Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (7)

6

Лимузината беше „Шевролет“, модел 1971-ва без климатик. Това бе особено неприятно за Франческа заради плътната тежка жега, която сякаш оформяше пашкул около нея. Макар че до този момент пътуванията й в САЩ бяха ограничени до Манхатън и Хамптънс, тя беше твърде заета със собствените си погрешни преценки, за да покаже какъвто и да е интерес към непознатия пейзаж, който прекосяваха, откакто напуснаха Гълфпорт преди час. Как можеше толкова да сбърка при подбора на гардероба си? Взря се с отвращение в тежкия си бял вълнен панталон и дългия светлозелен кашмирен пуловер с ръкави, който прилепваше толкова неудобно към кожата й. Беше първият ден на октомври! Кой би предположил, че ще е толкова горещо?

След почти двайсет и четири часово пътуване очите й се затваряха от умора, а тялото й беше покрито с мръсотия. Летя от „Гетуик“ до „Джей Еф Кей“, от там до Атланта, а след това до Гълфпорт, където температурата беше трийсет и три градуса на сянка и единственият шофьор, когото успя да наеме, имаше кола без климатик. Сега всичко, за което можеше да мисли, бе да се добере до хотела, да си поръча хубав джин, да си вземе дълъг студен душ и да спи през следващите двайсет и четири часа. Веднага щом се свържеше с филмовата компания и откриеше къде е настанена, щеше да направи точно това.

Отлепи пуловера от влажния си гръден кош и се опита да мисли за нещо, с което да се развесели, докато стигне до хотела. Това щеше да е абсолютно разбиващо приключение, каза си. Макар че нямаше никакъв опит като актриса, беше много добра имитаторка и щеше да работи упорито по филма, така че критиците да решат, че е чудесна, и всички най-добри режисьори да пожелаят да я ангажират. Щеше да ходи по великолепни партита, да направи успешна кариера и да спечели купища пари. Точно това бе липсващата част в живота й, онова изплъзващо се „нещо“, което никога не успяваше да определи. Защо досега не се беше сетила?

Отлепи косата от слепоочията си с върховете на пръстите и се поздрави за това, че е успяла да се справи толкова добре с намирането на пари за самолетни билети. Всъщност дори беше забавно, след като първоначалният шок от идеята отмина. Много хайлайф дами носеха дизайнерските си дрехи в специализирани магазини, които ги изкупуваха за препродажба. Не знаеше защо не беше направила същото още преди месеци. С парите от продажбата си купи билет за първа класа и уреди най-спешните си сметки. Хората правеха финансовите въпроси толкова ненужно сложни, осъзнаваше сега тя, а всичко, което им беше нужно, за да решат затрудненията си, бе малко инициатива. Франческа се отвращаваше да носи дрехи от предишния сезон, а така можеше да си купи напълно нов гардероб веднага щом филмовата компания й възстановеше разходите за път.

Колата пое по дълга алея, обточена с дъбове. Тя проточи врат, докато завиваха, и видя възстановена плантаторска къща пред себе си — триетажна постройка от дърво и тухли с шест колони с канелюри, изящно крепящи предната веранда. Докато се приближаваха, Франческа забеляза съвременни камиони и ванове, паркирани близо до къщата. Превозните средства изглеждаха не на място, също като членовете на екипа, които се щураха наоколо в къси панталони и тениски, голи до кръста или с изрязани потници.

Шофьорът спря и се обърна към нея. Имаше голяма кръгла значка, закачена за яката на жълто-кафявата му униформена риза. Надписът от горната й част беше „1776 — 1976“, а в центъра и отдолу пишеше „АМЕРИКА“ и „СТРАНАТА НА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ“. Откакто слезе от самолета, Франческа навсякъде виждаше знаци, посветени на двестагодишнината на Америка. Сувенирните щандове бяха отрупани с възпоменателни значки и евтини пластмасови модели на Статуята на Свободата. Когато преминаха през Гълфпорт, дори видя противопожарни кранове, боядисани като опълченци от освободителната война. За някой, който идваше от страна като Англия, цялото това празнуване на някакви си двеста години изглеждаше прекалено.

