Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (8)

7

— Зъбки! — изпищя тя. — За какво са му притрябвали на Флетчър зъбки?

Сали плесна отвратителния предмет в ръката на гримьора.

— Това е вампирски филм, скъпа. Какво очакваш да носи — прашки ли?

Франческа имаше чувството, че е в ужасен кошмар. Тя се отдръпна от Флетчър Хол и се нахвърли върху Байрон.

— Ти ме излъга! — извика тя. — Защо не ми каза, че това ще е вампирски филм? От всички смотани, мухлясали… Боже, ще те осъдя за това. Ще те съдя през всеки миг от нелепия ти живот. Ако си помислиш и за момент, че ще позволя името ми да се появи в… в… — Тя не можеше да изрече думата отново, наистина не можеше! В ума й проблесна образът на Мариса Беренсон, изящната Мариса, която чува какво се е случило с бедната Франческа Дей и се смее, докато по алабастровите й бузи не рукнат потоци от сълзи.

Франческа стисна юмруци и изплака:

— Кажи ми незабавно за какво се разказва в този отвратителен филм!

Лойд подсмръкна, очевидно обиден.

— За живота и смъртта, за трансфера на кръв, за самата същност на живота, преминаваща от един човек към друг. Метафизични събития, за които ти очевидно не знаеш нищо. — Той се отдалечи разсърден.

Сали пристъпи напред и кръстоса ръце, очевидно се наслаждаваше на ситуацията.

— Филмът е за група стюардеси, които наемат имение, което се смята за обитавано от духове. Предишният собственик изсмуква кръвта им една по една — това е добрият стар Флетчър, който прекарва последния век, вехнейки по изгубената си любов Лусинда. Има и втори сюжет с женски вампир и мъж стриптийзьор, но това е по към края.

Франческа не искаше да слуша повече. Хвърли бесен поглед към всички и се отдалечи от сцената. Кринолинът на роклята се люлееше около нея, а кръвта кипеше във вените й, докато се носеше през имението към фургоните в търсене на Лу Стайнър. Бяха я направили на глупачка! Беше продала дрехите си и бе пропътувала половината свят, за да играе второстепенна роля във вампирски филм!

Треперейки от гняв, тя откри Стайнър, седнал зад метална маса под дърветата близо до камиона с храната. Обръчът на роклята се повдигна откъм гърба й, когато спря внезапно, и се удари в краката на масата.

— Приех тази работа, защото чух, че господин Байрон има репутация на изтъкнат режисьор! — заяви тя, жестикулирайки ядосано.

Той вдигна поглед от полуизядения си сандвич.

— Кой ти каза това?

Пред очите й заплува самодоволният образ на Миранда Гуинуик и всичко й стана ослепително ясно. Миранда, която се предполагаше, че е феминистка, беше саботирала друга жена в заблуден опит да защити брат си.

— Той ми каза, че прави духовни послания! — възкликна Франческа. — Какво общо има всичко това с духовните послания или с жизнената сила, или с Фелини, за бога!

Стайнър се подсмихна.

— А защо си мислиш, че го наричаме Лорд Байрон? От устата му и говната звучат като поезия. Разбира се, те си остават говна, когато приключи с тях, но ние не му го казваме. Евтин е и работи бързо.

Франческа все още се опитваше да вярва, че става въпрос за недоразумение, че съществува някакъв малък лъч надежда, за което настояваше оптимистичната й натура.

— Ами „Златната палма“? — попита вцепенено.

— Златната какво?

— Палма. — Чувстваше се като глупачка. — Филмовият фестивал в Кан.

Лу Стайнър я зяпна за момент, преди да се разсмее толкова силно, че изплю малко парче шунка.

— Захарче, единствената палма, с която Лорд Байрон си е имал работа, е онази в гащите му. Последният филм, който направи за мен, беше съвместно режисираният „Клането“, а този преди него беше „Аризонските затворнички“. Представи се много добре в автокината.

Франческа едва насилваше думите да излизат от устата й.

