Кристен Ашли
Завещанието (16)

Глава 16
Радвам се

Палецът ми потъркваше зърното на Джейк, а другата ми ръка бе обвита около врата му. Облегнала чело в неговото, аз го бях възседнала и се движех все по-бързо, а тежкото ни дишане се смесваше, докато той галеше зърното ми, стиснал хълбока ми с другата си ръка, опрял гръб в таблата на леглото и свил колене зад гърба ми.

— Джейк — прошепнах настойчиво, защото то нарастваше в мен.

— По-бързо, бейби — прошепна той в отговор.

— Джейк — простенах аз.

— По-бързо, Джоузи — изпъшка той.

Аз се подчиних.

По-бързо.

По-силно.

О, да.

Така беше по-добре.

Джейк изви зърното ми между палеца и показалеца си, подръпвайки го нежно.

Аз изохках, когато усещането се стрелна от гърдите право между краката ми и ме накара още повече да ускоря темпото.

По-бързо.

По-силно.

О, да.

Напрежението в мен се усилваше…

— Мили — изохках аз.

— Мамка му — простена той. — Дай ми още.

Направих го, движейки се нагоре-надолу, вкопчена във врата му, докато оргазмът разтърсваше тялото ми.

Джейк обви ръка около кръста ми, за да ме задържи върху себе си, а онази, която си играеше със зърното ми, се вдигна и се зарови в косата ми, принуждавайки ме да скрия лице в шията му, докато той правеше същото. Миг по-късно чух дълбокия му стон.

Аз дишах до кожата му, а шепотът на неговото дишане галеше моята, докато тръпките на оргазма се разливаха по гръбнака ми, по дупето, между краката ми. Усещането беше толкова прекрасно, че аз го стиснах с женствеността си.

От гърлото му се откъсна нов стон и ръката му ме сграбчи още по-здраво.

— Обожавам да бъда в теб — прошепна той до врата ми.

Толкова се радвах, че е така.

Дълго останахме така, слети в едно, докато дишането ни постепенно се успокои. А после аз го целунах по шията.

Джейк обви двете си ръце около мен и ме свали от себе си, като ме повдигна и ме завъртя, така че се озовах легнала по гръб, с глава върху възглавниците. След това се приведе над мен и ме целуна точно над косъмчетата между краката ми, по корема, между гърдите, нагоре по гърлото, под брадичката и най-сетне докосна устните ми, прошепвайки:

— Веднага се връщам.

— Добре.

Гледах със задоволени очи как ми се усмихва, преди отново да докосне устните ми със своите и да се изтърколи настрани, покривайки ме със завивките, преди да отиде в банята.

Бях в неговото легло.

Беше сутринта, след като ме беше развел из клуба си.

Бяхме у тях, защото бях навила алармата си престъпно рано, за да го чакам пред задния вход на спортната зала, когато дойде да отвори.

Видяла го бях да пристига с пикапа си, удивявайки се как успя да паркира, при положение че нито за миг не откъсна очи от мен.

Когато слезе и се запъти към мен, заявих надменно:

— Видя ли? И аз мога да стана рано и да отворя залата.

Той не отговори. Дори не ме поздрави.

Вместо това ме взе в обятията си и аз видях огромната му, искрящо бяла усмивка за миг, преди да вземе устата ми в дълбока, продължителна, влажна целувка.

След това влязохме в залата, отключихме предния вход, запалихме осветлението (все неща, които аз внимателно наблюдавах, за да знам как да ги направя, когато дойдеше моят ред) и когато първият мъж прекрачи прага, Джейк заяви:

— Оттук нататък се оправяш сам, Джон. Звънни, ако имаш нужда от нещо.

След което се качихме в пикапа и се отправихме към къщата на Джейк.

Децата все още бяха там, когато пристигнахме.

Итън беше на седмото небе, когато ни видя да се връщаме заедно. Именно тогава научих тревожната новина, че часовете в гимназията започват в осем, а тези в училището на Итън — в осем и половина, така че, когато Конър или Амбър го водели на училище, той трябвало да се „размотава“ половин час с един от учителите, който бил „смотан“, и с още няколко деца, които били „загубеняци“. Ужасно се зарадва, че днес няма да се наложи да го прави.

И наистина не се наложи — двамата с Джейк го закарахме до училището.

Само че когато научих това, аз се обърнах към Джейк и повдигнах вежди.

Той избухна в смях.

Итън, Амбър и Конър започнаха да местят объркани погледи между нас.

Джейк не обясни.

Нито пък аз.

След като оставихме Итън в училище, с Джейк се върнахме у тях, където той ме издърпа по стълбите право в леглото си и веселието започна.

Свършвайки чак сега.

Малко по-късно той се върна с ленива стъпка в стаята, вдигна завивките и се пъхна до мен, след което ме намести отгоре си и взе дупето ми в шепа, обвивайки другата си ръка около мен.

— Така. Хареса ми демонстрацията ти, че можеш да ме чакаш в залата, но само защото ми даде възможност, можах да докарам дупето ти вкъщи, да заведа детето си на училище, след което да те кача в спалнята си и да те изчукам в леглото си.

— Хмм — измърморих, тъй като смятах, че демонстрацията ми е важна по други причини, които Джейк би трябвало да разбере.

— Така че защо не се уговорим да го правим всеки ден? — предложи той.

— Това ще обезсмисли целта, която е да можеш да си поспиваш сутрин, Джейк — изтъкнах аз.

— Бейби, ако трябва да избирам между това, да спя и да те чукам, винаги ще избера второто.

Въпреки че харесвах избора му, аз го изгледах сърдито.

— Не ти ли харесва този план?

— Опитвам се да бъда полезна.

Ръката, с която ме прегръщаше, се плъзна нагоре и се зарови в косата ми, за да притегли лицето ми към неговото.

— И наистина си, бейби. Сега ще си подремнем, а след като ти ме чука толкова невероятно и аз свърших толкова страхотно, ще спя чудесно.

Аз се оживих.

— Ще си подремнем?

— Аха.

Добре щеше да ми се отрази да поспя. Бяхме си тръгнали от клуба след един, а аз бях станала в пет и половина, за да си взема душ, да се облека и да отида в залата.

— Няма да ти откажа — казах и той се усмихна.

А после ме преобърна и ме целуна по врата, преди да вдигне глава.

— Окей. Спане. Ставане. Душ. Обяд. След това трябва да отида в залата, за да се уверя, че никой не е дошъл и не ме е обрал.

Аз начаса се притесних.

— Това основателна тревога ли е?

— Не, бейби — засмя се Джейк.

— О — отвърнах, а после казах: — Аз вече взех душ.

— Ще си вземеш още един.

— Не се нуждая от още един.

Той се притисна в мен и понижи глас:

— Ще си вземеш още един душ.

— О — повторих аз. — Окей.

— Окей — отвърна той, а после заповяда дръзко. — А сега млъквай и заспивай.

Очите ми се присвиха.

— Грубо е да кажеш на някого да млъкне.

— Бейби — отвърна той.

— А да заповядваш на възрастен човек да заспива, е абсурдно.

— Бейби.

— Бейби?

— Бейби.

— Това ли е отговорът ти? — попитах аз.

— Не, отговорът ми е „бейби, млъквай и заспивай“, но това вече го казах, затова го съкратих до „бейби“, защото е по-лесно за казване и може би няма да те ядоса.

— Не мога да разбера всичко това в едно „бейби“, Джейк.

— Ще се научиш да разбираш моите „бейби“.

Колкото и да беше дразнещо, нямах търпение това да се случи.

Не му го казах обаче и продължих да го гледам сърдито.

Неговите очи се усмихваха, когато се приведе към мен и ме целуна, не просто бегло докосване на устните, а по-дълбоко, по-сладостно и много, много по-продължително.

Когато целувката свърши, лежахме на една страна, притиснати плътно един в друг, краката ни — преплетени по един прекрасен начин. А след като престана да ме целува, той ме придърпа и притисна лицето ми към врата си.

— А сега, бейби, заспивай.

— Е, добре — предадох се аз.

Джейк ме целуна по върха на главата.

Аз се сгуших в него, прегърнах го с всичка сила и след броени секунди заспах.

 

 

Седях на плота и гледах как Джейк подгрява супа от консерва, когато телефонът в чантата ми иззвъня.

Джейк се извъртя, грабна чантата ми от плота, завъртя се отново и я пусна в скута ми.

— Благодаря, миличък — измърморих, докато вадех телефона от чантата и видях, че се обажда Амбър.

Очите ми се вдигнаха към неговите.

— Амбър — обясних и поднесох телефона към ухото си. — Здравей, миличка.

Миг по-късно отдръпнах рязко телефона, защото тя изпищя:

— Никога няма да отгатнеш какво се случи току-що!

Когато прецених, че е достатъчно безопасно, поднесох телефона до ухото си и попитах:

— Какво?

В отговор обаче чух само странни приглушени звуци. Погледнах към Джейк и го видях да сбърчва вежди.

— Амбър?

— Здрасти, Джоузи — каза момчето Тейлър. — Амбър е на ръба на истерията, а нямаме много време, тъй като обедната почивка свърши и трябва да се връщаме в час, но искаше да ти съобщи, че Алекси седна при нас на обяд.

Сърцето ми прескочи един удар.

Много време беше минало, но не бях забравила какво е усещането.

Прекрасно.

— Така ли? — прошепнах.

— През цялото време — отвърна момчето Тейлър.

— Наистина?

— Абсолютно. И трябва да знаеш, че Амбър се държа страхотно. Сладка и мила с него, малко срамежлива, и изчака той да си отиде, преди да се разпищи и да изпадне в истерия.

Аз се усмихнах на Джейк, чиито вежди все още бяха сбърчени.

— Кажи й, че се гордея с нея.

— Дадено — отвърна Тейлър. — Сега обаче трябва да затварям. Време е да се връщаме в час.

— Окей, миличък. Приятен ден.

— И на теб. Чао.

— Чао.

Той затвори.

— Какво? — попита Джейк в мига, в който отдръпнах телефона от ухото си, и сърцето ми отново прескочи един удар, но по съвсем различна причина.

— Ами…

— Какво? — повтори той.

— Ъъъ…

Джейк се наведе към мен с едно предупредително: „Джоузи“.

— Алекси седнал до Амбър на обяд.

Той отметна глава назад и измърмори:

— Мили боже.

— Тя е много развълнувана — добавих, при което той отново се наведе към мен и се намръщи.

Аз вдигнах ръка и я обвих около шията му.

— Щастлива е.

— Ако я покани на среща и дойде да я вземе с мотора си, ще го застрелям.

Аз отпуснах ръка и се отдръпнах, повдигайки вежди.

