Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (16)

0015

Включих конзолата си за ОАЗИС, сложих си визьора и надянах ръкавиците. Аватарът ми се появи на Лудус, на хълма, където седях, преди да вляза в чатрума на Соренто. В мига, в който звукът се включи, чух оглушителното бумтене на двигатели някъде над главата си. Излязох изпод дървото и погледнах нагоре. В небето ескадрон от бойни кораби на Шестици летяха във формация ниско над повърхността на юг, а сензорите им сканираха повърхността.

Тъкмо се канех да се скрия под дървото, когато си спомних, че цялата планета Лудус беше зона, забранена за сражения. Тук Шестиците не можеха да ме наранят. Въпреки това все още бях нервен. Продължих да оглеждам небето и забелязах още два ескадрона на източния хоризонт. Миг по-късно други ескадрони се снишиха от орбита на север и на запад. Приличаше на нашествие на извънземни.

На дисплея ми примигна икона — имах съобщение от Аех: „Къде си? Обади ми се ВЕДНАГА!“.

Избрах името му от списъка с контактите си и той вдигна още при първото позвъняване. Лицето на аватара му се появи в прозореца за видеоразговори. Изглеждаше мрачен.

— Чу ли новината? — попита той.

— Коя новина?

— Хиляди Шестици са на Лудус и с всяка изминала минута пристигат още. Претърсват планетата за гробницата.

— Да, в момента съм на Лудус. Наоколо гъмжи от техни кораби.

Аех се намръщи.

— Когато открия Ай-р0к, ще го убия бавно и мъчително. После, след като си направи нов аватар, ще го намеря и ще го убия отново. Ако този кретен си бе държал езика зад зъбите, Шестиците никога нямаше да се досетят да търсят тук.

— Да, точно неговите писания по форумите са им подсказали къде да търсят. Соренто си призна.

— Соренто? Нолан Соренто?

Разказах му всичко, което се бе случило през последните няколко часа.

— Взривили са къщата ти?

— Всъщност беше каравана. В гето. Загинаха много хора, Аех. Сигурно вече е в новините. — Поех си дълбоко въздух. — Ужасно ме е страх.

— Не те виня. Слава богу, че не си си бил у дома, когато е станало…

Кимнах.

— Почти никога не влизам онлайн от къщи. За щастие, Шестиците не знаеха това.

— Какво стана със семейството ти?

— Живеех с леля си. Мисля, че е мъртва. Ние… не бяхме много близки. — Това, естествено, беше много меко казано. Леля ми Алис никога не се бе отнасяла добре с мен, но все пак не заслужаваше да загине така. Най-силно чувство за вина обаче изпитвах заради госпожа Гилмор, тъй като знаех, че тя беше мъртва заради мен. Тя бе най-добрият човек, когото познавах. Изведнъж осъзнах, че хлипам. Изключих звука, за да не ме чуе Аех, и си поех дълбоко въздух няколко пъти, докато се овладея.

— Не мога да повярвам! — изръмжа той. — Гадни тъпанари. Ще си платят, Зи, разчитай на това. Ще ги накараме да си платят!

Не виждах как бихме успели да го направим, но не възразих. Знаех, че той просто се опитваше да ме успокои.

— Къде си в момента? — попита Аех. — Нуждаеш ли се от помощ? Например от място, където да отседнеш? Ако ти трябват пари, ще ти преведа.

— Не, всичко е наред, но ти благодаря. Наистина ти благодаря!

— За нищо, амиго.

— Ти получи ли имейл от Шестиците?

— Да. Хиляди пъти. Но реших, че е най-добре да не им обръщам внимание.

Намръщих се.

— Де и аз да бях толкова досетлив, че да постъпя така!

— Човече, откъде да си знаел, че са щели да се опитат да те убият? Освен това са знаели домашния ти адрес. Ако не беше отговорил на имейлите им, сигурно така или иначе щяха да взривят бомбата.

— Слушай, Аех… Соренто каза, че в ученическото си досие си дал фалшив адрес и че не знаят къде да те намерят. Но може да лъже. Трябва да се махнеш от дома си. Отиди на безопасно място възможно най-скоро.

