Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (12)

0011

Озовах се в стара зала за аркадни видеоигри пред автомата за Galaga.

Играта вече вървеше. Имах двойни кораби и резултат от 41780 точки. Погледнах надолу и видях, че ръцете ми бяха върху лостовете за управление. След като секунда-две се чувствах дезориентиран, започнах да играя инстинктивно и преместих джойстика наляво, за да не изгубя един от корабите си.

Докато следях с едно око играта, се опитах да огледам обстановката. С периферното си зрение зърнах отляво Dig Dug, а отдясно автомат за Zaxxon. Зад себе си чувах какофония от електронни битки, които долитаха от десетки други аркадни автомати. След като преминах през първата вълна от нападатели, изведнъж зърнах отражението си в екрана на играта. Отсреща обаче не ме гледаше лицето на аватара ми, а лицето на Матю Бродерик. На младия Матю Бродерик преди участието му във Ферис Бюлър и Жената ястреб.

Тогава разбрах къде съм. И кой съм.

Бях Дейвид Лайтман, героят на Матю Бродерик във филма Военни игри. А това бе първата сцена от филма.

Аз бях във филма.

Огледах се набързо и видях точна възстановка на Гранд Палас № 20 — пицарията с игрална зала от филма. Хлапета с модерните през 80-те степенувани подстрижки се бяха скупчили пред игралните автомати. Други седяха на сепарета ядяха пица и пиеха безалкохолни. От джубокса в ъгъла гърмеше песента Видеотреска на Дъ Бийпърс. Всичко изглеждаше точно както във филма. Холидей бе копирал всеки детайл от лентата и го бе пресъздал в интерактивна симулация.

Мамка му.

От години се чудех какви ли предизвикателства ме чакат зад Първата порта, но и през ум не ми бе минавало, че можеше да е нещо подобно. А вероятно трябваше да се досетя. Военни игри беше един от най-любимите филми на Холидей. Именно по тази причина го бях гледал повече от трийсет пъти. Освен това филмът беше супер, а главният герой беше тийнейджър хакер. Изглежда цялата ми подготовка си бе заслужавала.

Изведнъж чух електронно пиукане. Като че ли идваше от десния джоб на джинсите ми. Без да свалям лявата си длан от джойстика, с дясната бръкнах в джоба си и извадих електронен часовник. Беше 7:45 часът. Когато натиснах бутона за спиране на алармата, на дисплея ми се появи предупреждение:

ЩЕ ЗАКЪСНЕЕШ ЗА УЧИЛИЩЕ!

С гласова команда извадих картата на ОАЗИС на дисплея си с надеждата да видя къде ме беше отвела портата. Но се оказа не само, че вече не бях в Мидълтаун, а че изобщо не се намирах в ОАЗИС. Бях извън пределите на картата. Портата бе транспортирала аватара ми в отделна симулация, виртуално място извън ОАЗИС. Изглежда, единственият начин да се върна обратно, бе да завърша мисията и да премина през портата. Но ако това беше видеоигра, как трябваше да я играя? Ако беше мисия, каква беше целта ми? Продължих да играя на Galaga, докато размишлявах по тези въпроси. Миг по-късно в залата влезе едно момче и дойде при мен.

— Здрасти, Дейвид — рече то и впери очи в екрана.

Разпознах го. Казваше се Хауи. Във филма героят на Матю Бродерик го оставя да доиграе играта, когато хуква към училището.

— Здрасти, Дейвид! — повтори момчето със същия тон. Сега обаче думите му се появиха и като текст в долната част на дисплея ми като субтитри. Под тях в червено примигваше надписът: ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА ДИАЛОГ!

Изведнъж започна да ми просветва. Симулацията ме предупреждаваше, че това е последният ми шанс да кажа следващата реплика от диалога във филма. Ако не проговорех, вероятно щях да видя надписа КРАЙ НА ИГРАТА.

Но не се паникьосах, защото знаех репликата. Бях гледал Военни игри толкова пъти, че знаех наизуст целия филм.

