Кристен Ашли
Завещанието (3)

Глава 3
Четвъртата госпожа Джейк Спиър

Седях на верандата на „Брийз Пойнт“, прекрасен ресторант през един град от Магдалийн, и отливах от чашата с „Шамбор“^[1]. Също като Лавандуловата къща, и това място бе кацнало на върха на една скала и изгледът беше поразителен — както денем, така и сега, нощем.

В ясната мастиленочерна нощ, изпълнена със звезди, виждах как фарът на Магдалийн прорязва мрака със светлината на своя въртящ се лъч.

Ако не бях изгасила лампите в светлата стая в Лавандуловата къща, щях да видя и тях.

Знаех го, защото с баба неведнъж бяхме идвали в „Брийз Пойнт“. Веднъж си направихме този опит и установихме, че е вярно.

Двете с баба често посещавахме „Брийз Пойнт“. Още от времето, когато й гостувах като съвсем малка, до деня, когато я поканих тук предишното лято, винаги се издокарвахме и идвахме, за да похапнем от прекрасната супа от омар, превъзходните крокети с морски рак и финия им шоколадов десерт.

Именно това си бях поръчала тази вечер, в памет на баба, и макар че не ми доставяше същото удоволствие, както когато идвах с нея, храната все пак беше прекрасна.

Бях тук и защото мястото беше далеч от „Лобстър Маркет“, където ме чакаше Джеймс Спиър. Преценила бях, че ми предстои поне една седмица, в която трябваше да го избягвам, и реших да започна от тази вечер.

Поех си дълбоко дъх и се увих по-плътно с мекия шал, който бях взела, за да се предпазя от вечерния хлад на мейнското крайбрежие в ранния септември.

Докато го правех, си помислих, че денят бе започнал с цял куп изненади и бе продължил по същия начин.

В това число и посещението ми в банката, където разговарях с управителя и открих, че съм се заблуждавала относно авоарите на баба.

В разплащателната й сметка имаше около четиринайсет хиляди долара.

Малко повече от двайсет и седем хиляди в гарантирани депозити.

Ала освен това имаше над петстотин хиляди долара в спестовната си сметка. И сякаш това не беше достатъчно голяма изненада, тя притежаваше повече от пет милиона в инвестиции.

В допълнение към всичко това банковият управител ми съобщи, че една наскорошна оценка на Лавандуловата къща бе установила, че стойността й възлиза на над седем милиона долара.

Седем.

Милиона.

Долара!

Къщата имаше страхотно местоположение и пет спални и беше невероятна, ала седем милиона долара?

Не се бях отбила в Лавандуловата къща, за да взема ключа от сейфа, и се радвах, че не го бях направила. Да открия, че баба притежава близо тринайсет милиона долара, бе достатъчно за един ден.

Както бях обещала, когато се прибрах от банката, позвъних на Хенри. Разказах му за грубата Тери Багински и за парите, които бях открила в сметките на баба, както и за оценката на къщата (при което той подсвирна тихичко от изумление).

Не му разказах обаче, че баба ме беше завещала на един непознат, невероятно мъжествен, доста привлекателен (добре де… изключително привлекателен) мъж с три деца. Не му разказах и за парите, които баба им беше оставила.

Щях да изчакам, докато го видя в Рим (надявах се) или в Париж (зарекох се), когато всичко това щеше да е останало зад гърба ми.

— Моята Джоузефин е фрашкана с пари — отбелязал бе той, след като приключих с разказа за пълния си с изненади ден, и имаше право.

С парите на баба и моите собствени, наистина бях „фрашкана“.

Това бе, защото ми плащаха добре и понеже непрекъснато пътувах и бях прекалено ангажирана с живота на Хенри, никога не бях имала свой собствен дом, така че не бях имала и този разход. В кратките почивки между пътуванията, аз оставах в къщата за гости на Хенри в Лос Анджелис. А когато пътувахме, Хенри плащаше всичко. Ето защо, с минималните разходи, които имах, през последните двайсет и три години бях спестила солидна сума.

Наистина солидна.

Толкова, че бих могла да се пенсионирам дори само с това, което имах в собствените си сметки.

С парите на баба щях да бъда богата.

Разбира се, това би ме отегчило до смърт, така че мисълта се изпари от главата ми в мига, в който се появи.

Което не означаваше, че не бях поразена от наученото за финансите на баба.

