Кристен Ашли
Завещанието (10)

Глава 10
Да ми покаже как се прави

Нещо ме погъделичка по носа и аз вдигнах ръка в просъница, за да го прогоня.

Гъделичкането спря, но после се завърна и сбръчквайки вежди, аз отново махнах с ръка, за да го пропъдя.

То отново си отиде само за да се завърне за трети път, така че отново вдигнах ръка и сънливо залових нарушителя.

Не беше насекомо.

Беше ръка.

Ръка!

Отворих очи и когато погледнах настрани, видях, че Джейк е приседнал на леглото. Сложил едната си ръка от другата страна на леглото, той се бе надвесил над мен, а в свободната си ръка държеше кичур от косата ми, с който очевидно ме беше гъделичкал по носа.

Изправих се сепнато и го направих толкова бързо, че главата ми се удари в челюстта на Джейк. За щастие, той успя да пусне косата ми навреме. За нещастие, ударът беше силен и ме прониза остра болка.

Болката затихна само след миг и аз побързах да се дръпна назад, така че гърбът ми опря в желязната табла, украсена с волути^[1]. Погледнах към Джейк, който не беше помръднал, освен дето се беше отдръпнал няколко сантиметра назад.

— Съ-съжалявам — заекнах аз. — Челюстта ти добре ли е?

— Нищо й няма, бейби. Заслужавам си го, задето ти изкарах акъла.

Аз не казах нищо.

А после ми хрумна, че аз бях тази, която се извинява, макар че той бе в моята спалня рано сутринта по неизвестни причини.

Ето защо попитах:

— Ъъъ… какво правиш тук?

Той не отговори. Беше зает с това, да оглежда изпитателно главата ми.

— Джейк? — повиках го, когато това продължи известно време, и очите му се преместиха върху моите.

— Много ти отива с пусната коса, миличка — меко каза той. Никога досега не го бях чувала да говори с този тон — нисък и тътнещ. Всъщност толкова нисък и тътнещ, че оказа върху мен физически ефект. Което не беше никак хубаво, при положение че Джейк бе приседнал на леглото ми в цялата си мъжка красота. — Много добре — почти изръмжа той.

О, божичко!

— Ами… благодаря ти — прошепнах аз.

Взирахме се един в друг. На мен ми беше трудно да дишам. Какво изпитваше Джейк, не знаех.

Най-сетне си заповядах да заговоря, но единственото, което успях да кажа, бе:

— Ъъъ…

— Окей — каза той дрезгаво. Прокашля се и продължи: — Преди да отидеш у семейство Уивър, ще те заведа в залата за тренировка.

Аз примигах насреща му.

А после попитах:

— Тренировка?

— Аха — потвърди той.

— Аз… ами. — Млъкнах, защото не знаех какво да кажа.

Джейк обаче не страдаше от подобен проблем.

— Първо трябва да сложим малко храна в стомаха ти, сега ще направим това, а после идваш да тренираш с мен в залата ми.

Едва сега забелязах, че е облечен в тъмносин анцуг с широка бяла ивица отстрани и бяла риза с дълги ръкави, направена от дишаща материя, която обгръщаше плътно раменете, гърдите, ръцете и корема му.

При тази гледка устата ми пресъхна.

— Имаш ли дрехи, подходящи за тренировка? — попита той.

Въпреки че имаше много неща, които бих правила с Джейк Спиър просто за да бъда с него, като например да гледам футболен мач, похапвайки сос, направен от „Велвита“, или пък да отидем до края на света и да скочим, хванати ръка за ръка, да тренирам, не беше нещо, което бих искала да правя с Джейк… когато и да било.

Ето защо побързах да се вкопча в предложеното ми оправдание.

— Не, Джейк. Нямам дрехи за тренировка.

— Как тогава поддържаш това тяло?

— Ами ходя — информирах го аз и обикновено наистина го правех. Доста често, обикновено след вечеря. Напоследък не го бях правила, защото не следвах обичайния си режим, но то бе нещо, което ми харесваше и освен това ми помагаше да бъда активна и енергична през целия ден.

— Днес само едното ходене няма да е достатъчно — заяви той.

— Боя се, че нямам облекло за това, Джейк.

Той се ухили широко, наведе се към пода до леглото и до ушите ми достигна шумолене. То продължи и когато той се изправи и метна в скута ми найлоново пликче, пълно с дрехи.

— Миналата година на Амбър й щукна, че иска да влезе във форма. Всъщност просто си търсеше още един повод да си купи дрехи. Така че го направи. Смятам, че това, което ще откриеш в торбата, ще ти стане, и се съмнявам нещо от него да е било носено дори един път.

Аз погледнах към нежеланата торба в скута си и това се оказа грешка.

Беше грешка, защото ръката ми ме сграбчена, също като торбата, и тъй като не внимавах, това ме изненада. Джейк метна плика на леглото до мен и ме дръпна за ръката, така че нямах друг избор, освен да се изправя.

Когато станах, го погледнах и видях, че е свел очи към мен… което означаваше, че е свел очи към… нощничката ми.

Аз също погледнах надолу, към тъмносинята коприна с простичък корсаж и дълбок подгъв от нежна опушено сива дантела.

— Мамка му, Готина. — Гласът на Джейк прозвуча като преди малко и когато вдигна очи, видях върху лицето му необикновено изражение, което би могло да бъде неудоволствие или пък колкото и да беше странно, остра болка.

— Не ти ли харесва? — попитах глупаво, защото нямаше значение дали Джейк харесва нощниците ми, или не. Никога нямаше да имам възможността да облека една от тях за него с онази цел, за която бяха създадени те.

При тези думи очите му се впиха в моите и той отвърна:

— Бейби, ако някой мъж ти каже, че не харесва тази нощница, той или е гей, или лъже.

Нямах представа как да реагирам на това, просто почувствах облекчение (както и други неща), че харесва нощничката ми.