— Четиресет и осем долара — обяви шофьорът, но с толкова силен акцент, че тя едва го разбра.

Франческа порови из доларите, които бе купила със своите английски паунди, когато кацна на „Джей Еф Кей“, и му подаде повечето от парите си заедно с щедър бакшиш и усмивка. После се измъкна от таксито, вземайки и козметичния си куфар.

— Франческа Дей? — От страничната морава към нея се приближи млада жена с къдрава коса и висящи обеци.

— Да.

— Здрасти. Аз съм Сали Калаверо. Добре дошла на края на света. Опасявам се, че ще ми трябваш в гардеробната незабавно.

Шофьорът остави куфара „Вюитон“ в краката на Франческа. Тя огледа намачканата индийска пола на Сали и кафявото горнище, което тя неуместно беше избрала да носи без сутиен.

— Това е невъзможно, мис Калаверо — отвърна. — Веднага щом се видя с господин Байрон, ще отида в хотела и после в леглото си. Единственият ми сън за последните двайсет и четири часа беше в самолета и съм страхотно изтощена.

Изражението на Сали не се промени.

— Е, опасявам се, че ще трябва да те задържа за известно време, макар че ще направя всичко възможно да приключа по-бързо. Лорд Байрон промени снимачния график и сега трябва да приготвим костюма ти за утре сутринта.

— Но това е абсурдно. Утре е събота. Ще ми трябват няколко дни да се възстановя. Той едва ли очаква от мен да започна да работя в мига, в който пристигна.

Любезният маниер на Сали се изпари.

— Това е шоубизнес, скъпа. Обърни се към агента си. — Тя погледна куфара „Вюитон“ и после помаха на някой зад гърба на Франческа. — Хей, Дейви, моля те, занеси нещата на госпожица Дей към кокошарника.

— Кокошарника! — възкликна Франческа, която започваше да изпитва истинско притеснение. — Не знам за какво става въпрос, но искам да отида незабавно в хотела си.

— Аха, с всички ни е така. — Сали се усмихна почти нахално на Франческа. — Не се притеснявай, не е истински кокошарник. Къщата, където всички сме настанени, е точно до този имот. Преди няколко години е била санаториум, болничните легла все още си стоят. Всички го наричаме „кокошарника“, защото на това прилича. Ако не те притесняват хлебарките, не е лошо.

Франческа реши да не се занимава повече с нея. Нямаше смисъл човек да се разправя с подчинени.

— Искам да видя господин Байрон веднага — заяви тя.

— Точно сега той снима в къщата и не обича да го прекъсват. — Очите на Сали я огледаха грубо и Франческа почувства как тя оценява неподходящото й измачкано облекло.

— Ще рискувам — отвърна саркастично, като се втренчи в гардеробиерката дълго и изпитателно, преди да отметне коса и да я отмине.

Сали Калаверо се загледа след нея. Проследи слабото й стройно тяло, припомняйки си идеалния грим и великолепната грива. Как успяваше да отмята косата си така? Дали тези блестящи жени вземаха уроци по отмятане? Сали подръпна кичур от своята коса, суха и чуплива в краищата от некачественото къдрене. Всички хетеросексуални мъже в компанията щяха да започнат да се държат като дванайсетгодишни, когато зърнеха тази жена, помисли си тя. Бяха свикнали с малките хубави старлетки, но тази тук беше нещо друго, с модния си британски акцент и начина, по който се взираше в теб, напомнящ ти, че родителите ти са прекосили океана в трета класа.

— Мамка му — промърмори Сали, чувствайки се като дебела повлекана от грешната страна на двайсет и петте си години.

