Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (8)

7.

Ама че щура работа.

Новата му съседка, жената, наела апартамента на Оуен, бе не коя да е, а брюнетката с червените обувки, която миналия петък беше видял във „Виолетовия час“. Този път нямаше червени обувки на токчета… не че той имаше нещо против всекидневния й вид. Носеше памучен пуловер с цип и черен панталон за йога, от който краката й изглеждаха греховно дълги, и бе прибрала лъскавата си кестенява коса на опашка.

Предположи, че забележката й за натоварената му седмица имаше нещо общо с посещението на Шарлот предишната нощ. Което бе и причината за посещението му. За да се извини.

— Жената, която дойде у нас снощи, спомена, че погрешка е почукала на твоята врата. Наистина съжалявам за това. Нямах представа, че възнамерява да намине. — Той й отправи закачлива усмивка. — Има ли някакъв шанс да си била будна по това време, за да не се чувствам чак такъв задник?

Имаше топли, шоколадовокафяви очи, обрамчени от гъсти мигли.

— Бях потънала в сън.

По дяволите.

— А. Е, обещавам, че няма да се повтори.

Предишната нощ бе провел с Шарлот мил, но откровен разговор, в който й беше обяснил, че двамата не търсят едно и също. Тя му се бе извинила, задето бе дошла, без да го предупреди, и боязливо се бе пошегувала, че се чувства така, сякаш се е върнала в колежанските си години, използвайки алкохол, за да си вдъхне кураж, когато става дума за мъже, и неизбежно вземайки погрешните решения. Форд прекрасно я разбираше — тя определено не беше първият човек, взел неправилно решение под въздействието на алкохола. Но понеже това съвсем не беше ситуация, в която искаше да се окаже въвлечен още по-надълбоко, й повика такси, изчака с нея пред блока, за да се увери, че тя е в безопасност, и се сбогува, пожелавайки й всичко най-хубаво.

Тъй като смяташе, че колкото по-малко говорят по тази неудобна тема, толкова по-добре, той насочи вниманието си към жената, която стоеше пред него — изключително хубавата и очевидно неомъжена жена, с която делеше стената на спалнята си. Протегна ръка, за да се запознаят официално.

— Ти си Виктория, нали? Чух, че си бракоразводна адвокатка.

Тя кимна и пое ръката му.

— Имам кантора, която се занимава със семейно право.

Интересно — имаше своя собствена кантора. Знаеше фамилията й (Слейд) от пощенската кутия до неговата, затова си отбеляза наум по-късно да я потърси в гугъл.

— Нека да отгатна. Тъкмо се каниш да отметнеш малко работа, нали? — Той посочи лаптопа й и намигна. — Няколко от приятелите ми са адвокати, така че съм наясно как е. Непрекъснато работите.

— Всъщност действително се канех да поработя.

Тя излезе в коридора и се обърна, за да заключи, при което двамата се озоваха много близо един до друг.

— Е, как ти се струва сградата? — попита Форд дружески.

Тя отново се обърна към него.

— Като всяко място си има и хубави, и лоши страни.

Може и да грешеше, ала от начина, по който го погледна, го обзе усещането, че и той е част от тази преценка.

Трябва да беше една от хубавите страни, нали?

Неочаквано изпита чувството, че Виктория Бракоразводната адвокатка ще се окаже страхотна придобивка за сградата.

Дойде малко по-близо и каза дяволито:

— Ако все още имаш някакви резерви, очевидно не си видяла всичко, което сградата има да предложи. Така де, не си живяла истински, докато не опознаеш общия ни склад.

По лицето й пробяга усмивка.

— Ще го имам предвид.

— Внимавай обаче с типа от 4В — предупреди я той.

Това привлече вниманието й.

— Защо? Какъв е проблемът?

— Той е от онези, които вземат назаем — понижи глас Форд. — Тенджери, прахосмукачки, стълби, по дяволите, два от градинските ми столове са у него. И никога вече няма да видиш нещата си. Освен може би в eBay. — Той замълча за миг, усетил, че напълно бе привлякъл вниманието й. — Ала това е нищо в сравнение с онези от ЗА.

Виктория зачака.

— Каква е ситуацията с онзи от ЗА?

— Дълга история. Вероятно е най-добре да ти я разкажа на чаша кафе някой ден.

