Аз срещнах възбудените й очи, а после преместих поглед и видях, че беше приготвила стола за педикюр и дори бе сложила до облегалката стъклена купа, пълна с вода и пяна.

Беше готова.

Поглеждайки обратно към лицето й, не бях сигурна, че аз съм.

Въпреки това побързах да се приближа, свалих сакото си, сложих го на съседния стол заедно с чантата си и се настаних.

Едва бях успяла да потопя босите си крака в топлата сапунена вода, преди Алиса да сграбчи китката ми и да напъха пръстите ми в купата, обявявайки:

— Имам женски клюки… и като казвам женски, разбирай кучки. Дона Спиър и Тери Багински.

Усетих как гърбът ми се изопна, а очите ми се разшириха.

— Наистина ли?

— И то какви!

О, боже.

— Хубаво ли е? — попитах аз.

— Момиче. — Тя извади едното ми стъпало от ваничката, сложи го на поставката, попи го с кърпа и посегна към количката с инструментите си, за да вземе памучни тампони, без да престава да говори: — Щях ли да съм на път да подмокря гащите от нетърпение да ти кажа, ако беше нещо гадно?

— Ами… не.

— Много ясно, че не. Слушай сега — нареди тя и аз си поех голяма глътка въздух.

Приготвих се за това, което предстои, като в същото време се огледах наоколо. Два от фризьорските столове бяха заети и статистките й работеха с клиента, но това бе чак в другия край на салона, така че имахме поне малко уединение.

Погледът ми се върна към Алиса тъкмо когато тя започна:

— И така. Дона си има най-добра приятелка, открай време са страшно гъста. Казва се Рита и е свястна мадама. Наистина я харесвам. От години ми е клиентка, има две деца, които са връстници на две от моите. Някога ходехме заедно на работа и…

— Не искам да бъда груба, миличка — прекъснах я меко, — но нужно ли е да науча историята на тази Рита, преди да ми разкажеш за бившата на Джейк и жената, която, изглежда, ми има зъб?

— Окей — измърмори Алиса и се зае с другото ми стъпало. — Исках само да ти кажа, че е свястна. Свястна е, защото, първо, остана до момичето си през цялото време, а голяма част от това време не беше никак лесно. И второ, ти го знаеш, защото вие двамата сте толкова откровени помежду си, че направо ми вземате акъла — тя вдигна очи към мен, — но ти ми каза, че този уикенд Джейк сравнил Дона със земята.

Аз се усмихнах на забележката й за вземането на акъла, особено когато причината беше откровеността между двама партньори, и потвърдих:

— Да, знам го.

Алиса кимна и отново насочи вниманието си към стъпалата ми.

— Окей, значи, Дона страшно се сдухала от това. Ама ужасно. Обадила се на моето момиче, за да й се жалва от Джейк, докато се наливала с ром. Сега, Рита ги слуша тези мрънканици от сума ти време и онази вечер най-накрая й писнало. Ама наистина й писнало.

— О, боже — прошепнах аз.

— Аха — съгласи се Алиса и продължи както с педикюра ми, така и с разказа си. — Тъй че Рита решила да направи нещо по въпроса, макар че не улучила най-подходящия момент, понеже Дона била пияна като талпа. Това обаче не спряло Рита да й каже всичко в очите. Как целият град знаел, че няма шанс с Джейк и никога няма да има. Казала й също така, че повечето в града мислели, че е тъжно (разбирай — жалка гледка), дето Дона почнала да ходи по млади мъже. Обаче това не било всичко — казала й също така, че всички в града мислели, че е скапана майка, и страшно са си развалили мнението за нея заради това. Мислели, че Джейк е върхът, задето толкова добре се грижел за децата си без никаква помощ от нейна страна. А сега в града се говорело колко се радват всички, че Джейк те е открил, защото открай време искали да си намери някоя добра жена и то най-сетне се случило. Но най-вече искали децата му да имат една добра жена в живота си и това също се случило най-сетне.

Приятно ми стана, че жителите на Магдалийн ме одобряват като жената на Джейк, но все още се притеснявах, че тази Рита бе казала всичко това на Дона.

— Как реагирала Дона? — попитах.

— Не особено добре, защото Дона никак не си пада по откровеността. Предпочита да си затваря очите за истината. Да го чуе в прав текст първо от Джейк, а после и от най-добрата си приятелка в една и съща нощ? — Алиса поклати глава. — Развилняла се. Здравата. Разкарала Рита, а после взела да звъни на останалите си приятелки, за да им се оплаква от Рита. Само дето те всички били съгласни с Рита и й казали съвсем същото.

— О, господи — промърморих аз.

— Аха — отвърна Алиса и взе ножичка за кожички. — Сигурна съм, че изобщо няма да се изненадаш, че вместо да премисли всичко, докато й минавал махмурлукът, Дона цъфнала на работа и подала предизвестие за напускане. Говорят, че ще се мести в Бостън.

— Моля? — ахнах, усетила как цялото ми тяло се напрегна.

Алиса ме погледна.

— Вдига бялото знаме. Една клиентка ми каза, че нейна приятелка й казала, че говорила с Дона в хранителния магазин и Дона й заявила, че не може да живее в един град с Джейк Спиър, който си има друга жена, затова се махала. Приятелката не попитала Дона, но пък за сметка на това попитала моята клиентка как така на Дона успял да й убегне фактът, че Джейк имал още две съпруги, както и доста други, освен тях, но очевидно светът на фантазиите й е бил същинска крепост, докато Джейк не го сринал със земята, и тя изобщо не забелязала нищо от това.

Почти не я чувах, тъй като мислите ми бяха погълнати само от едно.

— Нали не възнамерява да се опита да вземе Конър и Амбър със себе си? — попитах притеснено. Алиса спря работата си, обви ръка около стъпалото ми и го стисна окуражително, вдигайки поглед към мен.

— Не, миличка — каза нежно. — Нима тази жена някога е мислила за децата си, когато е трябвало да вземе решение?

Познавах Дона от съвсем малко време, но и то беше достатъчно, за да знам, че отговорът е „не“.

Вместо това обаче отвърнах:

— Не знам.

— Не. Не е мислила. Дона мисли само за едно — за Дона. Всъщност не е така. Мисли за три неща — за Дона, за Джейк и за това как да изчука някой, който прилича на него.

Аз прехапах долната си устна.

Алиса се взря изпитателно в мен и отбеляза:

— Не изглеждаш щастлива.

— Бостън е на два часа и половина от тук — напомних й.

— Аха, и макар че Джуниър няма бивши жени, знам, че ако имаше, щях да съм много по-щастлива, ако се намираха на два часа и половина от тук.

— Аз също щях да съм щастлива, ако това не означаваше, че се намира на два часа и половина от децата си.

Лицето на Алиса омекна.

— Имаш право.

— Мислиш ли, че наистина ще го направи? — попитах я.

— Нямам представа. Може просто да са я били прихванали лудите и да размисли, като й мине. А може и наистина да се махне. Имаше хубава работа като мениджър в една автокъща. Глупаво би било да се откаже от нещо такова.

— Трябва да кажа на Джейк за това!

— Задръж малко, бейби, защото не съм свършила.

Прекрасно.

Аз „задържах“, а тя отново насочи вниманието си към пръстите на краката ми и продължи:

— А сега най-важното. Запазих най-доброто за накрая.

Надявах се да е така.

— Ами, значи, имам една клиентка, която работи като юридически секретар в „Уивър, Шулър и съдружници“. Беше тук точно преди теб и ми го каза под секрет, така че ще си работя над краката ти и ще се преструвам, че просто си бърборя. Според мен тя не знае, че съм гъста с теб, но непрекъснато ми разправя разни неща. Аз обикновено не казвам нищо, но с това, което се случва покрай теб в момента, смятам, че трябва да знаеш. Само че тя е добро момиче, така че гледай да не й навлечеш неприятности. Окей?

— Окей — отвърнах тихичко.

Разбира се, бях разказала на Алиса какво става, тъй като с нея се чувахме всеки ден, нещо, което тя беше започнала и аз бях продължила, защото беше забавна и мила и двете бързо ставахме наистина добри приятелки.

— Ето за какво става дума — продължи тя. — Бостън Стоун и „Стоун Инкорпорейтид“ са клиенти на „Уивър, Шулър и съдружници“.

— О, не — прошепнах аз.

— Задръж, бейби. Значи, Тери Багински е част от „съдружниците“, не е пълноправен партньор. А Дейвис Малоун няма нищо общо със „Стоун Инкорпорейтид“. Така че, когато той се „обърнал“ към тях (в момента не мога да използвам ръцете си, за да го сложа в кавички, миличка, но ти разбираш за какво ти говоря), независимо че го направил посредством Стоун, тя трябвало да му каже, че това е конфликт на интереси, при положение че госпожа Малоун, а следователно и ти, сте дългогодишни клиенти. Вместо това тя решила да зарадва Стоун, като поеме случая. Или поне така казала на Шулър, когато той научил какво става. Посъветвала ги да поемат чичо ти, а тебе да отрежат. Проблемът е, че тя не разполага с властта да го направи, защото е просто младши съдружник. Само един от партньорите може да реши кой клиент ще представляват.

Поех си дълбоко дъх, а Алиса продължи:

— Работата е там, че завещанието на баба ти е съставено от тях, така че няма как да не го защитят, когато то бъде оспорено. А Арнолд Уивър може и да е в отпуск поради печалната причина, че току-що изгуби съпругата си, обаче той не умря заедно с нея, а двамата с Шулър са партньори от много дълго време. Страшно добри приятели са и не правят нищо, ако и двамата не са съгласни, така че, когато Шулър отишъл да говори с Уивър за това, Уивър направо откачил.

Изведнъж се почувствах по-добре.

— Появил се в кантората и двамата с Шулър казали на Тери да си събира нещата и да се маха. И тогава всички гадости взели да излизат наяве и асистентите и юридическите секретари им разказали, че Багински била правила и с други клиенти това, което направила с теб — пробутвала им цял куп неща, свързани със „Стоун Инкорпорейтид“, като включително ги съветвала да продават имущество и да инвестират, и то било, защото самата тя имала много големи инвестиции там. Сега, аз не разбирам нищо от право, но Уивър и Шулър изобщо не се зарадвали, така че едва ли е нещо хубаво.

Аз също не разбирах нищо от право, така че не можех нито да го потвърдя, нито да го отрека.

— Така или иначе — продължи Алиса, — Стоун разбрал какво става, появил се в кантората, без да има уговорка, и настоял да се види с партньорите. Казал им да върнат Тери на работа и да поемат чичо ти като клиент, ако не искат да изгубят него. Те го попитали в коя кантора иска да изпратят файловете му.

— Мили боже — ахнах аз.

— Аха — съгласи се тя. — Само че, както моята клиентка го разказва, Стоун може и да е фрашкан с пари, обаче Уивър и Шулър, общо взето, държат пазара на юридически услуги в общината. Има още няколко дребни риби тук-там, но ако искаш някой, който си разбира от работата, отиваш при тях.

Устните ми започнаха да се разтягат в усмивка.

Алиса вдигна очи към мен и усмивката се разля по лицето ми.

— Значи, блъфът му не минал — отбелязах. — Какво направил тогава?

