Кристен Ашли
Завещанието (20)

Епилог
Изцяло и завинаги

— Готово ли е? — попита Джейк.

Арни кимна с усмивка.

— Всичко е тук.

Джейк сведе очи към плика, който Арни му подаваше, чудейки се как нещо толкова огромно може да се побере в най-обикновен плик.

— Татко!

Гласът на Итън го накара да погледне натам. Облечен в малък смокинг, синът му се носеше към него с такава скорост, че не успя да спре и се блъсна в баща си.

Джейк не помръдна, задържайки го да не падне, и сложи ръка на рамото му.

Итън вдигна очи към него и попита развълнувано:

— Вътре ли е?

Джейк сведе очи към сина си и запечата изражението му в паметта си, надявайки се с цялото си сърце никога да не го забрави.

— Да, приятелче, вътре е.

— Жестоко — задъхано каза Итън, след което отскочи назад и заяви: — Отивам да доведа Кон и Амбър. Може ли да го направим сега? Може ли?

Разбира се, че можеше.

— Абсолютно — отвърна баща му и още преди да бе довършил, Итън хукна нанякъде.

— Това вероятно е най-прекрасният подарък, правен някога — заяви Арни и Джейк се обърна към него. — За мен бе чест да помогна.

Джейк му се усмихна.

— Все още възнамерявам да ти платя за работата.

Арни поклати глава.

— О, не, Джейк. Това е моят подарък за теб и Джоузи. И за децата ви в този щастлив ден.

Преди Джейк да успее да възрази, Арни го потупа по рамото и се отдалечи.

Джейк го проследи с поглед, а после се обърна и очите му обхванаха простора наоколо.

В задния двор на Лавандуловата къща бяха опънати бели шатри; и те, и масите, подредени навън, бяха украсени с букетчета от лавандула, откъсната от храстите около къщата, бели рози и момини сълзи.

Морето искреше под слънцето.

Градината беше засадена, но все още не се виждаше друго, освен плодородна тъмна почва, нашарена от наскоро покарали зелени филизи.

Глицинията, която обвиваше беседката, бе отрупана с цвят, ала пролетният бриз бе откъснал много от лилавите й венчелистчета и те се сипеха като конфети. Всъщност, когато преди четиресет минути бе целунал Джоузи под тях, след като тя бе обявена за негова съпруга, силен повей на вятъра бе разпилял цветчета навсякъде.

Не че той ги беше видял. Прекалено бе зает да целува съпругата си. Алиса обаче му беше казала за това, показвайки им снимката, която Джуниър бе направил на телефона си, с думите, че е „направо жестоко“.

От онова, което бе видял на снимката, Джейк бе принуден да се съгласи.

Обърна се на другата страна и забеляза, че Итън бе намерил сестра си и бе успял да я откъсне от Алекси, двамата Тейлър и Кийран Уентуърт. Което означаваше, че бе успял да я откъсне от прегръдката на Алекси, който бе обвил ръка около кръста й, досущ както бе направил Кийран с Тейлър.

Джейк се усмихна широко.

Момичето Тейлър беше поразително красива, вярна и мила млада жена, която всеки мъж би се радвал да спечели.

И все пак.

Заслугата беше на Джоузи.

Джейк погледа как най-малкият му син и дъщеря му, облечена в лавандулова шаферска рокля, прекосяват моравата и се обърна да види накъде отиват.

Също в смокинг, Конър седеше край една от масите; Софи бе до него и той бе преметнал ръка през облегалката на белия й стол.

Джейк смяташе, че Софи доста прилича на Джоузи, затова изобщо не се бе изненадал, че когато най-сетне се събраха, нещата между двамата бяха потръгнали прекрасно и продължаваха по същия начин. Конър беше щастлив. Софи беше щастлива. Алиса бе във възторг. Дори Джуниър се справяше. Също като Джейк, когато ставаше въпрос за това, дъщеря му да си има гадже, и той не беше на върха на щастието, но се справяше.

След няколко месеца Конър щеше да отиде в Бостънския университет, което щеше да е гадно.

