Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (32)

31.

На следващата сутрин на вратата на Форд неочаквано ту се почука. Той отвори и видя Брук да стой на прага, сложила едната си ръка на хълбока и стиснала някакъв билет в другата.

Форд се намръщи.

— Не получи ли съобщението ми? Казах, че ще пропусна мача.

— О, получих го.

И без да чака покана, тя нахълта в апартамента му и отиде право в кухнята. Взе телефона му от плота и намери някаква радиостанция. Изведнъж от тонколоните се разнесе музика и изпълни целия апартамент.

Форд повдигна вежди.

— Парти ли ще си правим?

Брук кимна към жилището на Виктория.

— За заглушаване. — Тя остави телефона на плота. — Безплатни билети в ложата за мача на „Къбс“ и „Сокс“ и ти „ще пропуснеш“? Няма мъж в Чикаго, който би отказал на такова предложение.

— Заедно с теб и Кейд, Вон и Сидни и Хъксли и Адисън? Не, благодаря — ще бъдат само двойки. — И макар че обикновено би дал всичко, за да гледа дербито от една от ложите на „Ригли Фийлд“, днес не беше в настроение да бъде единственият необвързан сред групичка щастливи двойки.

— Добре де. Ще поканя и Чарли и Тъкър.

— Те също биха могли да са двойка — сухо заяви той.

Брук го изгледа продължително и го посочи с пръст.

— Каза ми, че мъжете не го правят.

— Какво не правят?

Тя заобиколи кухненския плот, говорейки оживено:

— Преди две години. Бяхме във „Файърлайт“ на по питие. Двамата с Кейд бяхме скъсали и ти ми заяви, че мъжете не се сдухват, когато скъсат с някоя. Каза, че мъжете избягват проблема, напиват се и свалят някое ново момиче, за да забравят предишното… Всичко друго, но не и да изпадат в униние.

Форд разпери невярващо ръце.

— Как изобщо си го запомнила? А аз не съм изпаднал в униние.

Брук скръсти ръце на гърдите си и го изгледа.

— Знам, че си ми приятелка — продължи той. — Но моля те, не можеш ли поне веднъж да се държиш така, сякаш имаш пенис? Защото не искам да говоря за това.

Брук сви рамене.

— Много добре. Просто ще си седим тук и ще слушаме музика. — Тя отново посегна към телефона му. — Чувал ли си най-новата песен на Тейлър Суифт?

— Не.

— Е, сега ще я чуеш… отново и отново, докато не започнеш да говориш.

Исусе, защо просто не го убиеше.

— Добре де. Между мен и Виктория всичко свърши. Какво друго искаш да ти кажа? — Въпреки раздразнението си, внимаваше да не повишава глас. — Тя сложи край преди две седмици, а вчера се прибра чак следобед, облечена в същите дрехи, които носеше и предишната вечер. Животът продължава. — Той разпери ръце. — Е, стигат ли ти толкова задушевни приказки?

— Същите дрехи? — Брук изглеждаше учудена. — И ти мислиш…

Форд я прекъсна.

— Всъщност предпочитам да не мисля за това. Изобщо.

— Но… последния път, когато ви видях, двамата се разбирахте отлично. Какво не знам?

Форд въздъхна. Разбрал, че няма да успее да избегне разговора, той се настани на един от столовете до плота, придърпа един и за Брук и й разказа всичко… освен онова, което Виктория бе споделила за неуспешното самоубийство на майка й и нейните проблеми с доверието и страха да не бъде изоставена.

Това му се струваше прекалено лично, за да го сподели с когото и да било.

— Значи, Виктория те е видяла с друга жена, а после, доколкото ти е известно, не се е прибрала вкъщи чак до следващия следобед? — Брук го погледна. — Не ти ли мина през ума, че може би тя не е искала да мисли за теб с някоя друга? И затова е отишла у приятелка или нещо такова?

Всъщност беше му минало през ума… повече пъти, отколкото искаше да си признае. И мисълта, че Виктория би могла да ревнува и да се интересува толкова много от него… разпали нова искрица от онази глупава надежда.

Искрица, която веднага потуши.

— Може би — сви рамене той. — Всичко е възможно.

Брук се усмихна широко, сякаш това решаваше въпроса.

