Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (15)

14

Наоми Яфе Танака трябваше да положи усилия да не скочи от бюрото си и да се разтанцува, когато остави телефонната слушалка. Беше я намерила! След невероятно количество работа най-накрая беше намерила своето дръзко момиче! Бързо повика секретарката си и й продиктува няколко инструкции.

— Не се опитвай да се свържеш с нея, искам лично да я открия. Просто провери информацията ми, за да сме сигурни, че е вярна.

Секретарката й вдигна поглед от бележника си.

— Не смяташ, че ще ти откаже, нали?

— Не ми се вярва. Не и с парите, които ще й предложа. — Но въпреки цялата си увереност, Наоми беше роден воин и знаеше, че няма да се успокои, докато не види подписа на момичето под железен договор. — Искам да тръгна възможно най-бързо. Съобщи ми веднага щом уредиш всичко.

След като секретарката й излезе, Наоми се поколеба за момент, а после набра номера на своя апартамент. Телефонът звънеше ли, звънеше, но тя отказваше да затвори. Той беше там. Нямаше чак такъв късмет, че да е изчезнал магически. Не трябваше да се съгласява да остане у дома й. Ако някой от фирмата научеше…

— Вдигни, по дяволите!

Линията изщрака.

— Публичен дом и крематориум „Саул“. Говори Лайънел.

— Не можеш ли просто да кажеш „ало“ като всички нормални хора? — тросна се тя.

Защо си причиняваше това? Полицията искаше да разпита Джери, но той бе получил информация, че планират да го натопят с изфабрикувани обвинения за продажба на наркотици, така че отказваше да говори с тях. Вече дори не пушеше трева, камо ли да продава дрога и не й даде сърце да го изхвърли на улицата. А и беше запазила достатъчно от старото си недоверие към полицията, за да изпитва нежелание да го предаде на непредсказуемостта на правната система.

— Говори мило с мен, иначе ще затворя — каза той.

— Страхотно. А ако стана наистина гадна, ще се изнесеш ли?

— Имаш благодарствено писмо от „Спасете децата“ за приноса ти от петдесет въшливи долара.

— По дяволите, не е твоя работа да ми четеш пощата.

— Опитваш се да си платиш входа за рая, а?

Наоми отказа да захапе стръвта. Последва миг мълчание и после той неохотно се извини.

— Извинявай. Толкова съм отегчен, че не мога да се понасям.

— Погледна ли информацията за колежа по право, която ти оставих? — попита тя небрежно.

— О, мамка му, не започвай отново с това.

— Джери…

— Няма да се продам!

— Просто помисли, Джери. Да учиш право, не е да се продаваш. Можеш да свършиш повече полезни неща вътре в системата…

— Забрави, Наоми! Светът навън е готов да се взриви. Като добавим още един адвокат в системата, няма да променим нищо.

Въпреки яростните му протести, тя усети, че идеята да учи право не беше толкова отблъскваща, колкото твърдеше. Знаеше, че му трябва време да я обмисли, затова не го притисна повече.

— Виж, Джери, трябва да напусна града за няколко дни. Направи ми услуга и се постарай да си изчезнал, когато се върна.

— Къде отиваш?

Наоми погледна към листчетата на бюрото си и се усмихна. До двайсет и четири часа дръзкото момиче щеше да е подписало и доставено.

— Отивам в едно затънтено градче в Тексас, наречено Уайнет.

 

 

Облечена в джинси, сандали и с една от ярко оцветените памучни блузи на госпожица Сибил, Франческа седеше до Дали в една долнопробна кръчма, наречена „Роустабаут“. След почти три седмици в Уайнет беше загубила бройката на вечерите, които бе прекарала в любимото заведение на Дали в града. Въпреки шумната кънтри група, облаците надвиснал цигарен дим и опърпаните оранжево-черни украси за Хелоуин, висящи от бара, тя бе установила, че мястото всъщност й харесва.

Всички в Уайнет познаваха най-известния голф играч на града, така че двамата винаги влизаха в кръчмата сред хор от „Здрасти, Дали“ и дрънченето на китарите. Но тази вечер за първи път имаше нещо ново. Сред подвикванията имаше и „Здрасти, Франси“, което й достави силно удоволствие.

Една от редовните клиентки на „Роустабаут“ бутна нагоре маската си на вещица и залепи шумна целувка на бузата на Скийт.

— Скийт, стара мечко, най-накрая ще те заведа до олтара.

Той се изкикоти.

— Твърде млада си за мен, Юнис. Не мога да ти насмогна.

— Много си прав, скъпи.

Юнис се разсмя високо и после се отдалечи с приятелка, неразумно облечена в харемен костюм, който оставяше разголен закръгления й корем.

