Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (29)

28.

В петък сутринта Виктория за пореден път се улови, че се взира през прозорците на кабинета си, когато Уил се появи, носейки информация.

Изправи се в стола и си лепна усмивка.

— Е? Какво научи?

Пощата за деня вече беше пристигнала и за пореден път в нея нямаше резултати от теста за бащинство на Питър Сътър. Твърдо решена да не остави нещата да изгубят скорост сега, когато бе привлякла вниманието на Сътър, Виктория бе помолила Уил да се обади в лабораторията и да провери колко време ще им отнеме да получат резултатите.

— Няма да повярваш — от лабораторията казаха, че Сътър изобщо не се е появил, за да си направи теста — съобщи й Уил.

— Шегуваш се!

Щеше да го направи на нищо.

— Благодаря ти, Уил — добави и когато асистентът й излезе от стаята, взе телефона и избра служебния номер на Питър Сътър.

— Е, господин Сътър, изглежда, че ще трябва да го направим по трудния начин — заяви, когато той вдигна.

— Не, не… всичко е наред — отвърна той начаса. — Възнамерявах да ви се обадя днес и да ви обясня. Ще отида в лабораторията през обедната си почивка, кълна се. Тази седмица беше истинска лудница — един от резултатите от пренаталното изследване на Мелани беше абнормален, така че трябваше да направим ултразвук, но резултатите не бяха ясни и се наложи амниоцентеза… за щастие, с бебето всичко е наред. Но покрай всички тези медицински процедури и проблемите вкъщи така и не намерих време да отида в лабораторията.

Или Виктория губеше способностите си, или Питър Сътър бе най-добрият лъжец, когото бе срещала някога. Защото въпреки невдъхващото му доверие минало тя му повярва.

За което можеше само да се съжалява, тъй като в сегашното си настроение определено си търсеше някого, когото да сравни със земята.

— Днес, господин Сътър — настоя тя с нетърпящ възражение тон. — Става въпрос за вземане на малко слюнка, не за операция на мозъка. Отидете в лабораторията, ако не искате да се появя във фитнеса ви с клечка за уши и сама да я взема.

Когато затвори, се поколеба дали да не се обади на Никол, за да й каже какво става, но в крайна сметка реши да изчака следобеда, за да види дали Сътър наистина ще отиде в лабораторията, както беше обещал.

А после, за кой ли път тази седмица, мислите й се насочиха към другия Диксън. Онзи, който преди четири дена беше изхвърчал от апартамента й.

„Не ме искаш в живота си, Виктория? Няма проблем. Отивам си, без да задавам никакви въпроси повече.“

Чувствайки се ужасно заради караницата им, на следващата сутрин тя му бе изпратила съобщение, в което се извиняваше за това, как бяха свършили нещата между тях. Отговорът му, дошъл няколко часа по-късно, бе кратък и не особено мил.

„Не го мисли.“

Оттогава не го беше виждала, макар да знаеше, че е наблизо. Вечер го чуваше през стената на спалнята — както обикновено, гледаше късните новини, докато тя лежеше в леглото си и се преструваше, че чете.

Известно време се бе колебала дали да не почука на вратата му и да се опита да изглади положението, но в крайна сметка бе решила, че навярно е най-добре да остави нещата така. Форд очевидно нямаше никакво желание да разговаря с нея… И тя несъмнено си го заслужаваше. Наистина беше сложила край на отношенията им напълно неочаквано, след като той я беше свалил от влака на ръце и всячески се бе опитал да й помогне.

„Сама си го изпроси, моето момиче.“

А, добре. Тя и дръзкото й подсъзнание отново си говореха. Очевидно недоволен от караницата с Форд, досадният вътрешен глас цяла седмица си мълчеше.

Ала като никога дръзкото й подсъзнание имаше право — наистина си го беше изпросила. И все още смяташе, че е постъпила правилно, само дето… не бе очаквала, че ще се чувства толкова гадно.

Очевидно просто трябваше да се върне към някогашната си рутина. Не се съмняваше, че тягостното усещане, което я изпълваше, ще се разсее след няколко дни, а дотогава тя щеше да продължи напред и да си върши работата.

Така че, когато няколко минути по-късно Уил влезе в стаята, за да й съобщи, че уговорката й за единайсет и половина е тук (вечно спорещият и заядлив противников адвокат, който веднъж я беше нарекъл „мъжемелачка“ в съда), Виктория се усмихна и се приготви за битка.

— Нека влезе.

 

 

Същата вечер Форд седеше в един от кварталните барове с бира пред себе си и зяпаше телевизора, по който течеше „Ванила Скай“, слушайки само с половин ухо поредния ерудиран дебат между Чарли и Тъкър: кое животно най-малко биха искали да срещнат в естествената му среда — акула, мечка или лъв.

— За каква акула говорим? — попита Чарли.

— Голяма бяла — отвърна Тъкър.

— Ами мечката? Кафява или гризли?

— Няма значение. Гризли.

Чарли помисли малко.

— Ами тогава избирам лъв.

