Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (6)

5

Дали и Скийт се движеха по шосе 49 към Хатисбърг, Мисисипи. Дали бе успял да поспи два часа на задната седалка, докато Скийт караше, но сега беше зад волана, доволен, че няма игра чак до 8:48 сутринта и преди това ще може да удари няколко топки. Мразеше нощното шофиране от последния рунд на един турнир към квалификациите за друг почти колкото и всичко друго. Ако дебелаците от ПГА направеха три нощни курса през три щата и минеха покрай няколкостотин пътни знака, беше сигурен, че дяволски бързо ще променят правилата.

На голф игрището Дали не го беше грижа как е облечен, но извън него беше много стриктен по отношение на дрехите си. Предпочиташе избелели тесни дънки „Ливайс“, ръчно изработени кожени ботуши, протрити на петите, и тениска, достатъчно стара, че да я захвърли, ако е в настроение, и да я използва, за да лъсне капака на буика, без да се безпокои, че ще нарани боята. Няколко от почитателките му бяха изпращали каубойски шапки, но той не ги носеше, а залагаше на бейзболните, като тази, която беше на главата му в момента. Казваше, че стетсъните са излезли от мода благодарение на твърде много шишкави застрахователни агенти в полиестерни спортни костюми. Не че Дали имаше нещо против полиестера — стига да беше американско производство.

— Ама че история — каза Скийт.

Дали се прозя и се зачуди дали ще успее да направи и един свестен удар с айрън номер две. Вчера не беше, но не разбираше защо. След катастрофалното си представяне на миналогодишния „Ориндж Блосъм Оупън“ вече играеше по-добре, но все още не бе успял да завърши по-нагоре от четвъртото място в никой от големите турнири през този сезон.

Скийт приближи таблоида към светлината.

— Помниш ли, че преди време ти показах снимка на една дребничка британка, дето се мотае с принц и разни филмови звезди?

Може би прехвърлям тежестта твърде бързо, помисли си Дали. Може би заради това имаше проблеми с айрън номер две. Или пък беше заради замаха.

Скийт продължи.

— Каза, че изглежда като жена, която не би се здрависала с теб, освен ако не носиш розов диамантен пръстен. Спомняш ли си?

Дали изсумтя.

— Както и да е, изглежда, миналата седмица майка й е била блъсната от такси. Тук има нейна снимка на погребението с ужасното заглавие: „Съкрушената Франческа Дей оплаква хайлайф майка си“. Откъде мислиш, че си съчиняват подобни неща?

— Какви неща?

— „Съкрушена“, ей такива думи.

Дали премести тежестта върху единия си хълбок и порови в задния джоб на дънките си.

— Тя е богата. Ако беше бедна, щяха просто да кажат, че е тъжна. Имаш ли още дъвки?

— Пакетче „Джуси Фрут“.

Дали поклати глава.

— След няколко мили има паркинг за камиони. Да се поразтъпчем.

Спряха и пиха кафе, после отново се качиха в колата. Стигнаха до Хатисбърг навреме и Дали лесно се квалифицира за турнира. По-късно следобед, на път за мотела, двамата се отбиха в градската поща, за да проверят пощенската си кутия. Чакаха ги купчина сметки заедно с няколко писма, едно от които сложи началото на спор, продължил чак до мотела.

— Не се продавам и не искам да слушам нищо повече за това — тросна се Дали, докато махаше шапката си и я хвърляше на леглото, а после съблече тениската си през глава.

Скийт вече закъсняваше за срещата, която си бе уредил с една къдрокоса сервитьорка, но вдигна поглед от писмото, което държеше в ръка, и огледа гръдния кош на Дали, широките му рамене и добре очертаните мускули.

— Ти си най-упоритото копеле, което познавам — заяви той. — Точно сега красивото ти лице заедно с тези свръхразвити гръдни мускули могат да ни донесат повече пари, отколкото всеки ръждясал айрън ти е спечелил за целия сезон.

— Няма да позирам за педалски календари.

