Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (11)

10.

Виктория затвори очи и се отпусна, оставяйки парата и топлата вода да я обгърнат. От тонколонките в банята се лееше Нора Джоунс („Твоята близост“), на мраморния ръб на ваната почиваше чаша зинфандел^[1].

Истинско блаженство.

Именно този миг бе очаквала с нетърпение през целия ден. Никакви мисли за работа, никакви плачещи непознати с ревящи бебета. Просто няколко минути за релакс, само тя, ваната с пяна, ухаеща на краставица, и…

Чук, чук.

… някакъв задник, тропащ на входната врата.

— Върви си — промърмори тя, мислейки си, че който и да стои отвън, ще схване намека, когато не му отвори. И като че ли наистина подейства. Разнесе се още едно почукване, което тя отново пренебрегна, а после — тишина.

Най-сетне покой.

Само че…

Сега Виктория започна да се чуди кой ли бе почукал на вратата й. Може би Никол? Дали не беше забравила нещо в апартамента й? Или пък беше Форд? На практика той беше единственият, когото познаваше в сградата. Така че сигурно беше един от двамата. Освен ако някой най-случаен човек просто не бе решил да почука на вратата й. Някой непознат, който искаше… какво точно?

Тя се размърда неспокойно във ваната.

Логичната част на ума й знаеше, че това не е въпрос, над който си заслужава да се замисля сериозно. Хората непрекъснато чукаха по вратите на други хора. Рано или късно, щеше да й се наложи да престане да се стряска толкова.

„Стегни се, Слейд. Всичко е само в главата ти.“

Взела това решение, тя се отпусна във ваната и продължи да релаксира. Даде си сметка, че е пропуснала любимата си песен, и взе телефона от ръба на ваната, за да я пусне отново.

„Не бледата луна е тази, която ме вълнува“, запя Нора.

Чувствайки се по-добре, Виктория отпи глътка вино и затвори очи, оставяйки се отново на прегръдката на топлата вода и парата, упоителното ухание на пяната, кадифената съблазнителна музика…

„А само твоята близост.“

На вратата отново се почука.

По дяволите!

Мърморейки си под носа, Виктория излезе от ваната и бързо се подсуши. След това се уви в хавлията, излезе в хола и надникна през шпионката.

Отвън стоеше Форд.

Тя простена от раздразнение и почти изкрещя през вратата:

— Какво?

Той примига при този безцеремонен поздрав, а после наклони глава на една страна.

— Какво правиш там вътре? През балкона виждам, че лампите са запалени, така че очевидно не си си легнала.

Я виж ти. Кой кого шпионираше сега?

— Опитвах се да си взема вана.

— О. — Той помълча за миг, сякаш обмисляше думите й. — Окей, ще дойда по-късно. Колко време ти трябва, десетина минути?

— Десетина минути? — Тя извъртя очи. Мъже. — Това едва ли може да се нарече достатъчно време, за да… — Стори й се глупаво да спорят през вратата, затова въздъхна в пристъп на безсилно раздразнение. — Почакай малко.

Май щеше да е най-добре да приключи с това, така че отиде в спалнята, като си мърморете под носа, и си облече дънки и тениска. Докато отиваше към вратата, махна шнолата, с която беше прибрала косата си във ваната, и тръсна глава.

Отвори рязко и започна направо.

— Е, на какво дължа това удоволствие, господин Диксън?

Кранчетата на устата му потръпнаха.

— Интересен начин за носене на спирала.

Виктория отстъпи назад и погледна отражението си в огледалото. Под очите й имаше две големи черни петна като на миеща мечка.

О, за бога!

Тя му направи нетърпелив знак да влезе.

— Хайде де. Ей сега се връщам.

Остави го и отиде в банята, за да си свали грима. Когато се върна в хола, го завари да стои до дивана и да разглежда снимка, на която Виктория бе с майка си. Беше от деня на дипломирането й.