Тя се бе развела с дядо, преди да се родя, а той бе починал, преди да порасна достатъчно, за да се запозная с него.

Разбира се, когато пораснах и бях достатъчно голяма, за да го чуя, баба ми беше разказала за него — разказ, с който тя искаше да ми обясни поведението на собствения ми баща, както и защо, когато ставаше дума за мъже, аз също бях склонна да вземам лоши решения.

Не да извини поведението му. Да го обясни, „защото да разбереш душата на другия, слънчице, може да успокои твоята“.

Моята то не бе успяло да успокои, но се надявах да бе успокоило нейната.

Доколкото знаех обаче, за да приключи веднъж завинаги с него, баба го беше напуснала, без да вземе нищичко със себе си.

Освен това, докато навърши седемдесет и осем години, бе рецепционистка в кабинета на един лекар. Страшно обичаше работата си и всички страшно я обичаха. Освен това бе толкова схватлива и жизнерадостна, че без никакъв проблем бе останала на работа дълго след като бе навършила години за пенсия, и бе напуснала единствено за да има повече време да готви, да плете, да играе бридж с приятелките си и да се бърка в живота на всички.

Ала очевидно родителите й, които имаха фантастична къща на брега, бяха притежавали и солидна сума, която да оставят на дъщеря си, защото определено не бе възможно да я е натрупала като рецепционистка в лекарски кабинет.

И докато седях, зареяла поглед в тъмната нощ, всичко това ми се струваше дълбоко смущаващо.

Не защото баба ми е била заможна, а аз не го знаех. Радвах се, че не бе изпитвала финансови затруднения, но това го знаех. Никога не бе давала повод да мисля, че е другояче.

Ала фактът си оставаше — очевидно имаше немалко неща, които не знаех за баба ми, а смятах, че я познавам много добре.

Но не беше и само това.

Просто не бяха сигурна какво точно беше.

— Може ли да се присъединя към вас?

Обърнах глава към мъжа, който се бе появил до мен, и разпознах един от посетителите в ресторанта. Преди да се оттегля с ликьора си на верандата, се бях нахранила вътре. Облечен в доста хубав костюм, той бе вечерял заедно с още трима мъже, очевидно — бизнес среща.

Не беше непривлекателен. За негов лош късмет, аз работех за Хенри Ганьон, който беше изключително привлекателен, а по-рано днес се бях запознала с Джеймс Спиър, който беше престъпно привлекателен, така че той, чисто и просто, бледнееше.

Не заради това обаче не исках да се присъедини към мен.

Като цяло предпочитах собствената си компания още от съвсем малка. Имах приятели, много добри приятели, ала те не бяха много.

В действителност единствените хора в живота ми, с които прекарвах повече време и с които споделях истински дълбоки неща, бяха Хенри и баба.

Освен това не бях в настроение за компания. Цял куп неща ми бяха на главата и исках умът ми да е зает с тях, а не с това да се мъча да водя безсмислени разговори с някакъв непознат, за да убия времето си.

И на последно място, не бях в настроение за секс, а ми беше ясно, че се бе приближил именно защото проявяваше интерес към мен.

Понякога, когато ми се приискаше, си намирах любовник и го правех много делово — откривах мъж, който да ме привлича и да ми пасва, след което го вкарвах в леглото си. Понякога това се повтаряше или пък си разменяхме телефоните и когато отново бях наблизо, му се обаждах.

Ала най-често сама се погрижвах за себе си. Намирах го за по-ефикасно и в повечето случаи — по-приятно.

Защото за мен близостта не беше лесна и макар че актът на съвкуплението често бе доста приятен, рядко бе мъжът да бъде много добър, а когато се случеше да е, докато се върнех там, където го бях срещнала, обикновено вече беше с някоя друга.

Само като го гледах, разбрах, че този мъж не го бива особено. Макар че бе достатъчно самоуверен, за да опита, нещо в държанието му ми напомняше за Тери Багински. Една арогантност, която означаваше, че несъмнено ще бъде егоист в леглото, а това никога не беше приятно.

Проблемът бе, че арогантността му го правеше от онези мъже, които трудно се отказват, уверен, че ще успее да ме придума.

А след последните няколко дни, просто нямах сили да се опитвам да го разубедя от онова, което бе сигурен, че ще получи.

Ето защо излъгах.

— Нямам нищо против да се присъедините към мен, само че в живота ми има мъж, който определено ще възрази.