— Не се тревожи за мен, Зи. Не се задържам на едно място. Копелетата никога няма да ме намерят.

— Щом казваш — отвърнах аз и се зачудих какво ли точно имаше предвид. — Но трябва да предупредя и Арт3мида. Както и Дайто, и Шото, ако успея да се свържа с тях. Шестиците сигурно правят всичко възможно, за да разберат кои са.

— Хрумна ми нещо. Можем да ги поканим да се срещнат с нас в Мазето довечера. Да речем около полунощ. Какво ще кажеш за частен разговор в чатрума само между нас петимата?

— Добра идея — отвърнах аз. Настроението ми внезапно се подобри при възможността да видя Арт3мида. — Дали ще се съгласят да дойдат?

— Да, ако им кажем, че животът им зависи от това — усмихна се самодоволно Аех. — А и ще се съберем петимата най-добри ловци в света на едно място. Кой би го пропуснал?

* * *

Изпратих кратко съобщение на Арт3мида, в което я молех да се срещне с мен и Аех в личния му чатрум в полунощ. Тя ми отговори само няколко минути по-късно, че ще дойде. Аех ми съобщи, че се е свързал с Дайто и Шото. И двамата се съгласили да дойдат. Срещата бе уредена.

Не ми се стоеше сам, затова влязох в Мазето около час по-рано. Аех вече беше там и преглеждаше новинарските канали на допотопен телевизор РСА. Без да продума, той стана и ме прегърна. Макар че не можех да го усетя, жестът бе изненадващо утешителен. После двамата седнахме и гледахме репортажите, докато чакахме останалите да пристигнат.

По всички канали даваха кадри на ордите Шестици, които се стичаха на Лудус. Всички се досещаха защо бяха там, поради което и ловците в ОАЗИС също пътуваха към мястото. Транспортните терминали по цялата планета бълваха пристигащи аватари.

— Местоположението на гробницата вече не е тайна — поклатих аз глава.

— Със сигурност информацията щеше да изтече — отвърна Аех и угаси телевизора. — Просто не предполагах, че ще стане толкова бързо.

Звънецът на входа иззвъня и Арт3мида се материализира на върха на стълбището. Носеше същите дрехи като вечерта, в която се запознахме. Помаха ми и слезе по стъпалата. Аз й помахах в отговор и я представих на Аех.

— Аех, това е Арт3мида. Арт3мида, това е най-добрият ми приятел Аех.

— Радвам се да се запознаем — каза тя и протегна дясната си ръка.

Аех я стисна.

— И на мен ми е приятно — ухили се той като Усмихнатия котарак. — Благодаря, че дойде.

— Шегуваш ли се? Не бих пропуснала първата среща на Големите пет.

— Големите пет ли? — попитах аз.

— Да — отвърна Аех. — По форумите всички ни наричат така. Държим първите пет места в Класацията и затова сме „Големите пет“.

— Поне засега — казах аз.

При тези ми думи Арт3мида се ухили, а после се обърна и тръгна да се разхожда из мазето, възхитена от обзавеждането в стил 80-те години на XX в.

— Аех, това е най-готиният чатрум, който съм виждала.

— Благодаря — кимна той. — Много мило от твоя страна.

Арт3мида се спря пред етажерката с книжки за ролеви игри.

— Пресъздал си идеално мазето на Мороу. До последната подробност. Иска ми се да живея тук.

— Вече си в постоянния списък с поканени. Идвай, когато поискаш.

— Наистина ли? — възкликна тя, видимо доволна. — Благодаря! Страшен си, Аех.

— Знам — отвърна с усмивка той.

Двамата очевидно си допадаха, което ме изпълваше със страшна ревност. Не исках Арт3мида да хареса Аех или обратното. Исках я само за себе си.