За щастие, Джейк бе напълно сигурен, че синът му често ще си идва вкъщи. За да види баща си, семейството си и момичето си.

Ръката на Конър лежеше върху облегалката на Софи, ала очите му бяха вперени в брат му и сестра му.

Знаеше, че е време.

Бяха го планирали.

Всички заедно.

Затова, още преди Амбър и Итън да стигнат до него, Конър се обърна към момичето си и прошепна в ухото й нещо, което я накара да се усмихне.

След това я целуна леко, изправи се и погледна към баща си.

Джейк му кимна.

Конър му отвърна със същото и тръгна към него, а баща му се огледа наоколо, макар да знаеше къде е тя.

Докато го правеше обаче, видя Дона, седнала до Алиса. Алиса, и тя облечена в шаферска рокля, говореше нещо. Дона се усмихваше.

Най-сетне се беше взела в ръце и макар да бе отнело известно време, усилията, които бе положила, се бяха увенчали с успех.

Конър и Амбър не ходеха да нощуват при майка си, но се виждаха, при това често.

Джоузи обаче не се беше задоволила с това, а бе пристъпила към втората част от плана си, което бе довело дотам, че Дона им гостуваше за вечеря (рядко, но се случваше, обикновено за специални случаи, като рождени дни или Великден).

Джоузи бе върнала на двете му деца тяхната майка.

Дона бе свършила най-тежката част от работата, трябваше да й го признае. Беше преглътнала гордостта си и го беше направила.

Ала Джоузи бе катализаторът.

Очите на Джейк продължиха да обхождат гостите, които си приказваха, пийваха и хапваха тузарска храна от сребърни подноси, които сервитьори разнасяха наоколо.

Видя Бърт. Трой. Мики. Кърт. Пърл. Джуниър. Преподобния Флетчър със съпругата му Рут. Родителите на момичето Тейлър. Родителите на момчето Тейлър. Почти всички членове на спортната му зала. Всички от охраната на клуба и техните жени. Всичките му танцьорки и техните мъже. Цял куп хлапета от детската боксова лига с родителите си.

Сред гостите от Магдалийн видя и гримьора Жан-Мишел Дюшан, супермодела Акади и вокалиста на „Баунс“ Лавон Бъркет. Да не говорим пък за някои страшно известни дизайнери (Амбър направо беше пощуряла, когато бе научила, че ще дойдат), както и още музиканти (всичките му деца бяха пощурели, когато бяха научили, че ще дойдат).

Най-сетне видя и Джоузи. Застанала близо до скалата, на фона на морето, тя слушаше Амант, а лицето й грееше в усмивка.

За кой ли път Джейк си каза, че роклята й е невероятна. Помисли си го в този миг, помислил си го бе и преди един час, когато тя бе излязла от къщата и водена от Том, бе поела по стъпките на Алиса и Амбър, към Джейк, който ги чакаше, с момчетата си от двете му страни.

Дизайнерът, за когото Джоузи работеше, я бе създал специално за нея.

Беше бяла и я обгръщаше плътно от раменете до коленете. Без ръкави, с V-образно деколте и дълбоко изрязана на гърба, на коленете тя се разширяваше в пищна, но елегантна тюлена феерия.

Цялата рокля бе покрита с дантела в наситен лавандулов цвят, която преливаше в тюла.

Джоузи изглеждаше точно такава, каквато беше наистина.

Истинска класа.

Истински стил.

Съвършена красота.

Само дето косата й бе вдигната.

Изглеждаше невероятно, но той щеше да се погрижи да я разпусне при първата удала му се възможност.

Децата му се скупчиха около него и отвлякоха вниманието му.

— Кон — обърна се той към големия си син, — направи ми услуга и намери една химикалка.

Конър бръкна във вътрешния джоб на смокинга си и извади химикалка.

— У мен е.

Джейк му се усмихна.

— Татко! Да го направим! — настоя Итън нетърпеливо и Джейк сведе очи към най-малкия си син.

Да.

Нямаше търпение.

Подаръкът беше и за него, както и за Джоузи. Беше за Джейк, а също и за Конър и Амбър.

Ала най-вече — за Джоузи.