— А — отвърна той с усмивка. — А ще има ли този мъж нещо против да ти купя още един ликьор?

Погледнах го изучаващо на приглушената романтична светлина, която обгръщаше верандата, чудейки се как може да ми задава такъв въпрос, след като вече му бях отговорила.

— Вярвам, че ще има — отвърнах, неубедително преструвайки се на разочарована… нарочно.

Очевидно не беше достатъчно неубедително, защото, каквото и да беше чул в гласа ми, то го накара да придърпа един от дървените столове наблизо и да се настани до мен.

— На мястото на този мъж вероятно и аз бих мислил така — заяви той, след като седна.

Реших да не казвам нищо.

Той обаче не ми отвърна със същото и продължи, понижавайки глас:

— Разбира се, ако бях на мястото на този мъж, едва ли бих те оставил да вечеряш сама.

Беше ме видял в ресторанта. Нищо чудно, при положение че аз също го бях видяла.

— Тази вечер е зает, а на мен ми се прииска супа от омар — отвърнах.

Това беше грешка и го разбрах в мига, в който изрекох думата „прииска“, и видях как очите му се спряха върху устните ми. След това се вдигнаха към моите и той заяви:

— Ако бях на негово място, винаги щом ти се прииска нещо, щях да се погрижа да го получиш.

Полагайки усилие да не извъртя очи или изкривя устни, аз отдръпнах лекичко стола си.

— Всъщност Джейк знае, че съм напълно способна и сама да получа онова, което искам.

— Джейк?

— Джейк Спиър.

Поредната грешка — разбрах го още преди той да се облегне в стола си с разширени очи и устни, извити в подигравателна усмивка.

Разбрах го, защото може и да се намирахме през един град от Магдалийн, но Магдалийн не беше голям и за доста неща жителите му трябваше да ходят в съседните градове. Което означаваше, че всеки, който живееше по тези места от известно време, щеше да е познат наоколо.

Само че аз бях прекарала странен ден, който не можеше да се нарече изцяло приятен. Тази среща определено не беше приятна. Предишният ден беше най-неприятният в живота ми, ако не се брои онзи, в който научих, че баба е починала.

Ала реакцията му беше неочаквана.

— Излизаш с Джейк Спиър? — попита той.

Аз не отговорих. Вместо това се наругах вътрешно, задето бях толкова глупава.

— Ти? — не отстъпваше той.

Аз продължавах да мълча.

Той ме изгледа продължително, преди да попита:

— Танцуваше ли за него преди това?

Ама че странен въпрос.

Странен и смущаващ.

Както и обиден.

Така че се сопнах:

— Разбира се, че не.

Без да престава да се взира в мен, той подхвърли просташки:

— Изискано парче. Джейк най-сетне се е научил да се цели по-нависоко.

Тези думи не бяха странни, макар да бяха смущаващи и крайно обидни.

Ето защо, когато проговорих, отново се сопнах:

— Моля?

— Сладурче, ако възнамеряваш да станеш четвъртата госпожа Джейк Спиър, нека те светна, че той може и да изкарва от онзи негов стриптийз клуб достатъчно пари, за да те храни с омари, но в случай че никой не те е предупредил, нека го сторя аз. Той сменя жените като носни кърпички и ще те захвърли, преди да е дошло време да си смени колата, нещо, което прави през една година.

Четвъртата госпожа Джейк Спиър?

Мили боже.

И стриптийз клуб?

Божичко!

Колкото и шокираща да беше тази информация за мен, мъжът насреща ми беше неприятен, затова отвърнах:

— Изглежда, че знаете доста за Джейк.

— Целия си живот съм прекарал тук, така че е трудно да не знам, общо взето, всичко за Камиона.

Изрече последната дума с голяма доза присмех, след което се изправи.

— Направи ми услуга и не казвай на Джейк, че съм се опитал да ти купя питие. Като те гледам какво си, той може наистина да те харесва и да иска да те задържа, а хич и не ща да знам как ще реагира Камиона, ако научи, че съм ти предложил.

Да.

Изключително неприятен.

— Ами тогава, преди да си тръгнете, кажете ми името си, ако обичате, и ще видим — отвърнах аз.

Той ме изгледа продължително, преди да поклати глава и да се върне в ресторанта с ленива стъпка.

