Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (30)

29.

Тази събота, като никога, Виктория имаше много за разказване по време на ежеседмичната си сесия с добрия доктор.

Крачейки напред-назад в кабинета му, тя описа пристъпа си на паника и го подложи на кръстосан разпит за ефективността на техниките му за отпускане и предполагаемия й напредък — които й се струваха доста съмнителни с оглед на скорошните събития.

— Виждам, че си разстроена — спокойно отбеляза доктор Метцел, когато тя най-сетне млъкна.

Виктория изсумтя. Истински телепат.

Доктор Метцел махна към стола.

— Моля те, седни.

Тя се поколеба за миг (беше се поколебала и дали изобщо да дойде), но после все пак се настани на мястото срещу него.

Да, беше ядосана на доктор Метцел заради тази стъпка назад. И трябваше да му бъде ядосана… на него, или на някого другиго. Защото отминеше ли гневът й, щеше да е принудена да се замисли върху факта, че няма да е толкова лесно да се справи с пристъпите на паника, колкото си мислеше, а това… я плашеше.

Никога през живота си не бе позволявала на нещо да я надвие и проклета да е, ако го допуснеше сега.

— Разбирам недоволството ти — каза доктор Метцел, — но въпреки това смятам, че постигаш напредък.

— Кажете го на седемдесетте души, които ме видяха да припадам в метрото. Или на Форд, който трябваше да ме изнесе на ръце, като някоя изпаднала в беда девица. Имате ли представа колко бе унизително? — Тя се посочи право в гърдите, с усилие сдържайки чувствата си. — Аз нямам нужда да бъда спасявана.

Доктор Метцел я изгледа изучаващо.

— Защо не слезе на някоя от предишните спирки? Това незабавно би разрешило проблема.

— Вече ви казах, не исках Форд да научи за пристъпите на паника.

— Защо не?

Виктория изпусна дъха си. Тези негови безкрайни въпроси.

— Това е без значение. С Форд вече не се срещаме. В понеделник сложих край на връзката ни. — Тя махна с ръка. — Давайте, ще изчакам, докато си го запишете в бележника.

Пациентката не демонстрира никакъв напредък и продължава да бъде истински трън в задника.

Буквално си го представяше как удря печат върху досието й с две думи, написани с червено мастило: безнадежден случай.

Вместо това доктор Метцел задържа погледа й.

— Защо сложи край на връзката си с Форд?

— Не искам да говоря за него.

— А аз мисля, че искаш. Не беше нужно да ми казваш, че вече не се срещате.

Виктория не отговори веднага. Цяла седмица се опитваше да прикрие факта, че нещо не е наред. И честно казано, започваше да се уморява.

Доктор Метцел придърпа стола си малко по-близо до нейния и се приведе напред, подпирайки ръце върху коленете си.

— Знам, че гледаш на мен като на враг, Виктория, но ако щеш вярвай, аз наистина искам да ти помогна. И съм убеден, че мога да ти помогна. Стига да ми позволиш.

Тя поклати глава, знаеше, че отвори ли тази врата, ще означава да изрече на глас неща, които не искаше да признае дори пред себе си.

— Не мога да изпитвам подобни чувства към Форд.

— Защо не? — настоя доктор Метцел.

Виктория срещна погледа му.

— Защото не се нуждая от никого по този начин. — Той не отговори, очевидно очаквайки тя да продължи. Е, добре. Щеше да го направи, само този път. — Попитахте ме какво изпитах в деня, когато се прибрах у дома и открих майка ми в безсъзнание. В началото, докато чаках линейката, бяха най-вече шок и страх, и цял куп обещания, че ако тя се оправи, оттук нататък ще бъда достатъчно силна и за двете ни.

„Ще се оправиш, мамо. Аз ще се грижа за теб. Само не ме изоставяй, моля те, моля те.“

Виктория се прокашля, опитвайки да се пребори с паренето в очите си.

— Ала когато отидохме в болницата, след като видях как я откарват на носилка, нямаше какво друго да правя, освен да чакам.

