Кристен Ашли
Завещанието (12)

Глава 12
Вън от кожата си

На следващата сутрин влязох в кухнята по нощничка и с халат и се насочих право към кафе машината. Натисках бутона за включване и я чух как загъргори. След това си взех чаша и няколко пакетчета подсладител и отидох да извадя млякото от хладилника.

Сложих кутията до празната чаша, облегнах се на плота и се загледах в сивия ден и бурното море навън.

Без да преставам да се усмихвам.

Усмихвах се, защото еклерите предишната вечер бяха сработили.

Открих, че двамата Тейлър неведнъж бяха идвали в Лавандуловата къща с Амбър и се радваха, че отново могат да дойдат. Открих също така, че Ели никога не беше идвала, макар открай време да й се бе искало да види къщата (която страшно й хареса — и думите, и наблягането на думата бяха нейните).

До края на вечерта, събрани около кухненската маса на баба, след като бяхме погълнали големи количества еклери и топло какао, всички, дори Амбър и Ели, се смеехме, развеселени от абсурдното бърборене на Итън, който изглеждаше твърдо решен да ни забавлява. И успя.

Усмихвах се и защото, когато станаха да си ходят и аз ги изпратих до вратата, Джейк си тръгна последен.

Беше поспрял на прага и бе навел глава към мен; този път усмихнатите му устни не бяха докоснали бузата ми, а ръката му не беше подръпнала опашката ми (тъй като косата ми не беше вързана на опашка, а прибрана на кок на тила).

Не, вместо това усмихнатите му устни бяха докоснали моите, а ръката му бе взела лицето ми в шепата си.

Разбира се, това бе просто приятелски жест, но беше толкова прелестен, че устните ми бяха изтръпнали по начин, по-приятен от всяка целувка, която бях получила през живота си. Дори когато тези целувки бяха далеч по-страстни (трябва да отбележа, че Ди-Амант се целуваше страхотно, ала докосването на Джейк надмина дори целувките на Амант).

Беше ми харесало толкова, че си бях позволила да се преструвам още един миг. Само един.

Един-едничък.

Ала толкова невероятен.

След това Джейк бе вдигнал глава и бе прошепнал:

— Тази вечер се погрижи за моите хора — дължа ти още една вечеря в „Стрехите“.

С него бих отишла и на пикник в Хадес^[1].

Не му го казах.

Вместо това отвърнах:

— Не е необходимо, Джейк.

— Напротив — заявил бе той и пръстите му ме бяха стиснали лекичко, преди да ме пусне и да промълви: — До скоро, Готина.

Аз бях останала на прага, махайки на отдалечаващите се коли, а после бях отишла да си легна, с корем, пълен с топло какао и еклери, и с шепота на Джейк върху устните ми, и бях спала като къпана.

А сега беше време да планирам деня си.

Трябваше да се погрижа за растенията в оранжерията. Трябваше да проуча въпроса с наемането на счетоводител, тъй като по всяка вероятност имаше данъци върху наследството. Освен това трябваше да отида до хранителния магазин (но не „Пътника“), тъй като с огромния си апетит Итън беше на път да ми изяде ушите, а изобщо не го беше грижа дали го храня с деликатеси, или не.

Ала преди да се заема с каквото и да било, трябваше да се обадя на хората на Лавон Бъркет и да уредя пропуски за бекстейджа.

А тъй като тази вечер щях да гледам мача на Джейк, трябваше да открия къде се намира боксовата арена.

В този момент телефонът в чантата ми иззвъня. Отидох до плота за готвене, извадих го и видях, че се обажда Хенри.

Натиснах копчето за приема на обаждане, вдигнах телефона до ухото си и поздравих:

— Здравей, Хенри.

— Здравей, миличка — отвърна той меко. — Как си?

— Превъзходно. — Отидох да си сипя чаша кафе, след което се върнах до плота и загледана през прозореца, се заех да му разкажа събитията от предишния ден (без целувката по устните на Джейк, нито как се бях преструвала през целия ден).

Когато свърших, Хенри помълча за миг, а после отбеляза:

— Изглежда, че доста си се сближила с този Джейк и децата му.

— Те са прекрасни.

Отново моментно мълчание, а после предпазливо:

— Сигурна ли си, че е добра идея, миличка? Децата може да се привържат към някого, особено някой като теб, още повече ако майка им не е част от живота им. Когато това се случи, последното, от което се нуждаят, е друга жена, която да си тръгне, особено една добра жена.

При тези негови думи внезапно си дадох сметка, че все още не му бях съобщила за намерението си да забавя темпото и да работя възможно най-често от светлата стая, което означаваше, че щях да прекарвам доста време с децата на Джейк.

Но не и с Хенри.

Това не беше нещо, с което исках да се занимавам в сегашното ми приятно разположение на духа.

Така че реших да не го правя.

— Е, в наши дни има най-различни начини за общуване, Хенри — изтъкнах аз, леко подвеждащо и в същото време навеждащо — навеждащо го на мисълта, че бих могла да правя много за него, дори и да не бяхме заедно (подготвяйки почвата за деня, когато щях да се реша да повдигна този въпрос).

— Така е — измърмори той, а аз смених темата:

— Ами ти? Добре ли си?

— Нали си ме знаеш — отвърна той и действително беше така. Което означаваше, че работи много, ходи по цял куп светски събития и макар да не го попитах, много вероятно бе последната му любовница да се е присъединила към него в Италия, следователно правеше и други неща.

— Скоро отиваш в Париж — отбелязах аз.

— Да.

— И си доволен от Даниъл?

— Не си ти — отговори Хенри, без всъщност да ми отговаря, макар че онова, което каза, беше вярно.

— Действително — съгласих се аз и в същия миг стационарният телефон иззвъня.

Аз го погледнах, след което оставих чашата си с кафе на плота и се приближих до него, казвайки в слушалката:

— Ще задържиш ли за момент. Телефонът на баба звъни.

— Разбира се, миличка.

— Едва ли ще се бавя. Веднага се връщам.

— Ще те чакам — увери ме той със странна смесица от нежност, дълбочина и скованост в гласа, която не бях чувала досега.

Само че в този миг си мислех не за Хенри, а за звънящия телефон, затова не му обърнах особено внимание и свалих слушалката от стената.

— Лавандуловата къща.

— Джоузефин?

Беше Арнолд Уивър.

Усетих как сърцето ми се свива, защото обаждане от господин Уивър можеше да означава всичко… включително и нещо много лошо.

— Господин Уивър — изрекох с усилие. — Как сте?

— Арни, Джоузефин. Все ти повтарям да ме наричаш Арни.

— Разбира се — промърморих аз.

— Слушай, обадих се на децата и те всички ще дойдат този уикенд, така че Илайза ще има доста компания.

Не го приех като добра новина.

Освен това разбрах какво се опитва да каже.

— Добре — отвърнах меко. — Ще ви оставя да се порадвате на гостуването на децата си.

— Благодаря ти, Джоузефин. Ще ти се обадя, ако… — Той направи пауза и мина доста време, преди да продължи: — Ще ти се обадя по-късно. Вероятно известно време няма да ходя в офиса, така че мога да освободя сутрините ти.

Това също разбрах.

— Естествено. Ще очаквам да ми се обадиш. Моля те, предай обичта ми на Илайза.

— Ще го направя. Приятен уикенд, Джоузефин — каза той и по гласа му разбрах, че макар децата му да пристигаха, неговият нямаше да бъде такъв.

— И на теб, Арни — пожелах му въпреки това.

— Грижи се за себе си, Джоузефин, и… — Още една дълга пауза. — Благодаря ти. Илайза винаги се радва на посещенията ти. Просто с децата и внуците… — Той не довърши.

— Напълно разбирам — притекох му се на помощ. — До скоро.

— До скоро. Чао, Джоузефин.

— Грижи се за себе си, Арни.

Той затвори, а аз върнах слушалката на мястото й, мислейки си, че трябва да говоря с Джейк.

Незабавно.

Трябваше да го направя, защото знаех, че Илайза си отива, и то много бързо. Знаех го, защото Арни се бе обадил на децата си да я посетят, тъй като не им оставаше много време и то беше скъпоценно. Знаех, че се подготвя. Знаех също така, че и аз трябва да го направя, и колкото и налудничаво да беше, разбирах, че най-добрият начин за това бе, като чуя гласа на Джейк.

Уви, не можех да го натоваря с тази информация точно сега. Не знаех как един боксьор се подготвя за мач, но не смятах, че е добра идея да го прави с мисълта, че една умираща жена наближава края на дните си, дори и да не я познаваше.

Чух гласа на Хенри откъм мобилния си телефон и обърнах глава натам.

Напълно бях забравила, че ме чака.

— Хенри — доближих аз слушалката до ухото си.

— Всичко наред ли е?

Не исках да му разказвам за Илайза. Не исках утехата, състраданието и загрижеността му — все неща, които знаех, че ще ми даде.

Исках ги от Джейк.

— Ъъъ… да — излъгах. — Просто един приятел на баба. — За щастие, поне това не беше лъжа. — Слушай, трябва да вървя. Все още съм по нощница, а днес имам да свърша някои задачи.

— Окей, миличка — отвърна той, а после попита малко странно: — Целият уикенд ли ще прекараш в Лавандуловата къща?

— Разбира се, Хенри. Къде другаде бих могла да отида?

Или поне щях да бъда тук през по-голямата част от времето, освен когато отидех да гледам как Джейк (и Мики) се боксират.

Не му го казах обаче.

— Просто проверявам — промърмори той, а после добави малко по-високо: — Ще се чуем по-късно.

— Добре, Хенри. Ще се чуем утре.

— Да. Довиждане, миличка.

— Довиждане, Хенри.

И без да го изчакам да затвори пръв, аз прекъснах връзката и незабавно потърсих номера на Джейк. Той вдигна след две позвънявания:

— Готина.

Поех си дъх и поздравих:

— Здравей, Джейк.

— Как върви сутринта ти?

— Прекрасно — излъгах аз. — Как са Амбър и Конър.

