Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (3)

0002

Аватарът ми се материализира пред шкафчето ми на втория етаж на гимназията — на същото място, на което бях стоял, когато излязох от системата предишната вечер.

Огледах се наляво и надясно по коридора. Виртуалната обстановка изглеждаше почти (но не напълно) истинска. Всичко в ОАЗИС беше изобразено в прекрасна триизмерна графика. Ако човек не се вглеждаше твърде подробно в заобикалящата среда, лесно можеше да забрави, че всичко пред очите му е генерирано от компютър. При това изгледът бе такъв със старата ми училищна конзола. Бях чувал, че ако влезеш в системата с някой от най-новите мощни терминали, няма да различиш ОАЗИС от истинския свят.

Докоснах вратата на шкафчето си и тя се отвори с тихо метално изщракване. Вътрешността му бе оскъдно украсена. Снимка на принцеса Лея с лазерен пистолет. Групова снимка на членовете на Монти Пайтън с костюмите им от Свещеният Граал. Корицата на списание Тайм с Джеймс Холидей. Протегнах се и потупах купчината учебници на горния рафт, те изчезнаха и се появиха след миг в инвентара на аватара ми.

Като изключим тях, той имаше само още няколко предмета: фенерче, къс железен меч, малък бронзов щит и кожени доспехи. Вещите ми бяха с ниско качество и нямаха магически функции, но единствено това можех да си позволя. Предметите в ОАЗИС струваха колкото и вещите в истинския свят (понякога дори повече) и за тях не се плащаше с ваучери за храна. Кредитите — паричната единица на ОАЗИС — в сегашните тежки времена бяха една от най-стабилните валути в света.

От вътрешната страна на шкафчето ми имаше закачено малко огледало, в което зърнах виртуалния си облик. Бях направил лицето и тялото на аватара си до голяма степен като истинските си. Той обаче имаше малко по-малък нос и беше по-висок. И по-слаб. И по-мускулест. И нямаше акне. Но освен тези няколко дребни подробности, бяхме почти идентични. Строгите правила за външния вид в училище налагаха всички аватари да са с човешки облик, от същия пол и на същата възраст, като притежателите си. Не се допускаха гигантски двуглави еднорози хермафродити. Не и на територията на училището.

Можеше да кръстиш аватара си, както поискаш, стига името да беше свободно. Тоест вече да не се използваше от някого другиго. Името на аватара представляваше също имейл адреса ти и потребителското име в чата, затова всеки се стараеше да си измисли нещо готино и лесно за запомняне. Знаменитостите плащаха огромни суми на киберклошарите, за да си купят вече резервираните от тях имена.

Когато създадох първия си аватар в ОАЗИС, го кръстих „Уейд_Великолепният“. След това си сменях името на всеки няколко месеца, обикновено с нещо все така абсурдно. Но сега аватарът ми трябваше да е с постоянно име за следващите пет години. В деня, в който започна Ловът и реших да стана ловец, се прекръстих на Парзивал — като рицаря от легендите за крал Артур, който бе открил Свещения Граал. Другите, по-популярни начини на изписване на името — Парсифал и Пърсивал, вече бяха заети. Но на мен и без това Парзивал ми харесваше повече. Беше звучно.

Рядко някой използваше истинското си име онлайн, защото едно от най-ценните неща в ОАЗИС беше анонимността. Във виртуалната среда никой не знаеше кой си в действителност, освен ако ти не пожелаеше да му кажеш. На този факт се дължеше и голяма част от популярността и културата на ОАЗИС. Реалното ти име. Пръстови отпечатъци и снимки на ретините се съхраняваха в акаунта ти, но Григериъс Симюлейшън Систъмс пазеха тази информация криптирана и поверителна. Дори служителите на ГСС не можеха да видят истинската самоличност на аватарите. Докато Джеймс Холидей още управляваше компанията, при едно шумно и безпрецедентно дело във Върховния съд си бе извоювал правото всеки потребител на ОАЗИС да пази истинската си самоличност в тайна.

