Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (31)

30.

Следващия петък една от сътрудничките на Виктория, Надя, се втурна в кабинета й с развълнувана усмивка.

— Имам един въпрос. Вземам показания от Чота и той току-що каза, че е записал телефонни разговори между съпругата си и неин колега, за да открие дали между тях „има нещо“. Когато го попитах, си призна, че нито съпругата му, нито колегата й имат представа, че ги записва. — Надя наклони глава на една страна. — Това не е ли нерегламентирано подслушване? Той наистина ли току-що си призна, че е извършил престъпление? Може ли да го използваме срещу него?

Виктория помисли малко.

— Може би. Ако наистина става дума за нерегламентирано подслушване.

— Е, става ли?

Виктория се усмихна.

— Нямам представа. Но съм съгласна, че трябва да проучим нещата. С колко време разполагаш, преди да продължиш с вземането на показания?

Надя си погледна часовника.

— С две минути.

Нямаше време за губене.

— Окей. Ето какво ще направиш — намери Хоакин и му обясни положението. Кажи му да започне от случая „Народът срещу Мелонго“. Знам, че Върховният съд на Илинойс наскоро отмени щатския закон за подслушването, защото е прекалено строг, но не съм сигурна как се е отразило това в практиката. Това е първото, което трябва да открием. Кажи му да провери дали има някакви изключения, когато подслушващият притежава телефонния номер, използван от един от двамата подслушвани… нещо като съгласие по подразбиране.

— Ясно.

— Когато отново се заловиш с показанията, недей да споменаваш за подслушването. След четиресет и пет минути направи нова почивка и тогава ти, Хоакин и аз ще обсъдим какво да предприемем. Как ти се струва?

Надя кимна.

— Чудесно. Благодаря.

Броени секунди по-късно Уил влезе в кабинета й.

— Отивам в „Пери“ за обяд. Да ти донеса ли обичайното? Незаменим, както винаги.

— Би било страхотно, благодаря. И се погрижи да нямам никакъв ангажимент в един. Ще ми трябват петнайсетина минути, за да се срещна с Надя и Хоакин.

Остатъкът от следобеда премина на бързи обороти — съветваше Надя и довършваше споразумението за прекратяване на брака по един от собствените си случаи. Минаваше седем часът, докато се прибере, свали костюма си и се преоблече в дънки и широка блуза без ръкави. За щастие, беше планирала спокойна вечер. Вероятно щеше да изгледа някой филм, тъй като верният й електронен четец напоследък й изневеряваше — нищо от това, което четеше, не успяваше да задържи вниманието й.

След като извади нещата си от куфарчето, установи, че бе забравила да провери пощенската си кутия, преди да се качи. Пъхна ключа в задния си джоб и пое към асансьора, преглеждайки служебните имейли, на които трябваше да отговори през уикенда, докато чакаше.

Зън.

Вратите на асансьора се отвориха, Виктория вдигна поглед от телефона и видя насреща си Форд.

Заедно с привлекателна блондинка.

Нужен й беше един миг, докато си възвърне гласа.

— Здрасти.

— Виктория… здравей. — Той й се усмихна неловко, задържайки вратата на блондинката, която поздрави учтиво, докато слизаше от асансьора.

Форд я последва и кавалер както винаги, задържа вратата и за Виктория.

— Благодаря. — Тя влезе и се обърна с лице към него.

Очите им се срещнаха миг преди вратите на асансьора да се затворят.

Виктория преглътна и натисна копието за приземния етаж. Асансьорът пое надолу и тя вдигна поглед.

Долната й устна затрепери.

Мамка му.

Стомахът й се разбунтува. Тя закри устата си с ръка и в мига, в който вратите на асансьора се отвориха, изскочи навън. Изтича до уличката зад сградата и се напъна да повърне, подпирайки се на тухлената стена с една ръка.

После се облегна на стената, мъчейки се да си поеме въздух.

Не можеше да се върне в апартамента си. Не можеше да рискува да ги чуе как се смеят или — о, господи! — как леглото скърца, или се блъска в стената, как блондинката простенва името му или пък, най-ужасното, как Форд стене, когато друга жена го докосва, целува, милва и открива безброй начини, с които да го подлуди, както някога го бе правила Виктория.

Оттласна се от стената и пое по тротоара. Неколцина души, с които се размина, се сепнаха при вида й, ала Виктория не им обърна внимание. За първи път не я беше грижа какво мислят другите. След седем пресечки влезе в бутика на Рейчъл.