Той пусна ръката ми и нареди, отправяйки се към вратата:

— Обличай се.

Опитах се да открия някакво извинение, за да не отида да тренирам с него, или поне да си спечеля малко време, за да намеря такова. Това обаче не беше никак лесно, защото бях напълно запленена да гледам как раменете му се движат под тясната риза, докато той се отдалечаваше с ленива стъпка.

Най-сетне обаче ми хрумна едно и аз извиках след него:

— Нуждая се от кафе, преди да мога да правя каквото и да било сутрин, Джейк.

— Ами тогава е истински късмет, че на нощното ти шкафче има една чаша.

Погледнах натам и видях чаша кафе, черно, както го бях пила в „Бараката“.

Трябваха ми мляко и подсладител.

Преместих очи към найлоновото пликче и открих, че съм странно заинтригувана да разбера какви спортни дрехи си беше избрала Амбър.

Ето защо реших да прегледам съдържанието му, преди да отида да си приготвя кафето.

Десет минути по-късно се намерих в гореспоменатото облекло (черен клин до средата на прасеца с тънка лавандулова ивица отстрани, впито лавандулово потниче с вграден спортен сутиен и кръстосващи се на гърба презрамки, доста привлекателно яке с цип и набор в долния край и по ръкавите, както и обшивка, която тръгваше от задния ръб и минаваше по раменете; към всичко това бях добавила обувките си за джогинг).

Облечена по този начин, поех надолу, за да приготвя кафето си.

Ала го носех в термочаша.

 

 

— Каква искаш, Готина?

Откъснах очи от витрината, на която бяха изложени понички, и погледнах застаналия до мен Джейк.

— Ядеш понички преди тренировка?

— Не всеки път, но понякога го правя, за да си напомня защо тренирам — отвърна той.

Беше абсурдно, но трябваше да призная, че по един абсурден начин в него имаше логика.

— Джоузи, трябва да отивам в залата, за да отворя — подкани ме той. — Какво искаш?

Отново погледнах към витрината. Имаше голям избор, а поничките са си понички. Невъзможно е да решиш просто така, когато става дума за понички.

— Ъъъ… — измърморих аз.

— О, по дяволите — измърмори Джейк, а после се обърна към продавача и повиши глас: — Две „Бостън крем“. Две глазирани. Две канелени плитки. Две с кленова глазура. Две с шоколадова глазура. Две със закваска.

— Имаш ги — увери го продавачът и мина отзад с картонена кутия в ръка.

— Необходимо ли е да вземем такова количество понички? — попитах аз и Джейк ме погледна.

— Необходимо е да отворя залата, така че е необходимо да те накарам да се размърдаш, така че, да. Ще имаш избор. А момчетата ще се погрижат за онова, което остане.

— О.

Той наклони глава към термочашата, която все още носех със себе си, стискайки я като спасително въже, макар че заведението, в което бяхме влезли, предлагаше кафе. — Искаш ли да ти го стоплят?

Абсолютно.

Кимнах.

Крайчетата на устните му подскочиха и той отново погледна към продавача.

— Освен това момичето ми има нужда да претоплите ей това.

Момичето му.

О, господи.

— No problemo — отвърна продавачът и постави кутията с понички на плота пред нас.

Аз получих претопленото си кафе.

Джейк поръча ново за себе си.

Аз изядох една от поничките „Бостън крем“ в пикапа му, на път към спортната зала.

 

 

— Така, а сега — скачане на въже — нареди Джейк и аз го зяпнах.

Поничката беше изядена, термочашата с кафето ми стоеше на една поличка до нас, а аз го зяпах.

Както можеше да се очаква, повърхностният оглед, който бях направила на залата от колата си в един мрачен ден, съвсем не беше достатъчен. Разбрах го още щом влязохме пред задния вход преди десет минути и аз се огледах наоколо, сваляйки си палтото, докато Джейк обикаляше, за да запали осветлението и да отключи предния вход.

Беше много по-голяма и „голяма“ в случая означаваше грамадна.

Имаше не два, а три боксови ринга.

Имаше също така значителен брой уреди. Освен това няколко стъпала в дъното отвеждаха до офис със стъклени стени, от който се виждаше цялата зала. Зад него имаше врати, надписите на които описваха какво се крие зад тях: Съблекалня, Уреди и Склад.

И най-сетне, по стените на самата зала, изрисувани с големи букви, имаше различни цитати.

„Животът е като боксов мач. Губиш не когато паднеш, а когато откажеш да се изправиш.“

„Шампионите не се раждат в спортната зала. Те се раждат от нещо, което имат дълбоко в себе си — желание, мечта, идеал. Трябва да притежават и умението, и волята. Ала волята трябва да бъде по-силна от умението.“ — Мохамед Али

„Мога да те науча как да се боксираш. Мога да ти покажа всяка техника и всеки трик, който знам, ала не мога да те направя боец. Това идва отвътре и е нещо, което никой друг не може да ти даде.“ — Джо Луис

И онова, което ми хареса най-много:

„Невъзможно“ е просто голяма дума, използвана от малки мъже, за които е по-лесно да живеят в света, в който се родили, отколкото да открият в себе си силата да го променят. Невъзможното не е факт. То е мнение. Невъзможното не е изявление. То е предизвикателство. Невъзможното е потенциал. Невъзможното е временно. Невъзможно е нищо. — Мохамед Али

Нямах обаче време да споделя с Джейк, че според мен бе много умно да сложи тези цитати по стените, защото той взе кафето ми, постави го настрани и ми даде въже за скачане. Забелязах, че в ръцете си държи още едно.

И тогава ми нареди да го използвам.

— Искаш да скачам на въже? — попитах аз.

— Трябва да загрееш — информира ме той. — Освен това трябва да стопиш калориите от поничката.

Аз отново го зяпнах, а после попитах:

— Като скачам на въже?

— Бейби, малко неща изгарят повече калории от скачането на въже. Освен това тренира сърцето, повишава издръжливостта и подвижността и упражнява цялото тяло.

