Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (7)

6.

Колкото и да беше невероятно, през следващите четири дни вездесъщият Ф. Диксън я остави да се наспи на спокойствие.

Колко мило от негова страна.

Е, да, имаше разни дреболии, които я дразнеха. Като нощния му режим. От приглушения звук на телевизора, който чуваше през стената на спалнята, бе открила, че обича да гледа късните новини, а след това и спорт. Или поне тя предполагаше, че гледа спорт, съдейки по виковете („Да!“, „Само така!“ и „Това пък какво беше?“), които долитаха през стената, докато тя се опитваше да чете.

Или гледаше спорт, или приказките му в леглото бяха странно критични.

Звуците, долитащи от спалнята му, не бяха особено силни и обикновено утихваха, докато Виктория си легнеше към единайсет и половина. Да, тя си даваше сметка, че да чува какво стада у съседите е част от живота в апартамент, и все пак четенето в леглото бе нейният начин да се отпусне след дългия работен ден и понякога бе единственият спокоен половин час, който имаше. Така че, с основание или не, тази нощна програма на Ф. Диксън я дразнеше.

При обикновени обстоятелства решението би било лесно. Щеше да си купи машина за бял шум. Ала след опита за кражба това бе немислимо. Е, да, в новия си дом се чувстваше по-сигурна, но въпреки това не искаше да направи нищо, което да й попречи да долови всеки странен шум през нощта.

Така че засега май не й оставаше друго, освен да стисне зъби и да търпи.

Или по-точно — да се намръщи, ругаейки под нос, и да търпи.

Добрата новина бе, че цели седем часа на нощ прекарваше в блажен сън и това беше невероятно. Отново бе самата себе си, толкова изпълнена с енергия, колкото не се бе чувствала от цял месец. Всъщност чувстваше се толкова добре, че започваше да се чуди дали изобщо е необходимо да продължава терапията с доктор Метцел. Вярно, все още не се возеше в метрото, нито посещаваше часовете си по гимнастика, но не бяха ли това просто дребни неудобства? В края на краищата, нали затова бяха изобретени такситата? Пък и на кого му бяха необходими упражнения на закрито, когато живееше в град, където времето беше хубаво… поне двайсетина дни в годината?

„Кого заблуждаваш, моето момиче?“

Страхотно. Ето че и подсъзнанието й се бе превърнало в психотерапевт. При това — доста дързък.

Ето за какво си мислеше Виктория, докато се връщаше в офиса след посещението си в съда в петък сутринта. Ако се съдеше по ситуацията във фоайето, някой в сградата организираше семинар или конференция, защото край асансьорите имаше трийсетина души, носещи табелки с имена. Без да се замисля особено, когато асансьорът пристигна и един от мъжете в групичката направи учтив знак „След вас“, тя се качи в асансьора и мина навътре.

При което поне петнайсетина души се натъпкаха след нея.

Когато вратите се затвориха и асансьорът потегли нагоре, Виктория започна да се чувства некомфортно, притисната от всички тези хора. Може и да си въобразяваше, ала въздухът изведнъж стана тежък и задушен. Беше хваната като в капан… мисъл, от която пулсът й се ускори.

„Просто запази спокойствие“, заповяда си тя. Внезапният пристъп на тревога бе само в главата й. Знаеше го.

Но дали наистина беше така?

Та нали едва преди месец бе припаднала при обстоятелства, които доста приличаха на сегашните. Ами ако се случеше отново? Ако й се завиеше свят и се наложеше да слезе от асансьора, ала никой не се помръднеше, и пред очите на всички…

Пое си дълбоко дъх и го изпусна. Докато хората около нея си бъбреха, Виктория бе приковала поглед в цифрите, посочващи етажите, броейки секундите до мига, в който отново щеше да бъде свободна. Устата й пресъхна, беше й горещо и задушно, сърцето й се блъскаше в гърдите, ала щеше да успее, знаеше, че може да се справи… трийсет, трийсет и едно, трийсет и две…

Вратите се отвориха на трийсет и третия етаж.

— Ако обичате! — каза, малко по-рязко, отколкото искаше.

За да замаже положението, тя се усмихна, докато минаваше покрай останалите пътници („Няма нищо за гледане.“), мъчейки се да изглежда най-нормално и непринудено, докато слизаше.

И ето че вече стоеше пред стъклената врата с надпис „Виктория Слейд и съдружници“. Асансьорът зад нея се затвори и тя изпусна дъха си.

— Здрасти.