Когато се записах в образователната система на ОАЗИС, трябваше да посоча истинското си име, домашен адрес и номер на социалната осигуровка. Тази информация се съхраняваше в ученическия ми профил, но до нея имаше достъп единствено директорът на училището. Никой от учителите и съучениците ми не знаеше кой съм в действителност, нито пък аз знаех кои са те. Знаеха само първото ми име. Учениците нямаха право да използват името на аватара си в училище. Правилото бе въведено, за да не се налага учителите да произнасят абсурдни обръщения в случаи като: „Мазна_Пъпка, моля те, внимавай!“ Или „Секси_Уанг69, стани и си прочети есето!“ Затова учениците бяха задължени да използват истинските си първи имена, следвани от число, за да се различават от другите ученици със същото малко име. Когато се записах, в училището вече имаше други двама ученици с малко име Уейд и затова ми дадоха потребителско име Уейд3. То се изписваше над главата на аватара ми, докато се намирах на територията на гимназията.

Звънецът иззвъня и в крайчеца на дисплея ми се появи съобщение, което ме информираше, че първият час започва след четирийсет минути. Обърнах се и тръгнах по коридора чрез поредица от едва доловими движения на ръката, с които насочвах аватара си. Можех да се придвижвам и с гласови команди, когато ръцете ми бяха заети.

Тръгнах към кабинета по история и по пътя се усмихвах и махах на познати лица. Бях последен клас и това училище щеше да ми липсва, когато завършех след няколко месеца. Не горях от желание да завърша. Нямах пари за колеж, дори и виртуален, а оценките ми не бяха чак толкова добри, че да спечеля стипендия. Единственият ми план, след като завършех, беше да стана професионален ловец. Нямах голям избор. Спечелването на състезанието беше уникалният ми шанс да се измъкна от купчините. Освен ако не исках да подпиша петгодишен обвързващ договор с някоя корпорация, а това ми се струваше толкова привлекателно, колкото да се отъркалям в натрошени стъкла чисто гол.

Докато вървях по коридора, пред шкафчетата започнаха да се материализират и други ученици — полупрозрачни привидения, които постепенно ставаха плътни. По коридора започнаха да отекват гласовете на тийнейджъри. Не след дълго чух някой да казва нещо обидно по мой адрес.

— Я виж ти! И това ако не е Уейд3! — извика един глас.

Обърнах се и видях Тод13, противен аватар, който познавах от часовете по алгебра. Беше с няколко от приятелите си.

— Чудни дрешки — продължи той. — Откъде докопа това готино екипче?

Аватарът ми беше облечен с черна тениска и сини джинси, едно от безплатните облекла, които можеше да избереш при създаването на акаунта си. Също като малоумните си приятели, Тод13 носеше скъп дизайнерски костюм, купен от мола на някоя друга планета с парите на баща му.

— Майка ти ми ги купи — отвърнах, без да се спирам. — Благодари й от мое име, когато се прибереш да те накърми и да ти даде джобни пари.

Детинско, знам. Но макар и виртуална, това бе гимназия, а колкото по-детинска бе обидата, толкова по-силно въздействие имаше.

Отговорът ми предизвика смях у няколко от приятелите му и други ученици, които стояха наблизо. Тод13 се намръщи и дори се изчерви — сигурен знак, че бе изключил функцията за емоции в реално време, чрез която аватарът показваше изражението и езика на тялото на потребителя. Той понечи да отговори, но аз го изпреварих и изключих звука му, за да не чувам какво казва. Просто се усмихнах и продължих по пътя си.

Една от любимите ми функции в онлайн училището беше възможността да изключвам звука на съучениците си и прилагах тази опция почти всеки ден. Най-хубавото обаче беше, че те виждаха, че съм ги изключил и не можеха да направят нищичко по въпроса. В училището никога нямаше сбивания. Симулацията просто не го позволяваше. Цялата планета Лудус беше зона, забранена за битки. В това училище единствените оръжия бяха думите, а аз умеех да боравя добре с тях.

