Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (16)

15.

Виктория взе питието си и го последва в сепарето.

— Питър Сътър, а? — Форд изглеждаше доволен от шегата си.

— Не бяхме обсъдили как ще се измъкнеш, така че импровизирах.

Замълчаха, когато сервитьорката се приближи, за да остави две менюта на масата им. Тя смигна одобрително към Форд и вярна на ролята си, Виктория се усмихна. Да, този път ударих джакпота.

— Е, не извадихме късмет — заяви Форд, когато сервитьорката си тръгна. — Но пък поне не се наложи да се спасяваш на тези токчета.

Така си беше. Нито двамата бармани, нито сервитьорката бяха реагирали с подозрение на историята й; всъщност и тримата се бяха държали много дружелюбно.

— Не познават никакъв Питър Сътър, нито дори който и да е редовен посетител, на име Питър или Пит. Така че ще се наложи да се върнем към списъка с единайсетте кандидати.

— Да се надяваме, че утре ще останат само десет. Един познат от ФБР ще ми, намери снимката от ареста на Питър Сътър Номер едно.

— Познат от ФБР? Ама че сме пълни с изненади.

Форд й подаде менюто и тя повдигна вежди.

— Действително ли ще останем за вечеря?

— Разбира се, то е част от прикритието ни. — Той кимна незабелязано към барманите. — Забрави ли, че според тях сме на среща.

Хмм. Интересно, как се беше получило. Ала тъй като беше време за вечеря, в менюто имаше сандвич с японско говеждо в хлебче с масло, Виктория реши поне веднъж да се остави на течението.

Когато вдигна очи от менюто, видя, че Форд я гледа изучаващо.

— Какво?

— Просто се питах… Къде е твоята върволица?

— Какво искаш да кажеш с това „твоята върволица“? — не го разбра тя.

— Когато се запознахме, каза, че нямаш нищо против неангажиращите връзки. И все пак, откакто се нанесе, не съм видял нито един мъж да идва у вас. Да не си някоя работохоличка, която няма време за нищо друго?

Виктория го изгледа.

— Не, не съм. Просто… през последните два месеца всичко е по-различно.

— В смисъл?

— Като за начало, през май двама мъже се опитаха да оберат къщата ми, докато спях.

Форд се намръщи.

— Нараниха ли те?

— Не. Въпреки това просто не бях в състояние да остана да живея там, така че я обявих за продан, купих си апартамент в „Тръмп Тауър“ и се нанесох в твоята сграда. Покрай всичко това и работата…

„Както и терапията заради незначителния ми проблем с паниката.“

— … социалният ми живот остана на заден план.

— Не знаех, че са се опитали да те оберат — каза той след малко.

— И откъде да знаеш? Пък и то вече е в миналото.

С изключение, разбира се, на гореспоменатия незначителен проблем — тема, която определено не възнамеряваше да подхваща тази вечер.

Форд като че ли се канеше да добави нещо, но после се отказа.

— Е, добре. Ами преди опита за обир? За колко неангажиращи връзки говорим? Мимолетни, нищо не значещи авантюри или по-скоро серийна моногамия?

Виктория отпи от коктейла си.

— Тази вечер си ужасно любопитен.

— Забравяш, че съм журналист.

Значи, това беше на дневен ред — да се опознаят. Е, добре.

Всъщност като се замислеше, след тези две седмици, през които живееха врата до врата, тя също беше мъничко любопитна.

— Какво ще кажеш за трети вариант — нито едното, нито другото. Обичам нещата да са простички и забавни. Никакви задължения, никакви очаквания, никаква крайна цел под формата на брак, деца и къща в предградията. Реших да се отпиша от бясната надпревара за домогване до приказното „и те живели щастливо до края на дните си“.

— Значи, не вярваш в брака?

— Не мисля, че всеки брак е обречен. Но в наши дни шансът да намериш такъв, който ще успее, е като да хвърлиш жребий. А през осемте години, откакто съм бракоразводен адвокат, не съм видяла нещо, което да ме насърчи да си опитам късмета.