— О Джей Симпсън се съгласи — изтъкна Скийт, — както и Джо Намат, и онзи френски скиор. По дяволите, Дали, ти си единственият голф играч, когото са питали.

— Няма да го направя! — извика Дали. — Не се продавам.

— Но направи онези реклами за „Фут Джой“.

— Това беше различно, сам го знаеш. — Дали отиде в банята и тръшна вратата, после извика от там: — „Фут Джой“ правят дяволски добри обувки за голф!

Скийт чу водата да потича и поклати глава. Като мърмореше под нос, прекоси коридора до своята стая. От дълго време насам за мнозина беше очевидно, че външният вид на Дали можеше да му осигури еднопосочен билет за Холивуд, но глупакът не се възползваше от външността си. Търсачите на таланти започнаха да му звънят отвсякъде още след първата му година по турнирите, но Дали просто ги наричаше „кръвопийци“ и после пускаше унизителни забележки за майките им, което не беше толкова лошо само по себе си, като се изключеше това, че им го казваше в очите. На Скийт му се щеше да знае какво толкова ужасно има да се спечелят малко лесни пари. Докато Дали не започнеше да печели големите турнири, никога нямаше да получи шестцифрена сума, каквато получаваха момчета като Тревино, да не говорим за сладките сделки, които правеха Никлаус и Палмър.

Скийт се среса и смени една памучна тениска с друга. Не виждаше какво толкова нередно има в позирането за календар, дори ако трябва да е близо до красиви момчета като Дж. У. Намат. Дали притежаваше това, което търсачите на талант наричаха „сексуален магнетизъм“. Мамка му, дори някой сляп можеше да го види. Без значение колко надолу в класацията беше, винаги го следваше цяла тълпа и осемдесет процента от публиката му носеше червило. В мига, в който напуснеше терена, тези жени му се лепваха като мухи на мед. Холи Грейс казваше, че жените обичат Дали, защото знаят, че той не съчетава цветово бельото си и не притежава записи на Уейн Нютън. В случая с Далас Бодин, както подчертаваше Холи Грейс, става въпрос за последния истински тексаски мъжкар.

Скийт грабна ключа за стаята и се изхили сам на себе си. Последния път, в който беше говорил с Холи Грейс по телефона, тя бе казала, че ако скоро Дали не спечели голям турнир, Скийт ще трябва да го застреля, за да го отърве от мъките му.

 

 

Годишното парти на Миранда Гуинуик, което винаги се провеждаше в последната седмица на септември, беше в разгара си и домакинята със задоволство изучаваше платата със средиземноморски червени скариди, бейби артишок и омари в тесто. Миранда, авторка на известната феминистка книга „Жената като воин“, обичаше да се забавлява добре, ако не за друго, поне за да докаже на света, че феминизмът и изтънченият живот не се изключват взаимно. Личните й схващания не й позволяваха да носи рокли или грим, но забавленията й даваха възможност да упражни нещо, което в книгата си бе нарекла „домашност“ — по-цивилизованата страна на човешката природа, както мъжка, така и женска.

Очите й се плъзнаха по отличителната група гости, които беше събрала между гравираните стени на дневната си, прясно предекорирана през август като подарък за рождения й ден от брат й. Музиканти и интелектуалци, няколко представители на аристокрацията, известни писатели и актьори, няколко шарлатани за пикантност — бяха точно видът стимулираща компания, които обичаше да събира заедно. После се намръщи, когато видя една от пословичните мухи в кацата с меда на задоволството й — тъничката Франческа Серитела Дей, облечена импозантно и както винаги, център на мъжкото внимание.

Наблюдаваше как Франческа прелита от разговор на разговор — изглеждаше скандално красива в копринения си тюркоазен костюм. Тръскаше облака на блестящата си кестенява коса, сякаш светът беше личната й перлена стрида, макар че всички в Лондон знаеха, че е напълно разорена. Каква ли изненада е било за нея да открие дълговете на Клоуи.