— Скачането на въже? — не можех да повярвам аз.

Той се ухили насреща ми и нареди:

— Просто го направи, Джоузи.

Изгледах го изпитателно в продължение на един дълъг миг, след което приготвих въжето и започнах да скачам, първо с единия крак, после с другия, както се бях научила преди десетилетия в училищния двор.

Джейк ме зяпна в краката с усмивка, а после вдигна очи към лицето ми, все така широко усмихнат.

Гласът му, когато проговори, трептеше развеселено.

— Спри.

Аз спрях.

— А сега гледай.

Аз се подчиних, а той започна да скача на въже, ала не като мен. Сигурна бях, че устните ми се отвориха удивено, когато въжето започна да се движи толкова бързо, че свистеше във въздуха, а той скачаше на възглавничките на стъпалата си, като ги вдигаше само на два-три сантиметра от земята — ту едното, ту другото, ту и двете едновременно.

— Е, можеш ли да направиш същото? — попита, когато най-сетне спря.

— По никой начин — отвърнах откровено, защото не… можех. Като нищо можех да се убия и изобщо не преувеличавах. Аз, въже, скорост и скачане не беше добра комбинация. Напълно бях сигурна в това.

Джейк отново се усмихна и заяви:

— Готина, не е толкова трудно.

— Джейк, не може да ти е убягнало, че не съм най-грациозната жена на света — изтъкнах аз.

Или човешко същество. Или изобщо създание с крака.

Това обаче не го добавих.

— Да, на токчета — отвърна той.

— Не само на токчета — настоях аз.

— И кога точно не си на токчета? — попита той.

— Тази сутрин, когато се блъснах в челюстта ти, например.

— Аз те стреснах.

Така беше.

— Опитай — насърчи ме той.

И именно тогава усетих, че си задавам въпроса как така съм в спортните дрехи на Амбър, с поничка в корема си и далеч по-малко кофеин, отколкото ми беше необходим, за да посрещна деня, застанала насред спортната зала на Джейк Спиър в седем и петнайсет сутринта, обмисляйки идеята да рискувам живота си, като скачам на въже за него.

Очите ми се плъзнаха по впитата му тениска и ето че имах своя отговор.

Така че оправих въжето си и започнах.

Първият скок мина добре, при втория въжето се закачи за глезена ми и ме препъна.

— Изправи се и опитай отново — каза Джейк и започна да скача.

Аз си поех дълбоко дъх и опитах отново.

На третото скачане пак се оплетох.

— Отново — нареди Джейк, без да престава да скача.

Аз го изгледах и опитах отново.

Десет секунди по-късно се препънах.

— Не се отказвай, бейби — насърчи ме той.

Въздъхнах и опитах за пореден път, препънах се, опитах и отново се препънах.

Джейк спря да скача и аз го погледнах.

— Окей — заяви той, а гласът му отново трептеше развеселено. — Пробвай да скачаш като на детската площадка. Не е толкова бързо, но все е нещо, а трябва да те разгреем.

— Чувствам се страшно глупаво — измърморих аз, навеждайки очи, и се приготвих да започна отново, като момиченце на детската площадка, докато до мен Джейк го правеше по мъжкарския си боксьорски начин, ала в този момент пръстите му се обвиха около ръката ми и я спряха.

Вдигнах очи в същия миг, в който пръстите на другата му ръка се обвиха около челюстта ми, и видях, че бе дошъл съвсем близо до мен.

Съвсем близо.

— Изобщо не си глупава — прошепна той. — Никога не би могла да бъдеш. Ти си невероятно изискана, от главата до петите. Освен това си непохватна. Не му се съпротивлявай, бейби, защото е адски сладко и защото това си ти. Ако се научиш да се приемаш такава, каквато си, да се смееш на малките си чудатости, вместо да ги мразиш, да покажеш на света всичко, което си, без да се опитваш да криеш неща, които не са дори съвсем мъничко непривлекателни, това те прави още по-привлекателна. Ти притежаваш много. Приеми го с отворени обятия и го покажи на света, и никой няма да може да ти устои.

Сърцето ми биеше лудешки (и то не беше заради упражнението), когато избъбрих:

— Много си мил.

— А ти си много сладка — отвърна той мигновено и се ухили широко. — И дори по-сладка от обикновено, докато стоиш в боксова зала и скачаш на въже като малко момиченце. Така че отдай му се изцяло, Джоузи.

Думите му бяха толкова прекрасни и ме накараха да се почувствам толкова невероятно, че не бях в състояние да сторя нищо друго, освен да кимна. След всички години, в които баба ми беше повтаряла същото, а аз не го възприемах, щях да го направя. Заради Джейк.

Заради Джейк, уви, имах чувството, че бих направила всичко.

За съжаление, той ме пусна и се отдръпна назад, за да започне отново да скача на въже.

Аз сторих същото и продължих да го правя известно време, без въжето да се оплете около глезените ми и без никакви други грешки, и изведнъж си дадох сметка, че всъщност е забавно.

В този миг телефонът в офиса иззвъня.

Джейк спря да скача и ме погледна:

— Продължавай в същия дух, Готина. Спри само ако усетиш, че не ти достига въздух.

Кимнах и той се отправи към офиса в същия миг, в който вратата зад гърба ми се отвори.

Без да спирам да скачам, съсредоточена, за да не се препъна, аз погледнах назад и видях як мъж в спортни дрехи, преметнал спортен сак през рамо. Беше около пет сантиметра по-нисък от Джейк (държа да отбележа, че и така си оставаше достатъчно висок) и имаше тъмнокестенява коса, оформена в къса привлекателна подстрижка. Беше наистина мускулест и макар мускулите му да бяха големи, не бяха така подчертани, колкото на Джейк.

Очите му, докато прекрачваше в залата, бяха приковани в мен, усмивка подръпваше устните му.

