Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (21)

20.

Първата им спирка този следобед бе домът на Питър Сътър Номер осем. Свалил прозореца на колата, Форд гледаше през обектива на камерата как Виктория изкачва стъпалата на масивната сграда в „Линкълн Парк“ и натиска звънеца.

След малко тя позвъни отново и премести плика от дясната в лявата си ръка. Следейки я през обектива, Форд плъзна поглед по синята лятна рокля, която стигаше до коленете й. Тъмният цвят подчертаваше златистата й кожа, а с високата опашка, на която бе вдигнала гъстата си кестенява коса, изглеждаше едновременно сладка и сексапилна.

В този миг забеляза деликатната златна верижка около десния й глезен.

Господи.

В ума му внезапно изплува еротичен образ — Виктория върху леглото му, чисто гола, с изключение на тази тъничка златна верижка, докато устните му се плъзгаха по дългите й крака, карайки я да простене името му по онзи неин задъхан, еротичен начин.

И… ето че получи ерекция.

Исусе. Раздвижи се в седалката и си заповяда да се съсредоточи.

След няколко секунди Виктория се отказа. Слезе по стъпалата, приближи се до колата и се качи на мястото до шофьора.

— Този тип прибира ли се изобщо вкъщи? — И като въздъхна подразнено, се обърна и метна плика на седалката.

Надявайки се да извадят по-добър късмет, двамата поеха към дома на Питър Сътър Номер две. Форд паркира непозволено на еднопосочната улица и потвърди, че камерата има добра видимост.

През отворения прозорец и вдигнатите щори на къщата зърнаха телевизор. Форд подаде плика на Виктория.

— Не забравяй да се държиш вдясно, за да мога да го снимам.

— Ясно.

Тя се запъти към къщата и Форд приготви камерата. Виктория поспря, сякаш търсеше нещо, вероятно звънец, а после почука на вратата.

В мига, в който тя се отвори, Форд защрака с апарата.

Почувства прилив на адреналин, когато видя, че този Питър Сътър е с кестенява коса и изглежда между двайсет и пет и трийсетгодишен. Носеше спортни шорти и потник, беше в добра форма и изглеждаше достатъчно „нормално“.

Виктория заговори с усмивка и той кимна утвърдително. Форд беше достатъчно близо, че да чува гласовете им, но не толкова, че да различи думите им. Видя как тя се впуска в своята реч за това, как живеела на съседната улица, как пратката пристигнала у тях и така нататък, и така нататък. След това му подаде плика.

Сътър се усмихна и го пое. Кимвайки му дружелюбно, Виктория се обърна да си върви и през обектива на камерата си Форд видя, че мъжът (който спокойно можеше да бъде задникът, зарязал сестра му) зяпа дупето й.

Пръстите му още по-силно стиснаха апарата.

— Хей, почакай малко. — С лукава усмивка Сътър изтича до тротоара, където Виктория бе спряла. — Не чух добре името ти, съседке. На коя улица каза, че живееш?

Форд остави камерата на седалката до себе си, мислейки си, че бе крайно време Питър Сътър Номер две да си вземе впития потник и досадните въпроси и да се прибере у тях.

— Всичко наред ли е, бейби? — провикна се той от колата.

Сътър се сепна при звука на гласа му — очевидно не го беше забелязал. Виктория погледна към него, видимо развеселена от това нарушаване на правилата в мисията им.

— Да, всичко е наред — отвърна тя.

— Чудесно. — Облегнал ръка на отворения прозорец, Форд прикова поглед в Сътър. — Как я караш?

— Ъъъ… добре. — Сътър смотолеви някаква благодарност към Виктория, задето му беше донесла пратката и побърза да се прибере.

Виктория се качи в колата и повдигна вежди.

— Бейби?

— Стори ми се подходящо в създалата се ситуация. — Той мина на предавка, подкара и паркира на две пресечки от там. Камерата му беше свързана безжично към телефона му и той качи най-хубавите снимки на мобилния си, след което ги изпрати на сестра си.

— Казах на Никол да бъде на разположение този следобед. Да се надяваме, че ще ни отговори веднага. Ако Питър Сътър Номер две не се окаже онзи, когото търсим, може да се опитаме да очароваме някой и друг портиер. — Той й отправи дяволита усмивка. — Надявам се, че си готова за нова вълна от сексапил, защото възнамерявам да се вживея в ролята на репортер.

Засмя се, когато тя погледна през прозореца, клатейки глава и мърморейки нещо за егото му.

Толкова беше забавно.

Няколко минути по-късно телефонът му звънна. Беше Никол, така че той прехвърли обаждането на високоговорител, та и Виктория да чува.

— Здрасти, Ник. Виктория е до мен в колата.

