова нямаше. Бяха донесли копия от играта от други планети, но когато се бяха опитвали да я играят на атарито на Холидей, не бяха успели да я подкарат. Никой не знаеше защо.

Претърсих набързо останалата част от къщата, за да се уверя, че няма други аватари. После отворих вратата към стаята на Холидей и след като видях, че беше празна, влязох и заключих след себе си. От години се разпространяваха снимки и видеозаписи от това помещение и аз ги бях научил наизуст. Но сега за пръв път бях в „истинската“ стая. Побиха ме тръпки.

Килимът беше с отвратителен цвят на горчица, както и тапетите. Но стените бяха почти изцяло покрити с плакати от филми и на рокгрупи: Истински гений, Военни игри, Трон, Пинк Флойд, Дево, Ръш. До вратата имаше библиотека, препълнена с научнофантастични и фентъзи романи (естествено, бях чел всички заглавия). На етажерката до леглото бяха натъпкани стари компютърни списания и книжки с правила за Dungeons & Dragons. Имаше и няколко кутии с комикси, натрупани до стената, всяка с прилежно надписан етикет. А на разнебитеното дървено бюро в ъгъла стоеше първият компютър на Джеймс Холидей.

Като много от компютрите от онова време, той беше с вградена клавиатура. TRS-8 Color Computer 2, 16К RAM бе изписано на етикет над клавишите. От задната част на машината излизаха кабели, свързани с малък цветен телевизор, матричен принтер, касетофон и модем. На бюрото до модема беше залепен списък с телефонни номера за достъп до форуми.

Седнах на бюрото и открих копчето за включване на компютъра и телевизора. Последва статично изпращяване и след него ниско жужене, докато телевизорът загряваше. Миг по-късно на монитора се появи зеленото изображение при зареждане на TRS-80 и се изписаха думите:

EXTENDED COLOR BASIC 1.1

COPYRIGHT (c) 1982 BY TANDY

OK

Под тях мигаше курсор, който преминаваше през всички цветове от спектъра. Написах ПРИВЕТ и натиснах бутона ENTER.

На следващия ред се появи текстът: ?SYNTAX ERROR. ПРИВЕТ не беше валидна команда в Basic, единствения език, който древният компютър разбираше.

От проучванията си знаех, че касетофонът функционира като дисково устройство за TRS-80. На него се съхраняваха данни като аналоговия звук върху аудиокасети. Когато Холидей започнал да се занимава с програмиране, горкото дете нямало достъп дори до устройство за дискети. Налагало се да съхранява кода си на аудиокасети. До дисковото устройство имаше кутия за обувки, пълна с десетки такива касети. Повечето от тях бяха текстови приключенски игри: Raaka-tu, Bedlam, Pyramid и Madness and the Minotaur. Имаше и няколко ROM касети, които се побираха в процеп отстрани на компютъра. Рових в кутията, докато не намерих тази с надпис Dungeons of Daggorath с разкривени жълти букви върху захабения червен етикет. Графиката на играта изобразяваше изглед от първо лице към дълъг подземен коридор, препречен от тромав син великан с голяма каменна брадва.

Когато списъкът с игрите от стаята на Холидей се появи онлайн, свалих и изиграх всяка от тях, така че вече бях овладял Dungeons of Daggorath преди повече от две години. Трябваше ми почти цял уикенд. Графиката беше изключително груба, но въпреки това играта водеше до пристрастяване.

От форумите знаех, че през последните пет години няколко ловци бяха играли Dungeons of Daggorath именно тук, на компютъра на Холидей. Имаше хора, които бяха изиграли на място всяка от игрите в кутията само за да видят дали ще последва нещо. Но нищо не се бе случило. Никой от тях обаче не бе носил със себе си Медния ключ.