Над любезния шум на партито Миранда чу щедрия смях на Франческа и се заслуша как поздравява няколко мъже със своя задъхан, обещаващ глас, безгрижно подчертавайки най-невзрачните думи по начин, който вбеси Миранда. Но едно по едно глупавите копелета се разтапяха в малки локвички в краката й. За жалост, едно от тези тъпи копелета беше нейният обичан брат Ники.

Миранда се намръщи и си взе една макадамия от купа „Лалик“, украсена с водни кончета. Никълъс беше най-важният човек в живота й, великолепно чувствителен мъж и просветлена душа. Ники я беше насърчил да напише „Жената като воин“. Той й беше помогнал да изчисти мислите си, носеше й кафе късно през нощта и най-важното, беше я закрилял от критиките на майка й, която недоумяваше защо нейната дъщеря с годишен доход от сто хиляди паунда трябва да се занимава с подобни глупости. Миранда не можеше да понесе идеята да стои бездейно, докато Франческа Дей разбива сърцето на брат й. От месеци наблюдаваше как тя прелита от мъж на мъж и се връща при Ники между отделните обожатели. И всеки път той приветстваше завръщането й — може би малко по-наранен и с не толкова голямо нетърпение — но все пак я приемаше отново.

— Когато сме заедно — беше обяснил на Миранда, — тя ме кара да се чувствам, сякаш съм най-умният, най-духовитият, най-схватливият мъж на света. — А после беше добавил сухо: — Освен ако не е в лошо настроение, тогава ме кара да се чувствам като пълно лайно.

Как го правеше? — чудеше се Миранда. Как някой, толкова интелектуално и духовно ялов, привличаше толкова много внимание? Беше сигурна, че това се дължеше най-вече на необикновената й красота. Но част от причината бе в жизнеността й, в начина, по който самият въздух около нея сякаш пращеше от живот. Евтин будоарен трик, помисли си с отвращение, защото Франческа Дей със сигурност нямаше и една оригинална мисъл в главата си. Само я вижте! Беше едновременно разорена и безработна и все пак се държеше така, сякаш нямаше никакви грижи. А може и да нямаше, помисли си Миранда неспокойно, не и с Ники Гуинуик и неговите наследствени милиони.

Макар да не го знаеше, Миранда не бе единственият умислен човек на партито тази вечер. Въпреки привидната си веселост, Франческа беше нещастна. Предишния ден тя имаше среща със Стюарт Бесет, управител на най-престижната модна агенция в Лондон, за да го помоли за работа. Макар че нямаше желание да гради кариера, в нейния социален кръг моделството беше приемлив начин за печелене на пари и тя бе решила, че това може да е поне временен отговор на смущаващите й финансови проблеми.

Но за нейно смайване, Стюарт й беше казал, че е твърде ниска.

— Без значение колко е красив моделът, ако иска да дефилира, трябва да е над метър и седемдесет и два. Докато ти си само метър и петдесет и седем. Разбира се, мога да ти дам някаква друга работа, например като фотомодел, обаче първо ще трябва да направим няколко пробни снимки.

Тогава Франческа избухна, разкрещя му се, че е била фотографирана за някои от най-престижните списания в света и че няма нужда от пробни снимки като някакъв аматьор. Сега осъзнаваше, че е било глупаво от нейна страна да се разстройва така, но тогава просто не беше в състояние да се сдържи.

Макар че от смъртта на Клоуи бе изминала година, Франческа все още трудно приемаше липсата на майка си. Понякога тъгата й сякаш беше жива, осезаем обект, увит около нея. Първоначално приятелите й съчувстваха, но след няколко месеца, изглежда, започнаха да смятат, че трябва да забрави тъгата си като миналогодишната дължина на подгъвите. Тя се страхуваше, че ще спрат да я канят, ако не демонстрира повече веселост, а мразеше да остава сама, така че най-накрая се беше научила да скрива чувствата си. Когато беше на обществено място, се смееше и флиртуваше, сякаш всичко е наред.