— Кон още не е станал. Изпрати Ели до тях, а после говориха по телефона сигурно до два часа сутринта. Амбър изглежда добре, което вероятно има общо с това, че й разреших да преспи у Тейлър.

— Момчето Тейлър или момичето Тейлър? — попитах аз.

— Момчето Тейлър — той има повече гримове, с които да се забавляват. Момичето Тейлър има по-хубави дрехи, но не е същият размер като Амбър, така че това не е толкова забавно.

— А — измърморих аз с усмивка както в гласа, така и върху устните си.

— Затова ли се обади?

— Ъъъ… не.

Гласът му се понижи и стана още по-сладък, когато попита:

— Защо се обади, бейби?

— Ами просто исках да ти кажа… и аз не знам. Какво се казва на някого преди боксов мач? Едва ли е „да ти върви по вода“.

Чух как се засмя, преди да отговори:

— Не, не се казва това.

— Е, каквото и да е, искам да ти пожелая именно него.

— Сритай му задника, смели ги, нокаутирай го, смажи го… нещо от този род — образова ме той.

— Е, ами направи го — насърчих го аз.

Нов смях, а после:

— Късмет също става.

— Ами тогава — късмет.

— Няма как да не съм късметлия, докато ти седиш на първия ред и ме гледаш как се бия.

Аз примигах, обляна внезапно от топлина при тези думи.

И изведнъж осъзнах, че макар да обожавах колко прекрасен бе Джейк, май ми се искаше да беше мъничко по-малко прекрасен. Защото, когато беше такъв, ми беше страшно трудно да не се преструвам, че живея в свят, в който можех да му се насладя на воля.

Той като че ли нямаше нищо против, че не му отговорих, защото продължи:

— Днес ще ходиш ли у семейство Уивър?

— Ами… Ъъъ… — По дяволите! Защо ми беше толкова трудно да бъда уклончива? — Арни ми се обади преди малко и ме помоли да не ходя. Децата му ще им дойдат на гости този уикенд, така че Илайза ще си има предостатъчно компания и се съмнявам, че Арни ще иска да отиде в офиса.

Думите ми бяха посрещнати с мълчание.

А после чух:

— Мамка му.

Разбрал бе причината за гостуването на децата им.

— Съжалявам, Джейк — казах аз тихо. — Не исках да отвличам вниманието ти от битката тази вечер с подобна новина. Знам, че не ги познаваш, но се тревожиш за мен и…

Той не ме остави да довърша:

— Няма значение, бейби. Каквото и да ти тежи, щом имаш нужда да го споделиш с някого, аз съм насреща. Дори ако ми предстои да се бия с Холифийлд^[2], изобщо не ме е грижа — искам да знам.

Да, би било далеч по-лесно, ако не беше толкова прекрасен.

— Ти добре ли се чувстваш след тази новина? — продължи той.

— Не — прошепнах аз, и този път беше откровено.

— Нуждаеш ли се от компания?

Не се нуждаех от нея. Щях да се оправя.

Което не означаваше, че не я искам.

Само че на Джейк му предстоеше боксов мач, така че не можех да го помоля за това.

— Не, Джейк. Днес имам да свърша доста неща. Работата ще ме отвлече от мислите ми. Пък и очаквам твоя мач. Наистина съм добре.

— Сигурна ли си? — настоя той.

— Да — уверих го аз.

Той помълча за миг, преди да каже:

— Добре, бейби. Ако си промениш мнението, обади ми се. Окей?

О, да.

Толкова по-лесно би било, ако беше по-малко прекрасен.

— Добре, Джейк.

— Мамка му — измърмори той внезапно. — Кон май стана. Искам да си поговоря с него, преди да иде на работа. Ще трябва да вървя.

— Добре. Аз, ами… ще се видим довечера.

— Да, Готина. Ще се видим довечера.

— Да, Джейк. Късмет и, ъъъ… смажи го.

Нов смях, а после:

— Обещавам, Джоузи. Доскоро, миличка.

— Доскоро, Джейк.

За разлика от обаждането на Хенри, този път изчаках, докато той затвори, преди да оставя телефона.

След това се върнах при кафето си, отпих една глътка и решително насочих мислите си към растенията и билките в оранжерията на баба.

Трябваше да отида там. Трябваше да се заема с тях. Не само защото се нуждаеха от внимание, но и за да отвлека мислите си от Илайза Уивър, Арни Уивър и причината за гостуването на децата им.

Ала най-вече трябваше да го сторя, за да отвлека мислите си от това, точно колко прекрасен бе Джейк и колко много се нуждаех да е мъничко по-малко прекрасен.

 

 

Работех в оранжерията, когато домашният телефон иззвъня.

Както бях предположила, с лекота бях уредила пропуски за бекстейджа на концерта на „Баунс“, който щеше да се състои след две седмици. Достатъчно бе само да се обадя на мениджъра им и без дори да говори с групата, той бе заявил:

— Нямаш проблем, Джоузи. Ще добавим името Малоун в списъка, с инструкции да ви дадат колкото пропуски поискате.

Изпратила бях съобщение на Джейк с тази информация и в отговор бях получила едно „Разбрано, Готина“. Писала бях и на Амбър да предаде на двамата Тейлър, за да могат да потвърдят нещата с родителите си. Нейният отговор беше „ЕХАААА!!!“.

След това бях отишла в оранжерията и се бях заела за работа. Изобщо не се изненадах, че съвсем не се бе оказало толкова лесно да отвлека мислите си от Джейк. Но поне бях успяла да се фокусирам върху по-малко трудните неща, като например предстоящия мач и какво да облека.

Никога не бях ходила на боксов мач и нямах представа какъв тоалет бе подходящ.

Именно за това си мислех, когато телефонът иззвъня.

Оставих градинската ножица и отидох да вдигна, изтръсквайки изсъхнали листенца мащерка от пръстите си.

— Лавандуловата къща.

— Джоузефин?

— Да?

— Обажда се преподобният Флетчър.

Леко учудена, аз подпрях хълбок на плота и отвърнах:

— Здравейте, преподобни. Как сте?

— Добре съм, Джоузефин, благодаря. Не искам да отнемам много от времето ти, но научих, че се грижиш за Илайза Уивър, както и че вземаш Итън Спиър от училище.

Не се учудвах, че го знае. Магдалийн беше малък град, а новините по принцип се разпространяваха бързо.

Учуди ме обаче това, че ми се обажда по този повод.

— Да, преподобни, така е — потвърдих.

— Означава ли това, че възнамеряваш да поостанеш в Магдалийн? — продължи с въпросите той.

— Да.

— Прекрасна новина. С Рут ще се радваме да те видим на службите и може би ще ни погостуваш за вечеря някой ден.

Малко вероятно бе да отида на служба. Въпреки че наистина харесвах семейство Флетчър и като внучка на баба вярвах в Бог и Го почитах, службите обикновено се състояха рано. Бях се събудила рано, за да тренирам с Джейк, но определено нямаше да ми хареса да го правя, за да се облека и да отида да слушам проповед.

За сметка на това с удоволствие бих вечеряла с тях.

— Би ми било много приятно — уверих го.

— Обаждам се и за друго — продължи той.

— Да? — подканих го аз, когато не последва нищо повече.

— Познаваш ли Пърл Милсхорн?

— Разбира се. Тя бе една от най-близките приятелки на баба.

— Е, тогава вероятно знаеш, че синът й е в Портланд, дъщеря й — в Бар Харбър, а внуците й са разпилени из страната. Няколко пъти седмично идват хора, които й помагат с покупките и чистенето на къщата, а Рут или някой друг от енориашите ми я взема за неделната служба, но иначе няма много гости. А понеже се движи с бастун, й е трудно да излиза. Знам, че Лиди я посещаваше веднъж седмично, стига да можеше, или пък Пърл идваше в Лавандуловата къща. Боя се, че сега, когато баба ти вече не е между нас, Пърл трябва да е много самотна…

Аз го прекъснах, чувствайки се ужасно, че не се бях сетила сама. След завръщането ми в Магдалийн Пърл ми беше позвънила и освен това бе една от малкото, които ме прегърнаха на погребението на баба. Оттогава не се бях сещала за нея, макар че когато идвах да посетя баба, винаги виждах и Пърл, дори да беше само за малко.

Би трябвало да помисля за нея.

Ето защо не го оставих да довърши и заявих:

— Ще мина да я видя. Да проверя как е, нуждае ли се от нещо и дали е в настроение за гости.

Докато го казвах, си помислих, че на Итън като че ли му допадаха възрастните хора (пък и всички останали, в общи линии). Може би щеше да му е приятно да ходи на гости на Пърли и да я опознае, а бях сигурна, че и на нея много ще й хареса. Всъщност, при положение че тя бе най-близката приятелка на баба, той може би вече я познаваше.

— Би било много мило, Джоузефин. Благодаря ти — каза преподобният Флетчър.

— За мен ще бъде удоволствие. Трябваше да го направя по-рано, но толкова неща ми бяха на главата.

— Е, нали ще го направиш сега.

Действително.

— Ще те видя ли на службата утре? — попита той.

Доста съмнително бе.

Въпреки това отвърнах:

— Ще направя всичко по силите си.

— Навярно би могла да доведеш Спиър и децата му — предложи той.

Изглежда, че бе решил да се погрижи не само за душата на Пърл Милсхорн, но и да се опита да спаси още една, а защо не и няколко други.

— Ще го обсъдя с Джейк — отвърнах и тъй като не исках да лъжа един пастор, реших поне да го спомена пред Джейк. Ако откажеше, така да бъде, но поне нямаше да съм извършила грях, лъжейки един Божи човек.

— Отлично — заяви той. — Рут ще ти се обади, за да вечеряме заедно. Грижи се за себе си, Джоузефин.

— И вие, преподобни.

Затворихме и аз върнах слушалката на вилката, мислейки си, че трябва да намеря номера на Пърл и да й се обадя. А след това мислите ми се насочиха към Ди-Амант.

Защото той щеше да има решение на предишния ми проблем.

Открих номера на Пърл и се почувствах още по-виновна, чувайки радостта в гласа й, когато я поздравих и се уговорихме да я посетя във вторник следобед.

След което затворих и набрах Амант на мобилния си.