Госпожица Извисена и Могъща може и да се задушаваше в своя двестадоларов кашмирен пуловер, но изглеждаше хладнокръвна и хрупкава като в реклама от списание. Явно някои жени са родени само за да бъдат мразени от други жени, и Франческа Дей определено беше една от тях.

 

 

Дали усещаше как черният понеделник се спуска върху него, макар че беше едва събота и вчера бе отбелязал забележителен резултат с няколко стари приятели край Тускалуза. Беше кръстил черния понеделник мрачното настроение, което го поразяваше по-често, отколкото би искал, забиваше острите си зъби в него и изсмукваше всичките му сокове. В общи линии черният понеделник нанасяше много по-тежки удари от неговите айръни.

Той се приведе над кафето си в „Хауърд Джонсън“ и се взря през прозореца на заведението към паркинга. Слънцето още не се беше издигнало високо и освен няколко сънени шофьори ресторантът беше почти празен. Опита се да рационализира скапаното си настроение. Напомни си, че сезонът не беше лош. Спечели няколко турнира и беше говорил с комисаря на ПГА Дийн Биман не повече от два или три пъти по любимата му тема — неподходящото за професионалния голф играч поведение.

— Какво да бъде? — попита го сервитьорката.

На джобчето й имаше закачена оранжево-синя кърпичка. Беше чистичка дебела жена с прошарена коса и добре гримирана, от онези, които полагат грижи за външността си и за които казваш, че имат приятни черти под сланините.

— Пържола и картофки — отвърна той, като й подаде менюто. — Две яйца, запечени от двете страни и още един литър кафе.

— В чаша ли го искате, или направо да ви го инжектирам?

Той се разсмя.

— Просто го донеси, скъпа, а аз ще реша къде да го побера.

По дяволите, обичаше сервитьорките. Това бяха най-добрите жени на света. Бяха земни и дръзки и всяка си имаше история.

Тази конкретна сервитьорка го огледа обстойно, преди да тръгне, изучавайки красивото му лице, както предположи. Случваше се непрекъснато и в общи линии Дали нямаше против, освен ако не му хвърляха гладни погледи, с които му казваха, че искат от него нещо, което не можеше да им даде.

Черният понеделник се завърна с пълна сила. Тази сутрин, точно след като беше изпълзял от леглото и стоеше под душа в опит да накара кървясалите си очи да останат отворени, Мечката беше дошъл и му прошепна в ухото.

Вече е почти Хелоуин, Бодин. Къде ще се скриеш тази година?

Дали беше пуснал студената вода докрай, но Мечката остана.

Как, по дяволите, един безполезен смотаняк като теб мисли, че може да си изкарва прехраната на една и съща планета с мен?

Дали се отърси от спомена, щом храната пристигна заедно със Скийт, който се намести в сепарето. Той бутна чинията си през масата и се извърна, когато Скийт взе вилицата му и я забоде в кървавата пържола.

— Как се чувстваш днес, Дали?

— Не мога да се оплача.

— Снощи пи доста.

Дали сви рамене.

— Тази сутрин потичах няколко мили. Направих малко лицеви опори. Поизпотих се.

Скийт го погледна, хванал ножа и вилицата.

— Аха.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Нищо, освен дето смятам, че черният понеделник отново те е връхлетял.

Той си пийна от чашата с кафе.

— Нормално е да се чувствам депресиран към края на сезона — твърде много мотели, твърде много време на път.

— Особено когато дори не си се доближил до някой от основните турнири.

— Турнирът си е турнир.

— Конски фъшкии. — Скийт се върна към стека.

Възцариха се няколко минути мълчание.

Най-накрая Дали проговори.

— Чудех се дали и Никлаус има черни понеделници.

Скийт тресна вилицата си.

— Не започвай отново да мислиш за Никлаус! Всеки път когато започнеш да мислиш за него, играта ти отива по дяволите.

Дали отмести кафето си и взе сметката.

— Дай ми няколко амфетки, ако обичаш.