— Разбеснял се, казал, че ще им съобщи при кого възнамерява да се прехвърли, и си тръгнал. Има само една истинска възможност. Тери. — Светлината в очите й поугасна малко, когато довърши: — А сега тя се нуждае от работа, той е голям клиент и въпреки че е само един, не смятам, че цялата тази история е приключила.

— Но пък се надявам това да означава, че адвокатът ми ще ми се обади — казах аз.

Алиса ми се усмихна широко и отново наведе поглед към краката ми.

— Да се надяваме.

— Благодаря ти, че ми разказа всичко това, миличка. И обещавам да бъда дискретна с това, което си научила от клиентката си.

— Нямаше да ти го разкажа, ако не бях сигурна, че ще бъдеш.

— Бих те прегърнала, ако не бях сигурна, че ще падна от ваничката за педикюр, докато се опитвам да го направя.

Тя вдигна очи към мен и се ухили.

Аз погледнах в топлите й кафяви очи и преглътнах.

А после казах:

— Най-доброто решение, което съм вземала някога, бе да се откажа от живота, който имах, и да остана в Магдалийн.

Топлите й кафяви очи грейнаха и тя нареди дрезгаво:

— Само да си ме разплакала! Да изрязваш кожички и да слагаш лак, може и да изглежда лесно, но не е.

— Окей, няма да те разплача.

— Вместо това ми кажи кой от тоалетите си ще ми заемеш за „Стрехите“ довечера.

Именно това планирахме за тази вечер. Джейк, децата и аз, Алиса, Джуниър и техните деца, както и Ди-Амант и неговите хора — в „Стрехите“. Неговият мениджър го беше уредил. Щяха да ни приготвят една от залите за тържества.

Нямах търпение.

Усмихнах се и предложих:

— Заповядай, когато ти е удобно, и можеш да си избереш каквото поискаш.

— Току-що реших да отменя часа на последната ми клиентка.

Усмивката ми стана още по-широка. Алиса също се усмихна и отново насочи вниманието си към пръстите на краката ми.

Аз си поех дълбоко дъх и го изпуснах.

Час и половина по-късно оставих голям бакшиш на приятелката ми.

Тя се опита да откаже.

Ала аз отказах да й позволя.

А след това най-сетне я прегърнах.

Препънах се със страхотната си обувка деколте на „Кристиан Лобутен“ в мига, в който пристъпих в залата на Джейк.

То бе, защото видях Джейк в централния ринг, облечен в широк сив анцуг, боксови обувки, боксови ръкавици, едно от онези подплатени неща за главата и нищо друго.

Тренираше с някого, когото дори не погледнах, а кожата му лъщеше от пот.

Не погледнах онзи, с когото тренираше, защото почувствах тръпка в едно много приятно местенце и трябваше да се съсредоточа върху това, да ходя, докато прекосявах залата, забелязвайки разсеяно, че е доста пълна.

Нещо, което намирах за малко чудо, защото мястото често бе доста пълно, дори сега, през деня, когато повечето хора би трябвало да са на работа.

Днес беше още по-пълно, защото всички от екипа на Амант тренираха — блъскаха боксови круши или пък вдигаха тежести. Всички, освен Амант. Облечен в спортен екип, който много му отиваше, той стоеше край ринга, до ъгъла на Джейк.

Тъй като вниманието на Джейк беше погълнато от спаринга, Амант бе този, който се обърна към мен и извика:

— Здравей, красавице.

Получих погледи и поздрави от мъжете, които познавах, докато прекосявах залата, ала нито за миг не свалих очи от Джейк, дори когато извиках в отговор:

— Здравей, Амант.

Чух как Джейк излая едно неясно „Задръж“ (неясно, защото в устата си имаше протектор за зъби).

Спаринг-партньорът му се отдръпна и Джейк се обърна към мен. Вдигна облечената си в ръкавица ръка, изплю протектора в нея, без да сваля очи от мен, и се усмихна.

— Здрасти, Готина.

— Здравей, миличък.

Чакаше ме до въжетата.

А после направи нещо прекрасно. Наведе едрото си тяло над въжетата, за да доближи лицето си до моето.

Аз се възползвах от поканата му, отметнах глава назад и сложих ръка на каската му. Той докосна устните ми със своите и се отдръпна с няколко сантиметра.

— Имам новини — казах тихичко.

Очите му обходиха лицето, а после се впиха в моите.

— Така ли?

В същия миг телефонът в чантата ми иззвъня.

— Изчакай малко, миличък — промълвих. — Надявам се на едно обаждане.

Погледнах към Амант и му се усмихнах, а после извадих телефона от чантата си. Номерът на дисплея ми беше непознат, но беше местен, затова вдигнах.

— Джоузефин Малоун — казах вместо поздрав.

— Джоузефин, миличка, обажда се Арни.

Аз погледнах към Джейк, устните ми — все така извити в усмивка.

— Здравей, Арни.

Веждите на Джейк подскочиха.

— Слушай — започна Арни, — бих искал да започна, като ти се извиня, задето чак сега ти връщам обаждането. Имахме някои вътрешни проблеми, които налагаха моето внимание. Всичко вече е наред и просто исках да ти съобщя, че знам за оспорването на завещанието. Лично ще се заема с това.

— Арни — казах меко; очите ми се спуснаха към гърдите на Джейк, но тъй като гледката ми се стори прекалено разсейваща, ги спрях върху краката му. — Не е нужно. В това време на…

— Нужно е, Джоузефин — прекъсна ме той. — Аз съставих това завещание. То е напълно валидно. Познавах Лидия от трийсет години и знам, че беше със съвсем трезв разсъдък. Делото е напълно неоснователно и ще го направя мой приоритет.

Аз вдигнах очи към Джейк.

— Това е огромно облекчение, Арни.

— Ако имам нужда от теб, миличка, ще ти се обадя. Но първо нека видя какво мога да направя, когато господин Малоун си намери друг адвокат.

Преструвайки се на объркана (и надявайки се, че го правя добре), аз попитах:

— Нов адвокат?

— Случаят му погрешка беше поет от „Уивър и Шулър“. Погрижихме се за това и му обяснихме, че трябва да си намери някой друг, който да го представлява. Ще ти съобщя, когато това стане, както и как ще се развият нещата.

— Ще съм ти задължена.

— Няма за какво да се тревожиш, Джоузефин — увери ме той с нисък, ала твърд глас. — Както ти казах, това е напълно неоснователно дело, което е най-важният ми приоритет в момента, и всичко ще приключи както трябва — ти ще получиш онова, което Лидия искаше да имаш. Лавандуловата къща, парите и имуществото й.

— Благодаря ти, Арни — отвърнах меко.

— За мен е удоволствие.

— Дочуване.

— Дочуване, мила. Грижи се за себе си.

— Ти също.

Той затвори, а аз вдигнах очи към Джейк и се усмихнах широко.

— Както ти казах, миличък, имам новини.

Той ми се усмихна в отговор, изправи се и се обърна към мъжа на ринга.

— Приключихме, Трой. Но искам да се запознаеш с моята жена. — Мъжът се приближи до нас. — Трой, Джоузи. Джоузи, Трой.

— Много се радвам да се запознаем, Трой — казах аз.

— Аз също — отвърна той неясно и ми отправи черна усмивка, тъй като все още не беше извадил протектора от устата си. Изплю го в ръкавицата си и погледна към Джейк. — Прекалено много сваляш левия си гард.

— Забелязах — отговори Джейк.

— Вдигни го. — Трой кимна, тупна го с юмрук по рамото, след което отиде до въжетата и слезе от ринга.

Аз отстъпих назад, за да може и Джейк да направи същото, и застанах до Амант.

— Каска, ръкавици, мадамата ми — нареди Джейк през зъби, тъй като беше захапал връзките на едната си ръкавица.

Докато го гледах как ги подръпва, усетих нова тръпка.

Той подръпна връзките на другата си ръкавица и аз почувствах една тръпка.

След това протегна ръце към мен.

Ето какво трябва да бе имал предвид с това „каска, ръкавици, мадамата ми“, така че му свалих ръкавиците.

— Какви са новините? — настоя да узнае Амант.

Погледнах го и видях, че се взира напрегнато в мен.

Преместих поглед към Джейк и го видях да сваля каската, докато обясняваше:

— Снощи в клуба го светнах какво става, Готина.

— Наистина не е чак толкова сериозно — казах, обръщайки се към Амант.

— Какви са новините? — повтори Амант.

Аз въздъхнах и погледнах към Джейк.

Джейк задържа очите ми, но посегна зад себе си, взе едно горнище на анцуг от ринга и каза:

— Да влезем в офиса.

Направихме го и Джейк пусна каската на дивана, след което взе ръкавиците от мен и ги метна до нея, преди да си облече анцуга.

— Ами… — започнах, но той ме прекъсна, довършвайки вместо мен:

— Не искаше да тревожиш приятеля си с твоите проблеми. Ясно ми е, че ти се ще гостуването му да мине приятно, бейби, но трябва да разбереш, че когато имаш проблем, трябва да използваш за разрешаването му всички средства, с които разполагаш.

Сега пък аз бях объркана.

— Моля?

— Няма значение — включи се в разговора Амант. — Какви са новините?

Преместих поглед към него и обратно към Джейк и заявих:

— Очевидно вече имам адвокат.

— Това не е всичко — отвърна Джейк незабавно.

Въздъхнах и им разказах всичко, което бях научила от Алиса, включително и молбата й да го запазим в тайна. Въпреки че Амант нямаше на кого да каже, същото не важеше за Джейк.

— Много добре. Кучката са я уволнили — беше реакцията на Джейк.

След това погледна към Амант и аз направих същото.

Амант повдигна вежди.

Обърнах се към Джейк и го видях да поклаща глава.

Отново погледнах към Амант, който бе стиснал устни и се взираше в краката си.

И тогава заявих:

— Наясно съм, че имам матка, ала никога досега не съм чувала това да пречи на способността на една жена да говори английски или да се справя с най-различни ситуации, дори те да са стресиращи.

В отговор получих две крайно привлекателни усмивки.

Но нито една дума.

— Е? — подканих ги.

Усмивката на Джейк се стопи и той каза:

— Стоун и чичо ти трябва да бъдат обезвредени.

— Действително — съгласих се.

— Така че все още не сме извън опасност.

— Да ме виждаш да отварям шампанското, Джейк? — отвърнах аз и това ми спечели нова усмивка.

Както и:

— Продължавай да бъдеш такава многознайка, Готина, и приятелят ти тук с очите си ще види точно колко харесвам устата ти, дори когато я използваш, за да бъдеш многознайка.

При тези думи аз затворих уста и усмивката на Джейк стана още по-широка.

— Струва ми се, че много скоро ще трябва да ви оставя насаме — подхвърли Амант и аз го погледнах.

— Извинявай, Амант, но действително е така. Имам и друга новина за Джейк, но тя е лична.

— Няма проблем, красавице. Дойдох тук, за да се поизпотя, а досега само се размотавам. Време е да се хващам за работа.

С тези думи той ми помаха и излезе, затваряйки вратата зад себе си.

— Каква е другата новина? — попита Джейк в мига, в който останахме сами.

Аз се приближих до него и му разказах какво бях научила за Дона.

Новината определено не му хареса. Разбрах го, когато очите му пламнаха от гняв, а с тях пламна и стаята.

— Кучката просто ще си вдигне чукалата?