— Супер, любимата ми адвокатка. — Звучеше мъничко запъхтяна. — Форд каза, че те е навил да му помагате с издирването на бащата. Нямам представа как е успял.

Виктория му хвърли кисел поглед, сякаш и тя не бе сигурна как бе успял.

Той й намигна и прошепна:

— Неустоимият ми чар.

Виктория отново насочи вниманието си към Никол.

— Предполагам, видяла си снимката, която Форд ти изпрати? Каква е присъдата ти?

— Не е той — заяви Никол без колебание. — Този прилича на мъжете, които, дадеш ли им телефонния си номер в някой бар, като се напият, ти изпращат снимки на пениса си посред нощ.

Форд понечи да направи физиономия, но после спря. Всъщност точно така изглеждаше.

— Мамка му. — Грохотът на метрото на заден план заглуши гласа на Никол. Нужни бяха няколко секунди, докато шумът утихне… само за да бъде заменен от плача на Зоуи. — Извинявайте, излязох да свърша някои неща… Зоуи е в количката и метрото я събуди. А тъкмо беше заспала.

Плачът на Зоуи се усили, сякаш Никол я беше доближила до телефона. — Знам, миличка, влакът беше наистина шумен. Както и да е, това не е нашият Питър Сътър — добави тя към Форд и Виктория. — Слушайте, трябва да вървя. Зоуи съвсем се развихри. Ще се чуем по-късно. И… благодаря ви. — Тя се сбогува набързо и затвори.

Форд погледна към Виктория.

— Звучеше добре, нали?

— Никол? Така мисля. Искам да кажа, очевидно не й е лесно със Зоуи. Така е с бебетата.

Форд кимна, отбелязвайки си наум на другия ден да отиде у сестра си и да я изведе на обяд заедно със Зоуи. Изведнъж усети, че Виктория го наблюдава.

— Какво?

— Много е мило, че така се грижиш за нея. Тя задържа очи върху него за миг, а после смени темата: — Е, кой е наред от списъка?

Следващите в списъка, подредени според това, колко близо се намираха до тях, бяха Питър Сътър Номер седем, десет и пет, които живееха в апартаменти. Първата им спирка беше в сградата „Блумингдейл“^[1], която имаше паркинг с места за посетители.

— Смяташ ли, че охранителят ще се хване? — попита Виктория, докато асансьорът ги отвеждаше към фоайето.

— Трудно е да се каже. Мястото е доста луксозно. Би трябвало да имат добра охрана.

Виктория подръпна роклята си, така че деколтето й да слезе малко по-ниско, и му намигна.

— Просто в случай че репортерската ти карта не свърши работа.

Вратите на асансьора се отвориха и двамата се отправиха към бюрото на охраната през мраморното фоайе.

— Мога ли да ви помогна с нещо — поздрави ги мъж в сив костюм.

Тъй като в продължение на години се бе опитвал да измъква информация от хора, които невинаги изгаряха от желание да я споделят, Форд знаеше, че най-добрият подход в тази ситуация бе да се държи дружелюбно и свойски.

— Надявам се. — Представи се, показвайки му картата си от „Чикаго Трибюн“, и обясни, че пише статия, заради която се опитва да намери човек, на име Питър Сътър, който предишния ден спасил една жена, скочила в езеро Мичиган, за да измъкне кучето си. — Очевидно и жената, и кучето се давели, когато той се хвърлил след тях и ги извадил — обясни Форд.

Виктория скришно му отправи одобрителен поглед, впечатлена от историята.

За допълнителен ефект, Форд извади малък бележник от задния си джоб.

— Парамедиците, пристигнали на мястото на инцидента, не взели адреса му, но го описаха като бял мъж с кестенява коса, между двайсет и четиресет и пет години. Отговаря ли на описанието на мъжа, който живее тук?

Мъжът от охраната поклати глава.

— Не. За съжаление, нашият господин Сътър е червенокос. — Лицето му придоби извинително изражение. — Жалко, че не мога да помогна. Историята звучи интересно.

— Така се надявам. Иска ни се да съберем кучето и жената с мъжа, спасил живота им. Да ги снимаме заедно. — Той стисна ръката на портиера. — Както и да е, благодаря за отделеното време.

Когато се качиха в асансьора, Виктория изчака вратите да се затворят, преди да проговори:

— Дори не се наложи да го подкупиш.

Не, не се беше наложило.

— Сега, госпожице Слейд — заяви той, — вече знаете как се прави.

 

 

Историята на Форд за добрия самарянин Питър Сътър подейства безотказно и при следващите двама портиери. За съжаление, не можаха да елиминират никой от тях само по получената информация: Питър Сътър Номер десет беше бял мъж с кестенява коса, а Питър Сътър Номер пет беше гологлав.