И Итън.

А онова, което неговото момче и неговата жена искаха, Джейк искаше да им го даде.

Ето защо вдигна глава и се провикна:

— Ей, Готина!

Джоузи обърна лице към него и дори от това разстояние, той видя воалът, обточен с диамантите и аметистите на баба й, да проблясва край ушите й.

С помощта на Амбър, неговите диаманти и аметисти бяха тези, които проблясваха около шията и китката й.

Грамадният диамант, който бе надянал на пръста й на Коледа, пред очите на децата си, също бе от него. Както и халката, инкрустирана с диаманти, която бе сложил на пръста й днес.

Джоузи бе завела Амбър в Ню Йорк, за да види роклята й. Пак Амбър бе отишла с Джейк, за да изберат бижутата. И накрая именно тя бе дала огърлицата и гривната на Джоузи по време на приготовленията, защото и Амбър, и Алиса, и Джоузи отказваха да му позволят да види своята жена, преди тя да поеме към олтара.

Което доста го беше подразнило. Той обичаше традициите на Коледа, Деня на благодарността, Хелоуин.

Но не обичаше да спи без своята жена.

Стратегията им обаче се бе оказала правилна. Роклята беше невероятна, ала още по-невероятно бе да я види в нея за първи път, докато тя върви към него, за да му стане съпруга.

Джейк вирна брадичка, за да й даде знак, че иска тя да си докара задника при него.

Не можеше да я види как извърта очи, но знаеше, че го е направила.

След това каза нещо на Амант и Джейк едва преглътна смеха си, когато се отправи към него и се препъна в тюла около краката си или пък токчето на адски скъпите й обувки заседна в тревата и тя политна напред.

За щастие, Амант я улови, но Джейк видя, че устните й помръднаха и разбра, че й се бе изплъзнало едно „Да му се не види“.

Сладка.

Непохватна.

Неговата жена.

Неговата съпруга.

След като предотврати нещо, което би могло да се смята за истинска сватбена катастрофа, Амант очевидно прецени, че е необходимо да съпроводи Джоузи през моравата.

— Повика ме? — попита Джоузи, когато дойде при тях, и Джейк се ухили — първо на нея, а после и на Амант.

— Благодаря, мой човек.

— Петната от трева никак нямаше да подхождат на тази рокля — отвърна Амант.

Това бе вярно и Джейк отново преглътна надигналия се в гърдите му смях. Децата му обаче не го направиха и той за трети път трябваше да се сдържи да не се разсмее, когато видя как Джоузи извъртя очи.

След това обви ръка около кръста й, притегли я към себе си и каза:

— Децата искат да ти дадат сватбения ни подарък.

Раздразнението й начаса се изпари и тя се обърна към Конър, Амбър и Итън, грейнала в усмивка.

— Колко забавно!

Само ако знаеше!

Амбър прехапа устна.

Конър се усмихна на баща си.

Итън се втурна към тях, улови ръката на Джоузи и я задърпа към къщата, като почти изкрещя:

— Хайде!

Джоузи обърна щастливи, ала любопитни очи към Джейк, преди да позволи да бъде отведена в къщата.

Итън държеше едната й ръка, Джейк другата, а Конър и Амбър ги следваха.

Джейк се ухили на Амант, докато се отдалечаваха, и Амант му се ухили в отговор.

Итън ги вкара в дневната. Тя изобщо не изглеждаше различна, не бяха променени и дневната, трапезарията, кухнята, светлата стая, работната стая, оранжерията и спалните за гости.

Ала откакто се бяха нанесли след Коледа, стаите на Амбър, Конър и Итън бяха променени по техен вкус. Джоузи се беше погрижила за това.

А в спалнята на Джейк и Джоузи на последния етаж не бе останало нито едно-единствено цвете. Сега тя бе издържана в сиво, кремаво и нещо, което според Джоузи се наричало кафява охра. Беше много стилна. Чаршафите бяха направо приказни. Всяка нощ, когато си легнеше със своята жена, Джейк имаше чувството, че е в петзвезден хотел. И понеже децата му бяха един етаж под тях, а къщата бе солидно построена, с дебели стени, затвореха ли вратата, двамата можеха да бъдат шумни колкото си искат, докато той я чукаше.

