Кристен Ашли
Завещанието (9)

Глава 9
Уви

Когато на следващия ден наближих къщата, видях, че пикапът на Джейк беше спрял на алеята. Той беше отзад и подреждаше кутии върху платформата.

Кутии с дрехите на баба.

Преглътнах и спрях зад него.

Тази сутрин Джейк се беше обадил с предложението, че навярно би било по-малко травмиращо за мен, ако не съм си вкъщи, докато той и приятелите му работят.

Мило предложение (тъй като Джейк, както бях открила вече, бе много мил), което бях приела. Ето защо позвъних на господин Уивър и го попитах дали би искал да прекара известно време в офиса си, въпреки че беше неделя, а аз щях да намина и да поседя с госпожа Уивър.

Той прие и докато Джейк се появи, аз вече бях излязла. Преди да го направя обаче, бях написала подробни бележки и ги бях налепила върху мебелите, лампите и дреболиите, които някога стояха в кабинета, ала сега бяха разпръснати из къщата, така че „момчетата“ на Джейк да могат да ги сложат там, където им беше мястото.

Освен това бях оставила пари за пица.

Сега минаваше един следобед и в къщата бе останал само той.

Видях го как скочи от платформата на пикапа, тъкмо когато аз слязох от взетата под наем кола и затръшнах вратата. Докато се приближавах към него, си мислех, че дори начинът, по който скачаше от пикапа, беше привлекателен. Мислех си също така, че всичко у Джейк Спиър беше привлекателно, особено кавалерското му и откровено държание от предишната вечер, да не говорим за това, че беше забавен и грижовен.

— Как я караш, Готина? — поздрави той широко ухилен и тръгна към мен.

При тези думи аз престанах да мисля за дрехите на баба в кутиите, усмихнах му се в отговор и спрях близо до него.

— Не съм сигурна как да отговоря на този въпрос, тъй като нищо не карам.

Ухилването му се превърна в привлекателна усмивка, разкриваща прекрасни бели зъби.

И тогава го направи. Протегна ръка, сложи я на тила ми и ме привлече нежно напред, след което се наведе и ме целуна по челото.

Определено бих предпочела да ме целуне някъде другаде. Желание се разля по тялото ми почти толкова мощно, колкото и предишната вечер, когато бе направил съвсем същото, и също като вчера, и този път едва потиснах порива да отметна глава назад, за да привлека устните му към друга част от себе си.

Успях някак да се сдържа, но когато се отдръпна, той направи нещо различно от предишната нощ.

Премести ръката си от тила върху брадичката ми, вземайки я в шепа, а лицето му остана съвсем близо до моето.

— Направихме го — каза тихо.

Аз кимнах.

— Искаш ли да видиш?

Аз отново кимнах.

Той пусна брадичката ми (уви), улови ме за ръка и ме поведе към къщата.

Стигнахме до вратата на кабинета и аз усетих как ме обзема различно чувство, когато видях, че мястото изглежда почти както през годините, преди баба да го превърне в спалня. Няколко неща бяха поставени не където трябва, а мебелите трябваше да бъдат донаместени.

Но в по-голямата си част всичко беше точно така, както трябваше.

И при вида му ме обзе облекчение.

— Благодаря ти, Джейк — прошепнах аз.

Той подръпна лекичко ръката ми — знак, че иска да насоча вниманието си към него, и задържайки както нея, така и погледа ми, каза нежно:

— Напълних две-три кутии с вещи, които не са дрехи. Сложих ги в спалнята на горния етаж. В пикапа са само дрехите й, както ме помоли. Ще ги занеса в благотворителната организация. Това е направено. Недей да бързаш с преглеждането на останалите вещи, но ако имаш нужда да бъда с теб, когато се заемеш, просто се обади.

Сгрешила бях.

Джейк не беше мил.

Беше благороден, самоотвержен и състрадателен. Той също бе обичал баба и всичко това нямаше как да е лесно за него.

— Не знам как… — започнах, но той ме прекъсна, като стисна лекичко ръката ми.

— Не се ли разбрахме, че не е нужно да казваш, нито да вършиш нищо. Както ти казах, направено е. Продължи напред, миличка.

Аз стиснах устни и кимнах, а той продължи:

— Поръчахме пица, след което изхвърлих кутиите и хартиените чинии. Боклукът ти беше препълнен, така че го изнесох навън.

Благороден.

Самоотвержен.

Състрадателен.

Джейк.

— Искаш ли да останеш за бира или нещо друго? — предложих, опитвайки се да не прозвуча прекалено обнадеждено, и за щастие, успях.

Той поклати глава и отново стисна ръката ми.

— С удоволствие бих останал, но Амбър наглежда Итън, докато Кон е на работа, така че трябва да се прибера у дома, за да може тя да продължи да се цупи в стаята си и да не тормози Ит с глупостите си.

Аз кимнах.

— Утре ще дойдем в шест? Навита ли си? — продължи той.

— Да, Джейк, ъъъ… навита съм.

Той отново се ухили широко и стисна ръката ми, а после се наведе и пак ме целуна по челото.

Този път се отдръпна, без да ме докосва повече (уви), и продължи да се усмихва още миг, преди да каже:

— До скоро, бейби.

— Ъъъ… да. До скоро.

Той ми намигна и стомахът ми се сви. Миг по-късно вече го нямаше.

Уви.

 

 

Семейство Флетчър тъкмо си бяха тръгнали, след като бяхме вечеряли заедно, когато мобилният ми телефон иззвъня.

Побързах да го взема и още по-бързо вдигнах, когато видях кой се обажда.

— Джейк.

— Здрасти, Готина — отвърна той. — Как мина вечерята с преподобния и благоверната му?

При думите му аз се вкамених.

Мили боже, обаждаше се просто за да си поприказваме.

Стана ми приятно.

Много приятно.

Стана ми толкова приятно, че се усмихнах в слушалката и отидох в кухнята, за да си направя чаша чай.

— Мина чудесно. Той е много интересен човек, а тя е изключително приятна. И двамата много обичаха баба. Беше прекрасно да ми погостуват.