* * *

Ходех на училище в реалния свят до шести клас. И изживяването никак не беше приятно.

Бях болезнено срамежливо, тромаво хлапе с ниско самочувствие, което почти не умееше да общува — страничен ефект от прекараното в ОАЗИС детство. Не се чувствах удобно в кожата си. Онлайн нямах никакъв проблем да разговарям и да се сприятелявам. Но в истинския свят общуването — особено с деца на моята възраст ме притесняваше ужасно. Не знаех как да се държа и какво да казвам, а когато все пак съберях смелост да проговоря, като че ли винаги казвах нещо неуместно.

Част от проблема беше свързан с външния ми вид. Бях с наднормено тегло, откакто се помнех. За това допринасяше и диетата ми от отпусканите с купони храни, наблъскани със захар и нишесте, но също и бях пристрастен към ОАЗИС, поради което, докато не пригодих велоергометъра в скривалището си като средство за зареждане на батериите, се движех единствено, когато бягах от побойници преди и след училище. Ситуацията се влошаваше още повече и поради оскъдния ми гардероб, съставен изцяло от дрехи, които не ми бяха по мярка, купувани от магазини „втора употреба“ и получавани от дарения. С тях все едно на челото си имах нарисувана мишена.

Стараех се обаче да се впиша в обстановката. Години наред оглеждах столовата като терминатор Т-1000 в търсене на групичка, която да ме приеме. Но дори останалите неудачници не искаха да имат нищо общо с мен. Бях твърде странен дори за чудаците. Ще попитате за момичетата. Беше изключително преживяване да разтоварвам с тях. За мен те представляваха екзотичен извънземен вид, едновременно красив и страшен. Винаги, когато се приближавах до някое, неизменно ми избиваше студена пот и губех способността да съставям пълни изречения.

За мен училището беше урок по еволюция. Ежедневни подигравки, тормоз и изолация. В шести клас вече започнах да се чудя дали щях да успея да запазя здравия си разум през шестте години, които оставаха до дипломирането.

И тогава, един прекрасен ден, директорът ни съобщи, че всеки ученик с успех над средния можеше да кандидатства за прехвърляне в новата образователна система на ОАЗИС. Системата на държавните училища в реалността беше зле финансирана и от десетилетия не успяваше да поеме всички ученици. Условията в много от училищата бяха станали толкова ужасни, че насърчаваха всяко дете с успех над посредствения да си остане вкъщи и да посещава онлайн училище.

Едва не се пребих, докато тичах към администрацията, за да си подам молбата. Одобриха я и за следващия срок се прехвърлих в Онлайн училище № 1873.

Преди това аватарът ми стоеше само на Инсипио, планетата в центъра на Зона 1, където се появяваха новосъздадените аватари. На Инсипио нямаше кой знае какви интересни занимания, освен да си чатиш с други новаци или да пазаруваш в някои от гигантските молове, отрупали планетата. Ако човек искаше да отиде на някое по-интересно място, трябваше да плати такса за телепортация, която струваше истински пари, а с такива не разполагах. Ето защо аватарът ми нямаше как да мръдне от Инсипио. Това продължи, докато от новото ми училище не ми изпратиха имейл с ваучер за телепортация, който покриваше пътния билет на аватара ми до Лудус — планетата, на която се намираха всички държавни онлайн учебни заведения.

На Лудус имаше стотици училища, разпределени равномерно върху нея, и всичките бяха еднакви, защото за създаването им просто бе копиран един и същи код. И тъй като сградите бяха просто софтуер, за дизайна им нямаше финансови ограничения, нито ги ограничаваха законите на физиката. Всяко училище представляваше пищен храм на знанието с лъскави мраморни коридори, подобни на катедрали класни стаи, физкултурни салони с нулева гравитация и виртуални библиотеки, които съдържаха всяка книга (одобрена от училищното настоятелство), писана някога. Програмистите, натоварени със задачата да построят образователната система на ОАЗИС, се бяха постарали да създадат идеалната обстановка за обучение. Училището на бъдещето.