— Притежаваш огнестрелно оръжие?

— Не — отвърна той и насочи вниманието си към супата ни. — Но днес смятам да си купя.

Аз се изкисках, но побързах да го преглътна, когато Джейк ме погледна рязко.

— Не се шегувам.

— Окей, миличък — казах успокоително и той отново се обърна към супата, като си ругаеше под носа.

Аз скочих от плота и заявих:

— Да пийнем нещо. Какво искаш?

— Кола.

Само че не отидох да му донеса кока-кола. Вместо това се приближих до него, долепих се до гърба му, обвих ръце около корема му и като подпрях брадичка на лопатката му, прошепнах:

— Ти си добър баща.

Стиснах го лекичко, целунах го по лопатката и отидох да му донеса кола.

Ала когато се показах от хладилника, забелязах, че вече не изглежда чак толкова бесен.

И заключих, че и този път съм се оправила с мъжа си както трябва.

Така че се усмихнах.

 

 

— И той ми изтърси, че „Боен изтребител“ бил тъп, на което аз му отговорих: а да не би „Войната на зомбитата“ да не е? И той взе да ми разправя как „Войната на зомбитата“ бил върхът и аз му викам: зомбита не съществуват. И той ми вика: щото хората могат да се превръщат в изтребители, така ли? И аз му казвам: да си чувал за „Трансформърс“, и той ми вика: те са роботи.

Това беше Итън, който по някаква неизвестна причина лежеше надолу с главата върху дивана на баба, преметнал крака през облегалката, а главата му висеше от възглавниците за сядане.

Амбър си лакираше ноктите в креслото на баба.

Току-що бяхме приключили с вечерята и десерта, които бях приготвила, но незнайно защо, Конър седеше в другото кресло и ядеше чипса и салсата, които Итън ми беше казал, че просто трябва да купя, когато по-рано днес заведохме Пърл до хранителния магазин (мъчително дълго начинание — трябваше да си напомня, че тя се движи с проходилка).

И между другото се оказах права. Итън наистина я познаваше. Двамата се разбираха отлично и следобедът бе наистина приятен (ако не се брои мъчително дългото ходене до магазина).

Освен чипса и салсата, Конър държеше и учебник, който беше отворил върху бедрото си и на който не обръщаше почти никакво внимание.

Що се отнася до мен, аз бях настанена на дивана, между обърнатия с главата надолу Итън и седналия с главата нагоре Джейк.

По телевизора течеше студиото преди понеделнишките мачове, защото Джейк беше настроил видеорекордера ми (който дори не знаех, че имам, нито пък знаех какво представлява) „да записва «Проект подуим» винаги когато го излъчват, дори и повторенията, така че да можеш да го гледаш, когато си поискаш, а Амбър може да ти идва на гости да го гледате заедно“.

И понеже нито аз, нито Амбър имахме нещо против, днес щяхме да гледаме футбол.

Докато Итън продължаваше да бърбори, Джейк ме прегърна и ме притегли до себе си. Облегнах глава на гърдите му, подвих крака под себе си и се загледах в коментаторите.

Когато Итън спря, за да си поеме дъх, аз отбелязах:

— Вратовръзката на плешивия мъж никак не му отива.

— Нали? — съгласи се Амбър.

Джейк ме стисна лекичко и се изкиска и аз не само чух, но и усетих смеха му.

Беше прекрасно.

— Исусе — измърмори Конър.

Без да се отдръпвам от Джейк, аз му казах, тихо и предпазливо:

— Не бива да изричаш напразно името Господне, миличък.

Конър ми се ухили и отвърна:

— А ти не бива да оплюваш вратовръзката на един член на Залата на славата.

— Това правило ли е? — попитах го.

— Абсолютно.

Аз извъртях очи към тавана, а когато отново погледнах към Конър, той беше все така ухилен.

— Все тая — измърморих, след което се присламчих още по-близо до Джейк, прегърнах го през корема, той качи обутите си в чорапи крака върху масичката на баба, кръстоса глезени и всички загледахме мача.

 

 

На другата сутрин, докато отивах към спортната зала, минах покрай „Бараката“ и е изненада установих, че е отворена дори и в този ранен час. Спомних си отличното кафе, което приготвяха, затова спрях.

Гишето беше отворено, ала от другата страна цареше непрогледен мрак.

— Здравейте — повиках несигурно.

— Джоузи, какво ще желаеш? — долетя отвътре и аз примигах срещу празното гише.

— Том?

— Тук съм. Кафе ли искаш, или пък кафета и омлети за теб и Джейк.

Новината определено се беше разнесла.

— Просто кафе, Том — отвърнах. — Две кафета.

— Веднага — отвърна безтелесният глас и в същия миг телефонът в чантата ми иззвъня.

Извадих го, погледнах номера и като се обърнах с гръб към гишето, вдигнах и заявих:

— Не съм сигурна, че искам да говоря с теб.

— Джоузефин — тихо каза Амант.

— Знаеше, че ще дойде — казах сърдито.

— Нямах представа, че ще те уволни.

Аз не отговорих.

— На Хенри не му е лесно, момиче — каза Амант и аз затворих очи от болка.

Миг по-късно ги отворих и заявих:

— Срещнах някого, Амант.

Сега бе негов ред да не отговори, така че продължих:

— И съм ти много ядосана. Нямаше откъде да знаеш, разбира се, как ще се развият нещата. Но нека ти кажа, че беше изключително неприятно за всички ни и може би нямаше да бъде така, ако знаех, че той ще дойде.

— Искаше да те изненада — каза Амант.

— Е, успя.

Чух го как въздъхна, преди да отговори:

— Ще говоря с него. Новото момче, Даниъл, става, но не си ти и всички се притесняват, че Хенри е изгубил музата си. Смятат, че без теб вече няма да е толкова добър.

Музата си?

О, господи, наистина ли бях музата на Хенри?

Погледнах назад и си дадох сметка, че ми беше правил страшно много снимки. Всъщност по време на всяка фотосесия, в един или друг момент той насочваше камерата към мен, дори и ако просто си седях и говорех по телефона.

Винаги си мислех, че просто се закача.

Ала сега знаех, че не е така.

Колкото и прекрасно да беше това, колкото и голяма чест да бе, да го осъзная сега, когато бе останало в миналото, беше повече, отколкото можех да понеса, затова тръснах глава и казах в слушалката:

— Недей да говориш с него за това. Твърде много се промени. Така или иначе, възнамерявах да си поприказвам с него и да го попитам дали може да забавя темпото. Харесва ми да съм тук, в къщата на баба, където животът не е толкова забързан, и освен това, както ти споменах, срещнах някого.

В отговор на което той заяви:

— Пристигам в мига, в който приключат снимките.

Пръстите ми се сключиха още по-здраво около слушалката, защото имах чувството, че идва, за да провери Джейк. Имаше много малко хора, които биха могли да представляват заплаха за Джейк, ала Амант беше един от тях. Той беше висок, едър и във форма и не беше човек, когото би искал да настроиш против себе си. Освен това винаги казваше какво мисли. Ако не харесаше Джейк, щеше да ми го каже.

Щеше да го каже и на Джейк.

А на него това едва ли щеше да му хареса.

— Амант, не е необходимо — побързах да го уверя.

— Само две седмици и вече си готова да зарежеш Хенри и живота си заради Мейн и този тип? Необходимо е и още как.

— Амант…

— Няма да се появя без предупреждение. Ще ти съобщя кога да ме очакваш и ако имаш място в онази твоя къща — там съм.

— Амант… — започнах по-силно.

— Доскоро, Джоузефин — каза той и затвори.

— Господи! — възкликнах и свалих телефона от ухото си.

— Кафетата са готови — обяви Том зад мен и аз се обърнах, за да видя тъмното гише и две бели картонени чаши на плота.

И нито помен от Том.

— Колко ти дължа? — попитах в нищото.

— Върни се за друг омлет и доведи Джейк със себе си, и тези са безплатни — отвърна гласът на Том.

Не беше нужно да ме подкупва с кафе, за да се върна и отново да опитам омлетите му. Те бяха превъзходни. Всъщност и сама не знаех защо досега не бях дошла за друг омлет.

Надникнах в сенките и отново не видях нищо, освен, ами сенки, както и малки червени светлинки, които несъмнено означаваха, че различни уреди за готвене за включени.

Много любопитно.

Естествено, че щях да се върна пак. Но нямаше да приема безплатно кафе.

— Том, сериозно, нека ти платя — казах аз в сенките.

— Няма да ти взема парите, така че занеси кафето на Джейк, докато все още е топло.

Аз се взрях в гишето.

А после, тъй като очевидно нямах друг избор, взех чашите и заявих:

— Благодаря ти. Ще се видим по-късно за по един омлет.

— Поздрави Джейк от мен — отвърна Том.

— Ще го направя — уверих го.

След това изсипах плашещи количества захар и две сметанки на прах в чашата на Джейк (моето оставих черно) и с едно последно довиждане към Том се отправих към поршето ми.

Чаках едва от две минути пред задния вход на залата, когато големият пикап на Джейк се появи.

Той паркира, слезе и се отправи към мен, широко усмихнат.

— Два дни поред. Смея да твърдя, че доказах думите си — заявих, когато той дойде при мен. — Е, ще ми дадеш ли ключ?

Той не отговори веднага.

Не, макар да стоях, стиснала две чаши, той ме прегърна и аз трябваше да разперя ръце, за да спася изключително вкусното кафе на загадъчния Том. Задача, която допълнително се усложни, когато Джейк наведе глава и ме целуна така, че ми се зави свят.

Отговори ми едва след като вдигна глава:

— Аха.

Уви, междувременно бях забравила въпроса си.

— Моля?

— Ще ти дам ключ.

— О — смотолевих и той отново се усмихна.

След това ме пусна и погледна към чашите в ръцете ми.

— Едно от тези да е за мен?

Не отговорих на въпроса му. Вместо това избъбрих:

— Амант идва, за да те огледа.

Веждите му подскочиха:

— Моля?

— Ди-Амант, мой приятел и прочут хип-хоп певец, за когото може би си чувал, е научил, че Хенри ме уволни. Съобщих му, че възнамерявам да остана в Мейн и че съм срещнала някого. Той има много закрилническо отношение към мен и след като приключи снимките си с Хенри, ще дойде, за да те огледа.

— И? — попита Джейк, когато млъкнах.

Аз го изгледах за миг.

— И това не те безпокои?

— Това, което ми бе обезпокоило, е, ако водеше живот, в който никой не го е грижа за теб и не го обзема тревога, след като коренно промениш живота си и изгубиш работата си. Това, че този тип се притеснява за теб, говори, че е свестен човек и че държи на теб. Като дойде, ще види, че всичко тук е съвсем наред. Така че — не, не се безпокоя, че някакъв известен рапър ще дойде да ме огледа.