След миг Дайто и Шото се материализираха едновременно на върха на стълбите. Дайто беше по-високият от двамата и изглеждаше на 18–19 години. Шото беше с трийсетина сантиметра по-нисък и изглеждаше много по-малък, може би на около тринайсет години. И двамата, изглежда, бяха японци и си приличаха поразително — като снимки на един и същи младеж, направени през пет години. Носеха еднакви традиционни самурайски доспехи, а на гърбовете си — по един къс уакизаши и по-дългия меч катана.

— Привет — каза по-високият самурай. — Аз съм Дайто, това е малкият ми брат Шото. Благодарим ви за поканата. За нас е чест да се запознаем и с трима ви.

Двамата се поклониха едновременно. Аех и Арт3мида също се поклониха и аз бързо последвах примера им. Докато се представяхме един по един, Дайто и Шото отново ни се поклониха и ние отново върнахме жеста.

— Добре — каза Аех, след като приключихме с поклоните. — Да започваме с купона. Сигурен съм, че всички сте гледали новините. Шестиците са плъзнали по Лудус. Наброяват хиляди. Претърсват систематично цялата планета. Дори да не знаят какво точно търсят, скоро ще открият входа на гробницата…

— Всъщност — прекъсна го Арт3мида — вече са го намерили. Преди повече от трийсет минути.

Всички се обърнахме към нея.

— Още не са го съобщили в новините — каза Дайто. — Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Опасявам се, че да. Когато тази сутрин чух за тях, реших да скрия камера в дърветата до входа на гробницата, за да държа района под око. — Тя отвори прозорец във въздуха пред себе си и го завъртя така, че и ние да го виждаме. На него имаше изглед към хълма от клоните на едно от високите дървета. От този ъгъл се виждаше ясно, че големите черни камъни на билото на хълма бяха подредени под формата на череп. Видяхме и че целият район гъмжеше от Шестици и с всеки миг като че ли прииждаха все повече.

Но най-тревожно изглеждаше големият прозрачен енергиен купол, който покриваше целия хълм.

— Мамка му — каза Аех. — Това дали е същото, което си мисля?

Арт3мида кимна.

— Силово поле. Шестиците го сложиха веднага щом пристигнаха. Така че…

— Така че от сега нататък — продължи мисълта й Дайто — всеки ловец, който намери гробницата, няма да може да влезе вътре, освен ако не намери начин да премине през полето.

— Всъщност вдигнаха две силови полета — каза Арт3мида. — Едно малко и едно голямо над него. Свалят ги последователно, когато искат да пуснат още Шестици в гробницата. Нещо като шлюз — посочи тя към прозореца. — Гледайте. Сега ще ги отворят.

Един ескадрон от Шестици слезе по товарната рампа на боен кораб, паркиран наблизо. Всички носеха кутии с апаратура. Когато стигнаха до силовото поле, то внезапно изчезна и зад него се видя по-малкият енергиен купол. Щом ескадронът стигна до стената на вътрешното силово поле, външното отново се появи. В същия миг вътрешното поле изчезна и Шестиците влязоха в гробницата.

Настъпи тишина, докато осмислим развитието на събитията.

— Можеше и да е по-зле — обади се Аех най-накрая. — Ако гробницата беше в зона, разрешена за битки, тези задници вече щяха да са разположили навсякъде лазерни оръдия и патрулиращи роботи, за да изпепелят всекиго, който се приближи.

Беше прав. Тъй като Лудус представляваше безопасна зона, Шестиците не можеха да наранят ловците, които се приближаваха до гробницата. Но нищо не можеше да им попречи да издигнат силово поле, за да не ги пускат да се приближават. И те точно това и бяха направили.

— Очевидно са планирали хода си от доста време — каза Арт3мида и затвори прозореца с видеосигнала.

— Няма да могат да пречат на хората много дълго — рече Аех. — Когато клановете разберат, ще избухне война. Хиляди ловци ще атакуват силовото поле с всички възможни средства — гранатомети, огнени снаряди, клъстерни бомби, атомни бомби. Грозна гледка. Ще превърнат гората в пустош.

— Да, но през това време стотици Шестици ще вземат Медния ключ и ще преминават през Първата порта един след друг като на поточна линия.

