Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (13)

12.

Затворила очи, Виктория си пое дълбоко дъх и отново го изпусна, заслушана в гласа на доктор Метцел.

— Най-важното е да дишаш от диафрагмата — напомни й той. — Опитай се да поставиш едната си ръка на гърдите, а другата на стомаха, над кръста.

И сега, както и по време на предишния им сеанс, когато за първи път бяха опитали тези упражнения, тя се почувства мъничко глупаво и неловко да седи в кабинета му с ръце върху гърдите и стомаха си. Ала според доктор Метцел диафрагменото дишане лежеше в основата на техниките за отпускане, които щяха да й помогнат с незначителния й проблем с паниката (Виктория упорито отказваше да го нарече „разстройство“), така че тя го направи.

— Докато вдишваш, ръката на гърдите ти трябва да се движи по-малко, отколкото тази върху стомаха — продължи той. — А сега издишай и остави напрежението във врата, раменете и гърба ти да се отцеди. Точно така. Не забравяй, че това е нещо, което можеш да правиш всеки път щом се озовеш в стресова ситуация. И като стана дума, тази седмица ще ти дам домашно. Искам да започнеш да се изправяш срещу нещата, които те изпълват с чувство на паника, като например метрото.

В стомаха й нещо сякаш запърха.

— Сигурен ли сте, че съм готова за това?

— Ще започнем постепенно. Избери си време, когато знаеш, че няма да е пълно. Повози се в продължение на две спирки, слез, върни се обратно. И докато си в метрото, ето какво искам да правиш.

Той й показа друго упражнение, което включваше отпускането на различни части от тялото, докато наум си повтаря няколко фрази.

„Чувствам се спокойна. Мускулите на челото ми са гладки и отпуснати. Раменете ми са отпуснати. Ръцете и краката ми са топли и натежали.“

Виктория прилежно се опита да запомни всяка от фразите. Тази техника й харесваше — за първи път имаше оръжие, с помощта на което да се противопостави на проблемите с тревожността, които я преследваха от опита за обир насам.

— Не се притеснявай, ще ти дам всичко това, описано на хартия, за да можеш да се упражняваш и сама — успокои я доктор Метцел. — Имаш възможност, бих искал да посвещаваш петнайсет минути всеки ден на това упражнение.

Още домашни? Чудесно. Това означаваше още напредък. Виктория реши да удвои времето за упражнения всеки ден, мислейки си, че колкото по-бързо премине през тях, толкова по-бързо ще се превърне в предишното си свободно от паника „аз“.

Когато приключиха с упражнението, тя отвори очи.

— Е, не беше толкова страшно.

Доктор Метцел се усмихна.

— Радвам се да го чуя. — Той сплете пръсти върху бележника си. — А сега, във времето, което ни остава, какво ще кажеш да потърсим малко по-надълбоко какво би могло да стои зад тези пристъпи на паника.

Мамка му. Беше прибързала с преценката.

Доктор Метцел трябва да бе забелязал съвсем не възхитеното й изражение.

— Ти решаваш, Виктория. Но наистина смятам, че това ще помогне за лечението ти.

Тя се замисли над думите му. Добрият доктор не беше глупав, използвайки желанието й да се оправи възможно най-бързо като морков, който поклащаше пред нея. Така че тя се съгласи… неохотно.

— Окей.

Доктор Метцел изглеждаше доволен от решението й.

— Според мен е добре да започнем от първия пристъп, който си получила по време на опита за обир. Да се върнем в онази нощ, когато си се криела в дрешника. Разказа ми, че операторът от 911 ти съобщил, че идва помощ, и тогава изведнъж си се почувствала странно.

— Точно така.

— За какво си мислеше? Опиши ми всичко, което се случи тогава.

— Ами чух изстрел от долния етаж и мъжът, който тършуваше из дрешника ми, изхвърча навън. Аз отново заговорих с оператора от 911 и… той каза нещо, което събуди отдавнашен спомен.

Доктор Метцел се изправи в стола си, очевидно истински заинтригуван от тази нова, неочаквана информация.

— Спомен за какво?

Ето че се бе случило.

Виктория се бе надявала да не трябва да се връща към неща от миналото й, които отдавна бяха разрешени… щастливо, държеше да добави. Ала тъй като алтернативата бе да излъже терапевта си, тя реши, че ще е най-добре да му разкаже, за да могат да се заемат с истинската задача.

— За обаждането на 911, когато открих майка ми след опита й за самоубийство.

Доктор Метцел очевидно не го беше очаквал, защото в продължение на един миг просто я гледаше.

— О!

Виктория се усмихна и посочи химикалката и бележника му.

— Ще изчакам, докато се развихрите с тази информация.

