Кристен Ашли
Завещанието (5)

Глава 5
Лека нощ

На следващата вечер се позвъни точно в шест часа и четири минути и аз забързах към входната врата, усещайки как странното очакване, което бях изпитвала през целия ден, рязко се усилва дотам, че ми беше трудно да дишам.

Спрях пред полираното, покрито с резба дърво и по някаква причина мислите ми се разпиляха.

Първо се спряха на това, че реших да излъскам вратата, както бях правила много пъти по молба на баба и както неведнъж бях виждал да го прави и тя.

След това се насочиха към облеклото ми.

Бях избрала неофициален стил, тъй като ставаше дума за домашно приготвена, семейна вечеря. Дънките ми бяха умело избелели и отново се разширяваха леко под коляното. Лачени бежови обувки на ниска платформа, отворени леко отпред. И бледорозов кашмирен пуловер с френско деколте и широки ръкави, които се стесняваха под лакътя.

Деликатен, освежаващ грим.

Вдигната зад ушите в нежно навити кичури, косата ми бе оформена в изобилие от изящно тупирани къдрици, които бях прибрала в изключително женствен кок на тила.

Тази прическа повече подхождаше на вечерна рокля, ала на мен ми харесваше сложната й елегантност, контрастираща с простичкото ми облекло.

Изведнъж си дадох сметка, че мисля за дрехите си, докато Джейк и синът му стоят отвън и чакат да им отворя. Ето защо си заповядах да спра и отворих.

А после се заковах на мястото си.

Не беше, понеже Джейк Спиър стоеше отвън, облечен в тъмносиньо поло, избелели дънки и кафяви ботуши и излъчващ властна мъжественост (или поне не беше само заради това).

Не беше и понеже най-малкият му син бе застанал пред него с разпиляна черна коса и суитшърт с логото на някакъв отбор и по някаква странна причина ме зяпаше с отворена уста.

Не, беше, защото малко встрани от Джейк видях дъщеря му с кисело изражение, изобилие от грим, коса, тупирана по начин, от който дори екзотичните танцьорки на баща й биха се въздържали, и къса плетена пола, която, сигурна бях, би се вдигнала смущаващо високо и при най-малкото движение.

Тя не трябваше да е тук.

С едно дете може би щях да се справя. Ала дете и кисела тийнейджърка, която се облича така, сякаш най-голямата й мечта е един ден да танцува в клуба на баща си?

Не.

— Здрасти, бейби — поздрави Джейк и очите ми се върнаха към него. — Щях да ти звънна, ама като се има предвид, че Амбър беше наказана около две минути преди да тръгнем, нямаше да е от кой знае каква полза. Така че, както виждаш, и Амбър е тук. Ако нямаш достатъчно храна за нея, ще поръчам пица или нещо такова.

Аз се насилих да раздвижа устни, за да го уверя:

— Имам достатъчно храна.

— Страхотно.

Аз просто си стоях там.

Те също просто си стояха там.

Най-сетне си дадох сметка, че това е грубо, и се обърнах към момичето:

— Здравей, Амбър. Аз съм Джоузефин. Много ми е приятно да се запознаем.

Тя ме изгледа сърдито и измърмори:

— Все тая.

— Бейби — скастри я Джейк предупредително.

Тя го стрелна с неприязнен поглед, след което отново се обърна към мен и измърмори:

— Аха.

Реших да оставя нещата така и сведох очи към момчето.

— Здравей, Итън.

Той ме изгледа в продължение на две секунди, след което се хвърли напред, обви ръце около кръста ми и се притисна в мен.

Никога досега не ме беше прегръщало дете. И понеже не знаех как да постъпя, просто си стоях там, вдигнала леко ръце и свела очи (не с ужас, можех само да се надявам) към тъмната му коса.

Той като че ли нямаше нищо против, че не отвърнах на прегръдката му. Също толкова бързо, колкото се беше стрелнал напред, той ме пусна, отскочи назад и вдигна очи към мен.

— Лиди непрекъснато говореше за теб.

Почувствах се наистина прекрасно, но ми се щеше да можех и аз да кажа същото.

Само че така и не успях да отговоря, защото той продължи:

— Много по-хубава си, отколкото тя казваше и от всичките ти снимки.

Това беше хубаво.

Реших, че е редно и аз да му отвърна с комплимент:

— Ти също си много красив.

Той ме дари с широка усмивка, която, трябваше да призная, беше очарователна.

— Аха. Знам. Приличам на татко, а той е най-готиният тип в града — заяви и вероятно беше съвсем прав.

— Не, не е — намеси се Амбър и като сграбчи брат си, мина покрай мен. — Мики е много по-готин. А Кърт като нищо е по-готин и от него.

— Не са — възрази Итън, докато двамата влизаха в къщата.

— Са — настоя тя. — А всички знаят, че Бостън Стоун е най-изгодната партия в града.

С това и аз не можех да се съглася. Господин Стоун може и да беше богат, ала парите не са всичко.

— Бостън Стоун може и да е фрашкан с пари, Амбър, ама никакъв го няма. Освен това има име на олигофрен — отвърна Итън.

Аз бих използвала по-малко обидно прилагателно, но изглежда, че с Итън бяхме на едно и също мнение.

— Джоузи.