— И той наистина очаква от мен да участвам във вампирски филм?

— Нали си тук?

Тя незабавно взе решение.

— Не за дълго! Ще си събера багажа точно за десет минути и очаквам от вас да сте ми приготвили чек за покриването на пътните ми разходи, както и шофьор, който да ме откара до летището. А ако използвате и един кадър от тези, които заснехме днес, ще ви съдя до края на проклетия ви живот!

— Ти подписа договор, така че няма да имаш късмет.

— Подписах го под фалшив предлог.

— Глупости. Никой не те е лъгал. И можеш да забравиш за всякакви пари, докато не завършиш снимките.

— Настоявам да ми платите това, което ми дължите! — Почувства се като някаква ужасна продавачка на риба, която се пазари на улицата. — Трябва да ми платите за пътуването. Имахме споразумение!

— Няма да получиш и пени, докато не завършиш последната сцена утре. — Той плъзна неприятно очи по нея. — Това е сцената, в която Лойд те иска гола. Нарича я „дефлорирането на невинността“.

— Лойд ще ме види гола в деня, в който получи „Златната палма“! — Тя се врътна на пети и тръгна, но един от розовите волани на полата й се закачи за ъгъла на металната маса. Тя го издърпа, за да го освободи, и го скъса.

Стайнър скочи от масата.

— Хей, внимавай с костюма! Тези неща струват пари!

Тя грабна тубата с горчица от масата и изстиска огромна купчина върху роклята.

— Колко ужасно — каза подигравателно. — Изглежда, че този трябва да се изпере!

— Кучка такава! — изкрещя той след нея. — Никога повече няма да си намериш работа! Ще се погрижа никой да не те наеме дори да му изхвърляш боклука.

— Страхотно! — отвърна му тя. — Защото, откакто съм тук, съм се нагледала на повече боклук, отколкото мога да понеса!

Грабна диплите на роклята с две ръце, вдигайки я до коленете, прекоси ливадата и се отправи към кокошарника. Никога, абсолютно никога през целия й живот не се бяха отнасяли с нея толкова подло. Щеше да накара Миранда Гуинуик да си плати за това унижение, дори ако това беше последното нещо, което ще направи. Щеше да се ожени за проклетия Никълъс Гуинуик веднага щом се прибере!

Когато стигна до стаята си, беше пребледняла от гняв и видът на неоправеното легло подсили яростта й. Сграбчи грозната зелена лампа от тоалетната маса и я запрати през стаята в отсрещната стена. Разрушението не помогна, все още се чувстваше така, сякаш някой я беше ритнал в корема. Измъкна куфара си изпод леглото и натъпка дрехите, които беше разопаковала предната вечер, затръшна капака и седна върху него. След като затвори насила ключалката, внимателно подреди къдриците, които се бяха измъкнали от прическата, гърдите й бяха мокри от пот. После си спомни, че все още носи ужасния розов костюм.

Почти изстена от разочарование, когато отново отвори куфара. За всичко беше виновен Ники! Когато се върнеше в Лондон, щеше да го накара да я заведе в Коста дел Сол, да лежи цял ден на проклетия плаж и да не прави нищо друго, освен да мисли как да го направи нещастен! Протегна се отзад и започна да се бори с кукичките, които придържаха горната част, но те бяха подредени в две редици, а корсетът беше толкова пристегнат, че не можеше да ги хване добре. Изви се още повече и изрече особено мръсна ругатня, но кукичките не се откачаха. Точно когато се примири, че ще трябва да извика някого да й помогне, си припомни изражението на дебелото самодоволно лице на Лу Стайнър, когато изстиска горчицата върху роклята. Почти се разсмя на глас. Нека да видим колко самодоволен щеше да е, когато видеше скъпоценния си костюм да изчезва от погледа му, помисли си с изблик на злостно веселие.

Нямаше кой да й помогне, така че трябваше да носи багажа си сама. Повлече куфара в едната си ръка, а козметичната си чантичка в другата и се затътри по пътеката, водеща към превозните средства, но когато стигна там, откри, че няма абсолютно никой, който да я откара до Гълфпорт.