И докато си седях там, единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че тя бе поискала да ме напусне. Собствената ми майка. И това усещане бе безкрайно по-страшно от всичко, което бях изпитала, когато баща ми си тръгна, защото тя дори не се сбогува. Дори не ми остави бележка.

Виктория срещна погледа на доктор Метцел.

— Попитахте ме дали й бях ядосана. Не бях ядосана… чувствах се предадена. Бях на десет години и тя бе всичко, което имах. Какво, по дяволите, си е мислила, че ще се случи с мен, ако тя умре? Помислила ли бе изобщо за това?

— Зададе ли й този въпрос?

— Как не, тя точно от това се нуждаеше, от още повече угризения. Не можех да я попитам. Ужасявах се, че ако направя дори една погрешна стъпка, тя може да опита отново. Така че постъпих така, както бях обещала. Стиснах зъби и бях достатъчно силна и за двете. — Виктория отпусна ръце в скута си. — Сега, като възрастна, си давам сметка, че опитът за самоубийство на майка ми не е имал нищо общо с мен, че е бил плод на депресията й. Смятам също така, че нарочно е взела хапчетата, преди да си дойда от училище, защото дълбоко в себе си е искала да я намерят. Искала е помощ. — Гласът й стана по-тих: — Но не съм забравила как се чувствах, докато седях в чакалнята на болницата, сам-самичка. Не съм забравила болката от това, че съм изоставена от човека, когото обичах повече от всичко на света. Някой, който си бях мислела, че никога няма да ме напусне. Всеки ден виждам болката върху лицата на хората, когато връзките им се разпадат. Затова ги питам от какво се нуждаят, за да продължат напред, а после правя всичко по силите си, за да им го дам. Ала никога не им казвам, че знам какво преживяват. Познавам чувството да бъдеш отхвърлен, болката и страха, които те сграбчват за гушата, когато осъзнаеш, че отсега нататък ще трябва да се справяш сам, но и представа си нямаш как ще успееш. — Тя погледна доктор Метцел в очите. — Така че моят въпрос към вас, докторе, е: след като познавам тази болка и веднъж вече съм я преживяла, защо, за бога, бих позволила на някой друг да ме нарани по същия начин?

Той изглеждаше готов за този въпрос.

— Защото не всички си тръгват.

— Близо половината бракове свършват с развод. Това са страшно много хора, решили, че искат да се махнат от нещо, което би трябвало да продължи до края на живота им.

Думите на доктор Метцел прозвучаха по-разпалено, отколкото Виктория го бе чувала да говори някога:

— Защото добрите моменти си заслужават, независимо какво може да се случи след време. Защото откриваш някого, заради когото си струва да се изправиш срещу най-големите си страхове, някого, заради когото си готов да рискуваш.

Виктория извърна очи и поклати глава.

— Казвате го, сякаш е толкова лесно. — Помълча за миг, а после продължи: — Нали си давате сметка, че всичко това е без значение? Дори ако бях готова да рискувам (а не казвам, че съм), то не променя факта, че Форд също си има свои собствени проблеми с обвързването.

— Вярно е, че да кажеш на Форд какво изпитваш, означава да поемеш риск. — Доктор Метцел се усмихна. — Но ако щеш вярвай, ти не си първата, която се бои да бъде уязвима, когато става дума за връзки.

Думите му я накараха да се усмихне.

— А пък аз си мечтаех да поведа всички онези, които се боят от близост и изоставяне. — Замълча за миг, твърдо решена да изясни нещо. — И не гледам на вас като на враг. Просто… понякога ме влудявате.

Доктор Метцел се засмя и кимна.

— Ще го приема.

 

 

В следващия понеделник, след като мина през съда, Виктория се върна в кантората и откри, че Питър Сътър бе оставил съобщение за нея.

— Искаше да знае кога ще пристигнат резултатите от теста за бащинство — каза Уил. — Стори ми се страшно нетърпелив.

