Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (31)

30

Шест седмици по-късно Теди излезе от асансьора и тръгна по коридора към апартамента им, като влачеше раницата след себе си. Мразеше училището. През целия си живот го беше обичал, но сега го мразеше. Днес госпожица Пиърсън бе казала на класа, че за края на годината ще трябва да правят социален проект, и Теди вече знаеше, че вероятно ще го скъсат. Госпожица Пиърсън не го харесваше. Тя бе казала, че ще го изрита от класа за надарени деца, ако поведението му не се подобри.

Но просто… откакто бе отишъл в Уайнет, вече нищо не изглеждаше забавно. Чувстваше се объркан през цялото време, като че ли в гардероба му имаше чудовища, готови да го нападнат. А сега можеха и да го изгонят от класа за надарени деца.

Теди знаеше, че някак си трябва да измисли наистина страхотен социален проект, особено след като се беше изложил толкова много с научния за буболечките. Проектът трябваше да е по-добър от всеки друг, дори от този на тъпия Милтън Гросман, който щеше да пише за кмета Ед Кох и щеше да го помоли да прекара част от деня с него. Госпожица Пиърсън обожаваше идеята му. Тя каза, че инициативата на Милтън трябва да е вдъхновяваща за целия клас. Но Теди не виждаше как някой, който си бърка в носа и мирише на нафталин, може да бъде вдъхновяващ.

Когато влезе през вратата, Консуело се подаде от кухнята и му каза:

— Пристигна колет за теб. В спалнята ти е.

— Колет? — Теди съблече якето си, докато вървеше по коридора. Коледа беше дошла и отминала, рожденият му ден беше през юли, а до Свети Валентин оставаха две седмици. Защо получаваше колет?

Когато влезе в стаята, забеляза огромна картонена кутия, разположена в средата на пода, с адрес на подателя Уайнет, Тексас. Пусна якето си, бутна очилата нагоре по носа си и си задъвка палеца. Част от него искаше кутията да е от Дали, но друга част не желаеше дори да мисли за него. Когато го направеше, имаше чувството, че чудовището от гардероба стои точно зад него.

Разряза опаковъчното тиксо с най-острата си ножица, издърпа капаците на кутията и погледна вътре за бележка. Всичко, което видя, беше цял куп по-малки кутии и започна да ги отваря една по една. Когато приключи, седна озадачен, за да огледа съкровищата, които го ограждаха — поредица от подаръци, които бяха толкова възхитително подходящи за деветгодишно момче, че сякаш някой беше прочел мислите му.

От едната му страна лежеше малък пакет великолепно отвратителни неща, като пърдяща възглавница, лютива дъвка и фалшиво ледено кубче с мъртва муха в средата. Някои от подаръците гъделичкаха интелекта му — програмируем калкулатор и пълният комплект „Хрониките на Нарния“. Друга кутия съдържаше истински мъжки неща: оригинално швейцарско ножче, фенерче с черна гумена дръжка, комплект тирбушони за възрастни „Блек & Декър“. Но любимият му подарък се оказа на дъното на кутията. Като разви хартиената опаковка, той нададе вик от удоволствие, щом взе най-хубавия, най-якия, най-великолепния суитшърт, който бе виждал някога. Синята му предница бе украсена с нарисуван образ на ухилен брадат моторист с изскочили очни ябълки и проточена от устата лига. Под него името на Теди беше изписано с оранжеви флуоресцентни букви, както и надписът „Роден хулиган“. Теди притисна суитшърта към гърдите си и за частица от секундата си позволи да вярва, че Дали му е изпратил всичко това. Но после осъзна, че това не са неща, които човек изпраща на дете, което смята за пъзльо, а тъй като знаеше какво мисли Дали за него, реши, че подаръците трябва да са от Скийт. Стисна дрехата по-силно и си каза, че е късметлия да има приятел като Скийт Купър, който може да види отвъд очилата му истинското момче.

Тиодор Дей — роден хулиган! Хареса му звукът на думите, усещането им, скърцането и съскането в тях. Самата идея, че дребно дете като него, което беше истински провал като спортист и може би дори щеше да бъде изритано от класа за надарени, може да е роден хулиган!

Докато Теди се наслаждаваше на суитшърта, Франческа приключваше записите на шоуто. Когато светлината на камерата угасна, Нейтън Хърд дойде да я поздрави. Продуцентът й беше плешив и набит, с невпечатляваща външност и неуморен ум. По някакъв начин й напомняше за Клеър Паджет, която в момента докарваше новинарския отдел в една телевизия в Хюстън до самоубийство. И двамата бяха влудяващи професионалисти, и двамата знаеха точно какво й трябва.

— Харесва ми, като закриеш шоуто така — каза Нейтън, а двойната му гуша потрепна от удоволствие. — С тези темпове рейтингът ще скочи до небето.

Тя тъкмо беше приключила предаване за телевизионните евангелисти, в което почетният гост, преподобният Джони Т. Плат, беше напуснал преждевременно, след като го омая да им разкрие повече, отколкото желаеше, за своите няколко провалени брака и неандерталското си отношение към жените.