За нейна изненада, смехът й помагаше, и последните няколко месеца усещаше, че най-сетне започва да се изцелява. Понякога дори изпитваше смътни пристъпи на гняв към Клоуи. Как майка й бе могла да я изостави така, с армия от кредитори, които чакаха като ято скакалци да разграбят всичките й притежания? Но гневът не продължаваше дълго. Сега, когато бе вече твърде късно, Франческа разбираше защо Клоуи е изглеждала толкова уморена и разсеяна през последните месеци от живота си.

Само седмици след смъртта на майка й на прага започнаха да се появяват мъже в костюми от три части с правни документи и алчни очи. Първо изчезнаха бижутата на Клоуи, после астон мартинът и картините. Накрая беше продадена и самата къща. Това уреди и последния от дълговете, но остави Франческа само с няколкостотин паунда, повечето от които вече бяха изхарчени и тя временно се настани в дома на Сиси Кавендиш, една от най-старите приятелки на Клоуи. За жалост, Франческа и Сиси никога не се бяха разбирали добре и от началото на септември Сиси бе дала ясно да се разбере, че иска Франческа да се изнесе. А тя не беше сигурна колко още ще може да я залъгва с мъгляви обещания.

Насили се да се разсмее на шегата на Талмедж Бътлър и се опита да намери утеха в идеята, че безпаричието е досадна, но временна ситуация. В другия край на помещението зърна Никълъс в морскосиньо сако на „Гивс енд Хокс“ и панталон с басти. Ако се омъжеше за него, щеше да има парите, от които се нуждаеше. Беше обмислила сериозно тази идея през един следобед преди няколко седмици, и то само за съвсем кратък миг, след като получи телефонно обаждане от някакъв извънредно омразен мъж, който я заплаши с какви ли не неприятни неща, ако не направи плащане по кредитната си карта. Не, Никълъс Гуинуик не беше решение на проблемите й. Тя презираше жените, които бяха толкова отчаяни, толкова несигурни в себе си, че се женеха за пари. Беше само на двайсет и една. Бъдещето й бе твърде специално, твърде пълно с обещания, за да го съсипе заради някаква временна спънка. Скоро щеше да се случи нещо. Всичко, което трябваше да направи, бе да чака.

— … само боклук, който ще превърна в изкуство.

Дочутото изречение, привлякло вниманието на Франческа, бе произнесено от елегантен мъж, който приличаше на Ноел Кауърд, с късо цигаре и фризирана коса. Той се откъсна от Миранда Гуинуик, за да се материализира до нея.

— Здравей, скъпа — каза й. — Ти си невероятно красива, а аз чакам цяла вечер, за да те получа. Миранда каза, че ще ми харесаш.

Тя се усмихна и постави ръка върху неговата протегната длан.

— Франческа Дей. Надявам се, че съм си струвала чакането.

— Лойд Байрон. Напълно си струваше. Срещали сме се и преди, макар че сигурно не си спомняш.

— Напротив, помня много добре. Ти си приятел на Миранда, известен филмов режисьор.

— Само наемник, опасявам се, който отново се продаде за един пробит долар. — Той отметна драматично глава и заговори на тавана, като изпусна идеално кръгче дим. — Какво мизерно нещо са това, парите. Карат необикновените хора да правят какви ли не покварени неща.

Очите на Франческа се разшириха дяволито.

— Колко точно покварени неща сте направили, ако позволите да попитам?

— Твърде, твърде много. — Той си пийна от водната чаша, щедро напълнена с нещо, което приличаше на чист скоч. — Всяка връзка с Холивуд развращава. Аз обаче съм решен да сложа собствения си отпечатък дори върху най-глупавия комерсиален продукт.

— Какъв невероятен кураж! — Тя се усмихна с, както се надяваше, възхищение, макар че всъщност беше развеселена от почти съвършената му пародия на отегчен от света режисьор, насилван да прави компромиси с изкуството.

Очите на Лойд Байрон проследиха скулите й, а после се плъзнаха по устните — в погледа му имаше достатъчно възхищение, но никаква страст, което й подсказа предпочитанието му към мъжката компания. Той сви устни и се наведе напред, сякаш споделяше голяма тайна.