— По дяволите, Дали, мислех, че щеше да отказваш тези неща.

— Искаш ли да остана в играта днес, или не?

— Разбира се, че искам, но не ми харесва начинът, по който го правиш напоследък.

— Просто се успокой, ако обичаш, и ми дай шибаните хапчета!

Скийт поклати глава и се подчини, като бръкна в джоба си и бутна черните капсули през масата. Дали ги сграбчи. Докато ги поглъщаше, не му убягна почти смешното противоречие между грижите, които полагаше за спортното си тяло, и издевателството, на което го подлагаше под формата на липса на сън, пиене и уличната фармация от джобовете на Скийт. И все пак това нямаше значение. Взря се в парите, които бе оставил на масата. Когато си роден Бодин, е почти сигурно, че няма да умреш от старост.

 

 

— Тази рокля е отвратителна!

Франческа изучаваше отражението си в голямото огледало, поставено в края на фургона, определен за импровизирана гардеробна. Очите й бяха уголемени за екрана с кехлибарени сенки и дебел слой туш за мигли, а косата й беше разделена на път, опъната гладко по слепоочията й и събрана на букли, които падаха над ушите. Фризурите от онзи период бяха едновременно очарователни и ласкателни, така че тя се спогоди с мъжа, който току-що бе приключил с косата й, но роклята беше друга работа. За набитото й за модата око безвкусната розова тафта със слоеве волани от нагъната бяла дантела по долната част изглеждаше като пресладен ягодов еклер. Горната част беше толкова прилепнала, че едва дишаше, а гърдите й бяха толкова повдигнати, че всичко освен зърната беше изхвръкнало навън. Роклята успяваше да изглежда едновременно захаросана и вулгарна и изобщо не приличаше на костюмите, които Мариса Беренсон носеше в „Бари Линдън“.

— Със сигурност не отговаря на очакванията ми и не бих могла да я нося — каза тя твърдо. — Ще трябва да направиш нещо.

Сали Калаверо дръпна малко по-силно от необходимото една розова панделка.

— Този костюм е създаден специално за ролята.

Франческа се смъмри, че не е обърнала достатъчно внимание на роклята вчера, когато Сали й я мереше. Но тогава беше толкова разсеяна от изтощение и от факта, че Лойд Байрон се беше оказал така неразумно упорит, когато му се оплака от ужасните условия на живот, че едва погледна костюма. Сега оставаше по-малко от час, преди да се яви на снимачната площадка за първата от трите си сцени. Поне мъжете във филмовата компания бяха отзивчиви, намериха й по-удобна стая с отделна баня, донесоха й храната заедно с джина, за който си беше мечтала. Макар че „кокошарникът“ с малките си прозорци и светъл фурнир беше истинско извращение, тя спа като заклана и дори на сутринта се събуди изпълнена с очакване — а сега този костюм!

След като се извърна, за да види гърба на роклята, тя реши да се опита да убеди Сали.

— Със сигурност имаш и нещо друго. Абсолютно никога не нося розово.

— Това е костюмът, който Лорд Байрон одобри, и аз не мога да направя нищо повече. — Сали затегна и последните кукички, които закопчаваха гърба на роклята и издърпа връзките по-грубо от необходимото.

Франческа изстена тихо от неудобното пристягане.

— Защо все го наричаш с това нелепо име, Лорд Байрон?

— Щом задаваш този въпрос, значи не го познаваш много добре.

Франческа отказваше да позволи на гардеробиерката или на костюма да развали настроението й. Все пак горката Сали трябваше да работи в този ужасен фургон всеки ден. Това би вбесило всеки. Напомни си, че й е дадена роля в престижен филм. Освен това външният й вид беше достатъчно поразителен, че да засенчи всеки костюм, дори този. И все пак задължително трябваше да направи нещо, за да получи хотелска стая. Нямаше намерение да прекара още една нощ на място, което не предлагаше обслужващ персонал.