Джейк я обожаваше.

Джоузи — също.

— Е, добре, да го направим най-сетне — настоя Итън, когато спряха, скупчени един до друг.

Баща му сведе поглед към него, задържа очите му и каза тихичко:

— Окей, приятелче. — След това му подаде плика и довърши: — Давай.

Джейк видя как възбудата се отцеди от лицето на момчето му и отстъпи място на тревога.

Конър също го видя и понеже беше добро дете, което бързо се превръщаше в добър мъж, и определено беше добър брат, побърза да се намеси.

— Окей, Джоузи, ние всички — той махна с глава към сестра си и брат си — обсъдихме какво да ви подарим за сватбата. Идеята беше на Амбър. Тя го сподели с мен, а после говорихме с Ит. Той адски се въодушеви. Накрая трябваше да кажем и на татко, така че той знае какво е.

Ръката на Джоузи бе здраво стисната в тази на Джейк, ала очите й не се откъсваха от тези на Конър.

— Добре, миличък — каза, когато той млъкна.

— Татко трябваше да говори с адвокати — обади се Амбър и Джоузи я погледна, а очите й се разшириха. — Както и с още някого. — Амбър погледна към малкия си брат и обратно към Джоузи. — Тя също се съгласи.

— Така че, заповядай — намеси се Итън и подаде плика на Джоузи.

Тя се взря в него за миг, преди да го поеме и да попита меко:

— Какво има вътре, миличък?

Джейк стисна ръката й малко по-силно, а после я пусна и я насърчи:

— Отвори го.

Очите й срещнаха неговите, а после обходиха децата му, преди най-сетне да се спрат върху плика.

Джейк почувства, че гърдите го стягат, докато я гледаше как го отваря. Почувства и напрежението на децата си, докато правеха същото. А после видя как Джоузи застина, когато извади листовете и прочете какво пише на първата страница.

— Аз — прошепна Итън дрезгаво и Джейк почувства как нещо дращи и неговото гърло, когато сведе поглед към сина си. — Аз съм сватбеният ти подарък.

Джоузи не каза нищо. Просто се взираше в него.

Когато това се проточи, Джейк сложи ръка на кръста й и застана още по-близо.

— Документи за осиновяване, бейби — обясни нещо, което тя вече знаеше, защото то бе написано на листовете пред нея. — Слоун се съгласи. Подписа ги. Остава само и ти да го направиш и Итън ще е твоето момче.

Колкото и прекрасно да бе всичко това, Джейк се чувстваше раздвоен.

Вярно бе, че през последните девет месеца Джоузи бе повече майка на Итън, отколкото Слоун за осем години.

И все пак трудно му бе да преглътне спомена за това, как се беше обадил на Слоун, за да й предложи да се откаже от всякакви законови права върху сина си. Трудно му бе да преглътне спомена за това, как тя се опитва да скрие облекчението в гласа си с помощта на престореното колебание, с което го бе попитала: „Сигурен ли си, Джейк?“.

В крайна сметка той знаеше с цялото си същество, че тя губи, знаеше и колко огромна бе тази загуба.

А онова, което Слоун губеше, печелеше неговата съпруга.

И синът му.

И Амбър, и Конър.

И разбира се, самият той.

Разбра, че именно това изпитва и Джоузи, когато видя как бузите й започнаха да порозовяват, гърлото й потръпна, а очите й, които тя не откъсваше от Итън, овлажняха.

Най-сетне, с дрезгав глас, тя прошепна един въпрос, който на Слоун изобщо не й бе хрумнало да зададе. Какво мисли Итън за всичко това.

— Сигурен ли си, миличък?

Отговорът на Итън бе:

— Мога ли да те наричам „мамо“?

И тогава Джейк разбра, че синът му прекрасно знае какво бе липсвало в живота му до този миг.

И бе щастлив, че най-сетне го беше получил.

Значи, може би не бе чак толкова лошо, че детето му се беше появило на този свят с майка, която не става за нищо, след като сега имаше възможност да си избере онази, която наистина иска.