Не знаех какво да кажа, но пък знаех какво да мисля и то беше, че Джейк Спиър беше… върхът.

— Друго нещо, което би ме поразтревожило, е, ако продължиш да ме зяпаш, вместо да ми дадеш моето кафе, което очевидно е от „Бараката“ и следователно ще е хубаво, но не толкова, ако го изпия изстинало.

Аз му подадох чашата със закъснение.

Той я пое, обви ръка около кръста ми и ме привлече към себе си, навеждайки лице, така че то беше съвсем близо до моето.

— Дори ако всеки певец, дизайнер и модел, когото познаваш, цъфне тук, за да огледа мен и децата, няма да ме е грижа. Всъщност искам го. Те са единственото семейство, което си имала, така че всъщност искам да опозная тази част от живота ти. Така че — нека да заповядат.

Господи.

— Ставаш все по-прекрасен — прошепнах аз.

— Бейби, още няма седем часа, а момичето ми, което мрази да става рано, е в прегръдките ми, имам си кафе от „Бараката“, след около два часа ме чака страхотен секс, така че, мен ако питаш, ти също ставаш все по-прекрасна.

— Добър отговор — заявих и той се ухили, а после се наведе и докосна устните ми със своите.

След това ни пусна да влезем и отиде да отключи предния вход, докато аз палех осветлението, преди най-сетне да получа ключ от залата.

Около два часа по-късно, след като Джейк закара Итън до училище, а аз останах в къщата и измих съдовете от закуската, той се върна и ме издърпа на последния етаж, където действително го чакаше страхотен секс.

Мен също.

Беше прекрасно.

 

 

Два дни по-късно тъкмо бях платила моя обяд и този на Алиса (изключително вкусна салата „Коб“^[1] в „Закусвалнята на Уедърби“), когато телефонът ми иззвъня.

Отново.

— Исусе, ама че си популярна — отбеляза Алиса, когато не вдигнах (отново).

— Разчуло се е, че Хенри ме уволни — обясних и натъпках все още звънящия телефон в чантата си. — Както и че баба почина. Получавам цели дузини обаждания на ден.

И наистина беше така. Някои ми поднасяха съболезнованията си. Повечето изразяваха изумлението си от това, че двамата с Хенри вече не сме „заедно“.

От тези обаждания разбрах, че според мнозина двамата с Хенри сме в отворена връзка, ала в крайна сметка аз бях най-важната за Хенри, а той — най-важният за мен.

Което означаваше, че за пореден път околните бяха разбрали какво се случва около мен много по-бързо, отколкото аз.

Получих и предложения за работа, едно от които беше от изключително талантлив и многообещаващ дизайнер от Ню Йорк, който би „умрял“, ако му предложех услугите си, дори и ако работех от Лавандуловата къща и ходех в Ню Йорк само един-два пъти в месеца.

— С твоите връзки, миличка, само за шест месеца ще съм там, където исках да бъда още преди пет години.

Разбира се, това беше много мило, макар и вероятно невярно. Въпреки това обмислях предложението му, а Джейк ме убеждаваше да приема.

— Така ще те имаме за нас през по-голямата част от времето, но все пак ще останеш свързана с тази, която си. Най-доброто от двата свята — казал бе той и аз мислех, че е прав.

Мислех си също така, че имам голям брой познати, които, както откривах от милата им загриженост, всъщност бяха приятели, и не исках да изгубя връзката си с тях, тъй като тревогата им за мен беше затрогваща.

Не ми се искаше обаче да прекарвам целия си ден на телефона, особено докато обядвам с Алиса (това беше невъзпитано), така че бях започнала да не вдигам на всички и да им връщам обажданията по-късно.

— Готино е, че твоите хора те подкрепят така — отбеляза Алиса, докато излизахме от сепарето.

— Така е — съгласих се.

Тя ми се усмихна и ме прегърна през кръста. Аз направих същото и ние прекосихме закусвалнята по този начин.

— Утре вечер ще дойда с теб в „Цирка“. Ще погледам танцьорките, за да науча някое ново движение, от което на Джуниър ще му се извие свят.

Пуснахме се на прага и аз я погледнах с удоволствие.

— Много ще ми бъде приятно.

— Значи, се разбрахме. Ще се видим там в десет часа — отвърна тя, когато спряхме в хладния въздух навън.

— Отлично. В десет.

— А сега, ако имаш нужда от помощ с разопаковането на вещите си, аз съм насреща. Бих убила, за да се поровя в гардероба ти, а ако ми позволиш да изпробвам някой и друг тоалет, ще те включа в завещанието си.

Кутиите с нещата ми от къщата за гости на Хенри бяха пристигнали и именно на тях възнамерявах да посветя следобеда си, настанявайки се официално в Лавандуловата къща.

Горчиво-сладко.

Но не толкова, ако го направех заедно с Алиса. Ето защо реших да отложа плановете си за този следобед за по-късно, когато тя щеше да има време да ми помогне.

— Смятам да се възползвам от предложението ти — казах. — Утре ще се уговорим кога да го направим.

— Дадено.

Целунахме се по бузата, а после тя ми помаха и си тръгна с едно „Чао, бейби“.

— Чао, миличка — отвърнах и се обърнах в обратната посока, за да отида при поршето си.

Почти бях стигнала, когато телефонът ми иззвъня, и тъй като бе съвсем скоро след предишното обаждане, се почудих дали не е същият човек и дали действително не трябва да говорят с мен.

Така че извадих телефона… и се заковах на място, когато видях номера на екрана.

Побързах да вдигна и допрях слушалката до ухото си.

— Здравей, Арни, как си? — поздравих предпазливо.

Последва дълга пауза, преди той да отговори с глас, който разби сърцето ми.

— Бил съм и по-добре, Джоузефин.

Аз отстъпих настрани и като вперих поглед в ботушите си на високи токчета, му отдадох цялото си внимание.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, миличка. Обаждам ти се просто за да ти кажа, че днес ще преместим Илайза в хоспис.

Хоспис.

По дяволите.

Сърцето ми се сви и аз прошепнах:

— Толкова скоро?

Когато отговори, гласът му беше пропит с болка:

— Да, Джоузефин.

Усетих, че ръката ми трепери, и стиснах телефона, поемайки си големи глътки въздух в опит да сдържа сълзите, които пареха в очите ми.

— Ще дойда утре — казах аз.

— Нека бъде днес, Джоузефин — тихо каза той и очите ми овлажняха.

— Окей. Аз… ами… ще ти се обадя.

— Ще се видим по-късно.

— Да, Арни, ще се видим — уверих го. — Благодаря ти, че намери време да ми се обадиш. Доскоро.

— Довиждане, мила.

Той затвори, а аз останах на тротоара, загледана в ботушите си, докато по бузите ми се стичаха сълзи.

Джейк беше прав. Толкова беше прав.

Не биваше да се нагърбвам с това.

Не можех да се справя.

И в този миг чух някой да изрича името ми.

— Джоузефин?

Вдигнах очи и видях Мики да стои пред мен. Лицето му беше размазано, но все пак забелязах, че се усмихва. В мига, в който видя мокрите ми от сълзи бузи, усмивката му отстъпи място на загриженост.

— Исусе — промълви той. — Миличка, какво има?

— Илайза Уивър отива в хоспис.

Той не каза нищо, но аз и не му оставих възможност да го направи. Наведох глава и закрих лицето си с ръце, въпреки че все още държах телефона си в едната от тях.

Миг по-късно се озовах в прегръдките на Мики. Усетила как силата му ме обгръща, как топлината му ме сгрява, а добротата му прелива в кожата ми, тялото ми потрепери и аз издадох един от онези ужасни хълцащи звуци през сълзите си.

Той ме пусна, за да ме завърти и след броени секунди вече крачехме по тротоара, а той казваше:

— Джейк, мой човек, трябва да дойдеш в пожарната. Джоузефин е с мен и не е добре. Казва, че някаква нейна приятелка щяла да влиза в хоспис. Мисля, че току-що го е разбрала, на улицата, и очевидно не е добре.

Аз вдигнах очи към него и казах:

— Щ-ще се оправя.

Мики ме погледна, но продължи да говори по телефона:

— Окей. Добре. Ще се видим там. Ще бъдем в стаята за почивка. Доскоро.

— Джейк е зает — обясних, докато той натъпкваше телефона в задния си джоб.

— Мисля си, че Джейк никога не е прекалено зает за теб.

Аз си мислех същото и дори и толкова разстроена, тази мисъл ужасно ми харесваше.

Мики ме отведе в пожарната, качи ме по стълбите и ме настани на един поизносен кожен диван в стая, която бе учудващо чиста и в която имаше напълно обзаведена кухня и голяма маса.

Вече бях успяла да овладея сълзите си и тъкмо разказвах на Мики (който си беше придърпал един стол и се бе навел към мен, подпрял лакти на коленете си и уловил ръцете ми в своите) кои са Арни и Илайза (беше чувал за тях, но не ги познаваше лично), когато Джейк пристигна.

Вдигнах очи и го видях да се приближава към мен.

Толкова висок. Толкова широкоплещест. Излъчваше такава сила.

Очите му бяха приковани в моите.

Мики пусна ръцете ми и се облегна назад, а аз се изправих, без да откъсвам поглед от Джейк.

Миг по-късно се намирах в обятията му и отново избухнах в сълзи.

— Ти… беше… прав — изхълцах, заровила лице в гърдите му, докато го прегръщах с всичка сила.

— Шшт, бейби, не, не бях.

— То-то е… твърде много.

— Можеш да се справиш — заяви той.

В мига, в който ги изрече, думите му се врязаха дълбоко в мен. И в същия миг разбрах, че той бе прав и едновременно с това греши.

Когато ми се обадиха, за да ми съобщят, че баба е починала, бях на един плаж в Малибу. Хенри снимаше модел, облечен в рокля за десет хиляди долара, която се бе измокрила по ръба от това, че беше толкова близо до водата.

Бе искал да го прекъсна, когато научих. Всъщност, когато по-късно му съобщих, той се ядоса, че не бях прекъснала снимките, макар че при тогавашните обстоятелства се опита да го скрие.

Сега разбирах точно колко бе искал да го бях направила.

Ала аз не го сторих.

Вместо това отидох тихичко в шатрата за грим и прическа, която, за щастие, беше празна, и се отдадох на чувствата си в усамотение.

И именно така се чувствах.

Сама.

Болезнено сама.

След като баба я нямаше, аз се чувствах съвсем сама.

И изгубена.

Изпитвах и страх, мислейки си, че никога няма да имам Хенри, а след като баба си беше отишла, никога вече нямаше да имам нищо.