Френските токчета на чехлите й скърцаха по чакъла, докато вървеше по алеята и се отправяше към плантаторската къща, а огромната й рокля с кринолин се полюшваше около нея. Този път нямаше да допусне грешката, която направи вчера, да се опитва да преговаря с лакеите. Този път щеше да отиде направо при продуцента с цял списък оплаквания. Вчера Лойд Байрон й беше казал, че иска персоналът и актьорите да живеят заедно, за да се създаде екипен дух, но тя подозираше, че просто е стиснат. По нейно мнение появата в престижен филм не можеше да компенсира живеенето й като варварин.

След няколко упътвания тя най-сетне намери Лу Стайнър, продуцента на „Делта Блъд“. Беше в коридора на имението „Уентуърт“, точно до гостната, където подготвяха снимачната площадка. Развлеченият му вид я порази. Дундест и неизбръснат, със златен анкх символ, висящ в отворената яка на хавайската му риза, изглеждаше така, сякаш продава откраднати часовници на някой ъгъл в Сохо. Тя прескочи електрическите кабели, навити по килима на коридора, и се представи. Когато той вдигна поглед от клипборда си, Франческа започна да изброява оплакванията си, като в същото време запази усмивката на лицето си.

— … затова, господин Стайнър, не мога да прекарам още една нощ в това ужасно място. Сигурна съм, че разбирате. Трябва да получа хотелска стая, преди да се стъмни. — Тя го загледа победоносно. — Толкова е трудно да се спи, когато се тревожиш, че хлебарките ще те погълнат.

Той отдели няколко мига да погледа влюбено повдигнатите й гърди, после издърпа един сгъваем стол и седна в него, като се разкрачи толкова широко, че тъканта на панталона се опъна по бедрата му.

— Лорд Байрон ми каза, че си истинска хубавица, но не му повярвах. Това показва колко съм глупав. — Той издаде неприятен цъкащ звук с уста. — Единствено главните актьори и актриси имат хотелски стаи, сладкишче, и то само заради договорите им. Докато простолюдието трябва да търпи лишения.

— Простолюдието? — тросна се тя, напълно забравяйки всички усилия за смирение. Всички хора в този бранш ли бяха толкова гнусни? Почувства раздразнение към Миранда Гуинуик. Дали Миранда знаеше колко неприятни ще са условията тук?

— Ако не искаш работата — каза Лу Стайнър и сви рамене, — има дузина други кукли, които могат да дотичат тук още този следобед и да заемат мястото ти. Негово величество те нае, не аз.

Кукла! Франческа усещаше как зад клепачите й започна да се натрупва червена мъгла, но точно когато отвори устата си да избухне, една ръка полегна на рамото й.

— Франческа! — възкликна Лойд Байрон, обърна я към себе си, целуна я по бузата и разтопи гнева й. — Изглеждаш абсолютно очарователно! Нали е чудесна, Лу? Тези зелени котешки очи! Тази невероятна уста! Не ти ли казах колко идеална ще е за Лусинда, струваше си всяко пени, за да я доведем тук.

Франческа понечи да му припомни, че тя е дала тези пенита и че си иска всяко едно от тях обратно, но преди да успее да каже нещо, Лойд Байрон продължи:

— Роклята я брилянтна. Невинно детинска и все пак чувствена. Харесва ми косата ти. Хей, всички, това е Франческа Дей!

Франческа отвърна на представянето, а после Байрон я дръпна настрани, извади бледожълта кърпичка от джоба на ваниловите си къси панталони, шити по поръчка, и внимателно я притисна към челото си.

— Ще снимаме сцените ти днес и утре, а камерата ми ще е в истински възторг. Нямаш никакви реплики, така че няма причина да си нервна.