— Слава богу, че ми оставаха само няколко минути за запълване, иначе щеше да се наложи да записваме повторно — каза Франческа, докато откачваше микрофона от мекия си шал, увит около деколтето на роклята.

Нейтън вървеше редом с нея, докато напускаха студиото. След като записът на предаването бе приключил, я налегнаха познатите тревожни мисли. Бяха изминали шест седмици, откакто се бяха върнали от Уайнет. Не беше виждала Дали от тогава. Толкова се тревожеше как ще се приспособи към нахлуването му в живота на Теди. Почувства се объркана като тийнейджърките, които спасяваше. Защо усещаше нещо, което беше толкова нередно, като толкова правилно? И после осъзна, че Нейтън й говори нещо.

— … така че днес изпратихме прессъобщение за церемонията при Статуята на Свободата. Ще направим предаване за емиграцията, за бедните и богатите, такива работи. Какво мислиш?

Тя кимна в съгласие. Беше взела изпита си за гражданство през януари и не след дълго бе получила писмо от Белия дом, в което я канеха да участва в специална церемония, която щеше да се проведе през май край Статуята на Свободата. Няколко известни обществени личности, които се бяха кандидатирали за американско гражданство, щяха да се закълнат заедно. Освен Франческа групата включваше испански спортисти, корейски моден дизайнер, руски балетист и двама уважавани учени. Белият дом планираше президентът да произнесе приветствена реч, за да подсили патриотичното чувство, както и да закрепи позициите си сред етническите гласоподаватели.

Нейтън спря, когато стигнаха до офиса му.

— Имам страхотни планове за следващия сезон, Франческа. Повече политика. Ти притежаваш най-опасния талант да проникваш…

— Нейтън. — Тя се поколеба за момент и после, осъзнавайки, че вече го е отлагала твърде дълго, взе решение. — Трябва да поговорим.

Той я погледна разтревожено, преди да й посочи с жест вратата. Тя поздрави секретарката и после влезе в кабинета му. Нейтън затвори вратата след нея и подпря закръгления си хълбок на ръба на бюрото, опъвайки вече и без това доста обтегнатите шевове на дрехите си.

Франческа си пое дълбоко дъх и му каза какво решение бе взела след месеци обмисляне.

— Знам, че изобщо няма да си доволен, Нейтън, но когато тази пролет договорът ми с телевизията изтече, ще кажа на агента ми да го предоговори.

— Разбира се, че ще го предоговори — рече предпазливо Нейтън. — Сигурен съм, че от телевизията ще отпуснат допълнително, за да подсладят сделката. Но не много, имай предвид.

Парите не бяха проблем и тя поклати глава.

— Няма да правя седмично шоу, Нейтън. Искам да се огранича до дванайсет специални предавания годишно, по едно на месец.

Обзе я облекчение, когато най-сетне изговори думите.

Нейтън се изправи от ръба на бюрото си.

— Не говориш сериозно. Телевизията никога няма да се съгласи. Извършваш професионално самоубийство.

— Няма да изпусна този шанс. Не мога да живея повече така, Нейтън. Уморих се да съм уморена през цялото време. Уморих се някой друг да отглежда детето ми.

Нейтън, който виждаше дъщерите си само през уикендите и бе оставил цялата работа на съпругата си, изглежда, нямаше и най-смътна представа за какво говори Франческа.

— Жените те възприемат като модел за подражание — каза той, очевидно решил да атакува политическата й съвест. — Някои от тях ще кажат, че се предаваш.

— Може би… не съм сигурна. — Тя отмести една купчина списания и седна на дивана. — Мисля, че жените осъзнават, че искат да са нещо повече от съсипани копия на мъжете. Цели девет години правех всичко по мъжкия начин. Прехвърлих отглеждането на детето ми на други хора, движех се по толкова стриктен график, че когато се събуждах в хотелската стая, трябваше да измъкна някоя бланка от чекмеджето, за да си спомня в кой град съм, лягах си със свит стомах, мислейки за всичко, което трябва да направя на следващия ден. Уморена съм от това, Нейтън. Обичам работата си, но съм уморена да я обичам по двайсет и четири часа на ден, седем дни седмично. Обичам Теди и имам само още девет години, преди той да отиде в колеж. Искам да прекарвам повече време с него. Това е единственият живот, който имам, и да ти кажа откровено, не съм чак толкова щастлива от начина, по който го живея.

Той се намръщи.

— Ако приемем, че телевизията преглътне това, което сериозно ме съмнява, ще загубиш много пари.

— Точно така — тросна се Франческа. — Ще трябва да орежа годишния си бюджет за дрехи от двайсет на десет хиляди долара. А има милиони съсипани работещи майки, които не могат да заспят, докато се опитват да измислят как да купят на децата си обувки за училище.

„От колко пари се нуждае една жена? — запита се тя. — От колко власт? Тя ли беше единствената жена на света, която се бе уморила да купува всички тези мъжки символи на успеха?“

— Какво наистина искаш, Франческа? — попита я Нейтън, сменяйки тактиката си от конфронтация към помирение. — Може и да измислим някакъв компромис.