— След два дни, скъпа Франческа, заминавам за забравената от бога Мисисипи, за да започна снимките на нещо, наречено „Делта Блъд“ — сценарий, който собственоръчно трансформирах от окаян боклук в силно духовно послание.

— Обожавам духовните послания — изгука тя и си взе нова чаша шампанско от преминаващия келнер, докато тайно изучаваше Сара Фаргейт-Смит, облечена в рокля на ивици от тафта, и се опитваше да реши дали е на „Адолфо“, или на „Валентино“.

— Възнамерявам да направя „Делта Блъд“ алегория, послание за почит както към живота, така и към смъртта. — Той направи драматичен жест с чашата, без да разсипе и капка. — Несекващият цикъл на естествения ред. Разбираш ли?

— Несекващите цикли са тясната ми специалност.

За момент той сякаш се вглеждаше през кожата й, после драматично затвори очи.

— Мога да усетя жизнената ти сила да пулсира толкова могъщо във въздуха, че дъхът ми секва. Ти изпращаш невидими вибрации дори с най-лекото движение на главата си. — Притисна ръка към бузата си. — Абсолютно никога не греша за хората. Докосни кожата ми. Със сигурност е лепкава.

Тя се разсмя.

— Вероятно скаридите са били престояли.

Той грабна ръката й и целуна пръстите й.

— Любов. Влюбих се. Задължително трябва да участваш в моя филм. От момента, в който те видях, знаех, че ще си идеална за ролята на Лусинда.

Франческа повдигна вежда.

— Аз не съм актриса. Какво те накара да мислиш така?

Той се намръщи.

— Никога не лепя етикети на хората. Ти си това, което възприемам, че си. Ще кажа на моя продуцент, че просто отказвам да снимам филма без теб.

— Не смяташ ли, че това е малко крайно? — попита го Франческа с усмивка. — Познаваш ме от пет минути.

— Познавал съм те през целия си живот, аз винаги се доверявам на инстинктите си. Това ме отличава от останалите. — Устните му оформиха идеален овал и изпуснаха второ кръгче от дим. — Ролята е малка, но запомняща се. Експериментирам с идеята за физическото и духовното пътуване във времето — южняшка плантация в пика на просперитета й през осемнайсети век и после в наши дни, потънала в разруха. Искам да те използвам в началото в няколко кратки, но безкрайно забележителни сцени, в ролята на млада английска девица, която идва в плантацията. Тя не говори, но присъствието й абсолютно завладява екрана. Ролята може да се превърне в образцова, ако се интересуваш от сериозна кариера.

За частица от секундата Франческа изпита див, лудешки безразсъден пристъп на изкушение. Филмова кариера би могла да е идеалният отговор на всичките й финансови затруднения, а и драматизмът на изпълнението винаги я беше привличал. Помисли си за приятелката си Мариса Беренсон, която, изглежда, се чувстваше идеално с филмовата си кариера, и после почти се разсмя на глас на наивността си. Истинските режисьори едва ли се примъкваха към непознати жени на коктейли да им предлагат роли.

Байрон бе измъкнал малък подвързан с кожа бележник от джоба на гърдите си и драскаше нещо в него със златна химикалка.

— Трябва да тръгна за Щатите утре, така че ми звънни в хотела предобед. Ето къде съм отседнал. Не ме разочаровай, Франческа. Цялото ми бъдеще зависи от твоето решение. Наистина не можеш да отхвърлиш възможността да се появиш в голям американски филм.

Докато вземаше листа от него и го плъзваше в джоба си, тя се въздържа да изкоментира, че „Делта Блъд“ не й звучи като голям американски филм.

— Беше чудесно да се запознаем, Лойд, но се опасявам, че аз не съм актриса.

Той притисна и двете си ръце — едната с цигарето и другата с питието — към ушите си и заприлича на извънземно, обвито в дим.

— Без негативни мисли! Ти си това, което аз виждам в теб. Творческият ум по никакъв начин не може да си позволи негативни мисли. Позвъни ми предобед, скъпа. Просто трябва да те имам!