— Минала е цяла година, откакто Никол се е запознала с него. Възможно е междувременно да си е обръснал главата или да е оплешивял — каза Виктория, докато излизаха от фоайето.

— Ако се наложи, отново ще опитаме с него — съгласи се Форд. Бяха в центъра на Чикаго, съвсем близо до Милениъм Парк. Докато вървяха по Монроу Стрийт, минаха покрай групичка деца, които си играеха във фонтана „Краун“ — плитък басейн между две петнайсетметрови стъклени кули, от които шуртеше вода, докато върху тях се сменяха човешки лица.

— Кой остана в списъка? — Виктория погледна към Форд, който крачеше до нея. Беше си сложил тъмни очила и слънцето подчертаваше топлите тонове на кестенявата му коса.

Един привлекателен непокорен кичур отново беше паднал върху челото му.

— Останаха онези, които трябва да проверим отново, както и Питър Сътър Номер четири и Номер девет. Те и двамата живеят в триетажни сгради. С тях ще трябва да измислим нещо друго.

— План Д?

— План Д. — Форд прокара ръка през косата си, сякаш се опитваше да накара непослушния кичур да застане на мястото.

Той обаче отново падна напред и Виктория се усмихна.

— Остави на мен. — Те спряха на тротоара, обърнати един срещу друг, и Виктория се пресегна и прибра кичура при останалата част от красивата му тъмна коса. — Готово.

— Явно имаш лека ръка. — Форд я улови и докосна с устни опакото на пръстите й.

Господи, беше невероятно. Топло чувство се разля по тялото й.

— Мислех си, че може да хапнем нещо.

— Знаеш какво се случва всеки път, когато го направим.

Лукава усмивка изви ъгълчетата на устните му.

— О, да, знам. — Той я подръпна за ръката към ъгъла. — Хайде.

Докато чакаха да светне зелено, Виктория се огледа наоколо.

— Къде отиваме? Натам няма никакви ресторанти.

— Разбира се, че има. Цели седемдесет.

Седемдесет ресторанта? Отне й миг, преди да си даде сметка, че отиват към Грант Парк.

— О, не. Няма да ходим на „Вкуса“.

Всяка година през юли в града се провеждаше „Вкусът на Чикаго“ — кулинарен фестивал на открито, който привличаше над два милиона посетители. Когато ставаше дума за тази ежегодна вакханалия, жителите на Чикаго се деляха на две — такива, които я смятаха за уважавана, дългогодишна традиция, и такива, според които тя бе нещо, което трябваше да бъде избягвано на всяка цена.

Виктория, която определено не си падаше по тълпи запотени хора, смяташе, че принадлежи към втората група.

— Ще бъде забавно — увери я Форд.

— Известни предсмъртни думи — изсумтя тя.

Ала въпреки това му позволи да я издърпа от другата страна на улицата.

 

 

Ако трябваше да бъде откровена, не се оказа толкова ужасно, колкото се беше опасявала. Улични търговци на храна зад ярко оцветени сергии се бяха разположили от двете страни на улицата. Заобиколени от зеленина, докато очертанията на Чикаго се открояваха на прекрасното лятно небе, двамата с Форд крачеха лениво и похапваха.

— Казах ти, че сбърка с избора си — напомни му тя, когато го улови да гледа пицата й.

Форд й беше дръпнал истинска реч за това, как трябвало да се вживее в духа на фестивала и да опита нещо ново… което обясняваше хотдога с пушено алигаторско месо в ръката му.

Когато той измърмори нещо в смисъл, че това било част от преживяването, Виктория реши да се смили над него и му протегна своята пица.

— Заповядай.

Той се наведе и отхапа направо от ръцете й и хваната неподготвена от игривата интимност на момента, Виктория усети как нещо изпърха в гърдите й.

— Канех се да те питам как мина онази вечер, когато гледа Зоуи?

— Истинска катастрофа.

И той й разказа всичко — за подобното на вулканично изригване повръщане на Зоуи и как бе заспал полугол на пода пред стаята й.

Виктория се засмя.

— О, могъщият Форд Диксън, надвит от едно четиримесечно бебе. — Тя го погледна любопитно, докато крачеше до него. — Оставяйки вулканичното повръщане настрани, изглежда, че чудесно се разбираш със Зоуи. Това ли искаш и за себе си? Да имаш свои собствени деца?

Форд се замисли.

— Не съм сигурен. Харесвам децата, но възниква очевидният въпрос с кого бих имал дете. Не всички сме си заделили замразени яйцеклетки.

— Е, ако си намериш някое добро момиче и улегнеш, то може и да те допусне до яйцеклетките си — подразни го тя.

Той я смушка закачливо.

— Ако беше толкова лесно, досега вероятно да се беше случило. И тогава сега нямаше да съм тук, да се разхождам с теб в този прекрасен летен ден и да похапвам от този… отвратителен хотдог с алигаторско месо. — Той направи физиономия и го изгледа.