Илайза Уивър не беше баба, но беше мила жена, от чиято загуба светът щеше да обеднее.

Давах си сметка, че тъгувам не само за Илайза, но и заради все още прясната загуба на баба, както и още една, по-прясна, макар и различна загуба — тази на Хенри.

Ала насред всички тези загуби аз не бях сама.

Мики ме беше видял на улицата и се беше погрижил за мен.

А сега Джейк беше тук — висок, широкоплещест, силен, той ме притискаше до себе си и едрото му тяло поглъщаше тръпките ми, както физическите, така и емоционалните.

Нещо, което не бях получавала от никого, нито дори от Хенри.

От никого, освен от баба.

А сега — и от Джейк.

Така че той беше прав — не можех да се справя. Сама не бих могла.

Ала аз не бях сама.

Имах него.

Така че беше и прав.

Можех да се справя.

И това беше прекрасно.

А най-вече в този мъчителен момент, който при нормални обстоятелства би трябвало да се превърне в печален спомен, аз разбрах, че го обичам.

Затова никога нямаше да забравя как стоя насред пожарната станция в прегръдките на Джейк Спиър и плача за една умираща приятелка, за баба и за края на онова, което имах с Хенри.

Щях да го помня до края на живота си.

И да го пазя като скъпоценен дар.

 

 

— Хей!

Спрях с количката на една от пътеките между щандовете в „Пътника“ и се обърнах.

Онова, което видях, ме накара да изпъна рязко гръб.

Беше неделя сутрин и аз отивах у Джейк, за да похапнем, да погледаме футбол и да прекараме известно време като семейство. Двамата Тейлър също щяха да дойдат. Конър не беше на работа. А аз бях убедила Джейк да ме остави да сготвя.

Бързах, защото нямах търпение да стигна там.

Ала първо трябваше да купя храна.

В петък Джейк ме беше завел да видя Илайза.

Оттогава не бях безпокоила Арни, но в събота се бях обадила на преподобния Флетчър, за да разбера дали се бе случило най-лошото.

— Все още не, Джоузефин, но много скоро очаквам да науча печалната новина — отвърнал бе той меко.

Не го попитах друго, но го помолих да ми съобщи, ако научи нещо.

До този миг — нищо.

Бях успяла да отвлека мислите си с Алиса, на която бях позвънила, за да й съобщя новината, след като Джейк остави Итън и мен в Лавандуловата къща, тъй като се бе наложило да отидем да го вземем от училище направо от хосписа, и с която предишната вечер си бяхме прекарали чудесно в клуба на Джейк.

Тя беше убедила Софи да наглежда децата и Джуниър бе дошъл с нас.

Четиримата (макар че на Джейк понякога му се налагаше да свърши това-онова) се настанихме на бара, пийвайки и приказвайки си.

Открих, че много харесвам Джуниър. Той говореше учудващо меко, макар да имаше същия груб език като жена си. Колкото и да беше странно, то беше доста привлекателно, идващо от едър, страховит на вид мъж с мек глас.

Хареса ми още повече заради това, как се държеше с жена си, докато се намираха в стриптийз клуба — нито веднъж не погледна към танцьорките.

Не го правеше, за да не загази.

Просто имаше очи единствено за Алиса.

И когато забелязах това, открих, че Джейк се държи по съвсем същия начин с мен. Макар че той виждаше танцьорките много по-често от Джуниър, красивата полугола жена си е красива полугола жена.

Джейк не се интересуваше от тях.

Но ясно даде да се разбере, че страшно се интересува от мен.

Вечерта се проточи и за съжаление, приключи с някакъв инцидент, за който Джейк трябваше да се погрижи, затова Джуниър и Алиса ме откараха у нас.

Въпреки че работата на Джейк ми го отне, като цяло вечерта беше изключително приятна.

Независимо обаче колко късно си бях легнала, възнамерявах да стана толкова рано, колкото се налагаше, за да отида до магазина за продуктите, необходими за ризотото с трюфели, което възнамерявах да приготвя за събирането на похапване и футбол у семейство Спиър.

Не беше тако и сос „Ро-Тел“, но беше превъзходно, а от начина, по който децата и Джейк обикновено лапаха храната ми, знаех, че и те ще се съгласят.

Далеч не толкова приятно бе това, че в този миг Дона, бившата съпруга на Джейк и непостоянна майка на Конър и Амбър, бързаше към мен.

Аз си поех дълбоко въздух.

Тя спря и ми отправи несигурна усмивка.

— Ъъъ… Джоузи, нали така?

— Да — отвърнах аз, решавайки да не я поправя със забележката, че за нея определено съм Джоузефин. — Как си, Дона? — попитах, макар изобщо да не ме беше грижа.

Би било обаче грубо да не го направя.

— Бива — отвърна тя, а после очевидно промени мнението си и каза: — Добре. Добре съм. Ами… ти? Ти добре ли си?

— Да. Отлично. Благодаря, че попита.

Тя премести тежестта си от единия крак на другия и се загледа в рафтовете зад мен. Вместо да ми пожелае приятен ден и да си тръгне.

— Искаш ли нещо? — попитах и очите й се върнаха към мен. — Не желая да бъда груба, но Джейк и децата ме очакват.

— Просто… — започна тя, но не довърши и опита отново. — Просто се чудех за Кон и Амбър. Чух някои неща за Кон и се притесних.

— Обади ли му се?

— Ами да. Каза, че всичко е наред.

Аз не отговорих и тя продължи:

— Но чух, че някакво момиче твърдяло, че е бременно от него, а всъщност не било и сега всички я тормозели заради това, но неговото момиче все пак скъсало с него.

Което беше самата истина — едва преди няколко дена бях научила от изключително доволния Тейлър, че всички „здравата тормозели“ Миа.

Конър беше харесван от всички и бе направил както очаквах — не го беше запазил в тайна.

Според момчето Тейлър сега Миа била ужасно непопулярна, не само сред момчетата, но и сред момичетата.

Справедливо наказание според мен.

Не го споделих обаче с Дона.

Вместо това потвърдих простичко:

— Да, наистина се случи нещо такова.

— Аз, ами… мислех, че харесва онова момиче, което скъса с него. Ъъъ… Ели.

— Така е.

Тя ме изгледа в продължение на един дълъг миг и попита:

— Е, наистина ли е добре?

— Не.

— По дяволите — прошепна тя и погледът й се размъти за миг, преди отново да се съсредоточи върху мен. — Амбър добре ли е?

— Да.

— Тя не… ами… странно е да говоря за това с теб, но тя не ми вдига.

Определено бях съгласна, че е странно да говорим за това, и реших да й го кажа направо:

— Действително е странно да говориш за това с мен, тъй като почти не те познавам, а обсъждаме нещо от огромно значение — твоята дъщеря. Нямам представа защо не се опиташ да говориш директно с нея, дори и да не ти вдига телефона. Предполагам знаеш къде ходи на училище, както и къде живее, така че това не са мистерии, които трябва да разгадаеш, за да се свържеш с нея.

Тя бе зяпнала насреща ми, което й придаваше комично глупав вид, ала аз не бях свършила:

— Освен това, ако Амбър не отговаря на обажданията ти, познаваш баща й и би могла да обсъдиш вашата дъщеря с него. Не проумявам защо избра да заговориш мен, насред един магазин за деликатеси, и нека ти кажа, че то ме кара да се чувствам неловко.

Аз млъкнах и тя дълго мълча, преди най-сетне да каже:

— Човече, изобщо не го увърташ.

— Не, обикновено не го правя. А когато става дума за Джейк, Конър и Амбър никога няма да го направя.

Нещо в лицето й се промени и тонът й бе доста странен, когато отбеляза:

— Хубаво е, че получават това от теб.

— Още по-хубаво би било, ако получаваха нещо, каквото и да било, от теб — отвърнах.

Изражението й отново се промени и тя потръпна.

Ала не каза нищо.

Затова аз продължих:

— Слушай, вече ти обясних, че съм много заета, но ще отделя още малко от времето си, за да ти кажа следното. Явно те е грижа, че си изгубила връзката с децата си, и това наистина ме радва, но само защото се надявам, че ще направиш нещо по въпроса. Ала ти толкова отдавна си се отдалечила от тях, че то се е отразило не само на твоите деца, но и на най-малкия син на Джейк. Итън обожава брат си и сестра си, обстоятелствата са принудили членовете на това семейство да разчитат един на друг, а тъй като е още малък, Итън очевидно е най-зависим от тях. Ако изведнъж решиш да се опиташ да се сдобриш с децата си, би било добре да действаш внимателно.

Замълчах, но тъй като тя не отговори, продължих отново:

— Освен това самата аз никога не съм имала майка, така че мога само да предполагам, но според мен всяко дете би се радвало тя да бъде част от живота му. Ти си допуснала огромна грешка, но все пак те съветвам да я поправиш възможно най-скоро, както и да разговаряш с Джейк по този въпрос, за да не го сториш по начин, който допълнително ще разстрои децата.

— Искаш да говоря с Джейк? — попита тя невярващо и аз сбърчих чело.

— Ти си майка на две от децата му.

— Но освен това съм бившата му. Искам да кажа, че двамата бяхме женени и имаме общо минало.

— Действително. Макар че последната дума е особено важна. Минало.

Тя отново потръпна и аз я погледнах изпитателно.

Несъмнено не бе възможно да е толкова заблудена. Бяха минали години.

— Дона, досега говорих направо и ще продължа по същия начин. Ако все още изпитваш нещо към Джейк, най-добре забрави за него. Той е съвсем откровен и онова, което сте имали някога, си е отишло.

Ново потръпване.

Господи.

Тя действително беше толкова заблудена.

— Окей, това вече ми идва в повече — заяви тя. — Съжалявам. Изобщо не трябваше да започвам този разговор.

— Напълно си права, не трябваше. Но ти го направи. И аз те съветвам да се вслушаш в това, което ти казах. — Поколебах се за миг, а после натъртих: — Всичко, което ти казах.

Тя задържа очите ми и отговори:

— Не се опитвам да създавам проблеми. Наистина. Госпожа Малоун беше страшно свястна и онези, които те познават, казват, че приличаш на нея. Но трябва да знаеш, че нещата между нас с Джейк са сложни и минало като нашето никога не е наистина минало.

Определено беше точно толкова заблудена.

Не можех да повярвам, но го виждах със собствените си очи. Беше наистина тъжно.

Ето защо, когато продължих, тонът ми беше по-мек:

— Искрено съжалявам, ако наистина го вярваш. Нещата между вас с Джейк не са сложни, защото между вас няма нищо. Изглежда, си се заблуждавала, че има, но за твое добро те съветвам да забравиш тази мисъл.