— Не го знаем със сигурност, миличък. Това е новина от козметичния салон. Вероятно не бива да бързаме със заключенията.

Той сякаш изобщо не ме чу.

— Онази кучка, майката на Итън, се изнесе. Обажда му се всеки път, когато нещо я подсети да изпита угризения, че го заряза, което не е много често. Изпраща му картички за рождения ден, с цял куп пари в тях, и скъпи подаръци за Коледа, нищо от което не компенсира факта, че той няма майка. Прави планове да й го изпратя за лятото и през пролетната ваканция, но изобщо не възнамерява да ги изпълни, и никога не ги изпълнява. А сега и кучката, родила другите ми две деца, възнамерява да се пръждоса от града?

Не казах нищо.

— Не мога да повярвам.

При тези думи аз отидох при него и сложих ръце на гърдите му.

— Джейк, все още не сме сигурни, че наистина ще си тръгне.

— Ще го направи. Най-сетне се усети, че е станала за посмешище на целия град, скоро ще се усети и че се е заровила в дупка, от която ще й е трудно да се изрови. А за съжаление, тя не е от онези, които знаят, че си заслужава да се бориш със зъби и нокти, за да изпълзиш от самия ад, ако това означава да се грижиш за децата си.

Стиснах устни, макар ужасно да ми харесваше, че Джейк мисли така.

— Тя е кучка — процеди той.

Аз се притиснах до гърдите му.

— Искаш ли да говоря с нея?

— Не — отсече той. — Аз ще го направя.

— Ъъъ… само да ти напомня, миличък, че именно последният път, когато го направи, доведе до тази реакция. Навярно бих могла да бъда по-дипломатична.

Джейк стисна челюст.

— Нека го пообмислим — предложих нежно. — Да й дадем малко време и да видим как ще постъпи. Няма нужда да реагираме веднага и да влагаме толкова много емоции, създавайки може би още повече проблеми, ако тя в крайна сметка размисли.

Джейк сложи ръце на хълбоците ми и се съгласи рязко:

— Окей, Готина. Така ще направим.

Сложих длани на шията му и се притиснах до него.

— Съжалявам, че те разстроих.

— Не ти я избра. А аз. Мамка му. Слава богу, че най-сетне избрах правилната.

Стомахът ми се сви, тялото ми се разтопи върху неговото, а пръстите ми потръпнаха върху мускулите на врата му.

Той ме погледна.

— Радвам се, че мислиш така — казах меко.

— Не го мисля. Знам го — твърдо заяви той и от това стомахът ми отново се сви, още по-силно и по-приятно от преди.

Въпреки това го посъветвах:

— Не бъди толкова строг със себе си. Бил си влюбен, а доколкото те познавам, несъмнено е имало причини. Всичко, което тези жени правят, е техен избор и само те носят отговорност за него. И в крайна сметка те до една губят нещо прекрасно и сами са си виновни за това. Но не ти. Ти си правил жертви за децата си и си им дал всичко, от което имат нужда. Един ден те ще го разберат и ще изпитат дълбока благодарност за това, ако вече не го правят.

— Думите ти са прекрасни, бейби, но ми е трудно да не се ядосвам за изборите, които съм правил.

— Е. — Аз се повдигнах на пръсти и пръстите ми върху шията му подчертаха думите ми. — Опитай.

Джейк дълго се взира в очите ми, преди усмивка да подръпне крайчетата на устата му, а ръцете му да се обвият около моите.

— Многознайка и командаджийка. Какво ти става днес?

— Просто се оправям с мъжа си.

Усмивката му отстъпи място на гръмогласен смях, от който ръцете му около мен потръпнаха.

Аз гледах веселието му, сгушена в обятията му, и му се наслаждавах.

Наслаждавах му се още повече, когато той видя, че го правя, наведе глава и долепи устни до моите.

О, да.

Това бе още по-приятно.

Много по-приятно.

И аз му показах точно колко, като плъзнах ръце около врата му.

Тогава Джейк се зае сериозно с целувката, а аз го оставих, наслаждавайки се още повече.

Така че в крайна сметка не само Амант, но и хората му, както и неколцина от членовете на спортния клуб на Джейк с очите си видяха през прозорците на офиса точно колко много харесваше той устата ми.

А аз нямах нищо против.

Нищичко.

— Окей, красавице, ето какво виждам и това, което виждам, ще ти го кажа, и ще трябва да направиш някаква магия или след месец, след седмица или, като го гледам момчето на Джейк, след един ден те очаква същински Армагедон.

Това ми бе прошепнато от Амант, който седеше до мен на голямата правоъгълна маса в залата за тържества в „Стрехите“.

Погледнах го и повдигнах вежди.

— Моля?

— Така. Случват се много неща, затова ще ти го обясня възможно най-просто. Значи, момичето на твоето момиче идва у вас страшно издокарано и като ти казвам издокарано, разбирай така, че да привлече нечие внимание. Само че момчето на твоя мъж се държи с нея така, както сигурно се държи, откакто са били деца, при положение че вероятно са израснали заедно.

Обходих масата с поглед, мъничко объркана от думите му, докато не ми стана ясно, че „момичето на моето момиче“ бе Софи, а „момчето на моя мъж“ бе Конър.

Очите ми се стрелнаха към Конър.

— Сега, на милата Софи това не й харесва, след като се е издокарала по този начин за Конър — продължи Амант. — И след като той се държа приятелски и нищо повече, когато не я гледаше, лицето й имаше вид, сякаш светът всеки миг ще свърши.

О, господи.

— А после — продължи Амант — пристигаме в ресторанта и той най-случайно върви зад нея. И също така най-случайно вижда как не един, а цял куп мъже, млади и стари, оплакват окото с парада от страхотни мацки, минаващ покрай тях. Ти. Твоето момиче. Момичето на твоя мъж. И момичето на твоето момиче.

Аз погледнах към Конър, който си режеше пържолата, към Софи, която се изкикоти на нещо, което баща й каза, и отново към Конър, който сега я гледаше.

— О, господи — повторих, този път на глас.

— Аха — съгласи се Амант. — Момчето ти видя, че й обръщат внимание, и превръзката изведнъж падна от очите му. А тя не е глупава. Забеляза го. Просто не знае какво да направи. Това, което знае обаче, е как да бъде шантава, сладка и мила, а момчето ти Кон очевидно си пада по това, защото през последните десетина минути от леко заинтригуван стана напълно завладян.

— По дяволите — прошепнах.

— Сега, аз имам три деца, все момичета, и ще ти кажа едно. Ако момчето ти дори само ги погледне, ще си изгубя ума. Този Джуниър обича жена си. Обича семейството си. Свестен тип е. Ама едва ли ще е толкова свестен, когато надуши какво става. А тези, дето им е мека приказката, са тези, за които трябва да си отваряш очите на четири, защото иначе няма да разбереш откъде ти е дошло, когато изригне.

— Конър е прекрасен млад мъж — заявих аз.

Амант ми отправи широка бяла усмивка и отговори:

— Ти можеш да го кажеш, при положение че не си шестнайсетгодишно момиче, което той иска да изчука.

Очите ми се разшириха и аз се приведох към него, изсъсквайки:

— Искам да те осведомя, че Конър се е въздържал от сексуални отношения с поне две от приятелките си.

Веждите на Амант подскочиха и усмивката му стана ехидна.

— Цели две?

Аз изсумтях и като се наместих на мястото си, все така обърната към него, заявих:

— А една от тях бе много срамежлива и изключително очарователна, досущ като Софи.

Амант наклони глава на една страна.

— Господи, толкова ли си гъста с него?

Поех си дъх и обясних:

— Обстоятелствата с една от бившите му приятелки се наредиха така, че тази информация излезе наяве.

— Бас държа — измърмори той, все така усмихнат.

— Конър се отнася много мило и грижовно с приятелките си.

— Бас държа — повтори той, все така усмихнат.

Усетих, че започва да ме човърка тревога, и промълвих:

— Макар че сега е напълно необвързан.

— Няма да е задълго — отвърна Амант.

Поех си дълбоко дъх и погледнах към Конър. Уви, когато го сторих, го видях да се усмихва. На Софи, така че преместих очи към нея. Знаех, че тя го беше забелязала, защото бузите й бяха порозовели очарователно и беше свела очи към скута си, докато посягаше към чашата си с вода. Обречено начинание, помислих си, и бях права. Софи събори чашата си и скочи от стола. Баща й стори същото и двамата метнаха салфетките си върху разляното.

Погледът ми се върна към Конър, който се усмихваше многозначително и смущаващо привлекателно в чинията си.

По дяволите.

Амант се изхили и аз го изгледах свирепо.

В този миг усетих, че Джейк, който седеше от другата ми страна, се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Имаме проблем. Кон е на лов. Цел: Софи. Ако Джуниър усети, ще откачи.

Обърнах се към него и повдигнах вежди с престорена невинност.

— Хм?

Джейк погледна изражението ми, поклати глава и заяви:

— Изобщо не ми минават такива.

— Е, добре, и аз го забелязах — признах си. — Но само защото Амант току-що ми го показа.

— Аха — отвърна Джейк. — Забелязах, че цяла вечер се забавлява с това, само че не той трябва да се оправя с дете, на което желае да има всичко, което то иска, и приятел, който иска да откъсне главата на това дете.

Въпреки че ситуацията можеше да стане наистина сериозна, едва успях да се сдържа да не се изкискам при тези думи.

— Защо не изчакаме да видим как ще се развият нещата — повторих аз съвета си от по-рано.

— Знам как ще се развият, Готина — отвърна той. — Виждаш ли, аз всяка вечер си лягам с една сладка непохватка и съм наясно колко е очарователно. А момчето ми се е метнало на мен, така че знам по какво ще си падне и трябва да се погрижа да не го направи на задната седалка на колата си. Харесвам сина си. Искам да остане жив още доста време. Харесвам и Джуниър и не ми се иска да трябва да го смажа от бой, задето е пречукал сина ми.

— Не драматизирай, Джейк. Според мен, ако между тях се случи нещо, те ще бъдат много сладки заедно.

— Мислиш като момиче, което някога е било на шестнайсет години. А аз — като момче, което някога е било на шестнайсет. Също като Джуниър.

Прехапах устни (при което погледът на Джейк се спря за миг върху тях), след което отново насочих вниманието си към халибута в чинията пред мен, но почувствах нещо странно и погледнах насреща.

Алиса седеше там между бодигарда на Амант и „другия му мениджър“, а върху лицето й грееше усмивка. Уловили погледа ми, широко отворените й очи се стрелнаха настрани, само за да се върнат миг по-късно върху мен. Повтори го четири пъти, вдигна тържествуващо палец, след което сви ръка в юмрук и замахна три пъти във въздуха, преди отново да насочи вниманието си към чинията си.

Зяпнах я недоумяващо, поне докато Джейк не доближи устни до ухото ми:

— Е, поне това работи в наша полза. Алиса е във възторг, че момичето й е свалило най-готиния тип в гимназията. Ако Кон опита нещо, ще заложим на тази карта. Аз ще държа Джуниър под око.

А! Ето какво се опитвала да ми каже Алиса.

— Дадено — отвърнах и Джейк се ухили, а после докосна устните ми със своите.

— Гадост! — провикна се Итън и двамата с Джейк го погледнахме тъкмо когато той обяви на всеослушание: — Правят го през цялото време.