През първия си ден в 1873-о училище си мислех, че съм попаднал в рая. Сега, вместо да бягам от побойници и наркомани на път за там, всяка сутрин отивах в скривалището си и оставах в него през целия ден. Най-хубавото в ОАЗИС беше, че никой не виждаше колко бях дебел, че имах акне и че носех едни и същи стари дрехи всяка седмица. Побойниците не можеха да ме плюят, да ме бият или да ме блъскат в стойката за велосипеди след училище. Никой не можеше да ме докосне. Тук бях в безопасност.

* * *

Когато пристигнах в кабинета по история, няколко ученици вече бяха заели местата си. Аватарите им седяха неподвижно на чиновете със затворени очи. Това беше знак, че са „заети“, което означаваше, че в момента говорят по телефона, разглеждат страници в интернет или са логнати в чатрум. В ОАЗИС не бе възпитано да заговаряш аватар, който е зает с друго. Те и без това не ти обръщаха внимание и ти изпращаха автоматично съобщение да се разкараш.

Седнах на чина си и натиснах иконата зает в края на дисплея си. Аватарът ми затвори очи, но аз все още виждах всичко около себе си. Натиснах друга икона — и се отвори голям двуизмерен уеб браузър, който висеше във въздуха точно пред мен. Тези прозорци бяха видими само за моя аватар, така че никой не можеше да чете зад гърба ми (освен ако аз изрично не изберях тази опция).

Главната ми страница бе настроена на Инкубатора, един от популярните форуми за ловци. Интерфейсът на Инкубатора бе проектиран да изглежда и да работи като старите дъски за съобщения от преди времето на интернет, като ефектът се допълваше от пукащия звук на 300-битов модем, който се свързва с мрежата. Яко. Няколко минути преглеждах най-новите съобщения с ловни новини и слухове. Аз бях предимно шпионин, рядко публикувах мнения във форумите, макар и да ги преглеждах всеки ден. Тази сутрин нямаше нищо интересно. Обичайните войни между отделните ловни кланове. Безконечните спорове за „правилното“ тълкуване на някой загадъчен откъс от Алманахът на Анорак. Аватари на високи нива, които се хвалеха с най-новите магически предмети или артефакти, с които са се сдобили. Тези глупости продължаваха вече от няколко години. Поради липсата на истински напредък, субкултурата на ловците постепенно бе затънала в хвалби, небивалици и безсмислени вътрешни кавги. Жалка картинка.

Любимите ми теми бяха посветените на „Шестиците“, както подигравателно наричаха ловците, които работеха за Инъвейтив Онлайн Индъстрис. ИОИ (което се произнасяше ай-о-уай^[1]) беше глобален конгломерат в сферата на комуникациите и най-големият доставчик на интернет в света. Голяма част от бизнеса му се въртеше около предоставянето на достъп до ОАЗИС и продажбата на стоки и услуги в нея. Поради това се бяха опитвали няколко пъти да погълнат агресивно Григериъс Симюлейшън Систъмс, но всичките им опити се провалиха. Сега се опитваха да завладеят ГСС чрез една вратичка в завещанието на Холидей.

ИОИ бяха създали нов отдел в компанията, който наричаха „Отдел по оология“ (по принцип терминът оология означава „науката, изучаваща птичите яйца“, но през последните години бе придобил и второ значение: „науката, изучаваща търсенето на Великденското яйце на Холидей“). Новият отдел в ИОИ имаше само една цел: да спечели състезанието на Холидей и да вземе богатството, компанията му и самия ОАЗИС.