— Пак ти казвам, че не се опитвам да правя проблеми, но той и преди се е връщал при мен — изтъкна тя.

— Освен това те е напуснал и се е оженил още два пъти, а след това срещна мен — изстрелях аз.

Тя поклати глава. Очевидно бе, че изобщо не ме чува, и следващите й думи го доказаха:

— Не се опитвам да бъда гадна, но ти…

— Не си гадна, Дона — прекъснах я и продължих, твърдо решена да сложа край на този отварящ очите, но въпреки това мъчителен разговор. — Само че отнемаш от времето ми. Моля те, обади се на Джейк. Обсъди всичко това с него. Смятам, че ще бъде трудно за теб, но в крайна сметка ще е ползотворно, надявам се да бъде от полза и за Амбър и Конър.

— Господи — прошепна тя и очите й се разшириха. — Ти наистина нямаш нищо против да говоря с Джейк.

— Нищичко — уверих я аз. — А сега, отново, не искам да бъда груба, но наистина трябва да вървя.

— Аз… — Тя поклати глава. — Окей.

— Обади се на Джейк.

— Аз… — Поредното поклащане на глава. — Ще го направя.

— Довиждане, Дона.

— Ъъъ… довиждане, Джоузи.

Прииска ми се да направя физиономия, задето отново ме беше нарекла Джоузи. Вярно, че напоследък почти всички ми казваха така, но от нейната уста никак не ми харесваше.

Разговорът ни обаче сериозно започваше да ме дразни и исках да го прекратя, затова си замълчах. Кимнах й и отново се обърнах към количката и списъка с продукти.

Доста по-късно (много след като децата и двамата Тейлър горещо бяха одобрили не само моето ризото с трюфели, но и изобилието от най-различни брускети, които бях приготвила за предястие, а аз бях в кухнята с Джейк и правех мелби с топъл шоколадов сироп) му разказах за разговора ми с Дона.

Тъй като беше по-силният от двама ни, той загребваше твърдия замръзнал сладолед, докато аз, с немалка доза любопитство, подгрявах шоколадовия сироп в микровълновата, нещо, което никога досега не бях опитвала, но очаквах с нетърпение, още повече че Джейк имаше и флакони бита сметана, ядки, захарни пръчици и череши.

Дори излезли от буркани и консерви, тези неща не можеха да не са вкусни.

Улисана в приготовленията ни, аз не почувствах напрежението във въздуха, докато не чух злокобния шепот на Джейк:

— Я повтори?

Вдигнах очи от въртящите се кутии шоколадов сироп в микровълновата и видях, че Джейк не намира разговора ми с Дона просто странен и може би малко тъжен.

Не, ни най-малко.

— Аз… — започнах, но докато прехвърлях през ума си различните възможности за това, как да се оправя с него, той пусна лъжицата в кутията със сладолед и излезе през вратата към гаража.

В продължение на един миг се притеснявах за сладоледа, останал на плота, мислейки си, че вероятно трябва да го прибера във фризера, ала Джейк очевидно беше ядосан и твърдо решен да направи нещо по въпроса, затова реших да зарежа сладоледа и да тръгна след него.

Осветлението в просторния гараж беше запалено и когато влязох, видях Джейк да стои до пикапа, допрял телефона до ухото си. Разбрах, че е твърде късно да го спра, когато го чух да казва:

— Ти ебаваш ли се с мен!

О, господи.

Приближих се и Джейк обърна разгневените си очи към мен (под флуоресцентното осветление в гаража те имаха изключително привлекателен сребърен цвят, който не бях виждала досега, но уви, не можех да оценя по достойнство при тези обстоятелства).

— Не — сопна се той в слушалката. — Първо, забранявам ти да говориш с Джоузи. Двамата с теб ще се опитаме да направим невъзможното и ако по някакъв начин един ден успеем да оправим тази бъркотия и вие двете трябва да обсъдите нещо, може и да го позволя. След това днес и останалите гадости, дето ги въртиш с Кон и Амбър — не. За теб Джоузи е забранена територия. Не ме интересува дали седите една до друга и си правите педикюра при Алиса. За теб тя не съществува. Ясен ли съм?

Последва пауза и аз прехапах устни, преди той да продължи:

— И си избий от главата мисълта, че ще се сдобрим. Няма да го бъде, Дона. Как изобщо ти е влязло в главата, идея си нямам. Минаха години, откакто за последно бяхме в едно легло, и честно казано, след като си тръгнах за последно, и през ум не ми е минавало да се върна. Сега, когато бях принуден да помисля за това, жено, не можеш сериозно да вярваш, че след всички двайсет и няколко годишни, които си чукала, аз ще се върна там. Повдига ми се само като си го помисля. Набий си го в шибаната глава — няма да го бъде. Никога. Ясно ли ти е сега?

Беше доста брутален, затова обвих пръсти около бицепса му и прошепнах:

— Джейк…

Без да ми обръща внимание, той продължи:

— Тотално прецака всичко с децата си. Ако искаш да ти помогна, си извади главата от шибания задник. Докато не ми докажеш, че не живееш в някакъв свят на фантазии, без да знаеш какво става около теб, не очаквай помощ от мен. Те не се изплъзват между пръстите ти, Дона. Вече си ги изгубила. Кон се опитва да се държи свястно с теб, защото е добро дете. Амбър — нея вече я изгуби. Вземи се в ръце и опитай да оправиш нещата по начин, с който сме съгласни и двамата с нея, и аз ще ти помогна. Но не и докато не се вземеш в ръце. Разбра ли ме?

Джейк спря да говори, но аз реших да не казвам нищо. Вместо това дойдох по-близо до него. Той не се отдръпна, ала знаех, че вниманието му е погълнато от думите й, защото макар да гледаше към мен, сякаш не ме виждаше.

След известно време отново проговори:

— Всичко това, всички тези сълзи не означават нищо за мен, Дона. Нещата между нас приключиха толкова отдавна, че дори не мисля за теб, освен когато погледна момичето си и разбера, че има нужда от жена заради нещо, което я тормози, и тогава ме хваща бяс, че шибаната й майка не е тук, за да й помогне. Сега тя има Джоузи и ти трябва да се събудиш. Предполагам, че едно момиче никога не може да има твърде много добри жени в живота си. Ала шибаният ми ум не го побира как можеш да заговориш Джоузи в „Пътника“ и да ти е гадно за нея, задето тя има нещо хубаво, което според теб ще изгуби, когато всъщност тя има всичко и се грижи за него така, че то винаги ще бъде нейно. Всичко, което ти изгуби, защото не се грижеше за него, не се грижиш за него, и ако не се вземеш в ръце, никога няма да си го върнеш.

Той спря, за да си поеме дъх, и отново продължи:

— Приключихме. Помисли върху това, което ти казах, Дона, и моля ти се, събуди се най-сетне.

Действително беше приключил, защото затвори и пъхна телефона в джоба си.

Очите му все още бяха върху мен и преди да успея да кажа и дума, той ме изпревари:

— Сега разбираш ли я по-добре тая кучка?

— Не би ли искал мелба с шоколадов сироп, за да се поуспокоиш, преди да обсъдим този въпрос? — предложих аз.

— Ще се върнем в къщата, бейби, чак когато тази гадост е зад нас. Смятам да си ядем мелбите, като им се наслаждаваме, а не като мислим за абсурдните глупости на Дона.

Тъй като очевидно искаше това, аз се съгласих, тъй като исках Джейк да има всичко.

— Предполагам, че повечето от любовниците й изглеждат като теб или пък се държат като теб — заявих.

Стиснал челюст, той вирна брадичка в знак на потвърждение и отговори:

— Поне ония, които съм виждал.

Аз кимнах.

— Значи, се опитва отново да преживее славните дни от миналото си с тези мъже, които не означават нищо за нея, мислейки си (неправилно), че славните дни ще се върнат, когато се върне и истинският мъж.

— Това е ненормално — обяви той.

— Да, така е — съгласих се аз.

— Тя е ненормална.

— Да, така е — отново се съгласих аз.

Той ме изгледа изпитателно в продължение на един миг, а после попита:

— Размъти ли ти главата?

— Моля? — попитах объркано.

— Успя ли да ти размъти главата с нейните простотии?

— Ни най-малко — уверих го аз, сбърчвайки вежди.

— Между нас всичко е свършено — заяви той.

— Знам това, Джейк.

Той отново ме изгледа, а после лицето му се проясни и гласът му омекна:

— Съжалявам, че трябваше да го преживееш.

— А аз не — отвърнах незабавно. — Ако това означава, че Дона най-сетне ще се вземе в ръце, мога само да се радвам, че се случи. Тези деца се нуждаят от майка си. Може би най-сетне ще се стегне и ще им бъде майка.

Джейк за трети път ме изгледа изпитателно в продължение на няколко секунди, преди по лицето му да се разлее бавна, привлекателна усмивка, докато се приближаваше, за да ме прегърне.

— Да се стегне, а?

— Именно — отвърнах аз.

Усмивката му стана още по-широка, а ръцете му ме прегърнаха още по-силно.

— Колкото и да ме вбесява, адски ми се иска да те бях видял как й сервираш неподправената истина в „Пътника“.

— Не мога да си представя защо би го искал. Беше тягостно.

— Тягостно — промърмори той, все така широко усмихнат, ала очите му се бяха спрели върху устните ми.

Нещо в корема ми изпърха, но въпреки това повторих:

— Да, тягостно.

Лицето му се приближи до моето.

— Тягостно — повтори той шепнешком и аз усетих думата върху устните си, толкова близо бе до мен.

— Да — прошепнах миг преди той да ме целуне и аз се разтопих в него, обвивайки ръце около шията му, за да заровя пръсти в косата му, докато отвръщах на целувката.

Известно време бяхме заети с това, докато не бяхме принудени да спрем от силно почукване на вратата, последвано от гласа на Итън:

— Ехо? Какво става? Нали щяхме да ядем сладолед!

Аз се усмихнах срещу усмихнатите очи на Джейк, а Итън продължи, все така крещейки (но вече не през вратата). Звучеше така, сякаш ни топи.

— Кон! Татко и Джоузи се натискат в гаража!

Не можах да чуя отговора на Конър, но чух този на Итън:

— Не ме интересува! Искам си сладоледа! — Той отново почука на вратата и следващите му думи отново бяха предназначени за нас: — Побързайте!

— Трябва да натъпча детето си със сладолед — меко каза Джейк.

— Така е — отвърнах аз.

— Да го поразмекна, преди да му съобщя, че дупето му трябва да е на църква след около час и половина.

— Добър план — одобрих аз.

Очите му се стоплиха и той наведе глава, за да опре чело в моето, а после вдигна устни и го целуна.

