Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (26)

25

Теди се взираше в гърба на Дали, докато двамата стояха на опашка в „Макдоналдс“ на шосе 81. Искаше му се да има риза на червено-черни карета като неговата, както и широк кожен колан и джинси със скъсан джоб. Майка му изхвърляше неговите веднага щом на тях се появеше и най-малката дупчица на коляното, точно когато започваха да стават меки и удобни. Теди се взря надолу към кожените си маратонки и после към протритите кафяви каубойски ботуши на Дали. Реши да включи каубойските ботуши в коледния си списък.

Докато Дали вземаше таблата и вървеше към една маса в дъното на заведението, Теди ситнеше зад него, а малките му крака правеха бързи крачки в опит да поддържа темпото. Първоначално, когато се отправиха от Манхатън към Ню Джърси, Теди се опита да зададе на Дали няколко въпроса за това, дали има каубойска шапка и язди ли кон, но Дали не беше от приказливите. Накрая момчето млъкна, макар че имаше милион неща, които искаше да знае.

Откакто Теди се помнеше, Холи Грейс му разказваше истории за Дали Бодин и Скийт Купър — как са се срещнали на пътя, когато Дали бил само на петнайсет, след като избягал от злия Джейси Бодин, и как двамата пътували из Щатите и се обзалагали с богатите момчета по голф клубовете. Разказваше му за кръчмарските сбивания, за голф игрите с лява ръка и за чудодейните победи на осемнайсета дупка, измъкнати от лапите на сигурния разгром. В съзнанието му историите на Холи Грейс се бяха смесили с комиксите за Спайдърмен и Междузвездни войни и легендите, които четеше в училище за Дивия запад. Откакто се преместиха в Ню Йорк, Теди бе умолявал майка си да му позволи да се срещне с Дали, когато идва да види Холи Грейс, но тя винаги имаше някакво извинение. И сега, когато срещата им най-сетне се бе състояла, Теди знаеше, че това трябва да е най-вълнуващият ден в живота му.

Само дето искаше да се върне вкъщи, защото нещата не бяха такива, каквито си ги представяше.

Теди разопакова хамбургера и повдигна горното хлебче. По него имаше кетчуп. Захлупи го обратно. Неочаквано Дали се размърда на стола си и погледна през масата право в лицето му. Взираше се в него, без да казва и дума. Теди започна да се изнервя, сякаш беше направил нещо нередно. В представите му Дали плясваше дланта му, както правеше Джери Яфе. Казваше: „Здрасти, партньоре, изглеждаш ми като човек, който ще ни хареса да е до нас със Скийт, когато нещата загрубеят“. В мечтите му Дали го харесваше много повече.

Теди се протегна за колата си и после се престори, че изучава една рекламна табела. Струваше му се странно, че Дали го отвеждаше толкова далеч, за да се срещне с майка му — дори не знаеше, че те двамата се познават. Но щом Холи Грейс беше дала разрешението си, той предполагаше, че всичко е наред. И все пак му се щеше майка му да е с него в този момент.

Дали проговори толкова рязко, че Теди подскочи.

— Винаги ли носиш тези очила?

— Невинаги. — Теди ги свали, сгъна ги внимателно и ги сложи на масата. Рекламната табела се размаза пред погледа му. — Мама казва, че е важно това, което е вътре в човека, а не отвън. Дали носиш очила, или не, е без значение.

Дали издаде някакъв звук, който не звучеше много мило, и после кимна с глава към хамбургера.

— Защо не ядеш?

Теди побутна пакета с върха на пръста си.

— Казах, че искам хамбургер без кетчуп — промърмори той.

Върху лицето на Дали се изписа странно, напрегнато изражение.

— Е, и? Малко кетчуп не е навредил на никого.

— Алергичен съм — обясни Теди.