— Искам време — отвърна уморено тя. — Искам да мога да прочета книга просто защото искам да я чета, а не защото авторът ще гостува в шоуто ми на следващия ден. Искам да мога да прекарам цяла седмица, без някой да мушка маша в косата ми. Искам да придружа Теди на някоя от училищните екскурзии, за бога. — А после сподели идеята, която постепенно се зараждаше в нея. — Искам да посветя част от енергията, която влагам в работата си, на нещо наистина значимо, като всички онези четиринайсетгодишни момичета, които се продават по улиците само защото нямат друга алтернатива.

— Ще направим повече предавания за бегълците — каза той бързо. — Ще измисля нещо, така че да получиш по-дълга отпуска. Знам, че те претоварваме, но…

— Не става, Нейтън — рече тя, като се изправи от дивана. — Въртележката ще трябва да забави темповете си за в бъдеще.

— Но, Франческа…

Тя го целуна бързо по бузата и излезе от кабинета му, преди да е успял да каже нещо повече. Знаеше, че популярността й не е гаранция, че няма да бъде уволнена, ако от телевизията сметнеха, че е неразумна, но трябваше да поеме този риск. Събитията от последните шест седмици й бяха показали какви са приоритетите й и я бяха научили на нещо важно за нея самата — повече нямаше какво да доказва.

Когато стигна до своя офис, я чакаха купчина съобщения. Взе първото, после го остави настрани, без да го прочете. Погледът й се плъзна по папката върху бюрото, която съдържаше подробен опис на професионалната голф кариера на Далас Бодин. Докато се опитваше да изключи Дали от ума си, тя събираше материали за него. Макар че си играеше замислено със страниците, не си направи труда да препрочете това, което вече беше проучила внимателно. Всяка статия, всяко телефонно обаждане, което бе направила, всяко късче информация, което успя да събере, сочеше едно и също нещо. Далас Бодин имаше таланта да стане шампион. Той просто не го искаше достатъчно силно. Помисли си за това, което Скийт й беше казал, и се зачуди какво общо има с Теди, но отговорът продължаваше да й се изплъзва.

Стефан беше в града и тя бе обещала вечерта да отиде с него на частно парти в „Ла Кафе Баск“. През останалата част от следобеда обмисляше да го отложи, но знаеше, че ще е проява на страхливост. Стефан искаше нещо от нея, което тя вече знаеше, че не може да му даде, и не беше честно да отлага разговора с него.

След като тя се върна от Уайнет, принцът беше идвал в Ню Йорк два пъти и тя го беше видяла и двата. Разбира се, той знаеше за отвличането на Теди, така че Франческа бе принудена да му разкаже поне отчасти за случилото се, но пропусна всякакви подробности за Дали.

Разгледа снимката на Теди на бюрото си. На нея той плуваше с голям гумен пояс с Флинтстоун, а малките му кльощави крачета проблясваха във водата. Ако Дали не искаше да контактува отново с нея, поне можеше да направи някакъв опит да се свърже с него. Чувстваше се тъжна и разочарована. Смяташе Дали за по-добър човек, отколкото се беше оказало, че е. Докато привечер се прибираше у дома, си каза, че трябва да приеме факта, че е направила огромна грешка и да забрави за нея.

Преди да се облече за срещата си със Стефан, седна при Теди, докато той вечеряше, и се замисли колко безгрижна беше само преди два месеца. Сега се чувстваше така, сякаш носеше тревогите на света на плещите си. Нелепата й забежка с Дали изобщо не биваше да се случва, сега се готвеше да нарани Стефан, а телевизията можеше и да я уволни. Беше твърде нещастна, за да може да разведри Холи Грейс, и се тревожеше ужасно за Теди, който беше затворен и очевидно нещастен. Не искаше да говори за станалото в Уайнет и блокираше всичките й опити да го накара да обсъжда неуспехите си в училище.

— Днес как беше положението с госпожица Пиърсън? — попита тя небрежно, докато го гледаше как рови из яденето си.

— Нормално… май.

— Само нормално?

Той отмести стола си назад и вдигна чинията си.

— Имам да пиша домашни. Не съм много гладен.

Франческа се намръщи, когато Теди излезе от кухнята. Щеше й се преподавателката му да не е толкова строга и раздаваща наказания. За разлика от предишната учителка на Теди, госпожица Пиърсън, изглежда, беше по-загрижена за оценките, отколкото за ученето, качество, което Франческа смяташе за катастрофално, когато се работи с надарени деца. До тази година Теди никога не се беше тревожил за оценките си, но сега, изглежда, това беше всичко, за което мислеше. Докато обличаше обсипана с мъниста рокля на „Армани“ за вечерта със Стефан, тя реши да си насрочи среща с ръководството на училището.

Партито в „Ла Кафе Баск“ беше оживено, с чудесна храна и задоволителен брой известни личности, но Франческа беше твърде разсеяна, за да му се наслаждава. Група папараци чакаха отвън, когато двамата със Стефан излязоха от ресторанта малко след полунощ. Тя придърпа яката на коженото палто плътно под брадичката си и извърна поглед от проблясващите светкавици.