— Красавице — долетя неговият поздрав.

— Здравей, Амант. Как си?

— Скапан съм, момиче. Вчера пристигнах в Париж и часовата разлика ми срита задника.

— Съжалявам — промълвих и наистина му съчувствах; самата аз бях страдала от разликата в часовите зони толкова пъти, че ми е невъзможно да ги преброя, и изживяването определено не беше приятно.

— Защо се обаждаш? — попита той, когато не казах нищо повече.

— Нуждая се от съвет.

Последва моментна тишина, а след това странно предпазливо:

— Какъв съвет?

— Ами виждаш ли, днес ще ходя на боксов мач. — Думите ми бяха посрещнати с пълно мълчание, затова продължих: — И не знам какво да облека. Чувала съм те да споменаваш, че ходиш по боксови мачове и си помислих, че вероятно би могъл да ме посъветваш какво облекло би било подходящо.

Още мълчание, а после:

— Ще ходиш на боксов мач?

— Не само един, няколко. Тук имат лига и мачовете се провеждат цял ден. Но се надявам да си преценя времето така, че да се наложи да присъствам само на два от тях.

— Ще ходиш на боксов мач — повтори той, този път не като въпрос.

— Ами да.

Това бе последвано от нова доза мълчание.

— И защо ще ходиш на боксов мач, хубавице? — попита той най-сетне. — Това не е съвсем в стила ти.

— Поканиха ме боксьорите.

— Боксьорите… в множествено число?

— Да.

— Двамата противници?

О, боже.

Нито Джейк, нито Мики ми бяха казали кой е противникът им, а и двамата се биеха в тежка категория.

Надявах се, че няма да се боксират един срещу друг.

Очевидно в такъв случай бих искала Джейк да победи. За съжаление, не исках и Мики да загуби. И най-вече не исках да ги гледам как се удрят.

Да, надявах се да не се боксират един срещу друг.

— Не — споделих аз надеждата си, а не верния отговор, тъй като всъщност не го знаех. — Просто двама боксьори.

— Браво на моето момиче! — промърмори той развеселено. — В Мейн е само от две седмици и вече го е подпалила със своя лед.

Усетих как веждите ми се събират.

— Моля?

Вместо да повтори или обясни, той заяви:

— Това ще бъде интересно.

— Кое ще бъде интересно?

— Нищо, хубавице. Просто изведнъж ме обзе желание да си донеса задника в Мейн и да видя как ще се развият нещата.

Аз се усмихнах — все още не го разбирах напълно, но мисълта да ми дойде на гости беше прекрасна.

— Ще ми бъде наистина приятно, Амант. Можеш да отседнеш в Лавандуловата къща, има цял куп стаи. Знам, че харесваш бокса, а тукашната общност очевидно е прегърнала този спорт с отворени обятия. Дори децата го практикуват. Би могъл да отидеш на някой мач с мен.

Всъщност нямах никакво желание да посещавам още мачове, но ми беше приятно да бъда с Амант и бих искала да вършим неща, които му харесват, затова, ако се наложеше, щях да го направя.

— Според мен при теб ще стане доста претъпкано, момиче — бе странният му отговор. — Но ще си помисля върху предложението ти. Обаче имам видео клип за снимане, преди да мога да се появя в Мейн.

Как бях могла да забравя това?

— Но разбира се.

— Що се отнася до дрехите ти — няма значение. Ти си убийствена, каквото и да облечеш — продължи той страшно мило. — Но гледай да се издокараш. Когато един боксьор покани някоя мадама на мача си, види ли я на първия ред, вледеняващо студена и изпепеляващо сексапилна, това си е чиста проба допинг, за да срита задника на другия, понеже ще иска да я впечатли.

Не мислех, че това ще мотивира Джейк, но имах чувството, че може би ще подейства с Мики.

— Значи, издокарана — съгласих се аз.

Чух ниския му привлекателен смях, преди да каже:

— Изкарай си страхотно, Джоузефин.

— Ще го направя, Амант — уверих го, макар изобщо да не бях уверена. Все пак щеше да ми бъде приятно да се издокарам. Както винаги.

— Иначе добре ли си? — попита той, а гласът му стана още по-нисък и мил.

— Понякога ми е трудно — признах тихичко. — Но баба има добри приятели тук и те се грижат за мен.

— Радвам се да го чуя. Ще поговоря с Джини. Да видим дали не може да поохлаби нещата, та да дойда в Мейн. Ще ти съобщя.

— Окей, Амант. Надявам се да успееш и се надявам скоро да те видя.

— Аз също, момиче. Чао.

— Чао, Амант.

Затворихме и аз се върнах в оранжерията, за да довърша започнатото, инвентаризирайки наум гардероба си.

Открих съвършения тоалет в същия миг, в който си помислих, че може да се наложи да се обадя на приятелката ми Дакота в Лос Анджелис и да я помоля да отиде в къщата за гости на Хенри и да напълни няколко кутии с обувки, дрехи и аксесоари.

Щях да се нуждая от тях.

Добавих го към мисления си списък със задачи, взех градинската ножица и се залових да довърша задълженията си за деня.

В крайна сметка се справих с всичките.

За съжаление, не успях да се справя с това, да не мисля твърде много за Джейк.

Знаех, че един ден ще надвия този порив.

Ала той бе толкова силен, че щеше да отнеме време.

Много време.

Не помагаше и това, че го виждах толкова често.

С Хенри, когото виждах всеки ден, по цял ден, не беше лесно. Ала някак си знаех, че с Джейк ще отнеме по-дълго време.

И ще бъде далеч по-трудно.

 

 

Когато прекрачих в арената, установих, че Амант бе прав за облеклото. Почти всички жени наоколо бяха страхотно издокарани (с изключение на няколко, които бяха облечени толкова немарливо, че според мен не бяха дошли, за да хванат окото на някой боец, а просто за да ги гледат как се бият).

Въпреки че беше аматьорска лига и всички мъже бяха по дънки и тениски, доста от жените бяха страшно изтупани. Естествено, прическите и гримът им не бяха на моето ниво, дрехите им бяха по-разголващи и далеч не с толкова добро качество. Разбира се, като се имаше предвид, че моят тоалет беше висша мода, подарък от един дизайнер, който искаше да спи с мен (бях приела роклята, но не и предложението), аз имах незаслужено преимущество.

Въпреки че не бях единствената издокарана жена, когато си свалих палтото в преддверието до билетното гише, много очи се насочиха към мен, и мъжки, и женски. Изглежда, че бях дошла в паузата между два мача, защото наоколо беше пълно със зрители, дошли да се подкрепят с нещо или да използват тоалетните, „така че публиката ми беше доста голяма“.

Бях изненадана от броя на хората наоколо, както и мъничко нервна. Трябва да беше трудно да покажеш на какво си способен под толкова много погледи и се тревожех за Джейк.

Разбира се, ако се беше бил в Лас Вегас (мачове, които се излъчваха по телевизията), зрителите му като нищо биха наброявали милиони, само че не биха присъствали в залата с него.

Пропъждайки тази мисъл като абсурдна, защото Джейк беше достатъчно самоуверен и вероятно рядко (може би дори никога) не се притесняваше, аз се усмихнах на няколко души, чиито погледи улових, докато чаках на опашката пред билетното гише, и преметнах палтото през ръката си.

Освен това опънах коприната върху бедрото си.

Носех рокля с поразителен десен от цветове на скъпоценни камъни, най-вече сапфири и изумруди, както и малко рубини и перли. Корсажът беше свободен и откриваше кожата ми, всъщност — целите ми ръце, раменете и лопатките ми бяха голи, а яката обгръщаше шията ми. Нежен набор в талията се спускаше до горната част на бедрата ми, а полата бе впита и ми позволяваше да се движа благодарение на дръзка цепка отзад.

Бях я съчетала с чифт червени сандали с остро токче и деликатни преплетени каишки, през които надничаха пръстите на краката ми и които дори аз намирах за предизвикателни. Всъщност, когато Хенри ме беше видял с тях за първи път, по лицето му се беше изписало изражение, което бях виждала понякога и което винаги ми доставяше удоволствие (макар през всичките ни години заедно никога да не го беше привел на практика) — неприкрито мъжко възхищение.

И сега обувките ми не останаха незабелязани — някои от мъжете оглеждаха дупето ми, но повечето бяха зяпнали обувките ми.

Външният ми вид се довършваше от странична опашка от тупирани къдрици и тънка, стилна червена чанта с къса презрамка.

Зачаках търпеливо на опашката, без да изгарям от желание да вляза прекалено скоро. За съжаление, се озовах пред гишето за отрицателно време. Отворих уста, но преди да успея да кажа каквото и да било, мъжът срещу мен ме изпревари:

— Джоузефин Малоун.

— Ами да — отвърнах, изненадана, че ме познава.

— И Джейк, и Мики те описаха — обясни той и добави доста ласкателно: — Но описанието им бледнее пред действителността.

— Благодаря — отвърнах аз меко.

Той ми се усмихна и извърна поглед. След това извади два плика и ги побутна към мен през отвора в стъклото.

— Билетът на Мик и този на Джейк — обясни. — Мик е на ред, така че ще трябва да побързаш. Но аз на твое място бих използвал билета на Джейк. Той създаде лигата преди сума време, така че неговите места са жестоки.

Аз погледнах към пликовете, които бяха напълно еднакви, и вдигнах очи към мъжа:

— И кой от двата е на Джейк?

— Обърни ги, миличка. На този от Джейк пише „Готина“, а на този от Мик — „Джоузефин“ — отвърна той.

Обърнах ги и видях, че е прав.

— Благодаря.

— За мен бе удоволствие, миличка — отвърна той.

Усмихнах му се и се дръпнах настрани, след което отворих плика от Джейк и извадих билета. Беше съвсем истински, със сектор, ред и номер на място, което доста ме впечатли. Добрата новина бе, че трябваше да прекося само една малка част от външния коридор, за да стигна до табелката над една врата, указваща, че пътят към мястото ми е оттам.

Излязох на пътеката покрай трибуните и открих, че мястото бе доста голямо и доста пълно.

Да, тази общност действително беше прегърнала бокса с отворени обятия.

