Кристен Ашли
Завещанието (2)

Глава 2
Най-ценното ми притежание

— А, Джоузефин Малоун. Аз съм Тери Багински.

Станах от стола в чакалнята и поех протегнатата ръка на Тери Багински. Забелязах, че косата й е опъната строго назад и прибрана в момичешка опашка.

Забелязах го, мислейки си, че по света има много жени с достатъчно силни или пък деликатни черти, за да си позволят тази прическа на която и да било възраст.

Тя обаче не беше една от тях.

Не беше любезна мисъл. Само че беше вярна и усетих, че ми се иска да можех да й го обясня, както и да споделя, че няма да е лошо да не бъде чак толкова разточителна с грима и може би да си купи костюм, който да не крещи „сила!“, а да излъчва женственост, което, направено както трябва, бе далеч по-въздействащо.

А после вече не мислех нищичко, освен че исках най-сетне да пусне ръката ми, защото я стискаше толкова силно, че ме заболя.

За щастие, тя я пусна почти веднага, само миг след като я беше стиснала в абсурдно силната си хватка.

Продължи да говори и онова, което казваше, ме обърка.

— Господин Спиър закъснява, в което няма нищо чудно. Но нека отидем в кабинета ми и ще наредя да ни донесат кафе.

С тези думи тя се обърна и тръгна нанякъде, без да ми даде възможност да отговоря.

Нямах друг избор, освен да я последвам.

Докато го правех, попитах:

— Къде е господин Уивър?

Арнълд Уивър беше адвокатът на баба. Познавах го. Беше добър човек. Съпругата му беше добра жена. Когато се случеше да си дойда за Коледа, винаги отивахме на тяхното коледно тържество. Което означаваше, че бях присъствала на доста от коледните им тържества, следователно знаех, че Арни и Илайза Уивър са добри хора, баба много ги харесваше, а аз смятах, че са чудесни.

— О, съжалявам — подхвърли госпожица Багински през рамо, докато прекрачваше прага на една отворена врата. Аз я последвах. — Арни е в отпуск. — Тя спря и се обърна към мен. — Жена му е болна. Рак. Нещата не отиват на добре.

Оставих шока от новината, че милата, сърдечна Илайза Уивър е болна от рак и че „нещата не отиват на добре“, да ме прониже; чувството беше мъчително, ала госпожица Багински не забеляза.

Махна с ръка към един стол пред огромно бюро, част от мебелировка, която беше прекалено масивна и прекалено внушителна за тесничкия кабинет, и продължи да говори:

— Ще изпратя да ви донесат кафе. Но тъй като господин Спиър закъснява, а аз съм доста заета, ако нямате нищо против, ще се възползвам от тази възможност, за да обсъдя с неколцина колеги някои важни въпроси.

Имах нещо против.

Срещата ни беше насрочена за осем и половина. Аз пристигнах в осем и двайсет пет. Тя излезе да ме посрещне на рецепцията в осем и трийсет и девет. Вече закъсняваше и то нямаше нищо общо с непознатия господин Спиър. Сега искаше да ме остави сама, а аз нямах нищичко, с което да запълня времето, през което нямаше да я има.

И на последно място — все още нямах представа кой е господин Спиър.

— Съжалявам, но съм объркана — споделих, докато госпожица Багински отиваше към вратата. Тя спря и ме погледна, повдигайки вежди в безуспешен опит да скрие нетърпението си. — Кой е господин Спиър?

Тя наклони рязко глава на една страна и отговори:

— Другото лице, посочено в завещанието на баба ви.

Зяпнах я, знаейки, че издавам слисването си най-вече защото не се и опитах да го скрия.

— Няма да се бавя — каза тя и излезе, без с нищо да разсее объркването ми, а аз останах да се взирам във вратата, размишлявайки върху оскъдната информация, с която разполагах.

Мислех си за това, че баба беше познавана и обичана от мнозина. Изобщо не бих се учудила, ако на прочитането на завещанието й присъстваха поне дузина души. Не бих се учудила, дори ако беше завещала пари и дрънкулки на половината град.

Изненада бе обаче това, че единственият друг човек, който трябваше да е тук, бе някой, чието име никога не бях чувала.

Тъй като нямаше на кого да задам въпросите си, аз отидох до стола, който госпожица Багински ми беше посочила, свалих дамската си чанта и я мушнах до себе си.

Няколко минути по-късно в стаята се появи млада жена, която ме попита как предпочитам кафето. Отговорих й, а когато тя си тръгна, написах бърз имейл на Даниел от телефона си, за да му напомня да зареди айпода на Хенри, преди да се качат на самолета за Рим на следващия ден. Трябваше да го направи, защото Хенри обичаше да слуша музика непрекъснато, особено по време на дълги полети, а Лос Анджелис-Рим определено беше от дългите. Младата жена ми донесе кафе. Докато госпожица Багински се върне, вече беше девет часът, аз го бях преполовила, седях тук от двайсет минути, без да имам какво да правя, и кипях от яд.

— Още ли не е дошъл? — попита тя, без да поздрави, оглеждайки кабинета с неприкрито раздразнение.

— Госпожице Багински… — започнах аз в мига, в който младата жена, която ми беше донесла кафето, се появи на прага.

