Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (33)

32.

Роклята й го убиваше.

Не само че й стоеше невероятно (кремавият цвят подчертаваше гладката й златиста кожа), но и изглеждаше досущ като рокля, с която една жена би отишла на среща. А той не искаше да мисли за това, как Виктория ходи на срещи, защото отново започваше да се чуди къде ли бе прекарала петъчната нощ. И най-вече — с кого.

Стискаше челюст всеки път щом си представеше как някой друг мъж я докосва. Но повече от всичко го измъчваше мисълта, че ако действително имаше друг мъж, тя бе прекарала цялата нощ с него. Нещо, което нито веднъж не бе направила с Форд. Вярно, оставала бе до късно, но след като правеха секс по всевъзможни начини, докато не капнеха съвсем, винаги се обличаше и се оправдаваше с това, че спяла по-добре в собственото си легло. А той никога не бе настоял, да остане, защото му се струваше разбираемо (все пак леглото й бе само на няколко крачки от там), пък и бе решил, че в дългосрочен план ще бъде по-лесно и за двамата, ако тя не остава до сутринта.

Ала ето че бяха стигнали дотук. Тя — облечена в рокля, която някой друг щеше да разкопчае по-късно тази вечер, а той — стискащ умивалника до премаляване само при тази мисъл.

Въпреки това тонът му си оставаше небрежен:

— Ето че го направихте, госпожице Слейд. Събрахте първото си семейство.

— Двамата го направихме.

— Точно така.

Действително бяха добър екип и доказателството бе в съседната стая. Ала това бе свършило и сега единственото, което двамата правеха заедно, бе да водят празни разговори. И макар да успяваше да се преструва, когато се срещнеха в коридора или край пощенските кутии, Форд имаше чувството, че ако остане още известно време заедно с нея в тази кухня, ще каже нещо, за което ще съжалява.

Очите им се срещнаха.

Простена ли името му така, както някога — моето?

Аха, нещо от този род.

— Е, тук като че ли всичко върви отлично. — Оттласна се от умивалника, като внимаваше да запази неутралното си изражение. — Тъй като нямате нужда от мен, аз май ще си вървя.

Тя се сепна.

— Тръгваш си?

Форд сви рамене.

— Ти държиш всичко под контрол, Слейд. Дори не знам защо Никол изобщо ме покани.

Виктория направи крачка към него.

— Но аз… мислех си, че можем да се приберем заедно.

Браво на нея, задето не се боеше от всички тези учтиви празни приказки. Само че мисълта как седи до нея в таксито и в продължение на двайсет минути се преструва, че всичко е наред, изобщо не го привличаше.

Така че я излъга.

— Всъщност аз няма да се прибирам. Имам други планове.

— Планове. О! — За миг Виктория като че ли се канеше да каже още нещо, но после прехапа устни и потъна в мълчание.

Е, добре.

Форд мина покрай нея, излезе в дневната и се усмихна на Питър и Мелани, които доста се учудиха от неочакваната му поява.

— Питър, Мелани. Радвам се да ви видя отново. Не ми обръщайте внимание, тъкмо си тръгвам.

— Тръгваш си? — Никол стана от дивана със Зоуи на ръце и погледна към Виктория, която току-що беше излязла от кухнята.

— Мисля, че можете да се справите и без мен — каза той и се засмя, за да подчертае факта, че е добре — естествено, че бе добре! — че всичко е наред, че просто има други ангажименти.

А после си тръгна, слезе по стълбите и си пое дълбоко дъх, когато се озова навън. Прокара ръка по лицето си, докато отиваше към колата си, и бе изминал почти цяла пресечка, когато чу някой да го вика.

— Форд.

Погледна през рамо и видя Виктория да се приближава забързано. Това го подразни, защото каквото и да ставаше тук, за каквото и да искаше да говорят (донякъде рязкото му държание или пък това, че си бе тръгнал, без да поговори с Питър и Мелани и да ги накара да се почувстват „добре дошли“), той не й дължеше никакви обяснения.

— Връщай се, Виктория.

Когато тя продължи да го следва, Форд поклати глава и сви в уличката, където беше паркирал.

— Форд, почакай.

Той се обърна рязко.

— Какво?

Грубият му тон я накара да се закове на няколко крачки от него. Тя се поколеба и той направи нетърпелив жест.

— Какво има, Виктория?

Тя вирна брадичка.

— Излизаш ли с жената, е която те видях в асансьора?

Майната му на всичко. Гневът му изби на повърхността и той направи крачка към нея. Нямаше никакво право да му задава подобен въпрос, вече не. Тя бе изритала него от живота си.

— Има ли някакво значение? — попита остро.