— Но защо го правят? — попита гневно младият Шото и погледна към брат си. — Не е честно. Не играят по правилата.

— Не е нужно да спазват правила. В ОАЗИС няма закони, братко — отвърна Дайто. — Шестиците могат да правят каквото си поискат. Няма да престанат, докато някой не ги спре.

— Те нямат достойнство — намръщи се Шото.

— Нямате представа колко са коварни, момчета — каза Аех. — Затова Парзивал ни събра всички тук. — Той се обърна към мен. — Зи, ще им разкажеш ли какво стана?

Кимнах и се обърнах към останалите. Първо им казах за имейла от ИОИ. Те бяха получили същата покана, но очевидно не я бяха приели. После им разказах подробно за разговора си със Соренто, като се стараех да не пропусна нищо. И накрая им казах как бе приключила срещата — с бомба в дома ми. Накрая всички ме гледаха стъписано.

— Божичко — прошепна Арт3мида. — Не се шегуваш, нали? Опитали са се да те убият.

— Да, и щяха да успеят, ако си бях у дома. Просто извадих късмет.

— Сега знаете докъде са готови да стигнат, за да ни попречат да намерим Яйцето преди тях — каза Аех. — Ако ни открият в истинския свят, с нас е свършено.

Кимнах:

— Трябва да направите всичко възможно да скриете самоличностите си, ако още не сте то направили.

Те кимнаха и последва дълга тишина.

— Не разбирам само едно — каза след малко Арт3мида. — Как изведнъж Шестиците разбраха, че гробницата е на Лудус? Да не би някой да им е подсказал? — Тя огледа всички ни, но в гласа й не се долавяше обвинителна нотка.

— Явно са видели слуховете за Парзивал и Аех из форумите — отвърна Шото. — Ние така се досетихме.

Дайто направи гримаса, а после тупна малкия си брат по рамото.

— Нали ти казах да си държиш езика зад зъбите, плямпало такова? — изсъска той. Шото го погледна смутено и млъкна.

— Какъв слух? — попита Арт3мида и погледна към мен. — За какво говори? От няколко дни нямам време да прегледам форумите.

— Неколцина ловци са написали, че познават Парзивал и Аех и че и двамата учат на Лудус. — Той се обърна към нас. — С брат ми търсим Гробницата на ужасите от две години. Обходихме десетки планети, но така и не се сетихме да потърсим на Лудус. Докато не чухме, че учите тук.

— Не ми бе и минавало през ум да крия, че уча на Лудус — казах аз.

— Да, за наш късмет — рече Аех, а после се обърна към останалите. — Парзивал неволно насочи и мен към гробницата. И аз не се бях сетил да търся на Лудус, докато името му не се появи в Класацията.

Дайто смушка брат си и двамата се обърнаха към мен и се поклониха.

— Ти пръв намери къде е скрита гробницата и сме ти признателни, че ни насочи към нея.

Поклоних им се в отговор.

— Благодаря ви, момчета. Но всъщност Арт3мида я откри първа съвсем сама. Месец преди мен.

— Да, като че ли това ми помогна… рече тя. — Не можех да победя лича на Joust. Опитвах се от седмици, когато този сополанко се появи и успя от първия опит. — Тя обясни как се бяхме запознали и как най-накрая успяла да победи краля на следващия ден, след като сървърът се рестартирал в полунощ.

— Трябва да благодаря на Аех за уменията си в тази игра — казах аз. — Преди време непрекъснато играехме на Joust тук в Мазето. Само затова успях да победя краля от първия път.

— Да, човече — каза Аех, протегна ръка и ударихме юмруци, те си.

Дайто и Шото се усмихнаха и по-големият брат каза:

— И при нас беше така. С брат ми играем на Joust от години, защото за играта се споменава в Алманахът на Анорак.

— Чудесно — вдигна ръце Арт3мида. — Браво на вас, момчета. Всички сте имали дълъг опит с играта. Много се радвам за вас. Браво. — Тя изръкопляска саркастично и всички се разсмяхме. — А сега може ли да прекратим взаимното потупване по гърба и да се върнем на належащия въпрос?