— Самурът е отвратителен — промърмори.

— Едва ли някой ще сподели мнението ти, скъпа — отвърна Стефан и я поведе към лимузината си.

— Този медиен цирк е заради палтото — оплака се тя, след като лимузината се измъкна от трафика на Петдесет и пета източна. — Теб пресата почти не те безпокои. Заради мен е. Ако бях облякла стария си шлифер…

Тя забърбори за самура, за да печели време, докато се опитваше да намери кураж да го нарани. Най-накрая замълча и остави старите спомени, които я преследваха цяла вечер, да я обземат — мислеше за детството си, за Клоуи, за Дали. Стефан се взираше в нея, очевидно изгубен в собствените си мисли. Докато лимузината завиваше покрай „Картие“, тя реши, че повече не може да отлага, и докосна ръката му.

— Имаш ли нещо против малко да повървим?

Полунощ минаваше, февруарската нощ беше мразовита и Стефан я погледна неспокойно, сякаш предусещаше какво се задава, но нареди на шофьора да спре. Докато слизаха на тротоара, край тях мина карета, а копитата на конете чаткаха ритмично по паветата. Тръгнаха заедно по Пето авеню, а дъхът им образуваше малки облачета във въздуха.

— Стефан — започна тя, като за момент опря бузата си в мекия мохерен ръкав на палтото му, — знам, че търсиш жена, с която да споделиш живота си, но се страхувам, че аз не съм подходящата.

Чу го как си поема дълбоко въздух, а после го издиша.

— Тази вечер си уморена, скъпа. Може би разговорът може да почака.

— Мисля, че чака достатъчно дълго — каза тя нежно.

Продължи да говори и накрая видя, че го е наранила, но вероятно не толкова много, колкото се страхуваше. Подозираше, че някъде дълбоко в себе си Стефан през цялото време е знаел, че тя не е подходяща за принцеса.

 

 

Дали й позвъни в офиса на следващия ден. Започна без въведение, сякаш беше говорил с нея едва вчера, а не преди шест седмици, и сякаш между двамата всичко е наред.

— Здрасти, Франси, половин Уайнет е готов да те линчува.

Тя неочаквано си представи всички онези великолепни избухвания, които разиграваше, когато беше млада, но задържа гласа си спокоен и безразличен, макар че гърбът й се беше сковал от напрежение.

— Има ли някаква конкретна причина за това?

— Начинът, по който нападна онзи телевизионен проповедник миналата седмица. Хората тук приемат евангелистите сериозно, а Джони Плат им е истински любимец.

— Той е шарлатанин — отвърна Франческа възможно най-спокойно. Ноктите й се забиха в дланта. Защо поне веднъж Дали не кажеше какво наистина му се върти в главата? Защо трябваше да разиграва тези сложни маневри за отклоняване на вниманието?

— Може би, но на негово място се задава повторението на „Гилигън Айлънд“ и затова никой не очаква с нетърпение да спрат предаването му. — Последва къса, замислена пауза. — Кажи ми нещо, Франси, това трябва да е точно по твоята част, когато Гилигън и хората му претърпяват корабокрушение и живеят толкова дълго на този остров, как се получава така, че на всички онези жени никога не им свършват гримовете? И тоалетната хартия? Смяташ ли, че капитанът и Гилигън използват бананови листа през цялото време?

Тя искаше да му се разкрещи, но отказа да му достави това удоволствие.

— Имам среща, Дали. Поради някаква конкретна причина ли ми се обади?

— Всъщност следващата седмица летя за Ню Йорк, за да се видя отново с момчетата от телевизията, и си помислих, че може да намина във вторник към седем вечерта да кажа „здрасти“ на Теди и да те изведа на вечеря.

— Не мога — отвърна студено тя, а обидата й се процеждаше от всяка сричка.

— Само на вечеря, Франси. Нищо особено.

Ако той не искаше да говори откровено, тя щеше.

— Няма да се видя с теб, Дали. Имаше шанс, но го пропиля.

Последва дълго мълчание. Тя искаше да затвори, но по някаква незнайна причина не можа да го стори. Когато Дали най-накрая проговори, лековатият му тон беше изчезнал. Звучеше уморен и обезпокоен.

— Съжалявам, че не се обадих по-рано, Франси. Трябваше ми време.

— А сега на мен ми трябва.

— Добре — каза той бавно. — Тогава нека само мина да видя Теди.

— Не става.

— Трябва да оправя отношенията си с него, Франси. Но няма да пришпорвам нещата. Ще се отбия само за няколко минути.

Тя беше станала по-безкомпромисна с годините, налагаше се. Но сега, когато най-много имаше нужда от тази твърдост, всичко, което успя да направи, бе да си представи малко момче, което рови в чинията си.

— Само за няколко минути — съгласи се. — Това е всичко.

— Страхотно! — Дали звучеше като радостен тийнейджър. — Това е страхотно, Франси! — И после добави бързо: — А след като видя Теди, ще те изведа да хапнем нещо. — И затвори, преди тя да е успяла да отговори.