Като повечето ловци, и аз се ужасявах какво ще стане, ако ИОИ поеме контрола върху ОАЗИС. Пиар стратегията на компанията недвусмислено показваше намеренията й. В ИОИ вярваха, че Холидей така и не е реализирал печалбата, която творението му би могло да донесе, и бяха готови да променят това. Щяха да започнат да взимат месечна такса за достъп до симулацията. Щяха да лепнат реклами на всяко свободно местенце. С анонимността на потребителите и свободното слово щеше да е свършено. В мига, в който ИОИ поемеше управлението, ОАЗИС вече нямаше да е свободно достъпната виртуалната утопия, в която бях израснал, а щеше да се превърне в безбожно скъп корпоративен увеселителен парк за тесен кръг от богаташи.

ИОИ изискваха техните ловци, които наричаха „оолози“, да използват служебните си номера за имена на аватарите си. Тези номера се състояха от шест цифри и винаги започваха с 6, затова всички вече ги наричаха „Шестиците“. Напоследък обаче повечето ловци им викаха „Мазниците“ (защото бяха големи продажници).

За да станеш Шестица, трябваше да подпишеш договор, в който освен всичко останало, бе посочено и че ако някой намереше Яйцето на Холидей, наградата ставаше собственост на работодателя му. В замяна ИОИ плащаха на всеки два месеца, осигуряваха храна, жилище, здравни и пенсионни осигуровки. Компанията оборудваше аватарите си и с най-скъпите доспехи, превозни средства и оръжия и покриваше всички такси за телепортация. До голяма степен да станеш Шестица бе все едно да постъпиш в армията.

Шестиците се забелязваха лесно, защото всички изглеждаха еднакво. От тях се изискваше да имат един и същи едър мъжки аватар (независимо от истинския пол на оператора) с късо подстригана тъмна коса и чертите на лицето, които системата задаваше по подразбиране. Всички до един носеха еднакви тъмносини униформи. Единственият начин да различиш тези корпоративни клонинги бе шестцифреният служебен номер отдясно на гърдите им под корпоративното лого на ИОИ.

Както повечето ловци, и аз ненавиждах Шестиците и се отвращавах от факта, че изобщо съществуваха. С наемането на армия от платени ловци този отдел опорочаваше цялата идея на състезанието. Естествено, някои биха казали, че ловците, които се обединяваха в кланове, правеха същото. Вече съществуваха стотици ловни кланове, някои от които с хиляди членове. Всеки клан бе обвързан с желязно юридическо споразумение, в което пишеше, че ако някой от членовете му спечелеше състезанието, той щеше да бъде длъжен да подели наградата с останалите членове. Независимите ловци като мен не обръщаха особено внимание на клановете, но все пак ги уважавахме като ловци — за разлика от Шестиците, чиято цел бе да предадат ОАЗИС в ръцете на зловреден международен конгломерат, твърдо решен да го разсипе.

Моето поколение нямаше представа какъв е бил светът без ОАЗИС. За нас това не бе просто игра или платформа за развлечения. Виртуалната среда бе неразривна част от живота ни, откакто се помнехме. Бяхме се родили в отвратителни времена и ОАЗИС бе нашето убежище. Мисълта, че ИОИ може да го купи и превърне и стандартен корпоративен продукт, ни ужасяваше по начин, който родените преди създаването му нямаше как да разберат. За нас това би било като да ти отнемат слънцето или да искат такса, за да погледнеш към небето.

Шестиците представляваха общия враг за ловците и едно от любимите занимания във форумите и чатрумовете ни беше да ги хулим. Много от ловците на високи нива спазваха правилото да убиват (или да се опитат да убият) всяка Шестица, изпречила се на пътя им. Някои дори отделяха повече време на преследването на Шестици, отколкото на търсенето на Яйцето. Големите кланове дори си организираха всяка година състезание под наслов „Да изтребим Мазниците“, а наградата печелеше кланът, успял да избие най-много от тях.