Виктория направи физиономия. О, разбира се, сега Сътър нямаше търпение да получи отговор, след като миналата седмица ги беше държал на тръни. За щастие, тя се беше обадила в лабораторията след посещението му в петък и ги бе попитала дали има някакъв начин да ускорят резултатите.

— Няма проблем. Срещу допълнително заплащане можем да ви ги изпратим по факса в рамките на един работен ден.

Тъй като плащаше разходите от джоба си, Виктория се бе съгласила.

— Имам друг разговор — каза тя на Уил. — Ще се обадиш ли на Сътър, за да му съобщиш, че очаквам да получа резултатите до обяд?

Уил кимна.

— Нямаш проблем.

Час по-късно Уил влезе в кабинета й и тъй като тя отново бе на телефона, остави една бележка на бюрото й.

„Питър Сътър е тук.“

Изненадана, Виктория оформи едно безмълвно „Тук?“, докато противниковият адвокат продължаваше да говори в ухото й. Когато Уил кимна, тя приключи възможно най-бързо с обаждането и отиде до бюрото му.

— В чакалнята е — уведоми я асистентът й. — И очевидно не е сам.

Виктория наклони глава на една страна.

— Довел си е адвокат?

Май все пак се беше приготвил за битка.

Да го видим тогава.

— Рецепционистката каза единствено, че не бил сам — обясни Уил. — Искаш ли да проверя?

— Не, сама ще отида.

Виктория пое по коридора, чудейки се дали щеше да завари до Сътър някой от обичайните заподозрени от гилдията на бракоразводните адвокати в Чикаго. Когато сви зад ъгъла, действително видя познато лице.

Но не каквото бе очаквала.

Седнали един до друг в кожените столове в чакалнята, я очакваха Питър Сътър и жена му Мелани. Виктория примига, а после се приближи, протягайки ръка, когато те се изправиха.

— Господин Сътър, госпожице Еймс… каква изненада.

Питър изглеждаше невероятно нервен.

— Аз, ъъъ, този уикенд разказах всичко на Мелани. Истината, цялата истина и нищо друго, освен истината.

Мелани се усмихна неуверено на Виктория.

— Съжалявам, че се появихме без предупреждение. Сигурна съм, че сте страшно заета.

— Нямахме търпение да разберем какви са резултатите, така че, когато асистентът ви ми каза, че ще ги получите до обяд, решихме да дойдем и лично да ги научим — обясни Питър.

Виктория трябваше да признае, че бе изненадана от това развитие на нещата — циникът в нея бе убеден, че Сътър до последния възможен момент ще отлага да разкаже на жена си за Никол и Зоуи. Погледна си часовника.

— Вече е почти обяд, значи, всеки момент ще ги получим. Защо не отидем да изчакаме в кабинета ми? — Поведе ги по коридора, улавяйки погледа на Уил, докато минаваха покрай бюрото му.

Тя повдигна вежди: „Нещо от лабораторията?“.

Уил поклати глава.

Когато се озоваха в кабинета й, тя посочи столовете пред бюрото си.

— Заповядайте, седнете. — Самата тя се настани срещу тях. — Да ви предложа нещо за пиене? Кафе, чай?

И двамата помолиха за вода. След като пресуши половин чаша, Питър погледна първо към жена си, а после към Виктория.

— Май не съобразихме колко неловко може да стане, когато решихме да дойдем и да изчакаме тук — пошегува се той и се размърда притеснено в стола си.

— Как върви продажбата на апартамента? — попита Виктория, опитвайки се да намери неутрална тема.

— Една от двойките дойде за втори оглед този уикенд. Мисля, че наистина го харесаха. — Мелани се усмихна. — Разбира се, мислех същото и за вас и вашия приятел, така че може и да се заблуждавам.

— О, мъжът, който дойде с мен на огледа, не е приятелят ми — побърза да уточни Виктория. — Всъщност ако трябва да съм напълно откровена, той е братът на Никол.

— Братът на Никол? — Питър прокара ръка по устата си. — Страхотно. Сигурно ме мисли за истински задник.