Франческа удари с чело бюрото и изстена. Беше безгръбначно, беше сноп сварени спагети.

 

 

Когато вечерта портиерът позвъни, за да обяви пристигането на Дали, Франческа беше кълбо от нерви. Беше изпробвала три от най-консервативните си костюми, преди да се спре на най-предизвикателните си бунтарски дрехи — ментовозелено сатенено бюстие, допълнено с изумрудена кадифена минипола. Цветовете подчертаваха зелените й очи и — поне във въображението й — я караха да изглежда опасна. Фактът, че се контеше за вечеря с Дали, не я тревожеше. Макар да подозираше, че вероятно ще отидат на някое място с ламинирани менюта, все пак това си беше нейният град и Дали щеше да е този, който трябва да се впише.

След като оформи косата си в небрежен безпорядък, тя си сложи няколко кристални колиета на „Тина Чоу“ около врата. Макар че имаше повече вяра в собствените си сили, отколкото в мистичните такива на модните бижута на Тина, реши, че не може да пренебрегне нищо, което би могло да й е от помощ в тази трудна вечер. Знаеше, че не е длъжна да ходи на вечеря с Дали — дори не се налагаше да си е вкъщи, когато той дойдеше — но искаше отново да го види. Просто така.

Чу Консуело да отваря входната врата и почти припадна от напрежение. Насили се да изчака в стаята си няколко минути, докато се почувства по-спокойна, но само се изнерви още повече, така че отиде в хола да поздрави Дали.

Той носеше увит пакет, стоеше край камината и се любуваше на червения динозавър, окачен над нея. Обърна се при звука на стъпките й и я огледа. Тя забеляза добре скроения му сив костюм, подходящата риза с френски ръкавели и тъмносинята вратовръзка. Никога не го беше виждала в костюм и тайно очакваше, че ще започне да разкопчава яката си и да сваля вратовръзката. Той не направи нищо такова.

Погледът му обходи минижупа, зеленото сатенено бюстие, след което поклати глава с възхищение.

— По дяволите, Франси, облечена като проститутка, изглеждаш по-добре от всяка друга жена, която познавам.

Искаше й се да се разсмее, но изглеждаше по-благоразумно да отвърне със сарказъм.

— Ако някой от старите ми проблеми със суетата някога отново се появи, напомни ми да прекарам с теб пет минути.

Дали се ухили, после се приближи до нея и я целуна леко по устните. Тя усети лек дъх на дъвка. Кожата на врата й настръхна.

Той я погледна право в очите и каза:

— Ти си най-красивата жена на света и го знаеш.

Франческа бързо се отдръпна от него. Дали започна да се оглежда из хола, а погледът му скачаше от оранжевия винилов пуф на Теди към огледалото в стил „Луи XVI“.

— Тук ми харесва. Наистина изглежда уютно.

— Благодаря — отвърна Франческа малко сковано, докато все още се опитваше да преглътне факта, че отново се срещаха и че той изглеждаше доста по-спокоен от нея. Какво щяха да си говорят цяла вечер? Нямаха абсолютно нищо за споделяне, което да не беше противоречиво, притеснително или емоционално експлозивно.

— Теди тук ли е? — Той прехвърли опакования предмет от лявата в дясната си ръка.

— В стаята си е. — Не виждаше смисъл да му обяснява, че Теди беше получил пристъп, когато му каза, че Дали ще идва.

— Можеш ли да го помолиш да дойде тук за минутка?

— Аз… съмнявам се, че ще е толкова лесно.

Върху лицето му падна сянка.

— Тогава ми покажи коя е неговата стая.

Тя се поколеба за момент, после кимна и го поведе по коридора. Теди седеше зад бюрото си и си играеше с една количка.

— Какво искаш? — попита той, когато вдигна поглед и видя Дали да стои зад Франческа.

— Донесох ти нещо. Нещо като закъснял коледен подарък.

— Не го искам — тросна се мрачно Теди. — Мама ми купува всичко, от което се нуждая.

Той бутна количката зад ръба на бюрото и я остави да се разбие на килима. Франческа го погледна предупредително, но Теди се престори, че не забелязва.

— В такъв случай защо не го дадеш на някой твой приятел? — Дали се приближи и остави пакета на бюрото на Теди.

Той го погледна с подозрение.

— Какво има вътре?

— Може би чифт каубойски ботуши.

Нещо в очите на Теди проблесна.

— Каубойски ботуши? Скийт ли ги праща?

Дали поклати глава.

— Скийт ми изпрати някои неща — обяви Теди.

— Какви неща? — попита Франческа.

Теди сви рамене.

— Пърдяща възглавница и разни други.

— Много мило от негова страна — отвърна тя и се зачуди защо Теди не й беше споменал за това.

— Суитшъртът стана ли ти? — попита Дали.

Теди се изправи в стола си и се взря разтревожено в него.

Франческа изгледа и двамата с любопитство, чудейки се за какво говорят.

— Стана ми — отвърна Теди с толкова тих глас, че едва се чуваше.

Дали кимна, докосна леко косата му, после се обърна и излезе.