Отне й половин секунда, а после тя се усмихна.

— А… разбирам какво направи. Много хитро вмъкна поканата за кафе.

Той се ухили, признавайки се за виновен.

— Е, да разбирам ли, че я приемаш?

— Не.

Форд зачака тя да продължи: Шегувам се!

Почака още малко.

Окей, положението започваше да става малко неловко.

Не виждаше причина да не говори направо, затова наклони глава на една страна и попита:

— Извинявай, но миналия петък в бара ми се стори, че между нас прехвърчаха искри.

— Така беше. — Тонът й бе учудващо мил за жена, която току-що бе отрязала някого, без дори да се замисли. — За съжаление, не проявявам никакъв интерес да се присъединя към върволицата.

— Върволицата? — Идея си нямаше какво означава това.

— От жени, които идват и си тръгват от апартамента ти.

Форд се усмихна, защото това беше доста преувеличено.

Очевидно трябваше да обясни как точно стоят нещата.

— А, тази върволица. Виж, не съм сигурен какво…

Тя вдигна ръка.

— Не ме разбирай погрешно. Нямам нищо против неангажиращите връзки. Всъщност самата аз ги предпочитам. С блондинката, брюнетката и червенокосата, която несъмнено си си приготвил за тази вечер, явно добре си подредил нещата. И при други обстоятелства вероятно бих ти казала — само така, сега му е времето да се наживее човек. Но като онази, която трябва да дели една стена с теб, всички тези щуротии с партитата и пенисите на клечка, и среднощните ти завоевания, които се появяват на прага ти (както и на моя), започват да ми идват в повече. И честно казано, намирам го за малко… незряло.

Форд примига.

— Но за всеки влак… нали така? — Тя се усмихна и му помаха за довиждане. — Предполагам, че ще се виждаме из сградата, Форд. И благодаря за предупреждението относно мъжа от 4В.

И без да го погледне втори път, тя се отправи към стълбището, излезе през вратата и изчезна.

Форд остана в коридора, опитвайки се да смели факта, че това наистина се бе случило; че една напълно непозната, която не знаеше нищичко за личния му живот, току-що му беше дръпнала самонадеяна лекция.

Изведнъж Виктория Бракоразводната адвокатка вече не му се струваше чак толкова страхотна придобивка за сградата.

 

 

Тъй като искаше да поработи тази сутрин, Форд взе пощальонската си чанта от апартамента и на път към кафенето изпрати съобщение на Брук. Едва вчера, докато вечеряха заедно, тя го беше попитала какво представлява новата му съседка. Тогава той все още не бе имал удоволствието да се запознае с Виктория Слейд, адвокат, ала сега бе в състояние да даде на приятелката си пълен отчет.

„Току-що се запознах с новата съседка. УЖАСНА е.“

Пъхна телефона в чантата си, а речта, която Виктория му беше дръпнала, продължаваше да отеква в ушите му.

Е, добре. При нормални обстоятелства едва ли би довел моминското парти в апартамента си. Признаваше си, че онази нощ не беше в най-добрата си форма и не искаше да остава сам. И да, чувстваше се мъничко виновен за това с Шарлот. В мига, в който я видя на прага си предишната вечер, разбра, че Брук е права и че действително бе оставил у Шарлот неправилно впечатление. Ала за негово оправдание трябваше да се каже, че миналия уикенд бе искал да постъпи като кавалер и да не нарани чувствата й. От личния си изстрадан опит бе научил, че когато една жена си съблече дрехите в дневната ти, всеки друг отговор, освен „Само така!“, може да има непредвидими последици.

Ала незрял?

Едва ли.

Чудесно се разбираше с жените. Никога не бе получавал оплаквания от тези, с които бе излизал, не и през последните години… макар да трябваше да си признае, че обикновено се стараеше нещата да си останат толкова повърхностни, че просто да няма за какво да се оплаква човек. И да, доста внимаваше с жените, с които излизаше. Те или бяха като него и не търсеха нещо сериозно, или пък, ако все пак искаха обвързване, брак и деца, бяха достатъчно интелигентни, за да са наясно, че той е романтичният еквивалент на междинна спирка. Кратък забавен престой по пътя към крайната им цел.