Мястото ми трябва да беше много хубаво, тъй като на билета пишеше „ред 1, място 2“. Нямаше как да не е добро.

Така и се оказа, когато стигнах до първия ред и установих, че първите две места до пътеката са празни. Когато се усмихнах на издокараната дама, която седеше на място номер три, тя ме огледа от главата до петите и ми се усмихна дружелюбно, което ми се стори много приятно. Настаних се на мястото си и разбрах защо бях на номер две.

Номер едно беше прекалено близо до ъгъла на ринга и понякога може би нямаше да се вижда толкова добре.

От място номер две се виждаше целият ринг.

О, боже.

Жената на съседното място се приведе към мен и когато я погледнах, видях, че е протегнала към мен ръка с черно-бели нокти, лакирани на точки.

Поех я и тя каза:

— Аз съм Алиса, жената на Джуниър.

— Здравей, Алиса. Аз съм Джоузефин.

Тя стисна дланта ми за миг, преди да я пусне, и да отговори:

— Знам. Жената на Джейк.

Аз примигах, но преди да успея да я поправя, тя продължи, изтълкувайки погрешно реакцията ми:

— Тези неща се разчуват.

— Ъъъ… — измърморих аз, но така и не можах да продължа.

— Ред е на Джуниър. Бие се с Мики. Не се тревожи, когато Мики го смаже. Никой не може да победи Мик, освен Джейк. Разбира се, Джейк смазва всички. Това беше добра новина по две причини. Първо, защото Мики нямаше да се бие с Джейк и второ, защото Джейк най-вероятно щеше да победи, което определено беше за предпочитане.

За Алиса обаче новините бяха лоши, защото едва ли бе приятно да гледаш как „мъжа“ ти го смазват.

— Съжалявам — казах.

Тя се усмихна широко и сви рамене, при което дългите й руси къдрици ги докоснаха, и аз потиснах порива да я посъветвам да използва кръгла четка, а не маша, тъй като косата й бе прекрасна, ала сега бе оформена в прическа, от която главата й изглеждаше два пъти по-голяма, отвличайки вниманието от истински привлекателното й лице.

Разбира се, с деколте като това на тясната й черна рокля бе малко вероятно друг, освен някоя жена, да гледа косата й.

— Джуниър не го е грижа. Вярвай ми. Свикнал е да губи, при положение че е в една категория с Джейк и Мик — съобщи ми тя.

— Това е добре — отвърнах и тя отново се приведе към мен, усмихвайки се още по-широко.

— След това ще празнува, независимо дали ще спечели, или загуби. Ако ме разбираш.

Имах чувството, че я разбирам, затова кимнах.

Усмивката й стана още по-ослепителна и привлекателна и тя се наведе още по-близо до мен.

— Няма нищо по-хубаво — каза тихичко, а очите й танцуваха. — Боксьор след мач, докато цялата тази агресия и адреналин все още бушуват в тялото му. Обожавам нощта след мач.

О, да, определено я бях разбрала.

— Действително — отвърнах.

Тя ме побутна приятелски с рамо и в същия миг почувствах как атмосферата се промени.

Алиса се обърна и погледна зад нас.

— Ето ги!

Аз проследих погледа й и видях, че е права. По пътеката, облечен в зелен сатенен халат с бели ревери, идваше Мики. Докато го гледах как се приближава, си отбелязах наум, че единствено мъже като него могат да си позволят да носят подобен халат.

И да изглеждат така, както изглеждаше той.

Трябва да призная, че нещо в мен трепна, когато той се приближи до ринга, видя ме да седя и наклони глава с изражение, което доста приличаше на объркване. Бързо го прогони обаче и като ми се усмихна изключително привлекателно, се качи на ринга.

На гърба на халата му пишеше „Ирландеца“.

Не беше чак толкова добър прякор, колкото Камиона, но не беше лош.

Той си свали халата и аз видях онова, което бях видяла и в залата, само че още повече, защото този път носеше единствено боксови обувки и шорти от зелен сатен с бяла ивица на кръста и бели ирландски детелинки по страничните ръбове.

В другия ъгъл на ринга видях мъжа, който трябва да беше Джуниър, облечен в бели шорти с червена лента на кръста и ивици отстрани.

Не ми изглеждаше обаче като Джуниър^[3]. По-скоро ми приличаше на Бияча. Беше с обръсната глава и изглеждаше по-едър и по-страшен от Мики.

Усетих, че ме обзема тревога.

Разтревожих се още повече, когато Алиса сви ръце на фуния около устата си и се провикна:

— Смачкай му шибаната физиономия, бейби!

Беше вулгарно, но ми се стори доста симпатично, когато Джуниър обърна поглед към нея, вдигна облечената си в боксова ръкавица ръка първо към сърцето, а после към устните си, след което я вдигна победоносно във въздуха.

— Обичам те, тигре!

Не можах да сдържа усмивката си, защото всичко това беше очарователно.

Докато боксьорите загряваха в своите ъгли, разговаряйки с разни мъже край ринга, аз кръстосах крака, оставих палтото си на празното място до мен и си сложих чантата в скута.

— Той е левак — чух да казва Алиса, докато един мъж в черен панталон и сива риза (както и напълно нелепа черна папийонка) махна на боксьорите да застанат в средата на ринга.

— Моля? — попитах аз, обръщайки се към нея.

— Мики — обясни тя. — Той е левак. Силата му е от погрешната страна за Джуниър. Моят мъж цяла година тренира с леворъки спаринг-партньори, за да напредне в лигата, което означава да победи Мики, тъй като Мики винаги е номер две. Джейк винаги е номер едно, а Джуниър е достатъчно умен, за да знае, че никога няма да победи Джейк. Аз обаче не съм спокойна. Мик смля всичките си противници досега. В страхотни форма е.

— В такъв случай не ти ли е трудно да гледаш как партньорът ти се боксира? — попитах аз, тласкана от искрено любопитство.

Алиса се усмихна широко.

— Това ти е първият мач, нали?

Аз кимнах.

— Много скоро ще разбереш, миличка — заяви тя. — Вярвай ми. Погледаш ли Джейк на ринга, гащичките ти ще подгизнат за броени секунди. Дотогава аз вече ще съм си вкъщи и ще чукам мъжа си, докато му се извие свят, но ако не беше така, видех ли на връщане в Магдалийн пикапа на Джейк, спрял край пътя със запотени стъкла, изобщо нямаше да се изненадам.

Това беше доста смущаваща (и груба) информация и аз неволно прехапах устни.

Алиса го видя и избухна в смях, преди да се наведе и да ме посъветва:

— Приготви се за чукането на живота си, приятелко.

Изведнъж започнах да се тревожа по съвсем различна причина.

Джейк ми се струваше неимоверно съблазнителен дори когато не правеше нищо, освен да диша. Подгизнали бикини заради мъж, който дори не ме намираше привлекателна, не беше нещо, което очаквах с нетърпение.

За щастие, в този миг вниманието ми бе привлечено обратно към ринга, когато от силния и развълнуван глас на коментатора научих, че фамилията на Мики е Донован (което обясняваше прякора му). Без да губи никакво време след представянето на двамата противници, реферът размени няколко думи с тях и те се прибраха всеки в своя ъгъл, само за да се върнат почти веднага в центъра на ринга, където чукнаха ръкавиците си.

След това гонгът удари и двубоят започна.

Добрата новина бе, че докато гледах Мики (за когото Алиса се оказа съвсем права — дори без да разбирам от бокс, ясно виждах, че е много по-добър от Джуниър), бельото ми не подгизна. Освен това далеч не се оказа толкова ужасяващо, колкото бях очаквала.

Всъщност стори ми се доста интересно, по един потен, пръхтящ, страшничък начин.

Въпреки това се зарадвах, че продължи само три рунда и макар Алиса да ми беше симпатична, въпреки че беше много гръмогласни и очевидно кръвожадна (както и вулгарна), докато насърчаваше любовника си с викове, ми беше приятно да видя как съдията вдига ръката на Мики. Все пак от уважение към жената до мен изръкоплясках учтиво само когато го обявиха за победител.

След като известно време приема поздравленията на тълпата, Мики слезе от ринга и уловил погледа ми, се усмихна широко и ми намигна.

Беше прекрасно и аз му се усмихнах в отговор.

— Това пък какво беше? — попита Алиса, докато Мики се отдалечаваше тичешком по пътеката.

— Мики посещава залата на Джейк — отвърнах, без да й разказвам цялата история, но тя като че ли ме разбра, защото кимна.

— Аха.

След това грабна чантата си, извади телефона и се зае да натиска клавиши, като едновременно с това каза:

— Трябва да бягам… да си получа редовното следмачово чукане от мъжа си, така че, бързо, дай ми номера си. Ще идем на обяд. Или на питие. Или нещо. Може дори да дойдеш да ти направя безплатен маникюр и педикюр. Живея в Магдалийн и имам салон там. — Тя спря да натиска клавишите, погледна ме и се усмихна дяволито. — И ще ми разкажеш как е Джейк след мач.

— Аз, ами…

— Побързай — подкани ме тя.

Много я харесвах, въпреки че беше шумна и вулгарна. Освен това възнамерявах да остана в Магдалийн още известно време, а единствената жена на моите години, която познавах тук, бе съпругата на местния пастор. Ето защо побързах да й дам номера си и тъкмо се канех да й обясня, че греши за нас с Джейк, когато тя скочи от мястото си и ме погледна.

— Ред е на Джейк. Приятно изкарване и гледай да не оставиш мокро петно на седалката — каза тя все така широко ухилена, след което се наведе, допря първо едната, а после и другата си буза до моите и се отдалечи забързано със сандалите си на платформи, които доста приличаха на онези, които носеха танцьорките на Джейк.

Проследих я с поглед, а после насочих вниманието си към ринга.

Беше ред на Джейк. Последният двубой за тази вечер. Макар да си личеше, че някои от зрителите бяха тук от самото начало, въздухът натежа от напрежение. Сякаш беше настъпил моментът за основното събитие в края на фестивал, продължил дни наред.