— Тери, господин Спиър се обади. Каза, че го задържали, но след пет минути ще бъде тук — съобщи тя.

— Което означава, че ще бъде тук след двайсет минути — измърмори Тери Багински странно и едновременно с това подразнено и посегна към телефона. — Благодаря, Мишел — каза тя и погледът й се плъзна през мен. — Тъй като разполагаме с още малко време, надявам се, че нямате нищо против да се обадя по телефона.

Всъщност имах нещо против и отворих уста, за да й го кажа, но в същия миг тя натисна един бутон и бърза поредица от пиукания изпълни стаята. Преди да успея да издам и звук, тя грабна слушалката, допря я до ухото си и завъртя солидния си, претенциозен стол, така че сега виждах профила й.

Усетих как стисвам устни и приковах поглед в крака си, който бе започнал да потупва по пода.

Гледката на обувките ми ме поуспокои.

Бяха наистина красиви обувки.

Всъщност всичките ми обувки бяха красиви. Не притежавах нито един чифт гуменки или джапанки и се надявах това никога да не се промени.

Ръчните чанти и обувките бяха моята страст.

Всъщност дрехите като цяло бяха моята страст.

Само че не можех да почерпя успокоение от съзерцанието на тоалета си, тъй като не можех да го видя, макар отново да носех черно. Бях го облякла, защото сметнах, че е подходящ за случая. Черна права пола, която ми пасваше като ръкавица чак до коленете. Подгъвът стигаше по-ниско, до средата на прасците ми, и беше толкова тясна, че единствената причина да съм в състояние да се движа, бе цепката, която стигаше чак до сгъвката на коленете ми.

Блузата ми също беше черна, копринена. Отпред приличаше на най-обикновена блуза (макар и с прелестна висока яка, която обгръщаше шията ми, имаше и също толкова прелестна широка лента плат, която бях завързала на голяма панделка). Гърбът обаче беше изрязан и откриваше основата на врата и двете ми рамене; останалата част от гърба ми беше покрита.

Тя също ми пасваше съвършено.

Тоалетът ми (ако не се броеше невероятният начин, по който ми стоеше, простотата, отличното качество на тъканите и изрязаната част на гърба) беше съвсем обикновен. Елегантен, мислех аз, но обикновен.

За сметка на това обувките ми бяха много необикновени.

Лачени гълъбовосиви обувки с каишка, остър връх и тънко десетсантиметрово токче. Върхът беше от черен лак, ала токът и подметката бяха с цвят на ярка фуксия.

Бяха божествени.

Както винаги, косата ми беше прибрана в елегантен хлабав кок. Този път го бях тупирала съвсем леко, за да му придам обем, но въпреки това беше гладък и плътен и почиваше в основата на тила ми.

Както винаги, гримът ми беше безупречен.

И макар че обикновено не се поддавах на такива чувства, тъй като баба ме беше научила, че са безсмислени (пък и не особено мили), в този момент, докато се взирах в профила на Тери Багински и попивах арогантното й пренебрежително държание, съчетано с косата й, суровия грим и дрехите, купени от някой магазин за конфекция, което само по себе си не бе нещо лошо, с изключение на това, че беше погрешният магазин за конфекция, аз си позволих да ме изпълни чувство на превъзходство.

Баба би била разочарована, ала не можех да отрека, че от тези мисли се почувствах по-добре.

Тя мърмореше нещо в слушалката.

Приведох се напред и отпих глътка кафе.

Тъкмо поставях чашата върху чинийката на бюрото, когато зад мен се разнесе глас:

— Господин Спиър е тук.

Очевидно, противно на онова, което бе намекнала госпожица Багински, той не беше излъгал. Не бяха минали двайсет минути. А само пет.

Погледнах зад стола си и открих младата жена да стои там.

Миг по-късно изпънах рязко гръб, виждайки мъжа, който се беше взирал в мен по време на погребението, да прекрачва прага на стаята.

Днес носеше съвършено пасващ черен блейзър, ушита по мярка черна риза, черни дънки и черни ботуши.

Далеч не толкова официално облекло както костюмът на погребението, ала колкото и да бе странно, то му подхождаше много повече.

Много повече.

Очите му се впиха в мен.

Устните ми (умело очертани с молив, червило и гланц, макар част от него сега да беше върху чашата с кафе) се разтвориха и стомахът ми се върза на възел.

— Трябва да се погрижа за нещо — каза госпожица Багински в слушалката. — Няма да отнеме много време. По-късно ще ти се обадя пак.

Аз обаче не обърнах никакво внимание на думите й, тъй като цялото ми внимание беше приковано от мъжа, който влизаше в кабинета. Продължавах да го гледам и когато спря на няколко крачки от облегалките на столовете. Затова, макар помещението да не беше голямо, с пълна сила почувствах, че дори и да се намирахме в амфитеатър, поразително мъжкото му присъствие пак би изпълнило цялото пространство.

— Най-сетне можем да започнем — заяви госпожица Багински. — Госпожице Малоун, нека ви представя Джейк Спиър?

Аз се надигнах бавно, обърнах се към него и понечих да заобиколя стола, вдигайки ръка, с чувството, че не съм в състояние да произнеса нито дума в неговото властно присъствие.