Джоузи също виждаше колко е щастлив Итън. Джейк го разбра, когато документите се разпиляха по земята, защото тя зарови лице в шепите си и едва не падна, понеже краката й бяха омекнали.

Джейк я улови и я притегли в прегръдките си, ръцете й се обвиха около раменете му и тя зарови лице във врата му, а тялото й се разтърсваше от сълзи.

Докато я притискаше до себе си и я милваше по гърба, чу Итън да пита объркано и мъничко уплашено:

— Това означава ли, че й харесва?

Амбър дишаше на пресекулки, затова Конър бе този, който отговори:

— Да, Ит, харесва й.

Джоузи се откъсна от прегръдката на Джейк и като се отпусна на колене пред Итън, улови лицето му между дланите си.

Притегли го към себе си и каза:

— Не, миличък, не ми харесва. Обожавам го. Защото обожавам теб. Затова то ме прави много щастлива. И ужасно се радвам, че ти също си щастлив. И за мен ще бъде чест да ми казваш „мамо“.

Устните на Итън потръпнаха и той се хвърли в прегръдките й. Джейк пък трябваше да протегне ръце и да прегърне дъщеря си, защото тя бе започнала да ридае с глас.

Конър остави това да продължи известно време, преди да попита с престорено раздразнение:

— По дяволите, ще подпишеш ли документите, или не?

Все така притискайки Итън до себе си, Джоузи вдигна очи към Джейк.

— Миличък, май ще имам нужда от твоето съдействие, защото не мисля, че съм в състояние да се изправя с тази рокля.

И тогава Джейк най-сетне си позволи да се разсмее.

Конър се присъедини към него.

Макар най-вероятно да не разбираше защо го прави, Итън също се включи.

Амбър подсмърчаше, но и тя се изкиска.

Ала Джоузи просто го гледаше, повдигнала вежди.

Джейк пусна дъщеря си и помогна на своята жена да се изправи на крака.

Конър събра листовете от пода и извади химикалката.

В мига, в който го стори, Джоузи ги грабна от ръцете му, отиде с решителна крачка до масата край прозореца и ги подписа, без да губи нито миг повече.

Когато го направи, Амбър отново се заля в сълзи и Конър погледна към тавана, но все пак притегли сестра си в обятията си.

Итън прегърна Джоузи през кръста.

Джейк се приближи до съпругата си и техния син и положи ръка върху главата на момчето, а другата обви около кръста на своята жена.

И тогава то се случи.

Погледна към Кон и го прочете в очите му.

Усети, че дъщеря му го гледа, и го откри и в нейните очи.

Наведе поглед към най-малкия си син, който бе вдигнал глава към него, и в неговите очи зърна съвсем същото.

Най-сетне погледна лицето на съпругата си и видя, че то грее и в нейните очи.

Мамка му.

Мамка му.

То беше там. Получаваше го от всички тях.

Исусе, те никога нямаше да престанат да вярват, че той може да прави чудеса.

Изведнъж Джейк се почувства разтърсен до дъното на душата. Смирен. Благодарен. Благословен.

Обичан.

И тъй като цялото му семейство беше вътре, нямаше откъде да знаят, че навън лилавите цветчета на глициниите изпълваха въздуха като празнични конфети, а лавандуловите храсти се полюшваха на вятъра по начин, който можеше да означава единствено, че въздишка се бе отронила от небесата.

 

 

На вратата на хотелския им апартамент се почука и Джейк, съблякъл най-сетне шибаното официално сако (благодарен, че се жени за последен път), погледна натам.

Джоузи беше в банята. Влязла бе в мига, в който бяха прекрачили прага.

Беше донесла цял куп куфари, защото на следващия ден отиваха в Бостън, откъдето щяха да летят в първа класа за медения си месец в Париж.

Заедно с бижутата, това бе неговият сватбен подарък за съпругата му.

Ала чантата, която Джоузи бе взела със себе си в банята, бе доста по-малка и отделена от останалите куфари и Джейк нямаше търпение да види какво има в нея — предполагаше, че вътре се крие неговият сватбен подарък.