Форд я гледаше развеселено.

— Какво? — попита тя подразнено.

— Просто никога досега не съм чувал жена да изрича подобни думи на среща.

— Това не е истинска среща. Освен това добре дошъл в 2015 година.

Форд се засмя.

— Толкова си… — Той не довърши, върху лицето му се четеше смесица от раздразненост и нещо, което Виктория не можеше да разтълкува.

— Обаятелна? Неустоима? — предположи тя.

— Не точно това се въртеше в главата ми.

Прекъсна ги сервитьорката, дошла да вземе поръчката им. Невероятно огладняла след първия си опит за работа под прикритие (при това страшно добър опит, дори да го казваше самата тя), Виктория си поръча пържени картофки с различни сосове като предястие и сандвича с говежди гърди.

— И за мен същото — помоли Форд, след което продължи разговора от там, където бяха спрели. — Окей, значи, бракът не те влече. Ами децата? Искаш ли някога да имаш деца?

— Може би. — Виктория сви рамене. — Не съм сигурна какво ще мисля по въпроса след няколко години, затова съм взела съответни мерки.

— Съответни мерки? Какво означава това? — Форд отпи от бирата си.

— Когато станах на трийсет години, замразих от яйцеклетките си.

Той замръзна насред глътката си, а после остави бутилката на масата.

— Това е… много напредничаво.

— Може и да изглежда така, но предвиждам, че след пет-десет години ще се превърне в опция за много повече жени. — Тя се приведе напред. — Нека си го кажем честно, това е преимущество, което вие, мъжете, имате в играта между половете, коз, с който ни превъзхождате — биологичният ни часовник. Неведнъж съм срещала жени като мен: над трийсетте, неомъжени, с успешна кариера, ала обзети почти от паника, когато става дума за личния им живот, защото искат деца и са наясно какво сочат цифрите: трябва да срещнат някого до еди-колко си години, за да могат да се омъжат до еди-колко си години и да забременеят година по-късно. Е, аз пък не съм съгласна. Аз съм тази, която ще реши дали и кога съм готова да имам деца. Нямам намерение да отстъпя контрола на Съдбата и да чакам Истинският да се появи на прага.

Тя млъкна, усетила какво бе казала.

Е, говореше образно, разбира се.

— Леле. — Форд отпусна ръце на масата. — Не мога да реша дали съм уплашен от теб от името на целия мъжки пол, или просто съм страшно възбуден.

Тя го дари с ослепителна усмивка.

— То е част от обаянието ми. — Отпи от коктейла си и реши, че е време да си разменят ролите. — Ами ти? Защо не си женен?

— Може би не отговарям на ничия представа за Истинския.

— Нямам намерение да погаля егото ти, като отговоря на това.

Той направи неясен жест.

— И друг път си чувала тази история. Страх от обвързване, не искам да изгубя свободата си, харесва ми да излизам с цял куп различни жени… нищо ново под слънцето.

Да, Виктория го беше чувала и преди. Ала след като години наред беше вземала показания и беше водила кръстосани разпити, се бе научила да долавя кога не й казват цялата истина. А у Форд имаше нещо, може би едва забележима нотка на предпазливост, спотаена в сините му очи, което я караше да мисли, че тук се крие още нещо, освен дежурния списък на трийсет и няколко годишния мъж, боящ се от обвързване.

За известно време обаче се отказа от темата, тъй като в този момент пристигнаха пържените им картофи и сосовете. След като попита Форд за работата му, научи, че в колежа открил влечението си съм писането и след като се дипломирал, започнал като обикновен репортер в „Чикаго Трибюн“, откъдето постепенно се издигнал до разследващ журналист.