— Само почакай, докато дойде твоят ред, мой човек — посъветва го Амант.

— Аз няма да целувам Джоузи. — Итън изглеждаше така, сякаш му беше малко лошо.

— Не, момче. Когато самият ти си намериш жена — обясни Амант.

— Тя ще готви като Джоузи. Ще се облича като Джоузи. Ще говори като Джоузи. Но само ще се държим за ръце — високомерно го информира Итън и сърцето ми подскочи и се разтопи.

— Е, поне имаш вкус. Ама защо не се уговорим да ми се обадиш след петнайсет години и да видим как върви това с държането за ръка — отвърна Амант.

Итън се ухили, вероятно чул само това, че Амант ще му се обади след петнайсет години.

— Дадено.

Амант му се усмихна.

Аз посегнах към чашата си с шампанско.

Джейк посегна към бирата си, като в същото време сложи ръка на облегалката на стола ми, наведе се назад и каза нещо на Амант.

Аз обаче не го слушах.

А гледах.

И чувствах.

Една маса с приятели от два различни свята, които си приказваха, хапваха, смееха се и си създаваха прекрасен спомен, а аз бях насред всичко това и го изпивах с очи, докато моят мъж бе съвсем близо до мен, ръката му — на облегалката на стола ми, за да е съвсем ясно, че му принадлежа.

И тогава разбрах.

Не Джейк бе искала да имам баба.

Нито Джейк и децата му.

А това.

Един добър живот. Щастлив живот. В безопасност, заобиколена от хора, на които държа и имам доверие.

И давайки ми Джейк, тя ми беше дала именно това.

Очите ми запариха и като върнах чашата с шампанско на масата, аз отново насочих вниманието си към своя халибут.

След като отхапах един залък и го преглътнах, взех чашата с шампанско и погледнах към тавана, боядисан в прекрасно виненочервено, нанесено така, че приличаше на полюшван от вълни сатен.

Аз обаче не гледах прекрасния таван.

Не гледах нищо.

А говорех.

Безмълвно.

„Благодаря ти, бабо“, казах и повдигнах чашата си едва забележимо, преди да отпия глътка.

След това я върнах на масата и се заех с халибута.

На следващата сутрин гледах как Амант и хората му раздават прегръдки и ръкостискания около кадилаците, като не пропуснах да забележа, че когато се прегърнаха, Джейк и Амант си прошепнаха нещо.

Реших да не обръщам внимание на това. Бяха се сближили и ми беше ясно, че онова, което ги бе сближило, бяха моите неприятности с чичо ми и Бостън Стоун. Важното обаче бе, че се бяха сприятелили.

След това самата аз прегърнах хората на Амант, оставяйки го последен.

Той ме взе в ръцете си и ме прегърна силно.

А след това ме шокира, поласка и нарани, като прошепна в ухото ми:

— Именно това исках да ти дам и аз, красавице.

Не му отговорих, просто се притиснах в него.

— И макар не аз да ти го давам, адски се радвам, че го имаш.

Затворих очи и го прегърнах още по-силно.

— Обичам те, Джоузефин — довърши той.

Отворих очи и обърнах глава, така че устните ми бяха досами ухото му.

— Аз също те обичам, миличък.

Той ме стисна в прегръдката си, а после се отдръпна лекичко, за да надникне в очите ми, и се усмихна.

Поех си дъх и му се усмихнах в отговор.

Той ме пусна и се настани на задната седалка на един от кадилаците. Докато го правеше, Джейк се приближи и предяви правата си върху мен, прегръщайки ме през рамо. А след това децата му предявиха правата си върху мен, като ме наобиколиха.

И така Джейк, Конър, Амбър, Итън и аз стояхме на алеята и махахме за довиждане на Амант и хората му.

А когато ги изгубихме от поглед, всички заедно се върнахме в Лавандуловата къща.

На следващата сутрин излязох от кухнята след Джейк и Итън, дращейки в тефтера, който държах.

— Бейби, просто ми го дай и ми прати смс, ако си забравила нещо — нареди Джейк нетърпеливо.

— Само една секунда — измърморих, бързайки след тях, без да преставам да пиша.

— Това е списък с покупки, Готина, не Магна харта^[1] — отбеляза Джейк. — Просто ми го дай. Трябва да откарам момчето ми на училище, а след това имам тренировка в залата.

Вдигнах поглед от листа и му напомних, присвила очи:

— Не разбирам защо ти трябва да отидеш до магазина, при положение че имам почти цял ден на разположение.

Джейк спря на вратата.

— Защото ще ходя в Блейкли, за да се срещна с доставчиците си на алкохол, и не виждам причина да ходиш ти, след като аз, така или иначе, ще съм там. А и бездруго имаш цяла купчина дрехи, които децата ти натресоха снощи.

— Мога да изпера, да напазарувам и за твоя информация, да откарам Итън до училище.

— Бездруго трябва да изляза с колата, за да отида в залата. Няма причина и ти да го правиш.

— Добре тогава, аз…

Той ме прекъсна:

— Бейби, някога прала ли си петима души?

— Не — отвърнах, макар той да го знаеше.

— Нито пък аз. Но съм прал четирима. Вярвай ми. Изглежда така, сякаш машините вършат цялата работа, но отнема страшно много време. Имаш съдове в мивката, а трябва да заведеш Пърл в салона на Алиса и не съм аз този, който уволни фирмата, която почистваше къщата, защото пропуснали да лъснат шибаната врата.

Итън се изкиска, а аз хвърлих яростен поглед на Джейк, най-вече защото не ми беше приятно, че е прав.

— Това дърво е на повече от сто години, Джейк. Има нужда от постоянни грижи — заявих високомерно.

Джейк въздъхна.

— Ще ми дадеш ли списъка, или не?

Аз откъснах изписания лист и му го връчих.

Той го взе, натъпка го в задния си джоб и попита:

— А сега ще ме целунеш ли, или не?

— Аз отивам в колата — обяви Итън.

Аз обаче обмислях дали да целуна Джейк, или не.

Итън излезе.

— Бейби, донеси си дупето при мен — нареди Джейк.

— Предполага се, че трябва да помагам.

— Като се прибера довечера, след като си пуснала петдесетина перални, и се настаня на масата заедно с децата си, за да изядем вечерята, която ти си ни приготвила, пак ще си говорим как не помагаш.

Хмм.

По начина, по който го описваше, наистина звучеше като нещо полезно.

— Бейби. Целувка — изръмжа той нетърпеливо.

Приближих се до него, той обви ръце около мен и доближи устни до моите, ала аз не му дадох целувка. Той си я взе.

И тя беше прекрасна.

Когато приключи, плъзна нос по моя и прошепна:

— До скоро, Готина.

— До скоро, миличък.

Видях как очите му се усмихнаха широко, преди да се отдалечи.

Когато вратата се затвори зад него, аз се обърнах и се препънах, като едва не паднах на четири крака. Успях да си възвърна равновесието в последния момент и погледнах към пода, за да видя в какво се бях спънала.

Спортна обувка.

Малко встрани лежеше и другата, както и чифт ботуши с токчета.

Не бяха мои. А на Амбър.

Вдигнах очи и видях, че солидната красива закачалка до вратата бе отрупана с якета и шалове… само две от които бяха мои. Обърнах се и поех по коридора. На масичката лежеше айпад. На Итън, включен в зарядното си.

Продължих да бродя из къщата и влязох в дневната. Върху дивана имаше лаптоп. На Амбър. Листове, захвърлени на масичката до креслото. Нямах представа какви са, но знаех, че ги беше оставил Конър, който снощи си беше писал домашното там.

Отидох в кухнята и спрях, обхождайки с поглед тигана на печката, съдовете в умивалника, чашите от сок и от кафе до него.

Приближих се до кухненската маса и през прозореца видях сивия неприветлив ден навън, бурното море, градината, подготвена за зимата, глицинията около беседката, подрязана и готова отново да порасне и да разцъфти, когато дойде пролетта.

Следващата година щях да посадя тикви за Итън и домати, с надеждата да убедя Конър да ги прояде.

Познавах всичко това.

Обичах го.

Това бе животът, за който си бях мечтала, откакто се помнех; мечта, която си мислех, че бе умряла в нощта, когато полетях надолу по стълбите, блъсната от приятеля ми. Прекрасният сапунен мехур на тази мечта се бе спукал в мига, в който чух как рамото ми се строши, и лумналата болка я бе изличила така, че вече не си я спомнях.

Но сега мечтата отново бе жива.

Ето защо стоях и гледах през прозореца, през който се бях взирала стотици пъти. Може би дори хиляди.

Ала за първи път, докато го правех, избухнах в смях.

И едновременно с това се разплаках.

Малко след обяд на следващия ден, стоях в аптеката до видео автомата и натисках с пръст по екрана, за да направя избора си. И по-точно — избора на Итън, тъй като тази нощ приятелите му Браянт и Джошуа щяха да преспят у нас и по думите на Джейк да си направят видео оргия.

Успях да накарам машината да изплюе едно DVD в същия миг, в който телефонът ми иззвъня.

Извадих го от чантата, погледнах номера и вдигнах.

— Как си, млади Тейлър — поздравих аз момчето Тейлър.

— Информационна справка, Джоузи — бе неговият поздрав.

Откакто имаше номера ми, бях разбрала, че момчето Тейлър си пада малко клюкар. Всъщност не малко.

Не че аз имах нещо против. Тъкмо обратното — винаги ми беше интересно и много често — забавно.

— Давай — наредих аз и отново започнах да натискам по екрана на видео автомата, за да избера следващия филм.

— Кон го е закъсал — охотно заразказва Тейлър. — Софи не е срамежлива. А мегасрамежлива. Цяла седмица на обяд той се опитва да я доближи и всеки път тя вижда какво е намислил и си плюе на петите, като дори си зарязва таблата с обяда.

— О, господи — промърморих, докато машината изплюваше второто DVD.

Момчето Тейлър продължи да разказва, а аз продължих да натискам екрана.

— Днес беше още по-лошо.

— О, господи — повторих.

— Аха. Тя опита да избяга и се спъна. Изтърси се на пода насред стола. Пльос!

Аз потръпнах.

Горката Софи.

Момчето Тейлър продължи:

— А после, кълна се, стана съвсем като в някой любовен филм. Кон се приближи, вдигна я и я попита дали е добре, при което тя избухна в сълзи и избяга. Цялото училище говори за това.

Това може и да не беше добра новина.

— Хубаво или лошо? — попитах.

— Ама, Джоузи… Кон е готин, прецакаха го и Миа, и Ели, така че всички го смятат за неразбрания герой с наранено сърце. А Софи е хубава, мила и доколкото аз знам, никога не е била целувана. Всяко момиче, което си води дневник, ще опише тази случка с розово мастило и ще го огради с цял куп сърчица.

— Да разбирам, че това е хубаво — заявих, докато и последното DVD изскачаше от високата червена машина.

— Аха — отвърна Тейлър и аз чух смеха му, преди да продължи: — А, да. Амбър стои до мен и ми надува главата. Иска да кажеш на господин Спиър, че днес ще закъснее. С Алекси ще ходят на кино, а после той ще я заведе на вечеря.