Аз продължих да скачам на въжето, отдавайки му се изцяло, както бе казал Джейк, и докато мъжът се приближаваше, видях, че не му приличам на глупачка. Не и ако бях разчела правилно погледа в очите му.

— Здрасти — поздрави той, спирайки наблизо (макар и не прекалено наблизо, защото въжето все още се въртеше).

Имаше прекрасни сини очи.

— Добро утро — отвърнах, без да преставам да скачам.

Погледът му се плъзна по тялото ми, преди да се върне към очите ми.

— Една от новите в лигата ли си?

— Тъй като не знам какво означава това, отговорът ми е „не“ — отвърнах аз и усмивката му стана още по-широка.

— Боксьорка — обясни той.

— В такъв случай, да, отговорът ми е „не“ — потвърдих аз.

— Радвам се да го чуя, защото никоя боксова ръкавица не трябва дори да се доближава до лице като твоето.

Тъй като бях съгласна, че никаква боксова ръкавица не би трябвало да се доближава до лицето ми, и понеже смятах, че това е необикновен, но много мил комплимент, аз не казах нищо.

— Казвам се Мики — представи се той, все така усмихнат.

— Джоузефин.

— Приятно ми е да се запознаем, Джоузи.

— И на мен.

— Моля те, кажи ми, че Джейк е решил да включи занимания по аеробика в програмата на залата и че ти си инструкторката — примоли се той шеговито.

— Уви, налага се да попаря надеждите ти — отвърнах и той избухна в изключително привлекателен смях, преди да попита:

— Ами при положение че тази зала е само за боксьори, искаш ли да ми кажеш какво правиш тук, скачайки на въже?

— Тя е с мен — долетя иззад гърба ми.

Джейк.

Мики премести очи към него и аз погледнах през рамо (да, без да преставам да скачам).

— Можеш да спреш, Готина — каза той и аз спрях.

— Да не би залата да има нова политика? — попита Мики, когато Джейк се приближи и застана близо до мен.

— Аха. Политиката е, че тъй като мястото е мое, мога да пускам в него, когото си поискам — отвърна Джейк.

— Е, в случай че те интересува моето мнение, одобрявам избора ти — уведоми го Мики и аз го погледнах с усмивка.

И усетих, че Джейк застана още по-близо до мен.

— Ще дойдеш ли на мача в събота вечерта? — попита ме Мики.

— Кой мач?

— Лигата за възрастни — обясни той и по тона му си личеше, че според него това напълно отговаря на въпроса ми, само че не беше така.

— Моля?

— Лигата за възрастни — повтори Джейк думите на Мики и аз го погледнах. — Двамата с Мик принадлежим към лига за възрастни. Мачовете са в събота вечерта.

Интересно.

— Всяка седмица? — попитах аз.

— Не можем да се боксираме чак толкова много, Готина — отвърна той. — По един мач на месец. Три рунда.

— Ако искаш да дойдеш, ще ти оставя билети на гишето — предложи Мики и аз се обърнах към него, но преди да успея да отговоря, Джейк заяви:

— Ако иска да дойде, аз ще се погрижа.

Аз погледнах.

— Ти имаш три деца и Диди, за които да мислиш. Аз ще се погрижа за нея — каза Мик и вътрешностите ми се свиха.

Диди?

Коя беше Диди?

— Ди я няма, Мик. — Гласът на Джейк беше тих и колкото и да беше странно, смразяващ. — И ти го знаеш — довърши той и това прозвуча още по-смразяващо.

Вътрешностите ми се отпуснаха.

— Събирате се и късате вече две години, Джейк — отбеляза Мики.

Вътрешностите ми отново се сгърчиха.

— Разделихме се преди пет месеца, Мик. — Гласът на Джейк си оставаше все така тих, но сега бе някак напрегнат.

— Аха — измърмори Мик и думата бе странна смесица от предизвикателство и недоверие.

Не бях съвсем сигурна какво се случва. Знаех само, че е опасно и че единствено аз мога да го предотвратя.

Така че направих точно това, като се обърнах към Джейк с думите:

— Смятам, че вече разгрях, Джейк. Може ли вече да се пробвам с някоя боксова круша?

Джейк сведе очи към мен и аз видях, че лицето му също е напрегнато, особено силната му квадратна челюст.

Господи.

Тя се отпусна, но само мъничко, когато отговори:

— Да, бейби. Ще ти покажа как да работиш с чувала, а после ще довършим с бързата круша.

Нямах идея какво е това, но въпреки това казах:

— Отлично.

— Да вървим — нареди той, след което ме подкара, като сложи ръка на кръста ми и ме побутна лекичко.

Аз се размърдах.

— Чао, Мик — подхвърли Джейк през рамо.

— Чао, Джейк — отвърна Мик, а после добави, очевидно обръщайки се към мен: — Ако решиш да дойдеш на мача, ще се погрижа да ти запазят билет, Джоузи.

Джейк издаде сърдит гърлен звук, който, като всичко у него, беше привлекателен. Изключително привлекателен.

Макар и обзета от подобни мисли, аз отвърнах:

— Благодаря, Мики. Радвам се, че се запознахме.

— И аз — чух го да казва, тъкмо когато Джейк ме спря пред дълга цилиндрична торба.

Реших, че най-добрият подход в случая беше да прекратя разговора с Мики и да насоча цялото си внимание към Джейк.

Той все още изглеждаше раздразнен. Ужасно. Освен това беше вперил очи в боксовия чувал така, сякаш искаше да го изтръгне от веригите и да го метне през прозореца.

За да му попреча да го направи, аз казах:

— Много добре. А сега какво?

Той сведе очи към мен и макар да му отне няколко секунди, изражението му се проясни и по устните му пробяга усмивка.

— Готова ли си да сриташ задника на този чувал?

— И ритане ли е включено? — попитах учудено.

Знаех, разбира се, че подобни чували се използват по този начин, но обикновено при други спортове, не в бокса.

— С начина, по който ще го използваш — да.

