Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (27)

26

Когато се върна в къщата на Дали, Франческа беше като вцепенена. Докато уморено излизаше от колата, прехвърляше в ума си откъслечни епизоди от срещата в кариерата. Повечето мъже щяха да са щастливи, че им е била спестена тежестта по отглеждането на дете. Защо не си беше избрала някой от тях?

— Ъъъ… госпожице Дей?

Сърцето на Франческа подскочи, когато чу момичешкия глас, долетял до нея откъм ореховото дърво край пътя. „Не и тази вечер“, помисли си тя. Не сега, когато имаше чувството, че носи хиляди тонове тежест на плещите си. Как успяваха винаги да я намерят?

Още преди да се обърне по посока на гласа, знаеше какво ще види — отчаяно младо лице, упорито и тъжно, евтини дрехи, неизменно допълнени с крещящи обеци. Дори знаеше историята, която ще чуе. Но тази вечер нямаше да слуша. Тази вечер имаше твърде много нещастие в собствения й живот, за да понесе и чуждото.

Едно момиче в джинси и мръсно розово яке пристъпи към светлината, която идваше откъм кухненския прозорец. Носеше твърде много грим и разделената й на път коса падаше като перде около лицето.

— Аз… ъъъ… видях ви по-рано на бензиностанцията. Първоначално не повярвах, че сте вие. Аз… ъъъ… чух от едно момиче, което срещнах отдавна, че… нали знаете… че можете…

Агенцията на бегълците. Следваше я от Далас до Сейнт Луис, после до Лос Анджелис и Ню Йорк. Сега репутацията й на най-големия лапнишаран на света бе стигнала дори до малки градчета като Уайнет.

— Как ме намери? — попита тя.

— Аз… аз поразпитах. Някой ми каза, че сте отседнали тук.

— Как се казваш?

— Дора, Доралий. — Момичето повдигна цигарата, която държеше към устата, и си дръпна.

— Пристъпи напред, за да те видя.

Доралий го направи, приближи се неохотно, сякаш повдигането на червените високи гуменки изискваше нечовешко усилие. Не беше на повече от петнайсет, реши Франческа, макар че сигурно щеше да настоява, че е на осемнайсет. Тя се приближи до нея и разгледа лицето й. Зениците й не бяха разширени, говорът й беше колеблив, но не заваляше. В Ню Йорк, ако заподозреше, че момичето взема наркотици, го водеше в една стара сграда в Бруклин, ръководена от монахини, които имаха опит със страдащи от зависимост тийнейджъри.

— Откога не си яла нещо свястно? — попита Франческа.

— Храня се — отвърна предизвикателно момичето.

Със сладки неща, досети се Франческа. И вафли, натъпкани с химия. Понякога децата на улицата събираха парите си и се глезеха с пържени картофки.

— Искаш ли да влезем вътре и да поговорим?

— Май да. — Момичето сви рамене и хвърли цигарата си на пътя.

Докато я водеше към кухнята, Франческа си помисли, че чува в ухото си ядосания глас на Холи Грейс да й се подиграва: „Ти и твоите проститутки! Остави на държавата да се погрижи за тях, както се предполага, че трябва да прави. Кълна се в бога, че си изгубила всякакъв здрав разум“. Но Франческа знаеше, че държавата няма достатъчно убежища, за да се погрижи за всички тези деца. Просто ги връщаше обратно на родителите им, където твърде често проблемите започваха отново.

Първият път, когато Франческа приюти избягало дете, беше в Далас, след едно от телевизионните си предавания. Темата й беше за тийнейджърките проститутки и тя бе ужасена от властта, която сводниците упражняваха над момичетата, които все пак бяха още деца. Без съвсем да разбере как точно се случи, заведе две от тях вкъщи и после не остави на мира социалните, докато не им намериха приемни домове.

