Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (5)

4

Франческа стоеше в центъра на купчина пръснати по пода вечерни рокли и изучаваше отражението си в стената от огледала, изградена в единия край на спалнята, и която сега беше украсена с копринени тапети на ивици в пастелни цветове, столове в стил „Луи XV“ и един ранен Матис. Като архитект, погълнат от проекта си, тя изучаваше двайсетгодишното си лице за някакви дяволски несъвършенства, които биха могли да са се появили пакостливо от последния път, когато се беше оглеждала. Малкият й прав нос беше поръсен с безцветна пудра за дванайсет паунда опаковката, клепачите й бяха оцветени в опушени сенки, а миглите й бяха внимателно разделени с мъничък гребен от костенуркова черупка и бяха почернени с точно четири мазки вносен немски туш. Тя сведе критичния си поглед надолу по финото си телосложение, към изящната извивка на гърдите и линията на талията, преди да се отправи към краката, красиво обвити от зелен панталон от велур, идеално допълнен от копринена блуза в цвят слонова кост на „Пиеро дьо Монци“. Тъкмо я бяха обявили за една от десетте най-красиви жени на Великобритания за 1975 година. Макар че никога не би проявила глупостта да го каже на глас, тя тайно се чудеше защо списанията се бяха занимавали с останалите девет.

Деликатните черти на Франческа притежаваха по-класическа красота от тези на майка й и баба й и бяха много променливи. Дръпнатите й зелени очи можеха да стават студени и отчуждени като на котка, когато беше недоволна, или дръзки като на барманка от Сохо, ако настроението й се променеше. Когато осъзна колко внимание й носи това, тя започна да подчертава приликата си с Вивиан Лий и остави кестенявата си коса да порасне в къдрав облак до раменете, като от време на време я прибираше назад от малкото си лице с фиби, за да изпъкне приликата.

Докато наблюдаваше отражението си, не й хрумваше, че е плиткоумна и суетна, че много от хората, които смяташе за приятели, едва я понасяха. Мъжете я обичаха и това беше всичко, което имаше значение. Тя бе толкова скандално красива, толкова съвършено очарователна, когато вложеше енергията си в това, че само най-добре защитените мъже можеха да й устоят. Да бъдат с Франческа, за тях беше като да вземат наркотик, и дори след като връзката им приключеше, мнозина откриваха, че се връщат за съсипващ втори рунд.

Също като майка си, и тя говореше в хиперболи и слагаше думите си в невидим курсив, като представяше дори най-баналните случки като огромни приключения. Носеха се слухове, че е магьосница в леглото, макар че подробностите за това, кой беше проникнал първи в пленителната вагина на прелестната Франческа, с времето се бяха замъглили. Целуваше се отлично, това беше сигурно, облягаше се върху гърдите на мъжа, сгушваше се в ръцете му като чувствено котенце и понякога ближеше устата му с връхчето на малкия си розов език.

Франческа никога не се беше замисляла, че мъжете я обожават, защото се държеше с тях по възможно най-добрия начин. Не беше нужно да търпят небрежността й, постоянната й мудност или обидчивостта й, когато не станеше на нейното. Мъжете я караха да разцъфтява. Поне за малко… докато не се отегчеше. После ставаше невъзможна.

Докато нанасяше коралов гланц върху устните си, не можа да не се усмихне при спомена за най-забележителното си завоевание, макар да беше абсолютно изумена, че той не бе приел добре раздялата им. И все пак какво би могла да направи? Няколко месеца като втора цигулка пред официалните му отговорности бяха внесли хладния полъх на реалността в лудешките горещи мечти за кралско безсмъртие, с които се беше забавлявала — стъклени карети, отварящи се катедрални врати, топовен гръм — фантазии, които не бяха напълно немислими за момиче, израснало в спалня на принцеса.

Когато най-сетне дойде на себе си по отношение на връзката им и осъзна, че не иска да прекара живота си на заден план заради Британската империя, се опита да скъса с него възможно най-чисто. Но той го прие доста зле. И сега го виждаше в онази нощ — с безупречен костюм, с изтънчена фризура и скъпи обувки. Как изобщо би могла да предположи, че мъж, който не си позволява и една гънка отвън, може да страда толкова силно от несигурността си? Спомни си онази вечер преди два месеца, когато бе сложила край на връзката си с най-желания ерген във Великобритания.