— Имам познат, който завърши право в „Нортуестърн“. Кейд Морган. Две години преди теб, предполагам?

Очевидно я беше проучил, при положение че знаеше в кой университет бе следвала.

— Познавам го по име. Слушай, чака ме гореща вана и чаша дъхав зинфандел. Може ли да говорим по същество?

Форд се обърна към нея.

— Сестра ми каза, че си предложила да поемеш случая й.

— Така е.

И ако беше дошъл, за да й каже, че не е съгласен, щеше да му се наложи да го преглътне. Може и да бе поела случая на Никол заради едно недоразумение, ала ангажирала се веднъж, за нея нямаше връщане назад.

— Спомена също така, че ще й направиш отстъпка от тарифата си.

— И това е така.

Той я погледна изучаващо.

— И защо ти е да го правиш? Та ти дори не я познаваш.

Виктория опря хълбок в облегалката на дивана.

— Тя се нуждае от помощ. Аз мога да й я дам. Не е толкова сложно.

Форд заобиколи дивана и дойде по-близо.

— Проучих те. Кантората ти явно е доста успешна.

— Не се оплаквам.

Той спря пред нея и пристъпи неловко от крак на крак.

— Така че, ако някой с твоите… очевидно приемливи юридически умения… — изглеждаше така, сякаш му причинява болка да го изрече на глас — е решил да поеме случая на сестра ми, предполагам, че не би трябвало да се бъркам. Дори ако това означава да работим заедно.

Виктория, на която й доставяше истинско удоволствие да го гледа как с усилие скалъпва някакво неохотно подобие на благодарност, примига при тези думи.

— Извинявай, правилно ли чух да казваш, че ще работим заедно?

— Вярвай ми, и аз не изгарям от възторг. Но след като си адвокатката на Никол, а аз съм този, който ще издири Питър Сътър, струва ми се, че с теб сме един екип.

Екип? О, колко мило. За съжаление, тя не действаше по този начин.

— А, да, Никол спомена, че можеш да използваш източниците си в „Чикаго Трибюн“, за да откриеш Питър Сътър. — Виктория махна с ръка. — Вече няма да е необходимо. Възнамерявам да наема частен детектив, който да се заеме с това.

Форд скръсти ръце на гърдите си.

— Но аз вече обещах на Никол, че ще го направя.

— Ами… вземи си обещанието назад.

Той повдигна вежди.

— Нищо лично — обясни Виктория. — Е, добре де, лично е. Двамата с теб определено не си пасваме. Но освен това никога не възлагам детективската работа в случаите си на роднини на клиентите. Точка по въпроса.

Форд се замисли над думите й.

— Колко ще ти струва да наемеш частен детектив?

Виктория си помисли за последния път, когато бе използвала услугите на такъв.

— Около сто долара на час. Може би повече.

— И ти ще тръснеш този разход на сестра ми, въпреки че някой е предложил да свърши същата работа безплатно?

Виктория настръхна при това обвинение.

— Не съм казала подобно нещо.

— Тогава какво? Кантората ти ще поеме разходите за частния детектив, така ли? Всичко, с което разполагаме, е едно име и барът, в който Никол и Питър Сътър са се запознали. Даваш ли си сметка колко време ще отнеме да бъде открит този тип? Като нищо говорим за хиляди долари. Аз мога да ти спестя този разход.

Практичната бизнес дама у нея се замисли.

И все пак…

— Просто не смятам, че е добра идея да работим заедно.

Той срещна твърдо погледа й.

— Аз мога да го направя, ако и ти можеш.

— Не съм казвала, че не мога да го направя. — А и истината бе, че строго погледнато, Никол имаше пълното право да използва брат си, за да открие Питър Сътър, независимо дали на Виктория й харесваше, или не. Не беше задължена да й позволи да използва услугите на частен детектив за това.

— Значи, се разбрахме — заяви Форд.