След като прегледах още няколко форума, натиснах в списъка с отметките си иконата на един от любимите си уебсайтове. Това беше блогът на ловджийка на име Арт3мида, озаглавен Размислите на Арти. Бях се натъкнал на него преди около три години и оттогава го четях редовно. Тя публикуваше дълги есета за Лова на Яйцето, който наричаше „Влудяващото търсене на макгъфина^[2]“. Изразяваше се приятно и интелигентно, а публикациите й бяха пълни със самоироничен хумор и остроумни, сардонични лирически отклонения. Освен че публикуваше своите (често невероятно смешни) тълкувания на откъси от Алманаха, тя поставяше и връзки към книгите, филмите, телевизионните сериали и песните, които в момента изучаваше като част от проучването си за Холидей. Предполагах, че публикациите й бяха пълни с подвеждаща информация, но въпреки това бяха много забавни.

Едва ли е нужно да казвам, че страшно си падах по виртуалната Арт3мида.

От време на време тя качваше снимки на чернокосия си аватар, а понякога (всъщност винаги) аз си ги свалях в папка на харддиска. Аватарът й имаше хубавичко лице, но не бе неестествено съвършен. В ОАЗИС човек свикваше да вижда плашещо красиви лица навсякъде. Но чертите на Арт3мида не изглеждаха като избрани от падащото меню в някой шаблон за създаване на аватари. Лицето й имаше характерното изражение на истински човек, сякаш бе сканирала своя собствен лик и го бе наложила върху аватара си. Големи лешникови очи, заоблени скули, остра брадичка и постоянно извити в насмешлива усмивка устни. Струваше ми се неустоима.

Тялото й също беше в известна степен необичайно. В ОАЗИС женските аватари обикновено имаха само два вида фигури — абсурдно слабото и въпреки това невероятно популярно тяло на топмодел или големия бюст и тънката талия на порнозвезда (които във виртуалната среда изглеждаха по-неестествено, отколкото в реалния свят). Но не и Арт3мида. Тя бе нисичка и закръглена. Рубенсов тип.

Осъзнавах, че увлечението ми по нея беше глупаво и непрепоръчително. Какво всъщност знаех за нея? Тя, разбира се, не разкриваше истинската си самоличност. Нито възрастта и местожителството си в действителността. Нямаше начин да разбера как всъщност изглеждаше. Можеше да е на петнайсет или на петдесет години. Много ловци дори се съмняваха, че е от женски пол, но аз не бях от тях. Сигурно защото нямаше да мога да понеса мисълта, че момичето, в което бях влюбен виртуално, можеше да се окаже петдесетгодишен чичко на име Чък с косми по гърба и плешиво теме.

През годините, откакто следях Размислите на Арти, блогът се бе превърнал в един от най-популярните в интернет и вече имаше по няколко милиона посетители на ден. А Арт3мида беше знаменитост поне в средите на ловците. Но славата не я главозамайваше. Публикациите си оставаха все така смешни и самоиронични. Най-новото й блог есе бе озаглавено Блус за Джон Хюз и представляваше задълбочен анализ на шестте й любими тийнейджърски филма на режисьора, които тя бе разделила в две трилогии. Трилогията Фантазиите на задръстените момичета (Шестнайсет свещи, Красива в розово и Не е ли прекрасно?) и Фантазиите на задръстените момчета (Клуб Закуска, Странна наука и Почивният ден на Ферис Бюлър).

Тъкмо прочетох публикацията — и на дисплея ми изскочи съобщение. Беше най-добрият ми приятел Аех. (Добре де, ако искате да издребнеете, той беше единственият ми приятел, при положение, че не броим госпожа Гилмор.)

Аех: Добрутро, амиго.

Парзивал: Привет, компадре.

Аех: Какви ги вършиш?

Парзивал: Ровя из нета. А ти?

Аех: Пуснах Мазето онлайн. Ела да се видим преди училище.

Парзивал: Супер! Идвам след секунда.

Затворих прозореца на чата и погледнах колко беше часът. Имах още около половин час до началото на урока. Ухилих се и натиснах иконата на малка врата в края на дисплея си, а после избрах чатрума на Аех от списъка с любимите си стаи.