— Изобщо не съм нервна — заяви тя. Боже мили, беше излизала с принца на Уелс. Как изобщо някой можеше да си помисли, че нещо подобно ще я изнерви? — Лойд, тази рокля…

— Чудесна е, нали? — Той я поведе към гостната, като я насочи между две камери и гора от светлини в предната част на снимачната площадка, която беше обзаведена със столове в стил „Хепълуайт“, тапицирано диванче и свежи цветя в стари сребърни вази. — В първия кадър ще стоиш пред онези прозорци. Ще те осветяваме отзад, така че всичко, което трябва да правиш е да се движиш напред, когато ти кажа, и да оставиш великолепното си лице бавно да дойде на фокус.

Споменаването на великолепното й лице успокои част от възмущението й заради отношението към нея и тя го погледна по-мило.

— Мисли за жизнената сила — напътстваше я той. — Гледала си Фелини с неговите мълчаливи герои. Макар че Лусинда не казва и дума, присъствието й трябва да се излъчва от екрана и да сграбчи публиката за гърлото. Тя е символ на недостижимото. Жизненост, сияние, магия! — Той сви устни. — Боже, надявам се, че няма да е толкова езотерично, че кретените в публиката да пропуснат смисъла.

През следващия час Франческа стоеше неподвижна за проби на светлината, а после се концентрира върху кратка репетиция, докато правеха финалните настройки. Беше представена на Флетчър Хол, тъмен актьор със зловеща външност, облечен във фрак и панталон, който играеше главната мъжка роля. Макар че следеше клюките за филмовите звезди, никога не го беше чувала и още веднъж се почувства завладяна от лошите си предчувствия. Защо не разпознаваше никое от имената? Може би беше сгрешила, че не научи повече за продукцията, преди да се втурне толкова сляпо. Може би трябваше да помоли за сценария… Но вчера беше прочела договора си и там всичко изглеждаше наред.

Предчувствията й постепенно се изпариха, когато засне първата сцена с лекота, застанала пред прозореца и следваща инструкциите на Лойд.

— Красиво! — повтаряше той непрестанно. — Великолепно! Ти си родена звезда, Франческа.

Комплиментите я успокоиха и въпреки нарастващото неудобство от роклята, между снимките се отпусна и пофлиртува с част от мъжете от екипа, които бяха толкова внимателни с нея предната вечер.

Лойд я снима как върви из стаята и прави дълбок реверанс на Флетчър Хол, и реагира на диалога му, като го гледа замислено. До обяд, когато я освободиха от костюма й за час, тя установи, че всъщност дори се забавлява. След почивката Лойд я разположи на няколко места в гостната, където засне близки кадри от всеки възможен ъгъл.

— Красива си, скъпа! — извика той. — Боже, това сърцевидно лице и тези чудесни очи са направо идеални. Развържете косата й! Красиво! Красиво!

Когато обяви почивка, Франческа се протегна като котка, която тъкмо са почесали по гърба.

В късния следобед приятното усещане беше отстъпило на разтапящата жега от времето и светлините на прожекторите. Вентилаторите около сцената почти не разхлаждаха въздуха, понеже ги изключваха, когато камерите работеха. Тежкият корсет и многобройните слоеве волани задържаха топлината до кожата й и накрая имаше чувството, че ще припадне.

— Абсолютно невъзможно ми е да продължа — заяви накрая тя, докато гримьорът леко попиваше мъничките перли пот, които бяха започнали да се образуват по линията на косата й по най-отвратителен начин. — Изпарявам се от тази жега, Лойд.

— Само още една сцена, скъпа. Само още една. Погледни ъгъла на светлината, влизаща през прозореца. Кожата ти със сигурност ще сияе. Моля те, Франческа, ти си истинска принцеса. Моята изящна, безукорна принцеса.

Как можеше да му откаже?

