Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (3)

2.

Рано-рано на следващия четвъртък Виктория пристъпи във фоайето на сградата, където се намираше офисът й. Качи се с асансьора на трийсети и третия етаж, който кантората й делеше с още двама наематели — малка консултантска група и една инженерна фирма.

Когато за първи път бе започнала да търси място, където да открие практиката си, бе харесала този офис заради изчистените модерни линии и изобилието от естествена светлина. Яркото отворено излъчване на мястото вдъхваше увереност на клиентите й, които идваха при нея в толкова труден момент от живота си.

„Всичко ще бъде наред след развода. «Виктория Слейд и съдружници» ще се погрижат за това“, казваше огреният от слънцето изискан декор.

Виктория отключи вратата от матирано стъкло с името на кантората и запали осветлението. Харесваше й да бъде тук преди всички останали, за да се наслади на тези кратки мигове, когато офисът бе тих и само неин.

Две от стените в кабинета й бяха от стъкло и през тях се разкриваше живописен изглед към града и река Чикаго. Настани се зад бюрото и провери имейлите си, докато отпиваше от кафето, което си бе взела, преди да влезе. Около половин час по-късно чу четиримата си съдружници да пристигат един по един, последвани от Уил, нейния асистент.

На вратата се почука и когато вдигна поглед, Виктория го видя да стои на прага.

— Бъди откровена. Много ли са ужасни? — попита той, докосвайки новите си очила с телена рамка. По-рано тази година Уил беше навършил четиресет години и за свое неудоволствие, бе научил от очния си лекар, че се нуждае от очила за четене.

— Ммм… Харесват ми — одобрително каза Виктория. — Приличаш на Грегъри Пек.

„Хмпф“, бе единственият отговор на Уил, но Виктория забеляза, че в походката му като че ли се появи нещо наперено, докато се приближаваше, за да седне пред бюрото й.

— Утре е големият ден. Има ли още, нещо, за което искаш да се погрижа? — попита той.

Виктория се усмихна. Въпросът си беше риторичен — ако действително имаше нещо, за което трябваше да се погрижи, Уил вече да се е сетил за него. Когато ставаше дума за организирането на нещо подобно, той беше истински бог.

— Мисля, че всичко е готово.

На следващия ден Виктория щеше да се нанесе във временния си дом — апартамент в един преобразуван склад в „Уикър Парк“. Не беше живяла в апартамент от студентските си години насам — преди градската къща живееше в дуплекс и като сравнително затворен човек не беше във възторг пред перспективата да дели общите части на сградата с цял куп непознати. Ала засега трябваше да прави точно това, поне за известно време, така че щеше да й се наложи да свикне.

От опита за кражба насам така и не успяваше да спи повече от три-четири часа на нощ. Вместо това се въртеше в леглото, като се ослушваше за странни звуци и час по час ставаше да провери охранителната система… не че тя бе спряла крадците предишния път.

Плашеща мисъл.

От това, което бе научила от полицията (която, слава богу, бе пристигнала много бързо благодарение на оператора от 911), маскираните мъже бяха наблюдавали къщата й през по-голямата част на нощта, с изключение на една кратка почивка, когато мъжът с дрезгавия глас се бе видял принуден да използва тоалетната в един супермаркет на няколко пресечки от там, защото стомахът му се беше разбунтувал срещу хамбургера, който бе изял по-рано.

Страхотно.

Очевидно партньорът му бил бивш служител на охранителна компания, затова знаел как да обезвреди някои видове алармени системи… включително и нейната. Полицаите бяха заловили и двамата мъже, единият от които бе проявил глупостта да стреля по тях, спечелвайки си по този начин и обвинение в опит за убийство, в допълнение към това за проникване с взлом. По време на разпита двамата си бяха признали, че са отговорни за поредицата от обири в квартала, и се очакваше да прекарат доста време зад решетките.

Виктория знаеше, че би трябвало да се смята за късметлийка, поне когато ставаше дума за ужасяващо нахлуване на маскирани мъже с пистолети в дома й. Ала когато две седмици неспокоен сън се бяха превърнали в три и след като Уил бе влязъл в кабинета й, когато тя бе задрямала на бюрото си и стресната, се бе ударила в отворения си лаптоп, Виктория бе решила, че е време да погледне фактите в очите.

Не бе в състояние да остане в жилище, което имаше повече от един етаж.

Не можеше да се отпусне в градската си къща и се боеше, че завинаги ще си остане напрегната през нощта, очаквайки алармата да изпиука, ослушвайки се да чуе как някой се изкачва по стълбите.

Приела веднъж този факт, тя незабавно обяви къщата си за продан и прекара цял уикенд в търсене на апартамент заедно с двете си най-добри приятелки, Одри и Рейчъл. Хареса си един с две спални в „Тръмп Тауър“, казвайки си, че крадците не я бяха победили, при положение че отиваше на място със собствен закрит басейн и фитнес клуб.