Звънчето на вратата се обади и Рейчъл, която слагаше етикет на една рокля, вдигна глава. Очите й се разшириха.

— Господи, Виктория, какво е станало? Добре ли си?

Виктория зърна отражението си в огледалото зад Рейчъл.

Гъсти ручейчета от размазана спирала се стичаха по лицето, смесвайки се със сълзите й.

Тя се усмихна нещастно.

— Мисля, че няма да е пресилено, ако кажа, че определено не съм добре.

 

 

Одри пристигна в магазина десетина минути по-късно с бутилка бърбън.

— Господи, Рейчъл не се шегуваше. Изглеждаш ужасно. — Одри се настани до нея на дивана край съблекалните. — Какво се е случило?

Виктория опита с шега:

— Е, като за начало, май наистина харесвам Форд.

— О! — Одри се усмихна. — Не знам как да ти го съобщя, но двете с Рейчъл го разбрахме още на барбекюто.

Рейчъл се появи от задната стаичка с три чаши за кафе и ги постави върху малката масичка пред дивана.

— Тази вечер доведе в апартамента си друга жена.

Одри беше шокирана.

— Какво?

— Срещнах ги при асансьора — обясни Виктория.

— А после е повърнала на улицата — добави Рейчъл.

Одри рязко обърна глава.

— Повърнала си на улицата? Леле! Явно наистина го харесваш.

— Господи, не го казвай. — Виктория се приведе над коленете си и започна да си поема въздух на големи, бавни глътки.

— Очевидно повръщането е нейният начин да изрази чувствата си към Форд — обясни Рейчъл на Одри.

— А някои твърдят, че романтиката била мъртва.

Облегнала глава на коленете си, Виктория простена.

— Не ме карайте да се смея… стомахът и така ме боли достатъчно. — Тя се надигна. — Непрекъснато си го представям с другата жена и си мисля какво ли правят в този момент. — Тя погледна приятелките си. — Аз съм виновна.

— Ти? А, не. Той е виновен — натърти Одри. — Той е задникът, довел друга жена вкъщи, докато излиза с теб.

— Вече не излиза с мен. Аз сложих край преди почти две седмици — каза Виктория.

Сега бе ред на Рейчъл да я изгледа слисано.

— Така ли? Защо?

— Ами… то е доста дълга история.

Рейчъл се пресегна и стисна ръката й.

— Разполагаме с цяла нощ.

Одри вдигна бутилката.

— Имаме и бърбън.

Виктория се усмихна.

— Е, добре.

И докато си седяха там, пиейки бърбън от чаши за кафе насред магазина, тя им разказа всичко: за спомена, пробуден от опита за обир, неуспешното самоубийство на майка й, пристъпите на паника, посещенията при доктор Метцел и най-сетне — как бе скъсала с Форд.

— Знам, че не е лесно за преглъщане — довърши тя.

— Защо не ни разказа всичко това по-рано? — меко попита Одри. — Вик, ние сме най-добрите ти приятелки. Господи, след развода ми цял месец живях у вас.

Виктория се усмихна смутено.

— Много ме бива да се оправям с чуждите проблеми. С моите… не чак толкова.

Рейчъл сложи ръка на сърцето си.

— Аз все още не мога да престана да мисля за това, как Форд те е изнесъл на ръце от влака.

— Алтернативата бе да ме остави там, задръстила пътеката във вагона — пошегува се Виктория, но когато Рейчъл я изгледа, стана сериозна. — Знам, знам. Беше наистина мил, а аз… се уплаших и го отблъснах.

— И? Какво смяташ да направиш сега? — попита Одри.

— Да направя? — сепна се Виктория. — Нищо не мога да направя. Каквото и да имаше между нас, за него очевидно вече е в миналото, след като е с друга жена.

— Не можеш да си сигурна какво е било това — заяви Рейчъл. — Предишния път не беше права, когато го видя с жената, оказала се просто приятелка.

— Дори да е така, той не търси сериозна връзка — напомни им тя.

— Някога и ти така твърдеше — възрази Одри.

— И все още го твърдя. — Виктория помълча за миг. — Може би. — Приятелките й се усмихнаха и тя побърза да ги прекъсне, преди да са казали нещо. — Не. Каквото и да си мислите, отговорът е не.

— Мисля си, че трябва да кажеш на Форд какво изпитваш — заяви Одри.

О, господи.