 

 

Разводът на родителите й се беше развил като повечето от разводите, на които бе станала свидетел през кариерата си. Баща й, пилот в „Американ Еърлайнс“, бе започнал афера със стюардеса, която бе с единайсет години по-млада от него, и бе решил да изостави майката на Виктория, когато любовницата му бе открила, че е бременна. Обезпокоен от перспективата да издържа две семейства, той, казано направо, се бе държал като невероятно стиснат кучи син по време на развода, оспорвайки всяко искане на майка й и далеч не толкова добрия й адвокат. Най-неочаквано Рене Слейд се бе видяла принудена да си търси работа за първи път от десет години насам, борейки се едновременно с това за всеки чек за съпружеска и детска издръжка, които й се полагаха.

В крайна сметка борбеният й дух я беше напуснал окончателно.

Майка й в продължение на години се бореше с депресията — неведнъж се бе случвало Виктория да се прибере от училище и да я завари все още в леглото, с пуснати щори. „Гадните периоди“, както им казваше Виктория като малка, можеха да траят от няколко дни до една-две седмици, но винаги отминаваха и за известно време всичко потичаше нормално.

Виктория си бе давала сметка, че нещо не е наред, непосредствено преди Онзи ден, шест месеца след като разводът беше приключил, когато тя бе на десет години. Забелязала бе, че майка й бе започнала да си взема твърде много почивни дни, чувала я бе да плаче в спалнята си, когато мислеше, че Виктория спи, и бе виждала сметките, трупащи се върху кухненския плот, заедно с писмата от банката, предупреждаващи майка й, че изостава с плащането на вноските по ипотеката. Опитала се бе да говори с баща си за това през някой от бързо оредяващите им телефонни разговори, ала по онова време бебето на втората му жена (също момиче) вече се бе родило и той като че ли изцяло бе погълнат от новото си семейство.

Въпреки всичко, когато се бе върнала у дома от училище този следобед, Виктория бе в добро настроение. Бяха я поканили на първото й гостуване с преспиване в къщата на Денис Русо и тя развълнувано се беше втурнала в стаята на майка си, за да й съобщи новината. Отначало, виждайки, че щорите са пуснати, бе решила просто, че майка й отново спи.

После обаче бе забелязала празното шишенце от сънотворни таблетки, прекатурено върху нощното шкафче, и начаса бе разбрала, че се е случило нещо ужасно.

„Дръж се, Виктория. Идва помощ, заклевам се.“

Гласът отпреди толкова много години избледня, когато погледна към доктор Метцел, твърдо решена да изясни нещо.

— Преди да поемем в някоя напълно ненужна посока, трябва да знаете, че след като майка ми се нагълта с онези хапчета, аз ходих на терапия. Цели две години всъщност. Така че в това отношение всичко е наред. Напълно.

— И все пак едва преди месец споменът за онзи ден се е завърнал и е предизвикал първия ти пристъп на паника.

А, това ли.

— Беше само заради приликата между двете обаждания на 911. Изобщо не съм мислила за опита за самоубийство на майка ми, когато след това отново имах проблеми с паниката в метрото и по време на тренировката.

Доктор Метцел помисли над думите й.

— А за какво тогава си мислеше по време на онези епизоди?

— Най-вече, че не искам да припадна или да получа нов пристъп пред всички.

— И по-рано стана въпрос за това. Тревогата ти какво биха си помислили другите, ако получиш пристъп на паника пред тях. Нежеланието ти да изглеждаш „странно“, както се изрази. То винаги ли е било важно за теб?

Виктория се замисли за миг.

— Предполагам, че е нещо, на което обръщам внимание от известно време.

— И на какво се дължи то според теб?

Подозираше накъде бие с тези въпроси и реши да прекрати увъртането.

— Искате да знаете дали е започнало след опита за самоубийство на майка ми?

— Смятам, че е възможно да съществува връзка. Но бих искал да чуя какво мислиш ти.

Виктория въздъхна. Е, дотук беше с нежеланието й да поемат по този път.

— Самоубийството е нещо разстройващо. Плашещо. Хората не знаят какво да кажат или да направят, когато чуят нещо подобно. А повярвайте ми, всички знаеха какво се бе случило с майка ми — съседите, всички деца и учители в училище, дори родителите. Някои от децата се заяждаха с мен, други се отнасяха по-мило отвсякога, а някои просто ме гледаха странно и ме пренебрегваха. Ала никой не се държеше нормално. Така че аз се държах нормално, надявайки се, рано или късно, всички други също да започнат да го правят.

— Ами сега, като възрастна? Защо според теб все още изпитваш същото желание да изглеждаш „нормално“, както ти се изрази?

Виктория сви рамене.

— Харесва ми как изглеждам в очите на другите. Силна, уверена личност. Какво лошо има в това?

— Нищо. Ала съществува разлика между това, да искаш да бъдеш силна, уверена личност в очите на другите, и това, да си обсебена от него дотам, че то да се проявява в паническо разстройство.