— Това е хубаво, бейби.

Поставих чайника на котлона и попитах:

— Как е Амбър?

— Идея си нямам, при положение че откакто съм си дошъл, си подаде носа от стаята си само веднъж, колкото да си вземе нещо за ядене, и отново изчезна.

— О, боже — промърморих аз.

— Обикновено бих й дръпнал едно хубаво конско за нещо подобно, но ядем пред телевизора, така че не е, като да изпуска някаква голяма семейна вечеря. Освен това никога не си е падала по футбола, а взема цупенето си много на сериозно, така че когато си стои в стаята, с момчетата можем да си гледаме мача на спокойствие.

Обичаше футбола. Не би трябвало да се изненадвам, при положение че беше бивш спортист. И все пак то ме разтревожи, без сама да съм сигурна защо. Аз не харесвах нито един спорт и не им отделях никакво време. Не и откакто бях принудена да го правя, докато живеех с баща ми. Освен това с Джейк бяхме просто приятели, така че не би трябвало да има значение, че не споделям удоволствието му от някое развлечение.

И все пак то ме разтревожи.

Това си помислих.

На глас казах:

— Разбира се.

— Давам й до края на деня. Утре ще трябва да сложи край на драмите си.

— Не ти завиждам.

— Да — отвърна той и дори в тази кратка дума гласът му трепна развеселено. — И аз не си завиждам.

В това нямаше никакъв смисъл. Естествено, че не можеше да завижда сам на себе си.

Не му го казах. Вместо това споделих:

— Жан-Мишел отговори на имейла ми за Амбър. Когато утре споделя с нея какво ми е писал, това може би ще я поразведри.

— Като си спомням как реагира предишния път, предполагам, че сигурно ще помогне.

Аз отново се усмихнах, доволна, че бях състояние да сторя нещо, което щеше да зарадва Амбър.

— Окей, бейби, аз ще те оставям. Кон току-що се появи със сос „Ро-Тел“, така че е време да се тъпчем, докато ни прилошее, и да гледаме втората половина на мача.

Аз сбърчих вежди.

— Сос „Ро-Тел“?

— Сос „Ро-Тел“ — повтори той и обясни: — Изсипваш консерва „Ро-Тел“^[1] върху блокче „Велвита“^[2], мяташ го в микровълновата, разбъркваш го, отново в микровълновата, докато не стане съвсем гладко, след което го омиташ, използвайки царевичен чипс.

Нямах представа какво е „Ро-Тел“, но само при споменаването на „Велвита“ стомахът ми се обърна. „Велвита“ наподобяваше сирене, но аз знаех какво е сирене и бях опитвала почти всички видове. „Велвита“ определено не беше едно от тях. Повдигаше ми се дори само от вида й.

Това ме накара да се замисля, защото всъщност никога не я бях опитвала. А това на свой ред ме накара да се замисля, че съдя нещо, без да го познавам.

Което означаваше, че по нищо не се различавам от онези деца, които отказват да опитат храна, която няма откъде да знаят, че не харесват. Така че реших да си купя „Велвита“ и да си съставя собствено мнение.

При тази мисъл ми хрумна, че минава осем и половина. Предполагах, че децата трябва да си легнат скоро, тъй като на другия ден бяха на училище. А е трудно да спиш добре, когато си ял малко преди това. Защо изобщо ядяха отново?

Не споделих нищо от тези си мисли. Вместо това казах:

— Тогава най-добре да те оставя да се върнеш при мача си.

— Следващата неделя трябва да ни дойдеш на гости.

Топлина заля цялото ми тяло; не възторг от перспективата да гледам футболен мач, още по-малко пък от това, че ще се наложи да се запозная със соса „Ро-Тел“, а защото щях да бъда с Джейк и момчетата му, правейки, ами… каквото и да е.

— Ще ми бъде наистина приятно.

— Значи, се разбрахме — заяви той. — До утре, Готина.

И ето го пак.

Готина.

Нещо, което предишната вечер бях решила, че не просто харесвам, ами обожавам. В него имаше фамилиарност, също така шеговитост (защото виждах, че в неговите очи наистина бях готина) и задушевност.

Първите две ми харесваха.

Последното като нищо обожавах.

Разбира се, това също не му казах.

— До утре, Джейк.

— Ще се видим утре, Джоузи! — провикна се някой от другата страна, но не беше Джейк, а Итън.

И отново топлина заля тялото ми.

— Моля те, кажи на Итън, че нямам търпение да го видя отново — помолих аз Джейк.

— Ще му кажа, бейби. До утре.

— До утре, Джейк.

— Чао, Джоузи.

— Чао.

А после той затвори и вече го нямаше.

Уви.

 

 

На вратата се позвъни и аз забързах по коридора.

Беше шест часът и две минути. Джейк и децата бяха тук. Бях се постарала с външния си вид не само защото винаги го правех, но защото ми предстоеше да се запозная с Конър, нещо, което бях очаквала през целия ден (така както бях очаквала отново да видя Итън и Амбър, и най-вече Джейк). Имаше и още нещо, което ме изпълваше със смътно безпокойство.

Не бях сигурна какво точно, но като се замислих, ми хрумна, че синът би могъл да прилича на баща си. И тъй като Джейк беше мил, благороден, самоотвержен и състрадателен, нищо чудно и синът му да беше такъв. А ако беше такъв, вероятно щеше да иска да предпази семейството си (с които аз прекарвах време) и спомена за баба (върху който моето държание не биваше да хвърли сянка).

Никога не си бях представяла, че може да ме е грижа какво мисли за мен едно седемнайсетгодишно момче. С Итън и Амбър не бях изпитала нищо такова.

Но разбира се, тогава все още не познавах и Джейк. Сега знаех, че Итън и Амбър ме харесват. И определено знаех, че харесвам Джейк.

Затова смятах, че е задължително да спечеля Конър.