Дали изсумтя и Теди осъзна, че той не харесваше хората, които не обичат кетчуп или тези с алергия. Реши все пак да изяде хамбургера само за да му покаже, че може да го направи, но стомахът му вече се чувстваше странно и кетчупът щеше да го накара да мисли за кръв и черва. Освен това щеше да предизвика сърбящ обрив по цялото му тяло.

Опита се да измисли какво да каже, за да се хареса на Дали. Не беше свикнал да му се налага да мисли за това, как да накара възрастните да го харесват. Понякога връстниците му го смятаха за смотаняк или той ги мислеше за такива, но не и възрастните. Подъвка малко долната си устна, после каза:

— Айкюто ми е сто шейсет и осем. Ходя в клас за надарени деца.

Дали изсумтя отново и Теди разбра, че е направил поредната грешка. Звучеше така, сякаш се хвали, а всъщност искаше да привлече интереса на Дали.

— Защо се казваш така, Теди? — попита го Дали.

Каза името странно, сякаш се опитваше бързо да се отърве от него.

— Когато съм се родил, майка ми четяла разказ за дете на име Теди, от известния писател Дж. Д. Селинджър. Съкратено е от Тиодор.

Изражението на Дали стана още по-кисело.

— Дж. Д. Селинджър значи. Никой ли не ти вика Тед?

— О, да — излъга Теди. — Всички. Всички деца и изобщо. Искам да кажа, освен Холи Грейс и мама. И ти можеш да ми викаш така, ако искаш.

Дали бръкна в джоба си и измъкна портфейла. Теди видя нещо твърдо и сурово в изражението му.

— Иди и си купи друг хамбургер, какъвто ти харесва.

Детето погледна към банкнотата в ръката на Дали и после обратно към хамбургера си.

— И този е добър. — Бавно побутна опаковката.

Ръката на Дали се стовари върху хамбургера.

— Казах иди и си купи друг, по дяволите!

Теди се почувства зле. Понякога майка му се караше, ако направеше нахална забележка или не си изпълнеше задълженията, но от това стомахът му никога не се обръщаше както сега, защото той знаеше, че майка му го обича и че не иска да стане смотаняк, като порасне. Но усещаше, че Дали не го обича. Дори не го харесваше. Устните му се изпънаха в упорита линия.

— Не съм гладен и искам да се прибера вкъщи.

— Това е много лошо. Известно време ще пътуваме заедно, точно както ти казах.

Теди се взря в него.

— Искам да се прибера. В понеделник съм на училище.

Дали стана от масата и посочи с глава към вратата.

— Хайде. Ако ще се държиш като разглезен пикльо, можеш да го правиш, докато пътуваме.

Теди се затътри след него към вратата. Вече не му пукаше за старите тъпи истории на Холи Грейс. Според него Дали беше голям дърт загубеняк. Отново си сложи очилата и пъхна ръка в джоба си. Джобният гребен беше топъл и успокояващ в ръката му. Искаше му се да е истински. Ако Лашър Велики беше тук, щеше да се разправи с Дали Бодин Загубеняка.

Веднага щом колата излезе на шосето, Дали натисна газта и се престрои вляво. Знаеше, че се държи като истинско копеле. Знаеше, но не можеше да се спре. Яростта му не утихваше и по-силно от всичко друго искаше да удари някого. Гневът му продължаваше да го разяжда, растеше и се усилваше, докато вече не можеше да го сдържа. Имаше чувството, че част от мъжествеността му е била отнета. Беше на трийсет и седем и нямаше и едно проклето нещо, с което да се похвали. Беше второкласен професионален голф играч. Беше се провалил като съпруг, а като баща беше престъпник. А сега и това.

Тази кучка. Тази проклета, егоистична, разглезена, малка богаташка кучка. Беше родила неговото дете, без да му каже и дума. Всички онези истории, които беше пробутала на Холи Грейс, бяха лъжи. Той им беше повярвал. Боже, добре го беше подредила, точно както му беше казала, че ще направи, онази нощ на паркинга на „Роустабаут“. С едно щракване на пръсти му беше показала най-презрителния среден пръст, който една жена можеше да покаже на мъж. Беше му отнела правото да познава собствения си син.