— Съжалявам, госпожице Дей, но ни казаха, че всички коли им трябват — промърмори един от мъжете, без да я гледа в очите.

Тя изобщо не му повярва. Това беше работа на Лу Стайнър, последната му дребнава атака срещу нея!

Друг член на екипа беше по-услужлив.

— Недалеч по пътя има бензиностанция. — Той кимна с глава, за да укаже посоката. — Можете да позвъните от там някой да ви вземе.

Мисълта да върви по шосето беше достатъчно обезсърчаваща. Точно когато осъзнаваше, че ще трябва да преглътне гордостта си и да се върне в кокошарника да се преоблече, от една от колите излезе Лу Стайнър и й се подсмихна самодоволно и гадно. Реши, че ще умре, но няма да отстъпи и на милиметър. Отвърна на погледа му, вдигна куфара си и тръгна през тревата към шосето.

— Хей! Спри веднага! — изкрещя Стайнър след нея. — Да не си направила и крачка, докато не ми върнеш костюма!

Тя се обърна към него.

— Ако дори ме докоснеш, ще те съдя за нападение!

— А аз ще те съдя за кражба! Тази рокля ми принадлежи!

— Сигурна съм, че изглеждаш очарователно в нея. — Тя умишлено го блъсна в коленете с козметичната си чантичка, докато се извръщаше. Той извика от болка, а Франческа се усмихна на себе си, макар да й се щеше да го е ударила по-силно.

Това щеше да е последният й миг на удовлетворение за много, много дълго време.

 

 

— Изпусна отбивката. — Скийт смъмри Дали от задната седалка на колата. — Шосе деветдесет и осем, нали ти казах. Осемдесет и осем до петдесет и пет, петдесет и пет до двайсет, после нагласяш автопилота към Батън Руж.

— Като ми го кажеш час по-рано и след това заспиш, не ми помагаш много — изръмжа Дали.

Той носеше нова шапка, тъмносиня, с американския флаг отпред, но тя не му вършеше работа срещу следобедното слънце, така че взе слънчевите очила от таблото и си ги сложи. От двете страни на двулентовия път се простираха борове. От мили не беше виждал нищо друго, освен няколко ръждясали разбити коли и стомахът му започваше да къркори.

— Понякога си просто безполезен — промърмори.

— Имаш ли дъвки? — попита го Скийт.

Неочаквано вниманието на Дали бе привлечено от проблясък на цвят в далечината, вихър от яркорозово, което се поклащаше бавно край пътя. Докато се приближаваха, формата постепенно стана по-различима.

Той свали слънчевите си очила.

— Не мога да повярвам. Виж това!

Скийт се наведе напред, опря ръка в предната седалка до шофьора и засенчи очите си.

— Ха, това е върхът! — прихна той.

 

 

Франческа упорито се насилваше да продължи, стъпка по стъпка, борейки се за всеки дъх в менгемето на корсета си. Прахта щипеше бузите й, гърдите й блестяха от пот, а само преди петнайсет минути едно от зърната й изскочи навън точно като коркова тапа. Тя бързо пусна куфара си и го натъпка обратно, но споменът я накара да потрепери. Ако можеше да промени само едно нещо в живота си, помисли си за стотен път, щеше да е моментът, в който реши да тръгне от плантацията „Уентуърт“ в тази рокля.

Обръчът се беше деформирал, подаваше се отпред и отзад и се беше смачкал отстрани от притискането на куфара и козметичната чантичка, които имаше чувството, че ще й измъкнат ръцете. Потрепваше при всяка стъпка. Мъничките й обувки с френски токчета й бяха направили пришки, а всеки горещ полъх на вятъра изпращаше вълна от прах в лицето й.