Не беше трудно да разбера, че харесват Джейк, и това се потвърди, когато тълпата започна да скандира „Камиона!“, първо тихо, но после все по-силно, докато накрая всички избухнаха в аплодисменти.

Той идваше.

Изведнъж усетих, че стомахът ми се свива, а краката ми треперят, въпреки че бях седнала.

Ръцете ми също трепереха, затова ги стиснах и погледнах през рамо към пътеката.

Не всички, но доста солидна група хора стояха там, скандирайки, викайки и пляскайки, и през всичко това видях Джейк.

Тъмносин халат, тъмносиви ревери, тъмносиви ивици по вътрешните шевове. След него вървеше по-възрастен мъж, който изглеждаше така, сякаш преди петнайсетина години бе имал същата фигура като Джейк.

На Мики боксьорският халат му стоеше добре.

Видът на Джейк, облечен в такъв, бе достатъчен, за да накара думите на Алиса да се сбъднат — разбрах го, когато си дадох сметка, че ръцете и краката не са единственото у мен, което трепери.

Нещо пърхаше в една много интимна част на тялото ми. Една прекрасна интимна част.

Много бавно, без да съм казвала на тялото си да го прави, усетих как се изправям на несигурни крака, неспособна да откъсна очи от Джейк.

Макар да бе в другия край на пътеката, очите му, които до този миг бяха насочени пред него, бавно се вдигнаха към мен.

Да, халатът му стоеше невероятно, а напрежението от предстоящата битка, изписано върху лицето му, спираше дъха.

Трепетът в мен се усили.

Той срещна очите ми и аз понечих да се усмихна.

Ала усмивката замръзна върху устните ми, когато изражението му се промени в мига, в който погледът му улови моя.

И именно тогава го почувствах.

Горещината. Напрежението. Задушаващото, изпепеляващо усещане от яростта на Джейк Спиър.

Очите му също горяха, никога не ги бях виждала такива. Гнева му — да, него бях виждала. Ала това не беше гняв. То беше нещо крайно.

Ярост.

И инстинктивно разбрах, че тя не бе насочена към противника, срещу когото щеше да се изправи след малко.

По някаква причина тя бе насочена към мен.

Джейк откъсна очи от моите, а аз останах прикована на мястото си, уловена в остатъчния лъч на яростния му поглед. Тялото ми успя да се раздвижи и да се завърти сковано едва когато той мина покрай мен и се качи на ринга.

Докато траеха последните приготовления преди мача, той не ме погледна нито веднъж. А аз бях толкова поразена от изпепеляващия яростен поглед, който бе отправил към мен, че нямах сили да сторя нищо друго, освен да седна и да стисна чантата в скута си.

Смътно забелязах, когато той свали халата си (разкривайки тъмносини шорти с тъмносива лента и райета отстрани), че впитите тениски, с които тренираше, само бяха загатвали за изключителната изваяна, съвършена мъжка красота на тялото му.

Осъзнах го по-ясно, когато той започна да загрява в ъгъла си. Разтърси ръце. Размърда рамене. Наклони рязко глава първо на едната, а после на другата страна. Нанесе няколко крошета във въздуха. Мускулите му се напрягаха и изпъкваха при всяко движение.

Видението, което той представляваше в този миг, проряза мъглата от предишния му поглед и аз си дадох сметка, че трепетът се е завърнал, по-силен от всякога.

Коментаторът представи противниците и името на Джейк бе посрещнато с оглушителни аплодисменти (дори аз ръкоплясках с всичка сила, макар да не извиках нищо окуражително).

Джейк и противникът му се върнаха всеки в своя ъгъл, изслушаха, кимайки, последните наставления на мъжете от другата страна на ринга и отново отидоха в центъра с лека стъпка, където изслушаха мъжа със сивата риза, кимнаха, чукнаха ръкавиците си…

И после то се случи.

Гонгът удари и аз видях как Джейк Спиър прави онова, за което очевадно беше роден.

И тогава светът ми се възпламени.

Всичко, което бях.

Всичко, което знаех.

Всичко, което толкова дълго и толкова упорито се бях трудила, за да превърна в действителност.

Гледах първичната красота на биещия се Джейк и докато го правех, излязох от кожата си. Тя се съдра на безброй ивици и се свлече от мен. Направи го бързо и внезапно и ето че вече я нямаше, а аз стоях там, седнала с кръстосани крака, стиснала стилна чанта в скута си, и се чувствах като отворена рана, оголена, уязвима, наелектризирана, стара и нова.

Мястото между краката ми туптеше.

Не можех да откъсна поглед.

Бях изгубена.

Не бях аз.

И в същото време — бях.

За първи път от години насам, аз бях себе си.

Бях себе си, докато гледах красотата на това, как Джейк смазва от бой мъжа срещу себе си.

Направи го в рамките на пет минути.

Пет.

Забелязах го като в мъгла на големия часовник с червени цифри пред съдиите край ринга.

И го направи, след като на два пъти удари в тялото своя вече отпадащ противник, а после яката му мускулеста, лъщяща от пот дясна ръка разцепи въздуха и се стовари върху главата на другия мъж по начин, от който обикновено с мъка бих потиснала порива да повърна. Тя отхвръкна рязко назад, разлетяха се капки пот и мъжът се строполи на тепиха с глух тътен, затворил очи, без дори да протегне ръка, за да омекоти падането си, а едрото му тяло потрепери от главата до петите.

Тълпата пощуря.

Аз седях като вцепенена на стола си, докато Джейк се приближи с лека танцуваща стъпка до тялото, край което реферът вече бе коленичил и броеше, отмервайки всяка цифра с ръка, а устните му оформяха безмълвни звуци, удавени от рева на тълпата.

Най-сетне се изправи и вдигна ръката на Джейк, при което тълпата напълно полудя. Ревът й беше оглушителен.

Джейк обаче не остана, за да се наслади на славата си.

Отиде в своя ъгъл и слезе от ринга. Не си облече халата. Дори не помаха на публиката.

Не ме погледна.

Аз се изправих бавно и се обърнах, за да го проследя с очи, докато се отдалечаваше по пътеката и потъваше в дъното на арената.

Без да мисля, вече не аз, или поне не онази аз, която бях направила от себе си, аз се наведох и взех палтото си.

След това се размърдах.

Тръгнах по пътеката и когато стигнах до края й, се огледах на двете си страни. Забелязах як мъж с жълто поло, на което с черни букви пишеше „Охрана“, и бързо се приближих до него.

Не успях да кажа нито дума, когато, оглеждайки ме от главата до петите, той опита:

— С кого си, красавице?

Очите му се спряха върху моите и аз казах:

— Джейк.

Той се ухили широко и се отдръпна, разкривайки една врата зад себе си. Натиснах дръжката и прекрачих прага, последвана от гласа му:

— Вляво по коридора, първата вдясно.

Чух как затвори след мен, докато почти тичах по коридора, свих вляво и незабавно влязох през първата врата вдясно.

Видях съблекални. Кошче за боклук. Медицинска маса в средата. Зейнал спортен сак, а отгоре му — боксовите ръкавици на Джейк. Мъжът, който беше придружил Джейк до ринга.

И Джейк, седнал на масата, с мъжа пред себе си, ала очите му в миг се насочиха към мен.

Отворих уста, но и този път не можах да кажа нищо, преди гласът му да изплющи като камшик:

— Вън.

Незнайно как бях сигурна, че не говори на мен.

И бях права. Смътно забелязах как мъжът погледна първо към мен, а после към Джейк, след което наведе глава, ухили се на обувките си и се подчини.

Джейк скочи от масата и също тръгна към мен. При вида на двамата мъже, които приближаваха, аз инстинктивно се отдръпнах от пътя им, прекрачвайки по-навътре в стаята.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Джейк заключва вратата.

Знаех защо съм там и едновременно с това не знаех. Боях се и не се боях. Не ми се струваше правилно и едновременно с това ми се струваше съвсем правилно. Не знаех какво да направя, ала въпреки че знаех какво трябва да направя.

Не бях аз.

И все пак бях.

Отворих уста. Нямах представа какво ще кажа, ала знаех, че ще кажа нещо.

Ала и този път не успях да го сторя.

— Ще излизаш ли с Мик тази вечер? — изръмжа Джейк, впил изпепеляващ поглед в мен, а яростта му насищаше стаята.

— Вече не — прошепнах незабавно.

— Добър отговор, Готина — изплющя той; всяка дума бе като шамар и едновременно с това — като милувка.

Аз стоях сякаш прикована към пода от гневния му поглед, сърцето ми биеше като чук, дъхът ми излизаше на пресекулки, женствеността ми — влажна и туптяща.

А после той се раздвижи.

Дойде плътно до мен.

Аз не помръднах. Нито мускул.

Така че, когато бинтованите му ръце се стовариха върху ханша ми, аз залитнах на гънките си токчета и изпуснах чантата и палтото си.

Ала Джейк нямаше да допусне да падна. Разбрах го, когато пръстите му се вкопчиха в полата ми и той продължи напред, принуждавайки ме да отстъпвам, олюлявайки се назад.

Гърбът ми се блъсна в стената и полата ми се вдигна около кръста миг преди тялото на Джейк да се удари в моето.

— Свали си бикините, Джоузи — нареди той с дрезгав, властен глас и беше добре, че гърбът ми беше опрян в стената, защото тръпката, пробягала по краката ми при тези думи, бе толкова мощна, че ако не бях облегната, нямаше да успея да остана изправена.

Облизах устни, а женствеността ми туптеше толкова дълбоко, че я усетих как потрепери от вътрешната страна на бедрата ми, чак до гърлото. Избягвайки пръстите му, все още вкопчени в полата ми, аз пъхнах палци в бельото си и го дръпнах надолу.

То се плъзна от обувките ми, когато Джейк сложи ръце на дупето ми и ме повдигна.

Обвих крака около ханша му, ръце — около раменете му и отметнах глава назад в същия миг, в който устата му се блъсна в моята.

Устните ми се разтвориха и това беше добре, защото езикът на Джейк вече си пробиваше път напред.