Ръцете ми трепереха леко, когато изключих компютъра и поставих касетата с Dungeons of Daggorath. Щом го пуснах отново, екранът проблесна в черно и се появи грубото изображение на магьосник, придружено от злокобен звуков ефект. В едната си ръка той държеше жезъл, а под него, с главни букви, бе изписана легендата:

„Предизвиквам те да влезеш… в Подземията на Даггорат!“ Поставих пръсти върху клавиатурата и започнах да играя. В същия миг тонколоните върху шкафа на Холидей внезапно се включиха и от тях гръмна позната мелодия — музиката от филма Конан Варваринът на Базил Полидориъс.

Реших, че това беше знак от Анорак, че съм на прав път. Почти веднага изгубих представа за времето. Забравих, че аватарът ми седи в стаята на Холидей, че в действителност аз съм в скривалището си, сгушен до електрическата печка, и че пръстите ми натискат въздуха пред мен, въвеждайки команди на въображаема клавиатура. Всички преплитащи се светове се сляха и се потопих безпаметно в играта в другата игра.

В Dungeons of Daggorath играчът управлява аватара си, като въвежда текстови команди от рода на Завий наляво или Вземи факела, и го насочва все по-надолу през лабиринт от коридори, изобразени с векторна графика, като по пътя се бие с паяци, каменни великани, духове и други същества през петте нива с увеличаваща се трудност. Отне ми известно време да си припомня командите и особеностите на играта, но след като успях, вече не беше трудно. Възможността да запазвам мястото, до което бях стигнал, ми даваше на практика безброй животи (макар запазването и презареждането на играта от дисковото устройство да се оказа бавен и досаден процес — бяха нужни няколко опита и дълго настройване на копчето за звука на касетофона). Така можех да правя почивки за ходене до тоалетната и за да презареждам печката.

Докато играех, музиката от Конан Варваринът свърши, колонките изщракаха и започнаха да свирят другата страна на касетата, от която зазвуча богатата на синтезатори мелодия от Жената ястреб. Нямах търпение да натрия носа на Аех с този факт.

Най-накрая, около 4 часа през нощта, стигнах до последното ниво на подземието и се изправих срещу Злия магьосник на Даггорат. След като загинах и рестартирах два пъти, накрая го победих с Елфическия меч и Ледения пръстен. Завърших играта и взех вълшебния пръстен на магьосника. Тогава на екрана се появи изображение на магьосник с ярки звезди, избродирани по робата и жезъла му. Текстът под него гласеше: СЪДБАТА ОЧАКВА РЪКАТА НА НОВ МАГЬОСНИК!.

Изчаках да видя какво ще стане. За миг не се случи нищо. Тогава допотопният матричен принтер на Холидей оживя внезапно и шумно изписа един-единствен ред текст. Хартията излезе от принтера. Откъснах листа и прочетох: ПОЗДРАВЛЕНИЯ! ОТВОРИ ПЪРВАТА ПОРТА!

Огледах се и видях, че в стената на стаята се беше появила порта от ковано желязо на мястото, където преди малко бе стоял плакатът от филма Военни игри. В центъра й имаше ключалка с медно покритие.

Извадих Медния ключ и се качих на бюрото на Холидей, за да стигна до ключалката. Пъхнах го и го завъртях. Портата засия, сякаш металът изведнъж се бе нажежил, и двукрилата врата се отвори навътре и разкри безброй звезди. Изглежда този портал водеше до дълбокия космос.

„Боже, колко много звезди“ — чух невидим глас. Разпознах репликата от филма 2010. После чух ниско злокобно жужене, последвано от музикалната тема „Тъй рече Заратустра“ на Рихард Щраус.

Наведох се напред и надникнах през портала. Огледах наляво и надясно, нагоре и надолу. Във всички посоки се виждаше единствено необятният космос, изпълнен със звезди. Присвих очи и успях да различа няколко миниатюрни мъглявини и галактики в далечината.

Не се поколебах. Скочих през отворената порта. Тя сякаш ме притегли и започнах да падам. Но падах напред, вместо надолу, а звездите падаха с мен.