Видях го да вдига една от тежките си ръце, докато се приближавах към него, мислейки си, че макар да не бях миньонче, дланта ми щеше да потъне в неговата, когато той я поемеше.

Нещо у него ме изпълваше с особено усещане, сякаш не ми беше удобно в собствената ми кожа или пък сякаш тя се нуждаеше от успокояващо внимание.

И именно при тази мисъл върхът на обувката ми се закачи в дебелия прекалено голям килим, с който (по някаква странна причина) беше застлан мокетът в офиса, и аз се препънах.

Това ми се случваше често. Намирах го за дразнещо и независимо колко симпатично се струваше то на баба и колко забавно на Хенри, аз го ненавиждах.

Още повече ненавиждах факта, че го бях направила пред този мъж.

Само че нямах възможност да мисля за това. Политнах напред и докато вдигах ръка, за да омекотя удара, когато паднех, почувствах здрава хватка около другата ми ръка.

За щастие, или пък може би за съжаление, господин Спиър реагира бързо, като дръпна ръката ми и в същото време пристъпи напред. Ето защо, вместо да се приземя на пода или да се препъна на килима, аз го блъснах.

В смисъл че го блъснах.

Слепоочието ми се удари в ключицата му, челото ми срещна челюстта му, а рамото ми се сблъска с ръката му.

Той вдигна ръката, с която държеше моята, до гърдите си и я стисна още по-силно; в същото време усетих как другата му ръка се обвива около кръста ми и ме притегля към него, така че двамата се озовахме притиснати един до друг, челото ми беше облегнато на шията му.

От толкова близо видях, че вратът му е още по-мускулест, отколкото изглеждаше отдалеч.

Аз отметнах замаяно глава и видях как на свой ред той се навежда към мен.

Вчера беше гладко избръснат, но не и тази сутрин и върху челюстта му тъмнееше едва набола черна брада, прошарена с посребрели нишки.

Това също му отиваше.

И то много.

Погледът ми срещна неговия и в миг забелязах три неща.

Първо, че той има необикновени сиви очи. Не можех да определя какво точно беше изключителното в тях, освен че бяха обезпокоително привлекателни.

Освен това ухаеше добре. Вдъхвала бях най-различни мъжки одеколони, ала никой от тях не беше толкова съблазнителен. Като всичко у него, той беше агресивно мъжествен, изпълваше сетивата ми и ми бе трудно да дишам.

И трето, тялото му беше много по-едро и внушително, отколкото изглеждаше отдалеч.

И беше страшно кораво.

— Добре ли си? — чух дълбокия му глас.

Чух го и го почувствах, и това ме накара да примигам.

Едва тогава си спомних, че трябва да бъда засрамена и да се държа настрани.

Така че опитах да се освободя и усетих как ръката, която ме обгръщаше, и онази, с която държеше моята, ме стиснаха по-силно за миг, преди той да охлаби хватката си около кръста ми. Отдръпнах се на около половин крачка, но не можах да стигна по-далеч, защото той продължаваше да държи ръката ми.

— Върнахме ли си равновесието? — попита той.

— Да — промълвих аз. — Моите извинения — продължих все така тихо, дръпвайки ръката си малко по-силно, за да му намекна да я пусне.

Той не го направи.

— Няма защо — промълви и устните му потръпнаха развеселено. — Ти трябва да си Джоузи.

Гърбът ми се изпъна рязко, защото никой не ме наричаше Джоузи.

Никой, освен баба.

— Да, аз съм Джоузефин Малоун. — Нарочно подчертах името си. — Внучката на Лидия.

Устните му отново потръпнаха.

— Знам. Много съм слушал за теб, Джоузи.

Не бях сигурна, че това беше добре.

— След като вече сте тук, навярно можем да започнем. Денят ми е много натоварен и това забавяне измести цялата ми програма за деня с половин час назад — намеси се Тери Багински категорично, сякаш това, че двамата с господин Спиър бяхме отделили няколко секунди, за да се поздравим, подлагаше търпението й на изпитание.

Разбира се, той беше закъснял, въпреки че се беше обадил (макар и доста късно), за да предупреди. Но той беше причината за забавянето.

Така че не знам какво ме обзе при тези думи.

Може би изпитвах смущение, задето се бях блъснала в този мъж. Може и да бе, защото едва предишния ден бях положила обичната си баба в земята, което надали можеше да се нарече приятно изживяване. Може би беше, защото не бях спала много добре, след като снощи плаках до изнемога.

А може и да бе, защото тази жена изобщо не беше проявила никаква любезност от мига, в който пристигнах в офиса й за срещата, на която трябваше да бъде прочетено завещанието на скъпата ми баба. Нещо, което не исках да правя, защото то бе поредното в низ от постоянни напомняния, че баба вече не беше на този свят, че щеше да ми липсва — до края на дните ми — и госпожица Багински би трябвало да се съобрази с това.