— Здрасти, Хауи! — отвърнах. Но гласът, който чух в слушалките, не беше моят. Беше гласът на Матю Бродерик — и щом изрекох репликата, предупреждението на дисплея ми изчезна и в горната му част се появи резултат от 100 точки.

Напънах си мозъка да си припомня останалото от сцената. Сетих се за следващата реплика:

— Как си? — попитах аз и резултатът ми скочи на 200 точки.

— Добре — отвърна Хауи.

Почувствах се зашеметен. Това беше невероятно. Намирах се във филма. Холидей бе превърнал лентата отпреди петдесет години в интерактивна игра в реално време. Колко ли време му бе отнело да я програмира?

На дисплея ми се появи ново предупреждение: ЗАКЪСНЯВАШ ЗА УЧИЛИЩЕ! ПОБЪРЗАЙ!

Отстъпих от автомата и попитах Хауи:

— Искаш ли да доиграеш?

— Да — отвърна той и хвана джойстика. — Благодаря!

Изведнъж на пода на залата от мястото, на което стоях, към изхода се появи зелена пътека. Тръгнах по нея, но после си спомних, че трябва да се върна и да взема тетрадката си от машината Dig Dag, както прави Дейвид във филма. Тогава резултатът ми се увеличи с още 100 точки и на дисплея ми се появи съобщение: БОНУС ЗА ДЕЙСТВИЕ!

— Чао, Дейвид! — провикна се Хауи.

— Чао! — провикнах се аз в отговор. Получих още 100 точки. Лесна работа!

Тръгнах по зелената пътека, излязох от игралната зала извървях няколко пресечки по гъмжащия от минувачи булевард. Сега вървях по обрамчена с дървета улица в предградие. Завих зад един ъгъл и видях, че пътеката водеше до голяма тухлена сграда. На табелата над вратата бе изписано: Гимназия Сномиш — училището на Дейвид, където се развиваха следващите няколко сцени във филма.

Изтичах в сградата, мислейки трескаво. Ако наистина трябваше само да изричам репликите от филма през следващите два часа, работата щеше да е лесна. Бях напълно подготвен, без дори да подозирам. Знаех Военни игри по-добре и от Истински гений и По-добре мъртъв.

Докато тичах по празния училищен коридор, на дисплея ми се появи ново съобщение:

ЗАКЪСНЯВАШ ЗА ЧАСА ПО БИОЛОГИЯ!

Продължих да тичам с всички сили по зелената пътека, която сега примигваше ярко. Накрая стигнах пред вратата на класна стая на втория етаж. През прозорчето видях, че часът беше започнал. Учителят стоеше пред черната дъска, а чинът, на които седях, бе единственият празен в стаята.

Мястото ми беше точно зад Али Шийди.

Отворих вратата, промъкнах се на пръсти, но бях забелязан веднага.

— О, Дейвид! Колко мило от твоя страна да ни удостоиш с присъствието си!

* * *

Оказа се, че да стигна до края на филма беше много по-трудно, отколкото си мислех. Трябваха ми едва петнайсет минути да установя какви са „правилата“ на играта и да разбера как се набират точките. Всъщност трябваше не само да рецитирам диалога, а да извършвам всички действия, които героят на Бродерик вършеше във филма. Изведнъж бях принуден да играя главната роля в пиеса, която бях гледал много пъти, но никога не бях репетирал.

През първия час от филма бях напрегнат и непрекъснато се опитвах да се сетя предварително за следващата реплика от диалога. Когато обърквах думите или не извършех действие в точния момент, резултатът ми намаляваше и на дисплея ми се появяваше съобщение. Когато направех две грешки една след друга, се появяваше съобщението „последно предупреждение“.

Не знаех какво точно щеше да се случи при три последователни грешки, но предположих, че ще изхвърча обратно през портата или аватарът ми просто ще загине. Не горях от желание да разбера.