— Смятам, че трябва да разбереш дали не е нещо повече от „възможно“.

— Не.

Тя впери поглед в него, наклони глава на една страна и заговори още по-категорично:

— О, да. Трябва да говориш с нея, Форд.

Форд се оттласна от кухненския плот и стана, тъй като изобщо не искаше да я слуша.

— Не, не трябва.

Брук го гледаше така, сякаш е луд.

— И защо не?

— Защото то нищо няма да промени! — изкрещя той, а когато я видя да примигва изненадано, се извърна, вбесен, че го беше въвлякла в този разговор. — По дяволите, Брук.

Приближи се до прозореца и прокара ръка по челюстта си. След един дълъг миг, отново се обърна към нея.

— Дори и ако всичко това е вярно… дори ако Виктория не е спала с никого и не се е прибрала, защото не е искала да ме види с друга жена… пак няма да има значение. Не мога… да бъда с някого, който отказва да ме допусне до себе си. — По лицето му пробяга безрадостна усмивка. — И, да, давам си сметка колко иронично звучи това от моята уста. Но ако някога поема по този път и допусна да се влюбя наистина, не може да бъде наполовина. Тя трябва да изпитва същото. Не мога да прекарам живота си, надявайки се и очаквайки следващия хубав миг, давайки всичко от себе си и обичайки някого, който ме отблъсква и не може да ми отвърне със същата любов. Няма да допусна някой отново да ми го причини. — Той поклати глава. — Не мога.

Изражението на Брук омекна. Тя се изправи и се приближи до него.

— Така е. И не бива да го правиш.

Прегърна го и облегна глава на рамото му. Дълго останаха така, преди тя най-сетне да наруши мълчанието:

— Извинявай, че те накарах да говориш за чувства.

Форд я целуна по върха на главата.

— Да, голяма си гаднярка в това отношение.

— Ако искаш, мога да отида в съседния апартамент и да й сритам задника — предложи тя.

— Сладурче, та ти нямаш метър и шейсет.

— Не и когато съм с токчета. — Тя го смушка. — Хайде де. Ела на мача с нас. Ще бъде забавно. Знаеш колко обичаш, когато се появи количката с десертите.

Е, с това не можеше да спори. Пък и ако не се съгласеше, Брук сигурно щеше да повика приятелите му на помощ и да го принуди отново да говори за чувствата си.

— Окей. Ако Чарли и Тъкър могат да дойдат, съм там.

Брук плесна с ръце.

— Ура!

— Казах, ако Чарли и Тъкър могат да дойдат.

Тя го изгледа.

— Какви са шансовете Чарли и Тъкър да имат нещо по-добро за правене?

Е, така си беше.

 

 

В понеделник предобед Никол се обади в офиса на Виктория, за да й каже как е минала срещата й с Питър Сътър. Виктория бе уредила двамата да се видят в едно кафене близо до работата на Никол, за да могат да си поговорят и да изгладят поне донякъде неловкостта на това, че внезапно се бяха оказали родители.

— Е? Как мина? — попита Виктория.

— Доста добре. Първо ми се извини, задето си беше тръгнал, без дори да каже довиждане. Каза, че много съжалява, че е пропуснал първите пет месеца от живота на Зоуи. Той е добър човек. Разбирам защо преспах с него — пошегува се Никол.

— И планът за тази вечер остава? Питър и Мелани ще дойдат у вас в шест часа, за да се запознаят със Зоуи?

— Така каза. Обаче… искаше ми се да го обсъдя с теб. Започвам да се притеснявам.

Хм.

— Защо? — попита Виктория.

— Заради Мелани. Ами ако не ме хареса? Ами ако реши, че Питър трябва да се съсредоточи върху нейната бременност и тяхното бебе, вместо върху Зоуи? И още по-лошо: ако реши да си вземат адвокат, защото смята, че двамата с Питър трябва да отгледат както тяхното, така и моето бебе?

— След като се запознах с нея, дълбоко се съмнявам, че това ще се случи — успокои я Виктория. — Но ако все пак се окаже, че греша, ще се справим. Аз ще се справя. Това ми е работата, Никол.

Никол като че ли още се колебаеше.