Аз го гледах как се отдалечава и изобщо не ми беше приятно това, че тази случка ме беше накарала да се почувствам още по-неспокойна.

Въпреки това, в случай че той решеше да остане в ресторанта, за да се опита да свали някоя друга жена, вместо да направя онова, което ми се искаше (да си тръгна и да се прибера право в Лавандуловата къща), за да му покажа колко малко означава за мен разигралата се преди малко неприятна сцена, аз отново насочих вниманието си към гледката пред себе си и продължих да отпивам от ликьора си, сякаш нищо не бе станало.

За съжаление, то се беше случило.

Така че очите ми се върнаха обратно към гледката, а устните ми често опитваха плътния опияняващ вкус на ликьора.

Ала в ума ми се въртяха мисли за предишните три госпожи Джейк Спиър, стриптийз клуб и какво ли означаваше „Камиона“.

 

 

Усетих слънчевите лъчи върху спуснатите си клепачи миг преди да отворя очи и да се претърколя в голямото желязно легло с висок удобен матрак, цветни чаршафи, меки завивки и изобилие от пухени възглавници.

Очите ми се обърнаха към блещукащото море и ясното небе отвън.

А после се преместиха към будилника до леглото.

Седем и половина.

За мен беше рано, но пък все още бях на лосанджелиско време.

Както винаги, независимо по кое време се събуждах, имах нужда от кафе.

Отметнах завивки и преметнах крака през ръба на леглото, напипвайки пода.

Когато го сторих, нощничката ми с цвят пепел от рози покри дупето ми.

Ръбът й стигаше до долната част на хълбоците и горната част на бедрата — десетсантиметрова ивица бледорозови плисета, обточени в двата края с кремава дантела. Презрамките бяха тънки, а горната част бе права, без голямо деколте, но пък за сметка на това също бе украсено с плисета.

Беше момичешка, но секси, без да простее, и именно затова я бях купила.

Освен това беше доста удобна.

Което беше плюс.

Отидох до мекото кресло, тапицирано с пъстра басма, в ъгъла и взех халата си от кремав сатен. Не си дадох труда да завържа колана. Бях сама в къщата, така че не беше необходимо. Все пак, макар да бях сама, струваше ми се някак неприлично да се разхождам наоколо само по тънка, къса нощничка.

Взех един ластик и излязох от стаята, прибирайки косата си в хлабав кок на тила, докато прекосявах коридора и слизах по стълбите.

Направих го, без да забелязвам нищо.

Когато бях в Лавандуловата къща, обикновено поглъщах със сетивата си всеки сантиметър наоколо, запечатвайки още по-сигурно в паметта си всяка гледка, всяка миризма, всяко усещане, за да ми стигнат, докато се върна отново.

Този път обаче не го направих и не защото все още бях полузаспала.

Стигнах в кухнята, където най-малко исках да видя каквото и да било.

Причината бе, че ако не се броеше светлата стая, кухнята бе мястото, където баба прекарваше по-голямата част от времето си. Беше невероятна кухня, а тя беше изключителна готвачка. Не бих могла да изброя всички съблазнителни миризми, които бях усещала да се носят от тази кухня, нито пък всички прекрасни вкусове, на които се бях насладила с приготвеното от баба в нея.

Баба бе готвила за мен в тази кухня.

В тази кухня бе научила и мен да готвя.

И аз обичах всичките ни спомени от това място, знаейки, още преди тя да почине, че винаги ще бъдат сред най-скъпите в живота ми.

Ето защо отидох право при кафе машината, която бях приготвила от предишната вечер, все така опитвайки се да не забелязвам нищо.

Вдигнах пръст, за да натисна копчето, и видях, че то вече свети.

Аз зяпнах.

Машината можеше да бъде програмирана за автоматично включване, само че аз не го бях направила, защото не знаех как, а за да се науча, щеше да се наложи да намеря упътването, което означаваше да се огледам наоколо, нещо, което не възнамерявах да сторя. Всъщност малкото копченце, което би трябвало да свети, ако машината беше на автоматичен режим, не светеше.

Вместо да натисна бутончето за включване, аз преместих ръка по-близо до каната от неръждаема стомана.

Беше топла.

— Какво, по… — започнах, но думите ми се превърнаха в приглушен писък, докато се обръщах рязко при звука на дълбокия глас, разнесъл се зад мен.

— Никак не обичам да ми връзват тенекия.