Каквато и да бе причината, то ме завладя, така че дръпнах ръката си, за да накарам господин Спиър да я пусне, обърнах се към госпожица Багински и заявих:

— Нямам представа как може да сте назад с програмата си, при положение че ме посрещнахте със закъснение на рецепцията. Да не говорим, че и след това не допуснахте закъснението на господин Спиър да ви попречи да продължите с работата си, макар внучката на дългогодишна клиентка да ви чакаше, без дори да й бъде предложено дори едно списание, с което да запълни времето си.

Приближих се внимателно до стола и се наведох, за да взема елегантната си лачена чанта с цвят фуксия, която бях оставила там. Настаних се грижливо и продължих:

— Тъй като случаят не е щастлив, няма да говоря от името на господин Спиър, понеже не го познавам. — Кръстосах крака и я погледнах. — Аз обаче бих искала да приключим най-сетне с това печално задължение. Така че, да, моля ви. Ако можем най-сетне да се заемем с това, заради което сме се събрали, ще ви бъда благодарна.

Устните й се свиха. Не й отиваше, но всъщност нищо не й отиваше — не защото не знаеше как да носи косата си и как да се гримира, а защото, чисто и просто, беше неприятна жена.

Без да поглеждам към господин Спиър, аз сложих чантата в скута си и зачаках.

Усетих, че господин Спиър се настани на съседния стол, а госпожица Багински мина зад бюрото и заяви:

— Тогава да не отлагаме повече.

— Тъй като съм тук от повече от половин час, намирам идеята за добра.

Тя ми хвърли злобен поглед.

Аз я изгледах хладно.

Чух как господин Спиър изпръхтя, странен (но не и колкото и да бе смущаващо, непривлекателен) звук, който ми се стори едновременно развеселен и учуден.

Не му обърнах внимание и продължих да се взирам в Тери Багински.

Тя първа извърна очи и зарови из някакви документи на бюрото си с думите:

— Да започваме.

Реших, че съм казала достатъчно, и този път оставих да й се размине.

Тя изправи някакви листове, почука с тях по бюрото и премести поглед от мен към господин Спиър и накрая към документите.

— Госпожа Малоун е оставила законен и обвързващ документ, в който излага разпорежданията си относно имуществото и притежанията си след своята смърт. Написала е обаче и писмо, което, както ни обясни, би искала да бъде прочетено вместо споменатия току-що документ на това събиране — започна госпожица Багински. — То излага разпорежданията й по един по-сбит начин.

Аз не казах нищо.

Господин Спиър също.

— Ето защо, изпълнявайки желанието на госпожа Малоун — продължи тя, — ще прочета написаното.

Аз си поех дълбоко дъх, приготвяйки се да чуя думите на баба, а госпожица Багински започна, без да се бави:

— Аз, Лидия Джоузефин Малоун, в пълно съзнание и с дразнещо съмнително тяло, с настоящото оставям всичко, което притежавам, на внучка си, Джоузефин Даяна Малоун. В това число: Лавандуловата къща, земята, на която е построена, както и всички постройки на територията на имота и всичко, намиращо се в тях; авоарите в банковите ми сметки, както и гарантираните депозити, открити в Магдалийнската банка; съдържанието на сейф номер шест-три-три в същата банка, ключът, към който може да бъде открит в писалището ми в светлата стая на Лавандуловата къща. И накрая — капиталите ми в инвестиционни фондове, които се управляват от мое име от посредници на Магдалийнската банка.

Аз слушах, мислейки си, че Лавандуловата къща, с двата акра земя, на които почиваше, на една скала на самия бряг, внушителното си съдържание, размерите и местоположението си несъмнено струваше много. Разбира се, баба не беше живяла пестеливо, но не беше и някоя прахосница.

Никога не бяхме говорили за пари — тя никога не бе имала нужда от нещо, никога не бе харчила прекомерно, така че не се беше налагало. Ето защо предполагах, че когато се обърна към служителите на банката, щях да открия, че авоарите на баба не са нито оскъдни, нито кой знае колко значителни.

Не че ме беше грижа.

Каквото и да имаше в онази банка, то не беше баба.

Освен това, докато слушах писмото, се чудех, след като бе оставила всичко това на мен, какво правеше тук господин Спиър.

— Или по-точно — продължи госпожица Багински, — завещавам на внучка си всичко, с изключение на сто и петдесет хиляди долара, които оставям на Джеймс Маркъм Спиър, за да ги вложи в тръст — по петдесет хиляди долара за Конър Маркъм Спиър, Амбър Джолийн Спиър и Итън Джеймс Спиър.

Е, това обясняваше присъствието му.

И означаваше, че авоарите на баба май бяха малко по-големи, отколкото предполагах.

— Исусе Христе — измърмори господин Спиър и аз го погледнах.

Взираше се в документите в ръцете на госпожица Багински и по лицето му разбрах, че е също толкова изненадан от авоарите на баба, да не говорим пък от щедростта й.

Изненадан и трогнат. Изражението му бе слисано.

И също така — меко.

И най-сетне — беше страшно привлекателно това омекване на суровите му черти.

При тази мисъл си поех рязко дъх.