Което означаваше, че бях избрала всекидневно облекло, или по-точно — моята версия на всекидневно облекло. Дънки. Блуза с цвят на магарешки бодил, която падаше свободно от раменете, стесняваше се около кръста и обгръщаше хълбоците ми до средата на бедрото. Тоалетът завършваха семпли опушено сиви обувки деколте с изящно десетсантиметрово остро токче.

Поех си дъх и отворих вратата.

В мига, в който го направих, ме посрещна същото видение, както преди няколко дена… почти.

Джейк, привлекателен както винаги (с пуловер с V-образно деколте, под което се виждаше яката на тениската му). Итън, който този път носеше суитшърт, който също оповестяваше любовта му към някакъв спортен отбор. Амбър, чийто грим днес не беше толкова тежък, но за сметка на това облеклото й бе все така неуместно, нацупена и застанала встрани.

И най-сетне — Конър, много по-красив отблизо, облечен като баща си, само дето неговият пуловер беше с яка по врата. И освен това ме гледаше изучаващо.

Аз преглътнах.

— Джоузи! — Итън се стрелна напред и ме прегърна през кръста.

Аз сложих ръка на рамото му, сведох очи към главата му… и това беше всичко, за което имах време, преди той да отскочи назад и да вдигне поглед към мен.

— Здравей!

И преди да успея да кажа каквото и да било, се стрелна покрай мен в къщата.

— Бейби — промълви Джейк и дойде съвсем близо до мен.

Сложи ръка на хълбока ми и пръстите му ме стиснаха лекичко, докато се навеждаше към мен, но не за да ме целуне по челото. Бях връхлетяна от изкусителния му парфюм, ала това беше само началото. Небръснатата му буза се плъзна по моята и устните му се спряха до ухото ми.

С огромно усилие потиснах тръпката, която разтърси цялото ми тяло при допира му, и прошепнах с усмивка:

— Джейк.

Той се отдръпна и отвърна на усмивката ми, а после ме побутна в къщата.

Амбър и Конър влязоха с него и след като затвори вратата, той отново сложи ръка на хълбока ми и ме представи:

— Джоузи, запознай се с момчето ми, Конър.

Аз вдигнах очи към него, усмихнах се и протегнах ръка.

— Конър, чувала съм толкова хубави неща за теб. За мен е удоволствие.

— Сериозно? — Странният му отговор ме накара да примигам.

— Ами, ъъъ… разбира се, че сериозно.

Устните му се разтеглиха в изключително привлекателна усмивка, а после той се приближи и ме прегърна силно.

Аз просто си стоях там, отпуснала ръце до тялото си, без да знам какво да направя, а и неспособна да направя каквото и да било, защото той беше много силен. Макар и хладно от това, че бе стоял навън, тялото му ме стопли и прегръдката му беше повече от приятна.

Също като брат си, той показваше чувствата си лесно, макар и за кратко.

Не след дълго се отдръпна и сведе очи към мен.

— Много съм слушал за теб от Лиди, а после и от Итън. Адски е готино да се запознаем.

— Аз… ами да. Добре — заекнах, след което си поех дъх, за да се стегна, и погледнах към Амбър.

— Здравей, Амбър.

С увиснали рамене и поглед, вперен някъде зад мен:

— Аха.

Без да отмествам нетрепващ поглед от нея, аз заявих:

— Ако обещаеш да не измърмориш, изсумтиш или смънкаш нито една дума повече тази вечер, ще ти покажа какво ми изпрати Жан-Мишел. И преди да решиш дали да приемеш тази уговорка, нека споделя, че той наистина се впечатли от снимката ти и отиде много по-далеч от това, просто да нахвърли няколко препоръки.

Докато говорех, очите й се бяха върнали върху мен, така че аз ги задържах и повторих:

— Много по-далеч.

— Наистина ли? — прошепна тя.

— Наистина — уверих я аз.

— Впечатлил се е от моята снимка? — Тя продължаваше да шепти.

— Нямам представа как може да се учудваш, след като вече ти казах, че си много привлекателна.

Тя също задържа погледа ми за миг, премести очи към баща си, който стоеше до мен, и отново се обърна към мен.

— Ами тогава приемам.

— Отлично — отвърнах аз и се отправих към кухнята, следвана от най-големите членове на семейство Спиър. — Нямам търпение да ти покажа какво е направил — добавих и прекрачих прага.

— Бира, татко? — провикна се Итън, макар да беше откъм нашата страна на плота за готвене, така че баща му стоеше само на няколко крачки от него.

— Благодаря, приятелче — отвърна Джейк.

— Итън, след като с Амбър свършим едно-две неща, ще приготвя сос холандез. Ще съм ти благодарна, ако ми помогнеш — казах аз и лицето му грейна.

— Не знам какво е това сос холандез, но… супер!

— Сосът холандез е много вкусен, но освен това е труден — споделих аз. — Ще има нужда от постоянна бдителност.

— И постоянна бдителност не знам какво е, но и за това съм готов — увери ме той.

— Означава, че ще трябва да не го изпускаш от поглед, Ит — обясни Джейк и пристъпи навътре в стаята.

— Мога да го направя — каза Итън на баща си, а аз погледнах Конър и обявих:

— С него ще залея аспержи. Би ми било много приятно, ако поне го опиташ.

По някаква причина устните му потръпнаха за миг, преди да отговори:

— Окей.

Аз кимнах, след което се приближих до кухненската маса и повиках:

— Амбър. Ела.

Тя се присъедини към мен, а аз погледнах към Джейк, който отпиваше от бирата си, застанал до Итън край плота за готвене. Изобщо не се учудих, че Конър беше напъхал глава в хладилника.

— Днес отидох до магазина за електроника и си купих компютър и принтер. Вече ги инсталирах — съобщих на Джейк, при което по лицето му бавно се разля усмивка.

Тя се прехвърли и върху моите устни и аз с голямо усилие потиснах чувството, което това предизвика у мен.

— Поздравления, Готина — закачи ме той.

Усетих как крайчетата на устните ми се извиват нагоре, докато поклащах глава, преди да продължа:

— Освен това се свързах с кабелната компания. Баба има кабелна телевизия, но не и интернет. Могат да го включат, но се нуждаят от достъп до къщата, за да инсталират контакти.