— Наистина ли? Двамата не излизате заедно? — учуди се Мелани. — Ха. Бих се заклела, че усетих химия между вас.

За щастие, в този миг на вратата се почука и тримата погледнаха към Уил, който влезе в кабинета на Виктория с факс в ръка.

— Току-що пристигна от лабораторията. — Той го подаде на Виктория и излезе.

Тя погледна Питър, чието коляно подскачаше неспокойно, а после и към Мелани, която стисна облегалките на стола си.

Без да го прочете, Виктория плъзна листа към тях.

Питър го погледна и си пое дълбоко дъх. Мелани се протегна и улови ръката му.

— Всичко е наред, Питър — меко каза тя. — Каквото и да пише, всичко ще бъде наред. Ще се справим. Заедно.

Питър я погледна право в очите.

— Знаеш колко много те обичам, нали?

— Да. — Мелани се усмихна нежно. — Разбрах го през тринайсетата нощ, в която ти седя на стъпалата пред нас.

— Седях на стъпалата пред вас четиринайсет нощи.

— Знам. Накарах те да останеш още една за всеки случай.

Питър се засмя, а после поднесе ръката на жена си към устните си и я целуна.

Докато гледаше тази сцена иззад бюрото, Виктория имаше чувството, че се натрапва на нещо много лично.

Ала едновременно с това беше странно трогната.

В продължение на осем години бе гледала и слушала безброй двойки да се карат и разправят. Станала бе свидетелка на рухването на толкова много връзки, че не можеше да ги изброи. Кантората й бе място, където браковете умираха и „те живели щастливо до края на живота си“ се оказваше просто празна фантазия.

Но не и днес.

Питър и Мелани я погледнаха и се изчервиха, сякаш едва сега си бяха спомнили, че и тя е в стаята.

— Съжалявам. Тази седмица беше истинско изпитание. Е, добре. Да го направим. — Питър взе факса, прегледа първата страница и отгърна на следващата, където бяха резултатите. — Моя е — каза той на съпругата си. — Имам дъщеря.

Очите на Мелани се напълниха със сълзи и тя стисна ръката му.

— Окей.

Питър се обърна към Виктория с внезапно одрезгавял глас:

— Как се казва?

— Зоуи.

— Зоуи — повтори той. — Красиво име. — Замълча, сякаш не бе сигурен какво да добави.

— Помолих Никол да ми изпрати нейна снимка по имейла. Искате ли да я видите? — предложи Виктория.

— Да, моля ви.

Виктория отвори снимката на Зоуи на своя iPad и го подаде на Питър.

Мелани закри устата си с ръка.

— Господи, одрала ти е кожата.

Питър избърса очите си.

— Наистина. — Отне му един миг, докато се овладее, а после се обърна към Виктория. — Кога може да я видим?

През следващите няколко минути обсъждаха свободните си дни и Виктория обеща да им се обади с точните дати веднага щом се чуе с Никол. Очевидно им предстоеше да обсъдят издръжката и родителските посещения, но засега й се искаше да даде възможност на Питър и Мелани просто да осмислят случилото се.

— Благодаря ви, че ме издирихте — каза Питър, докато тя ги изпращаше до изхода. — Дойде ни изневиделица, но не мога да си представя да имам дъщеря и да не бъда част от живота й.

Виктория се усмихна, въпреки че от забележката нещо я жегна.

— Няма защо. Ала заслугата за това, че ви открихме, е най-вече на брата на Никол.

Мелани стисна ръката й.

— Ще чакаме да ни се обадите. — Тя се отправи към изхода, но после спря и посочи себе си и Питър. — О, и между другото, наистина бяхме скъсали.

Бяхме скъсали!

Виктория се усмихна и й кимна.

— Сигурна съм.

 

 

Същия следобед Форд се срещна с редактора си, за да обсъдят възможността да включат още един репортер в разследванията на Пробационната служба и на Службата за закрила на детето и семейството.

— Няма да повярваш колко много престъпници се промъкват между капките. А в случая със Службата за закрила на семейството е още по-лошо — там незабелязани остават децата. Много истории има да се разкажат и просто не мога да им насмогна.