Слухът за това бавно се разнесе и оттогава на всеки няколко месеца тя се озоваваше с някоя увесила се на врата й тийнейджърка. Първо в Далас, после в Лос Анджелис, накрая и в Ню Йорк излизаше вечерно време от работа и намираше някой, застанал пред сградата, чул слуховете по улиците, че Франческа Дей помага на момичета в беда. Често те искаха просто храна, друг път скривалище от сводниците си. Рядко говореха, бяха преживели твърде много отхвърляне. Просто се мъкнеха след нея като това момиче, пушещи цигара или гризящи ноктите си, надяващи се, че Франческа Дей някак ще разбере, че е последната им надежда.

— Трябва да се обадя на семейството ти — заяви Франческа, докато топлеше чиния с храна в микровълновата и я поднасяше на момичето заедно с ябълка и чаша мляко.

— Майка ми и пет пари не дава какво се случва с мен — каза Доралий, а раменете й увиснаха толкова много, че косата й почти докосна масата.

— Все пак трябва да й се обадя — отвърна твърдо Франческа.

Докато Доралий ровеше храната в чинията си, тя позвъни на номера в Ню Мексико, който момичето й беше дало неохотно. Беше точно както каза. Майка й не даваше и пет пари за нея.

След като се нахрани, Дора започна да отговаря на въпросите на Франческа. Стояла на стоп, когато я видяла да отбива на бензиностанцията и да пита за кариерата. За кратко живяла по улиците на Хюстън, после прекарала известно време в Остин. Сводникът й я биел, започнала да се притеснява да не хване СПИН.

Франческа беше чувала същата история толкова много пъти и преди — тези бедни, тъжни деца, изхвърлени толкова млади на улицата. Час по-късно тя зави момичето в едно малко легло в шивашката стая, а после внимателно събуди госпожица Сибил, за да й разкаже какво се бе случило в кариерата.

Госпожица Сибил остана с нея няколко часа, докато Франческа не настоя да се върне в леглото. Знаеше, че няма да може да заспи и отиде обратно в кухнята, където изплакна мръсните чинии от вечерята на Доралий и ги зареди в съдомиялната. После застла кухненските чекмеджета с нови хартиени постелки, които откри в шкафа. Към два сутринта започна да пече. Нищо не помагаше дългите часове на нощта да минат по-бързо.

 

 

— Какво е това там, Скийт? — Теди подскачаше на задната седалка и сочеше през страничното стъкло на колата. — Ей там! Онези малки животни по хълмовете!

— Мислех, че ти казах да си сложиш колана — тросна се Дали, който караше. — По дяволите, Теди. Не искам да скачаш в колата, докато шофирам. Сложи си колана или ще изляза с колата от пътя.

Скийт хвърли мрачен поглед на Дали, а после погледна през рамо към Теди, който се мръщеше на врата на баща си по същия начин, който Скийт беше виждал да прави Дали с хората, които не харесва.

— Това са ангорски кози, Теди. Хората тук ги отглеждат за мохер, от който се правят модни пуловери.

Но Теди беше загубил интерес към козите. Той чешеше врата си и си играеше с единия край на колана.

— Закопча ли го? — сопна се Дали.

— Аха. — Теди закопча колана колкото бавно смееше.

— Да, господине — смъмри го Дали. — Когато говориш с възрастни, казваш „господине“ или „госпожо“. Само защото живееш на Север не означава, че не ти трябва възпитание. Разбираш ли?

— Аха.

Дали се извърна към задната седалка.

— Да, господине — промърмори мрачно Теди. После погледна към Скийт. — Колко още остава, докато видя мама?

— Не много — отвърна Скийт. — Защо не отвориш хладилната чанта и не си вземеш един „Доктор Пепър“? — Докато Теди се занимаваше с това, той се протегна към радиото и увеличи звука на задните колони, така че да не може да го чуе какво казва. Наведе се по-близо до Дали и отбеляза: — Държиш се като истински негодник, знаеш ли?

— Не се бъркай — сопна се Дали. — Дори не знам защо ти се обадих да се срещнем. — За момент замълча, а кокалчетата на ръцете му върху волана побеляха. — Виждаш ли какво е направила с него? Върти се наоколо и говори за айкюто и алергията си. Виж какво се случи в мотела, когато се опитах да му подхвърлям топка. Той е най-тромавото дете, което съм виждал през живота си. Ако не може да се справи с една футболна топка, смятай какво ще прави с голф топка.