След това ме пусна, улови ме за ръка и двамата се върнахме в кухнята, за да довършим мелбите. Итън вече не беше там, но той бе първият, към когото се приближих в хола, за да поднеса пълната със сладолед купа.

Той се нахвърли върху мелбата си и докато поднасяше лъжицата към устата си, заяви:

— Когато си имам гадже, само ще се държим за ръце. Никакви такива целувки.

Аз стиснах устни в опит да не се разсмея.

Двамата Тейлър и Амбър не си направиха този труд.

Конър обаче бе този, който му отговори:

— Дрънкаш пълни глупости.

Итън преглътна огромна хапка сладолед и погледна към брат си.

— Не са.

В очите на Конър блещукаха искри, когато настоя:

— Приятелче, вярвай ми. Пълни глупости.

— Не са!

Конър се ухили на брат си, след което ми смигна и отново насочи вниманието си към мача.

Аз подадох другата купа на момичето Тейлър и се върнах в кухнята за останалите, които Джейк приготвяше.

Направих го с усмивка.

Направих го също така с чувство на съжаление към Дона.

Тя губеше толкова много.

Ала макар да ми беше мъчно за нея, искрено се радвах за себе си.

Защото аз определено бях спечелила.

 

 

— В този миг играят „Колтс“ — възнегодува Итън от другата страна на баща си.

— Млъкни, приятелче — измърмори седналият до мен Джейк.

Итън обаче не млъкна.

— И ние ще го изпуснем.

— Ит, нали го записваме — напомни му Конър, който седеше от другата му страна на пейката.

— Само се надявайте да не разбера резултата, преди да сме се прибрали — предупреди ни Итън.

— Обожемой — прошепна възбудено момчето Тейлър, от другата страна на седналата до мен Амбър. — Ето го Кийран Уентуърт.

— Къде? — Лъскавата черна коса на момичето Тейлър се разлетя, когато тя се огледа наоколо.

— Четири пейки зад нас, от другата страна — обясни момчето Тейлър и отбеляза: — Трябва да се е прибрал от училище за уикенда.

Аз се приведох към Амбър и попитах тихичко:

— Кой е Кийран Уентуърт?

— Беше предпоследна година, когато ние бяхме първокурсници в гимназията. Толкова е секси, че е истинска легенда. Сега е в Бостънския колеж. Тейлър е влюбена в него, откакто се помни.

Погледнах през рамо и четири пейки зад нас от другата страна на пътеката зърнах забележително привлекателен млад мъж с късо подстригана тъмноруса коса, квадратна челюст и скули, които несъмнено бяха невероятно фотогенични.

Освен това имаше много широки рамене.

Освен това носеше наистина стилна тъмносиня риза, ушита по мярка, която му стоеше прекрасно.

Обърнах се напред и отново се приведох към Амбър:

— Той е изключително привлекателен.

— Аха — съгласи се тя.

— Не мога да си представя, че не е забелязал прелестите на Тейлър.

— Ъъъ… Джоузи, той е на деветнайсет и е в колежа. Тя е на шестнайсет. Няма да го бъде.

Хмм.

— Пак ще си говорим след две години — заявих аз.

— След две години някоя вече ще го е хванала — отвърна Амбър.

— Не и ако има кого да чака — казах и усетила очите й върху себе си, я погледнах.

Усмихваше се.

Аз й намигнах и усмивката й стана още по-широка.

Почувствах, че Джейк се привежда към мен, и насочих вниманието си към него тъкмо когато той каза:

— Познавам бащата на Тейлър. Забрави.

Аз срещнах погледа му, а после отместих очи и измърморих:

— Хмм.

— Бейби, хлапето е на деветнайсет — заяви Джейк, повтаряйки нещо, което Амбър беше казала току-що.

— И?

— Освен това е в колеж.

— И?

Той ме зяпна.

Хорът запя, така че се усмихнах на себе си и се изправих с останалите богомолци.

Не пропуснах да забележа, когато няколко минути по-късно преподобният Флетчър се появи на амвона, огледа паството си, видя ме да седя на една от пейките със семейство Спиър и ми се усмихна.

Не пропуснах да забележа и когато по-късно преподобният ни призова да се помолим за Арнолд Уивър и семейството му, тъй като едва преди броени часове те са изгубили обичната си Илайза.

И определено не пропуснах да забележа, че когато чухме тази новина, ръката на Джейк, която почиваше на облегалката зад мен, се обви около раменете ми и ме притегли към него, в същия миг, в който Амбър се протегна и улови ръката ми.

Бях съкрушена за Арни и семейството му.

Ала дори така, не можех да не се радвам, че самата аз най-после имах свое семейство.

Скоро след това се постарах Кийран Уентуърт (застанал малко встрани от мъж и жена, които трябва да бяха родителите му) да не пропусне излизането ни от църквата и успях да направя така, че аз, Амбър, Джейк, Итън, Конър и най-вече двамата Тейлър да се озовем близо до него и тъкмо тогава се престорих, че се спъвам, и тъй като през живота си се бях спъвала безброй пъти, го направих много убедително.

Естествено, не бих искала да падна, затова се улових за нещо и това, за което се улових, бе момичето Тейлър, завъртайки я така, че политнахме право към Кийран Уентуърт.

Джейк ме улови.

А Кийран Уентуърт улови Тейлър.

Той примига при вида на прекрасното екзотично лице на момичето в прегръдките си и аз се ухилих.

Ръката на Джейк около корема ми се напрегна и устните му прошепнаха в ухото ми, едновременно развеселено и разтревожено:

— Сериозно?

Нямах отговор на въпроса му, тъй като не го разбирах, както нерядко се случваше, когато Джейк, децата му или някой друг около нас използваше същата дума. Затова реших да не й обръщам внимание и продължих напред, водейки Джейк със себе си.

— Толкова съжалявам. Много съм непохватна — обясних, усмихвайки се невинно (както се надявах) в лицето на Кийран Уентуърт.

С очевидно усилие той откъсна очи от момичето Тейлър и ме погледна.

— Ъъъ… няма проблем — отвърна, а аз забелязах, че ръката му все още е около кръста на Тейлър.

Кимнах му, усмихнах се и свалих ръката на Джейк от корема ми, но само за да я взема в своята и да го издърпам настрани, оставяйки нещата да поемат естествения си ход.

— Това беше епично — оповести момчето Тейлър зад нас.

— Джоузи е тази, която е епична — възрази Амбър, която също ни следваше.

При думите й по тялото ми се разля такава топлина, че този път наистина се спънах.

Джейк ме привлече към себе си и ме прегърна здраво.

Не каза нищо, но когато вдигнах очи към него, видях, че се усмихва широко.

Чакахме цели десет минути, докато момичето Тейлър най-сетне се присъедини към нас на паркинга.

И аз с огромно удоволствие забелязах, че изглеждаше потънала в блажени мечти.

 

 

Два дена по-късно аз се приведох към Арни с длан върху ръката му и като долепих буза до неговата, прошепнах:

— Толкова ще ни липсва.

— Така е, мила. — Отдръпнах се и той продължи: — Ще се видим в къщата.

Кимнах, стиснах ръката му и се отдалечих, отстъпвайки мястото си на Джейк, който се ръкува с него и му поднесе съболезнованията си. Не се задържа дълго и бързо се отмести, за да даде възможност и на останалите да изкажат съчувствието си.

След това се приближи до мен, прегърна ме и реквизира големия черен чадър, който държах, след което ме притегли още по-близо до себе си и ме поведе към пикапа.

Докато прекосявах подгизналата трева в гробището, безуспешно се мъчех да не допусна тънките токчета на черните ми ботуши да затънат в пръстта. Щеше да се наложи да ги изчистя, изсуша и лъсна и с малко повече късмет, нямаше да са съсипани.

Джейк постигна нещо много подобно на чудо, като ми помогна да се кача в пикапа (което бе доста трудно в тясната ми черна пола), без да позволи на дъжда да ме измокри.

След като затвори вратата, сгъна чадъра и го метна на задната седалка, той заобиколи колата, а дъждецът се силеше върху непокритата му глава и фантастичния му костюм на „Хюго Бос“.

След като седна до мен, аз отбелязах:

— Този костюм много ти отива, Джейк.

— Благодаря, бейби — промълви той и запали.

Излязохме на алеята и докато отивахме към изхода, той каза:

— Не е задължително да ходим на помена в къщата, ако ще е прекалено тежко за теб, бейби.

— Баба би отишла — отвърнах.

— Ти не си Лиди.

Обърнах се, за да го погледна тъкмо когато излизахме на главния път.

Въпреки че косата и раменете на костюма му бяха мокри от дъжда, беше изключително красив.

— Но аз съм, Джейк — прошепнах.

Той ме погледна изпитателно с топли очи и меко изражение, а после кимна и отново насочи вниманието си напред. Когато се качихме на главния път, той се пресегна, улови ръката ми и я сложи върху бедрото си.

Не я пусна, докато не стигнахме в къщата на семейство Уивър.

 

 

Беше денят след погребението на Илайза. Аз бях в офиса на Джейк в спортната зала, а той стоеше отвън, заедно с едно от многобройните момчета от детската лига, което го гледаше с прехласнато изражение, както би се взирал в Супермен, ако той съществуваше.

— Сериозно? — попита Алиса. — Как изобщо открива каквото и да било тук? Дори не е въвел списъка с членовете си в компютъра. Всичко е на хартия.

Аз не отговорих и погледнах към Мики, който стоеше до ринга и викаше нещо на двете момчета в него. След това преместих очи към Джуниър и трите момчета, които под негово наблюдение работеха с боксовите круши. Най-сетне спрях поглед върху Джейк, който беше вдигнал юмруци пред лицето си и нанасяше удари във въздуха, първо с едната, после с другата ръка. Демонстрацията му свърши с двата му юмрука, закриващи по-голямата част от лицето му, а после той отпусна ръце и даде знак на момчето пред себе си.

То вдигна ръце, промени стойката си и повтори движенията му.

Когато свърши, Джейк му се усмихна и го потупа по рамото.

То грейна.

Вече изгубена в този мъж, виждайки всичко това, всичко, което бе направил за тези деца, които очевидно го обичаха, аз се помолих на Бог да не допусне никога да бъда намерена.

— Трябва да въведеш някакъв ред, Джоузи. Не ми е ясно как изобщо успява да свърши каквото и да било. Това място е същинска катастрофа — заяви Алиса и аз се обърнах към нея, при което очите ми обходиха офиса на Джейк.

Действително бе истинска катастрофа.

Предишния ден, след като за първи път огледах офиса както трябва, говорих с Джейк за това (не използвах обаче думата „катастрофа“, а „колосален хаос“) и предложих, ако иска, да подредя вместо него.