Аз погледнах чувала и си помислих, че може би щеше да бъде забавно.

— Прекрасно! — заявих с усмивка и отново се обърнах към Джейк.

Най-сетне лицето му се проясни напълно и той се усмихна в отговор.

— Окей, Готина. Нека ти покажа как се прави, а после е твой ред.

При тези думи той ме побутна лекичко назад и започна да „ми показва как се прави“.

И в този миг, докато го гледах, аз разбрах, извън всякакво съмнение, защо бях позволила да ме издърпат престъпно рано от леглото и да ме завлекат в някаква боксова зала.

Разбрах и че утре ще оставя да се случи съвсем същото.

Както и вдругиден.

И деня след него.

Докато имах възможността да гледам как Джейк „ми показва как се прави“.

 

 

Въпреки че нямаше нужда, когато ме откара вкъщи след тренировката, Джейк не само ме изпрати до вратата на Лавандуловата къща, но и влезе заедно с мен.

Чувствах се странно, тъй като бях потна, а аз никога не се потях. Освен това тялото ми беше изтощено, а то никога не се изтощаваше, освен ако денят ми не се беше проточил, или пък вечерта включваше танци. На всичкото отгоре носех необичайни за мен дрехи и това още повече ме объркваше. Изборът на Амбър беше прекрасен, но това не бях аз.

Така че когато Джейк затвори вратата и се обърна към мен, доста поразтърсена след тази сутрин, която бе започнала с Джейк, събудил ме, като ме гъделичкаше по носа с кичур от косата ми, и бе завършила с двамата облени в пот (уви, не по начина, по който бих си избрала, но и този далеч не беше лош, особено докато гледах Джейк да го прави), усетих, че ме обзема непреодолимо желание да се приближа до него. Да обвия ръце около врата му. Да притисна влажното си тяло в неговото, а после да впия устни в неговите.

За щастие, Джейк проговори, преди да съм се поддала на този порив:

— Наказанието на Амбър изтече. Все още ли си навита да гледаш Ит този следобед?

Аз го зяпнах изненадано.

Наистина ли беше минала цяла седмица, откакто бяхме говорили за това?

Да, беше.

— Разбира се — отвърнах.

— Свършва училище в три без петнайсет. Ще пусна съобщение на Амбър, за да й кажа, че е свободна.

Аз кимнах.

— Имам да свърша куп неща и в залата, и в клуба — продължи той. — А и детската лига отново започва, така че и там имам да върша разни неща. Може ли да остане с теб и за вечеря?

Да вечерям с Итън.

Би ми било наистина приятно.

— Разбира се.

— Много би ми помогнало, Готина — призна той.

— Итън е чудесна компания, така че изобщо няма да е проблем, Джейк — уверих го напълно искрено.

Той се ухили широко и каза:

— Ще мина да го взема към седем и половина.

Хмм.

Поредната ранна вечеря.

Е, какво да се прави.

— Окей.

— А утре вечер отиваме на мач — заяви той.

— Моля? — примигах аз насреща му.

— Петъчната училищна среща. Ти, аз и Итън сме там.

Сърцето ми изпърха в гърдите, и то не заради перспективата да гледам училищен футбол.

— Звучи забавно — излъгах отчасти, защото футболът вероятно щеше да ме отегчи до смърт.

Да бъда с Джейк обаче, беше нещо съвсем различно.

Както и да знам, че ще прекараме още време заедно.

Той отново се ухили и дойде по-близо.

Сърцето ми отново изпърха.

— Ти ще прибереш Ит от училище, а по-късно аз ще мина да ви взема. Ще си донесем и храна.

Насилвайки се да говоря нормално, аз попитах:

— Амбър и Конър няма ли да дойдат с нас?

— Амбър ще отиде с приятелите си. Конър ще отиде или с някое от момичетата си, или с приятели. Те са гимназисти. Не излизат със стареца си. Само че старецът им ходи на мачовете, за да ги държи под око, особено Амбър, която вероятно ще се натиска под трибуните, правейки неща, за които, ако си помисля дори за една наносекунда, вътрешностите ми се връзват на възел, а в устата си усещам кисел вкус, така че се опитвам да не мисля за тях. Безуспешно.

— Тя… ами… — започнах аз предпазливо и довърших: — разпусната ли е?

— Надявам се, че не — отвърна Джейк незабавно и звучеше, като че наистина го мисли. — Но й се иска да бъде популярна, да я харесват, иска момчетата да я забелязват, а онзи неин Ноа е в последния курс и заедно с Кон си делят славата на най-готините типове в гимназията. Той е баскетболист, при това много добър, така че не играе футбол, но ходи на мачовете. Като се има предвид, че Амбър иска всички тези неща, сега, когато най-сетне го е докопала, при положение че му хвърли око още от първата си година в гимназията, всичко може да се случи.

Изобщо не се учудих, че Конър е „най-готиният тип“ в гимназията. От личния си опит в това отношение (а доколкото разбирах, то важеше и до днес) знаех, че тази титла обикновено се падаше на някой спортист.

— Конър тренира ли някакъв спорт? — попитах аз.

— Боксира се, като баща си.

— И добър ли е? — продължих да разпитвам.

— В сегашната си лига не е губил мач от три години — заяви Джейк, без дори да се опитва да скрие гордостта си.

И ето я причината Конър да бъде „най-готиният тип“ в гимназията.

Аз се усмихнах широко на Джейк.

— Браво на него.

Той се ухили в отговор.

— Заслужил си го е. Видя ли онези цитати по стените в залата?

— О, да — кимнах аз. — Мислех да спомена, че са страшно вдъхновяващи и че според мен е страшно умно да ги напишеш по стените си.

Усмивката му стана още по-широка.

— Радвам се, че мислиш така, Готина, но тези цитати — Кон живее според тях. Жаден е за знание, но носи душа на боец. Започнах детската лига заради него, надявайки се да е така. Тогава той беше прекалено малък, за да участва, но когато поотрасна, се запали дори повече, отколкото се бях надявал. И сега, винаги когато не е на работа или с някое от момичетата си, е в залата.