Не че напълно бе изключил възможността за брак. Или поне за съвместно съжителство. Ала от мимолетните си опити с полусериозните връзки като по-млад бе научил, че жените очакват повече от онова, което получаваха от него на емоционално ниво. Те искаха (навярно с основание) откровеност и доверие, които той просто не бе в състояние да им даде.

Беше посетил не една сбирка на „Деца на анонимни алкохолици“ и знаеше, че така наречените му затруднения с доверието и интимните връзки се дължат поне отчасти на факта, че бе отраснал с баща алкохолик. И макар да бе успокояващо да знае, че не само той е толкова прецакан в главата, в крайна сметка това знание го направи още по-предпазлив, защото не искаше да въвлече някоя жена във връзка, която вероятно беше обречена.

— Чуваш ли се какви ги говориш? Опитваш се да контролираш чувствата си, както и чувствата на другите — казала бе Брук една вечер през първата им година в колежа, когато му бе дошла на гости в Чикагския университет. Бяха обиколили няколко бара и в крайна сметка бяха подхванали дълъг разговор за връзките. — Това е толкова типично за децата на алкохолици.

В отговор, той й беше обяснил къде да си завре анализа на студентка по психология.

Естествено, тъй като Брук беше жена, го бе казал много очарователно.

Влезе в „Червейна дупка“ и се усмихна на момичето зад бара, твърдо решен да забрави за случката с Виктория.

— Ще взема голяма чаша от най-тъмно изпеченото ви кафе.

Докато чакаше, получи съобщение от сестра си. Най-сетне.

„Съжалявам, че изчезнах. Тук е лудница. Не мога да обядвам с теб утре, защото имам урок, но трябва да говорим. Вкъщи ли си в понеделник?“

Отговори на Никол („Би трябвало да се прибера докъм шест“), взе кафето си и се отправи към обичайната си маса под афиш на „Ловци на духове“. Твърдо решен да отметне малко работа, той извади лаптопа си и прегледа досието на Дарил Мур, което бе получил от Окръжната пробационна служба.

Както бе предположил, Пробационната служба се беше провалила безславно и Ейприл Джонсън, седемнайсетгодишната отличничка, която тази есен бе възнамерявала да отиде да учи в университета „Дрейк“, бе заплатила с живота си. Убиецът й, който бе задължен да се обажда на инспектора си в Пробационната служба по веднъж в месеца, бе престанал да го прави още след втората среща. На всичкото отгоре, служители бяха ходили в дома му цели девет пъти, без нито веднъж да го намерят, въпреки определения му от съдията вечерен час. През следващите пет месеца Дарил Мур бе арестуван още три пъти, включително и за незаконно проникване в гимназията, която бе само на една пресечка от мястото, където беше застрелял Ейприл Джонсън. И все пак, според документацията им, от Пробационната служба изобщо не знаеха за тези арести.

„И нищо чудно“, сухо си помисли Форд, като се имаше предвид, че бяха изгубили всякаква връзка с него.

Освобождаването „под надзор“ определено не се бе оказало такова.

Отбеляза си да позвъни на бившия пробационен инспектор на Мур (ветеран с двайсет и осем годишен стаж), за да види дали ще се съгласи да го интервюират, а после погледна часовника на лаптопа и видя, че почти бе дошло време да се срещне с Чарли и Тъкър във фитнеса.

Тъкмо прибираше компютъра и записките си, когато я видя.

Виктория.

Седеше в дъното на кафенето, под афиш на „Дяволчетата“, с чаша капучино и лаптоп пред себе си, и преглеждаше някакви документи.

Форд преметна чантата си през рамо. Изобщо не беше възхитен да я види така удобно разположена, сякаш се канеше да остане часове наред в неговото кафене. Поколеба се дали да не се престори, че не я е забелязал, и да си тръгне, но в крайна сметка реши, че след като изглеждаше толкова заинтригувана от личния му живот, би искал да й каже нещо по този въпрос.

Тя вдиша глава, усетила го да спира до масата й, и по изненадата, пробягала за миг по лицето й, Форд разбра, че не го бе забелязала досега.

— Не че ти влиза в работата — започна направо, — но с блондинката сме просто приятели, а най-интимното нещо, което направих с брюнетката снощи, бе учтив разговор, преди да я изпратя до улицата и да я кача на едно такси. Що се отнася до тази вечер, за мое огромно съжаление, нямам червенокоса мадама на линия, но с твоята любов към шпионирането съм убеден, че ти първа ще научиш, ако положението се промени.