Стомахът на Виктория се сви и тя наведе глава между краката си.

— Хайде, пак се започва. — В продължение на няколко мига диша дълбоко, а после обърна глава, за да погледне приятелките си. — Сигурно се шегувате. Вижте ме само. — Тя вдигна глава. — Очаквате да пренебрегна думите на Форд, че не търси нищо сериозно, както и това, че като нищо вече излиза с друга, и да му разкрия чувствата си, без да имам и най-малка идея дали и той изпитва същото? Действително ли смятате, че дори когато съм в най-добрата си форма, съм в състояние да го направя?

Одри и Рейчъл я погледнаха право в очите.

— Да.

Виктория примига — не бе очаквала да бъдат толкова категорични.

А после Рейчъл се ухили.

— Макар че в най-лошата си форма току-виж си повърнала върху обувките му. Така че гледай да избереш подходящия момент. Услужливи, както винаги.

 

 

Седнал на масата в трапезарията си, Форд вдигна поглед, когато откъм коридора се разнесе звук на затваряща се врата.

За миг остана неподвижен, но после си даде сметка, че звукът бе прекалено приглушен, за да идва от апартамента на Виктория.

Отново насочи вниманието си към лаптопа и опита да се съсредоточи върху проучванията си. Работеше върху поредната статия от поредицата за Пробационната служба и съпоставяше доклади за арести със списъка, съдържащ близо хиляда осъдени нарушители, които инспекторите от службата не бяха виждали от два или повече месеца. Разследването започваше да придобива внушителни мащаби, но поне сега имаше с кого да си раздели работата.

Двамата със Саманта бяха възнамерявали да се срещнат този следобед, за да си разделят списъка с изгубените престъпници, но бавачката, която се грижеше за едногодишния й син, се бе разболяла и тя се бе видяла принудена да си вземе почивен ден. Изгаряща от нетърпение да се залови за работа през уикенда и тъй като живееше едва на пет минути от Форд, Саманта бе предложила да се отбие у тях тази вечер, след като съпругът й се прибере от работа, за да обсъдят случая и да вземе копие от документите.

Срещата беше съвършено платонична (естествено), ала не бе трудно да се досети какво си бе помислила Виктория, когато го видя да се отправя към апартамента си заедно със Саманта. И не бе сигурен кое го притеснява повече — това, че Виктория щеше да реши, че той вече излиза с друга, или това, че му се струваше толкова невероятно, че тя бе в състояние да си го помисли. Защото между тях двамата всичко бе свършило. Окончателно. А и дори докато бяха заедно, не си бяха обещавали абсолютно нищо. Така че, ако той решеше да отиде на среща, да се види с някоя жена на питие или да покани цяло моминско парти в апартамента си за необуздана оргия, никой не можеше да му забрани.

И все пак… как само го беше погледнала Виктория, когато го бе видяла заедно със Саманта.

Как смееше!

Та нали миналата седмица си бяха поговорили съвсем дружелюбно. Обърнали бяха страницата и се бяха разделили като приятели, и се очакваше всичко да е в миналото, ала този поглед, този мимолетен, вероятно нищо не значещ неин поглед му беше вдъхнал… надежда.

А той не искаше да има надежда.

Не и когато знаеше точно как ще се развие всичко.

Погледна си часовника и видя, че наближава десет часът. Изруга под носа си (о, да, определено не си седеше, потънал в мисли за Виктория!), извади телефона си и почти написа съобщение на Чарли и Тъкър, преди да се спре. Знаеше, че двамата са в някой бар, а тази вечер изобщо не му беше до барове. Не можеше да пише и на Брук, защото единствената причина необвързан мъж да изпрати съобщение на женената си приятелка в десет часа в петък вечерта бе, за да говорят, а той не искаше да говори. Искаше просто да се махне от тук и да изразходи малко енергия.

Ето защо се преоблече в спортни дрехи, отиде в денонощния фитнес и просто… тича. Цял час не слезе от бягащата пътечка, а после се зае с тежестите. Докато се прибере вкъщи, вече минаваше полунощ. Взе си дълъг горещ душ, който изцеди и последната капчица умствена и физическа енергия от него, и заспа почти незабавно.

Събуди се чак в девет часа и се залови с проучванията, които бе започнал предишната вечер. През цялата сутрин нещо неопределено не му даваше мира и когато спря, за да обядва, най-сетне разбра какво бе то.

Нямаше го сешоара.