Името ми, прошепнато съвсем наблизо, ме сепна и аз се обърнах тъкмо навреме, за да видя, че Джейк наистина беше близо. Много близо. Достатъчно, че да обвие пръсти около ханша ми, да се приведе напред и да докосне бузата ми с устни.

Божичко.

И този път миришеше прекрасно и уханието му завладя сетивата ми по начин, който никак не беше неприятен.

Той се отдръпна, а аз си заповядах да се овладея. Само че никак не беше лесно, при положение че на приглушената светлина в преддверието очите му отново бяха променили цвета си. Сега те изглеждаха мастиленосини.

Макар и с усилие, успях да откъсна мислите си от непостоянните му очи и го поздравих:

— Здравей, Джейк.

Той се ухили широко, а после, използвайки ръката си върху ханша ми, ме побутна лекичко в къщата, след което ме пусна, за да затвори вратата.

Когато аз просто си останах там, вдигнала очи към него, той махна с глава към вътрешността на къщата в знак да влезем и аз реших, че е време да престана да се държа като пълна идиотка и да се размърдам.

Така и направих и забързах по коридора към кухнята.

В мига, в който се озовахме в нея, Итън обърна очи към мен и възкликна:

— Мирише жестоко!

— Исусе Христе, Джоузи, наистина е така — съгласи се Джейк, спирайки зад мен. — Не бях гладен, ама като подуших тази миризма, изведнъж страшно огладнях.

Нямах представа защо, ала от думите им ме заля приятна топлина.

— Мирише на месо — обяви странно Амбър и аз я погледнах.

— Мирише на много неща, Амбър, но не и на месо — отвърна Джейк.

Без да му обръща внимание, Амбър ме погледна и заяви:

— Аз съм вегетарианка.

— Аха, от тази сутрин — подхвърли Джейк до мен.

— Да се убиват животни за човешка консумация, е отвратително — уведоми тя баща си.

— Аз пък се чудя какво ли е убиването на дъщери, задето са като трън в задника — промърмори Джейк така, че само аз го чух; забележката му ми се стори толкова забавна, че трябваше да преглътна надигналия се в гърдите ми смях.

— Леле майко! — извика Итън и когато погледнах към него, видях, че стои пред отворения хладилник. Обърна се бавно, посочи към нещо в хладилника и попита с неприкрито удивление: — Какво е това?

Аз погледнах в хладилника, а после обратно към Итън:

— „Павлова“.

— Какво?

— „Павлова“. Блат от целувки, сметана и ягоди. Това е десертът — обясних аз и се обърнах към Амбър: — В твоя вегетарианизъм разрешават ли се яйца?

— Да — отвърна Джейк вместо дъщеря си.

— Не — отвърна тя заедно с него.

— Много жалко, защото целувките се правят от белтъци.

— Така или иначе, няма значение — заяви тя. — Не ям десерти. Задникът ми и така е достатъчно голям.

Аз погледнах към дупето й и установих, че дълбоко греши.

Не казах нищо по въпроса за грешната й представа за тялото й, макар да изпитах странно и непреодолимо желание да го направя. Не го сторих отчасти защото не знаех какво да кажа, но най-вече защото Итън беше извадил от хладилника някаква синя напитка, която бях забелязала по-рано, чудейки се какво ли е, и Амбър вече бе насочила вниманието си към него.

— Донеси ми една от тези, изтърсак — нареди тя.

— Не ми казвай изтърсак, ако искаш да ти я донеса — отвърна той.

Амбър направи физиономия насреща му.

Той й отвърна със същото.

— Ще ми донесеш ли една бира, приятелче? — каза Джейк и влезе по-навътре в стаята.

Аз сторих същото и заявих:

— Вечерята е почти готова. Ще ядем много скоро, защото не исках да ви задържам, в случай че трябва да се приберете вкъщи рано, за да се погрижите за морското свинче на класа, да си напишете домашните или нещо такова.

— Домашните им са в пикапа, Джоузи — каза Джейк зад гърба ми.

— А в класа си имаме хамстер, не морско свинче. Само че на мен никога не ми дават да се грижа за него, защото убих предишния, когато беше мой ред да го взема у нас за уикенда.

Итън също сподели тази малко злокобна информация с гърба ми.

Обърнах се към него и към стаята и открих, че баща и син държаха бутилки в ръцете си, а Амбър беше напъхала глава в хладилника.

Чувстваха се като у дома си и знаех, че е така, защото бяха идвали в тази кухня безброй пъти.

Въпреки това беше някак странно.

И едновременно с това — странно приятно.

— Татко каза, че му било дошло времето — продължи Итън. — А не защото го изпуснах по глава.

Аз примигах.

— Страшно шаваше. Не искаше да го държа и накрая стана на неговата — обясни Итън.

Аз не казах нищо.

— Не се тревожи, миличка, купихме друг хамстер за класа — увери ме Джейк.

Преди да успея да отговоря, Итън се втурна към мен и попита:

— Мога ли да помогна с нещо?

— Ами сигурно би могъл, само че почти всичко вече е готово. Остава единствено да намачкам картофите за пюрето — отвърнах аз.

— Страшно ме бива в мачкането на картофи — заяви той. — Лиди ме научи.

Научила беше и мен. Мисълта, че бе научила и него, ме сгря още повече.

Макар да не го изрекох на глас.

— Ами добре тогава. — Аз се приближих до печката. — Да ги отцедим и можеш да започваш.