Скийт обмисли думите му за момент.

— Спортът не е всичко.

Дали снижи глас.

— Знам това. Но детето е странно. Не можеш да разбереш какво си мисли зад тия очила и опъва панталона си нагоре чак до под мишниците. Кое дете носи така панталона си?

— Вероятно се страхува, че ще му паднат. Хълбоците му не са много по-широки от бедрото ти.

— Нали? На всичкото отгоре и това. Хилав е. Помниш ли колко едър беше Дани още от самото начало.

— Майката на Дани е доста по-висока от майката на Теди.

Дали стисна зъби и Скийт не каза нищо повече.

На задната седалка Теди затвори едното си око и се взря в дълбините на кутийката с другото. Почеса обрива на корема си. Макар че не можеше да чуе какво си говорят отпред, беше сигурен, че е за него. Но не му пукаше. Скийт ставаше, но Дали беше ужасен загубеняк. Истински задник.

Буца заседна в гърлото на Теди, сякаш бе глътнал някаква голяма лигава зелена жаба. Вчера най-накрая беше престанал да се заблуждава, че всичко е наред, защото знаеше, че не е. Не вярваше, че майка му е казала на Дали да го отведе от Ню Йорк, без значение какво му казваше той. Помисли си, че може би Дали го е отвлякъл, и се опита да не се страхува. Но знаеше, че нещо не е наред и искаше майка си.

Жабата, настанила се в гърлото му, се поду. Вбесяваше се от представата да плаче като някакво бебе, така че се взря в предната седалка. Когато се увери, че вниманието на Дали е насочено към шофирането, пръстите му се промъкнаха към колана. Разкопча го беззвучно. Никакъв задник нямаше да казва на Лашър Велики какво да прави.

 

 

Франческа сънува научния проект на Теди. Беше затворена в стъклена клетка с насекоми, които пълзяха навсякъде по нея, а някой използваше гигантска карфица, опитвайки се да ги набучи на нея. А тя беше следващата. После видя лицето на Теди от другата страна на стъклото, който я викаше. Опита се да стигне до него, да го докосне…

— Мамо! Мамо!

Изведнъж се събуди. С все още замъглен от съня ум почувства някой да се хвърля през леглото към нея, да се замотава в завивките и в колана на халата й.

— Мамо!

За няколко секунди остана хваната между съня и реалността, и после изпитва единствено пронизващото чувство за радост.

— Теди? О, Теди! — Хвана дребното му тяло и го придърпа към себе си, смеейки се през сълзи. — О, скъпи… — Косата му беше хладна до бузата й, сякаш идваше отвън. Тя го издърпа в леглото и стисна лицето му между ръцете си, като го обсипа с целувки. Наслаждаваше се на познатото усещане от малките му ръце около врата й, на тялото му, притиснато до нейното, на меката му коса, на миризмата му. Искаше да оближе бузите му като котка котенцето си.

Смътно осъзнаваше, че Дали се беше облегнал на вратата на спалнята и ги наблюдаваше, но беше толкова обсебена от радост, че синът й се е върнал при нея.

Теди беше заровил лице в шията й и тя усещаше, че трепери.

— Всичко е наред, скъпи — прошепна, докато сълзите се стичаха по бузите й. — Всичко е наред.

Когато вдигна глава, очите й неволно срещнаха тези на Дали. Изглеждаше толкова тъжен и самотен, че за секунда й мина лудешката мисъл да му помаха с ръка да дойде при тях в леглото. Той се извърна и се отдалечи, а тя се почувства отвратена от себе си. После забрави за Дали, цялото й внимание беше обсебено от Теди. Измина известно време, преди някой от тях да се успокои достатъчно, че да говори. Забеляза, че Теди е покрит със завяхващи червени петна и се чешеше непрекъснато с нокти.

— Ял си кетчуп — скара му се нежно, като се протегна през тениската да погали гърба му. — Защо си ял кетчуп, скъпи?

— Мамо — промърмори той, — искам да си идем вкъщи.

