Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (17)

16.

На следващата сутрин Форд се срещна с редактора си Марти, за да обсъди идеята за нова история, която му беше хрумнала.

Както му беше станало навик, преди да заспи предишната вечер, беше изгледал местните новини и бе видял нещо, от което журналистът бе наострил уши.

— Детето е само на девет години. Очевидно баща му се прибрал вкъщи от кръчмата и се нахвърлил на майка му. Момчето се втурнало да й помогне и бащата пратил него в болница.

Марти поклати глава.

— Ужасно е, знам. Мартинес писа за ареста на бащата вчера. — Мартинес беше един от съдебните им репортери. — Но защо ти си се заинтересувал от тази история?

— Казаха, че от Службата за закрила на детето на два пъти са пращали служители в къщата на това семейство заради сигнали за малтретиране, но и двата пъти решили, че няма достатъчно доказателства в подкрепа на тези обвинения. Ще ми се да видя какво пише в техните доклади. Ще ми се да знам също така още колко деца в този град са станали жертва на малтретиране или занемаряване, след като семействата им вече са били обект на проверка от Службата за закрила на детето.

Марти се облегна в стола си.

— Доста прилича на историята за Дарил Мур и Пробационната служба.

Форд се срещаше с Марти почти всеки ден, за да обсъдят следващите му истории. Това беше част от работата — добрият разследващ журналист винаги има цял куп идеи. Тази история обаче беше намерила особено силен отзвук у него и той нямаше търпение да се залови с нея.

— Смятам, че това е добре, като се има предвид интересът към статията за Пробационната служба. Може да направим поредица. Цяло експозе за небрежността в държавните агенции, натоварени с това, да защитават невинните. Нещо такова.

Марти помисли над думите му и кимна.

— Е, след като така и така си се заел да лазиш по нервите на държавните бюрократи, можеш да добавиш и Службата за закрила на детето.

По-късно същата сутрин имаше напредък и на един друг фронт — Вон му прати по имейла снимката на Питър Сътър Номер едно и Форд начаса я препрати на сестра си.

— Не е той. За нищо на света не бих си тръгнала от бара с този тип — заяви Никол, обаждайки му се през кратката си почивка. — Само му виж празния поглед. Сериозно ти казвам, заведеш ли подобен тип у дома си, на другата сутрин ще се събудиш, омотан към масата в целофан.

— Това е снимка от арест, Никол. Не се очаква да се усмихваш и да гледаш закачливо към камерата. Опитай да си го представиш в по-добър момент.

— Не е той. Моят Питър Сътър изглеждаше нормално.

— „Нормално“. Страшно си ми полезна, знаеш го, нали?

Тя се засмя.

— Добрата новина е, че съм по-убедена отвсякога, че ще успея да го разпозная по снимка.

На следващата сутрин Форд се събуди призори и излезе с колата, за да се посвети на малко дискретен шпионаж. Искаше да провери домашните адреси на останалите десетима от списъка, за да знае с какво си имат работа.

След първите три адреса беше принуден да се съгласи с Вон — да седи пред тези жилища с надеждата да снима различните кандидати за баща на племенницата му, докато те излизат през входната врата, щеше да бъде крайно неефективно. Първо, в някои от кварталите никак нямаше да му е лесно да си намери място, където да паркира. В много части на Чикаго паркирането на улицата струваше страшно скъпо и нерядко бе запазено единствено за обитатели на квартала. Достатъчно бе само някой любопитен съсед да извика ченгетата, защото той няма нужното разрешение или пък защото мъж, който часове наред седи в колата си и се взира в една от къщите, действително е доста подозрително и плашещо събитие.

Всичко е наред, господин полицай, наистина. Просто чакам, за да видя дали мъжът, който живее тук, е сладък и нормален. Ами да, това в чантата ми наистина е фотоапарат с оптично приближаване. Интересна история.

Едва ли би могло това да се нарече най-добрата стратегия.

На всичкото отгоре съществуваше и проблемът със страничните улички. В града гаражите на практически всички къщи, били те единични или не, се намираха отзад, не отпред. Което означаваше, че дори да извадеше късмет и да успееше да паркира пред дома, без никой да повика полицаите, все още оставаше съвсем реалната възможност Питър Сътър Номер който и да е да напусне къщата си през задния вход.

Което означаваше, че правилният ход бе да прибегне до план Б.

По-късно същия ден на връщане от вестника той мина през един магазин за офис материали и понесъл пълната торба по коридора на четвъртия етаж, се отби в апартамента на Виктория.

Когато тя отвори, той вдигна чантата в ръката си.

— Нося подаръци.

Виктория ги огледа.

— Офис материали? Определено знаеш как да очароваш едно момиче, Диксън.