— Подходът към историята е различен — обясни той. — Обикновените репортери ти разказват какво се е случило, дават ти неподправените факти. Например: Еди-кой си бе задържан заради еди-какво си престъпление. Разследващият журналист, от друга страна, може да се съсредоточи върху това, как е станал арестът, защо е бил арестуван този човек, при положение че няма много доказателства, или пък защо полицията не разследва някой друг.

— Казано с две думи, просто обичаш да си завираш носа навсякъде.

— Предпочитам да мисля, че задавам по-важните въпроси. Разравям по-надълбоко, за да открия истинската история. — Той махна към нея. — Да вземем например теб.

Виктория се дръпна назад от изненада.

— Мен?

— Ами да. От няколко седмици се опитвам да те разгадая. А после ти направи онзи коментар за баща си, че не си го виждала от повече от двайсет години.

— Е, и? Какво ти говори това?

— Като за начало, предполагам, че родителите ти или никога не са се женили, или са разведени.

— Разведени са.

— Предполагам също така, че си била отгледана от майка си.

— Така е.

— Виждаш ли. Ето я историята. Бракоразводна адвокатка, отгледана от самотна майка, ти веднага се нагърбваш да помогнеш на сестра ми, която също е самотна майка. Знаеш ли какво ми казва това?

Вероятно беше по-добре да не знае.

— Не стана така — възрази тя. — Сестра ти плачеше в коридора, бутайки бебешка количка. Попитах я дали иска да почака у нас и оттам нататък нещата излязоха от контрол. — Тя го посочи с един пържен картоф. — Търсиш история? Ето ти я: семейство Диксън нахлуха в живота ми и се настаниха в него.

Форд поклати глава.

— Смятам, че имаш и мека страна, Виктория Слейд.

Нещо в начина, по който я гледаше, я накара да си спомни за думите на Одри от предишната вечер.

„Можеш да почукаш на вратата му, да правиш невероятен секс със страхотен мъж и да се прибереш вкъщи за по-малко време, отколкото отнема да ти направят маникюр и педикюр.“

Все така това си оставаше лоша идея.

Но когато той я гледаше по този начин, й трябваше мъничко време, докато си спомни защо.

 

 

Докато си тръгнат от бара, беше се стъмнило. Когато влязоха в паркинга на сградата, Форд я попита кога е отворила кантората си, което ги доведе до темата за един от първите й случаи.

— Това бяха двама от най-упоритите хора, които съм срещала през живота си — разказваше Виктория, докато отиваха към асансьора. — И съпругът, и съпругата отказваха да се изнесат от къщата, преди разводът да е приключил, така че теглиха черта през средата и всеки си стоеше в неговата половина.

Форд се засмя и натисна бутона на асансьора.

— Я стига. Звучи като излязло от някой комедиен сериал.

— Говоря ти напълно сериозно. Използваха изолирбанд върху пода, за да теглят чертата.

— Че то възможно ли е изобщо? Как можеш да разделиш една кухня надве?

— О, господи, кухнята… Не, нея не можеш да разделиш на две, така че трябваше да се споразумеем за часовете, в които всеки от тях имаше право да я използва. С другия адвокат прекарахме два дни, спорейки за неща, като кой ще закусва пръв, и обсъждайки точната формулировка на клаузите, постановяващи, че всеки е отговорен за почистването на използваните от него (или нея) съдове. — Двамата се качиха в асансьора. — Сега звучи забавно, но тогава си мислех: „Не си скъсах задника от учене, за да се занимавам с подобни нелепици“.

Тя се усмихна на спомена, докато вратите на асансьора се затваряха, и се облегна на стената. А после забеляза, че Форд я гледа.

— Какво?

— Просто си мислех колко различно би могло да бъде всичко, ако блондинката не беше седнала до мен във „Виолетовия час“ онази вечер. Точно когато ти погледна към нас.

— В смисъл?

— Като за начало, нямаше да поканя моминското парти у нас. Така че нямаше да има никаква Шарлот тогава, както и никаква Шарлот, която седмица по-късно да те събуди посред нощ и да направи така, че да се настроиш против мен.