Ловка маневра, съвсем в стила на Амбър — да накара мен да го съобщя на баща й, който се бе примирил с това, че дъщеря му си има гадже, но то не означаваше, че му е приятно.

— Кажи й, че ще се погрижа.

— Страхотно — отвърна той.

— А сега, приятен следобед, млади Тейлър. Да внимаваш в час.

— Обещавам. Приятен следобед и на теб, Джоузи.

— Благодаря. И поздрави Амбър и момичето Тейлър от мен.

— Дадено. Чао — сбогува се той.

— Довиждане, Тейлър.

Аз добавих и последното DVD към останалите, обърнах се и се заковах на място.

А след това отстъпих назад и се блъснах във видео автомата.

— Тъпа малка кучка — изсъска чичо Дейвис и приближи заплашително към мен.

Аз го гледах, вкаменена, а сърцето ми се блъскаше в гърдите.

Бях го видяла в нощта на неочакваното му и нежелано посещение, но тогава беше тъмно.

Истински шок бе да видя какво бяха направили годините с него.

Когато бях малка, той ми се струваше толкова силен, толкова заплашителен, толкова страшен. Вдъхваше ми ужас, дори повече, отколкото баща ми. Знаех, че у баща ми се крие агресия, виждала я бях с очите си и я бях изпитвала на собствения си гръб, откакто се помнех.

Ала чичо Дейвис бе още по-лош.

Сега обаче той беше бледа сянка на онзи, който беше някога. Крехка, съсухрена сянка, която сякаш щеше да се натроши, ако я настъпиш.

Всичко това мина през ума ми само за миг.

И в същия този миг чичо Дейвис дойде съвсем близо до мен.

— Задникът, който ме намери и ми каза за купищата мангизи, които майка ти е оставила, беше клиент на онези адвокати. Сега обаче трябва да плаща за това от собствения си джоб и вече не е толкова навит да го прави. Особено когато онази тъпа кучка, която твърдеше, че всичко е уредила… а после… изобщо… не му каза, че няма да стане толкова лесно. Че и мен натопи, когато първият съдия, когото се мъчеше да накара да си ми даде онова, което ми се полага, по бързата процедура, отказа случая, защото двамата с Чес сме му били изиграли някакъв номер преди половин век и на него още не му било минало, и не можел да бъде безпристрастен.

Аз примигах, докато осмислях чутото (а то изобщо не беше малко).

Чичо Дейвис като че ли не си даваше сметка, или пък не го беше грижа, колко информация ми предоставя, защото продължи:

— А сега този задник, Стоун, повтаря, че зависело от мен. Имам си адвокат, който ще се заеме със случая срещу процент от онова, което ще ми спечели, и тогава твоят — той размаха пръст толкова близо до лицето ми, че аз направих обречен опит да се долепя още по-плътно до видео автомата — адвокат го зарина с толкова много неща, че сега той иска аз да му плащам, за да продължи да работи по случая.

Аз преглътнах, а чичо Дейвис присви очи, дойде още по-близо и отвори уста, за да каже нещо, но така и не успя да го стори.

Не успя, защото в този миг някъде съвсем наблизо се разнесе заповед:

— Отдръпнете се от госпожица Малоун.

Погледнах наляво и видях високия красив шериф на Магдалийн, облечен в шерифска риза и дънки. Ала колкото и да бе висок и красив (както бях забелязала още когато се запознах с него преди няколко дни, и как иначе, след като беше толкова висок и толкова красив, че нямаше как да не го забележа… да не говорим, че сега още повече се набиваше на очи, защото шерифската риза му стоеше просто невероятно), той определено не изглеждаше щастлив.

— Какво става тук? — долетя друг глас и когато погледнах надясно, видях Мики да се носи към нас.

Уви, чичо Дейвис бе изцяло съсредоточен върху мен.

Така че нямах друг избор, освен също да насоча цялото си внимание към него.

— Няма да плащам за нещо, което трябваше да получа направо от майка — обяви той.

— Господине, помолих ви да се отдръпнете от госпожица Малоун — повтори шерифът, ала чичо Дейвис и този път не му обърна внимание.

— Онази къща и онези пари са мои, кучко, а половината, която бях готов да ти дам само защото съм добър, всъщност е на Чес, а понеже аз не го прецаках, както направи ти, тя също ми принадлежи.

Шерифът и Мики бяха много по-близо, когато шерифът нареди за трети път:

— Господине, няма да повтарям повече. Отдръпнете се от госпожица Малоун.

Ала чичо Дейвис така и не получи възможност да се подчини, защото в този миг Мики ме улови над лакътя и ме издърпа изпод носа му, след което ме бутна зад себе си и застана между нас.

Чичо Дейвис го изгледа свирепо.

— Не бях свършил да говоря с племенницата си.

— Напротив, беше — тихо отвърна Мики.

Веждите на чичо Дейвис подскочиха.

— Смяташ да се разправиш с един старец?

— Просто ти казвам, че каквото и да имаш да казваш на Джоузефин, можеш да забравиш — заяви Мики, а после застана малко по-близо до мен и нареди: — Върви в колата си, миличка.

— Да не си посмяла да мръднеш! — заповяда чичо Дейвис и отново размаха пръст към мен.

Мики направи крачка настрани, заставайки между мен и пръста на чичо и скривайки ме от поглед.

— Господине, успокойте се и се отдръпнете от господин Донован и госпожица Малоун — настоя шерифът.

Чичо Дейвис се наведе настрани, за да улови очите ми.

— Не сме приключили, кучко. По един или друг начин ще си получа това, което ми принадлежи.

— Трябва да ви помоля да престанете да заплашвате госпожица Малоун и да ви напомня, че го правите не само пред свидетели, но и пред представител на закона.

Чичо Дейвис се обърна към шерифа:

— Мислиш ли, че ми пука?

— Мисля, че би било глупаво да не ви пука — отвърна шерифът.

Чичо Дейвис отвори уста, за да отговори, ала аз го изпреварих.

— Давай.

Почувствах как вниманието на всички се насочи към мен и излязох иззад Мики, така че чичо Дейвис да ме вижда добре. Мики обви пръсти около китката ми, но това бе всичко, което направи, преди да продължа:

— Наистина ли мислиш, че все още се страхувам от теб?

— Мисля, че никога не научи както трябва онзи урок от баща ти.

Крайно неуместно.

Толкова типично за чичо Дейвис.

— О, да, чичо Дейвис, научих го — уверих го. — Определено го научих последния път, когато той ме вкара в болницата. — Усетих как Мики и шерифът настръхнаха, но още не бях свършила. — Ала сега съм по-голяма. По-мъдра. Ти също си по-възрастен. По-слаб. И не особено умен. И всичко това е толкова типично за теб. Вгорчаваш живота на хората, защото си социопат и това ти доставя удоволствие. Нека те предупредя, че колкото и усилия да положиш да вгорчиш моя живот, няма да успееш. Ще останеш дълбоко разочарован, така че те съветвам да се откажеш още сега.

— Аз пък смятам да положа доста усилия за това, Джоузефин — заяви той и аз свих рамене.

— Съветът ми си остава. Но щом искаш да си губиш парите и времето, няма да те спирам.

Очите му се присвиха и нещо в тях се промени.

— Нека те улесня. Напиши ми чек и ще се махна от тук.

Знаех точно какво означава това. Не бях забравила начина, по който бях израснала. Не бях забравила какви бяха двамата с баща ми. Как живееха. Как начинът, по който живееше баща ми, означаваше, че и аз живея така. Знаех го дори като дете, защото, особено като дете, нямаше как да не го знам.

— Това, което се опитваш да кажеш, е, че Бостън Стоун ти е платил да дойдеш тук, и сега, когато те е зарязал, нямаш достатъчно пари, за да се прибереш там, където живееш.

Той ме изгледа свирепо и пристъпи от крак на крак.

Което означаваше, че съм права.

— Няма да получиш нито цент от мен — заявих.

— Тогава ще ги получа, като ти взема къщата и парите на майка — изстреля той в отговор.

— Ако наистина смяташ, че ще спечелиш тази битка, давай. Не аз съм на седемдесет и две, без пукнат цент, в място, където нямам нито един приятел.

— Ще видим — отвърна той.

— Ще видим и още как — съгласих се, след което, приключила с него, се обърнах към шерифа: — Радвам се отново да ви видя, шерифе.

— Кърт — поправи ме той с широка усмивка.

Още едно необикновено име. Не бях сигурна дали ми харесва, но определено беше за предпочитане пред Бостън.

— Кърт — усмихнах му се аз и погледнах към Мики. — Благодаря ти, Мики.

— За нищо, бейби.

— Защо не дойдеш на вечеря в някой от тези дни?

— Става — прие той.

— Прекрасно. — Аз погледнах двамата мъже, без да обръщам внимание на чичо ми, и реших да продължа своя ден. — Довиждане, господа. — Сбогувах се и се отправих към вратата.

— Чао, Джоузи — догони ме гласът на Кърт.

— Чао, миличка — догони ме гласът на Мики.

Помахах им и излязох навън.

Бях на път към Лавандуловата къща, когато телефонът ми иззвъня. Погледнах го, тъй като лежеше с екрана нагоре върху седалката до мен, и когато видях кой се обажда, наруших правилото си и вдигнах, макар да шофирах.

— Здравей, миличък.

— Сериозно? — отвърна Джейк и за пореден път си помислих, че прекалява с тази дума, още повече че в този случай дори не я разбрах.

Затова попитах:

— Сериозно какво?

— Току-що говорих с Мик.

— О!

— О? — повтори той. — Онзи задник те е приклещил до видео автомата, а ти не ми се обаждаш? А когато аз ти се обаждам, всичко, което имаш да ми кажеш, е едно „о“?

— Джейк, миличък — започнах успокоително. — Той е много възрастен. Бостън Стоун вече не стои зад него и съм почти сигурна, че е разорен. Макар сблъсъкът да беше неприятен, той едва ли би могъл да се нарече заплаха, а и Мики и шериф Кърт бяха там.

— Да, но аз не бях, а това се случи с моята жена. А аз трябва да знам, когато стане нещо такова.

— Едва ли би могъл да се телепортираш при мен, щом усетиш, че съм в опасност — изтъкнах и когато той не отговори, продължих: — И освен това всичко свърши. Добре съм. А и успях да науча доста неща, което не е добре за него, но е много добре за мен. Бостън Стоун го е зарязал, а Арни представлява мен, така че му е трудно да си намери друг адвокат.

— Бейби. — Гласът на Джейк беше нисък, но не и успокояващ. — Чуй ме. Случи ли ти се нещо неприятно, не ме интересува колко маловажно е то според теб, искам да ми се обадиш.

О!

— Не обичам да говоря по телефона, докато шофирам. Но за твое сведение, възнамерявах да го споделя с теб на вечеря.

— Дотогава има пет часа.

Не отговорих, тъй като нямаше какво да отговоря. Действително беше така.

Джейк продължи:

— Помниш ли какво ти казах преди време? Ако просто се почувстваш гадно, защото някой те е погледнал накриво в магазина?

Господи.

Помнех го.

— Да — отвърнах тихичко.

— Е, следващия път, когато ти се случи нещо неприятно, какво ще направиш?

Очевидно щях да го споделя с Джейк без никакво забавяне.

— Ще се свържа с теб — отвърнах.

— Добър отговор, Готина.