Отговорът му беше: „Не ме бива да седя зад бюро, Джоузи. Оправиш ли се с тая гадост, ще ти направя толкова много тако и ще ти дам толкова много оргазми, че няма да си в състояние да помръднеш“.

И макар че и двете перспективи звучаха отлично (особено втората), аз отвърнах: „Никак няма да е лесно да подредя офиса ти, ако не съм в състояние да помръдна“. В резултат на което получих много страстна и много продължителна целувка, прекъсната едва когато един от членовете на семейството влезе и се провикна шеговито: „Хей! Намерете си стая!“.

И така, сега бях в офиса на Джейк и се опитвах да въведа някакъв ред с помощта на Алиса, която беше тук не само заради Джуниър, но и защото двама от синовете й бяха членове на лигата.

— Джоузи? — повика ме тя, когато не й отговорих.

— Мислиш ли, че е възможно да се влюбиш в някого, когото познаваш едва от няколко седмици? — попитах аз и въпросителното й изражение омекна.

— Да.

— Влюбена съм в Джейк — обявих.

— Не думай! — отвърна тя.

— Ами да.

Алиса се усмихна и се облегна на бюрото, близо до поопърпания стол, на който се бях настанила.

— Знаеш ли колко дълго ми отне да се влюбя в Джуниър?

Аз поклатих глава.

— Трийсет минути — заяви тя.

— Трийсет минути? — повторих учудено, тъй като това бе ужасно малко време. Всъщност в сравнение с него, на мен сякаш ми беше отнело години да се влюбя в Джейк.

— Той ме взе, за да отидем на среща, заведе ме в „Стрехите“, седна срещу мен и след като си поръчах и го погледнах, той заяви, че съм най-красивото създание, което е срещал някога. Това ми беше достатъчно. Той го каза направо. Заведе ме на прекрасно място. Не го усуква и увърта, преди да ми покаже, че се радва да бъде там заедно с мен. Аз го погледнах в очите, видях как ме гледа и разбрах, че това е само началото. Заедно сме от деветнайсет фантастични години. Така че бях права.

— Това е красиво, Алиса.

— Абсолютно, Джоузи — съгласи се тя.

— Радвам се, че го имаш — продължих.

— А пък аз, бейби… — Тя улови бузата ми в шепа и се приведе още по-близо, — след адски прецакания ти живот, направо си умирам от кеф, че най-сетне и ти го имаш.

И действително беше така.

Бях щастлива.

На седмото небе.

В рая.

Макар и с премрежени от сълзи очи, аз се усмихнах и видях, че очите на Алиса също бяха овлажнели.

Изведнъж тя свали ръка и заяви:

— Ако се разциврим като малки момиченца, вероятно ще ни изхвърлят.

Само че грешеше. Джейк никога не би ме изхвърлил. Дори и ако плачех в боксовата му зала. А той вземаше бокса изключително сериозно.

Не й го казах обаче. Вместо това предложих:

— Трябва да дишаме дълбоко.

— Да, да го направим.

И ние започнахме да дишаме дълбоко, при това — доста шумно.

След броени секунди се разкикотихме.

— Жено! — провикна се Джуниър. — В бокса не е позволено кикотене.

И двете погледнахме през прозореца и видяхме мъжа на Алиса да ни се усмихва.

Нямаше нищо против кикотенето.

Всъщност то му харесваше и той изобщо не го криеше.

Да, аз наистина харесвах Джуниър.

Очите ми се преместиха към Джейк и видях, че той не се усмихва. Гледаше към мен, а изражението му беше топло и мило.

Изпратих му една усмивка и той ми отвърна със същото.

— Окей, значи, може да ни изхвърлят и за кикотене. От сега нататък — напълно сериозни — каза Алиса и отвлече вниманието ми от Джейк.

Обърнах се към нея и надянах сериозна маска.

— Напълно сериозни.

Тя погледна лицето ми и отново избухна в смях.

Аз се присъединих към нея.

— Какво казах преди малко? — провикна се Джуниър.

Не го познавах добре, ала дори така знаех, че не говори сериозно.

И по някаква причина това накара Алиса да се разсмее още по-силно.

Така че и аз продължих да се смея с нея.

 

 

Два дни по-късно лежах по хълбок върху леглото на Амбър и гледах как момчето Тейлър прокарва четка по лицето й с немалка доза умение и много талант.

Вратата се отвори рязко и момичето Тейлър прекрачи прага.

— Тъкмо паркира отвън — обяви тя.

— О, боже, о, господи, о, майчице — започна да си повтаря Амбър.

— Моля те, кажи ми, че не пристигна на мотор — обадих се аз.

— Не. — Тя поклати глава. — Реставриран „Мустанг“^[2].

— Епично — ахна момчето Тейлър.

— Баща му реставрира класически коли — добави момичето Тейлър. — Алекси му помага през уикендите. Винаги се движи в страхотна кола.

— Абсолютно епично — повтори момчето Тейлър.

Макар да бях доволна, че Алекси има работа, особено такава, с която зачиташе баща си, като помагаше в семейния бизнес, в този миг не можех да мисля за Алекси.

А единствено за Амбър.

Погледнах я и видях, че изглежда ужасена.

След близо две седмици, през които бяха седели заедно на обяд, вчера Алекси Прокоров я беше поканил на среща.

На следващия ден отивахме в Бостън за концерта на „Баунс“, ала нямаше да тръгнем толкова рано, че тя да откаже да излезе предишната вечер.

Не че иначе би му отказала.

Не беше на себе си от щастие и освен това почти трепереше от нерви.

Така че имах да се справям с две ситуации и разполагах с много малко време, за да го сторя. Ето защо станах от леглото на Амбър, приближих се до нея и като сложих ръка под брадичката й, се приведох към нея.

— Чуй ме и го запомни добре — казах меко. — Не ти си щастливката тази вечер, задето излизаш с Алекси Прокоров. Той е щастливецът, защото ти се съгласи да излезеш с него. Чуваш ли ме?

Очите й се разшириха, ала тя кимна.

— Красива си — прошепнах и се наведох, за да я целуна по челото, а после отново се изправих и я погледнах. — Изкарай си страхотно, миличка.

Тя ми се усмихна и потрепери лекичко, по един прекрасен начин, изпълнен с вълнение и надежда, неща, които се надявах Алекси Прокоров да оправдае.

Усмихнах се на двамата Тейлър и излязох от стаята. Веднъж озовала се навън, забързах по стълбите и стигнах долу тъкмо навреме, за да видя как Джейк отваря вратата на Алекси.

За щастие, пристигнала бях съвсем навреме.

Забелязах, че на живо Алекси изглежда още по-добре. Освен това бях права — наистина беше много висок. Не колкото Джейк, но почти.

— Господин Спиър — каза той и протегна ръка на Джейк, който тъкмо беше затворил вратата.

Джейк сведе поглед към ръката му.

Аз се приближих.

Джейк вдигна очи към Алекси.

Аз пъхнах ръка в задния джоб на дънките му и се притиснах в него.

Джейк разбра какво се опитвам да му кажа без думи и стисна ръката на Алекси.

Пусна я почти мигновено и обяви:

— В полунощ трябва да е тук.

— Ще я доведа навреме — увери го Алекси.

— Чувам, че имаш мотор — отбеляза Джейк.

— Аха.

— Дъщеря ми няма да се вози на него — нареди Джейк.

Алекси кимна и ме погледна.

— Джоузи, нали?

— Госпожица Малоун — поправи го Джейк.

Алекси премести поглед към него и отново го върна към мен.

— Съжалявам. Госпожица Малоун.

Аз му се усмихнах и протегнах ръка.

— Да, Алекси. Аз съм Джоузи. Госпожица Малоун.

— Амбър непрекъснато говори за вас — каза той и стисна ръката ми, силно, но кратко.

— Радвам се да го чуя — отвърнах, ала едва бях успяла да изрека думите, когато той погледна зад мен.

Трябва да кажа, че ми хареса как се промени изражението му, защото знаех какво ще видя, когато се обърна.

И наистина го видях. Оставила двамата Тейлър в стаята си (не вървеше Алекси да узнае, че са тук за грим и морална подкрепа), Амбър слизаше по стълбите.

Никаква къса пола. Никакъв грим като на компаньонка. Беше обула чифт дънки, които й стояха невероятно, нежнорозовия ми кашмирен пуловер, чифт симпатични сандали на платформа, украсени с приглушен колаж от розово и кафяво въже, а през ръката си беше преметнала шоколадовокафяво велурено яке.

Когато стигна до последното стъпало, тя се приближи до Алекси, вдигна очи към него и му отправи изключително красива и мъничко срамежлива усмивка.

Истинско съвършенство.

— Здравей — поздрави го тя.

— Здрасти — отвърна Алекси. — Изглеждаш страхотно.

Амбър наведе съвсем леко брадичка, прибра кичур от красивата си коса зад ухото и промълви:

— Благодаря.

Истинско съвършенство.

Толкова се гордеех с нея.

— Някой да ме убие — измърмори Джейк, за щастие, толкова ниско, че нито Амбър, нито Алекси го чуха.

А може би бяха прекалено погълнати един от друг, за да го чуят.

Аз обаче издадох странен звук, защото бях преглътнала надигналия се в гърдите ми кикот, нещо, което съвсем не се оказа лесно.

— Полунощ, Амбър — каза Джейк и тя го погледна.

— Окей, татко — отвърна и се приближи, за да го целуне по бузата.

Той обви ръце около нея и я прегърна силно, но кратко.

— Бъди внимателна, миличка. Окей? — помоли я той нежно, когато двамата се поотдръпнаха един от друг.

— Да, татко — отвърна тя мило.

Той й се усмихна и я пусна.

Алекси се приведе към нея и улови ръката й.

В мига, в който пръстите му се увиха около нейните, очите й откриха моите и аз видях, че греят.

— Изкарайте си прекрасно — пожелах им.

— Благодаря — отвърна Амбър, докато Алекси я извеждаше през вратата.

— Радвам се, че се запознахме — каза Алекси.

— И аз — отвърнах и заедно с Джейк се приближихме до вратата.

Джейк не сподели чувствата ми и аз сподавих нов кикот.

Когато двамата стигнаха до колата на Алекси, Джейк затвори вратата и се обърна към мен.

— Изглежда симпатичен — отбелязах аз.

— Всеки път, когато това се случва, умирам по мъничко.

Аз примигах при тези думи, преди те да се разлеят по тялото ми, еликсир така сгряващ, така изцеляващ, че бях сигурна — вече нищо никога не можеше да ме нарани. Не и докато Джейк беше част от живота ми. Ето защо се притиснах в него и го прегърнах с всичка сила.