— Амбър, бейби, сложи още едни прибори на масата — чух как Джейк нареди тихо, докато отнасях тенджерата с картофите от печката до умивалника, следвана от Итън.

И така започнаха последните приготовления за вечерята, в които се включиха не само Итън, но и всички останали.

Докато го надзиравах, установих, че наистина страшно го бива в мачкането на картофи.

Установих също така, че Амбър знаеше къде стои всичко и без проблем постави още един комплект прибори на кухненската маса, която вече бях сложила (смятах, че една семейна вечеря трябва да бъде изядена в кухнята, вместо в официалната атмосфера на трапезарията, така че щяхме да се храним тук).

Дори Джейк се включи — като нареди на Амбър да помогне със сипването на граха, морковите и царевицата в купи, докато самият той работеше до нея, пълнейки една кошничка с претоплените хлебчета.

Когато се приближих до масата с основното ястие, всичко останало вече беше наредено върху нея. Джейк дори бе поставил на мястото в ъгъла чашата ми за вино и бутилката, която бях отворила и започнала по-рано, докато приготвях вечерята.

— По дяволите, бейби, направила си руло „Стефани“?

Погледнах разтревожено към Джейк и видях, че е зяпнал ястието в ръцете ми, с което бях застинала над масата.

Едновременно с това обаче се усмихваше — нещо, което противоречеше на тона му и ме объркваше.

— Руло „Стефани“ с розмарин и доматен сос — отвърнах аз.

— Мирише… страхотно! — обяви Итън, приковал големите си очи в ястието.

— Руло „Стефани“ с розмарин и доматен сос — повтори Джейк, местейки поглед между чинията и лицето ми.

— Не обичаш ли руло „Стефани“? — попитах аз, слагайки най-сетне съда върху подложката.

— Напротив — отвърна той. — Само че хубава жена, която носи обувки за петстотин долара и пуловери за двеста и сервира руло „Стефани“, е адски шокиращо. Мислех, че ще трябва да се преборим с coq au vin^[1] или нещо такова.

Реших, че няма нужда да го осведомявам, че обувките ми струват шестстотин долара, а пуловерът — четиристотин. Освен това си отбелязах наум, ако някога отново дойдат на вечеря, да не им приготвям моя coq au vin, който според мен е отличен и е един от специалитетите ми, но очевидно нямаше да бъде добре приет.

Разбира се, и да бях искала да кажа нещо, не бих имала тази възможност, тъй като той продължи:

— Макар че руло „Стефани“ с розмарин и доматен сос не е чак такава изненада. Не съм сигурен дали някога съм опитвал розмарин в руло „Стефани“, но ако се съди по вида и миризмата му, нямам търпение.

Аз метнах кухненските ръкавици на плота за готвене и седнах, промърморвайки:

— Ами, надявам се да ви хареса.

— Аз просто се радвам, че има предостатъчно зеленчуци и хлебчета — намеси се Амбър.

Джейк въздъхна.

— Може ли да започваме? — попита Итън.

— Моля, заповядайте — поканих ги аз.

И те го сториха без никакво бавене.

Едва когато купите бяха обиколили всички, чиниите бяха минали през мен, за да мога да нарежа и сервирам рулото, и всички вече ядяха, всичко това — направено в мълчание (и доста бързо), реших, че е време за разговор.

— А най-големият ти син, ъъъ, Конър, какво прави той тази вечер? — попитах аз Джейк.

— По всяка вероятност — тройка — промърмори Амбър.

Итън изхихика, а аз я зяпнах с широко отворени очи.

— Амбър — изплющя гласът на Джейк.

Тя сведе очи към чинията си, а Джейк ме погледна.

— Има работа в града, Джоузи. Работи в „Пътника“. Тази вечер е дежурен.

— Аха — измърморих аз.

Към това нямаше какво повече да се добави и отново продължихме да се храним.

След като намазах с масло хлебчето си (купено, между другото, в „Пътника“, единствените хали в града, където се предлагаха най-различни неща, но най-хубавото бе гастрономът с отличен месарски щанд, пресни органични зеленчуци, изключителен избор от морска храна, изобилие от сирена и прекрасна пекарна, в която правеха не само отличен хляб, но и сладкиши), аз попитах:

— Е, на колко години са всички?

— Аз съм на осем — отвърна Итън незабавно с пълна уста.

Амбър не каза нищо, така че Джейк отговори вместо нея:

— Амбър е на шестнайсет, а Конър на седемнайсет, почти осемнайсет. Тя е в предпоследния курс в гимназията, а той — в последния.

— Аха — измърморих отново, учудена от възрастта на Конър. Беше ми се сторил по-голям.

След това отново се възцари мълчание.

— Страшно е вкусно, бейби — обади се най-сетне Джейк.

Аз го погледнах и се усмихнах, обзета от същата топлина като по-рано.

— Благодаря.

Той ми намигна и отново насочи вниманието си към чинията.

Ала когато ми намигна, със стомаха ми стана нещо странно. Той сякаш пропадна надолу и когато го направи, по тялото ми пробягаха тръпки. Никое от усещанията не беше неприятно.

За сметка на това и двете бяха объркващи. Само че сега не беше моментът да се опитвам да ги осмисля, затова се обърнах към Амбър и я видях, че оглежда изпитателно рулото.

Устните ми потръпнаха.