— Ясно — отвърна той, все така широко ухилен, и аз продължавах да се боря с реакцията си, когато продължих:

— Това ми напомни, че все още плащам за кола под наем и реших да направя нещо по въпроса. Докато съм тук, ще ми трябва транспорт и не е нужно да плащам безбожните цени на кола под наем, за да го имам. Огледах колата на баба и тя не само не пали, но и не е моят стил. Ще трябва да я продам, когато си купя нов автомобил, но не мога да го направя, когато тя не работи.

При тези думи нещо пробяга по лицето му, нещо, което не разбрах съвсем, освен че беше нещо хубаво.

— Двамата с Кон ще идем да хвърлим едно око на буика, докато вие с Итън приготвяте соса — предложи Джейк.

— Ще ви бъда задължена. Ала ще трябва да поискам още една услуга, тъй като само веднъж съм купувала автомобил и изживяването далеч не беше приятно. Доколкото съм чувала, продавачите на коли вземат мъжете по-сериозно, отколкото жените и тъй като ти си доста едър и си известен по тези места като боксьор, ако ме придружиш, предполагам, че няма да ме излъжат. Знам, че искам прекалено, но…

Джейк не ме остави да довърша:

— Само ми кажи, когато си готова. Аз съм насреща.

Беше насреща.

Май винаги бе насреща за важните неща.

И това ми харесваше.

— Благодаря ти — казах тихичко.

— Каквото поискаш, Джоузи — отвърна той също така тихо.

Почувствах как погледът ми омекна. Усетих и още нещо, затова се огледах из кухнята и видях как Итън се усмихва на баща си, Конър мести очи между баща си и мен със замислено изражение. Амбър, когато най-сетне стигнах до нея, също гледаше към баща си, а лицето й беше отражение на това на по-големия й брат.

— Амбър — повиках я и тя ме погледна. — Да прегледаме онова, което Жан-Мишел направи за теб.

— Окей — кимна тя.

Аз се обърнах към масата и отворих папката, където бях сложила онова, което Жан-Мишел ми беше изпратил. Беше се наложило да свържа телефона си към компютъра, за да изкарам снимките на хартия и именно това ме беше изпратило в магазина за електроника.

Когато отворих папката, чух как Амбър ахна.

От възторг.

Този звук ми хареса толкова много, че ме заля нова вълна от топлина. Пресегнах се, улових ръката й и внимателно я дръпнах по-наблизо.

— Както виждаш, Жан-Мишел е скицирал лицето ти, както и различни части от него, за да може да се съсредоточи върху тях — казах тихичко, прелиствайки страницата, за да й покажа следващата рисунка. — Към всяка скица е приложил инструкции, както и препоръчани продукти и цветове.

Докато отгръщах на следващата страница, я погледнах и видях, че се взира прехласнато в рисунките.

— Когато наказанието ти свърши, ако баща ти позволи, ще отидем в мола и ще ти купя някои от продуктите.

При това мое предложение тя откъсна поглед от скицата на очите й, оцветени от Жан-Мишел в прекрасни матови оттенъци на кафяво и зелено, и ме зяпна с удивление.

Прииска ми се да имах фотоапарат, за да мога да й покажа колко по-привлекателна изглежда, когато лицето й бе озарено от възторг, вместо помрачняло от раздразнение.

— Сериозно? — попита тя и аз си помислих (макар и да не го споделих на този етап), че тази дума се използва прекалено често от семейство Спиър.

— Да.

— Само че… — Тя погледна към скицата и отново към мен. — Познавам тези продукти и те не са никак евтини.

— Подарък за рождения ден.

— Ама рожденият ми ден беше преди няколко месеца — възрази тя.

— Закъснял подарък за рождения ден — уточних аз.

— Ужасно бих се радвала — прошепна тя и красивото й лице говореше, че наистина е така.

— Отлично. Само че отсега трябва да те предупредя, че това предложение си има едно условие и то е да продължиш да говориш ясно, без никакво мрънкане, както и да използваш тези продукти според препоръките на Жан-Мишел, без да се поддаваш на слабостта си към драматичното.

Бях се поколебала дали да не включа и темата за облеклото й в това предложение, настоявайки да престане да се облича като начеваща евтина компаньонка, ала реших да не отивам прекалено далеч толкова рано.

Уви, при моите думи лицето й придоби предпазливо изражение и тя попита:

— Да не се опитваш да ме подкупиш с гримове?

— Абсолютно.

Тя ме зяпна и дълго остана така.

Аз чаках търпеливо, задържайки погледа й.

Най-сетне тя избухна в смях.

Аз се отпуснах, но докато го правех забелязах, че смеейки се, тя бе дори още по-хубава.

Погледна към баща си и заяви:

— Знаеш ли, татко, сигурно нямаше да съм чак такъв трън в задника, ако ме подкупваше със страхотни скъпарски гримове.

Преместих очи към Джейк, който гледаше дъщеря си с топло изражение на лицето.

— Ще го имам предвид — каза той, а крайчетата на устните му потръпваха.

Въпреки че изражението на Джейк наистина ми харесваше, изпитах миг съжаление, задето не бях включила и намаляването на ругатните в подкупа си.

— Е, може ли да отида на покупки с Джоузи? — попита Амбър баща си.

Джейк се приближи до нас.

— Когато наказанието ти изтече, давай смело.

Аз се усмихнах от удоволствие, а Джейк обърна топлия си поглед към мен.

Усмивката не слезе от лицето ми дори докато се мъчех да потисна още една тръпка.

Джейк спря съвсем близо до мен, фамилиарна, интимна близост, която страшно ми харесваше, и заяви:

— Трябват ми ключовете за буика, Готина.

— На плота до телефона са.

Той обаче не отиде там, а остана все така близо, задържайки очите ми със своите и от погледа им, същия бях видяла и първия път, когато вечерях със семейството му, усетих още една тръпка.