Искаше да седне край пътя и да заплаче, но не беше сигурна, че ще успее да се насили да стане отново. Ако само не беше толкова уплашена, щеше да е лесно да понесе физическия дискомфорт. Как можа да й се случи това? Вървеше вече мили, без да стигне никаква бензиностанция. Такава или не съществуваше, или беше объркала посоката, но не бе видяла нищо, освен някаква олющена дървена табела, рекламираща щанд за зеленчуци, който така и не се материализира. Скоро щеше да се стъмни, а тя беше в чужда държава и като нищо сред боровете край пътя можеше да се спотайва орда от свирепи зверове. Насили се да гледа право напред. Единственото, което я спираше да се върне в плантацията „Уентуърт“, беше абсолютната увереност, че не би могла да издържи обратния път.

Това шосе със сигурност водеше някъде, казваше си тя. Дори в Америка не строяха шосета за никъде, нали? Мисълта беше толкова плашеща, че тя започна малка умствена игра, за да продължи да върви напред. Докато стискаше зъби от болката в различни части на тялото си, си представяше любимите си места, всички на светлинни години от този прашен затънтен път край Мисисипи. Представяше си „Либърти“ на Риджънт стрийт с чворестите греди и великолепните арабски бижута, парфюмите в „Сефора“ на Рю дьо Пас и всичко на Медисън авеню, от „Адолфо“ до „Ив Сен Лоран“. В ума й изникна образът на ледена чаша „Перие“ с една капка лайм. Картината се задържа в горещия въздух пред очите й и беше толкова жива, че сякаш можеше да се протегне и да сграбчи студената запотена чаша в дланта си. Започваше да халюцинира, каза си, но образът бе толкова приятен, че не се опита да го прогони.

Чашата „Перие“ неочаквано се изпари в горещия въздух, когато осъзна, че чува звук на приближаващ се зад нея автомобил, а после и тихото скърцане на спирачки. Преди да успее да балансира тежестта на куфарите в ръцете си и да се обърне по посока на шума, до нея достигна мек провлачен говор.

— Хей, скъпа, никой ли не ти каза, че Лий се предаде?

Куфарът се блъсна в коленете й, а обръчът се разлюля откъм гърба, когато се обърна по посока на гласа. Успя да запази равновесие, а после премигна няколко пъти, без да е в състояние да повярва на гледката, която се беше материализирала право пред очите й.

През пътя, от прозореца на един тъмнозелен автомобил се подаваше мъж, който изглеждаше толкова поразително добре, беше толкова опустошително красив, че за момент си помисли, че всъщност е халюцинация, както перието с лайм. Докато дръжката на куфара се забиваше в ръката й, тя огледа класическите черти на лицето му, изваяните скули и челюст, идеално правия нос и после очите му, яркосини като на Пол Нюман и с гъсти мигли като нейните. Как можеше смъртен мъж да има подобни очи? Как можеше един мъж да има толкова невероятно пухкави устни и все пак да изглежда мъжествен? Гъстата тъмноруса коса се къдреше по краищата на синята шапка с американския флаг. Можеше да види горната част на мощните му рамене, добре оформените мускули на загорялата му ръка и за един безразсъден момент изпита лудешки пристъп на паника.

Най-накрая беше срещнала някой красив колкото нея.

— Носиш ли някакви конфедеративни тайни под полите си? — попита я мъжът с усмивчица, която разкри зъби като от корица на списание, в състояние да предизвикат чувство на вина у всеки, който не бе използвал наскоро конец за зъби.

— Мисля, че янките са отрязали езика й, Дали.

Едва сега Франческа забеляза другия мъж, който се беше навел през задния прозорец. Докато оглеждаше страшното му лице и злокобно присвитите очи, в главата й зазвъняха тревожни камбани.

— Или това, или е шпионка на Севера — продължи той. — Никоя южнячка няма да мълчи толкова дълго.

— Шпионка на янките ли си, скъпа? — попита господин Великолепен и невероятните му зъби проблеснаха. — Измъкваш тайните на Конфедерацията с красивите си зелени очи?