Не беше никаква вегетарианка и въпреки че беше препълнила чинията си със зеленчуци и картофи, знаех, че й се иска да опита рулото, което баща й и брат поглъщаха с огромно удоволствие.

Без да кажа нищо за това, аз вдигнах кошничката с хлебчета и й я подадох.

— Искаш ли още едно?

Тя погледна първо мен, а после чинията си.

— Не, благодаря.

Аз я изгледах изпитателно, докато връщах кошничката на масата.

Беше много привлекателна и изобщо не се учудвах, че си има приятел. Вероятно би могла да има няколко, ако поиска.

Дори повече, ако не се носеше като жрица на нощта.

Докато я изучавах, взех решение и веднага го приведох в действие.

— Амбър — повиках я и тя вдигна очи към мен. — Не знам дали баба ми ти е казала, но аз работя в модната индустрия.

— Да, каза ни — промърмори тя и отново наведе очи към почти празната си чиния. Изглежда, че това беше почти всичко, което можеше да прави — да мърмори, сумти и мънка.

За което можеше само да се съжалява, тъй като имаше прекрасен глас.

Сега обаче не беше моментът да подхващам този въпрос.

Всяко нещо с времето си.

— Тогава се надявам, че няма да имаш нищо против, ако ти кажа, че си изключително хубава.

Очите й се стрелнаха към мен и в тях зърнах изненада.

Което на свой ред изненада мен. Несъмнено се беше поглеждала в огледалото.

От друга страна, ако се съдеше по това, как се гримира, може и да не беше.

— Само че — продължих аз — доста прекаляваш с козметиката. Очната ти линия е прекалено дебела, моливът за вежди има за цел да подчертае онова, което си е там, не да нарисува нещо друго.

Изражението на Амбър се промени, а с него и въздухът в стаята — лицето й се обтегна, а после по него заиграха мускулчета.

Само че никой не беше споменал майката на тези деца, Джейк очевидно не живееше с никоя от съпругите си, а някой трябваше да й каже.

Наистина беше важно.

Така че продължих да говоря:

— Жан-Мишел Дюшан ме научи как се полага грим — заявих аз и лицето й изведнъж спря да потръпва, очите й се разшириха, а устните й се отвориха. — Ако искаш, с удоволствие ще ти покажа някои от нещата, на които ме научи. Очевидно знаеш кои цветове ти подхождат, просто използваш твърде много от тях.

— Познаваш Жан-Мишел Дюшан? — ахна тя.

— Разбира се.

Тя примига няколко пъти, преди да каже:

— Имам и двете му книги. Онази, в която гримира всички онези модели по най-шантави начини, като онази, която я направи да прилича на кукла, или пък футуристичния вид на Акади. Имам и другата, където направи страхотни неща с всички онези холивудски звезди.

Познавах модела Акади. Тя беше много красива и много мила. Знаех и двете книги, за които Амбър говореше, най-вече защото Хенри беше работил по едната.

— Хенри снима онази с моделите — казах аз.

— О, боже! — прошепна тя. — Как така не го знаех? Лиди ни каза, че работиш за Хенри Ганьон. Трябваше да се сетя.

Аз свих рамене.

— Нямам представа защо не знаеш, макар че книгата е за визиите на Жан-Мишел, не за снимките на Хенри. Той си е такъв. Понякога основното са снимките. Друг път — онова, което е на снимките. В такива случаи Хенри не обича да го засенчва. Името му присъства в книгата, разбира се, но той искаше тя да е за Жан-Мишел, така че ако не се лъжа, името му беше на доста незабележимо място.

— Страхотно. — Амбър продължаваше да шепне.

Аз махнах с ръка и предложих:

— Ако искаш, мога да ти направя снимка и да я изпратя на Жан-Мишел с молба за няколко съвета. Често го прави за мен — правя си снимка с някой тоалет, казвам му къде смятам да го нося и той ми изпраща по имейла най-подробни инструкции как да се гримирам. Сигурна съм, че на драго сърце ще направи нещо подобно и за теб.

Очите й бяха огромни и ярки и тя все така шепнеше, когато попита:

— Ама ти сериозно ли?

— Разбира се.

— О, божичко, о, божичко! — ахна тя, а после се обърна към баща си. — Татко, трябва да ми разрешиш да използвам мобилния си. Просто трябва да кажа на Тейлър и Тейлър за това!

Джейк отвори уста, но аз го изпреварих:

— Тейлър и Тейлър?

— Най-добрите й приятели — обясни Итън. — Тейлър е момиче. Другият Тейлър е момче и е гей.

— Иска да бъде гримьор, също като Жан-Мишел — сподели Амбър. — А Тейлър иска да бъде модел.

— Можеш да им кажеш утре в училище — намеси се Джейк в този момент и Амбър отново се обърна към него:

— Татко! Моля те! Сериозно, става дума за Жан-Мишел Дюшан! — възкликна тя. — Те трябва да научат, още сега.

— Бейби, ако беше престанала с твоите глупости, те щяха да научат още сега. Само че ти не престана с твоите глупости, така че ще научат утре — отсече Джейк. — Окей?

— Това е адски несправедливо и адски откачено — отвърна тя. — То е като… като… Джими Чу^[2] да се появи тук и да предложи да ми вземе мярка за обувки, а ти не ми разрешаваш да кажа на приятелите ми, че една моя мечта се е сбъднала.