— Намерих ги, татко — обади се Конър.

— Окей — промърмори Джейк, без да откъсва очи от мен.

Почувствах, че ми е трудно да дишам.

Стана ми още по-трудно, когато той се приведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Ти си шибаният връх, Готина.

Тези думи не означаваха нищо за мен, ала от начина, по който ги произнесе, открих, че означават всичко.

— Да разбирам, че това е нещо хубаво? — попитах и той се отдръпна, но така, че лицето му остана близо.

— Правилно разбираш.

От близостта му и онова, което тя причиняваше на дишането ми, трябваше да положа голямо усилие, за да се усмихна, но някак си успях да го направя.

Той се усмихна в отговор, ала после, уви, се обърна и се отдалечи, давайки знак на Конър.

— Да вървим.

— Може ли вече да започнем соса, Джоузи? — обади се Итън. — Умирам от глад.

— Разбира се — отвърнах и погледнах към Амбър, която, напълно погълната от скиците, прелистваше страниците (които съвсем не бяха малко, тъй като Жан-Мишел бе проявил голяма щедрост с времето и таланта си) и ги изучаваше съсредоточено. — Както виждаш — започнах тихичко и тя обърна очи към мен, — ти си много хубава, Амбър. Много — подчертах и удивлението отново огря лицето й, докато аз продължих шепнешком: — Недей да го криеш, прекрасно момиче. Направи ни услуга и го покажи на света.

Устните й се разтвориха и аз докоснах опакото на ръката й, преди да я оставя на мира и да отида при Итън.

 

 

— Спри тук! — обадих се аз.

Бяхме вечеряли, след което се бяхме оттеглили в дневната, за да погледаме телевизия.

По време на вечерята Конър се беше опитал да изяде аспержите си, но по изражението му си личеше, че всеки път, когато слага залък в устата си, го прави от само от учтивост (което според мен беше много мило и говореше добре за него). Ала тъй като очевидно не му харесваше, аз го уведомих, че не е нужно да ги изяде до последното парче, отбелязвайки си наум да опитам с броколи следващия път, когато дойдат на вечеря в Лавандуловата къща.

Сега Итън седеше на пода до малката масичка и си пишеше домашното. Амбър се беше настанила в едно от креслата, след като ни беше уверила (нещо, което на мен ми се стори доста подозрително), че домашните й са написани. Конър беше някъде из къщата, тъй като му беше позвънила една от неговите „мадами“ (което по някаква странна причина бе накарало баща му да го изгледа многозначително, на което Конър бе отговорил с едно беззвучно „Знам“, преди да изчезне от стаята).

Самата аз седях на дивана до Джейк, място, на което той ме беше сложил, настанявайки се до мен и слагайки ръка около хълбоците ми, за да ме придърпа до себе си.

Макар че очевидно предпочитах сама да избера местото си, имаше нещо в постъпките му (да не говорим за местоположението ми), което ми харесваше още повече.

Много повече.

Амбър беше поела контрола над дистанционното и току-що беше попаднала на предаване, което много харесвах.

При нареждането ми тя задържа на този канал в същия миг, в който Джейк възропта:

— Бейби, няма да гледаме „Проект подиум“^[3].

— По никой начин! — присъедини се и Итън.

Аз се обърнах към Джейк.

— Но ние просто трябва да го направим. Това предаване е отлично. Гледала съм го няколко пъти преди и то е прекрасно.

Джейк задържа погледа ми и отговори:

— Джоузи, никое риалити предаване не е прекрасно.

Аз сбърчих вежди и го уведомих авторитетно:

— Не е риалити. Това е модно предаване.

— Вече съм повече от сигурна, че ще е страхотно, ако Джоузи остане — заяви Амбър и аз я погледнах. — Още една жена означава повторения на „Проект подиум“ и никакъв футбол в понеделник вечер.

От думите на Амбър ми стана много приятно и аз отново се обърнах към Джейк, усмихвайки се.

— Ще изпуснем началото на мача, така че го записваме. С момчетата ще го изгледаме по-късно. Ала сега нека погледаме нещо, което се харесва на всички ни.

— Аха — съгласи се Итън.

Имах чувството, че разликата между онова, което ние с Амбър бихме искали да гледаме, и онова, което биха си избрали Джейк и Итън (както и Конър, когато се върнеше от разговора със своята „мадама“), щеше да е прекалено голяма, за да успеем да я преодолеем.

Само че не мислех за това.

Просто исках да гледам „Проект подиум“.

За да го постигна, се приведох към Джейк и взех да го увещавам:

— Джейк, ти просто не разбираш. Онова, което правят в предаването, е забележително. Един творец се вдъхновява от много неща, ала обикновено има свободата сам да открие вдъхновението си. В тази програма им казват от какво да се вдъхновят и те трябва да го използват, и е страшно трудно да се твори при такива условия. Освен това имат съвсем малко време, за да оформят идеята си, а периодът, в който трябва да направят същинските дрехи, е… ами почти престъпно кратък.

Веждите на Джейк подскочиха, също като крайчетата на устните му.

— Престъпно?

— Действително — отвърнах аз напълно сериозно. — А Тим Гън е изключително талантлив. Не съм виждала друг с толкова набито око, а аз работя в модните среди от двайсет и три години. Да не говорим пък, че държанието му е изключително привлекателно, а умението му да общува с емоция, откровеност и дипломатичност е достойно за възхищение. Дори само той е достатъчна причина да се гледа това предаване. Освен това съдиите също са много талантливи и от коментарите им може да се научи много.

Джейк започваше да губи битката с усмивката, напираща на устните му, както и, надявах се аз, решимостта да лиши Амбър и мен от предаването ни, затова се приведох още по-близо до него, за да продължа да го умолявам.

Ала преди да успея да го направя, се обади Амбър:

— О, господи! — ахна тя и аз я погледнах. — Току-що ми просветна. Познаваш ли Хайди или Зак?

Аз наклоних объркано глава.

— Зак?

— Зак Позен — поясни тя. — Той зае мястото на Майкъл Корс.