Франческа внезапно осъзна колко е уязвима — пътят беше пуст, слънцето залязваше, тези мъже бяха напълно непознати, тя беше в Америка, а не в безопасност у дома си в Англия. В Америка хората носеха заредени оръжия по пътя за черквата, а престъпниците се разхождаха свободно из улиците. Погледна нервно мъжа на задната седалка. Изглеждаше й като човек, който би измъчвал дребни животни за забавление. Какво трябваше да направи? Нямаше кой да я чуе, ако изпищи, и нямаше как да се защити.

— Мамка му, Скийт, плашиш я. Скрий си грозната глава, ако обичаш.

Главата на Скийт се прибра, а великолепният мъж със странно име, което не можеше да чуе добре, вдигна една от перфектните си вежди и я зачака да каже нещо. Тя реши да бъде смела — дори дръзка — и при никакви обстоятелства да не им дава да видят колко отчаяна е всъщност.

— Опасявам се, че съм малко объркана — каза тя, като остави куфара си. — Имам чувството, че се загубих. Ужасна неприятност, разбира се.

Скийт подаде глава от прозореца.

Господин Великолепен се ухили.

Тя продължи твърдо.

— Вероятно можете да ми кажете колко остава до следващата бензиностанция. Или къде бих могла да намеря телефон.

— Ти си от Англия, нали? — попита Скийт. — Дали, чуваш ли смешния начин, по който говори? Това е английска лейди.

Франческа буквално усещаше как господин Великолепен — възможно ли бе някой наистина да се казва Дали? — плъзна поглед по розово-белите волани на роклята й.

— Обзалагам се, че имаш страхотна история за разказване, захарче. Скачай в колата. Ще те закараме до телефон.

Тя се поколеба. Да се качи в кола с двама непознати мъже, не й се струваше най-мъдрото решение, но не можеше да измисли друго. Стоеше на пътя, с волани в прахта и куфар в краката, а от необичайната комбинация от страх и несигурност й се гадеше.

Скийт се подаде през прозореца и протегна глава, за да погледне Дали.

— Тя се страхува, че си някакъв пропаднал изнасилвач, който се готви да я нападне. — После се обърна към Франческа: — Хубавичко огледай лицето на Дали, мадам, и после ми кажи смяташ ли, че на мъж с подобно лице му се налага да насилва нежелаещи жени.

Определено имаше право, но Франческа не се почувства успокоена. Мъжът на име Дали не беше този, от когото се страхуваше.

Дали сякаш прочете мислите й, което, предвид обстоятелствата, вероятно не беше особено трудно.

— Не се тревожи за Скийт, скъпа — каза той. — Скийт е закоравял мизогин^[1].

Тази дума, излязла от устата на човек, който въпреки невероятния си вид имаше акцента и маниерите на не особено грамотен, я изненада. Все още се колебаеше, когато вратата на колата се отвори и чифт прашни каубойски ботуши докоснаха земята. Мили боже… Тя преглътна шумно и погледна нагоре. Нагоре и нагоре.

Тялото му беше перфектно, също като лицето.

Носеше морскосиня тениска, която покриваше мускулите на гърдите му и очертаваше бицепсите и трицепсите му и така нататък, както и джинси, дотолкова изтъркани, че бяха почти бели, освен по протритите шевове. Коремът му бе плосък, хълбоците му — тесни, беше строен и дългокрак, почти два метра и направо й спря дъха. Помисли си объркано, че сигурно всичко, което казваха за американците и таблетките с витамини, е вярно.

— Багажникът е пълен, така че ще трябва да сложа куфара ти на задната седалка при Скийт.

— Добре, където и да е.

Докато той вървеше към нея, тя му се усмихна с цялото си умение. Не можеше да се сдържи, откликването й беше автоматично, програмирано в гените на Серитела. Да не се появи във възможно най-добрия си вид пред мъж като този, въпреки че беше дръвник от затънтен край, изведнъж стана по-болезнено от пришките на краката й. В този момент би дала всичко само за да разполага с половин час пред огледалото със съдържанието на козметичната си чантичка и с бялото бельо от „Мери Макфадън“, което висеше в магазина за препродажби на „Пикадили“, точно до синьо-лилавата й пижама.