Виктория замълча, без да знае какво да отговори.

— Защо не сменим за малко посоката? — предложи доктор Метцел, усетил вероятно смущението й. — Нека поговорим за личните ти връзки.

Всяка тема на разговор, която не включваше думите „обсебена“ или „разстройство“, бе добре дошла за нея.

— Окей. Какво искате да знаете?

— Ходиш ли на срещи?

— Естествено.

Тя беше необвързана жена на трийсет и няколко години, живееща в интересен, динамичен град. Естествено, че ходеше на срещи.

— Кога за последен път имаше сериозна връзка?

— Какво разбирате под „сериозна“?

— Трудно е да се определи точно, но нека кажем връзка, продължила повече от три месеца.

Виктория помисли малко.

— Марк Джойнър.

Доктор Метцел приготви химикалката си.

— И как приключиха нещата между теб и Марк?

Тя се засмя, чудейки се какво общо има всичко това.

— Не беше някакво трагично скъсване или нещо такова. Той отиваше да следва в Калифорния, а аз в Северна Каролина и двамата прекрасно разбирахме, че връзка от разстояние няма да се получи.

Доктор Метцел сбърчи лекичко вежди.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че най-скорошната ти тримесечна връзка е била в гимназията?

Виктория се раздвижи в стола си.

— Е, ако трябва да сме съвсем точни… тя продължи и две седмици през лятото след гимназията.

Човече, добрият доктор замалко да си изпише химикалката, когато чу това.

 

 

Виктория си тръгна от кабинета на доктор Метцел, убедена, че е най-прецаканият в главата човек на света.

Взе си такси, даде му адреса си и пое дълбоко дъх, когато колата потегли. Добре де. Може и да имаше известни проблеми с брака и сериозното обвързване. Сякаш не й стигаше това, че разводът на родителите й буквално едва не бе убил майка й, всеки ден работата й напомняше колко тъжно и болезнено може да стане, когато двама души са принудени да се откъснат от живота, който са си създали заедно.

Бракът беше като хазарт. И до този миг тя не беше видяла нещо, от което да поиска да сложи своите чипове на игралната маса и да завърти рулетката.

Що се отнася до проблемите й с паниката… е, какво, ако мисълта да изгуби контрол над себе си на обществено място я тревожеше повече, отколкото другите? Те нямаха нейното минало; не бяха израснали, виждайки как хората зяпат майка й в супермаркета или пък на родителските срещи в училище, сякаш очакват да получи нервен срив пред тях. Тя бе израснала в сравнително малка общност, в която хората шушукаха за майка й в продължение на години след опита за самоубийство — „лудата“, която веднъж беше откачила и бе опитала да се убие.

„Намерила я дъщеря й, ще знаеш. Представяш ли си само? Горкото дете.“

Въпреки че в много от случаите състраданието им беше добронамерено, от него Виктория се бе чувствала още по-зле.

„Стига сте ни зяпали! С мама сме си съвсем добре!“, беше й се искало да им изкрещи, когато беше по-малка. Така че да я извинява добрият доктор, но тя си имаше оправдание, задето бе мъничко по-чувствителна към мисълта да изгуби самоконтрол на обществено място и отново да види как хората я зяпат и се чудят какво, по дяволите, не е наред.

Когато слезе от таксито, Виктория затръшна вратата малко по-силно, отколкото беше необходимо, след което се обърна и помаха смутено на шофьора.

„Съжалявам, грешката е моя. Психологът ми ме е сложил под микроскоп, затова съм малко раздразнителна. Нали знаете как е.“

Отметна косата от лицето си и пое дълбоко дъх.

Вероятно не би било зле да опита „успокояващите“ упражнения, които доктор Метцел толкова въодушевено й бе препоръчал.

За щастие, когато Рейчъл се появи у тях няколко часа по-късно, настроението й значително се бе оправило.

— Това каквото си мисля ли е? — попита тя, посочвайки възторжено калъфа за дрехи, който приятелката й държеше.

— Аха. Пристигна днес. — Рейчъл прекрачи прага и тържествуващо извади червената рокля на точки. — Страхотно ще отива на червените ти обувки с токчета, онези с каишките на глезена.

Двайсет минути по-късно Виктория, новата й червена рокля и Рейчъл се отправиха към асансьора. Възнамеряваха да вземат такси до едно от любимите си заведения, където щяха да се видят с Одри за вечеря и питиета. Докато вървяха по коридора, Рейчъл заговори за срещата, на която беше отишла предишната вечер.

— Хареса ми. Наистина ми хареса.

Много ясно. Всеки път, когато Рейчъл харесаше някого, тя наистина го харесваше. Приятелката й винаги бе такъв оптимист.

— Само ако можеше да си видиш усмивката — каза Виктория, докато се качваха в асансьора. — Хайде, разкажи ми всичко.