— Джейк — продължи госпожица Багински и аз отново насочих вниманието си към нея, чудейки се защо беше изрекла това име, — оставям на теб да вложиш парите разумно и съм сигурна, че ще го направиш. Децата обаче няма да видят тези пари, докато не навършат двайсет и една години. Тоест само ако останат в университета до тази възраст. Ако не отидат да учат, предпочитам да не ги получат, докато не станат на двайсет и пет. И двамата знаем, че така ще е най-разумно, особено с оглед на това, колко обсебена е Амбър от нейните козметики и онези обувки на платформи.

Звучеше така, сякаш двете с Амбър май имахме нещо общо.

Освен това баба очевидно бе наричала мъжа до мен с фамилиарното, „Джейк“.

Ала докато слушах тези разпореждания и сумата, оставена от баба на тримата младежи, които бях видяла с господин Спиър на погребението вчера, отново си помислих колко странно (а и смущаващо) бе, че никога не бях чувала нито за господин Джеймс Маркъм Спиър, нито за което и да било от децата му.

— И накрая — продължи да чете госпожица Багински, — най-скъпото, което притежавам, онова, което ценя повече от всичко на този свят, моята внучка, Джоузефин Даяна Малоун, с настоящето оставям на Джеймс Маркъм Спиър.

След прочитането на тези думи, за които не бях подготвена, а и дори да бях, пак биха ме хванали неподготвена най-вече защото бяха безумни, аз ахнах.

Откъм Джеймс Маркъм Спиър долетя тътнещо, развеселено:

— Какво, по дяволите?

Тери Багински продължи да чете, без дори да вдигне поглед:

— Джейк, моята Джоузи е доста непохватна и нямам предвид само това, че непрекъснато се спъва и събаря разни неща. Аз го намирам очарователно и се надявам, че и на теб ще ти се стори така. Освен това е дразнещо подредена, така че се надявам да я научиш колко е забавно от време на време да се поомърляш малко. Не знае и как да се радва на живота и съм сигурна — госпожица Багински натърти странно думата, преди да продължи, — че ще съумееш да я научиш как да го прави и да го прави добре. Ала под всичко това се крие най-добрата душа, която можеш да познаеш, най-нежното докосване, което можеш да почувстваш, и ако успееш да я склониш да го извади на повърхността, тя излъчва най-милата светлина, с която някой някога ще те озари. Разчитам на теб, мой Джейк, да се грижиш добре за нея, когато мен няма да ме има. Но дори докато го казвам, знам, че ще го направиш.

Аз запримигвах учестено.

Госпожица Багински вече привършваше.

— Това са моите желания и завещавам да бъдат изпълнени. И само едно предупреждение — ако не бъдат, аз ще науча и това страшно ще ме разстрои. Знам, че никой от вас двамата не би искал това да се случи. А сега бъдете блажено щастливи, моя Джоузи и мой Джейк. Това е моето последно и най-важно желание. Моля ви, направете всичко по силите си, за да го изпълните.

Тери Багински спря да чете и ни погледна.

— Лидия наистина ли ми завеща теб?

Тези думи, разнесли се до мен, бяха все така тътнещи и развеселени. Всъщност бяха далеч по-боботещи и развеселени от преди и аз бавно обърнах глава към него, поемайки си дъх накъсано и с усилие.

Да, беше развеселен. Разбрах го по широката му усмивка, от която равните му здрави зъби изпъкваха яркобели на фона на тъмната му набола брада.

Стомахът ми отново се сви на топка.

— Очевидно завещаването на човешко същество не е обвързващо — обади се госпожица Багински и аз с благодарност откъснах очи от господин Спиър и погледнах към нея. — Това дарение обаче — продължи тя — е също така законен документ. Независимо дали тази част е обвързваща, или не, останалото е.

Тя вдигна една папка от кафява хартия и я плъзна по бюрото към мен.

— Копие от официалното завещание на госпожа Малоун — продължи, посочвайки папката. — Писмото, което прочетох току-що, както и цялата документация и всичко останало са вътре. Ако не желаете да останете при нас, в Магдалийн, в папката ще намерите и данните на „Стоун Инкорпорейтид“, фирма, която в миналото се свърза с госпожа Малоун, за да изрази интерес към закупуването на Лавандуловата къща.

Какво каза?

Някой бе поискал да купи Лавандуловата къща от баба?

Това също не ми го беше споменавала!

— Тази папка е за вас — заяви тя, приковала очи в мен, и се изправи, приведена напред и опряла ръце върху бюрото. — А сега, ако нямате въпроси… — каза грубо, с едва прикрита подкана да престанем да й губим времето.

Аз, разбира се, имах милион въпроси, ала не можах да изрека нито един от тях, защото не бях достатъчно бърза.

— Хартията не е законово обвързваща, ала кръвта е — заяви господин Спиър и когато погледнах към него, видях, че се обръща към Тери Багински.

— Моля? — попита тя.

— Няколко думи върху лист хартия може и да не са законово обвързващи. — Погледът му се спря върху мен и гласът му, когато довърши, стана по-дълбок. — Ала кръвта е.

Усетих как гърдите ми се повдигат и спускат учестено, докато погледът му задържаше моя, а значението на думите му отекваше в ушите ми.

— Едва ли смяташ, че можеш да притежаваш една жена, Джейк — отсече госпожица Багински с пренебрежение.