С тези думи той се отправи обратно към Миранда. Докато го наблюдаваше, Франческа почувства една ръка да докосва рамото й, а в ухото й някой прошепна:

— Той не е единственият, който трябва да те има.

— Ники Гуинуик, ти си ужасяващ секс звяр — каза Франческа, като се обърна, за да го целуне мимолетно по гладко избръснатата челюст. — Току-що срещнах много забавен дребосък. Познаваш ли го?

Никълъс поклати глава.

— Той е от приятелите на Миранда. Ела в трапезарията, скъпа. Искам да ти покажа новия Де Кунинг.

Франческа послушно огледа картината, после поговори с няколко от приятелите на Ники. Забрави за Лойд Байрон, докато Миранда Гуинуик не я притисна точно когато двамата с Никълъс се приготвяха да тръгват.

— Поздравления, Франческа — каза тя. — Чух чудесните новини. Изглежда, имаш талант всеки път да успяваш да си стъпиш на краката. Като котка…

Франческа откровено не харесваше сестрата на Никълъс. Намираше Миранда за суха и чуплива като клонка, на каквато приличаше, и в същото време смехотворно свръхпокровителствена към брат си, който беше достатъчно голям, за да се грижи сам за себе си. Двете жени отдавна се бяха отказали от опитите си да изразяват нещо повече от куха любезност една към друга.

— Като говорим за котки — каза тя любезно, — изглеждаш божествено, Миранда. Много е хитро да комбинираш ивици и карета. Но за какви чудесни новини говориш?

— За филма на Лойд, разбира се. Преди да си тръгне, ми каза, че те е избрал за важна роля. Всички наоколо позеленяха от завист.

— Ти наистина ли му вярваш? — Франческа повдигна едната си вежда.

— Не трябва ли?

— Разбира се, че не. Не съм изпаднала дотолкова, че да се появявам в четвъртокласни филми.

Сестрата на Никълъс отметна глава и се разсмя, а очите й заблестяха с нехарактерна светлина.

— Горката Франческа. Четвъртокласни, казваш. Мислех, че познаваш всички. Очевидно не си толкова au courant^[1], за колкото се представяш.

Франческа, която се смяташе за най-осведомения човек, едва успя да прикрие раздразнението си.

— Какво имаш предвид?

— Извинявай, скъпа, нямах намерение да те обиждам. Просто съм изненадана, че не си чувала за Лойд. Той спечели „Златната палма“ в Кан преди четири години, не помниш ли? Критиците полудяха по него — филмите му са изумителни алегории — и всички са сигурни, че новата му продукция ще бъде огромен успех. Той работи само с най-добрите.

Франческа почувства лек пристъп на вълнение, докато Миранда продължаваше да изброява всички известни актьори, с които Байрон беше работил. Въпреки машинациите си, Миранда Гуинуик беше ужасен сноб и ако тя смяташе Лойд Байрон за уважаван режисьор, Франческа реши, че трябва да обмисли по-добре предложението му.

За нещастие, веднага щом напуснаха дома на сестра му, Ники я заведе в един частен клуб, който тъкмо беше открит в „Челси“. Останаха почти до един и после той отново й предложи брак и се скараха ужасно — този път за последно, ако зависеше от нея — така че не успя да си легне до много късно. В резултат на това се събуди доста след обяд на следващия ден, и то само защото Миранда й позвъни да я пита някаква глупост за някаква шивачка.

Скочи от леглото и прокле домашната прислужница на Сиси, че не я е събудила по-рано, после прелетя през килимите на гостната спалня, развързвайки колана на кремавата си нощница „Натори“. Набързо си взе душ, обу чифт черни вълнени панталони и облече пурпурно жълт пуловер на „Соня Рикел“. Сложи минимум грим, само руж, сенки и гланц за устни, обу боти до глезена с цип и се втурна към хотела на Байрон, където администраторът я информира, че режисьорът вече е освободил стаята си.

— Оставил ли е съобщение? — попита тя, потропвайки нетърпеливо с нокът.

— Ще проверя.