Тъкмо бяха свършили да вечерят насаме в апартамента му и лицето му изглеждаше младо и любопитно уязвимо, докато светлината на свещите смекчаваше аристократичните му черти. Тя се взираше в него през масата, върху която бяха подредени ценности на двеста години и китайски порцелан, обкантен с двайсет и четири каратово злато, и се опитваше да го накара да разбере от сериозността на изражението й, че това е много по-трудно за нея, отколкото е възможно да бъде за него.

— Разбирам — каза той, след като му беше изложила по възможно най-милия начин аргументите си защо не могат да продължат приятелството си. И после още веднъж: — Разбирам.

— Наистина ли разбираш? — Тя наклони глава на една страна, така че косата да открие лицето й, позволявайки на светлината да улови двойката кристали, които се полюшваха на ушите й и проблясваха като звезди на фона на кестенявото небе.

Прямият му отговор я шокира.

— Всъщност не. — Той се отблъсна от масата и се изправи рязко. — Изобщо не разбирам. — Погледна надолу към пода и после отново към нея. — Трябва да призная, че доста се увлякох по теб, Франческа, а и ти ми даваше всички основания да смятам, че не съм ти безразличен.

— Не си — отвърна тя откровено. — Разбира се, че не си.

— Но не достатъчно, за да се примириш с всички трудности около мен.

Комбинацията от упорита гордост и болка, която долови в гласа му, я накара да се чувства ужасно виновна. Не се ли предполагаше, че благородниците крият чувствата си без значение от обстоятелствата?

— Наистина са много — напомни му тя.

— Да, нали? — В смеха му имаше горчива нотка. — Беше глупаво да повярвам, че държиш на мен достатъчно, че да се примириш с това.

Сега, в усамотението на спалнята си, Франческа се намръщи за кратко на отражението си в огледалото. Понеже нейното сърце не трепваше пред никого, винаги се изненадваше, когато някой от мъжете, с които имаше връзка, реагираше толкова силно на раздялата им.

И все пак нищо не можеше да се направи. Тя завъртя капачката на гланца и се опита да подобри настроението си, като си затананика британска салонна танцувална мелодия от 30-те години за един мъж, който танцувал с момиче, което танцувало с принца на Уелс.

— Тръгвам, скъпа — каза Клоуи, която се появи на вратата, докато нагласяше пастелното си филцово бомбе върху тъмната си къса къдрава коса. — Ако Хелмут се обади, кажи му, че ще се върна до един.

— Ако Хелмут се обади, ще му кажа, че си умряла. — Франческа сложи ръце на хълбоците си, а канелено кафявите й нокти изглеждаха като малки изрязани бадеми, докато потропваше нетърпеливо с тях по зеления велурен панталон.

Клоуи затегна закопчалката на визоновата яка около врата си.

— Скъпа…

Франческа почувства пристъп на угризение, когато забеляза колко уморена изглежда майка й, но го потисна, като си напомни, че саморазрушителната склонност на Клоуи към мъжете се бе влошила през последните месеци и нейно задължение като дъщеря беше да й го посочи.

— Той е жиголо, мамо. Всички го знаят. Измислен германски принц, който те прави на пълна глупачка. — Франческа се пресегна покрай ароматизираните закачалки в гардероба си към стойката със златния люспест колан, който бе купила в магазина на „Дейвид Уеб“ последния път, когато беше в Ню Йорк. След като го закопча на кръста си, насочи вниманието си към Клоуи. — Тревожа се за теб, мамо. Под очите ти има сенки и изглеждаш уморена през цялото време. Невъзможно е да се живее с теб. Вчера ми донесе бежово кимоно на „Живанши“ вместо сребърното, за което те помолих.

Клоуи въздъхна.

— Съжалявам, скъпа. Аз… аз мисля за разни неща и не спя добре. Ще ти взема сребърното кимоно утре.