Франческа спусна краката си отстрани на леглото, като продължи да го прегръща. Как щеше да му каже за Дали? Миналата нощ, докато оправяше чекмеджетата и печеше мъфини, беше решила, че е най-добре да изчака, докато се върнат в Ню Йорк и събитията се нормализират. Но сега, като гледаше малкото му тревожно лице, знаеше, че отлагането не е възможно.

Докато отглеждаше Теди, никога не си беше позволявала удобните малки лъжи, които повечето майки казваха на децата си, за да си осигурят спокойствие. Дори не беше способна да измисли някоя история за Дядо Коледа, която да е поне малко убедителна. Но сега беше хваната в единствената лъжа, която му беше казвала, и то опашата лъжа.

— Теди — започна тя, като стисна двете му ръце между своите, — говорили сме много за това, колко е важно да се казва истината. Понякога обаче за една майка е трудно да го прави, особено когато детето й е твърде малко, за да разбере.

Без предупреждение Теди измъкна ръцете си и скочи от леглото.

— Трябва да отида да видя Скийт. Казах му, че ще сляза веднага. Трябва да тръгвам.

— Теди! — Франческа скочи и хвана ръката му, преди да успее да стигне до вратата. — Теди, трябва да си поговорим.

— Не искам.

Той знае — помисли си Франческа. — На подсъзнателно ниво той знае, че ще му кажа нещо, което не иска да чуе.

Обви ръце около раменете му.

— Теди, става въпрос за Дали.

— Не искам да слушам.

Тя го хвана по-здраво и прошепна в ухото му.

— Много отдавна Дали и аз се познавахме, съкровище. Ние… ние се обичахме. — Тя направи гримаса при тази допълнителна лъжа, но реши, че е по-добре така, отколкото да обърква сина си с подробности, които не би разбрал. — Нещата между нас не се получиха и се разделихме. — Тя коленичи пред него, така че да вижда лицето му, ръцете й се плъзнаха по неговите, за да хванат малките му китки, докато той все още се опитваше да се измъкне. — Теди, това, което ти казах за баща ти… че съм го познавала още от Англия и че е умрял…

Теди разтърси глава, малкото му обринато лице се изкриви от нещастие.

— Трябва да тръгвам! Наистина, мамо! Трябва! Дали е загубеняк! Мразя го!

— Теди…

— Не!

Като използва цялата си сила, той се отскубна от ръцете й и преди да успее да го хване отново, се втурна към вратата. Франческа чу краката му да тупкат гневно надолу по стълбите.

Отпусна се на пети. Синът й, който обичаше всеки възрастен мъж, който се появеше в живота му, не беше харесал Дали Бодин. За момент почувства слаб пристъп на задоволство, но после осъзна с отрезвяваща яснота, че без значение колко й е омразна самата представа за това, Дали бе фактор в живота на Теди. А какъв ефект щеше да има върху сина й фактът, че не харесваше мъжа, който, рано или късно, ще се наложи да осъзнае, че му е баща?

Тя зарови ръце в косата си, изправи се и затвори вратата, за да се облече. Докато се намъкваше в панталон и пуловер, си припомни лицето на Дали, докато ги гледаше. В изражението му имаше нещо познато, нещо, което беше зървала върху лицата на нещастните тийнейджърки, които я чакаха пред студиото нощем.

Намръщи се в огледалото. Беше твърде нереално. Дали Бодин не беше тийнейджърка, избягала от къщи, и тя отказваше да симпатизира и за миг на мъж, който не беше много по-добър от обикновен престъпник.

Надникна в стаята за шиене, за да се увери, че Доралий все още спи, после отдели няколко минути, за да се съвземе, и се обади по телефона да си уговори среща с един от областните социални работници. След това отиде да потърси Теди. Откри го отпуснат на стол близо до скамейката на приземния етаж, където Скийт полираше дървената глава на един голф стик. И двамата мълчаха, но мълчанието, изглежда, бе приятелско, а не враждебно. Франческа видя подозрителни ивици по бузите на сина си и обгърна с ръка раменете му, сърцето я болеше за него. Не беше виждала Скийт от десет години, но той й кимна толкова небрежно, сякаш бяха минали само няколко минути. Франческа също му кимна.