Гледах очаровано как лицето му се променя и още по-очаровано слушах как гласът му одрезгавя, когато довърши:

— Което прави онова, което Лиди стори за мен и за семейството ми, още по-ценно, като знам, че го направи, за да мога да осигуря на момчето си място да тренира. Място, което е само мое и което един ден ще бъде негово, стига да го иска.

— Да, Джейк — отвърнах меко; от думите, изражението и гласа му отново ме обзе непреодолим порив. Ала този път поривът бе да го докосна, да взема ръката му или да положа своята върху гърдите или бузата му. Нямаше значение как, но исках да осъществя тази връзка. Която и да било от тях. Или пък всичките.

Не можех обаче да я имам, затова не го направих.

Ала го исках.

— Окей, значи, ще се видим довечера в седем и половина — каза той. — Ако искаш утре пак да отидем в залата, само ми кажи и ще мина да те взема в седем. Утре вечер ще ви взема с Ит в пет и половина. А в събота мачовете ще се състоят в боксовата арена в Блейкли. Планирани са много мачове, така че ще започнат в девет сутринта. Аз съм в тежка категория, което означава, че ще съм последен, така че моят мач ще започне около осем вечерта. Можеш да дойдеш и да гледаш колкото си искаш. На гишето ще има билет за теб.

Това „колкото си искам“ не беше кой знае колко. Дори не бях сигурна, че искам да гледам как се боксира Джейк. И определено не ми се гледаше никой друг. Вече знаех, че бих го гледала да прави практически всичко, но не изгарях от желание да видя как го удрят.

Но той като че ли искаше да отида.

Така че щях да го направя.

Кимнах отново.

— Значи, се разбрахме — промълви той и дойде още по-близо. — А сега е време да отидеш у семейство Уивър.

Аз кимнах с въздишка. Не само защото Джейк много скоро щеше да си тръгне, но и защото щях да видя Илайза Уивър, знаейки, че ще я заваря по-зле от вчера, а утре — по-зле от днес.

Джейк разтълкува правилно въздишката ми. Разбрах го, когато каза нежно:

— Винаги можеш да престанеш да ходиш.

— Ще ходя, докато господин Уивър се нуждае от мен.

Той задържа очите ми за миг, преди неговите да се стоплят по начин, който ме сгря до дъното на душата, а после беше негов ред да кимне.

След това вдигна ръка и аз се приготвих за нея, предвкусвайки, онова, което щеше да ми даде, и той не ме разочарова.

Взе лицето ми в шепата си и докосна устните си до място, което бе едва на сантиметри от ъгълчето на устата ми.

След това се отдръпна съвсем мъничко, така че, когато проговори, усетих дъха му върху устните си… от което останах без дъх.

— Доскоро, Готина — прошепна той.

— Доскоро, Джейк — отвърнах с огромно усилие и видях как очите му се усмихнаха.

При вида на усмивката в очите му, буреносно сиви на приглушената светлина в преддверието, аз почувствах как коремът ми се сви.

А после той отново се приведе към мен и устните му отново докоснаха крайчеца на устата ми, преди да добави нещо ново. Вдигна ръка от лицето ми и игриво, но нежно подръпна конската ми опашка, преди да се отдръпне и да излезе от къщата.

 

 

Часовете бяха свършили и двамата с Итън бяхме в „Пътника“.

Бях го взела от училище, или по-точно той ме беше видял в поршето ми, и само дето не получих инфаркт, виждайки го да се стрелва възторжено през улицата (без да се огледа на двете си страни, преди да го направи) и да отваря вратата на колата ми, крещейки:

— Нямам търпение да се повозя в тази страхотна кола.

И без да губи нито миг, той се покачи на седалката до мен и си сложи колана. Аз подкарах, оставяйки го да се наслади за малко на „возенето си в страхотната кола“, преди с добре премерени думи да му обясня, че винаги трябва да се оглежда, преди да пресече улицата.

— Ау! — беше неговият отговор.

Реших да го приема като знак, че ме е чул, и му разказах за плановете ни за този следобед — щяхме да направим еклери.

— Страхотно! — изкрещя той в отговор и аз се усмихнах.

Докато вървяхме между рафтовете в „Пътника“, вземайки онова, което ни беше нужно, Итън не спираше да бъбри, ала когато се отправихме към касите, видяхме да влиза Конър.

— Кон! — провикна се Итън.

Конър обърна глава и когато ни видя, се приближи с усмивка.

— Какво става? — попита, когато дойде при нас.

— Еклери, мой човек — оповести Итън.

— Страхотно, приятелче — отвърна Конър, все така усмихвайки се на малкия си брат.

— Здравей, Конър — поздравих го аз.

— Здрасти, Джоузи. — Той се обърна към мен с усмивка. — Как я караш?

— Много добре — отвърнах аз. — А ти?

— Не се давам — отговори той безгрижно и аз не можах да сдържа усмивката си при думите и тона му. — С удоволствие бих останал да си поприказваме, обаче трябва да се хващам на работа.

— Чао, брат ми — каза Итън.

— Довиждане, Конър — казах аз.

Той вирна брадичка, досущ като баща си, помаха ни, досущ като баща си, и се отдалечи.

— Амбър е истински трън в задника, обаче Кон е върхът — уведоми ме Итън и аз сведох очи към него.

— Амбър е тийнейджърка, която се опитва да открие мястото си в този свят, и е изпаднала в дълбоко заблуждение, че то зависи от това, колко момчета я намират за привлекателна и колко е популярна в училище. Брат ти е достатъчно уверен в себе си благодарение на външния си вид и вероятно на вещината си на боксовия ринг. Когато открие онова, в което блести, Амбър ще престане да бъде трън в дупето.

— Дано да е по-скоро — промърмори той.

— Дано — промърморих в отговор.