Дали се загледа в момчето, седнало на пасажерската седалка до него, синът, който беше плът от плътта му, също както и Дани някога. Сигурно Франческа вече беше разбрала, че е изчезнал. Мисълта го дари с момент на горчиво задоволство. Надяваше се, че страда наистина силно.

 

 

Уайнет изглеждаше точно както Франческа го помнеше, макар че някои от магазините се бяха променили. Докато оглеждаше града през прозореца на взетата под наем кола, тя осъзна, че животът я беше завъртял в голям кръг обратно до точката, откъдето бе започнало всичко.

Отпусна рамене в безплоден опит да облекчи малко от напрежението във врата си. Все още не знаеше дали е постъпила правилно, като напусна Манхатън и долетя в Тексас, но след три непоносими дни на чакане телефонът да звънне и на избягване на репортерите, които искаха да я интервюират за връзката й със Стефан, бе стигнала до момент, в който трябваше да направи нещо.

Холи Грейс й предложи да отиде в Уайнет.

— Дали винаги отива там, когато страда — обясни й, — а точно сега предполагам, че страда много.

Франческа се опита да игнорира обвинението в гласа й, но това не беше лесно. След десет години приятелство отношенията им бяха сериозно обтегнати. Денят, в който Франческа се беше върнала от Лондон, Холи Грейс обяви:

— Ще остана до теб, Франческа, защото така съм устроена, но ще мине известно време, преди отново да мога да ти вярвам.

Франческа се опита да я накара да разбере.

— Не можех да ти кажа истината. Ти беше толкова близка с Дали.

— И затова ме излъга? Разказа ми онази глупава история за бащата на Теди от Англия, а аз ти вярвах през всичките тези години. — Лицето на Холи Грейс потъмня от гняв. — Не разбираш ли, че семейството означава много за Дали? На другите мъже може и да не им пука, но Дали не е като тях. Той прекара целия си живот в опит да си създаде семейство. Скийт, госпожица Сибил, всички онези бездомници, които е прибирал през годините. Това ще го убие. Първият му син умря, а ти му открадна втория.

През Франческа премина вълна от гняв, още по-силна заради вината.

— Не ме съди, Холи Грейс Бодин! Двамата с Дали имате доста разкрепостена представа за морала и никой от вас няма право да ми размахва пръст. Не знаеш какво е да мразиш онова, което представляваш, да се налага да пресъздадеш себе си. Тогава направих онова, което е нужно. И ако трябва да се върна в онзи момент, ще сторя пак същото.

Холи Грейс не се трогна.

— Тогава ще си двойна кучка.

Франческа премигна, за да прогони сълзите, когато сви към улицата, където се намираше къщата на Дали. Болеше я сърцето заради неспособността на Холи Грейс да разбере, че за Дали аферата им беше просто незначително сексуално развлечение, със сигурност не и нещо, което да оправдае отвличането на деветгодишно дете. Защо Холи Грейс заставаше срещу нея? Франческа се зачуди дали е постъпила правилно, като не предупреди полицията, но не можеше да понесе мисълта името на Теди да се появи във всички таблоиди. „Обичното дете на телевизионна звезда отвлечено от голфъра баща.“ Дори можеше да си представи фотографиите. Отношенията й със Стефан щяха да станат още по-публични и журналистите щяха да изровят всички стари истории за Дали и Холи Грейс.

Франческа много добре си спомняше какво се бе случило, след като сериалът „Чайна Колт“ направи Холи Грейс известна. Неочаквано всяка подробност от необичайния й брак с един от най-колоритните професионални голф играчи се появи в медиите и докато в пресата излизаха коя от коя по-пикантни истории, двамата не можеха да мръднат никъде, без да бъдат обсадени от папараци. Холи Грейс понасяше ситуацията по-добре от Дали, който беше свикнал със спортните репортери, но не и с папараците. Не отне много време да започне да раздава юмруци, което най-сетне привлече вниманието на комисаря. След една особено грозна разправия в Албакърки Дали беше отстранен от турнирите за седем месеца. Скоро след това Холи Грейс подаде молба за развод в опит да осигури и на двама им по-спокоен живот.