Когато най-сетне го вкусих, дълбоката жажда, която изпитвах по него сякаш от векове, най-сетне бе утолена. Вкусът му бе така прекрасен, така негов, че аз изскимтях ниско в гърлото си и го стиснах още по-здраво с ръце и крака, а той продължи да ме целува брутално, притискайки бедрата си между краката ми.

Усетила твърдостта му и мекотата на шортите му там, където бях най-чувствителна, аз вдигнах ръка и я зарових в косата му, притискайки се в него толкова силно, колкото можех.

Той свали ръка от дупето ми и я пъхна между нас. Усетих движението й, а после тя се върна върху дупето ми, повдигайки бедрата ми и ето че той вече беше в мен. Дълбоко в мен. Нахлуваше в мен, изпълвайки ме отново и отново, агресивно, прекрасно, великолепно, докато дишаше тежко в устата ми, а аз стенех в неговата, вкопчена в тялото му.

Изведнъж усетих, че ме издърпва от стената. Без да излиза от мен, Джейк ме отнесе до масата и продължи да прониква, с мощни, дълбоки тласъци, обладавайки ме грубо и властно в една съблекалня в боксова арена.

А аз приветствах всеки тласък, задъхана, скимтяща, стенеща, вкопчена в него с ръце и крака, и пръсти, и женствеността ми, за да го задържа до себе си, в себе си, по всеки възможен начин, да го накарам да ми даде още.

И той го направи. Едната му ръка се пъхна между нас и палецът му намери влажния ми, чувствителен до болка клитор, и аз изкрещях, първо в устата му, а после изтръгнах устните си от неговите, извърнах глава настрани и продължих, докато не свърших, бързо, силно, продължително, оргазмът ме раздра и ако вече не бях смъкнала кожата си, това щеше да ме разкъса и аз щях да се родя наново.

Джейк отново премести ръката си и дланите му се плъзнаха от вътрешната страна на бедрата ми, при което бинтовете одраскаха нежната ми кожа. Улови ме под коленете и повдигна краката ми, отдръпвайки тялото си от моето, за да улови погледа ми със своя, който гореше, очите му бяха невероятно тъмносини, красивото му лице — почти дивашко от страст.

Той бе най-красивото нещо, което бях виждала в живота си.

И продължи да ме обладава, отново и отново, и това като че ли бе дори още по-прекрасно отпреди, дори и по време на оргазма. Да бъда в момента, не изгубена в него, да усещам всеки тласък, всеки сантиметър, мощта на тялото му, пръстите му, стиснали здраво нежната кожа в сгъвката на коленете ми. Чувах стоновете му, изпълващи стаята.

И тогава то се случи. Той потъна в мен за последен път така, че масата се измести с няколко сантиметра, и отметна глава назад, откривайки дебелите като въжета мускули на шията си, вените му бяха изпъкнали, а ниският стон на освобождаването му ме изпълни с такова огромно удоволствие, сякаш бях преместила не планина, а цяла верига.

Скалистите планини.

Хималаите.

Андите.

И трите.

Главата му се отпусна толкова ниско, че видях тила му, а пръстите му се вкопчиха в сгъвката на коленете ми, докато хълбоците му се раздвижиха, излизайки от мен, само за да проникнат за последно с един великолепен тласък, който бе просто божествен.

А после той остана в мен.

Не помръдваше.

Аз — също.

Миговете се точеха.

Изведнъж ефектът на последните двайсет минути се обърна наопаки. Нещо бе полепнало по кожата ми. Покриваше ме. Задушаваше ме.

— Джейк — прошепнах, докато той продължаваше да стои с наведена глава, сякаш приковал поглед там, където бяхме свързани.

В мига, в който произнесох името му, главата му се повдигна рязко, ръцете му обвиха краката ми около гърба му, а тялото му се отпусна върху моето.

— Недей — прошепна той.

Отворих уста, но не можах да кажа нищо, защото той улови бузата ми в шепа и сложи палец върху устните ми.

— Недей — повтори. — Недей да казваш нищо, бейби. Недей да мислиш нищо. Недей да бъдеш нищо, освен тук, с мен. Не и докато не те отведа на сигурно място. Не и докато не поговорим за случилото се и се уверя, че си добре. Обещай ми го.

— Аз не… — започнах и устните ми се раздвижиха под палеца му, но спрях, когато тялото му се притисна в мен.

— Обещай ми го, миличка. — Отново шептеше.

Задържа очите ми със своите, които сега имаха прекрасен син цвят, и аз дълго останах в техен плен, преди най-сетне да кимна.

Едва бях успяла да го сторя, когато той излезе от мен. Усетих как устните ми се разтвориха при нежеланото, ала въпреки това прекрасно усещане, но така и не ми остана време да го осмисля.

Джейк се пресегна зад мен за сака си, извади една хавлия и задържа очите ми със своите, докато я притисна нежно между краката ми, за да избърше следите си от мен.

Усещането беше прекрасно и лицето ми омекна. Разбрах го, защото неговото ми отвърна със същото.

Не можех да се видя, но въпреки това бих се обзаложила, че неговото изражение бе по-невероятно.

Когато свърши, Джейк метна хавлията някъде встрани. Усетих как ръцете му се оправят с шортите, преди да се върнат на ханша ми, за да ме свалят рязко от масата. Не ме остави обаче да залитна — едната му ръка се обви около мен и ме притисна към тялото му, докато пръстите му издърпваха полата ми надолу. След това ме улови през кръста, повдигна ме и дупето ми отново се озова на масата.

След това се разбърза. Обиколи стаята, вдигайки първо чантата и палтото, а след това и бельото ми, паднало до стената.

Аз прехапах устни, и то не от срам. Беше невероятно възбуждащо да гледам как Джейк, облечен в боксови шорти, вдига гащичките ми от пода до стената, където ме беше обладал за първи път.

Не беше романтично в никой смисъл на думата.

Ала тъй като именно аз го бях преживяла, знаех, че бе най-романтичното нещо, което ми се беше случвало някога. Всъщност знаех, че всяка друга жена на мое място би изпитала същото.

И въпреки това се чувствах несигурна.

Нещо не беше наред.

Нещо трябваше да бъде поправено.

При тази мисъл устните ми се раздвижиха и повикаха с тих, треперлив гласец:

— Джейк.

Той вече бе тръгнал към мен и при звука на името си ускори крачка. Пусна чантата и палтото ми на масата, взе лицето ми в бинтованата си ръка и се наведе близо до мен, докато пускаше бикините ми в сака си.

Когато очите ми се вдигнаха от сака и откриха неговите, той заговори:

— Само още малко.

— Добре — съгласих се аз, а гласът ми все така трепереше.

— Добре, бейби — нежно каза той, а после наведе глава и докосна устните ми със своите.

И този път, след като го бях имала, след като му се бях отдала, докосването му бе дори още по-сладостно.

Той не изгуби нито миг повече. Обърна се към сака си, извади тъмносиньо горнище на анцуг и го облече, след което обу долнището над боксовите си шорти.

След това ме свали от масата и грабна палтото ми. Задържа го, за да мога да го облека, и аз го направих, завъртайки се, за да пъхна ръце в ръкавите.

След като го намести на раменете ми, той преметна сака през рамо и извади ключовете си от страничния джоб, а после взе чантата ми от масата и ми я подаде.

Поех я, а той ме улови за ръката и ме заведе до вратата. Отключи я и ме издърпа навън, след което ме притегли до себе си, пускайки ръката ми, за да ме прегърне през раменете и да ме притисне толкова плътно до себе си, че бях принудена да се извъртя лекичко и да се долепя до него, обвивайки ръка около кръста му.

Знаех, че са там, ала все още под въздействието на случилото се току-що, като в мъгла, аз почти не забелязвах всички хора, които се мотаеха из коридора, поне докато не отекнаха ръкопляскания и дюдюкания, а после някой се провикна наблизо:

— Само така! Камиона опъна изисканото парче!

Спряхме толкова рязко, че аз се олюлях и замаяно видях как Джейк вдигна ръка, насочил дългия си пръст към нещо.

Проследих го и видях мъж в грозен анцуг да пребледнява, когато гласът на Джейк изплющя яростно:

— Затваряй си шибаната уста.

В миг другият мъж стисна полуотворената си уста, а устните му изтъняха — толкова много искаше да се подчини.

Ние продължихме към изхода и едва когато стигнахме до него, си дадох сметка, че аплодисментите, дюдюкането и онзи коментар не бяха поздравления за спечеления мач.

Бяха поздравления за Джейк, задето бе направил онова, което несъмнено мнозина ни бяха чули да правим в съблекалнята.

Мили боже.

— Джейк — отново прошепнах аз, а гласът ми трепереше повече от всякога.

Той бутна вратата и нареди тихичко:

— Само още малко, Джоузи.

Аз не казах нищо, нито се отдръпнах, защото той ме притискаше толкова плътно и бе толкова решен да ни отведе, накъдето и да отивахме, че нямах избор.

Стигнахме до пикапа му и той го отключи и ме вкара вътре, преди да успея да мигна.

Закопчах колана с треперещи ръце, докато той мяташе сака си на задната седалка и се настаняваше зад волана.

— Колата ми е тук — казах му нещо, което не може да не знаеше, и той ме погледна, докато завърташе ключа в стартера.

— Ще дойдем да я вземем утре, миличка.

Утре?

Не го попитах. Беше зает да излезе на заден ход от мястото, където беше паркирал, а с чудовище като това, което караше, реших, че е най-добре да не му отвличам вниманието.

Докато поемахме към Магдалийн, забелязах, че държи телефона си в ръка. Всъщност чух го да говори и когато го погледнах, видях, че е допрял слушалката до ухото си.

— Кон? — Пауза, а после: — Да, синко. — Нова пауза и: — Да, победих. Ще ти разкажа утре. Слушай, тази нощ няма да се прибера.

Поех си рязко дъх и видях, че Джейк ме стрелна с поглед, преди отново да насочи вниманието си към пътя.

— Вечерният час си остава в сила, приятелче. Ще трябва да разчитам на честната ти дума. Не ме разочаровай. — Помълча за миг, а после каза: — Окей, Кон. До утре.

Чух го как затвори и в мига, в който го направи, заявих:

— Джейк, трябва да говорим.