Той спря, където беше, и се загледа в нея.

За първи път, откакто напусна Лондон, Франческа почувства, че е на своя територия. Изражението на лицето му потвърждаваше факта, който тя самата знаеше отдавна — мъжете си бяха мъже навсякъде по света. Взря се нагоре с невинните си искрящи очи.

— Има ли нещо?

— Винаги ли правиш така?

— Какво да правя? — Трапчинките на бузите й се врязаха по-дълбоко.

— Да се предлагаш на мъж след по-малко от пет минути, откакто сте се запознали.

— Да се предлагам! — Тя не можеше да повярва, че го е чула правилно, и възкликна възмутено: — Със сигурност не ти се предлагам.

— Скъпа, ако тази усмивка не беше предложение, не знам какво е. — Той вдигна багажа й и го понесе към другата страна на колата. — Обикновено не бих имал нищо против, нали разбираш, но ми се стори малко безразсъдно да окачваш рекламата си, когато си насред нищото с двама непознати мъже, които може и да са перверзници.

— Рекламата ми! — Тя тропна с крак. — Пусни незабавно багажа ми! Няма да ходя никъде с теб, дори ако животът ми зависи от това.

Той огледа редките борове и пустия път.

— От това, което виждам, може би е точно така.

Франческа не знаеше какво да прави. Имаше нужда от помощ и все пак поведението му беше непоносимо, а тя ненавиждаше представата да се унижи, като се качи в колата. Дали й отне възможността за избор, когато отвори задната врата и безцеремонно натъпка багажа й при Скийт.

— Внимавай с куфарите — изплака тя, като се втурна към колата. — „Луи Вюитон“ са.

— Този път намери една истинска сладурана, Дали — промърмори Скийт от задната седалка.

— И сам виждам — отвърна Дали, качи се зад волана, затръшна вратата и после се показа през прозореца да я погледне. — Ако искаш багажа ти да си остане твой, скъпа, по-добре се качвай бързичко, защото точно след десет секунди натискам педала на газта и двамата с мистър Вюитон ще се превърнем само в далечен спомен.

Франческа заобиколи с куцукане колата от задния край до пасажерската врата, докато сълзите й напираха да рукнат. Чувстваше се унизена, уплашена и най-лошото — безпомощна. Един фуркет се плъзна по врата й и падна в прахта.

За нещастие, неудобството й не спря дотук. Откри, че кринолините не са създадени за модерни превозни средства. Като отказваше да погледне към спасителите си и да види как реагират на затрудненията й, тя най-накрая се настани на седалката, влизайки с дупето напред, а после прибра, доколкото успя, бухналата пола в скута си.

Дали изрови скоростния лост от водопада волани.

— Винаги ли носиш такива удобни дрехи?

Франческа го погледна, отвори уста да каже някой от прословутите си хапливи отговори, но откри, че нищо не й идва на ума. Известно време пътуваха в мълчание, докато тя се взираше упорито напред, макар очите й едва да успяваха да надникнат иззад планината от волани, а корсетът на роклята да притискаше талията й. Колкото и благодарна да беше отново да седи, позицията й правеше ограниченията на корсета още по-непоносими. Опита се да си поеме дълбоко въздух, но гърдите й се надигнаха толкова притеснително, че вместо това се задоволи с плитко дишане. Едно кихане и щяха да изскочат на свобода.

— Аз съм Далас Бодин — представи се мъжът зад волана. — Хората ме наричат Дали. Онзи отзад е Скийт Купър.

— Франческа Дей — отвърна тя, като се опита да прозвучи нехайно. Не трябваше да забравя, че тези американци бяха прословути с неофициалността си. Това, което се смяташе от англичаните за дебелашко, беше нормално поведение в Щатите. Освен това не можеше да устои на идеята да постави този великолепен селски дръвник поне отчасти на колене. В това поне я биваше, това бе нещо, което не можеше да се обърка в този ден, когато всичко друго се разпадаше. — Благодарна съм ви, че ме спасихте — каза, като се усмихна над полите си. — Опасявам се, че последните ми няколко дни бяха напълно ужасяващи.