— Би предпочел да се срещнеш с голяма бяла акула вместо с лъв? — изсумтя Тъкър презрително. — Друг път. Хората са безсилни във водата срещу едно от тези чудовища.

— Да, но от тези три животни нито акулата, нито мечката иска да те изяде — възрази Чарли. — За разлика от лъва.

Тъкър не беше съгласен.

— Лъвовете са мързеливи. Пък и мъжките, така или иначе, не ловуват. Ако току-що се е нахранил, бас държа, че би могъл да минеш покрай него, докато се излежава, и той просто ще подхвърли: „Как я караш, мой човек? Остана ми малко импала, ей там, под оная акация, ако я искаш.“

Форд поклати глава и отпи от бирата си.

— Кой каза, че трябва да е мъжки? — попита Чарли.

— Аз. Ако имах предвид женски, щях да кажа „лъвица“.

— Ти какво, да не си „Нешънъл Джиографик“? Кой казва „лъвица“? — Чарли се обърна към Форд. — Ами ти? Срещу кое животно най-малко би искал да се изправиш в естествената му среда — мечка, лъв или акула?

— Крокодил.

— Крокодил. Появи се още един кандидат. — Тъкър повика сервитьорката. — Мой ред е. — Погледна чашата на Форд, която беше празна едва до половината, и се ухили. — Караш полека, а? Да нямаш страстна среща с бъдещата ми съпруга след това по-късно тази вечер?

Форд го изгледа кисело.

— Всъщност с бъдещата ти съпруга вече не се срещаме.

Тъкър го зяпна с широко отворена уста.

— Какво? Кога се случи това?

— Човече, та тя беше на барбекюто у вас само преди шест дена — обади се и Чарли. — Кога успя да скапеш всичко?

Тъкър го смушка.

— Браво на теб, Чарлз. Страшно си деликатен.

Чарли го изгледа ядосано.

— Сякаш ти пък знаеш какво да кажеш. — Той посочи Форд. — Винаги Брук се оправя с деликатните ситуации.

— Така е. — Тъкър погледа Форд за миг, а после се наведе към Чарли и прошепна: — Май няма да е лошо да й пуснем съобщение. Струва ми се малко… потиснат.

За бога!

— Никой няма да пише на Брук — отсече Форд. — Първо, тя е в командировка и второ, изобщо не съм потиснат. — Виждайки недоверчивите погледи на приятелите си, той продължи: — Хайде де. От самото начало знаех, че това с Виктория не е нищо сериозно. Каза, че се нуждаела от лично пространство, така че се съгласихме да престанем да се виждаме. Не е кой знае какво. — Вярно, това беше посъкратена версия на случилото се предишния понеделник, но Форд не виждаше причина да сподели с Чарли и Тъкър подробностите за припадъка на Виктория… нито пък за последвалата караница.

Освен това, както бе осъзнал през тези няколко дни, вероятно беше за добро, че двамата с Виктория повече не се срещаха. Нещата между тях бяха започнали да стават прекалено… истински. А той не го искаше. В понеделник просто го бяха хванали неподготвен — не бе очаквал тя да прекрати всичко толкова неочаквано.

Не че имаше значение.

— И ти наистина си добре? — попита Чарли.

— Абсолютно — увери го Форд.

Тъкър вдигна бирата си.

— Човече, добре дошъл обратно.

Форд също вдигна чашата си и се усмихна широко.

— Че аз никъде не съм ходил.

Довърши бирата, като си разменяше майтапи с Чарли и Тъкър и се забавляваше страхотно. Приятелите му заприказваха някакви жени (много ясно!) и тъкмо когато обмисляше дали да си поръча още едно питие, Форд зърна дълга, кестенява опашка с крайчеца на окото си.

Обърна се рязко… и видя жена на двайсет и няколко години. Тя улови погледа му и се приближи с усмивка.

— Извинявам се — каза той. — Припознах се.

Хубава, с къса пола и невероятно дълги крака, тя посочи празната му чаша.

— Защо не ти поръчам едно питие, докато чакаме да се появи тази, с която ме обърка?

Форд оценяваше жеста и при други обстоятелства вероятно би приел предложението й.

— Благодаря, но тази вечер излязох само за да се видя с приятелите ми.

— Окей. Няма проблем. — И като сви безгрижно рамене, тя се върна при приятелките си.

Няколко минути по-късно Тъкър дойде при него и кимна към брюнетката.

— Ха. Мислех, че ще ти се отвори парашутът.

— Не, просто искаше да знае колко е часът. Каза, че си имала гадже. — Форд сви пресилено рамене. — Какво да се прави.

Тъкър го изгледа, а после се пресегна и стисна рамото му; гласът му изведнъж стана необичайно сериозен:

— Хей. Понякога печелиш, друг път губиш, нали така?

Форд се усмихна.

— Точно така, Тък.

В продължение на един дълъг миг никой от тях не каза нищо. Нямаше нищо за казване.

А после Тъкър отметна глава назад и се ухили.

— Значи, мога да се пробвам с брюнетката, нали?

Форд се засмя. Е, поне някои неща никога не се променяха.

— Действай.