— Какво означава да си изпаднал в заблуждение? — попита той и аз му се усмихнах широко.

— Означава, че се лъжеш — обясних.

— Ясно. — Той също ми се ухили в отговор и продължи: — Ами вещина?

— Умение. Способност.

— Ясно — повтори той, все така широко усмихнат.

В този миг продавачът ми каза колко дължа.

Платих и Итън настоя да вземе два от трите хартиени плика (и той — досущ като баща си). Аз взех последния и двамата си тръгнахме.

Когато пристигнахме пред магазина, Крос Стрийт се бе оказала доста натоварена и се бе наложило да паркираме доста далеч, така че се отправихме на път с торбите в ръце, а Итън продължаваше да бърбори.

— В сладкарницата има еклери, ама се обзалагам, че твоите ще са по-хубави — отбеляза той.

— Тъй като американците често пълнят пареното тесто с подсладена бита сметана или ванилов крем, а ние ще направим creme patisserie^[2], си абсолютно прав.

— Какво е creme patisserie? — попита Итън.

— Доказателство, че има Бог — отвърнах аз.

Той избухна в смях и звукът ми хареса толкова много, да не говорим за това, че именно аз го бях накарала да се смее по този начин, че му се усмихнах и в същия миг чух:

— Джоузефин! Здрасти!

Спрях и видях, че се намираме пред колоните на пожарната. Надникнах в сенките зад лъскавата червена пожарна кола и оттам се показа Мики от спортната зала.

Този път Мики от залата не носеше спортни дрехи (които му стояха страхотно), а тъмносин панталон и светлосиня тениска с емблема над сърцето. Тъй като това беше облеклото на пожарникар, който в момента не потушава пожари, но въпреки това си остава пожарникар, те му отиваха още повече.

— Мики! — провикна се Итън.

— Здрасти, Ит — отвърна Мики с широка усмивка, която, също както си бях помислила тази сутрин, беше много приятна.

— Познаваш ли Джоузи? — попита Итън и Мики обърна усмивката си към мен.

— Запознахме се в залата тази сутрин — обясни той.

Усетих погледа на Итън върху себе си и наведох очи към него тъкмо когато ме попита:

— Тази сутрин си била в залата?

— С татко ти тренирахме заедно — споделих и Итън се ухили широко.

— Супер — заяви той одобрително.

— Искаш ли да хвърлиш едно око на пожарната, мой човек? — учудващо попита Мики и аз го погледнах.

— Сериозно? — ахна Итън.

Преди да успея да кажа и дума, Мики махна с глава към сградата и отвърна:

— Аз ще наглеждам торбите ти. Давай.

Без да се бави, Итън пусна торбите в краката на Мики и се втурна в пожарната.

Направи го толкова бързо, че се изгуби от очите ми за секунди.

Аз погледнах към Мики.

— Ъъъ… Мики, аз отговарям за Итън и не съм спокойна, когато не ми е пред очите.

При тези думи той се изви назад и се провикна:

— Ей! Джимбо! Ит е вътре. Ще го наглеждаш ли?

— Нямаш проблем! — долетя отвътре.

Мики отново се обърна към мен и отвори уста да каже нещо, но аз го изпреварих:

— Оценявам съдействието на Джимбо, но тъй като не го познавам, бих предпочела да виждам със собствените си очи какво прави Итън.

Докато свърша да говоря, устните (далеч не непривлекателни!) на Мики се бяха разтегнали в широка усмивка.

— Всичко ще е наред — увери ме той.

— Но…

— Слушай — прекъсна ме той. — Имаш ли планове за утре вечер?

Аз затворих уста.

Господи.

Нима още един мъж в Магдалийн възнамеряваше да ме покани на среща?

Бях тук едва от седмица и половина след погребението на баба в понеделник и ако Мики действително ме канеше на среща, това го превръщаше във втория мъж, направил го за толкова кратък период.

Наясно бях, че съм привлекателна. Не бях някоя красавица — бях прекарала живота си около поразително красиви хора, така че знаех какво е красота, знаех и че не я притежавам. Което не означаваше, че съм непривлекателна. Получавах достатъчно внимание и се възползвах от него, когато ми се приискаше.

Ала това беше нелепо.

А най-лошото бе, че единственият мъж, от когото исках да получа повече от достатъчно внимание, наистина го правеше, но не по начина, по който ми се искаше.

— Аз… — започнах, но Мики отново ме прекъсна:

— Защото бих искал да те заведа на вечеря в „Брийз Пойнт“.

Да, наистина ме канеше на среща.

А изборът му на място красноречиво говореше как би искал да протече тази среща.

Стана ми приятно.

Но дори и така…

— Съжалявам, Мики — казах тихичко. — С Джейк имаме планове за утре вечер.

За миг лицето на Мики придоби странно изражение и по някаква причина той погледна през рамо към пожарната, преди отново да се обърне към мен и да попита:

— Двамата с Джейк заедно ли сте?

Макар да знаех какво има предвид, въпросът му ме хвана неподготвена, най-вече защото мисълта да бъда с Джейк бе едновременно безкрайно съблазнителна и напълно невъзможна. Така че попитах глупаво:

— Заедно?

— Излизаш ли с него, миличка — поясни той.

О, как само ми се искаше!

— Не, с него сме просто приятели — споделих, без да позволя в гласа ми да се прокрадне разочарование.

Лицето на Мики се проясни и той отново се усмихна.

— В такъв случай плановете ти за петък вечер солидни ли са?

Всеки план, който включваше Джейк, беше солиден.

— Да — отвърнах.

— Окей. В събота имам боксов мач. Какво ще кажеш да вечеряме заедно в неделя?

Отворих уста, за да откажа, но после отново я затворих.