Винаги когато изпълнех правилно седем действия или кажех седем последователни реплики вярно, играта ми даваше „Карта за помощ“. Следващия път, когато не можех да си спомня какво да правя или какво да кажа, можех да избера иконата на картата от инвентара си и на дисплея ми се изписваше съответното действие или реплика, като на аутокю.

За сцените, в които героят ми не участваше, симулацията преминаваше в пасивна перспектива от трето лице и наблюдавах какво ставаше отстрани, сякаш гледах преходна сцена от стара видеоигра. През това време се успокоявах и се подготвях за момента, когато героят ми пак щеше да се появи на екрана. През една от тези почивки се опитах да отворя филма от харддиска на конзолата си, за да го пусна в прозорче на дисплея си. Но системата не ми позволи. Всъщност, докато бях от тази страна на портата, не можех да отварям никакви прозорци на дисплея си. Когато се опитах, получих предупреждение: ИЗМАМИТЕ ЗАБРАНЕНИ! ПРИ СЛЕДВАЩ ОПИТ — КРАЙ НА ИГРАТА!

За щастие се оказа, че не се нуждая от съдействие. След като събрах максималния брой от пет карти за помощ, започнах да си отдъхвам и ми стана приятно. Никак не беше трудно да се забавляваш, когато участваш в един от любимите си филми. След известно време дори открих, че получавам бонус точки, когато изричам репликата със същия тон и артикулация както във филма.

Тогава не го знаех, но се оказа, че бях първият човек, играл напълно нов вид видеоигра. Когато от ГСС разбраха за симулацията на Военни игри в Първата порта (а те разбраха малко по-късно), компанията незабавно патентова идеята и започна да купува правата за стари филми и телевизионни сериали, за да ги преобрази във виртуални интерактивни игри, които кръстиха Интерактивни филми. Интерактивните филми станаха страшно популярни. Оказа се, че пазарът за игри, в които хората можеха да играят главната роля в любимите си стари филми или сериали, беше необятен.

В последната сцена от филма вече треперех от умора. Не бях спал от двайсет и четири часа и през цялото време не бях излизал от ОАЗИС. Но някак си успях да издържа до края. Последното, което трябваше да направя, беше да инструктирам суперкомпютъра да „изиграе“ морски шах. Тъй като всеки мач, който той изиграваше, завършваше наравно, това неочаквано щеше да научи изкуствения интелект на машината, че Глобална термоядрена война също е игра, в която „единственият печеливш ход е изобщо да не играеш“. Така суперкомпютърът нямаше да изстреля всички междуконтинентални балистични ракети на САЩ към Съветския съюз.

Аз, Дейвид Лайтман, вманиачен по компютрите тийнейджър от предградията на Сиатъл, бях спасил собственоръчно човешката цивилизация.

В командния център НОРАД избухнаха аплодисменти и зачаках да се появят финалните надписи на филма. Но това не стана. Случи се нещо друго. Всички герои около мен изчезнаха и останах сам в огромната военна зала. В същия миг аватарът ми си възвърна предишния образ. Когато погледнах отражението си в компютърния монитор, видях, че вече не изглеждам като Матю Бродерик. Отново бях Парзивал.

Огледах празната командна зала и се зачудих какво да правя. Тогава внезапно огромният екран пред мен, съставен от множество монитори, угасна и на него се появиха четири реда сияеш зелен текст. Беше поредната гатанка:

Нефритеният ключ при капитана стои

в къща запусната с бели стени.

А свирката за да надуеш,

всички трофеи събери.

Постоях неподвижно за миг и се взирах слисано в думите. След това се окопитих и направих няколко снимки на екрана. В това време Медният ключ се появи, вграден в близката стена. Портата се отвори и през нея видях стаята на Холидей. Това беше изходът. Пътят навън.

Успях. Преминах през Първата порта.