Къщата все още пазеше лавандуловите си капаци на прозорците и редиците скачащи зайчета, макар че боята беше освежена от някой по-несръчен от госпожица Сибил. Старата учителка посрещна Франческа на вратата. Не се бяха виждали от десет години. Госпожица Сибил бе леко прегърбена, раменете й бяха по-отпуснати, но гласът й не беше загубил авторитета си.

— Влизай, скъпа, влизай на топло. Боже, боже, с тези температури човек би си помислил, че сме в Бостън, а не в Тексас. Скъпа моя, не съм на себе си, откакто се обади.

Франческа я прегърна нежно.

— Благодаря ти, че ми позволи да дойда. След всичко, което ти казах по телефона, не бях сигурна, че ще искаш да ме видиш.

— Да не искам да те видя? Боже мили, че аз броях часовете. — Госпожица Сибил я поведе към кухнята и я помоли да им налее кафе. — Не обичам да се оплаквам, но напоследък животът не е много интересен. Не мога да се оправям сама, както съм свикнала, а Далас се движи с една ужасна млада жена. Не мога да я заинтригувам дори с Даниел Стийл, да не говорим за класика. — Тя посочи на Франческа един стол срещу нея. — Боже, боже, не мога да ти опиша колко се гордея с теб. Само като си помисля колко далеч стигна… — Тя неочаквано прониза Франческа с учителския си поглед. — Сега ми разкажи за тази ужасна ситуация.

Франческа й разказа всичко, без да спестява нищо. За нейно облекчение, госпожица Сибил не беше толкова осъдителна като Холи Грейс. Изглежда, разбираше нуждата й от независимост. Естествено, беше явно разтревожена от реакцията на Дали при виждането на детето си.

— Смятам, че Холи Грейс е права — каза тя накрая. — Далас сигурно пътува към Уайнет и съм убедена, че не приема ситуацията никак добре. Франческа, можеш да останеш в стаята за гости, докато той се появи.

Франческа планираше да отседне в хотел, но прие поканата с благодарност. Докато беше в къщата, щеше да се чувства по-близо до Теди. Половин час по-късно тя се оказа увита в домашно одеяло, а лъчите на зимното слънце се прокрадваха през дантелените завеси, докато старият радиатор излъчваше успокоителна топлина. Заспа почти веднага.

До обяд на следващия ден Дали все още не се беше появил и вече не я свърташе от тревога. Може би трябваше да остане в Ню Йорк? Ами ако той не пътуваше към Уайнет?

После Холи Грейс се обади и й каза, че и Скийт е изчезнал.

— Какво искаш да кажеш с това изчезнал? — възкликна Франческа. — Нали той обеща да ти се обади, ако чуе нещо.

— Вероятно Дали му е звъннал и му е казал да си държи устата затворена. Предполагам, че Скийт е отишъл да се срещне с него.

Франческа се почувства разгневена и безпомощна. Ако Дали кажеше на Скийт да долепи пистолет до челото си, той вероятно щеше да го направи. Към средата на следобеда, когато госпожица Сибил излезе за курса си по грънчарство, Франческа щеше да откачи. Защо се бавеше толкова Дали? Не искаше да напусне къщата от страх, че той ще се появи, затова започна да чете уроците по американска история за изпита си за гражданство, но не можеше да се концентрира. Закрачи из къщата и накрая се озова в спалнята на Дали, където слабата зимна светлина се отразяваше в колекцията му от голф трофеи, наредена пред прозореца. Взе едно списание за голф със снимката му на корицата. „Далас Бодин — винаги шаферка, но никога булка.“ Забеляза, че бръчиците край очите му са по-дълбоки, а чертите му се бяха поизострили, но зрелостта не беше отнела красотата му. Беше дори по-зашеметяващ, отколкото си го спомняше.