— Ще говорим, когато те заведа у дома, Джоузи.

— Смятам, че трябва да говорим сега.

Той остави телефона на таблото, а после грабна ръката ми и я притегли върху коравото си бедро.

След това повтори нежно, променяйки само една дума:

— Ще говорим, когато те заведа у дома, бейби.

Не казах нищо.

Той стисна ръката ми още по-силно.

Аз пропъдих всяка мисъл от ума си.

Щяхме да говорим, когато си отидех у дома.

У дома.

Целият път до Лавандуловата къща премина в мълчание.

Когато стигнахме, Джейк взе сака си, а после взе и мен, въпреки че си бях откопчала колана, бях отворила вратата и почти бях слязла, преди той да дойде до мен. Въпреки това ме свали и ме пусна на земята тъкмо когато се канех да скоча.

След това ме отведе до входната врата, отключи със своя ключ и ме преведе през прага.

А после, след като заключи, ме заведе право в спалнята ми.

И именно тогава една необикновена, удивителна, плашеща, объркваща нощ стана още по-необикновена, удивителна, плашеща и объркваща.

Ала най-вече удивителна.

И то бе, защото след като запали лампата на нощното шкафче, Джейк пусна сака си на пода, взе чантата ми и също я пусна на земята, а накрая стори същото и с палтото ми. След това ме прегърна през кръста и тръгна заднешком към леглото ми, вземайки ме със себе си. Падна по гръб на матрака, аз паднах върху него и той в миг се претърколи отгоре ми.

Едва тогава заяви:

— Сега вече си на сигурно място. Да говорим.

Бях на сигурно място.

Единственото сигурно място, което имах.

И Джейк ме беше довел тук.

— Правихме секс — казах му нещо, което не може да бе забравил.

— Аха — съгласи се той, а очите му държаха моите, преценяващи, топли, но и предпазливи.

— В съблекалня.

— Аха — съгласи се той отново.

Е, май нямаше какво повече да обсъждаме, освен… ами… всичко, а аз все още нямах сили за това, не и точно сега.

— Беше ми ядосан преди мача — заявих, макар че всъщност беше въпрос.

— Не, бейби, бях сърдит — поправи ме той и колкото и да беше странно, аз отлично разбрах разликата.

— Ядосан ли си и сега?

Той ме зяпна.

— Изглеждам ли ти ядосан?

— Не.

— Да изчука жена си, облечена в най-сексапилната рокля, появявала се някога на онова място, и да го направи за първи път в съблекалнята, което е адски секси, определено помага на един мъж да му мине шибаният яд, и то адски бързо.

Заповядах си да не обръщам внимание на по-голямата част от думите му, за да се заема с онова, което наистина имаше значение:

— Защо ми се сърдеше?

Той примига и повтори:

— Защо ти се сърдех?

— Да, Джейк, защо ми се сърдеше?

Той ме зяпна в продължение на един дълъг миг, преди да отговори:

— Готина, ти си моя, а си беше уговорила среща с друг.

— Да, твоя съм, Джейк, но не по този начин.

Той продължи да се взира в мен, а после погледът му обиколи стаята, спирайки се подчертано върху леглото, преди да се върне върху мен.

— Не си моя по този начин?

Разбрах какво има предвид.

И в същото време — не разбирах.

Сега бе мой ред да го изгледам продължително, преди думите да излязат от устата ми. А когато го сториха, те бяха тихи, срамежливи, изпълнени с надежда и уплашени:

— Наистина ли съм твоя по този начин?

Разбиране, мило и красиво, пробяга по лицето му. Той склони глава и взе лицето ми в шепа.

— Да, моя си.

Аз затворих очи, за да се отдам на усещането от това, как думите му се разливат по мен, а после ги отворих и казах (все още срамежливо, все още обнадеждено):

— Мислех, че харесваш пищна коса и пищни… други работи.

Той наклони глава на една страна.

— Какво?

— Каза…

— Знам какво казах, миличка — прекъсна ме той. — Знам също, че не ти беше приятно да го чуеш, и освен това знам от мига, в който ми се обади, след като влезе в спалнята на Лиди, че начинът, по който беше моя дотогава, се промени и се превърна в начина, по който си моя сега.

— Мисля, че май изпуснах нещо — признах аз.

Мъничка, мила усмивка пробяга по устните му и той ме помилва по слепоочието:

— Карах внимателно, бейби, но освен това мислех, че съм достатъчно ясен.

— Не беше — уверих го аз и веждите му подскочиха.

— Ходиш ли хваната за ръка с много мъже?

Не. С нито един.

— Не.

— Седиш ли близо до тях на футболен мач?

— Ъъъ… не.

— Излежаваш ли се на дивана с тях, отпуснала глава на гърдите им?

Ето че отново разбирах какво има предвид.

— О! — прошепнах и усмивката му се завърна, този път — по-широка.

— Да — тихо каза той. — О!

Толкова удивително бе да чуя от устата му, че онова, което си бях фантазирала, всъщност е истина.

Ала все още не бях сигурна.

— Но аз нямам пищна коса, нито…

Замълчах, когато лицето му се доближи на милиметри от моето и той сложи ръка на слепоочието ми.

— Бейби, ти имаш всичко.

Взрях се в очите му и този път не беше нужно да затворя моите, за да почувствам как красотата на всичко това ме облива.

— О! — прошепнах отново.

Очите му обхождаха лицето ми, задържайки се особено дълго върху устните ми, и аз тъкмо затаих дъх в обнадеждено очакване, когато те се вдигнаха към моите.

— Винаги ли гориш така?

Знаех точно за какво говори.

— Никога — отвърнах меко.

Това ми спечели нова усмивка, която накара очите му да пламнат по начин, който почувствах остро и приятно в една много лична част от тялото си.

А после усмивката му се стопи и той нареди:

— Трябва да се обадиш на Мик.

— Така изглежда — отвърнах, извръщайки очи.

— Бейби.

Очите ми отново се обърнаха към него.

— Трябва да се обадиш на Мик — повтори той.

— Окей, Джейк.

— Но първо ще вземем душ — обяви той.

Боже.

Джейк все още не беше свършил.

— Не. Първо ще срежеш бинтовете от ръцете ми. Ако ще те вкарам гола под душа, ще имам нужда не само от върховете на пръстите си. След това ще те любя с уста. Жадувам да те вкуся от деня, когато вечеряхме в „Стрехите“. Сега ми падна възможност и няма да чакам повече.

При тези думи мощна тръпка разтърси цялото ми тяло.

А той все още не беше свършил.

— А след това — в леглото. Ще се обадиш на Мик утре.

— Окей, Джейк — съгласих се аз отново, останала без дъх.

— Ще си сложиш една от онези твои нощнички. Избирам си синята, освен ако нямаш нещо още по-добро.

Не казах нищо.

Само че синята беше мръсна.

Но пък имах нещо по-добро.

— И никакво бельо — довърши той.

Тялото ми потръпна под неговото.

Очите му се спряха върху устата ми и аз отново затаих дъх, ала те и този път се вдигнаха към моите.

— Време е за душ.

Не казах нищо най-вече защото Джейк не ми остави възможност да го направя.

Станах от леглото и го последвах през вратата, защото ръката му стискаше моята и ме теглеше след него.

Макар че „тегля“ може би не беше правилната дума, тъй като в този миг на драго сърце бих го последвала навсякъде.

Но най-вече — под душа.

Джейк сложи уста върху клитора ми и засмука силно, и в същия миг, усетила ласките на езика му, аз почувствах надигащото се напрежение.

И тогава свърших.

Все още свършвах, когато усетих, че той ме покрива и нахлува в мен.

Замаяна, все така в плен на бушуващия в мен оргазъм, аз обвих крака около бедрата му и ръце — около врата му. Той подпря едната си ръка на леглото, свита в лакътя, така че да бъде близо до мен, устните му се плъзнаха по шията ми, пенисът му потъваше дълбоко в мен.

Аз дълго го поемах в себе си, опивайки се от усещането, от уханието на чистата му кожа, от мощта на движенията му, от размерите на тялото му, от звуците, които издаваше и които отекваха в плътта ми.

Изведнъж усетих зъбите му да потъват нежно в кожата над челюстта ми, плъзгайки се меко до брадичката ми — странно, ала пленително чувство, съблазнително и интимно.

Беше невероятно.

А после той отново зарови лице в шията ми, нахлу в мен с един последен тласък и изстена силно.

Бях го докосвала навсякъде, ръцете ми бяха изследвали всеки сантиметър от коравите му мускули и гладката му кожа. Ала когато той свърши в мен, аз го прегърнах с всичка сила и го притиснах до себе си.

Дадох му време, изчаках тялото му да се отпусне в моето, а дишането му да се успокои, и едва тогава обърнах глава към него и изрекох думи, които не бях казвала на никой мъж от двайсет и три години.

— Много те харесвам, Джейк Спиър.

Той повдигна глава, за да ме погледне, и аз видях, че по-рано бях сгрешила.

Лицето му — задоволено и отпуснато, очите му — топли, а пенисът му все още в мен — това бе най-красивото нещо, което бях виждала в живота.

Той не ми отговори със същото.

А направи нещо още по-хубаво.

Приведе се към мен и ме целуна — дълбоко, сладостно, продължително.

Аз го притиснах към себе си и отвърнах на целувката му.

Когато най-сетне я прекъсна, той го направи нежно, докосвайки устните ми със своите, преди да промълви:

— Трябва да отида до едното място. Веднага се връщам.

Кимнах и той излезе внимателно от мен, като в същото време плъзна нос по линията на челюстта ми така, че стомахът ми се сви, а по кожата ми пробягаха тръпки. След това стана от леглото и ме зави, а аз загледах как излиза от стаята чисто гол.

Свих се на една страна, умът ми — празен и ленив, тялото ми — също толкова лениво, и като приковах очи във вратата, зачаках връщането му.

А после го зяпнах.

Имаше великолепно тяло.

Невероятно.

Удивително.

И това тяло се изтегна до моето в леглото. Загаси лампата и ме взе в прегръдките си.

— Добре ли си? — попита, заровил лице в косата ми.