— Задръжте, ако обичате — разнесе се глас откъм коридора.

— О! — Рейчъл, която се намираше по-близо, вдигна ръка, търсейки бутона за отваряне на вратите.

Те започнаха да се затварят, ала в този миг една мъжка ръка се пъхна между тях и ги задържа. Когато отново се отвориха, Виктория се озова очи в очи с Форд.

— Госпожице Слейд. Каква изненада.

И като стана дума за неща, от които ставаше раздразнителна…

— Форд. — Кимна му, докато той влизаше и заставаше до нея.

— Извинявам се за вратата — каза Рейчъл. — Не можах да намеря копчето.

Виктория ги запозна набързо.

— Това е приятелката ми Рейчъл. Рейчъл — Форд.

— С Виктория делим стената на спалните си — обясни той с палав тон, от който думите му прозвучаха почти неприлично.

— И аз така чух — отвърна Рейчъл.

Виктория я изгледа многозначително, ала беше твърде късно.

— Разказвала си за мен на приятелките си? — попита я Форд и вдигна поглед към индикатора за етажите, а устните му се извиха. — Интересно.

Отказвайки да се хване на уловката му, Виктория слезе от асансьора, когато той отвори врати на приземния етаж, и махна към входа на сградата.

— Такси ли ще вземеш?

Той махна в обратната посока.

— Колата си. Отивам у едно момиче и ще прекараме вечерта заедно.

О!

Е, разбира се. Точно това правеха необвързаните мъже в събота вечер.

— Страшно е сладка — продължи той. — Големи кафяви очи. Очарователна усмивка. Макар че е склонна да плаче прекалено много, когато иска да й обърнат внимание, а последния път, когато я видях, оплю целия ми диван. Така че се очертава интересна вечер.

Виктория се усмихна широко.

— Зоуи.

Форд сви рамене.

— Реших, че сестра ми е заслужила една вечер навън с приятелките си, затова си предложих услугите.

При тези думи нещо във Виктория омекна.

Много мило бе, че го правеше за сестра си. Наистина мило.

— И понеже ти обичаш да следиш кога излизам и се прибирам, трябва да те предупредя, че вероятно ще си дойда доста късно — продължи той. — Неприятно ще ми е да ме чакаш напразно часове наред, залепена за плъзгащата се врата на терасата си.

И… дотук беше с омекването.

 

 

— И е сигурно, че е необвързан, нали? — попита Одри, след като се настаниха в ресторанта и Рейчъл й разказа за срещата в асансьора.

— Необвързан е. — Виктория отпи от пенливото розе, а после почувства, че трябва да уточни нещо: — Не че има някакво значение.

— О, моля ти се. Нали бях там, Вик. Между вас определено витаеше нещо — заяви Рейчъл.

— О, да. Раздразнение… досада…

— Флирт — добави Рейчъл.

Виктория направи физиономия.

Флирт, моля ви се.

— Не съм сигурна дали да ви го кажа, за да не налея още масло в огъня, но двамата с Форд работим заедно върху един юридически въпрос, засягащ сестра му.

— Наистина ли? И как се случи това? — попита Одри.

— Дълга история. Опитвам се да ви кажа, че сестра му ми е клиентка — натърти Виктория.

Рейчъл и Одри я зачакаха да продължи.

— Е, и? Да не би да има правило, което забранява да излизаш с брата на своя клиентка? — попита Одри.

И откога всички се превърнаха в специалисти по право?

— Освен това ми е съсед. Не е никак добра идея да се забъркваш със съседа си.

— Всъщност той ще ти е съсед само през лятото — напомни Рейчъл.

— Пък и помисли за плюсовете — добави Одри. — Можеш да почукаш на вратата му, да правиш невероятен секс със страхотен мъж и да се прибереш вкъщи за по-малко време, отколкото отнема да ти направят маникюр и педикюр.

Виктория отвори уста, за да каже нещо саркастично, но после спря.

„Е, като го представяте по този начин…“

Отърси се от тази мисъл и отново се съсредоточи.

— Вижте, давам си сметка, че е привлекателен. Но освен това ужасно ме дразни и на всичкото отгоре е… — Тя затърси подходящата дума.

— Какъв? — подкани я Рейчъл. — Хайде де, давай. Искам да чуя какъв жлъчен коментар би могла да направиш за красивия мъж, който ти хвърля огнени погледи през бара, кара те да се усмихваш (да, видях те, докато стояхте пред асансьора) и който гледа племенницата си в събота вечер, та сестра му да може да излезе с приятелките си.

Виктория помисли за миг и отговори:

— Кръстен е на кола.

Ха. Да ви видим сега.

Рейчъл се усмихна.

— Миличка, ако това е най-доброто, което можеш да измислиш, здравата си го закъсала.