Администраторът се върна след миг с плик в ръката. Франческа го разкъса и бързо прочете съобщението.

Hosannas^[2], скъпа Франческа,

Ако четеш това писмо, значи, си се осъзнала, макар че беше абсолютно нехуманно от твоя страна да не ми се обадиш, преди да тръгна. Трябваш ми в Луизиана този петък, най-най-късно. Хвани самолета до Гълфпорт, Мисисипи, и наеми шофьор да те закара до плантацията „Уентуърт“ според приложеното описание. Моят асистент ще подготви разрешителното за работа, договора и т.н., когато пристигнеш, и ще ти възстанови пътните разходи. Телеграфирай съгласието си незабавно на адреса на плантацията, така че отново да мога да дишам спокойно.

Чао, моя красива нова звезда!

Франческа натъпка указанията в чантичката си заедно с бележката от Байрон. Помнеше колко изящно изглеждаше Мариса Беренсон и в „Кабаре“, и в „Бари Линдън“ и колко й завиждаше, когато я видеше в някой филм. Колко великолепен начин да изкарва пари.

После се намръщи, когато си спомни коментара на Байрон за възстановяването на пътните й разходи. Защо не го беше хванала по-рано, за да уреди билета. Сега трябваше да го плаща сама, а беше почти сигурна, че няма достатъчно пари за самолетен билет в сметката си. Нелепата ситуация с кредитната й карта временно беше изключила тази възможност, а след предишната нощ отказваше категорично да говори с Ники. Откъде щеше да вземе пари за самолетен билет? Погледна часовника на рецепцията и видя, че закъснява за часа при фризьора си. С въздишка хвана чантата под мишница. Щеше да измисли нещо.

 

 

— Извинете, господин Бодин. — Хубавичката стюардеса на „Делта“ спря до мястото на Дали. — Имате ли нещо против да ми дадете автограф за племенника? Той играе в гимназиалния отбор по голф. Казва се Матю и ви е голям почитател.

Дали огледа гърдите й с одобрителна усмивка и после насочи очи към лицето й, което не беше толкова хубаво като останалата част от нея, но все пак беше доста приятно.

— С удоволствие — отговори, като взе листа и химикалката, които тя му подаваше. — Надявам се, че играе по-добре, отколкото аз напоследък.

— Вторият пилот ми каза, че сте имали известни проблеми във Файърстоун преди няколко седмици.

— Захарче, аз създадох проблемите във Файърстоун.

Тя се разсмя кокетно, а после снижи глас, така че само той да я чува.

— Обзалагам се, че сте създавали проблеми на много места и извън голф игрището.

— Правя каквото мога. — Той й се усмихна лениво.

— Потърси ме следващия път, като си в Лос Анджелис, става ли? — Тя написа нещо на листа, който той й върна, скъса го и му го даде с усмивка.

Докато стюардесата се отдалечаваше, Дали набута хартията в джоба на джинсите си, където тя изшумоли заедно с листа на момичето от „Авис“, което му го беше пъхнало на заминаване от Лос Анджелис.

Скийт изсумтя към него от седалката до прозореца.

— Обзалагам се, че няма племенник, или ако има, той никога не е чувал за теб.

Дали отвори издание с меки корици на „Закуска за шампиони“ от Вонегът и се зачете. Мразеше да говори със Скийт в самолети. Той не обичаше да пътува, освен ако не се намираше върху четири гуми на междущатската магистрала. Редките пъти, в които се налагаше да изоставят ривиерата на Дали, за да летят през страната за някой турнир — като това пътуване от Атланта до Лос Анджелис и обратно — обикновено раздразнителният Скийт се вкисваше напълно.

Сега той погледна намръщено Дали.

— Кога най-сетне ще пристигнем? Мразя тези проклети самолети и не искам да започваш отново със законите на физиката. Ти знаеш и аз знам, че между нас и земята няма нищо освен въздух, а от въздуха не се очаква да задържа нещо толкова голямо.

Дали затвори очи и каза благо:

— Млъквай, Скийт.