Вярно, и преди се бе случвало Виктория да пропусне неизбежното сушене на косата си през уикенда. Само че този път, даде си сметка Форд, от осемнайсет часа насам не бе чул никакви звуци. Никакъв сешоар, никакви токчета, потракващи по пода, никакъв душ, чешма или пълнеща се вана, никакво отваряне или затваряне на входна врата. Не бе чул дори пускане на вода в тоалетната.

И в този момент започна да го обзема тревога.

Поколеба се дали да не й изпрати съобщение, но какво щеше да й каже?

Добре ли си? Снощи прибра ли се? Защото аз си седя тук като пълен загубеняк и се чудя защо не чувам сешоара или пък водата във ваната ти?

О, да, това изобщо нямаше да прозвучи стряскащо, сякаш бе написано от някой обсебен маниак.

Отиде в спалнята и долепи ухо до стената, ослушвайки се за признаци на живот.

Нищо.

Предишната нощ бе спал много дълбоко — възможно бе да се е прибрала, след като си беше легнал (или преди да се върне от фитнеса), и той да не е разбрал. Възможно бе и да не е чул шумовете от събуждането й тази сутрин. Може би на някакво подсъзнателно ниво се опитваше да я изолира, за да не се налага да мисли за нея.

А може би я нямаше от осемнайсет часа.

Мамка му.

Излезе и почука на вратата й.

Никакъв отговор.

Върна се в апартамента си, заповядвайки си да запази спокойствие, повтаряйки си, че няма причина да мисли, че с Виктория се е случило нещо лошо. Все пак, за да е сигурен, взе телефона си — измислил бе достоверен повод да й изпрати съобщение. Щеше да й каже, че възнамерява да монтира ново кранче на чешмата и закачалка за хавлии в банята си и иска да се увери, че тя няма нищо против, тъй като щеше да се вдигне доста шум. Кратък, учтив въпрос, на който тя щеше да изпрати кратък, учтив отговор. И тогава той щеше да се увери, че тя е добре, и щеше да продължи своя ден.

Беше го написал до половината, когато чу входната й врата да се отваря.

Слава богу!

Форд изпусна облекчено дъха си (както затова, че тя бе добре, така и понеже не се налагаше да извади закачалката от дрешника и да започне да пробива дупки в стената, за да подкрепи измисленото си оправдание). Давайки си сметка, че така и не бе обядвал, той напъха портфейла, ключовете и телефона в джобовете на дънките си, закачи слънчевите си очила в ризата и излезе.

В същия миг вратата на Виктория се отвори и тя се показа в коридора, понесла торба с боклук.

И облечена със същите дрехи, които носеше и снощи.

На Форд му се стори, че някой бе изкарал въздуха от дробовете му.

Окей.

Ясно.

Ако се съдеше по косата и дрехите й, беше повече от очевидно, че Виктория Бракоразводната адвокатка не бе прекарала тази нощ в леглото си.

Незнайно как, успя да придаде на гласа си нехайно звучене:

— Здрасти.

Виктория се усмихна колебливо, безпокоейки се вероятно той да не подхвърли някоя забележка, която да направи ситуацията наистина неловка.

— Излизаш ли?

— Аха. Имам среща за обяд. — Добави и една смутена усмивчица, все едно и той си дава сметка за неловкостта на положението. Защото — майната му, нека си помисли, че излиза със Саманта. По-добре, отколкото да заподозре истината — че е глупак, който цяла нощ се бе тревожил и я бе чакал да се върне.

— О! — Тя премести торбата с боклук от едната си ръка в другата. — Знаеш ли, аз…

Форд я прекъсна, лепвайки си извинителна усмивка. Нямаше да направи сцена, нито щеше да каже нещо, което да я накара да се почувства неудобно, но нямаше и да стои тук и да си приказва, сякаш всичко беше наред. Не и точно сега.

— Извинявай, но закъснявам, така че… — Той си посочи часовника.

— О… разбира се. — Виктория преглътна и му помаха със свободната си ръка. — Приятен обяд, тогава.

— Благодаря.

И като й кимна за довиждане, той пое по коридора. Изобщо не си губи времето с асансьора. Бутна вратата към стълбището и продължи да върви надолу по стълбите, през фоайето и навън, докато не излезе под яркото лятно слънце.

Сложи си тъмните очила и пое по тротоара, преструвайки се, че не забелязва болката в гърдите си.

Дотук беше с последното късче надежда.