— Разбира се — усмихна се Аех. — Какъв беше належащият въпрос?

— Шестиците — припомни му Арт3мида.

— Да, разбира се! — Аех потри врат и прехапа долната си устна, както правеше винаги, когато се опитваше да се съсредоточи. — Казваш, че са открили гробницата преди по-малко от час, нали? Значи всеки момент ще стигнат до тройната зала и ще се изправят срещу лича. Но какво става, когато няколко аватара влязат едновременно в погребалната камера?

Обърнах се към Дайто и Шото:

— Имената ви се появиха в Класацията само с няколко минути разлика. Значи сте влезли заедно в тройната зала, нали?

Дайто кимна:

— Да, и на подиума се появиха две копия на краля — по едно за всеки играч.

— Чудесно — обади се Арт3мида. — Значи е възможно стотици Шестици да играят за Медния ключ едновременно. Дори хиляди.

— Да — отвърна Шото. — За да вземе ключа обаче, всяка Шестица трябва да победи лича на Joust, а както знаем, това никак не е лесно.

— Шестиците използват модифицирани конзоли за достъп — обясних аз. — Соренто се похвали. Направили са така, че различни потребители да могат да контролират действията на всеки от аватарите им. Просто могат да накарат най-добрите си играчи да поемат управлението на всеки аватар, който играе с Ацерерак. Един след друг.

— Измамници — повтори Аех.

— Нямат никаква чест — поклати глава Дайто.

— Да не повярва човек — обърна очи с досада Арт3мида.

— Но това не е най-лошото — продължих аз. — Всяка шестица има помощен екип, съставен от учени, експерти по видеоигри и криптолози, които помагат при всяка битка и разгадаване на пъзел, на които се натъкнат. Ще минат през симулацията на Военни игри без проблеми. Екипът просто ще им подава репликите.

— Невероятно — промърмори Аех. — И как се очаква да се състезаваме с тях?

— Не можем — каза Арт3мида. — След като вземат Медния ключ, вероятно ще намерят Първата порта толкова бързо, колкото и ние я открихме. Съвсем скоро ще ни настигнат. А след като получат гатанката за Нефритения ключ, мозъците от помощните екипи ще работя денонощно, за да я дешифрират.

— Ако намерят скривалището на Нефритения ключ преди нас, ще барикадират и него — казах аз. — А тогава и ние петимата ще сме в положението на всички останали ловци в момента.

Арт3мида кимна. Аех изрита ядосано масичката:

— Не е честно. Шестиците имат огромно предимство. Разполагат с безкраен запас от пари, оръжия, превозни средства и аватари. Хиляди хора работят заедно.

— Да, а всеки от нас играе за себе си — казах аз. — Е, освен вие двамата — кимнах към Дайто и Шото. — Но знаете какво имам предвид. Те ни превъзхождат числено и по отношение на ресурсите, а това няма да се промени.

— Какво намекваш? — попита Дайто, внезапно обезпокоен.

— Нищо. Просто излагам фактите, както ги виждам.

— Добре, защото ми се стори, че се каниш да предложиш петимата да сключим съюз — отвърна Дайто.

Аех го изгледа изпитателно:

— Защо? Да не би идеята да е лоша?

— Да. С брат ми ловуваме сами. Не искаме помощта ви.

— О, нима? — попита Аех. — Преди миг признахте, че сте нуждаели от помощта на Парзивал, за да намерите Гробницата на ужасите.

Дайто присви очи.

— Така или иначе, в крайна сметка щяхме да я намерим.

— Да, но сигурно щяха да ви трябват още пет години.

— Стига, Аех — пристъпих аз между тях. — Това не ни помага.

С Дайто се гледаха свирепо, без да продумат, а Шото се взираше в брат си несигурно. Арт3мида просто стоеше и ги наблюдаваше развеселено.

— Не дойдохме тук, за да ни обиждат — заяви Дайто. — Тръгваме си.

— Почакай! — спрях го аз. — Постойте още малко. Нека обсъдим тази възможност. Нека не се разделяме като врагове. Всички сме на една и съща страна.