Виктория не отстъпи, нито отмести поглед от него.

— Няма.

Раменете му увиснаха.

Е, сам я беше попитал.

— Така си и мислех — каза грубо и отново тръгна към колата си.

— Защото въпреки това бих се борила за теб.

Форд се закова на място.

Обърна се към нея, а сърцето му се блъскаше в гърдите.

Тя направи крачка към него и заговори решително:

— Не трябваше да стане така. През целия си живот като възрастна се опитвах да го избегна. Всичко бях планирала, знаех какво искам и как да го постигна. Ала после се появи ти и обърка всичко с шеговитите си подмятания и начина, по който челюстта ти потръпва, когато се държиш закрилнически, и как винаги успяваш да останеш дразнещо невъзмутим, каквото и да ти сервирам. И сега съм в безизходица. Не мога да се върна към предишния си живот и което е най-парадоксалното, не искам да се върна към него. — Тя задържа погледа му. — Защото ти не си в него.

Приближи се още малко.

— Последните две седмици без теб бяха… трудни. И ми липсваш. Толкова много. — Устната й затрепери, ала тя преглътна и продължи: — Знам, че те отблъснах. Но не защото не ме е грижа. А защото толкова ме е грижа, че се плаша. — Гласът й омекна. — Ала още повече ме плаши мисълта да те изгубя. И си помислих, че може би, ако и ти изпитваш същото, бихме могли да опитаме отново. Но този път… ще бъде наистина.

А после замълча и зачака, притихнала.

На Форд му трябваше един миг, преди да успее да отговори, защото в гърлото му беше заседнала буца.

„Но ако някога поема по този път и допусна да се влюбя наистина, не може да бъде наполовина. Тя трябва да изпитва същото.“

Тази реч, дошла от нея, казваше всичко.

Приближи се и взе лицето й между дланите си.

— Обичам те.

Очите й се изпълниха със сълзи, а върху лицето й се изписаха такава надежда и уязвимост, че сърцето му се сви.

— Наистина ли?

— Да. — Усмихна се меко. — Отчаяно и до полуда. Толкова, че не мога да бъда щастлив без теб. Дори Тъкър се опита да ми повдигне духа.

Виктория прехапа устни.

— Ами блондинката в асансьора…

— … колежка от вестника. — Форд помилва бузата й с палец, избърсвайки една сълза. — Защото очевидно любов като моята, отчаяна, мъчителна, не-мога-да-бъда-щастлив-без-теб, действа по този начин. Ти си единствената, за която съм в състояние да мисля. От деня, когато за първи път почуках на вратата ти.

Виктория се усмихна и го докосна по бузата.

— Не само ти си бил нещастен. В петък вечер трябваше да преспя у Рейчъл, защото не можех да понеса мисълта, че си с друга жена.

— А… у Рейчъл. Ето къде си била.

Наум той се впусна в ликуващ, възторжен танц.

— Къде другаде бих могла да бъда? — Тя наклони глава на една страна. — Я чакай, да не си помисли…

Форд я прекъсна.

— Не искам да мисля за това. Никога.

Крайчетата на устните й се извиха. А после тя се взря в него и изражението й омекна.

— Знаеш, че и аз те обичам, нали?

Той я притегли към себе си и отвърна с одрезгавял от чувство глас:

— Вече го знам.

След това наведе глава и я целуна, първоначално нежно, но постепенно все по-разпалено, те се целуваха, притиснати в сградата, така че тя изпусна кожената си чантичка, а ръцете му се одраскаха в тухлената стена, докато държеше лицето й между дланите си.

Когато Виктория най-сетне се отдръпна, бузите й бяха пламнали.

— Мисля, че трябва да се махнем от тази уличка.

Напълно беше съгласен.

Вдигна чантата й и двамата забързаха към колата му. Когато стигнаха до нея обаче, Виктория се закова на място.

— По дяволите. Забравих за Никол. Все още е с Питър и Мелани.

— С Никол всичко ще е наред.

— Толкова бях разстроена, когато ти си тръгна, че не съм сигурна дали казах довиждане. Обикновено не постъпвам така с клиентите ми — добави със смутена усмивка.

Форд извади телефона си.

— Ще й пратя съобщение и ще й обясня. — И той го направи, четейки думите на глас, докато ги пишеше: — „Виктория си тръгна с мен. Казва довиждане“. — След това го изпрати и й намигна. — Сега вече може ли да правим секс за сдобряване?

Някакъв колоездач, минаващ наблизо, рязко се обърна към тях и едва не се блъсна в една паркирана кола.

— Ама че си и ти! — каза Виктория.

Ала Форд забеляза, че се качи в колата му, без да губи нито миг.