„Има си дори и спа, задници такива.“

В мислите си тя имаше цял куп такива жлъчни забележки за ужасяващите въоръжени мъже, нахлули в къщата й.

Съществуваше обаче един проблем — настоящият собственик на апартамента в „Тръмп Тауър“ не можеше да се изнесе преди края на август. Виктория бе успяла да се откаже от сделката (трябваше да се махне от къщата си възможно най-скоро, преди да е допуснала грешка в работата си от недоспиване), ала тогава приятелката й бе спасила положението. Рейчъл познаваше агентка на недвижими имоти, която се опитваше да отдаде под наем апартамента на свой клиент… и мястото бе готово за нанасяне. Виктория подписа тримесечния договор в мига, в който агентката й го прати по факса. Уил намери компания, която да опакова всичките й вещи (дори не искаше да пита колко щеше да й струва това), така че тази нощ щеше да бъде последната, която Виктория щеше да прекара в градската къща, която гордо бе купила като своя първи дом.

Да, беше ядосана. Беше позволила да бъде прогонена от къщата си от двамата задници крадци и това изобщо не й харесваше. На всичкото отгоре беше купила мястото едва преди десет месеца, така че вероятно щеше да го продаде със загуба. Само че трябваше да бъде разумна — тя беше заета жена, оглавяваше собствената си фирма и когато ставате дума за работа, трябваше да бъде в съвършена форма.

И просто нямаше търпение най-сетне да се наспи като хората.

 

 

Малко преди обяд Виктория помаха на Уил, докато минаваше покрай бюрото, му на излизане от офиса.

Уил, който тъкмо говореше по телефона, закри слушалката с ръка и прошепна:

— Късмет.

Виктория усети, че я жегва угризение. Лъжеше го за първи път през петте години, откакто работеха заедно. Беше му казала, че през следващия един час няма да могат да се свържат с нея, защото има час при зъболекаря, ала всъщност трябваше да се погрижи за нещо друго.

Не беше кой знае какво. Просто един… нищо и никакъв проблем, който се бе появил след опита за кражба.

Проучванията й върху тези нищо и никакви проблеми я бяха отвели до доктор Аарон Метцел, за който се твърдеше, че е един от най-добрите когнитивно-поведенчески терапевти в града. Кабинетът му се намираше в квартал „Голд Коуст“ — кратко пътуване с такси от центъра.

Виктория оправи ревера на сакото си, докато се качваше с асансьора към етажа на доктор Метцел. Не беше съвсем сигурна какво да очаква от тази среща (бяха минали повече от двайсет години, откакто за последен път бе ходила при психолог), но нарочно бе облякла любимия си ушит по мярка костюм и обувките от змийска кожа. С този костюм се чувстваше особено овладяна и уверена.

До кабинета на доктор Метцел имаше малка чакалня; на вътрешната врата висеше табелка с надпис „Моля, чувствайте се удобно“. Казвайки си, че „удобно“ бе прекалено оптимистичен избор на дума (беше тук, защото бе принудена), тя се настани на един от празните столове и се опита да отвлече мислите си, като провери имейлите си на телефона.

Няколко секунди след като седна, вътрешната врата се отвори и един оплешивяващ мъж над четиресетте, облечен в блейзър, жълто-кафеникав панталон и риза, й се усмихна.

— Виктория? — Протегна й ръка, докато тя се приближаваше. — Аарон Метцел. Приятно ми е да се запознаем. — Той махна към съседната стая. — Заповядай. Седни, където ти харесва.

— Благодаря.

Виктория се огледа любопитно наоколо, докато прекрачваше прага на кабинета му. Щорите бяха свалени, но нагласени така, че да пропускат немалко естествена светлина. Не беше голямо помещение, но все пак достатъчно, за да побере бюро и етажерка с книги пред прозорците, диван до една от стените и два кожени фотьойла в средата. Тя си избра кресло, което бе най-близо до вратата, и седна. Не бе сигурна какво да прави с чантата си, затова я остави на пода.

Доктор Метцел (или пък трябваше да му казва Аарон?) взе бележник и химикалка от бюрото си. Размениха си няколко учтиви реплики (да, беше намерила офиса му без проблем; не, благодаря, не искаше нищо за пиене) и после започнаха по същество.

Седнал в креслото срещу нея, доктор Метцел кръстоса крака и се облегна назад.

— Да поговорим за това, което те води тук. От телефонния ни разговор разбирам, че имаш известни проблеми с пристъпи на паника.

Хей, я чакай малко! Някой май избързваше.

— Всъщност беше само един пристъп на паника в нощта, когато в къщата ми нахлуха крадци. — Струваше й се, че е важно да го подчертае.