Виктория го изгледа кисело.

— Не съм шпионирала. Брюнетката почука на вратата ми, а двамата с блондинката бяхте на терасата ти, която по една случайност е точно до моята.

— Хм. — Форд потърка брадичка, преструвайки се, че обмисля думите й. — Знаеш ли, това е доста интересно, защото по една случайност съм бил в жилището ти. С Оуен сме приятели. И ако правилно си спомням, когато си вътре, не можеш да видиш терасата ми. Трябва да се долепиш до стъклената врата… — той се долепи до масата, за да демонстрира, — а после да извиеш глава на една страна, за да видиш каквото и да било. Ето така. — Той повтори движението. — Да се долепиш и да извиеш глава. Някои хора, госпожице Слейд, биха го нарекли шпиониране, но вие имате право. Несправедливо е от моя страна да си правя такива заключения, когато с вас дори не се познаваме. Откъде бих могъл да съм сигурен, че любимият ви начин да прекарате съботната вечер не е да стоите долепена до плъзгащата се врата на терасата ви. Мен ако питате, звучи малко неудобно, но… за всеки влак… нали така?

Виктория не отговори веднага. Вместо това отпи от капучиното си и остави чашата на масата.

— Имате право.

От неохотата, с която го изрече, Форд остана с впечатлението, че на Виктория Слейд, адвокат, не й е приятно да бъде уловена в грешка за каквото и да било.

Едно на нула за незрелия.

 

 

— Каква е вероятността? — Виктория крачеше напред-назад пред един от рафтовете в магазина на Рейчъл. Бутикът й се намираше само на няколко пресечки от „Червейна дупка“, така че Виктория се бе отбила, за да й разкаже, че мъжът, когото бяха оглеждали миналия уикенд, по една случайност се бе оказал новият й съсед.

Дошла бе и да й се оплаче.

— Да го беше видяла само с неговото „да се долепиш и да извиеш глава“. Сякаш аз съм тази, която е преминала границата, при положение че той пробива дупки в стената, а в апартамента му по всяко време на денонощието идват и си отиват жени, като на всичкото отгоре чукат на моята врата и ме събуждат. — Тя забеляза погледа на приятелката си. — Какво?

Рейчъл, която стоеше зад щанда и сгъваше дънки, изглеждаше развеселена.

— Според мен е страшно забавно.

— Ами да, защото не ти се налага да живееш до него.

— Нали говорим за мъжа от бара? Невероятно привлекателен, с тъмна коса и изпепеляващ поглед, обещаващ часове мръсен, умопомрачителен секс? Да, сигурно е истинско мъчение да си принудена да спиш на няколко метра от него.

Виктория я изгледа кисело, докато минаваше покрай един рафт с рокли.

— Забрави да добавиш също така дразнещ, самодоволен и… О! Тази рокля е страхотна. — Вниманието й беше временно отвлечено от червена рокля на точки.

— Страшно се харчат — каза Рейчъл. — В момента нямам твоя размер, но следващата седмица отново ще заредим. Искаш ли да ти запазя една?

— Споменавала ли съм колко съм доволна, че имам приятелка, която притежава магазин за дрехи? — Виктория си погледна часовника. — Олеле, трябва да вървя. Имам… ангажимент. — Нарочно бе потайна, тъй като нямаше желание да навлиза в подробности за доктор Метцел и цялата сага с „паническото разстройство“.

Не че я беше срам да разкаже на Рейчъл и Одри за нищо и никаквите проблеми, които имаше от опита за кражба насам.

Е, добре, може би все пак се срамуваше малко.

Рейчъл повдигна вежди.

— Като например да се прибереш вкъщи и да се преструваш, че не оглеждаш готиния си съсед? — предположи тя лукаво.

Много смешно.

— Как ли пък не. Вярвай ми, когато става дума за този мъж, дните, в които се долепях и извивах глава, приключиха.

Четиресет минути по-късно Виктория беше в кабинета на доктор Метцел, седнала в същия кожен стол, както и предишната седмица.

— Нямаше как да не забележа едно колебание, когато предложих да включим психотерапия в сесиите ни — подхвана доктор Метцел след задължителната размяна на любезности в началото.