— Защо не дойдеш тази вечер? Ще се чувствам много по-сигурна, ако и ти си там.

Молбата й изненада Виктория. Беше възнамерявала да не им се пречка тази вечер и утре да се чуе с Никол. Ала чувайки тревогата в гласа на клиентката си, нямаше как да откаже. Особено при положение че Никол не беше коя да е клиентка.

„Вярвам, че ще се погрижиш за сестра ми.“

„Естествено, че ще се погрижа за сестра ти.“

— На драго сърце ще дойда, Никол. Разбира се.

След като Виктория затвори, Уил влезе в кабинета й с купчинка съобщения.

— Всичко това пристигна, докато бях на телефона?

— Не забравяй, че е понеделник — отвърна той делово.

— И като стана дума, можеш ли да промениш разписанието ми за следобеда, така че да мога да си тръгна в пет часа? — Уил я изгледа („Ти майтапиш ли се?“) и тя се усмихна. — Благодаря ти. Ти си бог.

Уил изсумтя презрително и излезе от кабинета й.

След което се развихри и направи така, че тя се освободи пет минути преди пет часа.

Когато Виктория поспря на бюрото му, преди да си тръгне, той си погледна часовника.

— Време е за важната среща, а?

— Почти. Първо ще мина през нас, за да си оставя куфарчето. Предполага се, че е неофициално събиране, така че ще по-добре да нямам чак толкова… адвокатски вид.

Уил я обходи с поглед.

— В такъв случай най-добре си смени костюма.

Е, да не прекаляваме.

— Все пак е служебна среща.

— Щом така твърдиш — напевно каза той.

Виктория си взе такси и спря за малко у тях. Мърморейки си, че Уил вероятно има право (кога ли нямаше?), тя смени бледосивия си костюм с кремава рокля без ръкави с V-образно деколте. След това отново взе такси и даде адреса на Никол.

То я откара до стара сграда на „Линкълн Скуеър“. На втория етаж имаше шест апартамента; този на Никол бе най-близкият. Тя почука и зачака. След малко чу някой да се приближава и вратата се отвори.

Виктория примига изненадано.

— Форд. Аз… нямах представа, че ще бъдеш тук.

Застанал на прага, той изглеждаше не по-малко учуден от нея.

— Никол ме помоли да дойда за морална подкрепа. Не спомена, че и ти ще присъстваш. — За частица от секундата като че ли се поколеба, а после се отдръпна настрани, за да й направи път. — Заповядай.

Дневната на Никол беше уютна, но малка и претъпкана с най-различни бебешки вещи.

Тъй като не беше сигурна дали да седне, или да остане права, Виктория се завъртя около люлката на Зоуи.

Форд затвори вратата и махна към спалните.

— Никол тъкмо я облича. Ей сега ще дойдат.

Напъха ръце в джобовете на дънките си и между тях се възцари мълчание.

Виктория се опита да го запълни, като внимаваше тонът й да си остане нехаен:

— Как върви работата?

— Добре. Натоварено. Ами ти?

— Същото. Добре. Натоварено.

Ново мълчание.

Виктория срещна погледа му и гърдите й се стегнаха, докато се опитваше да преглътне думите, напиращи на езика й.

Господи, спа ли с онази жена? Или дори по-лошо — изпитваш ли нещо към нея?

Тъй като това едва ли бе най-подходящото място за подобен разговор, тя просто се усмихна.

Форд посочи дрехите й.

— Страшно си издокарана тази вечер. — Въпреки небрежния тон, челюстта му потръпваше. — Големи планове след това?

Точно в този миг Никол се появи в стаята със Зоуи, която изглеждаше очарователно в розовата си рокличка с бяла дантелена якичка.

— Ура! Подкрепленията ми са тук. — Тя се усмихна на Виктория. — Благодаря ти, че дойде.

— Не ми спомена, че си помолила Виктория да присъства — небрежно отбеляза Форд.

— Така ли? — Никол наклони глава на една страна. — Хм. Предположих, че след като сте съседи и напоследък прекарвате толкова време заедно, двамата си говорите. — Тя погледна първо единия, а после и другия. — Или?

Виктория и Форд се размърдаха неловко; и двамата не изгаряха от желание да отговорят на този въпрос.