— Теди ще ми е асистент, докато захващам тези айръни тук — обяви Скийт. — Обикновено дори не си и помислям да оставям малки деца да ми помагат в това, но Теди е най-отговорното момче, което някога съм срещал. Знае кога да говори и кога да си държи устата затворена. Обичам това качество у мъжете.

На Франческа й се искаше да целуне Скийт, но тъй като не можеше да го направи, притисна устните си до главата на Теди.

— Искам да се приберем у дома — каза рязко Теди. — Кога ще тръгваме?

После Франческа усети как синът й замръзна. Знаеше, че Дали е влязъл в работилницата зад тях, още преди да е чула гласа му.

— Скийт, какво ще кажеш двамата с Теди да се качите горе и в кухнята да хапнете малко шоколадов кейк?

Теди скочи от стола с бързина, която Франческа подозираше, че е заради желанието му да се отдалечи от Дали, а не за да яде шоколадов кейк. Какво се беше случило между двамата, че да го направи толкова нещастен? Той обичаше историите на Холи Грейс. Какво беше направил Дали, че да го отчужди толкова много?

— Хайде, мамо — каза Теди, като я сграбчи за ръката. — Да идем да хапнем кейк. Хайде, Скийт. Да тръгваме.

Дали докосна ръката му.

— Вие със Скийт идете. Аз искам да поговоря с майка ти за минутка.

Теди стисна ръката на Франческа по-здраво и се обърна към Скийт.

— Нали каза, че трябва да оправим тези стикове? Нека да започнем веднага. Мама ще ни помогне.

— Можете да го направите и по-късно — каза по-рязко Дали. — Искам да говоря с майка ти.

Скийт остави стика, който държеше.

— Хайде, момче, и бездруго исках да ти покажа някои голф трофеи.

Колкото и да й се искаше да я отложи, Франческа знаеше, че не би могла да избягва конфронтацията завинаги. Нежно се освободи от ръката на Теди и кимна към вратата.

— Тръгвай, съкровище. Аз ще се кача след минутка.

Теди нацупи упорито устни и погледна първо нея, после Дали. Тръгна към вратата с провлачени стъпки, но преди да стигне до нея, се извърна гневно към Дали.

— Внимавай да не я нараниш! — изкрещя той. — Ако я нараниш, ще те убия!

Франческа беше шокирана, но Дали не каза и дума. Той просто гледаше към Теди.

— Дали няма да ме нарани — намеси се тя бързо, притеснена от избухването му. — Двамата сме стари приятели. — Думите почти заседнаха в гърлото й, но тя успя да докара половинчата усмивка.

Скийт хвана ръката на Теди и го побутна към стълбите, но не и преди синът й да хвърли един заплашителен поглед през рамо.

— Какво си му направил? — попита Франческа в мига, в който Теди се отдалечи достатъчно. — Никога не съм го виждала да се държи така с някого.

— Не се опитвам да спечеля някакъв си конкурс за популярност — отвърна студено Дали. — Искам да съм му баща, не най-добър приятел.

Отговорът му я разгневи почти колкото я и изплаши.

— Не можеш просто да се появиш в живота му след девет години и да очакваш да поемеш ролята на бащата. На първо място, той не те иска. На второ, аз няма да го позволя.

По челюстта му потрепна мускулче.

— Както ти казах в кариерата, Франческа, можем да се споразумеем или да оставим работата на кръвопийците. В днешно време и бащите имат права или напоследък не си чела вестници? И вероятно ще е по-умно, ако забравиш за още няколко дни плановете си да се върнеш на изток. Трябва ни време, за да уредим нещата.

В някакъв момент подсъзнателно и тя бе стигнала до същото заключение, но сега го погледна скептично.

— Нямам намерение да оставам тук. Теди трябва да ходи на училище. Напускаме Уайнет още днес следобед.

— Не мисля, че това е добра идея, Франси. Ти имаше девет години. Сега ми дължиш поне няколко дни.

— Ти го отвлече! — възкликна тя. — Не ти дължа нищо…

Дали размаха пръст във въздуха, като на някой плакат за набиране на доброволци.