— По-рано усетих нещо странно у Никол — отбеляза тя, докато си слагаше колана. — Според теб дали е знаела, че между нас става нещо?

Форд тъкмо сядаше зад волана, когато телефонът му избръмча. Той прочете съобщението и поклати глава.

— Е, сега поне вече ми е ясно защо ме покани да присъствам. И той обърна телефона към Виктория, така че да види отговора на сестра му.

„Няма защо. А сега стига си унивал.“

 

 

Под лъчите на вечерното лятно слънце, процеждащи се през щорите в спалнята му, Форд целуна Виктория по тила и бавно смъкна ципа на роклята й, мислейки си как едва преди час не бе на себе си, представяйки си, че някой друг мъж прави точно това. Ала ето че сега бяха тук.

И тя бе само негова.

Долепи устни до рамото й, докато плъзгаше роклята надолу, оставяйки я да се свлече на пода.

— Форд — промълви Виктория и се притисна в него.

Той я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. След като я положи върху него, се съблече, докато тя сваляше обувките си и си махаше сутиена. След това се покатери върху леглото и я целуна, продължително и собственически. Когато ръцете му най-сетне се спуснаха към бикините й, от устните й се откъсна въздишка. Ала вместо да ги смъкне рязко, той ги дръпна само няколко сантиметра надолу и бавно си запроправя път по корема й с целувки.

Тя простена.

— Подлудяваш ме.

Той се усмихна порочно, без да откъсва устни от кожата й.

— Най-добре свиквайте, госпожице Слейд. Имам да си наваксвам за цели две седмици.

По-късно, обърнати един към друг, те лежаха и се съзерцаваха, докато умиращият залез къпеше стаята в мека оранжева светлина.

Виктория се пресегна и плъзна ръка върху неговата.

— И през ум да не ти е минало да ме питаш дали има браунита — изръмжа той.

Тя се разсмя.

— Просто се канех да кажа колко се радвам, че онези задници се опитаха да ме оберат. Защото това ме доведе до теб.

Форд прокара ръка по гърба й и отново я притегли към себе си.

— Убиваш ме, Виктория. Знаеш го, нали?

Тя зарови пръсти в косата му и се усмихна.

— Вече го знам.

 

 

По-късно същата нощ Форд се събуди от звука на входната врата.

Надигна се и видя, че другата половина на леглото е празна. Намръщен, той бързо си обу дънките и отиде в хола.

Виктория я нямаше.

В този миг забеляза гънка ивица светлина, процеждаща се между входната врата и стената. Някой бе оставил открехнато.

Броени секунди по-късно този някой се върна на пръсти, облечен в неговата тениска.

Виктория се усмихна, виждайки го да стои там.

— Извинявай. Не исках да те събудя. — Тя вдигна малък тоалетен несесер. — Четка за зъби.

Форд се усмихна и без да каже нито дума, отиде в кухнята и отвори едно от чекмеджетата.

Виктория се облегна на плота и се загледа в него.

— Буден си, нали? Това не е някакъв пристъп на сомнамбулизъм или нещо такова?

Той я изгледа, а после се приближи и остави нещо на плота пред нея.

Резервен ключ за апартамента му.

С мека усмивка, Виктория го погледа в продължение на един миг и го взе.

— Е, май ще е най-добре да уведомим върволицата, че номер 4F официално е затворен.

— Не можа да устоиш да не го вмъкнеш още веднъж в разговора, а? — Смеейки се, той я вдигна и я сложи върху плота; ужасно му харесваше така — с неговата тениска и почти нищо друго.

Тя отново погледна ключа в ръката си.

— От години не съм имала сериозен приятел.

От думите й Форд усети, че отново омеква.

— Много повече време ще мине, преди да имаш друг.

Лицето й придоби почти срамежливо изражение.

— Това „и те живели щастливо до края на дните си“… брак, деца, миниван… Никога не съм предполагала дори, че ще ми се случи нещо такова. То е страшно ново за мен.

Беше ново и за него, ала освен това бе съвършено правилно. Форд обви ръце около нея.

— Разполагаме с предостатъчно време, за да се научим. Пък и нали си имаме замразените яйцеклетки.

Виктория вдигна очи към него.

— Ние?

— Да. Ние. — Никакво колебание.

— Ние — повтори Виктория и този път не беше въпрос. А после обви ръце около врата му и каза дрезгаво: — Това определено ми харесва, Форд Диксън.

Той наведе глава и я целуна, без да се тревожи какво ще се случи на следващия ден, след три месеца или дори след трийсет години. Единственото, което имаше значение, бе, че Виктория щеше да бъде до него.

И това бе възможно най-щастливият хепиенд на света.