Тъй като, за съжаление, не виждаше да има кой знае какъв избор, Виктория реши да изясни нещо от самото начало:

— Ако ще го правим, ще го направим по моя начин. Искам да бъда в течение на абсолютно всичко, което вършиш. Не мога да се тревожа дали не ходиш да тропаш по вратата на всеки Питър Сътър в града, за да попиташ дали той е направил дете на сестра ти.

— Да разбирам ли, че планът ти е да ме командориш така през цялото време, докато работим заедно?

Тя му се усмихна мило.

— Никой не ти пречи да се откажеш.

— Става въпрос за сестра ми. — Той направи крачка към нея. — Което означава, че ще се наложи да ме търпиш. Независимо дали ти харесва, или не.

Беше предположила, че ще й отговори точно така.

 

 

Два дни по-късно Форд седеше на бюрото си във вестника и довършваше първата част от поредицата си върху Пробационната служба. Подкрепян от втората чаша кафе, която беше изпил тази сутрин, той писа без прекъсване близо три часа и успя да допише историята преди обедната почивка.

Тъкмо приключваше с редактирането, когато телефонът иззвъня. Погледна номера и видя, че е Никол.

— За съжаление, нищо — каза тя.

— Сигурна ли си?

Предишния ден бе започнал да издирва Питър Сътър. Не разполагаха с кой знае каква отправна информация, само името и едно доста общо описание (кестенява коса и възраст между двайсет и пет и четиресет години), ала Никол вярваше, че ще разпознае снимката му.

Форд се надяваше да е права, защото, ако не успееше да го познае, издирването щеше да се окаже далеч по-сложно, отколкото си беше бездруго.

Първият му ход, просто в случай че извадеха особено голям късмет, бе да провери фейсбук, туитър и линкдин. Беше потърсил както Питър, така и Пит Сътър в Чикаго, след което бе пратил на Никол профилите на тримата тъмнокоси мъже, които беше открил.

— Напълно — увери го тя. — Тези мъже приличат ли ти изобщо на някого, когото бих довела вкъщи? Имам си стандарти, дори когато съм пияна.

— Това да не ти е сайт за запознанства, Ник. Не ме интересува дали са твоят „тип“, или не, интересува ме единствено дали ти се струват познати. Освен това може пък на живо да са страшно свестни.

— В профила на втория пише: „Сърдит кучи син. Не ти харесва какво казвам? Да ти го начукам“.

— Е, добре, не е той.

— Наречи ме надута, но ти повтарям — търсим Питър Сътър, който е сладък.

— Сладък. Ясно. — Форд се престори, че си води записки. — Цвят на очите, ръст, адрес, телефонен номер и професия — неизвестни. Но определено е привлекателен. С тази информация случаят ще е решен до вечеря.

— Споменах ли вече — мило каза тя — колко си страхотен, задето го правиш?

— Да, да — измърмори Форд. — Запази го за когато го открия.

След това затвори, довърши статията за Пробационната служба и отиде да си вземе сандвич. Беше топъл и слънчев юнски ден и той реши да прекоси реката, за да отиде до един от любимите си деликатесни магазини. Намери си маса навън и прегледа имейлите си, докато обядваше, давайки си сметка едва когато довърши пържените си картофи, че се намира само на половин пресечка от кантората на знаменитата Виктория Слейд.

Съвсем лесно му бе да си я представи в изискан, модерен офис, правейки… каквото и да правеха скъпоплатените адвокати в петък следобед. Вероятно скастряше някого, ако се съдеше по досегашното им общуване. Несъмнено облечена в един от сексапилните костюми, които очевидно толкова харесваше. И на високи токчета.

Хмм.

Всъщност като се замислеше, нямаше да е зле да се отбие и да я уведоми за плановете си относно втората фаза в издирването на Питър Сътър. При положение че толкова държеше да е в течение с неговите действия.

Взел решение, Форд изхвърли остатъците от обяда си и тръгна покрай реката. Офисът й се намираше в един стъклен небостъргач и след като провери на таблото, взе асансьора до трийсет и третия етаж.