Завъртях се рязко и се вкамених, вперила поглед в Джеймс Спиър, който седеше, огряван от лъчите на слънцето, струящи през прозорците на нишата, където се намираше кухненската маса от очукано дърво.

На масата пред него стоеше чаша кафе.

— Ка-ка-какво правите тук? — заекнах аз.

Той не помръдна; раздвижиха се единствено устните му. Ала не за да отговорят на въпроса ми.

— Хич не беше лесно да убедя Амбър да наглежда брат си. Първо, взема страшно скъпо — шибана двайсетачка на час. А понеже снощи имаше планове с приятелите си и трябваше да ги промени заради мен, вдигна цената още повече. Страшно я бива да се пазари. Този път ме прекара с един допълнителен час към вечерния й час в събота. А с Амбър един час повече в събота вечер може да означава всичко. Отбиване до ареста, за да платя гаранцията, или пък едно различно посещение няколко месеца по-късно в магазин за бебешки стоки.

Очевидно беше тук, защото бе сърдит, че не съм вечеряла с него, така че нямаше нужда да повтарям въпроса си. Вместо това попитах:

— Как влязохте?

Той пъхна ръка в джоба на дънките си, след което я извади и я вдигна във въздуха. От дългия му показалец, закачен на тънка халка, зърнах да се полюшва ключ, който той прибра миг по-късно, след което сложи ръка на масата.

— Помагах на Лиди, а понякога тя наглеждаше Итън след училище. И аз, и децата имаме ключове.

— Аз, ъъъ… ще се наложи да помоля да ми бъдат върнати. До последния — заявих.

— Ти сериозно ли ми говориш? — Тъмните му вежди подскочиха.

— Ами да — отвърнах и видях как веждите му се сключиха.

— Исусе Христе, Джоузи, ти ми върза тенекия.

— Разбирам, че във вашите очи изглежда така, но тъй като всъщност изобщо не исках да вечеряме заедно, аз го виждам по различен начин.

— Мамка му — измърмори той.

— Освен това — продължих аз глупаво, — езикът ви е наистина…

— Не ми обяснявай какъв е шибаният ми език — прекъсна ме той, изплювайки думите. — И недей да ми стоиш в шибаната кухня на Лиди и да ми сервираш твоите глупости.

Аз изпънах рязко гръб.

— Моля?

— Застанала си насред кухнята на Лиди, знаейки какво е искала за теб и че това съм аз.

При последната дума той посочи с палец към себе си, но далеч не беше приключил:

— Снощи ми извъртя номер, накара дъщеря ми да промени плановете си за нещо, което очакваше с нетърпение, а мен върза да седя в шибания ресторант сам-самичък и да те чакам да се появиш цели четиресет и пет минути, като се има предвид, че малко са тези, дето имат четиресет и пет минути за губене, а аз определено не съм един от тях. Върза ми тенекия, а сега ми излизаш с тези простотии!

За съжаление, това ме накара да се почувствам неловко. Защото имаше право. Дъщеря му се бе видяла принудена да се откаже от плановете си (вярно, аз нямаше откъде да знам, че ще е необходимо, което не означаваше, че не е). А пък на него му се беше наложило да се спазари с нея, за да я накара да го направи. Да не говорим, че бе трябвало да приеме условия, които не му харесваха, и ако се съдеше по всичко, действително си бяха за притеснение. И докато аз с удоволствие бях похапвала супа от омар (е, малко по-рано от това), той бе седял сам в ресторанта и напразно ме беше чакал да се появя.

Ако нещо подобно се беше случило с мен, ужасно бих се подразнила.

А ето че му го бях причинила.

Погледнах над масата право в ядосаните му очи и сторих това, което знаех, че трябва да сторя.

Извиних се.

— Беше грубо от моя страна — признах тихичко. — Нямам оправдание. Би трябвало да обясня по-категорично какво мисля за идеята да вечеряме заедно, без да ви губя времето или да намесвам семейството ви.

— Точно така — каза той.

— Е, извинявам се.

— Така и трябва — сопна се той.

Аз затворих уста.

Но не и той.

— Е, бейби, а сега накъде?

Бейби?

Никога не ме бяха наричали бейби и сърдитият начин, по който той го направи, не ми хареса особено.

Заповядах си да не обръщам внимание на това и да се съсредоточа.

— А сега, господин Спиър…

Млъкнах, защото до този миг той си седеше спокойно, но когато го нарекох „господин Спиър“, стана.