— Да я притежавам — не — заяви господин Спиър; очите му все така държаха моите в плен. — Да направя точно това, което Лидия поиска да направя с нея — да.

Мили боже.

Начинът, по който изрече тези думи, беше многозначителен.

Страшно многозначителен.

Дишането ми стана още по-учестено и накъсано. Реших да не обръщам внимание на многозначителната част от думите му и вместо това да се съсредоточа върху нещо друго.

— Баба беше… тя беше… — опитах се да намеря правилната дума и я открих. — Винаги ме закриляше.

— Започвам да го схващам, при положение че те остави на мен в завещанието си, за да поема нейната роля — отвърна той и аз отново изпънах гръб.

— Напълно съм способна сама да се погрижа за това — осведомих го аз.

Нещо пробяга по лицето му толкова бързо, че не успях да го разчета, и той прошепна:

— Не и от това, което чувам.

При тези думи очите ми се разшириха.

— Какво ти е казала баба? — попитах рязко.

— С цялото ми уважение, мога ли да ви помоля да продължите този разговор някъде другаде? — намеси се госпожица Багински. — Аз наистина имам и друга работа днес.

Реших, че идеята е отлична. Не да продължим разговора. За мен той беше приключил. За сметка на това исках да отида някъде другаде.

Ето защо скочих на крака и усетих как до мен господин Спиър също се изправи. Не усетих обаче ръката му, протегнала се към мен, сякаш за да ме подкрепи, ако залитна.

А я видях.

И когато това стана, очите ми се обърнаха рязко към него.

— Владея умението да се става от стол, господин Спиър — сопнах се аз.

— За всеки случай — промърмори той широко ухилен, обхождайки лицето ми с изпитателен поглед.

Макар и привлекателни — гласът и усмивката му — и двете ме подразниха.

Но не го показах.

Вместо това преместих поглед към госпожица Багински.

— Има ли нещо, което трябва да направя, за да прехвърля на господин Спиър сумата, която баба пожела да бъде вложена в тръст за децата му? — попитах, надявайки се да няма, защото възнамерявах да се махна от този офис и от господин Спиър и никога повече да не ги видя.

Тери Багински поклати глава.

— Не. Госпожа Малоун вече го уреди. Офисът ще се погрижи за прехвърлянето на парите. — Тя погледна към господин Спиър и гласът й стана предупредителен: — Джейк, ще трябва да декларираш наследеното пред данъчните.

— Нима? — отвърна той и смътно ми хрумна, че двамата очевидно се познават и не се разбират.

Или поне госпожица Багински май не харесваше особено господин Спиър.

Не че това ме вълнуваше.

Вълнуваше ме единствено да се махна от тук. Както и да се оправя с имуществото на баба и да отида в Рим (или Париж) колкото се може по-скоро.

Ето защо преметнах чантата си през рамо и взех кафявата папка от бюрото.

— Ако всичко тук е наред, бих искала да ви благодаря за отделеното време и да си вървя. — Вдигнах очи към господин Спиър. — Въпреки че баба никога не ми е говорила за вас, очевидно много е държала на вас и децата ви.

Той не ме остави да довърша и все така широко ухилен, каза по начин, който прозвуча почти закачливо:

— Да, Джоузи. Много държеше на нас.

— В такъв случай, за мен бе удоволствие да се запознаем. — Отместих очи от него, изгледах хладно госпожица Багински и довърших: — А сега нека ви оставя да си вършите работата. Довиждане.

С тези думи, стъпвайки внимателно, но бързо, излязох от стаята.

Последвана от гласа на господин Спиър, който извика след мен:

— Джоузи, задръж малко.

Определено „не задържах“, а продължих напред. Бързо.

Гласът му, когато се озовах в коридора, долетя много по-близо:

— Хей, жено. Задръж за момент.

Аз не спрях, ала все пак казах:

— Не искам да бъда груба, но трябва да се погрижа за някои неща, и то възможно най-бързо, защото е важно да отида в Рим.

— Рим? — повтори той, когато ръката ми беше на входната врата.

Аз вдигнах очи към него.

— Рим — потвърдих, бутнах вратата, прекрачих навън и забързах към взетата под наем кола.

Той не ме повика отново, но знаех, че не съм се отървала от него — тъкмо когато стигнах до колата си, той ме улови над лакътя и ме завъртя, за да го погледна.

— Джоузи, отдели ми секунда — каза тихо.

Отново вдигнах очи към него.

— Разбира се, господин Спиър, но без да бъда груба, действително разполагам само със секунди.

— Джейк — отвърна той.

— Моля?

— Казвам се Джейк.

— Много добре. Искахте да ви отделя секунда.

Без да ме пуска, той плъзна изучаващ поглед по лицето ми.

И именно тогава разбрах защо очите му бяха толкова необичайни.

Защото в офиса те бяха светлосиви.

Тук, на слънцето, бяха леденосини.

Необикновено, интригуващо и поразяващо.

Господи!

— Господин Спиър… — подканих го отново и усетих как пръстите му се впиват в ръката ми, докато ме придърпва малко по-близо до себе си.

— Джейк — промълви той.

— Нима ме задържате, защото искате да се обръщам към вас на малко име? — попитах аз.