Потърси по лицето му някаква малка прилика с Теди, но не откри нищо. За пореден път се зачуди как беше разбрал, че е негов син. Остави списанието, огледа се из стаята и я заля вълна от спомени. Тук ли беше заченат Теди, или в блатото на Луизиана, където Дали я беше проснал върху ривиерата?

Телефонът до леглото иззвъня. Тя удари крака си в рамката, докато се втурваше да го вдигне.

— Ало! Ало?

Отвърна й тишина.

— Дали? — Името му прозвуча като хлипане. — Дали, ти ли си?

Не последва отговор. Почувства как косъмчетата на врата й настръхват, сърцето й се разтуптя. Беше сигурна, че отсреща има някой, ушите й се напрегнаха да доловят звук.

— Теди? — прошепна тя. — Теди, мама е.

— Аз съм, Мис Каприз. — Гласът на Дали беше тих и горчив, старият й прякор прозвуча като обида. — Трябва да си поговорим. Чакай ме при каменната кариера северно от града след половин час.

Тя чу решимостта в гласа му и изплака:

— Чакай! Теди там ли е? Искам да говоря с него!

Но връзката прекъсна.

Франческа се втурна по стълбите, грабна велуреното си яке от гардероба в коридора и го намъкна върху пуловера и джинсите. Тази сутрин беше вързала косата си на тила с шал и сега в бързината оплете тънката коприна в яката на якето. Ръцете й трепереха, докато освобождаваше шала. Защо Дали постъпваше така? Защо не доведеше Теди в къщата? Ами ако Теди беше болен? Ами ако се беше случило нещо?

Дишането й се учести, тя запали двигателя и излезе на заден ход на улицата. Пренебрегна ограничението на скоростта, стигна до най-близката бензиностанция и помоли да я упътят. Указанията бяха сложни и тя пропусна един пътен знак за северната част на града, отклони се на мили, преди да намери равния черен път, който водеше до кариерата. Ръцете я боляха от стискането на волана. Беше минал повече от час от обаждането му. Щеше ли да я чака? Повтаряше си, че Теди е в безопасност — Дали можеше да нарани нея, но не би наранил едно дете. Мисълта почти я успокои.

Кариерата беше разположена край пътя като гигантска рана, огромна, сурова и заплашителна в излиняващата сива зимна светлина. Последната смяна работници очевидно си бяха тръгнали, защото широкият равен двор пред нея бе пуст. Край неподвижните камиони се извисяваха пирамиди от червеникав камък. Притихнали поточни линии водеха до боядисани в зелено вагонетки, издигащи се като гигантски фунии над земята. Франческа прекоси двора към гофрираната метална сграда, но не видя никакъв признак на живот, никакво превозно средство освен камионите. Помисли, че е закъсняла. Дали вече си бе тръгнал. С пресъхнала от тревога уста, подкара колата извън двора и по пътя, към пастта на кариерата.

На възбуденото й въображение му изглеждаше сякаш гигантски нож е разрязал земята, проправяйки си път право към ада. Безлюден, зловещ и суров, каньонът на кариерата караше всичко да изглежда дребно. Редките голи зимни дървета по ръба на отсрещната страна изглеждаха като клечки за зъби, хълмовете в далечината бяха като детски купчини от пясък. Дори потъмняващото небе вече не изглеждаше огромно, сякаш някакъв похлупак беше паднал над огромен празен котел. Тя потрепери, когато се принуди да продължи до ръба.

На последните лъчи светлина тя смътно различи на дъното една от играчките на Теди.