Колкото и да беше учудващо, с Амбър май също имахме допирни точки.

— Утре, Амбър — заяви Джейк.

— Господи! — озъби се Амбър и се свлече в стола си.

— Това, уви, е един доста тежък урок — отбелязах аз; усетих, че всички ме гледат, но моите очи бяха върху Амбър. — Не знам какви… глупости си правила, но то очевидно разстройва баща ти. Можеш, разбира се, да драматизираш нещата и да се чувстваш неразбрана. Ала в действителност най-лесният начин да получиш онова, което искаш, е да се държиш, както баща ти очаква. Тогава ще получиш свободата си и няма да се чувстваш така, както сега. И ще можеш да споделиш случилото се с приятелите си.

— Така значи. Да се държа, както татко очаква, дори когато изобщо не е прав.

— В смисъл? — попитах аз.

— Не харесва Ноа.

— И кой е Ноа?

— Гаджето ми. И е напълно порядъчен — обясни тя.

— Не съм сигурна, че разбирам — признах си аз. — Баща ти не е прав, защото не споделя мнението ти, че този Ноа е… порядъчен?

— Не — отвърна тя. — Не е прав, защото Ноа иска да ме заведе на един концерт в Бостън, а той отказва да ме пусне, макар че всички ще ходят. То е само през един щат, не е, като да е в Маями или нещо такова. И предполагам, че на татко не му хареса особено, когато му казах точно какво мисля за това, че изобщо не е прав.

— Използва оная дума — обади се Итън. — Поне сто пъти.

Мили боже.

Онази дума?

Ясно беше, че някой трябва да се заеме с това момиче и тъй като седеше на масата на баба, а баба я нямаше, за да го направи, реших, че ще бъда аз.

— Първо — започнах, — една дама не бива да ругае. Грозно е. Има случаи, в които мръсните думи са уместни, но тези случаи са рядкост. Второ, идеята едно шестнайсетгодишно момиче да отиде на концерт в друг щат с гаджето си, е напълно нелепа.

Тя ме зяпна, примигвайки начесто, а откъм Джейк се разнесе изсумтяване, но аз не бях свършила:

— Амбър, сигурна съм, че не е нужно да ти напомням, че баща ти е мъж… — опитах се да продължа, но тя вече се бе съвзела от изумлението си и ме прекъсна:

— Не, не е нужно да ми го напомняш.

— Както казвах — продължих аз невъзмутимо, когато тя свърши, — баща ти е мъж, което означава, че някога и той е бил младеж като твоя Ноа. Ти си изключително красива млада жена. Сигурна съм, че баща ти също го е забелязал. Според мен той знае за този млад мъж много повече от теб, тъй като самият той някога е бил такъв. Погледнато по този начин, това, че не харесва Ноа, означава, че най-вероятно знае за какво говори.

Чух ново приглушено изсумтяване от страна на Джейк, този път — развеселено. Чух също така и съвсем не приглушеното хихикане на Итън, но продължих под гневния поглед на Амбър:

— Така или иначе, Ноа може да е въплъщение на всички добродетели, но ако баща ти те обича, негово задължение е да не го харесва. Ако не го е грижа, че прекарваш времето си с едно момче, това би трябвало да те разстрои. Фактът, че го е грижа, Амбър, говори много и би трябвало да те накара да се вслушаш в думите му.

Когато млъкнах, Амбър вече не ме гледаше свирепо. От другите двама Спиър не долитаха развеселени звуци, а въздухът в стаята беше натежал.

Ясно ми беше защо.

Беше, понеже знаеха за мен. За баба. За дядо ми и баща ми. И за това, че баща ми не го беше грижа за мен.

Ни най-малко.

Мислите ми се откъснаха от този смущаващ факт, когато Амбър се обади тихичко:

— Това би казала и Лиди. Не би го казала по този начин, използвайки думи като „въплъщение на всички добродетели“, но вероятно би казала точно това.

— Тъй като баба беше най-мъдрият човек, когото познавам — отвърнах аз, — навярно трябва да се вслушаш. А сега, искаш ли да ти сложа от рулото? Или Ноа е вегетарианец и се боиш да не му се сториш непривлекателна, ако не си като него?

— Чух, че е добър начин да отслабнеш — призна тя.

— Всъщност не е — уверих я аз. — Вегетарианството е практика, в която нейните последователи наистина вярват. Макар че в случая това няма значение, при положение че го правиш просто за да отслабнеш, когато изобщо не трябва да се тревожиш за сваляне на килограми. Ти имаш прекрасна фигура. Не мога да си представя защо би искала да я промениш.

— И аз това й казах — обади се Итън.

— Ти си на осем и си ми брат.

Амбър присви очи срещу брат си.

— Е, аз не съм на осем, нито съм ти брат и работя в света на висшата мода от двайсет и три години — напомних й аз и тя отново ме погледна. — Така че можеш да ми вярваш — имаш прекрасна фигура. Тук си само от час, а вече два пъти спомена отслабване. Престани да го правиш. Нелепо е. И ако някой се опита да ти каже нещо друго, обясни му, че говори нелепости.

Тя отново примига насреща ми, а Итън избухна в смях.

— И така — продължих аз през смеха му, — след вечеря ще те снимаме ли за Жан-Мишел, или не?

— Абсолютно — прошепна тя, този път — не от удивление. Не знам какво я накара да прошепне, пък и нямаше значение.