Гласът я накара да подскочи и когато се обърна, видя Уил да чака асансьора за надолу.

— Здравей. — Гласът й прозвуча неестествено ведро.

Уил наклони глава на една страна.

— Добре ли си?

— Аха. Естествено. — Даде си сметка, че е започнала да се поти под сакото. Прекрасно. — Аз, ъъъ… бързах да се прибера от съда. Нали очаквам онзи конферентен разговор в единайсет. Не исках да го изпусна.

— Разговорът е в единайсет и половина.

По дяволите. Не може ли поне веднъж да не е чак толкова организиран и в течение на разписанието й за деня!

— А, да. Единайсет и половина. Е, май не е трябвало да бързам толкова, хи, хи.

Смехът накрая вероятно беше в повечко.

За щастие, в този миг асансьорът на Уил пристигна и като му помаха, Виктория мина през стъклената врата, кимна на рецепционистката и пое по коридора към ъгловия си офис. Усмихна се, докато минаваше покрай кабинетите на колегите си, придавайки си уверен вид („Да, аз все още съм вашият безстрашен лидер; не, не съм някаква откачалка, която се опитва да се вози в тъпия асансьор“), след което се затвори в офиса и се отпусна тежко в стола зад бюрото си.

След случилото се току-що по всичко личеше, че все пак ще прекара утрешния следобед с добрия доктор.

 

 

Чук, чук

Звукът, долетял откъм входната врата, начаса я събуди. Седна в леглото и опита да се ориентира. Според часовника наближаваше един след полунощ. Кой, по дяволите, чукаше на вратата й?

Не можа да измисли отговор на този въпрос и сърцето й заби учестено.

„Опасните натрапници не чукат на вратата“, помъчи се да си вдъхне увереност. Освен ако… това не беше някакъв трик, за да проверят дали си е вкъщи, и ако не им отговореше, който и да стоеше отвън, щеше да проникне в апартамента и да го обере?

На вратата отново се почука.

Виктория скочи от леглото, грабна телефона от нощното шкафче и го пъхна в джоба на пижамата си. След това взе бейзболната бухалка, която държеше под леглото си, стисна я с две ръце и отиде във всекидневната, обзета едновременно от страх и прилив на адреналин. По дяволите. Това беше нейният дом и на нея й бе дошло до гуша нощем да се случва какво ли не, и този път нямаше да свърши в дрешника, безпомощна и хваната като в капан.

Коридорът отвън беше осветен и тя видя една сянка да се движи на светлината, процеждаща се под ръба на вратата й. Като се замислеше… Извади телефона от джоба си, натисна 911 и сложи палец над копчето за набиране. След това, стиснала бухалката в дясната си ръка, предпазливо се промъкна до вратата и надникна през шпионката.

Отвън стоеше жена и Виктория изпусна облекчено дъха си. Когато се вгледа по-внимателно, си даде сметка, че това е същата брюнетка, която бе видяла да излиза от апартамента на Ф. Диксън в събота сутринта. Жената вдигна ръка, за да почука отново, но после спря и прехапа долната си устна.

Инстинктивно, мислейки си, че жената може да се нуждае от помощ, Виктория деактивира алармата, подпря бейзболната бухалка на стената и отвори.

Другата жена беше облечена като за излизане, с черна пола, черна блуза и черни обувки с каишки. При вида на Виктория тя се олюля лекичко и примига.

— Я чакай, та аз те познавам. Ти си съседката. Да не би вече да излизате заедно? — Тя замълча за миг и очите й се разшириха. — О, господи. Ти си съседката. Почукала съм на грешната врата, нали? Господи, толкова съжалявам. Търсех Форд.

Форд.

Загадъчният Ф. Диксън вече си имаше малко име.

Брюнетката продължи да се извинява и обяснява, заваляйки думите:

— Реших да го изненадам… миналата седмица се уговорихме да се видим отново, така че днес, когато излязох с приятелките ми, си помислих „Защо пък не?“ — Тя поспря и се усмихна притеснено. — Знаеш ли, преди да навърша трийсет, се справях доста по-добре с това. — Очите й овлажняха и тя се прокашля. — Е, най-добре да те оставям да се връщаш в леглото. Още веднъж се извинявам. — Като че ли не беше сигурна накъде да се отправи, защото първо се обърна наляво, а после надясно.

Виктория махна с ръка.

— Неговият апартамент е ей там — обясни тя приветливо.