Обърнах се към гатанката на екрана. Отне ми години да разгадая Стихчето и да намеря Медния ключ. На пръв поглед новата гатанка за Нефритения ключ изглежда щеше да отнеме също толкова време. Не разбирах и дума от нея. Но пък едва се държах на крака и не бях в състояние да разрешавам загадки. Едва държах очите си отворени.

Скочих през изхода и се стоварих на пода, тупвайки в стаята на Холидей. Когато се обърнах назад, видях, че портата е изчезнала и на нейно място на стената отново виси плакатът на Военни игри.

Проверих статуса на аватара си и видях, че съм получил няколкостотин хиляди точки за преминаването през Първата порта и аватарът ми е преминал от 10-то на 12-то ниво с един опит. После проверих Класацията:

Резултати:

1. Парзивал	110000	Първа порта
2. Арт3мида	9000
3. Дж. Д. Холидей	000000
4. Дж. Д. Холидей	000000
5. Дж. Д. Холидей	000000
6. Дж. Д. Холидей	000000
7. Дж. Д. Холидей	000000
8. Дж. Д. Холидей	000000
9. Дж. Д. Холидей	000000
10. Дж. Д. Холидей	000000

Резултатът ми се бе увеличил със 100000 точки, а до цифрите сега се бе появила икона на порта с меден цвят. Медиите (и всички останали) сигурно не бяха отлепяли погледи от Класацията от снощи и сега целият свят знаеше, че съм минал през Първата порта.

Бях твърде изтощен, за да мисля за последствията. Исках единствено да поспя.

Изтичах по стълбите до долния етаж и влязох в кухнята. Ключовете за колата на семейство Холидей висяха на закачалка до хладилника. Грабнах ги и изтичах навън. Колата (здравата кола) беше Форд Тъндърбърд, модел от 1982 г. Двигателят запали при втория ми опит. Изкарах на заден ход от алеята и потеглих към автогарата.

Оттам се телепортирах обратно в транспортния терминал до училището ми на Лудус. Отидох до шкафчето си, прибрах в него всички съкровища, доспехи и оръжия, с които аватарът ми се беше сдобил, и накрая излязох от ОАЗИС.

Свалих визьора си в 6:17 часа. Разтрих кървясалите си очи и огледах тъмното скривалище, като се опитвах да осмисля всичко, което ми се бе случило.

Внезапно осъзнах колко студено беше в микробуса. Бях пускал и спирал малката печка цяла нощ, но батериите й се бяха изтощили. Бях твърде уморен, за да се кача на велоергометъра и да ги заредя. А нямах сили да се върна и в караваната на леля. Но слънцето скоро щеше да изгрее и знаех, че мога да поспя в скривалището, без да умра от измръзване.

Плъзнах се от стола на пода и се сгуших в спалния си чувал. Когато затворих очи, започнах да размишлявам върху гатанката за Нефритения ключ. Но няколко секунди след това сънят ме победи.

Сънувах нещо. Стоях сам по средата на осеяно с трупове бойно поле срещу няколко различни армии. Пред мен имаше армия от Шестици, а по фланговете ме бяха обградили няколко ловни клана с мечове, пушки и мощни магически оръжия.

Погледнах надолу към тялото си. Не беше тялото на Парзивал, а моето собствено. В дясната си ръка държах детски пластмасов меч, а в лявата — голямо стъклено яйце. Изглеждаше досущ като стъкленото яйце, което причини големи мъки на героя на Том Круз в Рискован бизнес, но някак си знаех, че в съня ми това е Великденското яйце на Холидей.

А аз стоях там и държах Яйцето пред очите на целия свят.

Вражеските армии нададоха едновременно свиреп боен вик и се спуснаха към мен. Настъпваха към мястото, на което стоях, с оголени зъби и кървясали очи. Идваха за Яйцето, а аз нямаше как да ги спра.

Знаех, че сънувам, и очаквах да се събудя, преди да стигнат до мен. Но не се събудих. Сънят продължи, изтръгнаха Яйцето от ръцете ми и ме разкъсаха на парчета.