Изчаках мъничко и когато той не каза нищо, споделих:

— Успях да се сдобия с всички филми, които Итън пожела за тази вечер.

Гласът му, когато отговори, бе причудлива смесица от раздразнение и развеселеност:

— Отлична новина.

— Боях се, че поне един от тях ще бъде взет, но не се оказа така — информирах го аз.

— Ще отворя шампанското.

Усмихнах се на закачката му и тъй като се бе пошегувал, реших да споделя нещо, което щеше да му хареса далеч по-малко от това, че бях намерила всички филми, които синът му беше поискал.

— Амбър има среща с Алекси след училище. Ще се прибере късно.

— Страхотно — измърмори той нещастно.

— Освен това научих, че Конър се е държал като герой от романтичен филм, когато Софи побягнала от него и паднала, а той я вдигнал от пода.

Последва моментно мълчание, а след това:

— Исусе, момчето Тейлър наистина има голяма уста.

— Държи ме информирана.

— И още как. Кон успял ли е да се вреди при Софи?

— Уви, тя избухнала в сълзи и избягала.

— Едно предизвикателство ще му се отрази добре — измърмори Джейк като че ли на себе си. — Не го оценяваш, ако не те накарат да се потрудиш за него. Спечелиш ли го, знаеш какво имаш и че трябва да го пазиш.

Не казах нищо, ала топлина изпълни цялото ми тяло.

— Е, добре — наруши мълчанието Джейк. — Ще се видим по-късно.

— Окей, миличък. До скоро.

— Чао, Готина.

— Довиждане, Джейк.

Той затвори, а аз метнах телефона на седалката до мен и продължих към дома.

Матракът се размърда и аз усетих, че ме лъхва студен въздух, когато Джейк стана.

Обърнах се и го повиках сънено:

— Джейк?

— Недей да палиш лампата. Вземи телефона си. Слушай. Обади се на 911, ако чуеш нещо, което не ти харесва.

Сърцето ми заседна в гърлото и аз с усилие изрекох:

— Моля?

— Детекторът за движение светна, бейби. Задната врата. Телефонът. Сега — каза той в мрака и изчезна, а аз останах да лежа като вкаменена за миг, преди да изригна в движение.

Отметнах завивките, грабнах халата си от ръба на леглото и го облякох. След това взех телефона и с несигурни пръсти завързах колана на халата си.

Погледнах часовника и видях, че е 4,12 сутринта, а после преместих очи към прозореца и приглушената светлинка, идваща от задната врата, чудейки се как Джейк я бе усетил в съня си.

В този миг някъде отдалеч долетя трясък на строшено стъкло.

Сърцето ми се сви, ала палецът ми полетя по клавишите на телефона, който, за щастие, светна в мига, в който го натиснах.

Набрах трите цифри и се хвърлих към масичката до прозореца, където имаше старинна желязна касичка във формата на Емпайър Стейт Билдинг. Грабнах я и изтичах към вратата тъкмо когато операторът на 911 отговори.

Втурнах се в коридора, казвайки:

— Обажда се Джоузефин Малоун от Лавандуловата къща в Магдалийн. „Магдалийн Лейн“, номер десет. — Заковах се на място в коридора и като притиснах телефона между ухото и рамото си, вдигнах ръка, видяла сянката на Конър да се показва от стаята му. — Някой проникна с взлом в къщата и приятелят ми е на долния етаж.

Конър ме чу и бързо се приближи към мен и стълбите. Операторът отвърна нещо, но аз изсъсках на Конър:

— Кон, не!

Той не ме послуша и като взе желязната касичка от ръката ми, мина покрай мен и изчезна надолу по стълбите.

Аз го последвах и прекъснах оператора, за да кажа:

— Сега и седемнайсетгодишният син на Джейк слезе долу.

— Екипът вече е на път. Моля ви, отидете на сигурно място и се заключете, ако е възможно.

Аз се поколебах на върха на стълбището и погледнах надолу.

— В къщата има три осемгодишни момчета и едно шестнайсетгодишно момиче — казах в телефона.

— Съберете ги и се заключете на някое сигурно място. Екипът вече идва към вас.

— Ами Джейк и Конър? — попитах, втурвайки се към стаята на Амбър.

— Госпожо, погрижете се за децата.

По дяволите!

Разбира се!

Отворих стаята на Амбър, изтичах до леглото и я разтърсих.

— Какво? — изломоти тя, обръщайки се към мен.

— Ставай, миличка, по-бързо. Трябва да вземем Итън. — За миг тя не помръдна и аз наредих настойчиво: — Ставай, Амбър.

Тя отметна завивките и стъпи на пода и в този миг и двете изпищяхме, защото лампите светнаха.

На прага, само по долнище на анцуг и голи гърди, стоеше Конър.

Разсеяно забелязах, че бях права, когато го бях видяла за първи път на погребението на баба. Беше взел много от баща си, включително и фигурата му.

— Джоузи, татко залови чичо ти в кухнята. Каза да се обадим на 911 и да повикаме Кърт, за да го прибере — съобщи той.

— Госпожо, какво става? — попита операторът в ухото ми, ала аз не слушах.

Защото кипях от яд.

Отидох при Конър и му връчих телефона.

— Оператор на 911 е на линията. Съобщи му тази информация.

След това го заобиколих, слязох по стълбите и отидох в ярко осветената кухня, където заварих Джейк, само по долнище на пижама, да се извисява над чичо ми, който седеше на масата.

Видях как чичо ми опита да се изправи, ала Джейк сложи ръка върху него и го натисна обратно в стола.

— Седни. Не мърдай. Не се опитвай да станеш, старче. Не ме е грижа, че мога да те скърша надве. Дай ми и най-малък повод и ще го направя — изръмжа Джейк.

— Джейк — повиках го аз и пристъпих в стаята.

Сърдитите очи на Джейк се стрелнаха към мен.

— Обади ли се на 911?

— Да, Конър говори с тях — отвърнах и погледнах към чичо ми, който се взираше яростно в Джейк.

Миг по-късно Конър се появи зад мен, допрял телефона до ухото си.

— Аха, всичко е наред. Типът, който се опита да проникне с взлом, е на около седемстотин години. Не е опасен. В момента седи на кухненската маса. Окей. Благодаря. — Той затвори и погледна към баща си. — Полицията идва.

— По дяволите — измърмори чичо Дейвис.

И именно тогава то се случи. Изригна от мен и аз не бях в състояние да го спра.

Което бе напълно обяснимо.

Погледнах към него, сложих ръце на кръста и повдигнах вежди.

— Сериозно?

— Джоузи… — започна Джейк, но аз не го оставих да продължи.

— С всичкия си ли си изобщо? — попитах, все така обръщайки се към чичо ми.

— Момиче… — започна той, но аз прекъснах и него.

— Какво си мислеше, че ще постигнеш?

Той не отговори на въпроса ми. Вместо това изръмжа:

— Тъпи детектори за движение. Проклет да е денят, в който са ги измислили.

— Чичо Дейвис! — сопнах се силно. — Какво си мислеше, че ще постигнеш?

Той ме изгледа свирепо, но не каза нищо.

— Господи, ама че си идиот — заявих.

— Имай уважение към чичо си, момиче — изплю той.

— Бих имала, ако ми беше дал поне една, дори най-мъничката, най-жалката причина да го направя — изстрелях аз и изсумтях: — Пфу.

Той отново ме изгледа свирепо.

Аз извъртях очи и се обърнах към Джейк.

— Добре ли си?

— Аз да, но същото не може да се каже за вратата на оранжерията.

Отново погледнах към чичо ми.

— Ти ще платиш за това.

— И как? Като дам кръв ли? Момиче, дойдох, за да видя дали не мога да задигна нещо, което да заложа, защото нямам пари дори за бензина до къщи.

— Е, по-добре щеше да е да беше дал кръв, за да си купиш бензин, защото няма да вземеш нищичко от тази къща, нито ще получиш и цент от мен — заявих аз и продължих: — Добрата новина е, че поне ще имаш къде да прекараш нощта, защото определено ще предявя обвинения.

— Смятам да направя кафе. Джейк? Кафе?

— Да, бейби — отвърна той, а гласът му потрепваше от нещо, което познавах много добре.

Веселие.

Натиснах копчето на кафе машината и го погледнах.

— Забавно ли ти е?

— Не — излъга той, въпреки че се беше ухилил до ушите.

Аз присвих очи насреща му.

— Това е правилният отговор, макар да не е верен.

Гласът му все още бе развеселен, когато отвърна:

— Това е отговорът ми, когато си толкова напушена и толкова сладка.

— Да си ядосан, не е сладко, Джейк — информирах го аз.

— Не и когато ти го правиш, Готина.

Аз го стрелнах с поглед, а после се обърнах към Конър:

— Събудих сестра ти и вероятно я уплаших. Навярно би могъл да й кажеш, че всичко е наред и че може отново да заспива.

— Дадено, Джоузи — измърмори Конър, ухили се на баща си и изчезна.

— И си облечи пуловер! — извиках след него. — Ще настинеш!

И тогава Джейк избухна в смях.

Аз отново го стрелнах с поглед и попитах раздразнено:

— Сега пък какво ти е смешно?

Той не отговори на въпроса ми. Вместо това заяви:

— Ако не беше извратено, абсолютно бих се натискал с теб сега, пред шибания ти чичо.

Уви, това действително беше извратено и навярно един от съвсем малкото случаи, които можех да си представя, когато идеята да се натискам с Джейк не би била добре дошла.

— Ще го направим по-късно — уведомих го.

— Можеш да си заложиш дупето, че ще го направим — измърмори той.

— Дайте ми кофа да повърна — обади се чичо Дейвис.

— Ти да мълчиш — сопнах му се и Джейк отново избухна в смях.

Аз извъртях очи и отидох до шкафа, за да извадя чаши, тъй като трябваше да се подготвя. Имах чувството, че ни очаква дълга сутрин.

Полицейската кола с чичо Дейвис на задната седалка си бе тръгнала, а аз стоях в преддверието с Джейк, Конър и шериф Кърт.

— Благодаря ви, шериф Кърт — казах и му протегнах ръка.

Той я стисна и отвърна:

— Просто Кърт.

— Добре. Просто Кърт — усмихнах се аз и също стиснах ръката му.

Той ме пусна и погледна към Джейк.

— Доведи Джоузи в управлението след няколко часа. Така старият глупак ще има време да свикне с нара в ареста, а Джоузи ще подаде оплакване по нормално време.

— Разбрано — отвърна Джейк и шерифът отново се обърна към мен.

— Съжалявам за това, Джоузи.

— Аз пък не съжалявам. Искрено се съмнявам, че ако изобщо успее да намери някой, който да го представлява при обжалването на завещанието, един съдия ще погледне благосклонно на това, че е бил арестуван за проникване с взлом. Според мен току-що сам закова последния пирон в ковчега си, така че определено нямам нищо против.

— Добре е да се гледа от положителната страна на нещата — отбеляза Кърт.

— Действително — съгласих се аз.

— С удоволствие бих си дрънкал с теб цяла сутрин, мой човек, обаче синът ми и жена ми трябва да се връщат по леглата — заяви Джейк и ме прегърна през рамо.

— Аха — измърмори Кърт и погледна към Конър. — Кон.

— Чао, Кърт — каза той, а Кърт се обърна към мен:

— Джоузи, следващия път, когато се видим, нека бъде заради нещо хубаво.