— Имаш ли нещо против да ни разкажеш? — попита я Дали. — Двамата със Скийт пътуваме вече от доста километри и се уморихме да си говорим.

— Всъщност е доста нелепо. Миранда Гуинуик, тази истински противна жена — семейството пивовари, нали знаете — ме убеди да напусна Лондон и да приема роля във филм, който се снима в плантацията „Уентуърт“.

Главата на Скийт изскочи над лявото й рамо, очите му бяха оживени от любопитство.

— Филмова звезда ли си? — попита той. — Нещо в теб ми изглежда познато, но не мога да се сетя откъде.

— Не точно. — Тя си помисли да спомене Вивиан Лий, но после реши, че няма смисъл.

— Сетих се! — възкликна Скийт. — Знаех си, че вече съм те виждал. Дали, никога няма да познаеш кой е това.

Франческа го изгледа тревожно.

— Това тук е „съкрушената Франческа“! — обяви Скийт със смях. — Знаех си, че те познавам. Помниш ли, Дали? Онази, която излиза с филмови звезди.

— Без майтап — отвърна Дали.

— Как, за бога… — започна Франческа, но Скийт я прекъсна.

— Виж, наистина съжалявам за майка ти и таксито.

Франческа го зяпна безмълвно.

— Скийт е фен на таблоидите — обясни Дали. — Аз самият не ги харесвам особено, но те карат да се замислиш за силата на медиите. Когато бях дете, имахме една стара книга по география, чиято първата глава се казваше „Нашият смаляващ се свят“. Изразява го много точно, нали? Имате ли подобни книги в Англия?

— Ами… не мисля — отвърна тя несигурно.

Измина миг тишина и я завладя ужасяващото усещане, че те може би очакват да им разкаже подробности за смъртта на Клоуи. Дори мисълта да сподели нещо толкова интимно с някой непознат я отврати, така че бързо се върна към старата тема, сякаш никога не я бяха прекъсвали.

— Прелетях половината свят, прекарах ужасяващо мизерна нощ при най-отвратителните условия, които можете да си представите, и бях принудена да нося тази потресаваща рокля. После открих, че филмът ми е бил представен погрешно.

— Порнофилм? — попита Дали.

— Разбира се, че не! — възкликна тя. Тези недодялани американци май не отделяха и секунда, за да се замислят какво им излиза от устата. — Всъщност беше един от онези противни филми за… — тя се почувства зле дори да го каже — вампири.

— Без майтап! — Възхищението на Скийт беше очевидно. — Познаваш ли Винсънт Прайс?

Франческа затвори очи за миг и после отново ги отвори.

— Не съм имала това удоволствие.

Скийт потупа Дали по рамото.

— Помниш ли стария Винсънт, когато участваше в онзи сериал? Понякога и жена му вземаше участие. Как й беше името? Тя също е от онези известни английски актриси. Може би Франси я познава.

— Франческа — тросна се тя. — Ненавиждам да ме наричат по друг начин.

Скийт потъна отново в седалката си и тя осъзна, че го е обидила, но не се разтревожи. Името й беше каквото е и никой нямаше право да го променя, особено днес, когато се бе озовала в тази несигурна ситуация.

— Какви са плановете ти сега? — попита я Дали.

— Да се върна в Лондон възможно най-бързо. — Тя си помисли за Миранда Гуинуик, за Ники, за невъзможността да продължава както досега. — И после ще се омъжа.

Беше взела решението, без да го осъзнава, беше го взела, защото не виждаше друга алтернатива. След това, което беше изтърпяла през последните двайсет и четири часа, да се омъжи за богат пивовар, вече не й изглеждаше толкова ужасна съдба. Но след като изговори думите се почувства потисната, а не облекчена. Още една фиба падна от косата й, този път отпред, и се заби във воланите. Тя се разсея от мрачните си мисли, като помоли Скийт да й подаде козметичното куфарче. Той го стори безмълвно. Франческа го постави в гънките на полите си и отвори капака.