А когато се изправи, силата му изпълни цялата кухня, което не беше малко постижение. Кухнята на баба беше огромна.

— Името ми, Джоузи — бавно започна той, — е Джейк.

— Окей — прошепнах аз.

— И не трябваше да те питам сега накъде, защото изобщо не ме е грижа какво мислиш ти по този въпрос.

Аз не казах нищо.

Той и не очакваше да го направя, защото продължи да говори:

— Познаваш баба си. Знаеш, че гадният номер, който ми извъртя снощи, здравата би я ядосал.

Най-отвратителното бе, че имаше право. Ясно бе, че баба наистина бе държала на този мъж и ако знаеше какво съм направила, щеше да се разгневи.

Така че го признах:

— Да.

— И както казах, ти я познаваш. Тя го каза в прав текст в онова писмо вчера. Тази жена бе пълна с обич и я раздаваше с щедра ръка. Ала единственият човек на шибания свят, който бе получил най-много от тази любов, онзи, когото тя ценеше повече от всички, си ти. Така че е напълно невъзможно, изпитвайки подобна обич към теб, Лиди да сбърка, като те насочи към мен.

И именно тогава отново сгреших.

Сглупих, като попитах:

— Знаеше ли, че притежавате стриптийз клуб?

Силата на присъствието му се разпростря и се нагорещи дотолкова, че я усетих да притиска плътта ми и да изгаря дробовете ми.

Направих крачка назад, само една, защото се блъснах в плота.

Гласът му, когато отговори, кънтеше от гняв:

— Да, Джоузи, знаеше, след като именно тя ми зае парите, за да го купя.

Аз примигах.

— Наистина ли?

— Наистина, по дяволите. По-късно й ги върнах, но именно тя направи така, че да запазя спортната си зала и да мога да изхранвам децата си, и като никога да имам достатъчно пари, за да им осигуря добър живот.

Гласът ми се извиси, когато попитах:

— С помощта на стриптийз клуб?

Очите му се присвиха.

— Мамка му, Лиди някога разбра ли точно колко си закостеняла?

— Господин Спиър! — сопнах се аз, разпервайки ръце. — Та вие притежавате стриптийз клуб!

В мига, в който млъкнах, той се приведе към мен и изрева:

— Джейк!

Държанието му, в добавка към цялата тази сцена, още преди да съм се събудила напълно, така ме вбеси, че — много необичайно за мен (дотолкова, че дори не бях сигурна дали изобщо ми се беше случвало преди) — аз изгубих контрол, на свой ред се наведох към него и изкрещях думи, които никога през живота си не бях използвала по този начин.

— Все тая! — След това отново се изправих и продължих: — Работата ви е да експлоатирате жени за пари.

— Какво, по дяволите…? — изплю той.

— Експлоатирате. Принуждавате жени, които се намират в трудно положение, да правят нещо унизително срещу пари.

— Бейби, когато ми трябва танцьорка, пускам обява във вестника. Не излизам на улицата, за да я отвлека и надрусам с наркотици, след което насила да я накарам да се качи на сцената.

— Знаете какво имам предвид — изсъсках аз.

— Така ли? — Той се изправи и разпери ръце. — Знам? Я виж ти. Какъвто съм задник, и през ум не би ми минало нещо подобно, като се има предвид, че най-малко талантливото от момичетата ми изкарва пет стотачки на слаба нощ. Сигурно им е страшно гадно на моите момичета да се връщат при своите корвети^[2] с обувките си за по седем стотачки.

Петстотин долара?

На слаба нощ?

Бях поразена. Това бяха много пари.

Той продължи да говори:

— Момичетата ми не са глупави. Когато някой мъж мисли с оная си работа и използва пари, за да го прави, всичко, което те трябва да сторят, е да потанцуват около него и да му ги вземат. Изхранват децата си, имат хубави мебели в къщите си, карат хубави коли и живеят в хубави квартали, влагат парите си в банката и почиват на Бахамите. Не знам дали това може да се нарече експлоатация, но съм сигурен, че те не го виждат по този начин. Но ако ти искаш да си останеш все така тесногръда, няма да те спирам.

Отворих уста, за да кажа нещо, ала той все още не беше свършил.

— А женското тяло е красиво — изправено, седнало, легнало и определено, когато танцува. Те го знаят и го използват, и в това няма нищо лошо. Макар че говори много за теб фактът, че гледаш отвисоко на тези момичета.