Удоволствието на Франческа, че ще получи правилното кимоно, не успя да засенчи напълно притеснението й за Клоуи. Опита се възможно най-нежно да я накара да разбере колко сериозна е ситуацията.

— Ти си на четиридесет, мамо. Трябва да започнеш да се грижиш по-добре за себе си. Боже, не си ходила на масаж на лицето от седмици.

За свое изумление, видя, че е засегнала Клоуи. Спусна се и прегърна набързо майка си за помирение, като внимаваше да не размаже деликатно нанесения руж по скулите й.

— Няма значение — каза. — Аз те обожавам. А ти си все така най-красивата майка в Лондон.

— Което ми напомня, че една майка в тази къща е достатъчна. Вземаш си противозачатъчните, нали, скъпа?

Франческа изстена.

— Не започвай отново…

Клоуи извади чифт ръкавици от щраусова кожа на „Шанел“ и започна да си ги слага.

— Не мога да понеса мисълта, че ще забременееш, докато си още толкова млада. Бременността е толкова опасна.

Франческа отметна косата си зад раменете и се обърна към огледалото.

— Още една причина да не забравям, нали — каза тя безгрижно.

— Просто бъди внимателна, скъпа.

— Случвало ли се е някога да изпусна от контрол ситуация, в която има замесени мъже?

— Слава богу, не. — Клоуи пъхна палци под яката на визоновото палто и повдигна кожата така, че да докосне челюстта й. — Ако само можех да приличам повече на теб, когато бях на двайсет. — Тя се изкиска сухо. — Кого заблуждавам? Ако само можех да съм повече като теб сега. — Тя й изпрати въздушна целувка, помаха й за довиждане с чантичката си и изчезна по коридора.

Франческа сбърчи нос срещу огледалото, после извади гребена, който тъкмо бе прокарала през косата си, и отиде до прозореца. Докато се взираше в градината, в главата й се появи неканен спомен за срещата й с Еван Вариън и тя потръпна. Макар да знаеше, че сексът не би могъл да е толкова ужасен за повечето жени, нейното преживяване с Еван преди три години я бе накарало да изгуби по-голяма част от желанието си за следващи експерименти дори с мъже, които я привличаха. И все пак подигравката на Еван за фригидността й се бе задържала в прашасалите кътчета на ума й и изскачаше от там в най-странни моменти, за да я преследва. Най-накрая миналото лято тя събра кураж и позволи на един красив млад шведски скулптор, когото бе срещнала в Маракеш, да я отведе в леглото.

Намръщи се, когато си спомни колко ужасно беше. Знаеше, че сексът сигурно е повече от това просто да отдаде тялото си на някого, а той да докосва най-интимните й части, докато от мишниците му по нея капе пот. Единственото усещане, което преживяването бе събудило у нея, беше ужасна тревожност. Тя мразеше уязвимостта, разстройващото усещане, че е изпуснала контрола. Къде беше мистичната близост, за която пишеха поетите? Защо не беше в състояние да се почувства близо до никого?

Докато наблюдаваше отношенията на Клоуи с мъжете, Франческа беше научила още от много малка, че сексът е стока за продан като всяка друга. Знаеше, че рано или късно, ще трябва отново да позволи на някой мъж да прави любов с нея. Но беше решена да отлага момента, докато не почувства, че контролира напълно ситуацията и че наградата ще е достатъчно голяма, за да оправдае тревожността. Точно каква би могла да е тази награда, тя не знаеше. Със сигурност не и пари. Парите си бяха пари, не нещо, за което да се замисля. Не беше и социално положение, тъй като то й беше осигурено до голяма степен от самото й раждане. Беше нещо… изплъзващото се нещо, което липсваше в живота й.

И все пак като оптимист тя смяташе, че неудачният й сексуален опит би могъл да й е от полза. Толкова много от познатите й скачаха от легло в легло, докато не загубеха всякакво достойнство. Тя не скачаше в никакви легла и все пак създаваше илюзията за сексуален опит — която заблуждаваше дори майка й — докато в същото време оставаше настрани. Общо взето, това беше могъща комбинация, която привличаше най-интересните мъже.