— Отлично. Ще трябва да си измиеш лицето. На Жан-Мишел ще му трябва чисто платно.

— Дадено — съгласи се тя.

— Много добре — отвърнах, след което погледнах към масата и попитах: — Някой иска ли допълнително?

— Руло! — оповести Итън, по някаква причина прекалено силно.

А аз установих, че идвайки от Итън, който беше много забавно и мило момче, това изобщо не бе дразнещо.

— Дай ми чинията си — наредих.

Той ми я подаде и аз я напълних, след което насочих вниманието си към собствената си чиния, но след като хапнах малко моркови, почувствах нещо странно и вдигнах очи.

И стомахът ми отново се сви, когато улових Джейк да ме гледа. Лицето му беше меко, а в очите му, сиви на светлината на кухнята, се съдържаше нещо, което не можех да разтълкувам.

Докато се мъчех да го разчета, устните на Джейк бавно и лениво се разтеглиха в убийствена усмивка, от която дъхът ми спря, преди той да се обърне към дъщеря си и да каже:

— Подай ми хляба, миличка.

Установих, че наистина ми се искаше да знам какво се крие зад този поглед. Какво си мислеше и още повече — какво чувстваше.

Установих също така, че изпитвам необяснима болка при мисълта, че никога няма да разбера, тъй като никога нямаше да го попитам, а той едва ли щеше да ми каже някога.

За да надмогна тази болка, реших да довърша яденето си, за да мога да поднеса десерта. Защото рулото (рецептата, за което бях взела от интернет, тъй като никога досега не бях готвила за семейство с малки деца, така че трябваше да опитам нещо ново) може и да беше хубаво.

Ала десертът „Павлова“ беше божествен.

 

 

Случи се след рулото и десерта.

Децата си пишеха домашните на кухненската маса, а ние с Джейк миехме съдовете.

Стори ми се интригуващо, че Джейк мие чинии. Освен това установих, че ми харесва да мия чинии с него. Но разбира се, когато готвех за Хенри, и той ми помагаше с чиниите, и то също ми харесваше.

— Вечерята беше превъзходна, бейби. А онова накрая — майко мила! — тихо каза Джейк, докато подсушаваше една чиния.

— Приятно ми е, че ти хареса — отвърнах и наистина ми беше приятно (при това — много); той остави готовата чиния на купчината, която бе направил, и аз му подадох друга.

— Казах го на Лиди, ще го кажа и на теб. На това място му трябва миялна машина — заяви той.

— Баба винаги казваше, че си има две. Ръцете си.

— Да, наистина винаги така казваше — отвърна той тихо; макар да беше развеселен, в дълбокия му глас се долавяше тъга.

Реших да не отговарям, защото от тона му и аз се почувствах по същия начин, без развеселеността обаче.

— Хубав ли беше денят ти? — попита той.

Ни най-малко.

— Не — отвърнах.

— Не?

Аз му подадох друга чиния и го погледнах.

— Тази сутрин посетих Илайза Уивър.

— Кого?

— Илайза Уивър, съпругата на Арнолд Уивър.

— Адвокатът?

Аз кимнах и Джейк сбърчи вежди.

— Нещо не е наред със завещанието ли?

Аз поклатих глава и се заех с приборите на дъното на умивалника.

— Арнолд и Илайза Уивър са семейни приятели. Илайза е болна. — Замълчах за миг, припомняйки си я в болничното легло, което господин Уивър беше поставил в трапезарията им. — Тежко болна.

— Господи, бейби, съжалявам — прошепна той.

— Аз… — Погледнах го и му подадох няколко изплакнати вилици. — Неприятно бе да я видя такава. Някога беше толкова жизнена. — Отново насочих вниманието си към умивалника и затърсих още прибори. — А господин Уивър я обожава. И никога не го е крил. Винаги съм го намирала за очарователно. А сега толкова страда.

— Адски кофти, Джоузи — промълви той.

— Така е — съгласих се и без да го поглеждам, му подадох още чисти прибори. — Говорих с господин Уивър. Взел си е отпуск от кантората, но е партньор и никак не е лесно. Успях да го убедя да ми позволи да отивам за по няколко часа всяка сутрин, докато съм в Магдалийн. Каза, че госпожа Уивър е уморена от това, да общува предимно с медицински сестри — през деня приятелките й са на работа, но докато съм тук, аз съм свободна. Така че ще прекарвам по няколко часа с нея, докато той отскача за малко до офиса.

Джейк не каза нищо.

Нито пък пое приборите, които му подавах и от които капеше вода, затова го погледнах и видях, че се взира в мен, без да помръдва.

— Какво не е наред? — попитах.

Той поклати глава и пое приборите.

— Много мило от твоя страна да го направиш, миличка.

Аз свих рамене и отново насочих вниманието си към сапунената вода.

— Те харесваха баба.

— Очевидно харесват и теб.

Така бе и на мен ми беше приятно. Никак не ми беше приятно обаче, че страдат по този начин.

— Е, колко дълго ще останеш в Магдалийн? — попита той, когато не казах нищо.

— Не знам — отвърнах.

И наистина беше така.

Все още не се бях обадила на тръжната къща. Не се бях свързала и с агент по недвижимите имоти. Дори не бях започнала да преглеждам нещата на баба.