Франческа се усмихна. Макар че цялата вечер Дали беше в мрачно настроение, тя се забавляваше. Повечето от редовните клиенти на „Роустабаут“ носеха обикновеното си облекло от джинси и стетсъни, но няколко се бяха предрешили с костюми за Хелоуин и всички бармани имаха гумени носове и очила.

— Насам, Дали! — извика една от жените. — Ще ловим ябълки в кофа с бира.

Дали удари предните крака на стола си в земята, грабна ръката на Франческа и промърмори:

— Боже, само това ми липсва. Спри да говориш, по дяволите. Искам да танцувам.

Тя не говореше, но изражението му беше толкова мрачно, че не си направи труда да го изтъкне. Стана и го последва. Докато я влачеше през заведението към джубокса, си припомни първата нощ, когато я доведе в „Роустабаут“. Наистина ли беше само преди три седмици?

Спомените й от „Блу Чокто“ бяха още пресни и беше нервна. Дали я бе завлякъл на дансинга и въпреки протестите й настоя да я научи на тексаския тустеп и на „Котън Айд Джо“. След двайсет минути лицето й се зачерви, а кожата й овлажня. Не искаше нищо друго, освен да избяга в тоалетната и да поправи щетите.

— Танцувах достатъчно, Дали — каза му.

Той я насочи към центъра на дансинга.

— Тъкмо загряхме.

— Достатъчно съм загряла, благодаря.

— Така ли? Аз пък не съм.

Темпото на музиката се усили и хватката на Дали около кръста й се затегна. Тя започна да чува гласа на Клоуи да я дразни за кънтри музиката, да й казва, че никой не би я обичал, ако не изглежда красива, и почувства първите пристъпи на несигурност в себе си.

— Не искам да танцувам повече — настояваше и се опитваше да се измъкне.

— Твърде лошо, защото аз пък искам. — Дали беше сграбчил бутилка бира, докато подминаваха масата си. Без да нарушава ритъма, беше си пийнал, после допря бутилката до устните й и я наклони.

— Аз не… — Задави се, когато преглътна бирата. Той надигна бутилката и допи остатъка. По лицето й се стичаха вадички пот, по брадичката й течеше бира. — Ще те оставя — заплаши го тя и повиши глас. — Ще изляза през тази врата и от живота ти завинаги, ако веднага не ме пуснеш.

Той не й обърна внимание. Държеше влажните й ръце и притискаше тялото й към своето.

— Искам да седна! — настоя тя.

— Не ми пука какво искаш. — Той беше плъзнал ръцете си нагоре под мишниците й, точно там, където потта бе напоила блузата й.

— Моля те, Дали — изплака тя ужасена.

— Затваряй си устата и размърдай краката си.

Франческа продължи да го моли, но той я пренебрегна. Червилото й беше изчезнало, мишниците й бяха позор и тя беше абсолютно сигурна, че ще се разплаче.

И точно тогава, в центъра на дансинга, Дали спря да се движи. Погледна надолу към нея, сведе глава и я целуна по бирената уста.

— Мамка му, красива си — прошепна й.

Тя си припомни нежните му думи сега, докато я дърпаше не особено нежно през оранжево-черните хартиени ленти към джубокса. След три седмици стойки, пози и опити да прави чудеса с евтина козметика, беше измъкнала от него само един комплимент, и то когато изглеждаше ужасно.

Дали се блъсна в двама мъже, но не си направи труда да се извини. Какво му ставаше тази вечер, зачуди се Франческа. Защо беше толкова навъсен? Групата си беше взела почивка и той порови в джоба на джинсите си за монети. Надигна се хор от ръмжене заедно с няколко подсвирвания.

— Не му позволявай да го направи, Франси — извика Къртис Молой.

Тя му хвърли пакостлива усмивка през рамо.

— Съжалявам, скъпи, но той е по-едър от мен. Освен това става ужасно свадлив, ако споря с него. — Комбинацията от британския й акцент и техния жаргон ги накара да се разсмеят, както и знаеше, че ще стане.

Дали натисна същите два бутона, които натискаше през цялата вечер, когато музикантите си почиваха, после постави бутилката с бира върху джубокса.

— Не съм слушал Къртис да дърдори толкова много за цяла година — каза той на Франческа. — Май те харесва. Дори жените започват да те харесват. — Думите му прозвучаха доста недоволно.

Тя пренебрегна лошото му настроение, когато се разнесе рок музиката.

— Ами ти? — попита го нахално. — Ти също ли ме харесваш?

Той размърда атлетичното си тяло при първите акорди на „Роден да бяга“, танцувайки на музиката на Спрингстийн толкова грациозно, колкото тя на тустепа.