— Какво ще кажеш за Кастелон? И преди си работил с него — предложи Марти.

— Той е затрупан с работа върху статиите за кризата с пенсионния фонд. Ами Пиърсън? — отвърна Форд.

Марти помисли малко.

— Да, тя ще пасне добре. Още днес ще говоря с нея.

Когато се върна на бюрото си, Форд видя, че има пропуснато обаждане от Никол.

— Чу ли вече? — започна тя направо, когато той й позвъни.

— Какво да съм чул?

— Днес Виктория се е видяла с Питър Сътър и жена му. Съобщила им е резултатите от теста и очевидно всичко е минало добре. Наистина добре. Искат да видят Зоуи. Ще стане, Форд, тя ще си има баща.

Вълнението в гласа на сестра му го накара да се усмихне. Ето че Виктория Слейд беше заловила своя човек.

Браво на нея.

— Това е страхотно, Никол.

Двамата поговориха още малко за това, как ще го направят (очевидно Виктория бе предложила Никол и Питър да се видят, за да си поговорят, преди той да се запознае със Зоуи).

— Можеш ли да си представиш колко ще е неловко? — каза Никол. — „Здрасти, Пит, радвам се да те видя отново. Интересна работа, а, имаме си бебе?“

Поне щеше да има разговор. Форд все още не бе готов да си състави окончателно мнение за Сътър, но поне досега изглеждаше, че има добро сърце.

Малко след като затвори, при него се отби Саманта Пиърсън. Въпреки че се беше присъединила към екипа им едва преди година, тя вече имаше репутация на упорит и изключително старателен в разследванията си журналист.

— Току-що говорих с Марти. Каза, че ако ти помогна, вероятно ще ядосам цял куп държавни бюрократи.

— Така е — потвърди Форд.

Саманта се усмихна:

— Приемам тогава.

Форд си тръгна от редакцията в пет и половина и взе метрото. Както винаги в час пик, то беше препълнено и докато стоеше в средата на претъпкания вагон, стиснал дръжката над себе си, изведнъж си даде сметка, че бе минала точно една седмица, откакто Виктория бе получила пристъп на паника.

Форд беше попрочел малко за паническите разстройства… не че седеше и предъвкваше случилото се или нещо такова. Просто разследващият журналист в него беше… любопитен. Ето как бе научил, че хората с паническо разстройство се боят от самия пристъп, а не от мястото (например вагона на метрото), както и че пристъпите не бяха опасни, но можеха да бъдат ужасяващи за страдащите от тях поради изгубването на контрол над ситуацията.

Пръстите му още по-здраво стиснаха металната пръчка, когато си помисли колко ли уплашена трябва да се бе чувствала Виктория тогава. А той си стоеше до нея, говореше ли, говореше за интервюто си с директора на Службата за закрила на детето и семейството и представа си нямаше, че нещо не е наред, до мига, в който тя припадна. Ако само беше споменала нещо, навярно би могъл…

Е, както и да е. Просто се надяваше, че скъпият й терапевт ще успее да й помогне. Не че това го засягаше.

Очевидно.

А, да, надяваше се също така, терапевтът й да е запознат с ползата от когнитивното реструктуриране и интероцептивната сензитизация. Защото от онова, което беше прочел, тези терапии наистина помагаха при паническо разстройство.

Отби се в апартамента си, за да се преоблече, и отиде във фитнеса на няколко пресечки от дома му. Остана там два часа, тичайки и вдигайки тежести до пълно изтощение, след което се подсуши в съблекалнята и пое към къщи.

Когато наближи стъклената врата, забави крачка.

Виктория стоеше до пощенските кутии във фоайето — ако се съдеше по официалния й костюм и куфарчето, току-що се прибираше от работа.

Форд поспря за миг отвън, гледайки я как преглежда писмата си, а после прекрачи във фоайето.

— Дълъг ден?