— Боже мой… — Тя почти изплака, когато видя лицето си.

Тежкият грим на очите й изглеждаше гротескно на естествена светлина, беше изяла червилото си, косата й стърчеше на всички страни и беше мръсна! Никога за всичките си двайсет и една години не се беше контила пред друг мъж освен фризьора си, но сега трябваше да възстанови себе си, личността, която разпознаваше!

Грабна шише почистващ лосион и се приготви да оправи бъркотията. Докато смъкваше тежкия грим, почувства нужда да се дистанцира от двамата мъже, да ги накара да разберат, че тя принадлежи на един различен свят.

— Откровено казано, изглеждам ужасяващо. Цялото пътуване беше абсолютен кошмар. — Издърпа изкуствените мигли, навлажни клепачите си и нанесе тънък слой основа с тъмносиви сенки. — Обикновено използвам една великолепна немска спирала за мигли „Екарт“, но прислужницата на Сиси Кавендиш — една наистина невъзможна жена от Западните Индии — забрави да я опакова, така че сега бедствам с някаква английска марка.

Знаеше, че говори твърде много, но не можеше да се спре. Прокара четка „Кент“ по карамеления руж и го нанесе върху областта под скулите си.

— Точно сега бих дала почти всичко за хубав масаж на лицето. В Мейфеър има едно чудесно място, където използват термална топла вода и всякакви невероятно чудодейни неща, които комбинират с масажа. И при Лизи Ардън предлагат подобни процедури. — Тя бързо очерта устните си с молив, запълни ги с розово-бежов блясък и огледа цялостния ефект. Не беше удивителен, но поне отново изглеждаше почти като себе си.

Нарастващото мълчание в колата я караше да се чувства все по-неловко, така че продължи да говори, за да го запълни.

— Винаги е трудно, когато си в Ню Йорк и се опитваш да избереш между Ардън и Джанет Сартин. Разбира се, става въпрос за Джанет Сартин на Медисън авеню. Искам да кажа, човек може да отиде и в салона й до парка, но не е съвсем същото, нали?

За момент се възцари тишина.

Най-накрая Скийт проговори:

— Дали?

— Аха?

— Смяташ ли, че тя вече свърши?

Дали свали слънчевите си очила и ги постави на таблото.

— Имам чувството, че само загрява.

Франческа погледна към тях, засрамена от собственото си поведение и разгневена от неговото. Не виждаше ли, че тя преживяваше най-ужасния ден в живота си? Бе редно да се опита да направи нещата по-лесни за нея. Мразеше факта, че той не изглеждаше впечатлен от външността й, мразеше и факта, че не се опитваше на свой ред да я впечатли. По някакъв странен начин, който не успяваше съвсем да определи, неговата липса на интерес сякаш бе по-дезориентираща от всичко друго, което й се бе случило.

Върна вниманието си към огледалото и започна да отстранява фуркетите от косата си, предупреждавайки се наум да спре да се тревожи за мнението на Далас Бодин. Всеки момент щяха да се върнат в цивилизацията. Щеше да си повика такси, което да я отведе на летището в Гълфпорт и после да се метне на следващия полет до Лондон. Неочаквано си спомни за притеснителното си финансово положение и после също толкова бързо намери решение. Просто щеше да позвъни на Никълъс и да го накара да й изпрати пари за билета.

Усещаше гърлото си раздразнено и сухо и се прокашля.

— Бихте ли могли да вдигнете прозорците? Този прахоляк е ужасен. И наистина бих пийнала нещо. — Тя видя малка хладилна чанта отзад. — Предполагам, че няма шанс да имате бутилка „Перие“ тук?

Във вътрешността на ривиерата надвисна многозначително мълчание.

— Да ви кажа, мадам, тъкмо свърши — каза най-накрая Дали. — Опасявам се, че старият Скийт довърши последната бутилка точно след като обрахме онзи магазин в Меридиън.