Необикновените му, интригуващи и поразителни очи се впиха в моите.

— Винаги ли говориш така? — попита той на свой ред.

— Как?

— Нищо — промълви той и устните му отново потръпнаха. След това кимна с глава към сградата, от която бяхме излезли току-що. — Там вътре се случи нещо значимо.

— Действително — съгласих се, след което продължих, като нарочно се правех, че не разбирам. — И ако се безпокоите, че имам нещо против дарението, което баба ми е направила на децата ви, недейте. Баба беше с всичкия си до последния ден от живота си, така че, ако е искала децата ви да получат тези пари, желанието й ще бъде изпълнено.

— Голяма добрина направи Лиди — отвърна той. — Ала не за това говоря. А за другото дарение, което ми направи.

— И какво е то? — попитах, все така правейки се на глупава.

— Джоузи. — В името ми звъннаха развеселени нотки и това ме подразни, защото прозвуча прекрасно. — Тя ми даде теб.

Без да обръщам внимание на начина, по който стомахът ми се сви, а дишането ми се учести, аз го осведомих:

— Никой не ми казва Джоузи.

— Лиди го правеше — възрази той.

О, да.

Баба определено му беше говорила за мен.

Това не ми харесваше.

— Много добре, никой, освен баба не ме нарича Джоузи.

— А сега и аз.

Поех си дъх и това ми напомни, че ръката му все още стискаше моята.

— Имате ли нещо против да ме освободите?

Устните му потръпнаха в неуспешен опит да прикрие развеселеността си, преди да отговори:

— Ще те освободя, но само ако обещаеш, че няма да се изпариш.

— Обещавам.

— Окей. — Той ме пусна, но не се отдръпна.

Реших аз също да не го правя, защото можеше да си извади погрешно заключение, а имах чувството, че е от изключително голямо значение да бъда съвсем ясна с Джеймс Маркъм Спиър през краткото време, в което щях да разговарям с него.

— Днес трябва да идем на вечеря — заяви той.

Аз отворих чантата си, за да извадя тъмните си очила, тъй като всяка жена знае, че не бива да излиза на слънце без две неща. Първо, много добър слънцезащитен крем под грима си. И второ, чифт отлични тъмни очила, за да не получи бръчки от присвиване на очите.

— Боя се, че е изключено — казах, докато вадех очилата си.

— Защо?

Плъзнах ги по носа си и отново го погледнах.

— Защо?

— Джоузи, виждам, че се опитваш да се престориш, че онова там вътре не се случи, обаче то се случи.

— Да, случи се — съгласих се аз с въздишка.

— Добре тогава, значи, днес двамата с теб ще вечеряме заедно.

— Не, няма.

Той наклони глава на една страна и отвори уста, но аз го изпреварих:

— Чуйте ме, господин Спиър…

— Джейк — прекъсна ме той, дълбокият му глас бе станал още по-нисък от нетърпение.

— Разбира се — побързах да продължа аз. — Както обясних в кабинета на госпожица Багински, баба цял живот се е старала да ме закриля. Освен това бяхме много близки. Безкрайно я обичах и тя изпитваше същото към мен. Ала в отношения като нашите онзи, който е в позицията на баба, нерядко се оказва спрял във времето, когато другият е имал нужда от него, и невинаги си дава сметка, че вече не се нуждаят от него по същия начин. От написаното в писмото е очевидно, че именно това се е случило с баба.

Когато той отговори, лицето му бе сурово и хладно.

— Значи, искаш да кажеш, че не си имала нужда от Лиди.

— Не — прошепнах аз; от думите му стомахът ми отново се сви, ала по друг, много по-ужасен начин. Това си пролича в гласа ми и студенината в изражението му се стопи, изместена от бдителна топлота. Тя бе също толкова пленителна, колкото всичко друго у него, но аз продължих: — Нуждаех се от баба. Все още се нуждая от нея. Но не по този начин.

— Тя не мислеше така. — В гласа му се долавяше същата топлота, която се четеше по лицето му.

— Значи, се е заблуждавала.

— Джоузи…

— Джоузефин — натъртих аз.

— Все тая — отвърна той нетърпеливо. — Познавах Лиди в продължение на седем години. Което означава, че писмото, което чухме току-що, е било написано по някое време през последните седем години. Ако трябва да предположа — било е наскоро. Това показва, че наистина го е мислила, за да го включи в писмото, и го е мислила наскоро. Действително ли възнамеряваш да го пренебрегнеш?

— Да — отвърнах незабавно и лицето му отново се промени, очите му се промениха, всичко у него се промени.

Само дето не бях сигурна точно как.

Докато не го чух да прошепва:

— Недей.

Цялото ми тяло се вкамени.

— Не го прави, Джоузи — продължи той. — Тя те искаше за мен. Не можеше да говори сериозно.

— Да не се опитвате да кажете… — опитах се аз да изкарам думите през скованите си устни.

— Не — поклати глава той. — Опитвам се да кажа, че поне бихме могли да се поопознаем. Да й дадем малко от онова, което искаше. И двамата й дължим това уважение и макар да те познавам само от нейните разкази, както и от последните двайсет минути, през които съм с теб, съм сигурен, че и ти знаеш, че й го дължим.