Предполагаше също така, че ще си го бива.

Метна сакото си на един стол и отиде до вратата.

Когато надникна през шпионката, видя онова, което очакваше — румсървис.

Ала когато отвори, видя нещо, което не очакваше.

Имаше ягоди, купа с бита сметана и шоколадови бонбони, както бе поръчал.

Нямаше обаче една бутилка „Дом Периньон“, както беше поръчал.

А две.

Джейк погледна мъжа зад количката.

— Поръчахме само една бутилка шампанско.

Нямаше нищо против да получат и две, но искаше жена му да се омае от прекрасно шампанско, не да й стане зле от него.

— Другото е подарък — отвърна служителят на хотела.

Амант.

Сметна го за приемливо, затова се отдръпна и мъжът вкара количката в стаята. Джейк му даде бакшиш, след което окачи отвън знака „Не безпокойте“, заключи и взе картичката, подпряна на една от кофичките с шампанско.

На плика пишеше просто „Джоузефин и Джейк“.

Той го отвори и извади картичката.

След което се вкамени, прочел пожеланието:

Бъдете щастливи!

Хенри

Мамка му.

Бяха го поканили на сватбата, ала той все още не беше надмогнал чувствата си и не беше дошъл. Беше го съобщил на Джоузи деликатно, но това не означаваше, че тя не бе останала разочарована.

Джейк обаче го разбираше. Ако Джоузи се омъжваше за другиго, той би отишъл на друг континент, за да е колкото се може по-далеч.

Както бе направил и Хенри.

Шампанското обаче беше свестен жест, който щеше да направи съпругата му много щастлива.

Дори и така, когато чу вратата на банята да се отваря и се обърна, за да види как неговата жена излиза, облечена в дантелена нощничка с цвят на слонова кост, под която се виждаха мънички бикини с цвят на слонова кост, а косата й беше пусната и падаща на вълни по раменете й, Джейк метна картичката върху подноса.

Щеше да й каже по-късно.

Сега бе негов ред да я направи щастлива.

И той се зае с това, като прекоси стаята и отиде при нея.

В мига, в който пристъпи, Джоузи се усмихна и красивите й сини очи омекнаха от онова изражение, което, знаеше той от опит, придобиваха, когато си мислеше колко много го обича.

В края на краищата Джоузи бе тази, която направи него щастлив.

Известно време след това, докато облизваше последните капчици шампанско от улейчето между гърдите й и чу мъркането, надигнало се в гърлото й, Джейк си помисли, че съвсем не се е справил зле.

 

 

Джейк взе някаква кутия от един рафт в гаража, който много скоро щеше да бъде съборен.

Скритият до този момент зад нея бял плик се отмести и полетя към пода.

Приземи се с лицевата част нагоре, така че Джейк видя какво пише на него. И замръзна.

Доста време прекарваше в гаража, за да го опразни. Трябваше да го събори, защото се нуждаеше от мястото. Един архитект бе проектирал нов гараж, който чудесно щеше да подхожда на къщата, без почти да промени външния й вид, и по този начин щяха да влизат през кухненския килер. Щеше да има място за три коли, така че на Амбър, а след време и на Итън, да не им се налага да прекосяват двора през всички сезони, за да влязат в къщата, нито пък да стържат лед от стъклата на колите си.

Идеята беше на Джоузи. Джейк бе искал двуместен гараж.

Тя обаче бе поискала място за три коли, така че той щеше да й осигури място за три коли.

Първо обаче трябваше да махнат стария гараж.

Ето защо, докато Джоузи беше в градината с Итън, Джейк разчистваше в гаража, нещо, в което Конър му помагаше след работа.

Вперил поглед в плика на пода, Джейк приклекна и остави кутията до него.

Познаваше почерка, с който отгоре му бе написано просто „Джейк“, и усети как сърцето задумка в гърдите му, когато протегна ръка и го вдигна.

Изправи се, пое си дъх и извади писмото.

След това отново си пое дъх, по-рязко от предишния път, когато разтвори сгънатия лист и зачете.

