Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (1)

Пролог

Въпреки че според мнозина разводът бе грозна работа, Виктория Слейд гледаше на нещата по различен начин. Обикновено докато клиентите стигнеха до нейния офис, мръсната дума беше „брак“. Разводът бе просто мястото, където истината излизаше наяве.

Виктория се облегна в седалката на таксито, отвеждащо я в къщата й в северната част на Чикаго, и се замисли за случая, който бе приключила днес. Клиентката й, четиресет и пет годишна домакиня и майка, бе хваната напълно неподготвена преди три месеца, когато съпругът й бе започнал процедура за разтрогване на четиринайсетгодишния им брак. Според условията на предбрачното им споразумение клиентката на Виктория нямаше право на никаква част от значителната бизнес империя, която съпругът й изградил през годините на брака им като един от най-преуспелите първокласни готвачи в Чикаго. Трите доходоносни ресторанта, превърналите се в бестселъри готварски книги, както и приходите от готварското му предаване до едно попадали в графата „Отделно имущество“ и поради това били недосегаеми за съпругата му в случай на развод.

Освен, разбира се, ако господин Майстор готвач не нарушил клаузата за изневери в споразумението, обезсилвайки по този начин целия договор.

Знаейки това, Виктория, естествено, се бе поразровила малко.

Трябваше да му го признае на господин Майстор готвач — определено беше заличил следите си по-добре, отколкото повечето хойкащи съпрузи, с които тя си бе имала работа… Което означаваше много — оценка, идваща от някого, който буквално си изкарваше хляба от изневеряващо женените. Повечето ги хващаха, защото оставяха диря от съобщения или имейли, други благодарение на подозрителната активност по кредитните им карти и банковите им извлечения. Този тип обаче беше хитър — беше купил на двайсет и една годишната си любовница луксозен апартамент в комплекса „Риц-Карлтън“, използвайки дружество с ограничена отговорност, което беше учредил под претекста, че е компания за доставки, на която ресторантите му два пъти в месеца извършваха плащания на стойност двайсет хиляди долара.

За негов лош късмет, съдебносчетоводния експерт, когото Виктория беше наела, за да прегледа под лупа финансовите документи на господин Майстор готвач, бе още по-хитър.

Оттам нататък беше лесно.

Благодарение на усърдната работа на „Виктория Слейд и съдружници“ този следобед клиентката им си бе тръгнала от срещата за уреждане на спора със значително по-голяма сума, отколкото скромната издръжка, която би получила, ако не бяха хванали съпруга й, образно казано, на местопрестъплението. За да отпразнуват случая, Виктория бе завела шестимата си служители (и Уил, нейния асистент и дясна ръка) на напълно заслужена вечеря и питиета.

Много питиета, ако се съдеше по сметката, която Виктория бе платила, преди да си тръгне от ресторанта.

Самата тя бе на практика трезвена, когато таксито спря пред триетажната й градска къща. Не бе от онези, които биха отказали един хубав бърбън с лед, само че на това излизане бе отишла в ролята си на Желязната шефка, а според нея железните шефки не се напиваха до припадък пред своите служители.

Когато таксито спря, тя даде на шофьора двайсет долара отгоре.

— Бихте ли изчакали, докато вляза, преди да си тръгнете?

Не искаше да поема ненужни рискове, не и при наскорошната поредица от обири в кварталите „Линкълн Парк“ и „Лейквю“. Още повече че в момента беше един часът след полунощ.

Шофьорът кимна.

— Разбира се. Няма проблем.

След като слезе от таксито, Виктория прекоси тротоара и се отправи към стъпалата, водещи до входа на тухлената къща, в която живееше от десет месеца насам. Първият дом, който притежаваше. В действителност би могла да си позволи покупката на къща още преди две-три години, като се имаше предвид колко преуспяваща бе кантората й. Ала с всичките детски спомени за съобщения за просрочени ипотечни плащания, тя бе предпочела да е напълно сигурна, че няма да отхапе прекалено голям залък с ипотеката.

Отключи входната врата, при което охранителната система изпиука и тя побърза да въведа кода. Когато алармата замлъкна, тя се обърна и помаха на шофьора.

Чисто.

Взе пощата си, сложи я на кухненския плот и пое към горния етаж. След като включи алармата от клавиатурата в спалнята, си облече тениска и шорти, свали си набързо грима, изми си зъбите и се покатери в леглото. Поколеба се дали да не отговори на няколко служебни имейла, но бързо се отказа — след днешния успех си беше заслужила няколко часа пълна почивка от работата.

Доволно усмихната, тя се сгуши под завивките и започна да се унася.

Биииииийп.

Виктория се изправи рязко в леглото, чула предупредителния сигнал на алармата — някой бе отворил входната врата.