Виктория се засмя.

— Защо просто не го изхвърлиш? Ще си разделим остатъка от моята пица.

Форд изтича до най-близкото кошче за боклук, за да се отърве от хотдога, а Виктория се замисли върху интересната забележка, която бе направил току-що.

„Ако беше толкова лесно, досега вероятно да се беше случило.“

— Защо да не е лесно? — попита тя, когато отново поеха напред, и му подаде пицата си. — Връзките, имам предвид.

Той сви рамене.

— Вече ти казах защо съм необвързан.

— А, да. Чух списъка ти с причини за страха от обвързване на трийсет и няколко годишния мъж. Но според мен има още нещо.

— Така ли? — Той й върна пицата.

Тя отхапа, без да каже нищо повече. Естествено, беше любопитна. Преспала бе с него, работеха заедно и колкото и да бе странно, между тях започваше да се заражда приятелство. Но ако той не искаше да говори по този въпрос, нямаше да го разпитва.

Тя по-добре от мнозина други разбираше, че всеки си има неща, които предпочита да запази за себе си.

— Имай предвид, че в списъка ми има и напълно основателни причини. — Форд замълча за миг. — Изказвано е мнение обаче, че проблемите ми с „близостта“ се дължат на това, че израснах с баща алкохолик.

Като човек, който прекрасно знаеше какво е да имаш сложни отношения с баща си, Виктория много внимаваше, когато зададе следващия въпрос:

— А ти какво мислиш?

— Мисля… че се нуждаем от десерт. — Той забави крачка и спря пред една сергия със сенник на жълти райета.

Очевидно сменяха темата.

Е, добре.

Тя се усмихна.

— Щом казваш, нека да е десерт.

 

 

След като си разделиха голяма порция пържено тесто, поръсено със захар, Форд и Виктория си взеха по бира и се отправиха към „Петрило Мюзик Шел“ — открития амфитеатър в Грант Парк, на който днес свиреше фолк-рок група. Двамата решиха да се възползват от чудесната вечер и седнаха на тревата, за да послушат.

Някъде около четвъртата песен Форд я погледна и задържа очите й за миг, а после се пресегна и нежно прибра зад ухото й кичур коса, измъкнал се от опашката й.

Виктория не беше наивна — знаеше точно какво прави. Пламенните погледи, закачките, палавото докосване тук и там — всичко това беше част от играта, забавна лятна авантюра между двама души, които просто се наслаждаваха на мига.

Така че тя се приведе към него и го целуна.

Целуна го бавно и лениво, плъзвайки устни по неговите, докато слагаше ръка върху бедрото му. Той обви ръка около шията й и нежно разтвори устните й със своите. Бяха на обществено място, така че целувката не можеше да отиде прекалено далеч и това като че ли я направи още по-вълнуваща. Защото, когато езикът му докосна нейния едва-едва, Виктория усети как я парва горещина, разляла се до самата й сърцевина.

Отдръпна се, пламнала.

— Мисля, че трябва да си тръгваме.

Очите му бяха премрежени, гласът му — дрезгав.

— Съгласен съм.

Двайсет и пет минути по-късно вече я притискаше до затворената врата на апартамента си, стиснал ръцете й в своята, докато я целуваше по шията, а свободната му ръка се плъзгаше под роклята й.

— Ръцете ми трябват — промълви тя, неимоверно възбудена от усещането на устните и ръцете му по себе си.

Гласът му, разнесъл се в ухото й, бе нисък и греховен:

— Харесва ми да си изцяло в моя власт.

— Още повече ще ти харесат нещата, които мога да направя с ръцете си.

И просто така, той я пусна.

— Добре. Покажи ми.

Виктория смъкна ризата му през главата, пусна я на пода и прокара ръце по гърдите му.

Толкова е прекрасен.

А после пръстите й се спуснаха към ципа на дънките му. Задържа погледа му, докато видя как в очите му лумва огън, и разкопча копчето. След това бавно дръпна ципа надолу, докосвайки коравата дължина на ерекцията му.

Отпусна се на колене.

— Виктория. — Гласът му беше нисък и гърлен.

Тя смъкна дънките и боксерките надолу, обви ръце около основата на пениса му и го пое в устата си.

— Мамка му, бейби, невероятна си — простена той и долепи ръка до вратата.

След като го подразни с език, Виктория вдигна очи и срещна погледа му.

— Забелязах, че обичате да говорите по време на секс, господин Диксън. Не забравяйте, че звукоизолацията в това място е ужасна.

Форд зарови пръсти в косата й; очите му, впити в нейните, горяха.

— Нали знаеш, че ще те накарам да ми платиш за това?

Тя се усмихна порочно.

О, именно на това разчиташе.