— Нямам търпение.

Той кимна и потупа по рамото Джейк, който ме пусна, за да го изпрати до вратата.

След като я затвори и заключи зад него, Джейк се обърна към нас с Конър.

— Върви горе — каза на Конър и ме погледна. — Аз идвам след малко.

След малко? Защо след малко?

— Добре ли си? — попитах го.

— Трябва да закова един прозорец.

Разбира се.

Щеше да закове прозореца на оранжерията в малките часове на нощта.

Моят мъж бе толкова страхотен.

— Аз ще ти помогна, татко — предложи Конър.

А Конър бе толкова прекрасен млад мъж.

— Ще се оправя сам, Кон. Върви да спиш. Едва пет часът е, а днес си на работа. Имаш нужда от сън.

— Аз ще ти помогна, татко — повтори Конър и не го изчака отново да възрази.

Обърна се към стълбището и се изкачи, вземайки по две стъпала наведнъж, вероятно за да си обуе обувки, за да може да помогне на баща си.

— Синът ти е прекрасен — обърнах се аз към Джейк.

Очите му се стоплиха.

— Така е, бейби.

А после топлите му очи се насочиха към стълбището, което накара и мен да погледна натам. Амбър стоеше по средата му с вид, сякаш ходи насън.

— Итън драйфа, татко — оповести тя.

О, господи.

— Аз ще се заема с Итън — обърнах се към Джейк. — Ти се оправи с прозореца.

— Окей, бейби.

Той се наведе към мен и докосна устните ми със своите, след което се отправи към кухнята, а аз поех по стълбите, следвайки Амбър, която криволичеше толкова много, че накрая сложих ръце около кръста й и я заведох в стаята й, където тя се строполи на леглото.

Завих я добре и отидох в банята, където Итън действително „драйфаше“.

Пет минути по-късно се появи Браянт и двамата с Итън започнаха да се редуват над тоалетната чиния.

Именно тогава си отбелязах наум, че следващия път вероятно ще е по-добре да не купувам толкова много храна и да им позволявам да я унищожат всичката, докато стоят до малките часове и гледат филми.

Известно време след това усетих как леглото се размърда, когато Джейк се присъедини към мен, и като се сгуших в него, попитах:

— Всичко наред ли е с прозореца?

— Да, бейби. Ит добре ли е?

— Да, миличък.

— Хубаво — измърмори той и ме притегли към себе си.

— Джейк?

— Да?

— Как разбра, че лампата отвън е светнала? Мислех, че си заспал дълбоко.

— Шесто чувство — отвърна той. — Един истински мъж, Готина, когато цялото му семейство е под един покрив, улавя всичко, което се случва под този покрив, особено ако би могло да представлява заплаха.

Натежалите ми за сън очи се отвориха широко и аз се взрях в коравите му гърди на слабата утринна светлина.

— Заспивай, бейби — нареди той нелепо.

— Заспивам — излъгах аз, все така загледана в гърдите му, усещайки силата на тялото му, изтегнато до моето, което се бе сгушило в него, докато завивките ни обгръщаха в топъл пашкул.

Ала топлината, която изпитвах, нямаше нищо общо с тях.

А единствено с усещането, че съм в безопасност и че съм част от едно семейство.

Усещане, което толкова ми харесваше, че си позволих да се опия от него. Ето защо Джейк заспа преди мен.

Малко по-късно заспах и аз.

— Здрасти, Джоузи.

— Здравей, Дион — отвърнах с усмивка, докато той ми отваряше вратата на „Цирка“.

Прекосих клуба, махвайки на Полет (чиято коса изглеждаше зашеметяващо след терапията с кератин) и Шошана (която ми бе съобщила, че бакшишите й си бяха горе-долу същите, но пък приятелят й я обожавал като брюнетка, след като беше боядисала червената си коса) и кимвайки на Адам зад бара.

Когато стигнах до офиса на Джейк, въведох кода, мислейки си колко дълъг процес се бе оказало подаването на оплакване. За щастие, Итън, Браянт и Джошуа, които бяха останали с нас до три следобед, бяха сметнали пътуването до полицейското управление, за да предявим обвинения срещу един „скапан дърт загубеняк“, за адски интересно.

Също така, за щастие, Джуниър и Алиса споделяха мнението им.

Родителите на Джошуа доста се бяха разтревожили, че гостуването с преспиване бе включило отбиване в полицейското управление, но Джейк си поговори с тях и те се успокоиха.

И все пак всичко това означаваше забавяне на плановете ни с Джейк да се натискаме, особено след като момичето Тейлър цъфна на прага около час след като момчетата се прибраха у тях, подскачайки и пискайки от радост.

Аз се притесних, че бе шофирала в такова превъзбудено състояние, но я разбрах, когато научих, че Кийран Уентуърт отново си бе дошъл вкъщи за уикенда. Изглежда, че го бе направил единствено за да срещне уж случайно Тейлър, която бе споменала, когато се запозна с него в църквата преди няколко седмици, че по-малкият й брат щял да участва в някаква демонстрация на бойни изкуства.

Изглежда, че беше права в предположението си, че Кийран Уентуърт бе дошъл единствено заради нея, тъй като самият той нямаше по-малък брат, който да участва в демонстрацията. Макар че самият той тренирал същото бойно изкуство и имал черен колан, така че разполагал поне е някакъв претекст.

Седял до нея през цялото време.

Момичето Тейлър не беше на себе си от възторг.

Вечерта се развали, когато Конър се върна, след като бе опитал нещо подобно и след работа бе отишъл на някакво представление на училищния хор. Представление, в което Софи имала солово изпълнение.

Конър отишъл при нея след края, за да я поздрави за пеенето й. Успял да постигне известен напредък, когато тя останала с него достатъчно дълго, за да го изслуша, и дори му благодарила за комплимента. Целият му напредък обаче отишъл по дяволите, когато й поискал телефонния номер и тя му отговорила, че той бил най-сладкото и най-милото момче в училище и заслужавал някоя, която да е достойна за него, като Ели, а не като нея.

А после се разплакала и побягнала.

Конър прекара остатъка от вечерта, като звънеше наляво и надясно, за да се добере до номера й. Най-сетне успя и изчезна в стаята си. Оттогава не го бяхме чували и аз се надявах, че поне бе успял да я убеди да си поприказва с него по телефона.

Не исках да се откаже. Едно бе да срещнеш предизвикателство, съвсем друго — да си блъскаш главата в стената. А аз подозирах, че Софи си заслужава усилието. Можех само да се надявам, че Конър ще го разбере и ще успее да пробие онова, заради което беше издигната тази стена.

Именно тогава на Джейк му се наложи да отиде в клуба.

Ето как денят бе отминал, а обещаното натискане така и не се бе състояло.

Затова, след като се уверих, че с децата всичко е както трябва (Итън вече беше в леглото, а Амбър обеща да наглежда нещата и да се погрижи всичко в Лавандуловата къща да е наред, докато съм в клуба), аз се качих в стаята ми, за да се приготвя.

Малка впита черна рокличка.

Страшно високи токчета.

Вечерен грим.

Пусната коса.

Стилно, плътно затворено палто, което скриваше тоалета ми, докато изкачвах стъпалата към офиса на Джейк.

Той седеше зад бюрото си, приковал очи в мен, докато се приближавах.

— Каква изненада, бейби! Не знаех, че ще дойдеш — усмихна се той.

— Е, ето ме тук — отвърнах и в същия миг телефонът в чантата ми иззвъня. — Изчакай за миг, миличък — помолих, без да откъсвам очи от него.

Извадих телефона и видях, че е Алиса.

Пуснах чантата си на един от столовете пред бюрото и вдигнах.

— Здравей, миличка — поздравих и подръпнах колана на палтото си.

— Господибожемой! — извика тя в ухото ми. — Направо… няма… да повярваш.

Беше страшно развълнувана, но имах чувството, че знам за какво говори, тъй като Конър бе намерил номера на дъщеря й.

— Какво няма да повярвам? — попитах, все така приковала очи в Джейк, и смъкнах палтото от едното си рамо.

— Много ли е късно? — попита тя вместо отговор.

— Не — отвърнах, сваляйки палтото и от другото си рамо. Очите на Джейк се спуснаха към прилепналата ми рокля.

— Слушай тогава — започна Алиса. — Току-що ми се обади едно от моите момичета и ми каза, че Пърл Милсхорн извадила парите си от новия проект на кея „Милс“, онзи, на който след две седмици трябваше да положат основите.

Аз преметнах палтото си през облегалката на стола, все така, без да откъсвам очи от Джейк, преценявайки реакцията му. Чудейки се защо тази информация толкова бе развълнувала моята приятелка, аз измърморих:

— Хм?

— Пърл изважда парите си от проекта, Джоузи — повтори тя, докато очите на Джейк се върнаха към моите. Опитах се да ги задържа, ала те отново се спуснаха надолу, когато плъзнах ръка по тясната си пола. — Онзи край кея „Милс“. Тузарския, с магазините и още цял куп неща, които искат да построят. Пърл е най-големият инвеститор. Прави го за децата си. Знае, че данъкът наследство ще глътне известна част от парите й, така че, ако ги вложи там и им прехвърли дяловете още приживе, ще може да им остави нещо, което дълго ще им се отплаща, без Чичо Сам^[2] да вземе своя дял.

С ръка под ръба на полата, аз пъхнах пръсти в бикините си и ги дръпнах надолу по краката си, така че те се свлякоха на пода. А после прекрачих.

Очите на Джейк се стрелнаха към лицето ми и от погледа в тях по вътрешната страна на бедрата ми премина тръпка.

В същото време казах на Алиса:

— Това е много интересно.

— Джоузи. — В гласа й се долавяше нетърпение. — Пърл беше инвестирала цял куп пари в този проект. Тя е фрашкана. Беше най-големият инвеститор след Бостън Стоун. Но когато си изтегли парите, проектът увисва.

При споменаването на името Бостън Стоун аз примигах и погледнах към пода.

— Моля?

— Чула какво ти прави Стоун и си изтеглила парите. Това е голяма работа, Джоузи. Казала на останалите инвеститори, че единственият начин да се върне, е да намерят някой, който да замени Стоун. Опитва се да го разкара, а те полагат основите след две седмици. Говоря ти за работници, материали, цял куп хора зависят от това и всички гледат към Стоун, който прецака всичко, защото Пърл ясно даде да се разбере, че отказва да прави бизнес с някой, постъпил така, както Стоун постъпи с теб. Проектът ще струва милиони, но се говори, че ще донесе още повече милиони на инвеститорите. Ако си тръгне, Стоун ще загуби много. Инвеститорите няма да допуснат проектът да се провали, така че ще намерят някой друг, а той е мозъкът зад този проект, така че и времето, и усилията му ще се окажат напразни и няма да спечели нито цент.

— О, господи — ахнах аз, защото в този миг тялото на Джейк изпълни погледа ми, само частица от секундата преди полата ми да се вдигне до кръста и да отстъпя назад, тласкана от Джейк.

Вдигнах очи и когато улових погледа му, усетих, че устата ми пресъхва, а по тялото ми премина разтърсваща тръпка.

— Не е ли това страхотно? — почти изпищя в ухото ми Алиса.