— Е, добре, искам да бъдете откровени с мен. — Никол изгледа продължително първо Форд, а после Виктория. — И никакво увъртане. — Тя замълча за миг. — Зоуи прилича ли на пилигрим с тази рокля?

Виктория изпусна дъха си — беше се приготвила за нещо съвсем различно.

— Не мисля, че някога съм виждала пилигрим да носи розово.

— Обаче е прекалено нагласена, нали? Сякаш прекалено много се стараем?

При вида на тревогата върху лицето на Никол, Виктория потисна собствените си чувства и направи онова, в което най-много я биваше — съсредоточи се върху чуждите проблеми.

— Изглежда съвършено, Никол. — Приближи се и погъделичка Зоуи по коремчето. — Защото е съвършена. И Питър, и Мелани ще се влюбят в нея.

Седнала в скута на майка си, Зоуи се взираше във Виктория с големите си кафяви очи.

— Няма ли усмивка за мен? — пошегува се Виктория.

Зоуи протегна ръчички.

Никол се разтопи и й я подаде. Виктория се усмихна и я залюля в скута си, а Форд излезе от стаята и отиде в кухнята.

— Хм. Какво му става? — почуди се Никол.

Виктория се обърна към нея и забеляза, че погледът й изведнъж бе станал доста… многозначителен.

За щастие, не й се наложи да отговаря, защото в този миг на вратата се почука.

— Е, добре. Часът удари. — Никол си пое дълбоко дъх и го изпусна. Отвори вратата с усмивка и след като се представи на Мелани, ги покани да влязат. Питър и Мелани изглеждаха много притеснени (но и развълнувани), докато прекрачваха прага.

Очите на Питър омекнаха в мига, в който видя Виктория със Зоуи на ръце.

— О, господи, ето я. — Той преглътна, приближи се и докосна ръчичката на детето. — Здравей, Зоуи. Много се радвам да се запознаем.

В отговор Зоуи се сви и протегна ръчички към Никол. Виктория й я подаде и всички се засмяха, когато малката сгуши главичка в рамото на майка си и погледна към Питър с едно око.

— Малко е срамежлива с непознати. — Никол се изчерви и побърза да се поправи: — Не че ти си просто непознат.

— Е, всъщност съм — меко каза Питър, все така усмихвайки се на Зоуи. — Но това много скоро ще се промени.

Тъй като не искаше да им пречи, Виктория се отдръпна настрани, докато Никол, Питър и Мелани насядаха около малката масичка и заприказваха помежду си. Тя ги погледа в продължение на един миг, а после, видяла, че се справят отлично и без нея, отиде в кухнята.

Форд, който гледаше през прозореца над мивката, се обърна.

— Май върви добре.

— Няма ли да поздравиш Питър и Мелани? — попита го тя.

— Ще ги поздравя. Когато си тръгвам. Стори ми се, че в стаята вече има достатъчно хора. — Той се облегна на умивалника и го стисна с две ръце. — Ето че го направихте, госпожице Слейд. Събрахте първото си семейство.

В съзнанието на Виктория изплува споменът за онзи миг в колата и неговите закачки.

„Това беше наистина красив начин да опишеш онова, което правим, Виктория.“

— Двамата го направихме — поправи го тя.

— Точно така. — Той се усмихна, ала в очите му нямаше веселие. А после извърна глава и в стаята се възцари тишина, нарушавана единствено от бъбренето на Никол и семейство Сътър в дневната.

И в този миг, докато стоеше срещу Форд в другия край на кухнята, Виктория осъзна нещо.

Ненавиждаше това разстояние между тях.

Тя бе виновна за това. Тя го бе отблъснала и нищо чудно да го бе изгубила завинаги. А може би никога не го бе имала. Може би за него връзката им не бе нищо повече от мимолетна авантюра и той вече бе продължил напред. Може би ако му кажеше какво изпитва, щеше единствено да направи нещата между тях още по-неловки. И може би в крайна сметка щеше да бъде съкрушена.

Имаше само един начин да разбере.

„Защо, за бога, бих позволила на някой друг да ме нарани по същия начин?“

„Защото откриваш някого, заради когото си струва да се изправиш срещу най-големите си страхове.“

И тя наистина го бе открила.