От мислите й я откъсна звънът на телефона. Тя прескочи нахвърляните дрехи и прекоси стаята, за да вдигне слушалката.

— Франческа на телефона — каза, като седна на един от столовете „Луи XV“.

— Франческа, не затваряй. Трябва да говоря с теб.

— И това ако не е свети Николай. — Тя кръстоса крака и огледа крайчетата на маникюра си за несъвършенства.

— Скъпа, нямах намерение да те обидя така миналата седмица. — Гласът на Никълъс беше помирителен и тя си го представи седнал на бюрото в офиса си, с помрачени от решителността приятни черти. Ники беше толкова сладък и толкова скучен. — Бях нещастен без теб — продължи той. — Съжалявам, ако съм бил настоятелен.

— Трябва да съжаляваш. Наистина, Никълъс, държиш се като ужасен педант. Ненавиждам да ми крещят и мразя да ме карат да се чувствам, сякаш съм някаква безсърдечна фатална жена.

— Съжалявам, скъпа, но всъщност не крещях. На практика ти беше… — Той спря, очевидно размислил.

Франческа откри несъвършенството, което търсеше, почти невидима пукнатина в лака на палеца си. Без да става от стола, се пресегна към тоалетката за шишенцето с канелено кафяво.

— Франческа, скъпа, мисля, че би ти харесало този уикенд да отидем заедно до Хемпшир.

— Съжалявам, Ники. Заета съм. — Капачката на шишето с лак поддаде под натиска на пръстите й. Докато вадеше четчицата, очите й се спряха на таблоида, разгърнат близо до телефона. Върху него лежеше стъклена подложка, която увеличаваше кръгъл участък от буквите отдолу, така че собственото й име я гледаше от там с изкривени букви, като в цирково огледало.

Франческа Дей, красивата дъщеря на световноизвестната хайлайф дама Клоуи Дей и внучка на легендарната модистка Нита Серитела, отново разбива сърца. Последната жертва на изкусителната Франческа е бившият й придружител, красивият Никълъс Гуинуик, трийсет и три годишният наследник на пивоварната империя „Гуинуик“. Близки техни приятели казват, че Гуинуик бил готов да обяви дата за сватбата, когато Франческа неочаквано започнала да се появява в компанията на двайсет и три годишният телевизионен дебютант Дейвид Грейвс…

— Тогава следващата седмица?

Тя се завъртя в стола, като се извърна от таблоида, за да поправи маникюра си.

— Едва ли, Ники. Нека да не правим всичко по-трудно.

— Франческа. — За момент гласът на Никълъс сякаш щеше да се пречупи. — Ти… ти ми каза, че ме обичаш. Аз ти повярвах…

Челото й се сбърчи. Почувства се гузна, макар че едва ли беше нейна грешка, че той бе разбрал погрешно думите й. Задържа четчицата на лака във въздуха и приближи брадичката си по-близо до слушалката.

— Наистина те обичам, Ники. Като приятел. Боже, ти си сладък и мил… — И скучен. — Кой не би те обичал? Прекарвахме си толкова добре. Помниш ли партито при Глория Хамърсмит, когато Тоби скочи в онзи ужасен фонтан…

Тя чу приглушено възклицание от другата страна на телефона.

— Франческа, как можа да го направиш?

Тя духна върху нокътя си.

— Кое?

— Да излезеш с Дейвид Грейвс. Двамата с теб бяхме на практика сгодени.

— Дейвид Грейвс не е твоя работа — отсече Франческа. — Ние не сме сгодени и аз ще говоря с теб отново, когато си готов да общуваш по-цивилизовано.

— Франческа…

Тресна слушалката. Никълъс Гуинуик нямаше право да я разпитва! Тя се върна при гардероба, докато духаше нокътя си. Двамата с Ники се бяха забавлявали, но тя не го обичаше и със сигурност нямаше намерение да прекара остатъка от живота си женена за пивовар, дори и за богат пивовар.