 

 

В таксито и двамата мълчаха. Франческа се беше сгушила във велурената яка на сакото си, а Дали се взираше в шофьора. Беше отклонил въпросите, които тя му зададе за историята с Теди, и макар че не й се нравеше, Франческа не го притисна повече.

Таксито спря пред „Лютес“. Тя беше изненадана, а после и нелогично разочарована. Макар че това бе вероятно най-добрият ресторант в Ню Йорк, Франческа не можеше да не си помисли, че Дали очевидно се опитва да я впечатли. Защо не беше избрал някое заведение, където щеше да се чувства на място, а не този ресторант, който бе толкова очевидно чужд на природата му? Той задържа вратата пред нея, а после взе сакото й и го остави на гардероба. Франческа си представи неловката вечер, която ги очакваше, докато се опитва да му обясни менюто и винения лист, без да нарани мъжкото му его.

Управителката на „Лютес“ видя Франческа и й се усмихна приветливо.

— Мадмоазел Дей, вашето присъствие винаги е удоволствие за нас. — После се обърна към Дали. — Мосю Бодин, минаха почти два месеца. Липсвахте ни. Запазила съм любимата ви маса.

Любима маса! Франческа се взря в Дали, докато той и жената си разменяха любезности. Отново го беше направила. Отново си беше позволила да се подлъже по образа, който Дали си бе създал, и бе забравила, че това е мъж, който бе прекарал по-голямата част от последните петнайсет години в най-изисканите голф клубове в Америка.

— Мидите са особено добри тази вечер — обяви управителката, докато ги водеше по тесния тухлен коридор на ресторанта към градината.

— Тук винаги всичко е хубаво — довери Дали на Франческа, когато се настаниха в ракитените столове. — Само дето обикновено искам да ми преведат на английски всичко, което изглежда подозрително, преди да го изям. Последния път почти ме задушиха с дроб.

Франческа се разсмя.

— Ти си истинско чудо, Дали.

— Защо мислиш така?

— Защото не са много хората, които се чувстват еднакво удобно в „Лютес“ и в някое долнопробно тексаско заведение.

Дали я изгледа продължително.

— Струва ми се, че и ти се справяш добре и на двете места.

Отговорът му я извади от равновесие. Франческа толкова бе свикнала да размишлява върху различията им, че беше трудно да свикне с идеята, че имат и сходства. Известно време си говореха за менюто, а Дали правеше непочтителни коментари за всяко ястие, което му се стореше твърде сложно. През цялото време, докато си бъбреха, очите му я изпиваха. Тя започна да се чувства красива по начин, който никога не бе изпитвала — дълбока красота, която идваше от дълбините на същността й. Размекването й я разтревожи, затова се зарадва, когато сервитьорката най-сетне дойде и ги разсея.

След като останаха отново сами, Дали буквално я погълна с поглед и се усмихна бавно и интимно.

— Нощта, която прекарахме заедно, беше много хубава.

О, не, помисли си Франческа. Нямаше да му се даде толкова лесно. Тя беше играла игрички с най-добрите и точно тази риба щеше да се погърчи на кукичката известно време. Разшири невинно очи, отвори уста, за да го попита за каква нощ говори… и се усмихна.

— Аз също си прекарах добре.

Той се пресегна през масата и стисна ръката й, но после я пусна също толкова бързо.

— Съжалявам, че ти се развиках. Холи Грейс доста ме разстрои. Не трябваше да нахлува така. Случилото се не беше по твоя вина и не трябваше да си го изкарвам на теб.

Франческа кимна, без да приема напълно извинението му, но и без да го отхвърля. Разговорът се пренесе към по-безопасна тема, докато сервитьорът не се появи с първото блюдо. След като им сервира, Франческа попита Дали за срещата му с телевизията. Той отвърна сдържано, факт, който я заинтригува достатъчно, че да продължи да го разпитва.

— Разбрах, че ако подпишеш с тях, ще спреш да играеш на повечето големи турнири.

Тя измъкна един охлюв от малката керамична купичка, пълна с маслен сос с билки.

Дали сви рамене.

— Не след дълго вече ще съм твърде стар за състезания. По-добре да подпиша, докато плащат повече.

В главата й проблеснаха факти и цифри от кариерата на Дали. С пръст очерта кръг върху покривката и после като неопитен пътник, който предпазливо пристъпва в непозната територия, изкоментира:

— Холи Грейс ми каза, че вероятно няма да играеш на „Ю Ес Класик“ тази година.

— Вероятно не.

— Не мислех, че ще си позволиш да се пенсионираш, без да си спечелил поне един голям турнир.

— Според мен се справям добре. — Кокалчетата му леко побеляха, когато пръстите му се стегнаха около чашата със сода, която държеше. Започна да й разказва как се погаждат госпожица Сибил и Доралий. Тъй като Франческа тъкмо беше говорила и с двете по телефона, беше доста по-заинтересувана от начина, по който смени темата, отколкото от нещата, които казваше.

Сервитьорът пристигна с предястията. Дали беше избрал миди в тежък тъмен доматен сос и чесън, а тя се беше спряла на ронлива паста, задушена с ароматна смес от рачешко месо и диви гъби. Вдигна вилицата си и опита отново.