— Ако не можеш да отделиш дори няколко дни, за да измислим какво да правим, тогава май всичко, което ми каза при кариерата за това, че знаеш какво е важното в живота, са пълни глупости, а?

Войнственото му настроение я вбеси.

— Защо постъпваш така? Изобщо не те е грижа за Теди. Просто използваш едно малко момче, за да ми отмъстиш, че съм наранила мъжкото ти его.

— Изобщо не ми пробутвай глупавата ти псевдопсихология, Мис Каприз — каза той студено. — Нямаш и най-малка представа за какво ме е грижа.

Тя вирна брадичка и го изгледа строго.

— Това, което знам, е, че успя да отчуждиш дете, което обича абсолютно всеки на света, особено ако е мъж.

— Така ли? — изсумтя Дали. — Е, не е изненадващо, защото никога не съм виждал дете, което толкова много да се нуждае от мъжко присъствие в живота си. Толкова заета ли беше с проклетата си кариера, че не можа да отделиш няколко часа да го запишеш за някой спорт?

Ледена ярост изпълни Франческа.

— Кучи син такъв — изсъска тя. Избута го и бързо се заизкачва по стълбите.

— Франси!

Тя игнорира вика му. Сърцето й блъскаше в гърдите, каза си, че е била абсолютна глупачка да изгуби дори секунда в съчувствие към него. Втурна се по стълбите и отвори вратата, която водеше към задния коридор. Закле се, че дори и да насъскаше всички свирепи адвокати на света срещу нея, пак никога нямаше да пипне отново сина й.

— Франси!

Чу стъпките му по стълбите и се забърза още повече. Но после той я хвана, сграбчи ръката й и я спря.

— Слушай, Франси, нямах предвид…

— Не ме докосвай! — Опита се да се отскубне от него, но той я задържа, решен да се изясни. Едва осъзнаваше, че Дали се опитва да се извини, беше твърде разстроена, за да го изслуша.

— Франси! — Той я хвана по-здраво за раменете и погледна надолу към нея. — Съжалявам.

Тя се опита да го отблъсне.

— Пусни ме! Няма за какво да говорим.

Но той не я пускаше.

— Ще говоря с теб, дори ако трябва да те вържа като прасе…

И спря рязко, когато сякаш от нищото едно малко торнадо се хвърли върху краката му.

— Казах ти да не докосваш майка ми! — изпищя Теди, като го риташе и удряше с всичка сила. — Задник такъв! Ти си задник!

— Теди! — извика Франческа и се завъртя към него, когато Дали инстинктивно я пусна.

— Мразя те! — крещеше Теди на Дали, лицето му бе почервеняло от гняв, а по бузите му се стичаха сълзи, докато усилваше атаката си. — Ще те убия, ако я нараниш!

— Няма да я нараня — каза Дали, опитвайки се да отстъпи от летящите юмруци на Теди. — Теди! Няма да я нараня.

— Спри, Теди! — извика Франческа.

Но гласът й беше толкова истеричен, че само влоши нещата. За секунда очите й уловиха погледа на Дали. Той изглеждаше също толкова безпомощен, колкото тя се чувстваше.

— Мразя те! Мразя те!

— И това ако не е върхът — рече провлачен женски глас от другия край на коридора.

— Холи Грейс! — Теди се откъсна от Дали и се затича към едно от малкото сигурни убежища, на които можеше да разчита в свят, който ставаше все по-озадачаващ.

— Здрасти, Теди. — Холи Грейс го придърпа към себе си и притисна нежно малката му глава към тялото си. После го разтри успокоително по тесните рамене. — Справи се много добре, скъпи. Дали може да е голям, но ти успешно отстояваше позицията си.

Франческа и Дали избухнаха едновременно.

— Какво, по дяволите, ти става да му говориш такива неща?

— Как можа, Холи Грейс!

Холи Грейс ги погледна над главата на Теди, обходи с поглед раздърпаните им дрехи и зачервените потресени лица. После поклати глава.

— По дяволите. Изглежда съм изпуснала най-интересното обединяване в историята от Американската гражданска война насам.