Видя вратата, на която със сиви букви бе написано името на кантората й, и прекрачи в елегантно слънчево фоайе с бели кожени столове, дървен под и прозорци от пода до тавана.

Една рецепционистка го поздрави иззад извито бяло бюро.

— Мога ли да ви помогна?

— Казвам се Форд Диксън. Надявах се да се видя с Виктория. Нямам уговорена среща.

Рецепционистката кимна.

— Нека проверя дали е свободна.

Форд се приближи до прозореца, през който се разкриваше изглед към река Чикаго. Няколко секунди по-късно по коридора зад рецепционистката се разнесоха стъпки. Обърна се и видя мъж с тъмносин костюм и очила с телена рамка да идва към него.

— Господин Диксън? — протегна ръка мъжът. — Аз съм Уил Кофър, асистентът на госпожица Слейд. Казаха ми, че искате да говорите с нея. — Погледът му беше любезен, ала изпитателен. — Госпожица Слейд по принцип не приема посетители без уговорен час. Мога ли да попитам за какво става въпрос?

— Работя заедно с нея по един случай и реших да се отбия, за да й съобщя как върви.

— Диксън… — Уил наклони глава на една страна. — Като случая „Никол Диксън“?

— Точно така.

— Вие трябва да сте братът. Новият съсед на Виктория. — По лицето му изведнъж се появи неприкрито любопитство, докато оглеждаше Форд. — Тя е изключително заета днес. Все пак последвайте ме, ще видя какво мога да направя.

И той го поведе по коридора, подминавайки няколко кабинета. Мястото бръмчеше от почти осезаема енергия… и доста наподобяваше нюзрума във вестника преди крайния срок за предаване на статии. Звъняха телефони, една от адвокатките крачеше напред-назад и очевидно упражняваше някаква пледоария, а по-млад мъж, вероятно стажант или юридически помощник, мина забързано покрай тях, понесъл купчина документи, висока почти колкото него.

В края на коридора имаше друга, по-малка чакалня пред голям ъглов кабинет.

— Заповядайте, седнете — покани го Уил. — В момента има посетител, но ще й съобщя, че сте тук.

От мястото си в чакалнята Форд виждаше Виктория в офиса й. Беше познал за тоалета й — днес носеше жълтеникавокафяв костюм с бяла копринена блуза и обувки на високи токчета.

Облегната на бюрото си тя разговаряше с жена на двайсет и няколко години, също облечена в костюм.

Форд я видя да кима насърчително, докато жената говореше. Изглеждаше учудващо… достъпна. Дори дружелюбна.

Обърна се, когато сътрудничката й излезе от кабинета, и виждайки го в чакалнята, скръсти ръце на гърдите си.

— Ти не си срещата ми в един и половина.

Дотук беше с дружелюбността.

Форд стана и се приближи.

— Бях наблизо и си помислих, че може да поговорим.

Виктория погледна към асистента си.

— С колко време разполагам?

— Господин Улрих току-що пристигна — отвърна Уил.

Форд я погледна.

— Май ще се наложи да говоря бързо.

— Много бързо — подчерта тя.

Кабинетът й беше просторен и светъл, с модерно бюро от стъкло и стомана и изглед към града и реката. Форд се настани в един от столовете пред бюрото с намерението първо да изясни един предварителен въпрос.

— Никол спомена, че вчера е минала през кантората ти, за да подпишете договор. Каза, че си се съгласила да поемеш случая про боно. Мислех, че просто ще намалиш хонорара си.

— Не е ли за предпочитане изобщо да няма хонорар?

За някой друг може би. Ала след като бе израсъл като едно от малцината деца на работници в изключително заможен квартал, тук ставаше въпрос за гордостта му.

— Мога да помогна на Никол с разходите за адвокат. Не е нужно да го правиш като благотворителност.

Изражението й поомекна мъничко.