Онова, което бях свършила днес, след като реших какво да е менюто, отидох в града, купих продуктите и посетих семейство Уивър, бе да облека най-малко хубавата си блуза, да нахлузя гумените ботуши на баба и да се хвана на работа в градината й, за да я подготвя за зимата. Не знам кой я беше засадил, тъй като баба вече не можеше да работи в нея, но макар да имаше по-малко неща, отколкото растяха, докато тя се грижеше за нея, си личеше, че това лято някой се беше трудил тук.

Освен това си бях отбелязала наум, че трябва да отида в мола, за да си купя дрехи, които да са подходящи за подобни занимания.

А после се бях разтревожила, че си го бях отбелязала, защото в това нямаше смисъл.

В бъдещето ми нямаше занимания с градинарство.

Защо тогава да си купувам дрехи за това?

— Накъде клониш? — попита Джейк, докато вадех запушалката на мивката, за да накисна тенджерите.

— Трябва да бъда в Рим — отвърнах.

— Кога?

Кога, наистина?

Хенри бе излетял днес, така че най-добрият избор би бил утре.

Само че това беше невъзможно.

И колкото и да беше странно, мисълта как си събирам багажа и се качвам на поредния самолет, за да прекарам часове наред като пленница на борда му, а след това се отправям към поредния хотел, та дори и той да се намираше във великолепието, което представляваше Рим, не ми се струваше особено привлекателна.

— Трябва да бъда в Париж — продължих, говорейки на себе си, без да си давам сметка, че в думите ми няма смисъл.

— Какво? — попита Джейк.

— Или пък мога да се присъединя към Хенри в Сидни.

Работата в Сидни беше чак след месец.

Само че аз не мислех за Сидни, макар да го обожавах.

Не, по-скоро си мислех, че бих могла да се присъединя към Хенри, когато се върне за почивка в Лос Анджелис.

Почивка, до която оставаха три месеца.

— Джоузи… какво?

Обърнах се към него и го погледнах право в очите.

— Бостън Стоун беше тук вчера.

Силата на присъствието му отново се разпростря и се нагорещи, макар че очите му се присвиха, а гласът му се понижи до странно (и някак смущаващо) злокобен шепот.

— Какво е направил?

— Иска да купи Лавандуловата къща — обясних аз.

— Аха — обади се Итън откъм масата. — Иска, ама Лиди му каза да иде да се хвърли в Атлантическия океан.

— Не каза това — възрази Амбър с авторитета на по-голяма сестра. — Каза му, че ще стане само през трупа й.

Усетих как стомахът ми се свива, когато въздухът отново натежа, а Итън стрелна сестра си с остър поглед.

— Можеш ли изобщо да бъдеш по-тъпа, Амбър! — сопна се той, но гласът му трепереше лекичко.

Не беше нужно да й казва, че бе постъпила глупаво. Амбър ме гледаше, а лицето й бе пребледняло.

— Съжалявам, Джоузи — меко каза тя.

Прекрасно.

Сега и децата ме наричаха Джоузи.

— Няма нищо — уверих я сковано и отново насочих вниманието си към тенджерите и тиганите.

Пуснах чешмата, за да напълня тигана от картофите с топла вода, ала ръката на Джейк се вдигна след моята и я спря.

Аз отново го погледнах.

— Какво му отговори? — попита той.

— Казах му, че не съм готова да го обсъждам с него, при положение че се появи без предупреждение само пет дни след като изгубих баба си.

— И ще се приготвиш ли да го обсъдиш?

— Не — поклатих глава аз.

Отговорът ми учуди и мен самата, защото до този миг все още не бях взела решение.

Ала наистина го мислех.

— Значи, ще задържиш къщата? — попита Джейк.

— Много ясно — отвърна Итън вместо мен и аз го погледнах през рамо. — Лиди твърдеше, че единственият човек, който обича Лавандуловата къща повече от нея, е Джоузи и тя никога няма да позволи къщата да отиде при чужди хора.

При тези думи аз сложих мокра ръка на ръба на умивалника и си поех дълбоко дъх, а умът ми изведнъж се изпразни.

— Бейби? — чух гласа на Джейк, но не казах нищо. Миг по-късно усетих допира на топла ръка върху врата си, а гърдите на Джейк изпълниха погледа ми. — Джоузи? Добре ли си?

Аз го погледнах.

— Единственият човек, който обича Лавандуловата къща повече от баба, съм аз и никога няма да допусна къщата да отиде при чужди хора — прошепнах. — Така че, да, отговорът на въпроса ти е, че ще я задържа.

Това също беше решение, което взех в мига, в който го изрекох.

Решение, на което възнамерявах да удържа.

Само дето нямах представа как.

Нито пък защо.

Лавандуловата къща не се вместваше в живота ми. Не можех да оставя една голяма къща празна, докато аз обикалям света.

Не можех също така и да се откажа от нея.

Никога.

Никога.

След моята смърт тя, разбира се, щеше да „отиде в чужди ръце“, при положение че нямах деца и на моята възраст никога нямаше да имам.

Ала дотогава тя щеше да остане моя.

— Супер! — провикна се Итън и аз се сепнах, насочвайки отново вниманието си към Джейк, който бе приковал настойчив поглед в мен, а ръката му все още почиваше на шията ми. — Знаех си — продължи Итън. — Това означава, че ще продължим да идваме, само дето сега Джоузи ще ни готви.

