Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (34)

Епилог

Две седмици по-късно Виктория седеше до Форд, мъчейки се да не потисне усмивката си, когато го видя да прокарва нервно ръка през косата си.

Колко познато й беше това чувство.

— Ами това е Форд — представи го тя на доктор Метцел, с голяма доза гордост в гласа, която сякаш казваше: „Гаджето ми, не е ли страшно готино?“.

Два дни по-рано, докато с Форд обсъждаха плановете си за уикенда, тя бе подхвърлила небрежно, че в събота има час при терапевта си. За нейно немалко учудване, той бе предложил да я придружи.

А после й бе обяснил защо и сърцето й се бе разтопило.

— Приятно ми е да се запознаем, Форд — каза доктор Метцел с топла усмивка. — Както обясних на Виктория по телефона, с удоволствие ще обмисля възможностите за терапия за двама ви. Обикновено при подобни обстоятелства бих препоръчал комбинация от групови и индивидуални сеанси. Но нека видим как ще се развият нещата днес и тогава ще решим как да действаме. Съгласни ли сте?

Когато и двамата кимнаха, добрият доктор взе химикалката си.

— Да започнем с теб, Форд. Какво би искал да постигнем в тези сеанси?

— Леле. — Форд изпусна дъха си и се размърда неловко в стола. — Хвърляме се направо в дълбокото, а?

Виктория го потупа по коляното.

— Всичко е наред, миличък. Той вече знае, че и ти имаш проблеми.

— Е, добре. — Форд разпери ръце и реши да опита с шега. — Предполагам, че с баща ми не сме играли достатъчно футбол заедно.

Виктория се обърна към доктор Метцел.

— Очевидно ще се наложи да задълбае малко по-дълбоко.

Форд я изгледа.

— Многознайка.

Ала после двамата си размениха усмивки и той се облегна в стола си, видимо по-спокоен.

Доктор Метцел ги посочи с химикалката си.

— А, виждам как стоят нещата. — И започна да пише нещо в бележника си.

Форд хвърли кос поглед към Виктория и попита, понижавайки глас:

— Винаги ли записва всичко?

Доктор Метцел вдигна очи и скръсти ръце в скута си.

— Е, Форд. Канеше се да ни кажеш какво очакваш да постигнем в тези сеанси.

— Ами… според мен всички сме съгласни, че двамата с Виктория не ни бива особено в свалянето на гарда. Преди няколко седмици, след пристъпа й на паника, и двамата се затворихме в себе си, вместо да разкрием какво наистина изпитваме, и замалко да се изгубим един друг. — Той я погледна и сините му очи задържаха нейните. И според мен и двамата сме наясно, че имаме нещо прекрасно, и не бихме искали отново да го изложим на риск.

Виктория преплете пръсти в неговите и усети как в гърлото й засяда буца.

„Нямам намерение да отстъпя контрола на Съдбата и да чакам Истинският да се появи на прага.“

Ала очевидно Съдбата я беше надхитрила.

Тази лукава малка кучка.