— Мили боже — прошепнах от удоволствие. — Зак Позен участва в предаването?

— Аха. И е върхът — уведоми ме Амбър.

Това вече трябваше да го видя.

Ето защо обърнах глава към Джейк и го осведомих:

— Зак Позен е извънредно талантлив. Това е крайно интригуващо. Загубата на Майкъл Корс е удар, но страшно ми е интересно да видя какво допринася Позен за предаването.

И за да се уверя, че ще ме разбере, аз подчертах думата „страшно“ и сложих умолително ръка на гърдите му.

Когато млъкнах, видях, че очите му се бяха стоплили, и почувствах, че ще стане на моята, от което по цялото ми тяло се разля топлина.

Той потвърди, че не съм се излъгала, когато промълви:

— Ще изгледаме предаването ти, бейби.

Усмихнах се широко и очите на Джейк се спряха върху устните ми.

— Татко! — възкликна Итън от възмущение и Джейк го погледна.

— Само един час е, Ит. Ще го преживееш.

— Всъщност е час и половина — поправи го Амбър.

— Исусе — измърмори Джейк, без да прикрива ужаса в гласа си, и по някаква причудлива причина това ми се стори много забавно.

Така че отново му се усмихнах.

Очите му се върнаха върху устните ми и топлина отново обля една част от тялото ми. И тя не беше сърцето ми.

— Супер! — провикна се Амбър и аз си заповядах да откъсна очи от Джейк и да я погледна. — Е, познаваш ли Зак или Хайди?

— Уви, не — отвърнах и лицето й помръкна. — Разбира се, Хенри е снимал Хайди, така че съм разговаряла с нейните хора, но сесията се състоя, докато бях другаде, подготвяйки снимките на един клип. Но пък веднъж присъствах на едно парти с Нина Гарсия. Само че ме заболя главата и трябваше да си тръгна, преди да успея да се запозная с нея.

— Кофти — измърмори Амбър.

Така си беше. С голямо нетърпение бях очаквала да се запозная с госпожица Гарсия.

Престорих се, че не съм чула Амбър да мърмори, и като се настаних удобно, обърнах очи към телевизора и наредих:

— Да започваме, Амбър.

— Супер — каза тя и натисна копчето на дистанционното.

Гледах много внимателно, тъй като показваха сцени от предишния епизод, а аз исках да си наваксам пропуснатото, доколкото бе възможно. Въпреки това далеч не ми убягна, че Джейк протегна ръка и я обви около раменете ми, за да ме притегли към себе си.

Беше топъл, беше ми удобно и за да ми стане още по-топло и по-удобно, аз се облегнах на него и подвих крака до себе си, за да се сгуша още по-близо.

В този момент се появи Конър и измърмори:

— Какво е това, по дяволите? „Проект подиум“? Сериозно?

— Шшт! — изсъска Амбър (преди да успея да го направя аз).

Вдигнах очи към Конър и видях, че не гледа с отвращение към телевизора, а към баща си и мен, сгушени на дивана, и си личеше, че си прави някои заключения. Очите му се преместиха върху Амбър, ала аз изпусках предаването си, така че отново насочих вниманието си към телевизора.

Джейк се отпусна на дивана, вдигна обутите си в ботуши крака върху масичката и ме притисна още по-плътно до себе си.

Аз се настаних удобно и облегнах с въздишка буза на гърдите му.

След което изгледах „Проект подиум“ със семейството на Джейк, бъбрейки си с Амбър, за да споделим мненията и коментарите си, които бяха учудващо (и удовлетворяващо) еднакви.

В крайна сметка спечели дизайнерът, който искахме да спечели, а онзи, който (уви) беше изработил един доста необичаен тоалет и според нас трябваше да отпадне, наистина отпадна и двете с нея се спогледахме и се усмихнахме в знак на съгласие.

И това също ме сгря.

 

 

— Дай ни една минута — нареди Джейк и като ме улови за ръката, ме издърпа настрани от продавача в автокъщата.

Беше следобедът на следващия ден и аз си бях избрала кола.

Кола, която, можех да прочета върху профила на Джейк, докато се отдалечавахме от продавача, той не одобряваше.

Спряхме така, че продавачът да не може да ни чуе, и без да пуска ръката ми, той се обърна към мен.

— Бейби, няма да купиш тази кола.

Аз примигах насреща му.

— Но, Джейк, цветът много ми харесва.

Той ме зяпна. Невярващо, ако разчитах правилно изражението му.

— Освен това не е скъпа — продължих, макар че цената не беше проблем.

Нещо, което бях споделила с Джейк, поради което вече бяхме минали през магазините на „Порше“, „Лексус“ и „Кадилак“, преди да спрем в тази автокъща по моя прищявка. Която прищявка се изразяваше в това, че зърнала на паркинга колата, която бях изпробвала току-що, аз се бях провикнала: „Да спрем тук!“.

Джейк, какъвто си беше, беше спрял.

— Не е скъпа, защото е на една година и е навъртяла близо сто хиляди километра — заяви той.

— Това много ли е?

Той отново ме зяпна, преди да поклати глава и да погледне за миг към ботушите си.

— Да, много е. Означава, че предишният й собственик я е карал като луд. Което, преди да си ме попитала, не е хубаво.

— О! — промълвих аз.

— При положение че можеш да си го позволиш, ще вземеш поршето — заяви той.

Принудена бях да призная, че поршето „Кайен“ наистина беше много луксозно и возеше изключително меко.

Въпреки това отбелязах:

— Доколкото съм чувала, да си купиш чисто нова кола, означава, че изкараш ли я от паркинга, тя губи голяма част от стойността си.

— Което е проблем, ако искаш да я продадеш след месец или година — отвърна той. — Поршето обаче е от друга класа, което означава, че ако се появят проблеми, това ще е след време и като казвам след време, имам предвид след много време и най-вероятно ще се дължи на амортизация и нищо друго. Колата е солидна. Няма да ти създава никакви неприятности. И сигурно ще я притежаваш двайсет години, без да ти се наложи да се разправяш с нищо, освен с обикновената поддръжка.