Доктор Метцел щракна химикалката си.

— Разкажи ми какво се случи.

— Ами спомням си, че изведнъж ми се зави свят, стана ми горещо и после… ами припаднах.

— Случвало ли ти се е и преди? Да изгубиш съзнание?

— Не.

— Какво стана, когато дойде на себе си?

— Двамата полицаи се бяха надвесили над мен и ме питаха дали имам някакъв здравословен проблем. Отне ми няколко секунди, докато им отговоря, защото в първия миг нямах представа коя съм, нито къде се намирам. — Тя си пое дълбоко дъх. — Но после всичко си дойде на мястото.

— Споменът за случилото се кара ли те да се чувстваш неудобно?

— Естествено — отвърна Виктория, според която това се разбираше от само себе си.

— Как по-точно?

— Като за начало беше унизително, да лежа на пода по този начин. И страшно. Както казах, дотогава никога не бях припадала. Разбирам обаче защо се случи. Пулсът ми се ускори, притокът на кислород намаля и се намирах под силен емоционален стрес.

Устните на доктор Метцел се извиха нагоре.

— Някой май е проучил всичко.

Много ясно, че беше проучила всичко. Освен това бързо бе научила, че да търсиш симптомите си в интернет е най-лесният начин да убедиш сам себе си, че страдаш от всеки медицински проблем под слънцето.

— Логично погледнато, разбирам, че припаднах по време на обира заради изключителните обстоятелства.

— Но… — подкани я доктор Метцел.

— Но от инцидента насам от време на време се случва да се озова в някоя ситуация (съвсем нормална) и започвам да се притеснявам да не получа нов пристъп.

Доктор Метцел си записа нещо в бележника и отново вдигна поглед.

— Можеш ли да ми дадеш пример?

Виктория кимна.

— Първия път, когато стана, се връщах от работа. Метрото беше претъпкано, така че беше горещо и задушно. Знаете как е. И липсата на въздух ми напомни за нощта в дрешника, когато припаднах, а когато се замислих за това, изведнъж се почувствах… особено.

— В какъв смисъл?

— Нервна. Замаяна. Сърцето ми заби учестено, като в дрешника.

— Какво се случваше в главата ти в този момент? Спомняш ли си какво си мислеше?

— Мислех си, че между мен и изхода трябва да има поне двайсет души и че ако получа още един пристъп в метрото, ще стане голяма сцена.

Още записки в бележника.

— И какво направи?

Виктория сви рамене.

— Ами казах си: „по дяволите“. На следващата спирка си пробих път до вратата, слязох от влака и взех такси до къщи.

— Оттогава качвала ли си се на метрото?

Тя се опита да омаловажи истината, като се усмихна:

— Едно приятно пътуване в такси с климатик не е чак толкова скъпо. Реших, че няма смисъл да се занимавам с метрото, когато е толкова горещо.

От усърдния начин, но който доктор Метцел си записа нещо в бележника, Виктория изпита чувството, че се бе провалила на този въпрос.

По дяволите.

Размърда се неспокойно в стола си. Никак не й харесваше усещането, че е… като под микроскоп.

— Имаше ли и други инциденти? — попита доктор Метцел.

— Ами преди няколко дни си тръгнах от един час по гимнастика. — Тя се изчерви, мъничко засрамена да си го признае. Не че искаше да се хвали, но като адвокат имаше репутация на безстрашна и неотстъпчива в съдебната зала. Не един от мъжете адвокати, срещу които се бе изправяла в някой процес, в раздразнението си я беше наричал „мъжемелачка“. А ето че сега седеше тук и признаваше, че не е в състояние да използва метрото, нито да ходи на гимнастика във фитнеса.

Доктор Метцел наклони глава.

— Какво се случи в часа по гимнастика?

Виктория сви рамене.

— Общо взето, същото, което и в метрото. Двайсетина минути след началото забелязах колко горещо започва да става в залата и от този момент нататък нещата съвсем се скапаха. Взех да си мисля: „Вие ли ми се свят? По дяволите, ами ако припадна насред часа? Ще изглежда адски странно и ще стане сцена“. Такива неща.

Доктор Метцел повдигна вежди.

— Била ли си на тренировка след този случай?

— Ако кажа, че не съм, ще започнете ли да пишете нещо в бележника си?

Очевидно — да.

Когато приключи с писането, той отново я погледна.

— Ами ако действително беше припаднала? Насред часа по гимнастика, пред очите на всички. Наистина ли би било толкова ужасно?

Виктория потрепери само при мисълта за това.

— Не мисля, че някой би поискал да направи подобна сцена, нали?

Доктор Метцел кимна в знак на съгласие.