— „Ю Ес Класик“ стана толкова престижен, колкото и „Мастърс“, нали?

— Да, предполагам. — Дали набоде една от мидите с вилицата си и я прокара през соса. — Знаеш ли какво ми каза онзи ден Скийт? Каза, че според него ти си най-интересният индивид, който съм прибирал от улицата. Това е комплимент, особено като имаш предвид, че не те понасяше.

— Поласкана съм.

— Дълго време фаворит му беше един еднорък скитник, който можеше да оригне песента „Том Дули“, но мисля, че ти промени мнението му по време на последната си паметна поява. Разбира се, винаги има шанс да преосмисли нещата.

Дали продължаваше да говори. Франческа се усмихваше и кимаше, и го чакаше да се изтощи, като го обезоръжаваше с лекотата на маниерите си и учтивото накланяне на главата. Успокои го до такава степен, че той забрави, че седи на масата срещу жена, която бе прекарала последните десет години от живота си, измъквайки тайните на хората. Жена, която нанасяше смъртоносния удар толкова умело и ненадейно, че жертвата често умираше с усмивка на лицето. Франческа обезглави нежно един стрък аспержа.

— Защо не изчакаш „Ю Ес Класик“ да мине, преди да станеш коментатор? От какво те е страх?

Той настръхна като притиснато в ъгъла бодливо свинче.

— Страх? Откога стана такъв експерт в голфа, че да знаеш от какво може да се страхува един професионалист?

— Когато водиш телевизионно шоу като мен, трябва да знаеш по малко от всичко — отвърна тя уклончиво.

— Ако знаех, че срещата ни ще се превърне в интервю, щях да си остана вкъщи.

— И тогава щяхме да пропуснем една приятна вечер заедно, нали?

Без каквото и да е друго доказателство освен мрачното му навъсено лице, Франческа узна с абсолютна сигурност, че Скийт Купър й е казал истината и че не само щастието на сина й зависеше от голфа, но вероятно и нейното собствено. Това, което не знаеше, беше как да се възползва от тази информация. Вдигна замислено чашата си с вино, отпи и смени темата.

Не беше планирала да завърши вечерта в леглото с Дали, но с напредването на вечерята помежду им започнаха да прехвърчат все повече искри. Разговорът им стана по-накъсан, а погледите им — по-интензивни. Сякаш беше погълнала мощен наркотик и не можеше да се отърси от въздействието му. Когато им сервираха кафето, вече не можеха да свалят очи един от друг и преди да се усети, бяха в леглото на Дали в Есекс Хаус.

— Толкова си вкусна — промърмори той.

Тя изви гръб, а от гърлото й се изтръгна стон на чисто удоволствие, докато той я обладаваше с уста и език, без да бърза, докато я отнасяше до висините на страстта й, но без да я оставя да стигне върха.

— О, моля те… — простена Франческа.

— Не още — отвърна той.

— Аз… не мога да издържам повече.

— Опасявам се, че се налага, скъпа.

— Не… моля те… — Тя протегна ръка надолу, но той хвана китката й и я издърпа настрани.

— Не трябваше да правиш това, скъпа. Сега ще трябва да започна отначало.

Кожата й лепнеше, пръстите й бяха изтръпнали, заровени в косата му, когато най-накрая той й даде освобождението, от което така отчаяно се нуждаеше.

— Беше ужасно от твоя страна — въздъхна Франческа, когато отново се върна на земята. — Ще си платиш за това мъчение.

— Хрумвало ли ти е някога, че клиторът е единственият сексуален орган, за който няма мръсна дума? — Той зарови лице в гърдите й, все още не бързаше, макар че сам не беше задоволен. — Помисли си само.

— Вероятно защото мъжете са открили клитора едва напоследък — отвърна тя язвително. — Нямали са време да измислят.

— Не ми се вярва — отвърна Дали и потърси обекта на дискусията им. — Мисля, че това е така, защото е доста незначителен орган.

— Незначителен орган! — Тя ахна, когато той поднови вълшебните си ласки.

— Ами да — рече Дали дрезгаво. — Прилича повече на онези немощни електронни кийборди, а не на могъщ стар орган.

— От всички мъжки, егоистични… — С дълбок, гърлен смях тя се претърколи върху него. — Сега внимавай, господинчо! Немощният кийборд ще накара могъщия ти стар орган да изсвири симфонията на живота си.

 

 

През следващите няколко месеца Дали си намери редица поводи да идва в Ню Йорк. Първо трябваше да се види с някои рекламисти за кампанията, която щеше да прави за няколко голф клуба. После му беше „на път“ от Хюстън за Феникс. След това изпита неконтролируема нужда да седи в бруталния трафик и да диша изгорели газове. Франческа не можеше да си спомни някога да се е смяла повече или да се е чувствала толкова дръзка и жизнена. Когато Дали решеше, можеше да е неустоим и тъй като отдавна се беше отказала от навика да се самозалъгва, тя спря да омаловажава чувствата си към него, представяйки ги като похот. Без значение колко катастрофално можеше да бъде, тя осъзна, че се влюбва в него. Обичаше външния му вид, смеха му, откритата му мъжкарска природа.