— Не, не сме — отвърна Дайто. — Не ви познаваме. Знаем само, че всеки от вас може да е шпионин на Шестиците.

Арт3мида се изсмя силно и покри уста с длан. Дайто не й обърна внимание.

— Няма смисъл — каза той. — Само един ще намери Яйцето пръв и ще спечели наградата. И това ще сме аз или брат ми.

При тези думи Дайто и Шото излязоха от Мазето.

— Срещата мина чудесно — каза Арт3мида, след като аватарите им изчезнаха.

Кимнах:

— Браво, Аех, чудесен начин да си спечелиш съюзници.

— Че какво толкова направих? — отвърна той отбранително — Дайто се държа като пълен кретен! Освен това не го карахме да се съюзим. Аз играя сам, както и ти. А и Арт3мида ми прилича на вълк единак.

— Признавам си — ухили се тя. — Въпреки това, има известен смисъл в идеята да се сформира съюз срещу Шестиците.

— Може би — каза Аех. — Но се замисли. Ако намериш Нефритения ключ преди нас, ще бъдеш ли достатъчно снизходителна, че да ни кажеш къде е?

— Разбира се, че не — подсмихна се самодоволно Арт3мида.

— Нито пък аз. Затова няма смисъл да обсъждаме евентуален съюз.

Арт3мида сви рамене:

— Изглежда срещата приключи. Трябва да тръгвам — заяви тя и ми намигна. — Времето тече, момчета.

— Тик-так — потвърдих аз.

— Успех — помаха ни тя. — До нови срещи.

— До скоро — отвърнахме ние в един глас.

Проследих с поглед как аватарът и изчезва, а после се обърнах към Аех, който ми се хилеше.

— Какво си се ухилил?

— Падаш си по нея, нали?

— Какво? По Арт3мида? Не…

— Не отричай, Зи. Не откъсваше очи от нея през цялото време. — Той ме изимитира, като сключи ръце пред гърдите си и запърха с мигли като звезда от нямото кино. — Записах целия разговор. Искаш ли да ти пусна записа, за да видиш колко глупаво изглеждаше?

— Стига си се държал като кретен.

— Разбирам те, човече. Момичето е супер сладко.

— Е, отбеляза ли някакъв напредък с гатанката? — смених аз темата нарочно. — Разгада ли нещо от четиристишието?

— Четиристишие ли?

— Стихотворение или строфа от четири римувани реда — издекламирах аз. — Нарича се четиристишие.

Аех обърна очи.

— Прекаляваш, човече.

— Моля? Това е терминът, тъпако!

— Това е просто една гатанка. И не, не съм я разгадал.

— Нито пък аз. Затова най-добре да не се мотаем тук безцелно. Време е да се залавяме за работа.

— Съгласен. Но…

В този миг купчина комикси в другия край на стаята се плъзна от масичката, върху която стоеше, и се стовари на пода сякаш някой без да иска я бе бутнал. С Аех подскочихме и се спогледахме.

— Какво по дяволите стана? — попитах аз, уплашено.

— Не знам. — Аех отиде да огледа разпилените комикси. — Да не е смущение в софтуера?

— Не съм виждал подобно смущение в чатрум — огледах аз внимателно празната стая. — Възможно ли е тук да е имало още някого? Невидим аватар, който да ни е подслушвал?

Аех обърна очи с досада.

— Няма начин, Зи. Параноясваш. Това е криптиран частен чатрум. Никой не може да влезе без разрешението ми. Знаеш го много добре.

— Прав си — отвърнах аз, все още шашардисан.

— Успокой се. Просто софтуерна грешка. — Той постави ръка на рамото ми. — Виж, кажи ми, ако размислиш за заема, който ти предложих. Или ако имаш нужда от място, на което да се подслониш временно.

— Ще се оправя, но ти благодаря, амиго.

Отново ударихме юмруци като Близнаците чудо, които активират силата си.

— Доскоро. Успех, Зи!

— Успех и на теб, Аех!