Нямах представа какво ме очаква в бъдеще, знаех само, че Лавандуловата къща и Магдалийн бяха част от това бъдеще. А докато бях тук, щях да се нуждая от надежден транспорт. И беше крайно невероятно да поискам да се нагърбя с тежката задача по купуването на нова кола след шест месеца, година или дори десет.

— Освен това е черно — продължи Джейк и аз отново насочих вниманието си към него. — Черното е секси. Онзи „Кайен“ в черно е още по-секси. Ти в каквото и да било, дори и в миниван, ще си секси. Ти в онзи „Кайен“… — Той спря за миг и се ухили широко. — Изпепеляващо секси.

— Ще взема поршето — съгласих се незабавно.

— Мъдър избор, Готина — ухили се той одобрително.

Аз отвърнах на усмивката му.

След това, все така, без да пуска ръката ми, ме поведе към пикапа си, като в същото време обърна глава към продавача и се провикна:

— Благодарим за отделеното време.

Лицето на продавача помръкна.

Джейк отключи колата си с дистанционното, отвори вратата откъм мястото на шофьора и ме сложи да седна, след което се настани зад волана и подкара към магазина на „Порше“.

Както с всичко, което ми даваше, Джейк не се беше скъпил с времето си този следобед.

Ето защо отбелязах:

— Смятам, че за помощта ти този следобед дължа още една вечеря на теб и на семейството ти.

— Бейби, след сьомгата и сотираните картофи, и невероятния ти сос холандез, последвани от домашно приготвено тирамису, които ни поднесе снощи, няма да ти откажа. Но за твоя информация на мен ми е приятно да бъда с теб, така че удаде ли ми се възможност, ще се възползвам от нея, дори това да означава да кръстосвам целия окръг, оглеждайки коли и разправяйки се с продавачи. Така че нищо не ми дължиш.

Бях спряла да дишам, когато ми каза, че му е приятно да бъде с мен.

Разбира се, на мен също ми харесваше да бъда с него. И то много. И винаги когато бях с него, ми харесваше все повече и повече.

Уви, харесваше ми не по този начин, по който на него.

Въпреки това, години наред ми беше приятно да бъда с Хенри не така, както на него му харесваше да бъде с мен, и бях оцеляла.

Можех да го направя отново.

Нямаше да е лесно и колкото повече опознавах Джейк (и семейството му), толкова по-трудно ставаше.

Ала единствената ми алтернатива бе изобщо да не бъда с Джейк (и семейството му), а за малкото време, през което ги познавах, вече бях разбрала, че това би било по-лошо.

Така че щях да го направя, независимо колко трудно беше.

И щях да го правя, докато мога.

— Макар че, ако трябва да съм откровен, с момчетата можехме да минем и без „Проект подиум“. С Итън резултатът бе, че се съсредоточи върху домашните си, а не върху телевизора, но Конър едва не го уби.

Аз се усмихнах широко и казах:

— Следващия път с Амбър ще отидем да го гледаме в друга стая.

— Забрави, ако го гледаш в друга стая, няма да си на дивана с мен, така че ще се наложи да преглътна „Проект подиум“.

Усмивката ми стана още по-широка.

Да, харесваше му да бъде с мен.

И това много ми харесваше.

Страшно много.

Отидохме в салона на „Порше“ с пикапа на Джейк.

Аз се прибрах в Лавандуловата къща с чисто ново черно порше „Кайен“, следвана от Джейк, който се беше спазарил отлично.

Заради мен.

 

 

На следващия следобед, за да отвлека мислите си от Илайза Уивър и плашещото опустошение, което болестта й причиняваше, аз си тръгнах от къщата им веднага щом господин Уивър се прибра от офиса.

Качих се в новото си порше и излязох от алеята им с телефон в ръка.

Следващата ми цел беше молът. Не защото бях на път да остана без дрехи (тъй като летях в първа класа, имах право на повече багаж, пък и знаех как да си стягам куфара, така че винаги бях готова за всичко). Не, нуждаех се от друг тип дрехи.

Освен това трябваше да направя ежедневното си обаждане на Хенри.

Последните няколко дни бяхме разговаряли много набързо най-вече защото той не можеше да ми отдели много време. И все пак аз му се обаждах и това като че ли го беше поуспокоило.

Така че днес му позвъних в движение, докато бях заета с друго.

— Джоузефин — поздрави той, а в гласа му се долавяше усмивка.

— Здравей, Хенри — отвърнах аз по същия начин, защото наистина се усмихвах.

— Как си, миличка?

— Добре. Заета. Трябва да се свършат много неща. Както ти казах, че ще направя, вчера успях да си купя нова кола, което е добре. Само избирането и попълването на документите след това (което не само отнема много време, но е и досадно) ми изяде целия следобед, а трябва да си купя дрехи, тъй като в градината има още работа, а не мога да се погрижа за нея, облечена във „Версаче“.

— Работа в градината? — повтори Хенри.

— Да — потвърдих и включих мигача, намалих за предстоящия „стоп“, мислейки си, усетила плавното забавяне, че Джейк беше напълно прав за този автомобил. Беше възхитителен. — Така че трябва да отскоча до мола и да се прибера възможно най-бързо, защото Джейк се обади. Намерил е мераклия за буика на баба, така че трябва да се върна в Лавандуловата къща и да се срещна с Джейк, за да сме там, когато купувачът пристигне.

— Намерил е мераклия — промърмори Хенри някак странно, а после: — Ние?

— Именно — потвърдих аз и завих. — Очевидно нямам представа как се продава кола, така че Джейк ще преговаря вместо мен. А утре трябва да дойдат от кабелната, за да ми сложат интернет, и разбира се, сега, когато наказанието на Амбър изтече, обратно в мола, за да й купя малко гримове. Освен това помагам, като се грижа за Итън след училище, но този път Амбър ще бъде с него, понеже ще ходим в мола.

— Амбър и Итън?