— Разбира се, че те харесвам — намръщи се. — Не съм чак толкова пропаднал, че да спя с теб, ако не те харесвах много повече от преди. Мамка му, обичам тази песен.

Франческа се надяваше на нещо по-романтично, но с Дали се беше научила да приема каквото й се предлага. Не споделяше ентусиазма му относно песента, която идваше от джубокса. Макар че не можеше да разбере напълно текста, схвана, че частта със скитниците, родени да бягат, е вероятно тази, която толкова много допада на Дали. Това не се припокриваше особено със собственото й разбиране за домашно блаженство, така че се концентрира върху мелодията, като нагаждаше движенията си към тези на Дали, както се беше научила да го прави толкова добре по време на нощните им танци в леглото. Той я погледна в очите и тя погледна в неговите, а музиката се завъртя около тях. Франческа чувстваше как ги свързва някаква невидима връзка, но после това чувство отлетя, когато в стомаха й се надигна неприятно усещане.

Не беше бременна, каза си. Не можеше да бъде. Лекарят много ясно й беше обяснил, че не може да забременее, докато цикълът й не се възстанови. Но гаденето, което изпитваше напоследък, я беше разтревожило достатъчно, че да отиде в библиотеката и да прегледа една от онези образователни брошури за забременяването. За нейно изумление, научи точно обратното и отчаяно започна да брои назад дните до първата нощ, когато тя и Дали се бяха любили. Беше почти преди месец.

Танцуваха отново, а после се върнаха на масата си. Дали бе положил длан на кръста й. Тя се наслаждаваше на докосването, на усещането да е жена, защитена от мъж, който се грижи за нея. Може би нямаше да е толкова лошо, ако е бременна, помисли си, докато сядаха на масата. Дали не беше мъж, който щеше да й връчи няколкостотин долара за аборт в местната клиника. Не че тя имаше желание да ражда дете, но започваше да учи, че всичко си има цена. Може би бременността щеше да го накара да й се посвети, а след като това се случеше, всичко щеше да се нареди чудесно. Тя щеше да го насърчи да спре да пие толкова много и да се концентрира повече върху голфа. После той щеше да започне да печели турнири и да изкарва достатъчно пари, за да могат да си купят къща в някой град. Нямаше да е онзи светски живот, който си представяше за себе си, но вече не се нуждаеше от всички онези околосветски екскурзии и знаеше, че ще е щастлива, докато Дали я обича. Щяха да пътуват заедно и той щеше да се грижи за нея, и всичко щеше да е перфектно.

Но картината не искаше да се избистри напълно в ума й, затова тя си пийна още малко бира.

Един женски глас, провлечен като мързеливото тексаско циганско лято, прекъсна мислите й.

— Хей, Дали — каза гласът тихо, — направи ли няколко бърдита за мен?

Франческа долови промяната в Дали, появата на будност, която допреди миг я нямаше, и вдигна глава.

До масата им стоеше и се взираше в Дали с палави сини очи най-красивата жена, която Франческа беше виждала. Дали скочи и с тихо възклицание я прегърна. Франческа имаше чувството, че времето замръзва, докато двете ослепителни руси създания притискаха глави — чистокръвни красиви американци, облечени в джинси и износени каубойски ботуши, свръхчовеци, които неочаквано я накараха да се почувства невероятно дребна и обикновена. Жената носеше стетсън, бутнат назад в облака от руса коса, който падаше в съблазнително безредие по раменете й, и беше оставила трите горни копчета на карираната си риза разкопчани, така че да разкриват пищната й гръд. Тънката й талия бе опасана с широк кожен колан, а тесните джинси обвиваха плътно хълбоците й и се спускаха в права линия по почти безкрайните й елегантни крака.

Жената погледна Дали в очите и каза нещо толкова тихо, че само Франческа го чу:

— Не смяташе, че ще те оставя сам на Хелоуин, нали, скъпи? — прошепна тя.

Страхът, който беше сграбчил сърцето на Франческа в студения си юмрук, изчезна внезапно, когато осъзна колко много си приличаха двамата. Разбира се… не трябваше да се стряска толкова. Естествено, че щяха да си приличат. Тази жена можеше да е само сестрата на Дали, загадъчната Холи Грейс.

Миг по-късно Дали го потвърди. Пусна високата руса богиня и се обърна към Франческа.

— Холи Грейс, това е Франческа Дей. Франси, представям ти Холи Грейс Бодин.

— Приятно ми е. — Франческа протегна ръката си и се усмихна топло. — Бих разпознала сестрата на Дали навсякъде, двамата много си приличате.

Холи Грейс дръпна ръба на стетсъна си и огледа Франческа с ясните си сини очи.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, скъпа, но не съм сестра на Дали.

Франческа я огледа озадачено.

— Аз съм съпругата му.