— Вероятно не. Но забелязах, че непрекъснато говориш за правенето на „сцена“ и как ще изглеждаш „странно“. Това, как изглеждаш в очите на другите, много важно ли е за теб?

Хм…

Определено звучеше като многозначителен въпрос.

— Ами… може би. Предполагам — отвърна тя, без да е напълно сигурна какво значение има това в случая.

— Би ли могла да ми обясниш малко по-подробно?

Налага ли се?

— Ами вероятно се опитвам да направя така, че другите да ме виждат в определена светлина. Но не го ли правят всички? Въпросът, доктор Метцел — когато той не я поправи, Виктория реши, че е окей да го нарича така, — е там, че аз ръководя успешна адвокатска практика и имам професионална репутация, за която да се грижа. Не мога да си позволя да излизам от съдебната зала, защото внезапно ми се е завил свят или пък се тревожа да не получа панически пристъп.

Той кимна.

— Разбирам.

Чудесно. Ето че постигаха напредък.

— Напълно си давам сметка, че тези остатъчни… страхове… — тя се поколеба при избора на тази дума, чудейки се дали не е прекалено силна — … са само в главата ми. И съм сигурна, че с течение на времето ще се разсеят. Ала тъй като са… ами дразнещи, се надявах, че имате трикове, които да ми помогнат да ускоря този процес. Нали се сещате, дълбоко дишане, упражнения за отпускане, такива неща. — Реши да опита с шега. — Не се колебайте да ми препоръчате спа процедури или пък ежеседмични масажи като част от лечението ми.

Доктор Метцел се засмя.

— Не съм много сигурен за спа процедурите, но похватите за отпускане могат да бъдат много полезни в лечението на паническо разстройство. Едно от нещата, които бих…

Я, чакай.

— „Паническо разстройство“ ли казахте? — прекъсна го тя.

— Да. Паническо разстройство.

Виктория се облегна в стола си. Ама… тя не страдаше от „разстройство“. Просто имаше няколко незначителни проблема с паниката. Очевидно добрият доктор беше изпаднал в заблуждение.

А после си даде сметка какво става.

— О, съжалявам, май трябваше да го кажа направо още от самото начало. Не си търся диагноза за пред застрахователната компания. Нямам нищо против да платя за тези сесии от собствения си джоб.

— Радвам се да го чуя — отвърна той. — И признавам, че това е само първоначалната ми преценка. Ала съдейки по онова, което ми разказа, стоя зад диагнозата паническо разстройство.

Хм.

Виктория, която в течение на кариерата си беше разпитвала и снемала показания от няколко психолози, усети как адвокатските й инстинкти вземат превес.

— Ако не възразявате, може ли да ви попитам на какво основавате тази диагноза?

— Изобщо не възразявам — търпеливо отвърна доктор Метцел. — Обяснено накратко, паническото разстройство представлява страх от получаването на панически пристъп. Страхът ти да не направиш „сцена“ или да изглеждаш „странно“, както и промените, които си направила в държанието си (това, че вече не използваш метрото и си прекратила тренировките си), са класически симптоми.

Хваната напълно неподготвена, Виктория се опита да осмисли всичко това.

— Но аз… никога не съм имала проблеми с тревожността.

Не че доктор Метцел имаше откъде да го знае (изобщо не възнамеряваше тези сесии да му дадат свободен достъп до определени моменти от миналото й), но тя притежаваше забележителна емоционална устойчивост. Тя беше скалата. Та нали от десетгодишна бе твърдо решена да покаже как нищо не е в състояние да я накара да загуби самообладание.

— В този случай нахлуването с взлом е било катализатор за първоначалния пристъп на паника — каза доктор Метцел. — Както ти самата отбеляза, това съвсем не е необичайна физиологична реакция с оглед на извънредния стрес, под който си се намирала в момента. Ала защо този инцидент е събудил последвалия страх от още панически пристъпи… е, това е нещо, което ще трябва да проучим по-дълбоко с помощта на терапия.

Терапия.

По дяволите.

Преди много години, след Инцидента, по настояване на майка си Виктория бе отишла на терапевт. Всъщност посещавала го бе в продължение на две години, „просто в случай че“ имаше нещо, за което би искала да говори. Така че сега прекрасно знаеше какво да очаква — дългите приказки, дисекцията на всяка нейна мисъл и чувство.

Да преживее всичко това отново, й се струваше точно толкова привлекателно, колкото и да си защипе езика за килима с телбод.

— Не може ли да ме позакърпите с някое и друго дихателно упражнение и да ме пуснете да си вървя? — попита тя, опитвайки да се измъкне с шега.

Доктор Метцел отвърна на усмивката й и щракна химикалката си.

— По-удобно ли ще ти е през уикендите? Имам свободна пролука в един часа в събота.

Виктория прие отговора му за „не“.