Готино.

— Това не са обикновени офис материали. А помощни средства.

— Помощни средства за какво?

— За следващата ни мисия.

Тя се разсмя.

— „Мисия“? На никаква мисия няма да ходя с теб. Имам си работа… живот… цял куп неща, които да правя, вместо да си играя на частен детектив заедно с теб.

— Но ти го правиш толкова добре. Онова в „Пъблик Хаус“ в неделя беше представление от класа. Къде ти, макар лично да те докарах, дори аз забравих, че не си дошла на среща.

— Това ли е планът ти? Да ме принудиш да се съглася с ласкателство?

Всъщност така си беше. Имаше обаче и друга тактика в арсенала си.

— Не забравяй, че става дума за твоята клиентка. Изпадналата в затруднение самотна майка с очарователното четиримесечно бебе, което един ден би искало да се запознае с баща си.

— Нямаш срам.

Форд предпочиташе да мисли, че е упорит. И докато стоеше на прага й и я гледаше в сексапилния й костюм с черна пола, изплува споменът за невероятно страстната им целувка, отпечатан дълбоко в ума му, и започна да подозира, че се надява да получи още нещо от тази мисия.

— Ще отнеме само час-два.

Виктория скръсти ръце на гърдите си.

— Виж, днес не мога. Утре сутрин имам дело, за което тази вечер трябва да се подготвя. — Замълча за миг и продължи, придавайки подчертано неохотно звучене на гласа си: — Предполагам обаче, че утре вечер бих могла да отделя малко време.

— Утре. Окей. — Форд задържа погледа й. — Благодаря ти.

Тя го улови и дръзко го предупреди:

— Само да си казал и дума за „меката ми страна“, и цял месец ще си суша косата в пет и половина сутринта.

Форд трябваше да положи усилие, за да скрие усмивката си.

— И през ум не би ми минало, госпожице Слейд.

 

 

Когато на другата вечер тя се появи в апартамента му, Форд тъкмо привършваше с подготовката на помощните средства.

— Не ми каза какъв е планът. Това достатъчно неофициално ли е? — попита го, докато прекрачваше прага. По-рано същия ден му беше изпратила съобщение, питайки какво да си облече за „мисията“ им.

Форд огледа бялата й блуза без ръкави и лятната пола, а после очите му се задържаха върху сандалите й.

— Стига да можеш да тичаш с тях.

— Ха, ха. — Докато отиваха в кухнята, тя му хвърли кос поглед. — Шегуваш се, нали?

— Аха. Общо взето. — Виктория го смушка в рамото и той се ухили.

Приближиха се до кухненския остров, където Форд бе приготвил пет големи, подплатени плика, адресирани до петима от Питър Сътъровците.

— И така, тези петимата живеят в къщи, чийто вход се вижда от улицата — обясни той. — Ето какъв е планът — ти ще почукаш на вратата и ще попиташ за Питър Сътър. Кажи му, че живееш на една пресечка от там и пратката, адресирана до него, погрешка е пристигнала у вас. Междувременно аз ще чакам наблизо, готов да го снимам в мига, в който се покаже на прага.

Виктория помисли над чутото.

— Да, може и да се получи. Ами ако Питър Сътър не си е вкъщи и някой друг отвори вратата?

— Зависи. Ако е друг мъж, кажи, че си съседка и имаш пратка за Питър, и се опитай да разбереш кога ще се прибере. Ти си сладка. Един мъж съквартирант (поне ако е хетеросексуален и необвързан) ще се радва отново да се отбиеш у тях. Ако обаче ти отвори жена и предложи да получи пратката вместо него, просто й я дай, за да избегнеш подозрение. В такъв случай ще преминем към план В.

— Какъв е план В?

— На всички въпроси относно план В ще бъде отговорено след приключване на план Б.

— С други думи — нямаш план В.

— Точно така е. Но когато го измисля, ще бъде гениален.

Виктория поклати глава и взе един от пликовете, адресирани до Питър Сътър.

— Има ли нещо вътре? Какво им изпращаш?

То беше без значение, трябваше му нещо, с което да напълни пликовете, така че да изглеждат достоверно.

— Химикалки.

Виктория се засмя.

— Химикалки? Няма ли да се зачудят защо получават химикалки от човек, на име… — Тя погледна адреса на подателя и повдигна вежди. — Н. Дрю^[1]?

Е, какво пък — беше решил да се позабавлява с детективската си мисия.

— Няма значение какво ще си помислят. Докато отворят пакетите, нас отдавна няма да ни има.

Виктория погледна пликовете върху плота пред себе си, пое си дълбоко дъх и кимна.

— Е, добре. Да вървим да доставим малко химикалки.