Миг по-късно я чу да се затваря, а след това от долния етаж се разнесоха стъпки.

Господи. В къщата й имаше някой.

Стана безшумно от леглото и взе мобилния си телефон от нощното шкафче. Звукът на алармата спря и къщата утихна.

Сърцето й се заблъска в гърдите, когато от долния етаж долетя мъжки глас.

— Да действаме.

Виктория се пъхна тихо в дрешника, който бе почти толкова голям, колкото и банята. Кошът за пране стоеше между стената и редица дълги рокли. Тя мина покрай дрехите и като приклекна, се скри зад него.

Ръката й трепереше, докато набираше 911.

Женски глас.

— 911, какъв е спешният ви случай?

— Казвам се Виктория Слейд — трескаво зашепна тя. — Адресът ми е „Норт Гарнър“ номер 1116. В къщата ми има натрапник.

— Натрапникът там ли е и в този момент, госпожо?

— Да. Мисля, че са двама. Крия се в един дрешник на втория етаж и… — В този миг до слуха й достигна нещо, от което дланите й се изпотиха. — Някой се качва по стълбите. Не мога да говоря… ще ме чуят.

— Госпожо, аз ще остана на линията…

Виктория намали докрай звука на телефона и закри слушалката с ръка. През малкото разстояние между коша за дрехи и стената виждаше вратата на дрешника.

Затаи дъх, когато звукът от стъпки по дървения под се усили.

Мъж в тъмни дрехи се появи пред дрешника. Поспря за миг, а после извади пистолет.

— Сигурен ли си, че не се е прибирала? — дрезгаво попита някого.

Пред дрешника се появи друг мъж.

— Да, сигурен съм. Защо.

— Леглото не е оправено.

— Е, и? Ти всяка сутрин ли си оправяш леглото? Хайде, да се залавяме за работа.

Виктория чу втория мъж да излиза от спалнята, ала онзи с дрезгавия глас остана на мястото си с пистолет в ръка. Иззад коша за пране тя го видя как се нас очи към банята и запали осветлението. Поспря за миг на прага, а после се отправи към дрешника.

Посегна и натисна ключа за осветлението.

На светлината, обляла помещението, Виктория видя, че натрапникът носи черна маска с отвори за очите и устата. Той прекрачи прага и сърцето й се заблъска толкова силно в гърдите, че Виктория се уплаши да не я чуе.

Не смееше да помръдне, молейки се да не я види в пролуката между стената и коша.

От другата част на дрешника се разнесе бръмчене.

Мъжът се обърна рязко и вдигна пистолета си. Миг по-късно се отпусна, видял устройството й за навиване на часовник върху една полица. Окачи пистолета на кръста си, приближи се, отвори капака на устройството и извади часовника й. Огледа го в продължение на няколко секунди, завъртя го между пръстите си и извади платнена торба от предния джоб на черния си суитшърт. Пусна часовника вътре и се зае с кутията за бижута на полицата до него.

Обърнал гръб на Виктория, той сякаш цяла вечност рови из кутията за бижута, преди да я вдигне и да изсипе съдържанието й в торбата си. Нещо падна с дрънчене на пода и той приклекна, за да го вдигне.

Откъм долния етаж се разнесе силен трясък.

Виктория се сепна, а мъжът се изправи рязко.

— Какво беше това, по дяволите? — изкрещя той на партньора си.

От долния етаж долетяха още шумове, някой извика „Полиция!“, а после…

Изстрел.

Натрапникът в миг изхвърча от дрешника. Спомнила си внезапно за телефона в ръката си, Виктория го доближи до ухото си.

— Ало?

— Всичко е наред, Виктория. Тук съм. Вече идва помощ — каза операторът от спешната служба.

Неканеният спомен я връхлетя със силата на приливна вълна, връщайки я години назад, към гласа на един непознат от другата страна на линията.

„Дръж се, Виктория. Идва помощ, заклевам се.“

Изведнъж се почувства… адски странно. Разстоянието между нея и коша за дрехи започна да се свива, да се затваря около нея. Въздухът стана задушаващо горещ, зави й се свят.

— Виктория, там ли сте?

Гласът едва долиташе до нея, сякаш от много далеч, и тя не бе сигурна дали е истински, или е въображаем. Минало и настояще се сляха в едно.

— Добре ли сте, Виктория? — повтори гласът, този път по-настойчиво.

Докато зрението започваше да й изневерява и отвсякъде я обгръщаше тъмнина, последната й мисъл беше: разбира се, че беше добре. Виктория Слейд можеше да се справи с всичко. Тя беше корава, силна, тя…

… губеше съзнание в първия си пристъп на паника.