Той ми отвърна със същото и докосна косата ми с устни.

— Ти си толкова добър баща, Джейк Спиър — прошепнах в гърдите му.

Той ме прегърна още по-силно, но не каза нищо.

— Беше ли жестоко? — натрапи се в нашия миг въпросът на момчето Тейлър.

Джейк ме пусна, но само за да се премести и да ме прегърне през рамото, когато се обърнах към двамата Тейлър в подножието на стълбите.

— Да, беше жестоко — потвърдих.

Момчето Тейлър се усмихна широко, подскочи и плесна тържествуващо длан в тази на момичето Тейлър.

В този миг се появи Итън, мина покрай тях и пое нагоре по стълбите, измърморвайки:

— Всички сте откачени.

Аз се ухилих широко.

Двамата Тейлър избухнаха в смях.

Джейк стисна лекичко раменете ми и промълви:

— Слава богу, че имам поне шест години, преди да трябва да преживея цялата тази гадост и е Итън.

И тогава аз вдигнах очи към моя мъж и най-сетне се разсмях.

 

 

— Джейк — простенах аз.

— Тихо, бейби — прошепна той.

— Джейк! — изохках аз.

— Мамка му. — Той зарови ръка в косата ми, сви я в юмрук и я издърпа, така че устните ми се сблъскаха с неговите.

И когато го направи, аз изкрещях оргазма си в гърлото му.

Той го пое и ме целуна, а после откъсна устни от моите и нареди:

— Облегни се назад.

Подчиних се, доколкото можах, обвивайки пръсти около кранчето на чешмата и подпирайки другата си ръка на плота.

Джейк притегли ханша ми още по-плътно до себе си и продължи да нахлува в мен с мощни тласъци.

Аз вдигнах колене още по-нависоко.

Очите на Джейк се плъзнаха по тялото ми, надолу към мястото, където бяхме слети в едно.

— Мамка му, обожавам да те гледам как ме поемаш.

Аз пък обожавах да го гледам как се гледа, докато ме обладава. Толкова много, че потреперих.

— Прекрасно — прошепна той и женствеността ми се вкопчи в него.

Очите му се вдигнаха към моите.

— Прекрасно — повтори той и този път гласът му беше по-дълбок и по-дрезгав, и когато се взрях в очите му, реших, че беше… толкова… прав.

Прекрасно.

Тазът му се блъскаше в мен все по-силно.

— Толкова прекрасно.

— Да — отвърнах задъхано.

— Ела тук — нареди той.

Аз се повдигнах и обвих ръце около него.

Той ме улови през кръста и като зарови ръка в косата ми, притисна лицето ми към шията си в същия миг, в който тя се обтегна, и с един последен тласък той простена.

Аз го притиснах към себе си, проследявайки линиите на гърлото му с езика си.

Обожавах усещането и вкуса, ала го изгубих, когато той наведе глава и зарови лице във врата ми.

— Кофти е, че трябва да те сложа в леглото и да си вървя — каза с дрезгав глас, а дишането му все още беше неравно.

Имаше право.

Наистина беше кофти.

Само че беше след концерта. Двамата Тейлър и Амбър деляха една хотелска стая, Конър и Итън бяха заедно с баща си, а аз бях сама в моята по нареждане на Джейк, именно заради това, което правехме в банята.

Цял куп снимки на децата и Лавон, както и останалите от „Баунс“ вече бяха качени в туитър, инстаграм и фейсбук. Бяха си изкарали невероятно, занемели от възхищение, че са в присъствието на някой толкова известен, Лавон бе невероятно мил и когато се върнахме в хотела, те бяха толкова превъзбудени, че ми се струваше, че никога няма да заспят.

След половин час всички вече спяха дълбоко.

— Мислиш ли, че децата свикнаха с теб?

— Ъъъ… — смънках, защото не бях сигурна какво ме пита.

— Бейби, с теб успяваме да си откраднем време само за нас двамата, но аз те искам в леглото си. В смисъл — да си лягам с теб в него и да се събуждам с теб в него. Така че нека те предупредя — утре, след като си тръгнеш от нас, ще събера децата и ще проведем разговора.

— Какъв разговор? — Мислите ми все още бяха напълно погълнати от думите му, че иска да заспива и да се събужда с мен, за да разбера какво ми казва.

— Разговорът за това, как Джоузи редовно ще остава да спи у нас.

— О! — промълвих, чудейки се дали изглеждам толкова щастлива, колкото се чувствах.

Устните му потръпнаха и той отбеляза:

— Виждам, че си навита.

И тогава Джейк дойде при мен. А сега трябваше да ме остави. Което определено беше кофти.

Той вдигна глава и аз отметнах моята назад, за да уловя очите му.

Очевидно наистина изглеждах толкова щастлива, колкото се чувствах, и не ме беше грижа, че той го знае.

— Действително съм навита, миличък — потвърдих.

Устните му спряха да потръпват и се извиха в усмивка. А после той наведе глава и ме целуна. Целувката му се проточи и усещането беше невероятно, а той не спря, дори докато се отдръпваше от мен.

След това се приведе, за да целуне гърдите ми, преди да се погрижи за кондома.

Когато приключи с това, ме свали от мивката, улови ме за ръка и ме заведе в стаята. Пресегна се покрай мен, за да отметне завивката, и когато го направи, ме побутна нежно в леглото.

Бях само по нощничка, без бельо.

И нямах нищо против.

Нищичко.

Подпряла брадичка на сключените си длани, аз го гледах как се облича.

— Мислиш ли, че на децата им хареса? — зададох му въпрос, на който знаех отговора.

Джейк завъртя глава към мен и очите му уловиха моите.

— Сериозно?

Аз прехапах устни.

Той нахлузи тениската си, приближи се до леглото и приседна на ръба. Отметна косата ми от шията и като се подпря до мен, се наведе, така че лицето му бе съвсем близо до моето.

— Изкараха си невероятно, Джоузи.

Аз кимнах с глава върху възглавницата.

— Всичко. Пътуването до тук. Омарите в скъпарския ресторант. Страхотен хотел, в какъвто никой от тях не е стъпвал, а имай предвид, че бащата на момичето Тейлър е фрашкан с пари. Да не говорим пък за концерта и това, че се запознаха с групата.

— Радвам се — промълвих.

Джейк вдигна ръка от леглото и я положи на бузата ми. Аз завъртях глава и долепих лице до дланта му.

— Ти означаваш много за тях, бейби — прошепна той. — За всички тях. Дори и за двамата Тейлър.

— Те означават много за мен — отвърнах.

— А ти означаваш всичко за мен — каза той.

Аз примигах.

Зяпнах го.

А после сърцето ми спря.

— Бейби? — повика ме Джейк, когато не казах нищо.

— Ти също означаваш всичко за мен — изрекох с усилие и гласът ми прозвуча дрезгаво.

— Слава богу — прошепна той и наистина го мислеше и това, че наистина го мислеше, означаваше много за мен. — Целуни ме, преди да съм направил нещо, което определено не подхожда на един добър баща, и не оставя синовете ми сами в хотелска стая в Бостън през цялата нощ.

Стаите ни бяха свързани. Очевидно вратата, която водеше от моята стая в тази на момчетата, беше затворена, както и тази между тяхната стая и стаята на Амбър и двамата Тейлър.

И все пак той не искаше да ги остави сами.

Толкова добър баща.

Надигнах се и долепих устни до неговите. А после езикът ми проникна в устата му. Само след броени секунди, в които се бях наслаждавала да пия от него, ръцете му се обвиха около мен и той отпи от мен.

Направи го по-добре.

Уви, известно време след това, ала все пак прекалено скоро, той сложи край на целувката, целуна ме по носа и ме сложи да легна.

— Ще се видим на сутринта, Готина.

— Ще се видим на сутринта, миличък.

Джейк се усмихна широко.

Аз се усмихнах в отговор.

Той се наведе и ме целуна по бузата.

А после мина в съседната стая.

Дълго се взирах в затворената врата, мислейки, че означавам всичко за Джейк Спиър.

Означавах всичко за него.

Сам ми го беше казал.

Ето защо, броени минути след това заспах с усмивка на уста.

 

 

Беше неделя. Беше тъмно.

Бяхме се прибрали от Бостън. Двамата Тейлър си бяха тръгнали. Аз бях останала с Джейк и децата у тях. Ала сега беше време да се прибирам у дома.

Затова стоях до поршето си в прегръдките на Джейк.

— Ще ти се обадя по-късно, за да ти кажа как мина разговора.

— Добре — отвърнах.

— Ако не усетя кофти реакция от тяхна страна, тази нощ ще спиш в леглото ми — заяви той, от което се почувствах мъничко неспокойна, но най-вече щастлива, затова се притиснах още по-плътно в него и повторих:

— Добре.

— Добре — промърмори той и устните му докоснаха моите. — Трябва да се погрижа за това.

— Добре, миличък. Ще се чуем по-късно.

Устните му отново докоснаха моите.

— Аха.

Аз го прегърнах малко по-силно и му се усмихнах.

Той ми отвърна със същото.

След това отвори вратата и я затвори след мен, когато се качих в колата. Остана на алеята, отвеждаща до къщата, докато аз давах на заден ход, за да изляза на улицата и да поема към дома.

Не му завиждах за вероятно неудобния разговор, който му предстоеше да проведе с децата си. Очевидно бе, че те са наясно какво става между баща им и мен, ала да повдигне този въпрос и да го обсъди с тях, да придвижи нещата напред по начин, който поне Конър и Амбър щяха да разберат, едва ли щеше да е лесно.

Но се надявах да е сравнително безболезнено.

Ето за какво си мислех, докато се прибирах у дома. За него си мислех и когато завих по алеята, отвеждаща до Лавандуловата къща.

То обаче се изпари от главата ми в мига, в който видях лъскавия черен мерцедес, паркиран пред къщата ми.

— Какво, за бога? — запитах се с раздразнение.

Докато паркирах, видях Бостън Стоун да излиза от потъналия в сянка вход на Лавандуловата къща.

Без да откъсвам очи от него, аз угасих колата, слязох, затръшвайки вратата, и се отправих решително към него, за да му кажа точно какво мисля не само за посещението му в неделя следобед, но и за всяко негово посещение.

Преди обаче да успея да кажа и дума, се спънах, а когато си възвърнах равновесието, се заковах на място.

Защото бях видяла мъжа, появил се след Бостън Стоун от сенките около входа на Лавандуловата къща.

Взирах се в него, без да мигам, но не и без да чувствам.

И нито едно от тези чувства не беше приятно.

Защото мъжът, последвал Бостън Стоун, бе предпоследният мъж в живота ми, когото бих искала да видя.

Беше чичо ми.