Ето че се започваше.

Сега щеше да я попита защо не харесва психотерапията и дали има някакъв опит с нея, което естествено щеше да доведе до обсъждане на развода на родителите й и последиците от него.

— Не е нещо, което ми се удава лесно — призна тя. — Да извадя всичките си чувства на показ, за да бъдат подложени на дисекция и анализ. — Още от десетгодишна бе много сдържана с емоциите си. Дори когато нещо не беше наред, тя стискаше зъби и задържаше чувствата в себе си. Не че бе имала кой знае какъв избор.

— Виждаш ли, Виктория — каза доктор Метцел, — аз искам да се чувстваш възможно най-комфортно по време на тези сесии. Така че, ако „дисекцията“ на чувствата ти, както се изрази, е нещо, за което все още не си готова, защо не го отложим засега? Защо днес да не се съсредоточим върху някои техники на дишане и упражнения за отпускане, които биха могли да ти помогнат следващия път, когато ти се стори, че те заплашва пристъп на паника? — Той се усмихна. — Съгласна ли си?

Не бе очаквала това. Последния път, когато бе ходила на терапия, по настояване на майка й, се бе чувствала принудена да говори, макар през цялото време да не искаше нищо друго, освен да остави станалото зад гърба си.

Усмихна се леко и изпусна дъха си с облекчение.

— Съгласна съм.

— Чудесно. — Доктор Метцел сплете ръце в скута си. — Като за начало напълно ще променим начина, по който си дишала през целия си живот.

Много добре. Това бе нещо, с което Виктория можеше да се справи.

 

 

На следващата сутрин, докато седеше на пода в спалнята и си обуваше гуменки, за да иде да потича, Виктория долови тихо пиукане.

Наклони глава на една страна, опитвайки се да определи откъде идва звукът. Ето пак… идваше откъм стената, която делеше с Форд. Изправи се и се покатери на леглото, като се ослушваше.

Бийп.

Да не беше забравил будилника си? Звукът не беше чак толкова силен, но несъмнено щеше да е дразнещо да го слуша цял ден.

В стаята се възцари тишина и тя долепи ухо до стената.

Нищо.

Изведнъж право в ухото й се разнесе бръмченето на електрическа бормашина. Виктория скочи от леглото с писък и провери — в главата й нямаше дупки, което определено бе добре. След това изгледа свирепо стената.

Двайсет секунди по-късно вече чукаше на вратата на господин Ф. Диксън.

След кратка пауза той отвори, облечен в бяла тениска, опъната върху широките му гърди, дънки и колан с инструменти, опасващ ниско тесните му бедра.

— Госпожице Слейд. Каква приятна изненада.

В отговор на сухия му тон, Виктория го дари с възможно най-сладката си усмивка.

— Надявах се да поговорим за ремонтните ти работи. И по-точно, колко дълго се очаква да продължат?

— Разбира се, че можем да поговорим за това. — Той повдигна ръба на тениската си, за да избърше потта от челото си, разкривайки съвършените плочки на корема си. — Стига само да обсъдим и твоето сушене на косата всяка сутрин.

Виктория сложи ръка на хълбока си.

— И какъв е проблемът с моето сушене на косата?

— Освен дето всеки работен ден ме събужда още призори и трае цяла вечност?

О, моля ви се.

— Шест и половина сутринта в работен ден не е толкова рано. — Тя помисли за миг и го огледа. — Предполагам, че имаш все някаква истинска работа, нали?

Той се ухили лениво и провлачи:

— Къде ти, нямам време за това. Не и когато имам да забавлявам цяла върволица.

А, забележката за върволицата май здравата го беше подразнила.

— Виж, може и да сгреших с предположенията си за блондинката. Ами брюнетката? Разминахме се в коридора на сутринта, след като си тръгна от тук. Повече от очевидно бе, че те харесва.

Нещо пробяга в очите на Форд… вина може би? То обаче бързо изчезна и той наклони глава на една страна.

— Колко дълго каза, че ще останеш в апартамента на Оуен?

— Цялото лято.

— Колко интересно. Точно толкова ще продължат и моите ремонтни работи.

Той отвърна на неискрената й усмивка.

След което затвори вратата в лицето й.