Аз се взирах в гърдите му.

— Джоузи? — повика ме той, когато не отговорих.

— Боя се — признах тихичко.

Ръцете му ме прегърнаха още по-здраво и когато заговори, усетих устните му върху косата си.

— Недей, миличка. Няма нужда да се боиш. Не и с мен.

Аз продължих с признанията, без да откъсвам поглед от гърдите му.

— Има неща, които трябва да знаеш за мен.

— А ти имаш време, за да ги споделиш с мен.

Поех си дъх на пресекулки и опитах да се отдръпна от прегръдката му, ала мускулите му се напрегнаха и той задържа лицето ми, притиснато до гърдите му, прокарвайки пръсти през все още влажната ми от душа коса.

Макар и да не можех да го погледна, аз не се отказах.

— Те са трудни за приемане.

Последва натежала пауза, която не ми хареса особено, а после Джейк каза:

— Нали знаеш, че Лиди говореше за теб?

Аз затворих очи.

Знаех.

Сега вече знаех.

Той ме стисна лекичко и понижи глас, все така говорейки в косата ми:

— Говореше ми за теб.

Господи.

Господи.

Гърдите ми пламнаха и аз реших да оставя тази тема.

Засега.

Вместо това се прехвърлих на друго.

— Нещо се случи с мен тази нощ, Джейк — прошепнах.

— Кажи ми — прошепна той в отговор.

— Не мога. Не знам какво беше.

— Кога се случи?

— Когато ти започна да се боксираш.

Ръцете му потръпнаха, преди да попита:

— Какво беше усещането?

— Сякаш излизах от кожата си.

— Сякаш излизаше от кожата си?

— Да.

— По добър или по лош начин?

— Добър — отвърнах. — Много добър.

Джейк не каза нищо в продължение на няколко дълги мига, а после попита:

— Защо дойде в съблекалнята?

— Аз… — започнах с намерението да му кажа, че бях искала да разбера защо ми е ядосан, ала не беше това.

Нямах представа защо го бях направила.

— Бях там не повече от две минути, когато ти се появи — заяви той, когато не казах нищо повече.

— Аз… — започнах отново и отново спрях.

Едната му ръка се вдигна, улови брадичката ми и отметна главата ми назад.

Очите му уловиха моите на лунната светлина.

— Бейби, бях ти сърдит, но като се замисля сега, когато вече не съм сърдит и след като видях това изражение повече от веднъж… ами, когато влезе, ти беше адски възбудена.

Господи.

— Така е — прошепнах.

— Значи, дойде за секс.

Вярно ли беше това?

О, господи.

Вярно бе.

— Аз… — започнах за трети път и пак спрях, защото тялото му се тресеше и докато го правеше, разтърсваше и мен, и леглото.

Смееше се.

— Джейк? Смееш ли се?

— О, да — избоботи той, а гласът му беше пълен с веселие. — И още как.

— Не съм сигурна кое е толкова забавно.

Ръката му отново ме прегърна и той ме плъзна нагоре по гърдите си, така че очите ни се изравниха.

Когато проговори отново, все още звучеше развеселено:

— Не ти ли мина през ума, че тази вечер всъщност не си излязла от кожата си, а си смъкнала маската си?

— Каква маска?

Когато отговори, в гласа му нямаше и помен от веселие, единствено нежност:

— Онази, която носиш от страшно много време, бейби.

О, да, баба му беше говорила за мен.

Не казах нищо, но за сметка на това направих нещо.

Плъзнах се надолу в леглото и се скрих, заравяйки лице в гърдите му.

— Защо не поговорим за това друг път? — предложи той, все така нежно.

Аз и този път не казах нищо, само кимнах, а той отново ме притисна в прегръдките си и заяви:

— Радвам се, че се възбуждаш, като ме гледаш да се бия.

Аз си поех дълбоко дъх и на драго сърце приех смяната на темата.

— Преди мача ти се запознах с една жена. Казва се Алиса и ме предупреди, че ще стане така.

— Алиса. Учудвам се, че преди да изляза за мача, не я чух да пъшка през стената. Дори не мога да изброя колко пъти през годините, още преди вратата да се е затворила след задника й, аз и още цял куп момчета сме я виждали да коленичи и да започва да духа на Джуниър, изваждайки го от шортите само колкото да може да го налапа.

Очевидно боксьорите и техните партньори изобщо не се церемоняха, когато говореха за секс.

Не това ме тревожеше обаче.

А мисълта, че тази нощ май бях станала новата Алиса на боксовата лига за възрастни.

Ето защо измърморих:

— Поне заключихме вратата.

Последва миг тишина, а после:

— Бейби.

Аз не отговорих. Доста ми беше харесало да гледам как Джейк се бие и макар че никога не бих предположила, много исках да го видя отново.

Уви, това беше невъзможно. Никога вече не можех да си покажа лицето там.

Щях да умра от срам.

— Джоузи — повика ме отново Джейк.

— Уморена съм — отвърнах и то не беше съвсем лъжа.

— Бейби, погледни ме.

Поех си голяма глътка въздух и отметнах глава назад, за да го погледна.

Той вече беше навел очи към мен и заговори в мига, в който улови моите:

— Разбирам, че това не е в твой стил, но освен дето онзи задник се държа като такъв, нека ти кажа как беше за мен. Ти си красива. Изискана. Сладка. Носиш шибано готини и адски секси дрехи. Аз нокаутирах поставения под номер три в лигата само за пет минути, а повече се гордеех да изляза от онази стая с теб, знаейки, че всички са наясно кому принадлежиш, какво мога да ти направя и какво можеш да ми дадеш ти, отколкото да го видя как се сгромолясва на ринга.

— Това е едновременно абсурдно и красиво — избъбрих аз и когато зърнах белите му зъби да проблясват в сенките, разбрах, че се усмихва.

— Хвани се за красивата част, Готина.

— Ще се опитам, Джейк.

Видях как лицето му се доближи до моето, а после почувствах устните му върху своите. Целуна ме дълбоко и сладостно, но само за малко, преди да допре устни до челото ми.

След това се отпусна по гръб, придърпвайки ме със себе си, притискайки ме плътно до тялото си.

Аз обвих ръка около плоския му корем и облегнах буза на гърдите му.

— Как ти се стори Алиса? — попита той, когато се настанихме удобно.

— Прекрасна, макар и шумна и цапната в устата.

— Тя е върхът. Добра жена. Добра майка. Добра за Джуниър.

— Поиска номера ми — споделих и ръката му върху гърба ми ме стисна лекичко.

— Ще говоря с Джуниър и ще взема телефона й. Ако тя не ти позвъни, обади й се ти. Имаш мен и децата, но жените се нуждаят от други жени, които да им пазят гърба, а тя ще е отлична за това.

Аз нямах много жени до себе си, но знаех, че е прав.

— Ако не ми се обади, ще й позвъня.

Ръката му отново ме стисна нежно и той промълви:

— Много добре.

След това потъна в мълчание, а аз дълго се взирах в изваяните линии на гърдите му, преди да го повикам:

— Джейк?

— Бейби, всичко е наред — прошепна той, отговаряйки на въпроса, който все още не бях задала. Въпросът, от който най-много се боях. Въпросът, който можеше да превърне онова, което бяхме направили, в глупава постъпка, която щеше да ни коства всичко, което си бяхме изградили. А през краткото време, в което се познавахме, ние бяхме съградили нещо красиво, което не исках да изгубя.

Исках единствено да надградим над него, да го направим по-високо и по-силно и да го запазим завинаги.

— А сега какво? — попитах.

— Не знам, Джоузи. Знам само, че каквото и да е, искам да бъдеш част от него, и адски се надявам, ти да искаш същото.

Аз стиснах очи и долепих буза до гърдите му.

Да, и аз исках същото.

С цялото си същество.

Само че не очаквах и Джейк да го иска.

Ала очевидно беше така.

И аз не знаех какво да правя с чувството, което ме обзе. Толкова дълго бях просто удовлетворена, че бях забравила как да бъда щастлива.

Обърнах глава и устните ми се раздвижиха до кожата му.

— Ти също ме харесваш.

Той плъзна ръка по гръбнака и обви пръсти около тила ми, преди да отговори:

— О, да, миличка. Аз също те харесвам.

Преглътнах вълнението, което ме давеше, и наведох глава, за да долепя чело в кожата му.

— Заспивай, Джоузи — подкани ме той, стисвайки нежно врата ми.

Аз отворих очи, обърнах глава и се наместих удобно.

— Добре, Джейк.

Той обви и другата си ръка около мен и аз се наместих плътно до него. Отпуснах се и много скоро едната му ръка се плъзна настрани, а другата охлаби прегръдката си, почивайки леко на кръста ми. Беше заспал.

Аз обаче не спях.

За последен път бях получила онова, което исках, онова, което наистина, наистина исках, в гимназията, когато Анди седна до мен на обяд.

И то не бе завършило добре.

Ето че отново се бе случило.

Тогава бях щастлива.

Както и сега.

Щастлива и ужасена.

В плен от тази мисъл, аз се отдръпнах от Джейк и се обърнах, за да погледна към прозореца.

Не можех да видя морето, но виждах тъмното небе и снопа ярки лунни лъчи.

Бях се отдалечила съвсем мъничко от него, ала само след броени секунди той се долепи до мен и ръката му се обви около корема ми.

Не стори нищо повече. Не каза нищо. Дишането му беше равномерно, прегръдката на ръката му — хлабава.

— Джейк? — прошепнах аз.

Той не отговори.

Беше ме потърсил в съня си.

И докато се любувах на тази гледка, а Джейк ме прегръщаше в съня си, осъзнах, че баба ми беше дала това.

Баба ми го беше дала.

Всичко това.

Знаела бе какво прави от самото начало.

Така че то бе сигурно.

И ми принадлежеше.

При тази мисъл усетих как напрежението се отцежда от раменете и гръбнака ми, устните ми се извиха в усмивка, тялото ми отново се притисна в коравата топлина на Джейк и клепачите ми се затвориха.

И така, с тази мисъл, за първи път от повече от две десетилетия насам, аз заспах безгрижно.

И щастливо.