Никак не ми се искаше да си го призная, но той имаше право. Женското тяло беше красиво.

А аз никога не бях мислила за стриптийза по този начин.

Реших, че засега е по-добре да не го признавам на глас, и вместо това смених темата.

— Не ви ли се струва странно, че ме познавате, а аз не знам нищо за вас?

— Не.

— И защо?

— Не знам — отвърна той саркастично. — Може би има нещо общо с това, че ти си тесногръда кучка, която съди другите и която би реагирала точно както преди малко, ако Лиди ти беше разказала за мен.

Изгледах го свирепо, подразнена както от думите, така и от сарказма му.

— Да, може би имате право, вероятно наистина бих реагирала малко тесногръдо, ако ми беше казала, че е заела пари за стриптийз клуб на мъж, който се е женил три пъти.

Той скръсти ръце на гърдите и лицето му стана сурово.

— Разпитвала си за мен?

— Не. Един далеч не благовъзпитан джентълмен се опита да ме сваля снощи в „Брийз Пойнт“ и понеже последните няколко дни изобщо не бяха лесни, нямах сили да се занимавам с него и проявих неблагоразумието да ви използвам за мним любовник, за да го накарам да ме остави на мира. След което той сподели немалко неща за вас по най-язвителен начин. Хубавото бе, че планът ми сполучи и той се махна. Лошото бе, че преди да го направи, ми разказа доста неща за вас.

Напрежението в стаята стана още по-осезаемо, принуждавайки ме да се притисна до плота, преди той да попита:

— Някакъв задник те е свалял снощи?

— Въпросът не е в това — осведомих го аз.

— А в кое, Джоузи? — попита той, но не ми даде възможност да отговоря: — С това, дето го правиш — казваш, че ме познаваш, когато всъщност не знаеш нищо за мен. Държиш се, сякаш съм ти ясен, а всъщност нямаш и представа. Искаш да се разкарам, макар че баба ти е искала да бъда част от живота ти. В това ли е въпросът?

— Не знам — отвърнах аз. — Може би щях да знам, ако не бяхте влезли с взлом в къщата и не бяхте започнали да ме хокате практически от мига, в който се събудих, и определено, преди да съм изпила първата си чаша кафе.

— Да те хокам? — повтори той.

— Да ме гълчите — обясних. Лицето му стана още по-сурово и аз правилно го изтълкувах като знак, че не бе разбрал и тази дума, затова се сопнах: — Да ми се карате.

— Знаеш ли, бейби, това обикновено е страшно симпатично. И нощничката също е страшно симпатична — заяви той и махна с ръка към онова, с което бях облечена.

Нещо, с което бях забравила, че съм облечена, при това — без да загърна халата си, пропуск, който побързах да поправя.

— Тази твоя високомерност — продължи той, обяснявайки кое е толкова „симпатично“. — Никак обаче не е симпатично да се криеш зад нея, за да се предпазиш от това, да живееш живота си.

Усетих как очите ми се разшириха, а сърцето ми се сви.

— Изобщо не ме познавате. Не може да казвате нещо такова — прошепнах аз.

Наистина не ме познаваше.

Ако не се броеше онова, което баба му беше разказала за мен.

Какво ли бе мислила баба за мен?

— Бейби, не е нужно да те познавам, за да си ми ясна. Само дето аз те познавам. Ти си тази, която изобщо не се познава.

С тези думи той се обърна, отиде до вратата с широка крачка и излезе.

Дълго време се взирах там, където го бях видяла за последен път, преди краката ми най-сетне да се размърдат.

И да ме отведат в дневната, където знаех, че ще ги открия на полицата на камината.

Десетки рамки с най-различни размери.

Очите ми ги обходиха и видяха онова, което знаех, че е там.

Снимки на баща ми и чичо ми като бебета и малки деца, но никакви след деветата им година, защото, както ми беше обяснила баба, „именно тогава се развалиха, слънчице, а това нямам нужда да ми напомнят“.

Мои снимки като малка и като голяма.

Снимки на прадядо и прабаба и на леля Джулия, загинала едва на единайсет години, блъсната от кола.

Излязох от всекидневната и минах в официалната гостна в предната част на къщата.