„Джейк,

Знаех си, че рано или късно, ще се погрижиш да направиш свестен гараж за Джоузи, за да не й се налага да се мокри и да гази сняг.“

— Исусе — промърмори Джейк, без да престава да чете.

„Ето защо оставих посланието си тук, защото знаех и че именно ти ще се заемеш да разчистиш.

Друго, което знаех, е, че тя ще те направи щастлив. Както и че ти ще направиш нея щастлива.

Положих огромни усилия да те убедя, че си в състояние да го сториш, както и сам знаеш. Ала там, където не успях приживе, знаех, че ще успея, когато си отида, защото, когато ти дадох най-скъпоценния дар, който притежавам, знаех, че ще се погрижиш за него и желанието ми най-сетне ще се сбъдне.

Знаех го, защото ти и твоите деца ми донесохте огромно щастие. Наистина огромно, агънце. Когато ви срещнах — теб, Конър, Амбър и Итън — аз, жената, която тогава чувстваше, че няма нищо, изведнъж получи всичко.

Благодаря ти, че ми го даде.

Благодаря ти, че направи безценното ми момиче щастливо.

Благодаря ти, че си ти.

Обичам те, Джейк, винаги.“

Изцяло и завинаги,

Лиди

Джейк се прокашля, взирайки се в думите пред себе си. А после ги прочете още веднъж.

И още веднъж.

И още веднъж.

Едва тогава прибра писмото в плика и излезе от гаража.

През изобилието от лавандула Джейк видя съпругата и сина си в градината от другата страна.

Ала не отиде при тях.

Вместо това влезе в къщата и се качи в спалнята. Постави писмото върху нощното си шкафче, за да го сподели с Джоузи по-късно. Когато останеха сами. Когато щеше да е в състояние да й даде онова, от което щеше да се нуждае, докато го чете, и на свой ред да получи от нея онова, от което ще се нуждае той, когато отново го преживее.

След това излезе от стаята, слезе по стълбите и отново прекрачи навън.

В мига, в който почувства лъчите на слънцето върху лицето си, откъм градината се разнесе смях.

Обърна се и видя, че дъщеря му се беше прибрала. Беше там заедно с двамата Тейлър, съпругата му и техния син.

Джоузи бе отметнала глава назад, слънцето грееше в косата й, лекият ветрец я развяваше и около лицето й се увиваха непокорни кичури. Съвсем къси шорти обгръщаха хълбоците й, разкривайки дългите й позлатени от слънцето крака; една от старите му тениски падаше свободно по тялото й, на краката си бе обула гумените ботуши на баба си.

И тя, и децата се смееха гръмогласно. Итън дори се бе превил от смях, а момчето Тейлър се пляскаше по крака, който по незнайно каква причина бе обут в розови дънки.

Джейк нямаше представа на какво се смеят и не го беше грижа.

Те се смееха.

Бяха заедно.

Бяха щастливи.

Това бе единственото, което имаше значение.

Това бе единственото, което някога бе имало значение.

И ето че го притежаваше.

И именно при тази мисъл то се случи.

Джейк видя как съпругата му сложи ръка на хълбока си и вдигна другата, за да прибере разпиляната си от вятъра коса. Задържа я на тила си, но дори и така, няколко кичура продължиха да играят около засмяното й лице.

Тя беше в Мейн, по къси шорти, стара тениска и гумени ботуши, и все пак пред себе си Джейк виждаше оживяла снимката, която имаше от години.

И тази оживяла снимка стана още по-невероятна, когато Джоузи го забеляза и засмяното й лице грейна толкова лъчезарно, че Джейк почувства топлината — дори от това разстояние.

Сбъдната мечта.

Неговата мечта.

Мамка му.

Толкова бе прекрасно.

Джейк Спиър й се усмихна, а после, все така усмихнат, се обърна и се отправи към гаража, за да се залови за работа.

Съпругата и децата му имаха нужда от нещо.

Или по-точно, той имаше нужда да даде нещо на съпругата и децата си — закрила от природните стихии.

Ето защо трябваше да се залови за работа.

И както винаги, той го направи.