— О! Здравей! — Тя се стресна, а после му се усмихна колебливо. — Типичен понеделник. Нали ме познаваш. — Прехапа устни, сякаш съжаляваше за избора си на думи.

Да, познаваше я.

Форд се усмихна, за да прикрие неловкото положение.

— Чух новината. Никол каза, че срещата със Сътър и жена му минала наистина добре.

— Така е. Все още имаме да обсъдим доста подробности, но смятам, че нещата ще се наредят добре. — Устните й потръпнаха. — Макар че Сътър ми се стори доста неспокоен, когато разбра, че си брат на Никол.

— Така ли? — Форд помисли над това. — Радвам се.

Виктория се усмихна, а после между тях се възцари мълчание.

Форд махна към асансьора.

— Нагоре ли отиваш?

— Ами… да. — Тя затвори пощенската си кутия и двамата заедно тръгнаха към асансьора. Форд я улови да поглежда към влажната му тениска.

— Извинявай. Връщам се от фитнеса — обясни, докато се качваха в малкия асансьор.

Виктория натисна копчето за техния етаж.

— Не е, като да не съм те виждала потен и преди.

Форд я погледна и тя се изчерви, сякаш едва сега осъзна какво бе казала.

— Това беше… неловко. Извинявай. — Тя поклати глава.

И ето че въпреки всичко и двамата се усмихнаха.

След като ледът най-сетне бе строшен поне донякъде, Виктория се обърна към него и каза искрено:

— Наистина съжалявам за миналия понеделник, Форд. За това, как свърши всичко.

Преди шест дена му бе изпратила почти същото извинение и той бе реагирал като истински задник. Ала сега, докато стоеше срещу нея в асансьора и виждаше искреността в очите й, усети, че омеква.

Да, всичко между тях беше свършило. И от тази мисъл мъничко го болеше. Може би дори не само мъничко, макар че бе най-добре да не мисли за това. Ала ако се изключеше резкият начин, по който бе свършила връзката им (ако изобщо можеше да се нарече така), всъщност нямаше причина да й е ядосан. Тя нито веднъж не му бе дала причина да смята, че отношенията им са нещо повече от приятна, лека авантюра. Така че, ако той бе започнал да си въобразява… е, всъщност не беше сигурен какво бе започнал да си въобразява, пък и вече нямаше значение. Въпросът бе, че двамата живееха врата до врата, поне до края на лятото, и бе неизбежно да не се засичат от време на време. Нямаше смисъл да се държи като задник и да направи ситуацията още по-неловка.

— Всичко е наред. Наистина — увери я. Асансьорът спря на техния етаж и те излязоха в коридора. — Искам да кажа, и двамата знаехме, че това между нас няма да продължи дълго, нали така?

За миг в очите й припламна нещо, но после тя се усмихна.

— Точно така. Абсолютно. В края на краищата нали си имаш своя списък е причини за страха от обвързване на трийсет и няколко годишния мъж.

— А пък ти… как беше? — Форд разтърка челюстта си, сякаш се мъчеше да си спомни. — „Отписала си се от бясната надпревара за домогване до приказното «и те живели щастливо до края на дните си».“ Никакви задължения, никакви очаквания, никаква крайна цел под формата на брак, деца и къща в предградията.

Виктория се засмя.

— Ама и аз ги наприказвах едни тогава, а?

— О, речта ти наистина си я биваше.

Бяха стигнали до нейната врата. Виктория се обърна към него, докато той вадеше ключовете от джоба на спортните си шорти. Понечи да я попита как върви терапията й, но после си спомни, че вече не му влизаше в работата.

Ето защо просто й се усмихна меко и тя му отвърна със същото. Докато стояха и се гледаха на мястото, където се бяха запознали и където се бяха целунали за първи път, и двамата съвсем ясно си даваха сметка какво е това.

Краят.

— Лека нощ, Виктория.

— Лека нощ, Форд — меко отвърна тя.

Остави я да стои там и се отправи към собствения си апартамент. Когато чу захлопването на вратата й, затвори очи за миг.

И продължи напред.