— Кой знае? Може би всичко щеше да се развие по съвсем същия начин.

— Силно се съмнявам. Преди блондинката да се появи, само десетина секунди ме деляха от това, да дойда на твоята маса, а ако го бях направил… е, да кажем просто, че възнамерявах да бъда особено очарователен.

Асансьорът стигна техния етаж.

— Ама че сме самоуверени, а? — подхвърли Виктория, когато двамата поеха по коридора.

— Вече призна, че между нас прехвърчаха искри.

— Така е. Ала и в тази алтернативна вселена, в която ти идваш на масата ми, пак е много вероятно да беше открил начин да ме подразниш.

— Може би. Въпреки това част от теб щеше да се почувства привлечена. — Той забави крачка, когато стигнаха нейната врата. — Което означава, че щеше да приемеш, когато предложех да те изпратя до вас, и двамата щяхме да се озовем точно тук, на твоя праг, и ти щеше да се запиташ дали ще те целуна за лека нощ.

Пулсът й се ускори, когато той направи крачка към нея.

Запази самообладание, Слейд.

— Всъщност най-вероятно бих казала, че целувката е лоша идея, тъй като сме съседи.

— А аз вероятно бих отвърнал, че твърде много мислиш. — Форд опря едната си ръка на стената до нея, улавяйки я като в капан.

Очите му изведнъж бяха станали премрежени и невероятно сексапилни.

Виктория трябваше да положи усилие да отговори спокойно, въпреки че дръзкото й подсъзнание току-що бе подскочило с тържествуващ вик: „Да! Най-сетне“, и сега нетърпеливо даваше знак на Форд да действа: „Право напред. Не спирай, здравеняко“.

— Което вероятно би ме подразнило.

Ъгълчетата на устните му се извиха.

— Вероятно. — Той наведе глава и гласът му одрезгавя. — А аз щях да те целуна въпреки това.

Виктория затвори очи и си пое рязко дъх, когато устните му докоснаха нейните във възпламеняваща милувка, от която по цялото й тяло пробяга тръпка на очакване. Забравила за миг всичко друго, освен копнежа да получи още от него, тя плъзна ръце по коравите му силни гърди и зарови пръсти в ризата му.

Форд изръмжа тихо и разтвори устните й, притискайки я към вратата. Когато езикът му се преплете с нейния, тя простена и гърбът й се изви в дъга. Той взе бузата й в шепа, целувайки я толкова настойчиво, че много скоро и двамата останаха без дъх, докато едното му бедро се плъзна между нейните, другата му ръка стисна собственически хълбоците й и…

Някъде по-надолу по коридора се отвори врата.

Двамата начаса се отдръпнаха един от друг. Виктория се обърна, преструвайки се, че търси ключовете в чантата си, а Форд пъхна ръце в джобовете си и хвърли нехаен поглед през рамо.

— Здрасти, Дийн.

— Здравей, Форд.

С бузи, пламнали както от целувката, така и от това, че едва не ги бяха хванали, Виктория вдигна поглед и се усмихна на Дийн, съседа им от 4А. След това отключи, пристъпи в апартамента си и се обърна.

Когато отново останаха сами, Форд се облегна на касата на вратата и се взря в нея с очи, които сега имаха топъл, нагорещен син цвят.

— Смятам, че няма да сгреша, като кажа, че ако онази вечер нещата в бара наистина се бяха развили по друг начин, това щеше да е една невероятна целувка.

— Може би — съгласи се Виктория дрезгаво и направи крачка към него. — Ала така или иначе, сега щеше да е мигът, в който щях да ти кажа лека нощ.

Устните му се извиха, погледът му дръзко задържа нейния.

— Лека нощ, Виктория.

След като го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше по коридора, Виктория затвори вратата и се облегна на нея. Останала сама в апартамента, тя докосна устните си с пръсти.

Дразнещ и прекалено самоуверен, в това нямаше съмнение.

Но дяволите да го вземат, определено умееше да се целува.