— Аха — отвърна Амбър не чак толкова ентусиазирано, но разбира се, едва ли беше възможно някой да бъде по-ентусиазиран от Итън.

— Бейби — повика ме Джейк и аз кимнах, за да му покажа, че го слушам. — Добре ли си? — попита тихо.

— Не — признах си незнайно защо.

Той се вгледа изучаващо в мен.

А след това каза, още по-тихо отпреди:

— Ще говорим. Утре. Без децата.

И отново, без сама да знам защо, аз кимнах в знак на съгласие.

Ръката му ме стисна лекичко.

— Иди да си сипеш още вино и се отпусни. Аз ще довърша съдовете.

— И сама мога да ги довърша.

— Бейби. — Той отново ме стисна лекичко, макар и малко по-силно от преди, и се наведе към мен, понижавайки глас: — Какво казах?

Това ме изненада. Беше неуместно арогантно и властно.

Още по-учудващо бе, че се улових как кимам и се плъзвам покрай него, за да направя точно това, което той неуместно властно ми каза да направя.

Което означава, че прекарах следващите петнайсет минути, преди да се оттеглим в дневната, за да погледаме телевизия, посръбвайки вино на кухненската маса. Но не и преди да донеса телефона си, за да проверя с калкулатора (изобщо ме нямаше по математика) отговорите на Итън на домашното му по умножение.

Имаше един грешен отговор от трийсет.

Което означаваше, че беше и умен, освен дето беше забавен и сладък.

Нещо, в което се убедих за пореден път, когато го накарах да опита грешната задача още веднъж и той започна да смята на пръсти, мърдайки безмълвно устни.

Което, реших аз, беше просто очарователно.

 

 

Беше към края на вечерта. Стояхме до пикапа на Джейк и казвах на Амбър, която бях снимала малко по-рано, след като се беше измила с моя гел за лице:

— Ще съобщя на баща ти, когато Жан-Мишел ми отговори — уверих я, макар че щях да изпратя снимката й чак утре, тъй като той беше в Ню Йорк и би било грубо да го безпокоя толкова късно.

— Окей — измърмори тя.

— Много ми беше приятно да се запознаем.

— И на мен — измърмори тя отново и като помаха неловко, се отправи към пикапа.

В същия миг Итън се втурна напред и отново ме прегърна през кръста, ала този път аз сложих ръка на рамото му и го стиснах лекичко, преди да се отдръпне.

— Страшно готино беше, че се запознахме, а яденето беше же-сто-ко! — заяви той.

— Радвам се, че мислиш така. Беше ми много приятно да се запозная и с теб — отвърнах аз.

Той ми отправи широка усмивка, помаха и забърза към пикапа.

Джейк зае неговото място и заяви:

— Беше хубава вечер.

Наистина беше така и изглежда, че се бе харесала на всички ни.

Аз кимнах.

— В девет часа утре. Да се видим в „Бараката“.

Аз го зяпнах като втрещена.

Бях втрещена, защото „Бараката“ беше, ами… барака. Намираше се на кея и макар да бях чувала за нея и знаех, че баба понякога ходеше там, я бях виждала и тя беше, ами… ужасна.

— „Бараката“? — повторих и Джейк се усмихна.

— „Бараката“, Готина — беше странният му отговор, тъй като нямах никаква представа защо добави „готина“ накрая. — В девет.

— Аз, ъъъ… защо не ти приготвя нещо за закуска? — предложих аз.

— Би могла, но ако го направиш, няма да мога да те открехна на омлетите им с морски дарове, които са толкова страхотни, че ще ти вземат ума. А и искам да се съсредоточиш върху това, да ми кажеш какво точно става зад тези сини красавци, а не да приготвяш закуска.

Сини красавци?

За очите ми ли говореше?

Само от мисълта за това стомахът ми отново се сви.

— Така че — девет часа. „Бараката“ — нареди той.

Аз въздъхнах, но се съгласих:

— Окей.

Той ме дари с още една усмивка, наведе се, за да ме целуне по бузата, а после, отдръпвайки се едва на сантиметър, прошепна: — Благодаря ти за приятната вечер.

— За мен беше удоволствие.

Дори на приглушената светлина на външните лампи, видях как очите му проблеснаха развеселено, преди да поклати глава и да се отдалечи с думите:

— Чао, бейби.

— Ъъъ… чао — отвърнах аз, гледайки го как се качва в пикапа, а после помахах на Итън, който ми махаше от задната седалка.

Прибрах се в къщата чак когато колата потегли с ръмжене по алеята.

Почувствах го едва когато отидох в кухнята, за да угася лампите, а входната врата беше затворена и заключена зад мен.

Къщата бе някак странна.

Странно празна.

Никога не я бях усещала по този начин. Тъкмо обратното, дори когато бяхме само баба и аз.

Някога преливаща от живот, сега тя бе притихнала.

Самотна.

— Или пък просто ти се чувстваш така, слънчице.

Аз бях тази, която го каза, и не само фактът, че думите бяха излезли от моята уста, но и това, че бяха толкова стряскащи, така тревожещи, ме накараха да ги прогоня от ума си и да отида при ключа за осветлението.

Ала докато вървях натам, смених посоката и вместо да угася лампите, отидох до запушената бутилка вино и си налях остатъка.

Едва тогава, с чаша в ръка, угасих лампите.

И се отправих към светлата стая.