— Ако от това ще се почувстваш по-добре, аз също печеля нещо. Кантората ми се е ангажирала да поема определен брой случаи про боно всяка година. А този на сестра ти ми се струва достойна кауза.

Докато я слушаше да говори по този начин, Форд почти бе в състояние да повярва, че наистина е само това — скъпоплатена адвокатка, която се нуждае от малко благотворителност, за да изглежда добре в лицето на обществото. Ала инстинктът му нашепваше, че когато става въпрос за жената, седнала насреща му, има още нещо, нещо, което все още не успяваше да разгадае.

Въпреки това реши засега да остави този въпрос, тъй като не разполагаше с време.

— Ами в първия етап от издирването на Питър Сътър ударих на камък.

Тя се облегна в стола си.

— И първият етап беше…?

— Търсене в социалните мрежи. Помислих си, че е възможно да го открия във фейсбук или туитър, но нямах този късмет. Което ни довежда до втория етап в издирванията ми. Той обаче е по-сложен и ще ми отнеме малко повече време, за да го обясня. А господин Улрих вече те чака.

— Така е. Струва ми се обаче, че в понеделник програмата ми не е толкова натоварена.

Тя се обърна към компютъра си, сякаш се канеше да провери.

— Понеделник? — Форд се разсмя на нелепите й думи. — Живееш на няколко крачки от мен, Виктория. Няма да си уговарям посещение в кантората ти за другата седмица, при положение че без проблем можем да разговаряме този уикенд.

— Откъде знаеш, че ще си бъда вкъщи?

— Е, ще си бъдеш ли? — Когато Виктория не отговори веднага, той се усмихна, разбрал, че я е хванал натясно. — Не забравяй, че сешоарът не лъже.

— Предполагам, че бих могла да се отбия у вас тази вечер след работа. — Тя замълча за миг и ъгълчетата на устата й се извиха лекичко. — Тоест, в случай че успея да се вредя във върволицата.

— Не можа да устоиш да не го вмъкнеш още веднъж в разговора, а? — Той се изправи. — Знаеш ли, страшно ще се разочароваш, когато установиш, че изобщо не се вписвам в категорията „сваляч“, в която си ме сложила.

— Не съм те слагала в никаква категория. — Тя го погледна, а после направи закачлив жест с пръсти. — Е, добре де, може би съвсем мъничко.

 

 

Седнала на бюрото си, Виктория се наведе настрани, за да проследи с поглед отдалечаващия се по коридора Форд.

Естествено, че щеше да се появи в офиса й без предупреждение. Очевидно не изпитваше никакво уважение към личното пространство на другите. Да не говорим колко самонадеян бе с това негово „няма да си уговарям среща в кантората ти“. И изобщо беше… дразнещ.

Страхотен задник обаче.

Широки рамене. Тесни бедра. Леко поклащаща се походка, която навеждаше една жена на мисли за…

— Е? Правилно ли чух, че ще се срещнеш с него тази вечер?

Стресната от разнеслия се глас, Виктория подскочи и побърза да се изправи. Погледна към Уил, който се хилеше многозначително на прага.

— Не е каквото си мислиш — сряза го тя.

— Хмм, доста бързо го отрече. Просто се чудех дали да ти отделя един час за срещата тази вечер. Или се нуждаеш от повече време, за да си свършиш работата с мъжествено адониев тип, който спи само на няколко крачки от теб?

Виктория махна отчаяно с ръце.

— Защо всички се чувстват задължени да ми го повтарят? Прекрасно знам къде спи.

— Бас държа, че е така — отвърна Уил лукаво и излезе от кабинета й.

Очевидно трябваше да започне да се държи като Желязната шефка с него, при положение че плащаше, за да се заяждат с нея по този начин.

— Освен това не мисля, че съществува дума „адониев“ — извика тя, твърдо решена последната дума да бъде нейна.

Пет секунди по-късно Уил й прати линка към онлайн речника.

По дяволите, наистина си го биваше.