За част от секундата се почувства дезориентирана, докато накрая осъзна, че колата е истинска. Беше истинска, както и миниатюрният мъж, който се беше облегнал на капака. Тя стисна очи за момент, после брадичката й потрепери. Нарочно беше избрал това ужасно място, защото искаше Франческа да се почувства дребна и безпомощна. Направи усилие да възстанови контрола си, отдалечи се от ръба и подкара край него, почти изпускайки стръмната чакълена отбивка, която водеше към дълбините на кариерата. Започна бавно да се спуска.

Докато тъмните стени на кариерата се издигаха около нея, психически се подготви за срещата. От години се сблъскваше с привидно непробиваеми бариери и се удряше в тях, докато не поддадяха. Дали беше просто поредното препятствие, което трябваше да премине. Освен това тя имаше предимство: той очакваше да се сблъска с момичето, което познаваше, с двайсет и една годишната Мис Каприз.

Още докато се взираше надолу към него, установи, че е сам. Докато се приближаваше, не видя нищо, което да промени заключението й. Теди не беше там. Дали искаше да упражни цялата си сила, преди да й върне детето. Франческа паркира колата под ъгъл пред неговата, но на стотина метра. Ако това беше конфронтация, щеше да изиграе своята част от войната на нерви. Дневната светлина беше почти угаснала и тя остави фаровете включени. Отвори вратата и излезе премерено — без да бърза, без излишни движения, без коси погледи към надвисналите гранитни стени. Приближи се към него бавно, като вървеше в светлината на фаровете с изпънат гръб. Студен порив на вятъра поде шала й и я зашлеви през бузата. Тя затвори очи.

Дали стоеше с лице към нея и с гръб към колата, беше се облегнал на капака с кръстосани глезени и ръце — целият заключен и затворен. Беше без шапка, а над ризата си носеше елек без ръкави. Ботушите му бяха покрити с червена прах от кариерата, сякаш беше стоял тук известно време.

Тя се приближи до него с вирната брадичка и нетрепващ поглед. Едва когато стигна съвсем близо, видя колко ужасно изглежда Дали, съвсем различно от кориците на списанията. На светлината от фаровете забеляза, че лицето му е измъчено и сиво, а челюстта му беше покрита с набола брада. Само сините му очи бяха същите, с изключение на това, че бяха студени и твърди като скалата под краката й.

Тя спря пред него.

— Къде е Теди?

Острието на нощния вятър се вряза в кариерата и повдигна косата от челото му. Той се отдръпна от колата и се изправи в цял ръст. За момент не каза нищо. Просто стоеше там и я наблюдаваше, сякаш беше особено гнусна човешка отрепка.

— През живота си съм удрял жена само два пъти — каза накрая той. — И ти не се броиш, защото беше повече самоотбрана, тъй като ме удари първа. Но трябва да ти кажа, че откакто открих какво си ми причинила, мисля само как да те хвана и да свърша работата както трябва.

Франческа призова цялата сила на волята си, за да му отговори.

— Нека да отидем някъде, където ще можем да седнем, да си вземем кафе и да обсъдим всичко.

Устата му се изви в грозна усмивка.

— Не смяташ ли, че времето за сядане и пиене на кафе е било преди десет години, след като си открила, че си бременна с детето ми?

— Дали…

Той повиши глас.

— Не мислиш ли, че може би тогава е бил моментът да ми звъннеш по телефона и да ми кажеш: „Здрасти, Дали, имаме малък проблем и мисля, че трябва да седнем и да поговорим“?

Тя зарови юмруци в джобовете на якето си и присви рамене срещу студа, опитвайки се да не му позволи да види колко много я плаши. Къде беше мъжът, който някога й беше любовник — който се смееше щедро, който се забавляваше със слабостите на хората, който беше бавен и спокоен като топла меласа?

— Искам да видя Теди. Какво си направил с него?

— Той изглежда досущ като моя старец — заяви гневно Дали. — Миниатюрно копие на старото копеле Джейси Бодин. Джейси биеше жените. Беше много добър в това.

Ето как беше разбрал. Тя помаха към колата си, не желаеше да стои повече в мрачната кариера и да го слуша как говори за биене на жени.