— Децата на Джейк — обясних и добавих: — Както и Конър. Той е най-големият. Не го виждам често, защото работи в „Пътника“ и си има цял куп мадами, които му поглъщат всичкото време. — Поех си дъх и попитах: — А ти как си?

Преди той да успее да отговори, телефонът ми изпиука.

— Един момент, Хенри. — Погледнах екрана за миг и отново го допрях до ухото си. — Много съжалявам, но е Джейк и трябва да вдигна. Може да става въпрос за буика.

— Джоузе…

— Утре ще ти се обадя — казах бързо, за да не изпусна обаждането. — Но се надявам, че си добре. Грижи се за себе си, Хенри.

И преди той да успее да каже и дума, аз вдигнах на Джейк.

— Здравей, Джейк.

— Здравей, Готина. Добре ли си?

— Аз — да. Но не и Илайза.

Миг мълчание, а после:

— Мамка му. По-зле ли е?

— Мъчително е да я гледам как се влошава с всеки изминал ден.

— Бейби — меко каза той и макар да не излекува тревогата ми за Илайза Уивър, тази двусрична дума беше истински балсам за нея. — Тревожа се, задето го правиш. Тя не отива на добре, ти си имаш много неща на главата и това може да ти дойде в повече.

— Добре съм, Джейк — отвърнах тихичко. — Илайза е тази, която не е добре.

— Наясно съм с това и то е адски кофти за нея. Съчувствам й, както и на Уивър, но не ги познавам. Теб обаче познавам и за теб ме е грижа.

Грижа го беше за мен.

Беше толкова прекрасен.

— Наистина, Джейк, не е приятно да я гледам как си отива, но ми харесва да помагам на хора, на които баба държеше, колкото и малко да мога да направя за тях.

Той замълча за миг, а после отвърна:

— Добре, миличка.

— За буика ли се обаждаш? — попитах, за да сменя неприятната тема.

— Аха. Конър разгласи в магазина, че буикът се продава, и още един захапа. Казах на другия купувач да дойде половин час след първия. Ако проявява интерес, ще разбере, че не е единственият кандидат, и това може да ни помогне да спазарим по-хубава цена.

— Отлично — отвърнах аз.

— Аха. Е, ще се видим у вас в четири, нали така?

— Да, Джейк. Ще се видим там — потвърдих аз.

— Окей, Готина. До скоро.

— До скоро, Джейк.

По някаква причина той затвори, кискайки се.

Що се отнася до мен, по причини, които ми бяха повече от ясни, след като току-що бях разговаряла с Джейк, независимо за какво, аз затворих, като се усмихвах.

 

 

Четири часа по-късно двамата с Джейк стояхме на алеята пред Лавандуловата къща и гледахме как буикът се отдалечава, следван от още две коли. Първата беше на мъжа, който бе купил буика за съпругата си (жената, която седеше зад волана му). Втората бе на загубилия пазарлъка, който Джейк бе направил мимолетен опит да контролира, но който бе станал толкова разгорещен, че двамата бяха наддавали, пазарейки се един с друг, без никаква намеса от страна на нас с Джейк.

Всъщност в един момент положението беше станало нелепо. Знаех го, защото, макар да не разбирах нищо от коли, видях как съпругата доста се разтревожи, когато от двама възрастни господа, всеки от които искаше да купи един десетгодишен буик, кандидат-купувачите се превърнаха в двама възрастни господа, всеки от които искаше да победи другия.

Във всеки случай, за мен това се оказа добре дошло.

Ето защо, когато и последната кола се изгуби от поглед, аз вдигнах очи към Джейк и отбелязах:

— Смятам, че мина добре.

Той избухна в смях, ала го направи, като се обърна към мен и ме притегли в прегръдките си.

Усещането бе толкова прекрасно, че аз обвих ръце около него и отвърнах на прегръдката му.

Когато най-сетне спря да се смее, той сведе очи към мен и отбеляза:

— Ще ме умориш от смях, бейби.

Приех го като потвърждение, че преговорите по продажбата на буика бяха минали добре, но повече от всичко ми харесваше това, че го развеселявах, затова му се усмихнах и отвърнах:

— Радвам се.

Ръцете му ме стиснаха лекичко, а после по лицето му се изписа нещо, което не би могло да бъде друго, освен разочарование (а трябва да отбележа, че аз го огледах много изпитателно, опитвайки се да прочета — безуспешно! — нещо друго в чертите му).

— Трябва да се прибирам вкъщи, за да приготвя вечеря на децата и да се уверя, че няма да се изколят.

Изведнъж аз също бях обзета от разочарование, но нямах друг избор, освен да се съглася.

— Добре.

Той ме стисна лекичко.

Аз се насилих да извикам нова усмивка на лицето си.

А после той се наведе и дъхът ми спря, когато усетих как устните му ме докосват само на сантиметър от крайчеца на устата, а после, преди да се отдръпне, той отърка носа си в моя.

С огромно усилие успях да си възвърна дъха, но това беше само половината битка — трябваше и да го овладея, докато той се отдръпваше, прошепвайки:

— Ще се чуем по-късно, Джоузи.

Неспособна да говоря, аз кимнах.

Той отново ме стисна, а после ме пусна и тръгна към пикапа си.

Помахах му, докато се отдалечаваше, и ръката му се подаде през прозореца в отговор.

Прибрах се в къщата едва когато пикапът на Джейк се изгуби от погледа ми, мислейки си, че за първи път от няколко дни насам нямах никакви планове, включващи Джейк; нищо, което да означава, че някога отново ще се видя или дори ще се чуя с него.

И от това се почувствах странно — объркана и натъжена.

Ала от опита ми през годините, в които бях изпитвала към Хенри чувства, които той не споделяше, знаех, че и във връзката ми с Джейк това бе усещане, с което щеше да се наложи да свикна.

Ето защо въздъхнах дълбоко, докато затварях вратата на Лавандуловата къща зад себе си, и в главата ми отекна дума, която напоследък се появяваше често и която щеше да продължи да се появява често, когато ставаше дума за Джейк Спиър.

И тази дума беше… уви.