Две дълги, тесни маси зад два дивана, разположени един срещу друг. Още снимки в сребърни рамки. Повечето от снимките бяха черно-бели и стари. Баба ми. Леля Джулия. Прадядо и прабаба. Братята и сестрите им, техните деца. Още по-стари снимки, на едно отдавна отишло си семейство, което бе живяло в Лавандуловата къща.

И аз.

Най-голямата снимка, направена от Хенри преди години по време на едно дефиле на „Долче и Габана“. Седях до модния подиум, подпряла лакти на коленете си, уловила брадичка в шепи, вдигнала очи нагоре с прехласнато изражение на лицето. Беше в профил.

Обожавах тази снимка. Хенри я беше подарил на баба за Коледа, а тя я бе поставила на масата и никога не я бе местила, така че щом влезеш в къщата, обърнеш ли глава наляво, щеше да видиш именно това.

Мен.

Сърцето ми биеше учестено, когато излязох от гостната, прекосих преддверието отвън и влязох във вътрешността на къщата. Онова, което ме очакваше, се мъчеше да завладее съзнанието ми, но аз го потиснах, влачейки неохотно крака, които все пак ме отведоха там.

В работната стая.

Баба се беше установила тук, когато бе станало прекалено трудно за нея да изкачва стълбите.

Не бях влизала в тази стая, откакто се бях върнала у дома.

Не исках да влизам и сега.

Ала въпреки това го направих — отворих вратата и в миг почувствах как загубата изгаря тялото ми, сякаш бе съвсем прясна, зървайки баба във всичко наоколо и вдъхвайки парфюма й.

Преглътнах мъчително и се приближих до леглото.

Не беше оправено. Медицинската сестра, която идваше всеки ден, за да се погрижи баба да стане, да се изкъпе, облече и нахрани, я беше намерила тук. От тук я бяха взели.

И вече я нямаше.

Оттогава никой не беше оправял леглото.

Тя бе умряла в това легло, между тези чаршафи, това бе последното място, където си бе поела дъх.

А после си бе отишла.

Преместих поглед от леглото към нощното шкафче.

Още една снимка в сребърна рамка. Баба и аз. Направена през онова лято, когато бях оставила своя живот зад гърба си и бях дошла при нея. Бяхме отвън, насред лавандулата пред къщата. Беше цветна. Баба седеше на един от ракитените столове, а аз се бях привела към нея и я прегръщах с две ръце: допрели бузи, и двете гледахме към фотоапарата, държан от една от приятелките й. И двете се усмихвахме.

Затворих очи и като се извърнах, поех дълбоко дъх, усещайки го как изпълва дробовете ми.

Отворих очи и погледнах към другото нощно шкафче.

И ето я там.

Приближих се бавно, обвих пръсти около ръбовете на голямата рамка и я вдигнах, за да разгледам снимката отблизо.

Джейк Спиър, заобиколен от децата, насред лавандулата, а зад тях — морето.

Беше направена пред къщата.

От едната му страна стоеше дъщеря му и го прегръщаше през кръста, долепила буза до гърдите му; гледаше към камерата и се усмихваше.

От другата страна стоеше големият му син; той също го прегръщаше през кръста, притиснат до него, а ръката на Джейк почиваше върху раменете му. Също като сестра си, младият мъж се усмихваше.

Усмихнат като останалите, най-малкият син на Джейк стоеше пред сестра си и се облягаше на нея.

Усмихваше се и Джейк.

Приседнах на леглото, все така загледана в снимката.

И четиримата бяха по-млади. Не много, може би само няколко години, но децата се променят бързо.

Баба държеше снимката им до леглото си.

Никога не ми беше разказвала за тях. През последните седем години много пъти бях влизала в стаята й и нито веднъж не бях виждала тази снимка.

Ала тя бе тук, близо до баба.

До деня, в който тя бе починала.

Те всички имаха ключ от къщата й.

Беше им оставила значителни суми пари.

Мен беше оставила на онзи мъж.

— Защо не си ми споменала за него, бабо? — прошепнах на снимката, а после вдигнах очи към прозореца, през който се виждаше израсналата нависоко лавандула, а отвъд нея — морето. — Какво си му разказала за мен?

Морето блещукаше под слънчевите лъчи, а лавандулата се полюшваше на вятъра.

Аз поклатих глава.

— Какво си искала да направи той с мен?

Лавандулата, морето, стаята — нито едно от тях нямаше отговор на въпросите ми.