— Дали, нека да отидем…

— Не си знаела, че Теди прилича на Джейси, нали? Не си смятала, че ще го разпозная, когато си планирала малката си мръсна война.

— Нищо не съм планирала. И това не е война. Хората правят каквото се налага да направят. Помниш каква бях тогава. Ако бях дотичала при теб, никога нямаше да имам шанса да порасна.

— Решението не е било само твое — каза той, а в очите му проблесна гняв. — И не ми се слушат тия феминистки глупости за това, как аз нямам никакви права, защото съм мъж, а ти си жена и става въпрос за твоето тяло. Става въпрос и за моето тяло. Много ми се иска да видя как щеше да родиш това момче без мен.

Тя премина в атака.

— Какво щеше да направиш, ако преди десет години бях дошла при теб и ти бях казала, че съм бременна? Тогава беше женен, помниш ли?

— Женен или не, щях да се погрижа за вас, това е абсолютно сигурно.

— Именно за това ти говоря! Аз не исках да се грижиш за мен. Тогава нямах нищо, Дали. Бях глупаво малко момиче, което мислеше, че светът е негова играчка. Трябваше да се науча как да работя. Трябваше да бърша тоалетни и да живея с останките от храната на другите, и да загубя цялата си гордост, преди да мога да спечеля някакво самоуважение. Не можех да се откажа от това и да дотичам при теб за подаяния. Да отгледам това бебе сама, беше нещо, което трябваше да направя. Беше единственият начин да се спася.

Затвореното решително изражение на лицето му не се отпусна и тя се ядоса на себе си, че се опитва да го накара да разбере.

— Още тази вечер си искам Теди обратно или ще отида в полицията.

— Ако искаше да отидеш в полицията, вече да си го направила.

— Единствената причина, поради която изчаквах, е, че не искам нещата да станат публично достояние заради самия него. Но повярвай ми, няма да отлагам повече. — Тя се приближи към него, решена да го накара да осъзнае, че не е безпомощна. — Не ме подценявай, Дали. Не ме бъркай с представата си за онова момиче, което познаваше преди години.

За момент Дали не каза нищо. Обърна глава и се загледа в мрака.

— Другата жена, която съм удрял, е Холи Грейс.

— Дали, не искам да слушам…

Ръката му се стрелна и хвана нейната.

— Ще слушаш, защото искам да разбереш точно с какъв кучи син си имаш работа. Изкарах ангелите на Холи Грейс с плесник, след като Дани умря, ето какъв човек съм. И знаеш ли защо?

— Недей… — Тя се опита да се отскубне, но той я хвана още по-здраво.

— Защото плачеше! Затова я ударих. Ударих жена си, защото плачеше за умрялото си дете. — Острите сенки, хвърляни от фаровете, разсичаха лицето му. Той пусна ръката й, но изражението му остана свирепо. — Това дава ли ти някаква представа какво мога да ти причиня?

Той блъфираше, Франческа го знаеше. Чувстваше го. По някакъв начин се беше разкрил пред нея, за да може да надникне вътре в него. Беше го наранила силно и той бе решил да я накаже. Вероятно наистина искаше да я удари — само дето не беше в състояние да го направи. Можеше да види и това.

По-ясно отколкото й се щеше, тя най-сетне видя дълбините на болката му. Почувства я с всяко свое сетиво, защото отразяваше и нейната. Цялата й същност отхвърляше представата за страданието на кое да е живо същество. Дали бе взел сина й, но знаеше, че не е в състояние да го задържи за дълго. Той искаше да я удари, но това беше против природата му, затова търсеше друг начин да я накаже, друг начин да я накара да страда. Побиха я тръпки. Дали беше умен и ако помислеше достатъчно, може би щеше да открие подходящото отмъщение. Трябваше да го спре, преди това да се случи. Заради тях двамата и заради Теди не можеше да позволи това да продължава.