„Малко от онова, което искаше.“

Но какво всъщност искаше тя?

Баба познаваше този мъж от седем години. Оставила бе солидни суми на децата му. А мен бе оставила на него.

И все пак нито веднъж не ми бе споменавала за него.

Не разбирах.

Започвах обаче да разбирам, докато сутринта ми ставаше все по-странна, че това не ми харесваше.

— Вечеря — меко настоя той. — Просто вечеря. Мислиш, че съм задник, това е. Обаче аз няма да бъда задник с момичето на Лиди, защото тя означаваше много за мен и за децата ми, и това просто няма да се случи. Усетиш ли някога, че започвам да се държа като задник, това ще е краят. Но нека поне вечеряме заедно.

Да, можехме поне да вечеряме заедно.

Всъщност бих могла да му кажа, че ще вечеряме заедно, защото беше очевидно, че няма да отстъпи, докато не приема.

А после нямаше да отида на вечерята. Градчето не беше голямо, но пък не можеше да се каже, че Лавандуловата къща е на главната улица. Бих могла да го избягвам през краткото време, което щях да прекарам тук.

А после щях да се махна.

Ето защо реших да постъпя точно така.

— Е, добре. Ще вечеряме заедно — излъгах аз.

Устните му се извиха в усмивка.

— Чудесно.

— Къде да ви чакам?

— Да ме чакаш? — повтори той.

— Да ви чакам.

— Джоузи, когато един мъж кани една жена на вечеря, той я взема от вратата на къщата й и я връща там — постанови и аз намерих категоричния му тон за смущаващ.

Намерих го за смущаващ, защото, макар да не ходех на срещи и никога да не го бях правила, познавах предостатъчно жени, които ходеха. И в наши дни мъжете и жените обикновено се срещаха някъде, за да излязат.

Това не ми харесваше. Ако ходех на срещи, нямаше да изтърпя мъж, който ми казва да го чакам някъде. С други думи, мъж, който не умее да бъде кавалер, с други думи — да си даде труда да дойде да ме вземе от нас и да се погрижи да ме върне вкъщи в безопасност, не си струваше времето ми.

Смущаващото бе, че Джеймс Маркъм Спиър беше съгласен с мен.

— Не съм сигурна как ще се развие денят ми — казах и това си беше самата истина. — Трябва да свърша някои неща за работодателя си. — Това, от друга страна, беше лъжа. — Да не говорим за всичко, свързано със смъртта на баба. — С тези думи отново се върнах към истината. — Бих предпочела да бъда свободна да се оправя със задачите си, без да ми се налага да се тревожа, че трябва да ви чакам в Лавандуловата къща, при положение че най-вероятно, така или иначе, ще бъда в града. И понеже ще вечеряме в града, бихме могли да се срещнем направо там.

Той отново ме изгледа изучаващо.

— Е, кога и къде искате да се срещнем? — попитах, когато това се проточи, без той да каже нито дума.

Мълчанието му се проточи още по-дълго и тъкмо се канех да кажа още нещо, когато той най-сетне проговори:

— „Дюбстър Маркет“, шест и половина.

Шест и половина. Това не ми харесваше. Никога не вечерях преди седем и половина. Аз бях нощна птица и обикновено не си лягах преди полунощ.

Да вечерям толкова рано, означаваше, че ще имам нужда да хапна нещо леко, преди да си легна, което щеше да е неприятно, тъй като нямаше да го направя, и то не защото в къщата на баба нямаше почти нищо за ядене, а защото никога не ядях между отделните хранения.

Никога.

За щастие, всъщност нямаше да се срещна с него, така че това не беше проблем.

— Ще се видим там — казах на глас. — Шест и половина.

— Страхотно.

— Добре тогава.

Той не помръдна.

Тъкмо се канех да му кажа, че искам да си върви, когато той най-сетне го направи.

Отстъпи няколко крачки назад и спря, приковал сега сините си очи в слънчевите ми очила.

И именно тогава каза тихо:

— Много се радвам, че най-сетне се запознахме, Джоузи.

Личеше си, че наистина го мисли.

И от това, че го мислеше, от тона и настоятелния му поглед по кожата ми отново плъзна онова усещане. Усещане, което страшно приличаше на порив да направя нещо. Само че не знаех какво.

Не знаех и какво да кажа.

Затова просто наклоних глава на една страна.

— „Лобстър Маркет“, ще се видим там — промълви той.

— Да — отвърнах аз.

— Чао, Джоузи.

— Довиждане.

Той ми помаха и си тръгна.

Гледах го да се отдалечава и си мислех колко невероятно бе, че движи внушителното си тяло така, сякаш не му коства никакво усилие.

И някъде в подсъзнанието ми се прокрадна мисълта, че много дълго бих могла да го гледам по този начин. Минути. Часове.

Цяла вечност.

При тази напълно откачена мисъл стомахът ми отново се сви и преди да съм загубила всякакъв апетит, аз отключих колата, за да се кача в нея и да потегля към банката, за да се заема със задачите, които щяха да сложат край на престоя ми в Магдалийн.

Завинаги.

Отвеждайки ме до онова, от което се ужасявах най-много.

Последното ми сбогуване с баба.