Вярно, беше един часът след полунощ и тази жена я беше събудила и й беше изкарала акъла, и все пак. Тя изглеждаше някак… изгубена.

— Благодаря.

Другата жена й се усмихна с благодарност и пое по коридора към апартамент 4F.

Виктория затвори вратата, но не докрай. Защото, естествено, възнамеряваше да подслушва.

Чу почукване и след няколко секунди тишина — звук от отваряне на врата.

А после се разнесе дълбок глас, одрезгавял от сън:

— Шарлот… леле. Здрасти, не те очаквах.

Виктория се зачуди дали не беше скътал блондинката в апартамента си, или пък някоя друга жена, което тя още не бе виждала… след като очевидно ги имаше в изобилие.

В такъв случай на някого му предстояха сериозни обяснения.

Тя наклони глава към тесния процеп, който бе оставила между вратата и касата, опитвайки се да чуе отговора на брюнетката.

Безуспешно.

„Говорете по-ясно, хора! Ако ще ме събуждате посред нощ, поне се постарайте да мога да чуя проклетото представление.“

— Няма нищо. Заповядай — каза Форд.

Няколко секунди по-късно Виктория чу изщракване на ключалка. В коридора се възцари тишина, така че тя затвори вратата и активира алармата, след което се върна в спалнята и докато се пъхаше в леглото, погледна към стената, която делеше с Форд Диксън.

Честна дума, този тип трябваше да си монтира въртяща се врата на входа, та на всички да им е по-лесно.

 

 

На следващата сутрин Виктория с усилие се замъкна в банята, прозявайки се под струята на душа. След неочакваното посещение снощи й беше отнело много време, докато заспи отново. На два пъти бе ставала от леглото: първия път, защото не можа да си спомни дали е активирала алармата, а втория, двайсетина минути по-късно, защото се сети, че е оставила бейзболната бухалка до вратата.

Определено се нуждаеше от кафе.

Разполагаше с няколко свободни часа преди очакваното с ужас посещение при доктор Метцел, затова реши да поработи върху някои задачи в „Червейна дупка“. Пъхна лаптопа си в голямата ежедневна чанта, която използваше през уикенда, и взе ключовете.

Отвори входната врата и почти се блъсна в широки мъжки гърди.

— О! — Сепната, тя вдигна поглед и откри, че се взира в чифт пронизващи светлосини очи. Очи, които принадлежаха на мъж, вдигнал ръка, сякаш се канеше да почука на вратата й.

Виктория примига.

Това беше той.

Привлекателният тип от бара миналия петък, онзи, за когото Рейчъл беше измислила цяла история и с когото Виктория си бе разменяла погледи, докато блондинката с къса коса не се бе настанила до него.

А ето че сега той беше тук. На прага й.

— Това си ти. — По лицето му се разля усмивка.

И при вида на тази усмивка с нея се случи нещо изключително странно. Въпреки че бе черногледа и скептично настроена, въпреки че не вярваше в „истинския“, „предопределени един за друг“ и други такива глупости, за частица от секундата сърцето й подскочи ликуващо при мисълта, че той също бе почувствал нещо в бара онази нощ и я бе открил, за да се срещнат, като в някоя романтична комедия.

— А това пък си ти. — Колкото и изумително да звучеше, на дневна светлина той бе дори още по-привлекателен. Тези очи. Виктория наклони глава на една страна. — Какво правиш тук?

Той се засмя — топъл, наситен звук.

— Ама че щура работа. Аз съм Форд. — Когато тя примига неразбиращо (Форд, Форд — защо й се струваше, че би трябвало да знае това име?), той посочи съседния апартамент. — Съседи сме.

А… ясно.

Форд.

Вездесъщият господин Ф. Диксън — свалячът с бормашината, който крещеше по телевизора.

О, да. Съдбата, тази подла малка шегобийка, несъмнено се кискаше гордо на номера, който й беше погодила.

Застанала на прага на дома си, Виктория се взираше в мъжа, който преди осем дни й беше хвърлял секси погледи в бара, докато говореше с друга жена, само няколко часа по-късно бе прекарал нощта с Шарлот Брюнетката (а нищо чудно да го бе сторил и снощи), а после още една, четвърта жена, блондинката на балкона, му бе казала, че го обича. И всичко това — докато преспокойно пробиваше стената на апартамента си, когато тя се опитваше да спи, и даваше среднощни соарета с близалки пенис.

Виктория облегна ръка на касата.

— Май имахте доста натоварена седмица, господин Диксън.