— Така е, миличка. Наистина страхотно. Ала сега трябва да затварям. Ще ти се обадя утре.

— Всичко наред ли е? — попита тя и в същия миг задната част на краката ми се блъсна в дивана, а ръцете на Джейк намериха дупето ми.

— Да — отвърнах задъхано. — Благодаря ти, че ми се обади и ми каза. Имам чувството, че е много добра новина.

— Няма защо. Аз имам същото чувство — отвърна тя. — Ще се чуем утре.

— Лека нощ, миличка.

— Лека нощ, бейби.

Едва успях да чуя последните й думи, преди Джейк да дръпне телефона от ръката ми. Без да поглежда, той го метна към стола пред бюрото, ала по разнеслия се звук разбрах, че беше паднал на пода.

Сложих ръце на бицепсите му и казах:

— Имам новина за Бостън Стоун.

— В момента изобщо не ме е грижа за Бостън Стоун — отвърна той.

— Окей — прошепнах.

— Искаш ли да разиграеш още някоя фантазия, бейби, или сега е мой ред?

Всъщност бях си намислила цял сценарий, който исках да разиграем, и макар че обаждането на Алиса го бе направило още по-хубав, то ме разсея.

Време беше и Джейк да получи възможност да се прояви.

— Ти си на ред — отвърнах.

— Знаеш ли какво става с един мъж, когато неговата красива, изискана жена се появи в офиса му, изглеждаща още по-невероятно от обикновено (а от нейното обикновено направо му омекват коленете), покаже му фантастичното си тяло във фантастична рокля, а после си свали бикините пред него?

— Хм… — смънках аз.

Трябва да кажа, че знаех какво се бях надявала да стане.

Ала ако се съдеше по погледа в очите му и звука на гласа му, реакцията му надминаваше и най-смелите ми очаквания.

Той не ми обясни направо, но въпреки това бе повече от ясен:

— Имаш две възможности — или ще ми духаш, или аз ще те чукам с уста. След това аз поемам контрола.

Труден избор. Устните му между краката ми бяха истинско блаженство.

Ала невероятно много ми харесваше, когато го вземех в уста. Вкусът му, колко голям и корав ставаше, звуците, които можех да изтръгна от него, удовлетворението, което изпитвах, че бях в състояние да го възбудя по този начин.

— Джоузи, започна той.

— Хм… — измънках аз.

— Ще те чукам с уста — реши той вместо мен. — Искам те с разтворени крака върху дивана ми с тази рокля, а не можеш да го направиш, докато ми духаш.

— Ъъъ… добре, миличък.

Джейк наведе глава и устните му се доближиха до моите. Ала не ме целуна.

Вместо това нареди с шепот, който почувствах навсякъде:

— Лягай, бейби, и разтваряй краката.

След това докосна устните ми със своите.

А после аз легнах на дивана и разтворих крака.

Джейк обходи тялото ми с поглед, преди да сложи ръце в сгъвките на коленете ми и да ме плъзне нагоре по дивана, така че почти висях от облегалката, а после той се присъедини към мен и устните му се затвориха там долу.

Краката ми се изпънаха и аз отметнах глава назад.

Джейк ме изчука с уста.

И не че вече не беше „поел контрола“, но след като ме накара да свърша по този начин, ме доведе до върха още три пъти, „поемайки контрола“.

Беше по-хубаво от това, да се натискаме.

Много по-хубаво.

Безкрайно много.

На следващия следобед чичо ми все още бе в ареста, тъй като нямаше пари да си плати гаранцията, дори за такова сравнително дребно провинение като проникване с взлом (макар че той имаше криминално досие, поради което провинението вече не беше толкова дребно), така че ние бяхме у Джейк.

И аз бях тази, която си бе донесла сак с някои вещи в спалнята му.

Тъкмо отивах във всекидневната с купа сос „Ро-Тел“, който бях приготвила в микровълновата, и още една купа, пълна с чипс, когато на вратата се позвъни.

— Аз ще отворя! — извиках и се приближих до вратата.

Ала се заковах на място, когато видях кой стои отвън.

Той също ме видя. Разбрах го, когато и бездруго суровото му лице стана още по-сурово. Когато не помръднах, звънецът отново отекна.

— Бейби? Ще отвориш ли? — провикна се Джейк откъм дневната.

Взирайки се в Бостън Стоун през прозореца, аз извиках:

— Миличък, мисля, че трябва да дойдеш.

Не бях помръднала и на сантиметър, преди да усетя присъствието на Джейк, а после го чух как изръмжа:

— О, не. Не е истина.

Той мина решително покрай мен, отвори вратата и нареди:

— До пет секунди да си изчезнал от земята ми, ако не искаш отново да си поприказваш с Кърт и да ти тръснат ограничителна заповед.

— Трябва да говоря с Джоузефин — чух да казва Бостън. Не го видях обаче, защото Джейк беше препречил вратата, скривайки го от погледа ми.

— Как ли пък не. Пет секунди, Стоун.

— Дойдох да се извиня — оповести Бостън.

Какво, за бога?

— Напиши й писмо — сопна се Джейк.

— Ако й се извиня, всичко това ще приключи — настояваше Бостън.

— Едно — започна да брои Джейк и тогава аз се размърдах.

Приближих се до него, оставих купите на масичката до вратата и сложих ръка на гърба му.

Без да помръдне нито едно мускулче, Джейк продължи да брои:

— Две.

— Джейк — повиках го меко.

— Три.

— Джейк. — Ръката ми върху гърба му засили натиска си. — Моля те. Ако можем да сложим край на всичко това, нека го направим.

— Послушай я, Спиър.

Джейк спря да брои, ала все така не помръдваше.

Аз го натиснах още по-силно по гърба и най-сетне той се отдръпна встрани.

Едва-едва.

Но поне вече виждах Бостън, който ме погледна право в очите.

— Е, добре, Джоузефин — процеди той. — Извинявам се. А сега озапти кучето си.

Усетих, че сбърчвам вежди.

Кучето ми?

За Джейк ли говореше? Защото едва ли говореше за Пърл.

Нали?

— Не съм сигурна какво имаш предвид, Бостън, но ако става дума за Джейк или госпожа Милсхорн, това е крайно обидно.

Бостън изпъна рамене, без да престава да се мръщи насреща ми.

— Знаеш за какво говоря, Джоузефин. А сега кажи на кучето си, че се извиних и всичко приключи.

Аз също изпънах рамене и го уведомих:

— Не мога да контролирам Пърл. А Джейк е тук, затова, ако именно него се опитваш да умилостивиш, те съветвам да го направиш по не толкова обиден начин.

— Не говоря за Пърл или Спиър — изплю той. — А за другото ти куче. Черното.

Аз поклатих глава, ала недоумението ми се разсея миг по-късно, когато Джейк измърмори:

— Амант, бейби.

Вдигнах очи към него и видях, че с усилие се мъчи да запази хладнокръвие. С други думи, отчаяно му се искаше да се усмихне, но се опитваше да не го направи.

— Ама…? — започнах, а после ми просветна и аз го зяпнах.

— За приятеля ми Ди-Амант ли говориш? — обърнах се към Бостън Стоун.

— Говоря ти за това, което ми беше казано — че ако ти се извиня лично и ти обещая никога вече да не се намесвам в живота ти по какъвто и да било начин, трудностите, срещу които се оказах изправен изведнъж, ще изчезнат. Ето защо ти се извинявам лично. Повече няма да се намесвам в живота ти по какъвто и да било начин. А сега настоявам да се обадиш на приятеля си и да му го кажеш.

Изведнъж аз бях тази, която се мъчеше да потисне усмивката си. Но все пак успях да кажа:

— Има още един малък въпрос, който се нуждае от внимание.

Едно мускулче потръпна върху бузата на Бостън, преди той да отговори:

— И той е?

— Чичо ми не може да се прибере, а аз бих искала да го направи и да си остане там. Ще оттегля оплакването срещу него, ако се погрижиш за това. И под „това“ имам предвид да се постараеш да се прибере у дома си и да му дадеш достатъчно голям стимул да си остане там.

Бостън се намръщи насреща ми, но не каза нищо, така че продължих:

— И като казвам достатъчно голям, наистина го мисля, Бостън. Уви, той е алчен и неприятен човек и ако не се погрижиш да го обезвредиш, тъй като знае къде да ме открие, както и какво притежавам, вероятно ще продължи да ми досажда до смъртта си.

— Която може да настъпи и утре, Джоузефин. Вече не е млад — изтъкна Бостън.

— Той не би трябвало да е мой проблем — меко казах аз. — И нямаше да бъде, ако ти не се беше намесил там, където нямаш работа. Ти забърка тази каша, Бостън. Оправи я или никъде няма да се обадя.

Той пое дълбоко въздух и вратът му почервеня, но все пак заяви:

— Ще се погрижа за чичо ти.

— В такъв случай аз ще се обадя на приятеля ми, когато имам време — уверих го.

— При първа удобна възможност, ако нямаш нищо против — процеди той.

— Разбира се. Ала в момента играят „Балтимор Рейвънс“, а аз изключително харесвам униформите им, така че това ще трябва да почака до края на мача.

Откъм Джейк долетя задавен звук и Бостън стисна челюст, след което с усилие изплю едно:

— Задължен съм ти.

— Приятна неделя, Бостън — пожелах му аз.

Той се намръщи и без изобщо да погледне към Джейк, се обърна и гневно се отправи към мерцедеса си.

Джейк нежно ме побутна назад с ръка върху корема ми, затвори вратата и заключи.

Аз вдигнах очи към него и избухнах в смях. В същия миг ръцете му се обвиха около мен, така че довърших смеха си, обвила ръце около шията му и заровила лице в гърдите му.

Беше толкова прекрасно да се смея в прегръдките на Джейк, че се зарекох да го правя по-често.

Може би по веднъж на ден.

Когато смехът ми започна да утихва, вдигнах очи към усмихнатото му лице.

— Може би трябва да се обадя на Амант.

— Все още е първата четвърт. Остава ти по-голямата част от мача, за да се насладиш на униформите на „Рейвънс“ — отвърна той.

— Ей! — провикна се Итън откъм всекидневната. — Какво става със соса? Умирам от глад!

Това ме накара отново да избухна в смях и аз се притиснах в Джейк, заровила лице в гърдите му.

И тогава промених решението, което бях взела преди малко.

Нямаше да го правя по веднъж на ден.

А поне по два пъти.

— Ще ида да пъхна соса в микровълновата — казах на Джейк.

— Аз ще занеса чипса — отвърна той.

— Окей — съгласих се, но той не ме пусна.

Разбрах защо, когато ме попита:

— Добре ли си?

Погледът в очите му и изражението върху лицето му се промениха в мига, в който отговорих:

— Разбира се. Нали имам теб.

Обожавах погледа в очите му и изражението върху лицето му. Обожавах ги толкова, че исках отново да му дам това.

Редовно.

Ала нямаше да го правя по веднъж на ден.

А поне по два пъти.

Бележки

[1] Първият документ в английската история, който ограничава правата на монарха и силно повлиява идеята за правата на гражданите. — Бел.прев. ↑

[2] Разговорен прякор на САЩ. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кристен Ашли Завещанието (18)

Метаданни

Данни

Завещанието

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 18Поне два пъти

Кристен Ашли
Завещанието (18)

Глава 18
Поне два пъти