— Не ми заспивай. По дяволите, Дали, сериозен съм! Знаеш колко много мразя да летя. Най-малкото, което можеш да направиш, е да останеш буден и да ми говориш.

— Уморен съм. Миналата нощ не спах достатъчно.

— Нищо чудно. Пирува до два сутринта, а после доведе онова краставо псе с теб.

Дали отвори очи и погледна косо Скийт.

— Не мисля, че на Астрид ще й хареса да я наричат краставо псе.

— Не тя! Кучето, глупако! По дяволите, Дали, можех да чуя как онзи помияр скимти през стените на мотела.

— А какво трябваше да направя? — попита Дали, като се обърна, за да срещне намръщеното изражение на Скийт. — Да го оставя да умре от глад край магистралата?

— Колко даде на служителите на рецепцията на мотела, преди да тръгнем днес?

Дали промърмори нещо, което Скийт не чу добре.

— К’во каза? — попита той войнствено.

— Казах сто! Сто сега и сто другата година, когато се върна и намеря кучето в добро състояние.

— Проклет глупак — промърмори Скийт. — Ти и твоите бездомници. Имаш псета, настанени в мотелите на трийсет щата. Дори не знам как не им губиш бройката. Кучета. Избягали деца…

— Дете. Само едно е и го качих на автобуса още същия ден.

— Ти и проклетите ти бездомници.

Дали огледа бавно Скийт от главата до петите.

— Да — каза той. — Аз и моите проклети бездомници.

Това накара Скийт да замълчи за малко, а точно от това имаше нужда Дали. Той отвори книгата си за втори път и от нея в скута му изпаднаха три сини листа. Разгъна ги, като огледа канта с лудуващи Снупита в горната част и редицата от целувки в долната, и после започна да чете.

Скъпи Дали,

Лежа край басейна на Роки Хали, а от скандалността ме дели само един миниатюрен бански. Помниш ли Сю Луис Джеферсън, малкото момиче, което работеше в „Деъри Куин“ на бара с шейковете и разочарова родителите си, като замина на север, вместо в Източнотексаската баптистка църква, защото искаше да е мажоретка на „Бойлмаркър“, но вместо това забременя след щатския мач в Охайо от един лайнбекър? („Пардю“ загубиха 21 на 13). Както и да е, припомних си дните преди няколко години, когато Сю Луис все още беше в Уайнет и се чувстваше като царица, а гаджето й започваше да й омръзва. Веднъж си поръчах ванилов шоколад с пръчици отгоре, а тя ми каза: „Струва ми се, че животът е като сладоледа, Холи Грейс. Или е толкова вкусен, че те побиват тръпки, или се разтапя в ръката ти и целият се омазваш“.

Животът се разтапя, Дали.

След като надскочих нормата с петдесет процента за онези кръвопийци в „Спортс Екуипмънт Интернешънъл“, миналата седмица новият вицепрезидент ме извика в кабинета си и ми каза, че повишават друг за регионален мениджър продажби. Тъй като този Някой Друг се оказа мъж и едва си беше изпълнил нормата за миналата година, побеснях и го заплаших с процес за равнопоставеност на половете. Той отвърна: „Хайде сега, скъпа. Вие, жените, сте толкова чувствителни към подобни неща. Искам да ми имаш доверие“. На което му отвърнах, че напълно му вярвам, че ще се възбуди в дом за възрастни жени. Последваха още няколко разгорещени размени на реплики, което е причината сега да лежа под номер 22 край басейна, а не да живея по летищата.

Добрите новини — направих си прическа като на Фара Фосет и изглеждам просто забележително, а файърбърдът се движи без грешка. (Беше от карбуратора, точно както ти каза.)

Не прави никакви глупости, Дали, и продължавай да правиш бърдита.

С обич,

Холи Грейс

П. П. Измислих си част от нещата за Сю Луис Джеферсън, така че, ако я видиш следващия път в Уайнет, не й споменавай нищо.

Дали се усмихна, сгъна писмото на четири и го прибра в джоба на ризата си, най-близкото място до сърцето му.