И все пак препятствията помежду им се извисяваха като небостъргачи и в любовта й имаше горчивина. Франческа вече не беше на двайсет и една, пълна с идеали, и не можеше да си представи да ги очаква приказно бъдеще. Макар да знаеше, че Дали държи на нея, чувствата му изглеждаха повърхностни, сравнени с нейните.

Освен това Теди продължаваше да е проблем. Тя усещаше колко много Дали иска да го спечели и все пак оставаше скован и официален със сина й, сякаш се страхуваше да е себе си. Разходките им често завършваха катастрофално — Теди се държеше лошо, а Дали го хокаше. Макар че не искаше да го признае, понякога Франческа изпитваше облекчение, когато Теди имаше други планове и двамата с Дали можеха да прекарат времето си заедно сами.

Една неделя в края на април Франческа покани Холи Грейс на гости, за да гледат заедно последния кръг от един от по-важните голф турнири за годината. За нейно удоволствие Дали беше само на два удара зад водача. Холи Грейс беше убедена, че ако Дали направеше силен финал, щеше да довърши сезона, вместо след две седмици да стане коментатор и да ръси остроумия за „Ю Ес Класик“.

— Ще се провали — каза Теди, като дойде в стаята и се настани на пода пред телевизора. — Винаги го прави.

— Не и този път — заяви Франческа, раздразнена от всезнаещото му поведение. — Този път ще се справи.

По-добре е да се справи, помисли си. Предишната нощ по телефона му беше обещала какви ли не еротични награди, ако успее днес.

— Откога стана такъв фен на голфа? — беше я попитал Дали.

Тя нямаше намерение да му казва за часовете, които е прекарала, изучавайки всеки детайл от професионалната му кариера, или за седмиците, които бе отделила да гледа видеокасети на стари турнири, докато се опитва да намери ключа към тайните му.

— Станах фен, откакто си паднах по невероятния Севе Балестерос — отвърна му нехайно, докато се настаняваше на сатенените възглавници на леглото и притискаше слушалката с рамо. — Той е толкова неотразим. Смяташ ли, че можеш да ме уредиш с него?

Дали беше изсумтял на коментара й за мургавия красив испанец, който беше един от най-добрите голф играчи в света.

— Продължавай с тези приказки и хубавичко ще те уредя. Забрави за стария Севе и си дръж очите отворени за Любимеца на Америка.

Сега, докато гледаше Любимеца на Америка, тя определено харесваше видяното. Дали направи пар на четиринайсетата и петнайсетата дупка и после бърди на шестнайсетата. Цифрите на таблото се смениха и той беше на един удар от първото място. Камерата улови Дали и Скийт, които вървяха към седемнайсетата дупка, и после превключи за реклама на „Мерил Линч“.

Теди стана и изчезна в стаята си. Франческа донесе чиния с бисквити, но и тя, и Холи Грейс бяха твърде нервни, за да ядат.

— Ще успее — каза Холи Грейс за пети път. — Когато говорих с него снощи, каза, че се чувства наистина във форма.

— Радвам се, че вие двамата отново си говорите — отбеляза Франческа.

— О, нали ни знаеш какви сме с Дали. Не можем да се сърдим един на друг за дълго.

Теди се върна, обут в каубойските ботуши и облякъл син суитшърт, който му висеше до бедрата.

— Откъде, по дяволите, си взел това противно нещо? — Франческа огледа разлигавения моторист и надписа с отвращение.

— Подарък ми е — промърмори Теди и се настани отново на килима.

Значи за този суитшърт ставаше въпрос. Погледна замислено телевизионния екран, който показваше как Дали запраща топката към седемнайсетата дупка, и после отново към Теди.

— Харесва ми — каза му.

Теди бутна очилата на носа си, насочил цялото си внимание към турнира.

— Ще се насади.

— Не говори така — сопна му се Франческа.

Холи Грейс се взираше напрегнато в екрана.

— Ще я удари точно зад бункера, над лявата страна на феъруея. Това ще му осигури добър поглед към флага.

Пат Съмърол, коментаторът на Си Би Ес, обсъждаше ситуацията с колегата си Кен Вентури.

— Какво мислиш, Кени? Ще може ли Бодин да се закрепи за още две дупки?

— Не знам, Пат. Днес Дали изглежда наистина във форма, но в момента сигурно усеща напрежение, а и никога не е играл на ниво на големите турнири.

Франческа сдържа дъха си, докато Дали осъществяваше удара, и после Пат Съмърол каза злокобно:

— Не ми изглежда, че успя да я изравни.

— Приближава се ужасно много до левия бункер на феъруея — отбеляза Вентури.

— О, не — извика Франческа, стиснала здраво длани, докато гледаше как топката лети на малкия екран.

— По дяволите, Дали! — изпищя Холи Грейс.

Топката падна и се зарови в левия бункер.

— Казах ти, че ще прецака работата — обади се Теди.