Веднага щом лакът й изсъхна, поднови търсенето на нещо за обличане за партито при Сиси Кавендиш същата вечер. Все още не беше открила какво иска, когато я разсея тропане по вратата и една жена на средна възраст с червеникава коса и еластични чорапи, смъкнати на глезените, влезе в спалнята. Жената започна да подрежда купчина от прилежно сгънато бельо, което беше купила за нея, и каза:

— Ще изляза за няколко часа, ако нямате нищо против, госпожице Франческа.

Франческа държеше шифонена вечерна рокля на „Ив Сен Лоран“ в меден цвят и щраусови пера по края. Всъщност роклята беше на Клоуи, но Франческа се влюби в нея от пръв поглед, накара да я скъсят и да я пригодят на бюста и я прибра в собствения си гардероб.

— Какво мислиш за шифонената рокля за тази вечер, Хеда? — попита тя. — Твърде обикновена ли е?

Хеда подреди и последното бельо и затвори чекмеджето.

— Всичко ви стои великолепно, госпожице.

Франческа се обърна бавно към огледалото и после сбърчи нос. „Сен Лоран“ беше твърде консервативна, все пак това не беше нейният стил. Пусна роклята на пода, прекрачи купчината пръснати дрехи и отново започна да рови в гардероба. Велуреният й панталон щеше да е идеален, но й трябваше блуза за него.

— Ще искате ли още нещо, госпожице Франческа?

— Не, нищо — отвърна разсеяно Франческа.

— Тогава ще се върна за чая — обяви икономката, докато вървеше към вратата.

Франческа се обърна да я попита за вечерята и за първи път забеляза, че е по-прегърбена от обикновено.

— Гърбът ти отново ли те притеснява? Мислех, че се е подобрил?

— Само за кратко — отвърна жената, отпускайки тежко ръка на топката на вратата, — но напоследък толкова ме боли, че едва се навеждам. Ето защо ще отсъствам, ще отида до клиниката.

Франческа помисли колко ужасно е да се живее като горката Хеда, с чорапи, навити на глезените, и гръб, който те боли всеки път щом мръднеш.

— Изчакай да си взема ключовете — предложи й тя импулсивно. — Ще те закарам при лекаря на Клоуи на Харли стрийт и после той ще ми прати сметката.

— Няма нужда, госпожице. Мога да отида до клиниката.

Но Франческа не искаше и да чуе. Мразеше да гледа как хората страдат и не можеше да понесе мисълта за бедната Хеда, която не получава най-добрата медицинска помощ. Инструктира икономката да я чака в колата, смени копринената блуза с кашмирен пуловер, добави гривни от злато и слонова кост, звънна по телефона, напръска се с аромат на праскова и кайсия на „Фем“ и тръгна — без изобщо да се замисли за разпилените дрехи и аксесоари, които Хеда трябваше да прибира наведена, когато се върнат.

Косата й се виеше по раменете, докато се спускаше по стълбите, от ръката й се полюшваше палто от лисица, меките кожени ботуши потъваха в килима. Стигна фоайето и мина край декоративните храсти в кашпи от майолика, оформени като двойна топка. Във фоайето проникваше малко слънчева светлина, затова растенията трябваше да бъдат подменяни на всеки шест седмици — екстравагантност, за която нито Клоуи, нито Франческа се замисляха.

На вратата се позвъни.

— По дяволите! — промърмори Франческа, поглеждайки часовника си. Ако не побързаше, нямаше да успее да закара Хеда на лекар и да има време да се облече за партито на Сиси Кавендиш. Тя отвори нетърпеливо вратата.

На прага стоеше униформен полицай, който гледаше малкия бележник в ръката си.

— Търся Франческа Дей — каза той и се изчерви леко, когато вдигна глава и забеляза поразителната й външност.

В главата й изникна колекцията неплатени глоби, захвърлени в едно чекмедже горе, и тя му отправи най-милата си усмивка.

— Намерихте я. Ще съжалявам ли?

Той я огледа сериозно.

— Госпожице Дей, страхувам се, че имам лоши новини.

Едва сега тя забеляза, че той държи нещо. Внезапно я заля студена вълна, когато разпозна чантичката от щраусова кожа на Клоуи.

Полицаят преглътна с неудобство.

— Изглежда, с майка ви е станал доста сериозен инцидент…