Лойд я поведе към един знак, отбелязан на пода, недалеч от камината. Тя беше разбрала, че началото на филма се върти около пристигането на млада английска ученичка в плантация в Мисисипи, където трябва да стане булка на усамотилия се собственик, мъж, който Франческа прие, че трябва да прилича на Рочестър от „Джейн Еър“, макар че Флетчър Хол й изглеждаше прекалено мазен, за да бъде романтичен герой. За нещастие на ученичката, но за щастие на Франческа, Лусинда трябваше да умре трагично още същия ден. Франческа вече си беше представила великолепната сцена, която възнамеряваше да изиграе с подобаващо количество сдържана страст. Предстоеше й да открие какво общо имаха плантаторът и Лусинда с основната история, която се развиваше в наши дни и изглежда, включваше голям брой женски образи, но тъй като тя нямаше да се появява в тази част от филма, това не я интересуваше.

Лойд избърса челото си с чиста кърпичка и отиде до Флетчър Хол.

— Искам да се приближиш зад Франческа, да поставиш ръце на раменете й и после да повдигнеш косата й отстрани, така че да можеш да целунеш врата й. Франческа, помни, че ти си била закриляна цял живот. Докосването му те шокира, но ти доставя удоволствие. Разбираш ли?

Тя почувства как между гърдите й се стича вадичка пот.

— Разбира се, че разбирам — отвърна сърдито.

Гримьорът дойде и й напудри врата. Тя го накара да държи огледало, така че да може да провери резултата.

— Помни, Флетчър — продължи Лойд, — не искам да целуваш врата й наистина, а само да си представиш целувката. Добре тогава, да го изрепетираме.

Франческа зае мястото си само за да изтърпи още едно безконечно отлагане за донагласяване на светлината. После някой забеляза мокро петно на гърба на фрака на Флетчър, където се беше изпотил, и Сали трябваше да донесе резервното.

Франческа тропна с крак.

— Още колко дълго ще ме държиш тук? Няма да се примиря с това! Давам ти още точно пет минути, Лойд, и после си тръгвам!

Той я изгледа смразяващо.

— Хайде, Франческа, дръж се професионално. Всички тези хора също са уморени.

— Всички тези хора не носят десеткилограмов костюм. Искам да видя какви професионалисти щяха да бъдат, ако се задушаваха до смърт!

— Само още няколко минути — каза той успокоително, после сви дланите си в юмруци и ги постави драматично пред гърдите си. — Използвай напрежението, което усещаш, Франческа. Използвай напрежението в сцената си. Предай го на Лусинда — младо момиче, изпратено в непозната страна, за да се омъжи за мъж, когото не е виждала. Тишина. Тихо, тихо, тихо. Позволете на Франческа да почувства напрежението си.

Озвучителят, който беше зает с голите гърди на Франческа през по-голямата част от деня, се наведе към оператора:

— Искам да почувствам напрежението й.

— Нареди се на опашката, брато.

Най-накрая новият фрак пристигна и сцената беше заснета.

— Не мърдайте! — извикай Лойд веднага щом приключиха. — Трябва ни само близък план на Флетчър, който целува врата на Франческа, и сме готови. Ще отнеме само секунда. Готови ли са всички?

Франческа изръмжа, но остана на място. Беше изтърпяла толкова много — още няколко минути нямаха значение. Флетчър постави ръце на раменете й и повдигна косата й. Тя мразеше да я докосва. Беше прекалено обикновен, не беше изобщо нейният тип мъж.

— Извий малко повече врата си, Франческа — нареди й Лойд. — Грим, къде си?

— Тук съм, Лойд.

— Давай тогава.

Гримьорът изглеждаше озадачен.

— Какво ти трябва?

— Какво ми трябва ли? — Лойд повдигна ръцете си в драматичен жест на фрустрация.

— О, ясноооо. — Гримьорът направи извинителна гримаса, после извика на Сали, която стоеше точно зад камерата. — Хей, Калаверо, протегни се към кутията ми, ако обичаш, и ми подхвърли зъбките на Флетчър?

Зъбките на Флетчър?

Франческа почувства как стомахът й се обърна.