— Отдавна научих, че хората, които имат много притежания, хабят толкова енергия да ги пазят, че губят представа за важните неща в живота. — Тя пристъпи напред, без да го докосва, а само за да се увери, че я гледа право в очите. — Аз имам успешна кариера, Дали, както и седемцифрена сметка в банката и солидна професия. Имам къща и красиви дрехи. Имам четирикаратови диамантени обеци на ушите. Но никога не забравям кое е важното. — Ръцете й се вдигнаха към ушите и свалиха обеците. Диамантите лежаха в дланта й, студени като парченца лед. Тя ги протегна към него.

За първи път Дали изглеждаше несигурен.

— Какво правиш? Не ги искам. Не го държа за откуп, за бога!

— Знам това. — Тя търкулна диамантите в дланта си, за да уловят светлината от фаровете. — Вече не съм твоята Мис Каприз, Дали. Просто искам да съм сигурна, че разбираш точно какви са приоритетите ми и колко далеч мога да стигна, за да си върна Теди. Искам да знаеш срещу какво се изправяш. — Пръстите й се свиха около диамантите. — Най-важното нещо в живота ми е моят син. А всичко друго е просто боклук.

И после, докато Дали я гледаше, дъщерята на Блек Джак Дей го направи отново. С едно силно движение на ръката тя хвърли перфектните четирикаратови диаманти далеч, в най-тъмната част на кариерата.

За миг Дали не каза нищо. Повдигна крака си и постави ботуша си на бронята на колата, загледан в посоката, накъдето бяха излетели камъните. Накрая я погледна.

— Променила си се, Франси, знаеш ли?

Тя кимна.

— Теди не е обикновено момче.

По начина, по който го каза, тя разбра, че това не е комплимент.

— Теди е най-доброто дете на света — отвърна му остро.

— Той има нужда от баща. Едно мъжко присъствие ще го закали. Момчето е много хилаво. Първото нещо, което трябва да направиш, е да му кажеш за мен.

Тя искаше да му изкрещи и да му отвърне, че няма да направи нищо подобно, но с болезнена яснота осъзна, че вече твърде много хора знаят, за да може да запази тайната от сина си. Кимна неохотно.

— Имаш да се реваншираш за много години — каза Дали.

— Нямам да се реванширам за нищо.

— Не възнамерявам да изчезна от живота му. — Лицето на Дали отново се изопна. — Можем да се споразумеем сами или да наема някой адвокат кръвопиец, когото да насъскам срещу теб.

— Няма да позволя Теди да бъде наранен.

— Тогава по-добре да се споразумеем. — Той свали крака си от колата, отвори вратата и се настани зад волана. — Връщай се в къщата. Ще го доведа утре.

— Утре? Искам го сега! Още тази вечер!

— Е, това е твърде лошо — подсмихна се той. После затръшна вратата.

— Дали! — Тя се втурна към него, но той вече излизаше от кариерата, а изпод гумите на колата му хвърчеше чакъл.

Франческа крещя след него, докато не осъзна, че е безсмислено, и после се втурна към своята кола.

Първоначално двигателят не искаше да запали и тя се уплаши, че акумулаторът е паднал заради фаровете. Когато най-сетне успя, Дали вече беше изчезнал. Даде газ по стръмния път след него, без да обръща внимание на занасянето. На върха на кариерата зърна избледняващите му светлини в далечината. Гумите й избуксуваха, докато ускоряваше. Само ако не беше толкова тъмно! Той излезе на магистралата и тя продължи след него.

Следва го в продължение на няколко мили, пренебрегвайки пищенето на гумите и увеличавайки безразсъдно скоростта, когато пътят стана равен. Дали познаваше черните пътища, а тя не, но отказваше да се предаде. Той нямаше право да й причинява това! Знаеше, че го е наранила, но нямаше право да я тероризира. Достигна почти сто километра в час, после сто и двайсет…

Ако той не беше угасил фаровете си, може би накрая щеше да го настигне.