Оглеждайки го набързо, за да не се забавя с отговора, отново забелязах колко е привлекателен. Беше по-висок от мен, макар че, както обикновено, бях на токчета. Имаше много хубаво тяло. И изобщо не приличаше на Бостън Стоун. Усмихваше се често и искрено. Държанието му беше непринудено. Беше уверен в себе си, но не и арогантен. Освен това очевидно се разбираше отлично с Итън.

И най-сетне, харесваше ме и го показваше по начин, който ме караше да се чувствам добре.

— Ще ми бъде приятно, Мики — приех аз.

— Отлично — каза меко той и аз му се усмихнах. След това извади телефона от задния си джоб и все така меко попита: — Как е номерът ти, миличка?

Още един мъж, който ме наричаше „миличка“.

И този път също ми хареса.

— Ще ти се обадя по-късно — обеща и прибра телефона в джоба си. — Докога ще се грижиш за Итън днес?

— Джейк ще мине да го прибере в седем и половина.

— Ще ти се обадя след това.

— Ще ми бъде приятно — отвърнах и наистина го мислех.

Той отново ми се усмихна.

Аз му се усмихнах в отговор.

Да, определено беше много привлекателен, а усмивките му бяха искрени и всичко това ми харесваше.

Уви, чакаха ме еклери.

— По-добре да си вървя — казах с непресторено разочарование в гласа. — С Итън ще правим еклери.

Когато произнесох думата „еклери“, нещо се промени в изражението му и изобщо не беше трудно да разбера какво.

И на свой ред то промени способността на краката ми да ме държат, с други думи, те се разтрепериха и усещането беше прекалено прекрасно, за да го изпитвам, докато стоя насред улицата, пред пожарната.

— Запази ми един — понижи глас той и при този звук, както и при изплувалата пред очите ми картина, в която Мики захапва един еклер, аз си заповядах не само да се задържа на крака, но и да кимна.

След това той се обърна и изрева:

— Ит! Имаш да правиш еклери!

Няколко секунда по-късно Итън изскочи на бегом от пожарната. Мики се приближи до мен, взе торбата от ръцете ми, а после и една от тези на Итън и ни изпрати до поршето.

— Готино возило, бейби — отбеляза той, докато слагаше покупките ни отзад.

— Благодаря — отвърнах, обзета от идиотско задоволство, че му харесва.

Итън се покатери отпред, а Мики ме придружи до врата на шофьора, отвори я и заяви:

— Ще се видим в събота вечерта… и в неделя.

— Да, ще се видим.

Той отново се усмихна и затвори вратата.

Докато обръщах, за да изляза от паркинга и да се отправя към дома, усетих, че дишането ми се е учестило.

— Ще ходиш на мачовете на татко и Мики в събота, така ли, Джоузи? — попита Итън.

— Да.

— Супер — одобри той. — И аз обикновено ходя, но „Боен изтребител“ излиза утре и в събота ще съм у Джош — ще гледаме филма, а после ще спя у тях и направо… нямам… търпение.

— „Боен изтребител“? — повторих аз.

— Аха. Най-готиният филм на всички времена — заяви той.

— И можеш да го прецениш, преди да си го гледал?

— Ъъъ… Джоузи… говорим за „Боен изтребител“ — подчерта той заглавието на филма, сякаш това обясняваше всичко. Аз все така не разбирах, но освен това не бях и осемгодишно момче.

— Хубаво е, че имаш толкова вълнуващи планове за уикенда.

— Аха. Така е. Абсолютно. С Джош го чакаме от цяла вечност.

— И ето че най-сетне го дочакахте — отбелязах аз.

— Аха — съгласи се той.

— Ами Амбър и Конър, те ще ходят ли на мача на баща ти?

— Амбър по никой начин. Вече не е наказана, така че ще е на среща с Ноа, ако я покани, а ако не я покани, ще прави нещо с приятелите си и ще се цупи. Конър обикновено ходи, ама точно сега е зает да къса с всичките си приятелки, така че в събота най-вероятно ще разбива сърцето на някоя мадама.

Погледнах го изненадано, преди отново да насоча вниманието си към пътя.

— Конър къса с приятелките си?

— С всички, освен с една — обясни той. — Татко се разпореди така. Каза, че се е забавлявал достатъчно и е време да си избере една. Чух Кон да говори за това по телефона с един от приятелите си. Още не беше избрал с коя ще остане, но вече отсвири Шантай. Остават още три, докато разберем на коя ще й излезе късметът.

Това далеч не бяха най-хубавите думи, когато ставаше въпрос за разбитите сърца на млади жени, но в този момент не бях в състояние да мисля за подобни неща. Защото го бях чула да казва, че Джейк „се е разпоредил така“.

— Знаеш ли кога баща ти го е обсъдил с Конър? — попитах тихичко.

— Нямам представа. Ама Шантай я отряза по телефона в неделя.

А двамата с Джейк бяхме обсъждали Конър и приятелките му в събота вечерта. Което означаваше, че Джейк бе говорил с Конър почти веднага след това.

Почувствах нещо странно, странно и възхитително, и красиво, и могъщо да разцъфва в мен. Нещо, което ми харесваше по начин, който знаех, че бих могла да обичам. Дори не да обичам. Да обожавам. Да боготворя.

От което да се нуждая.

— Както и да е — продължи Итън и прекъсна мислите ми, вероятно за щастие, отвличайки вниманието ми от това чувство. — Надявам се да избере Ели. Тя не само е най-хубавата, но е и най-сладката. Много е срамежлива и никога не се държи така, сякаш иска да се махна, когато е у нас, като останалите. И е много готина, като е едновременно толкова хубава и толкова срамежлива. Никой, който е толкова хубав, не би трябвало да е срамежлив, ама тя е. Тя най̀ ми харесва.

След това описание и аз вече я харесвах.

— Е — заявих, докато слизах от Крос Роуд, за да поема към скалите и Лавандуловата къща, — да се надяваме, че Конър ще направи добър избор и че ще бъде внимателен, докато къса с останалите.

— Конър страшно си пада по мадамите си. Ще се държи добре — увери ме Итън и аз почувствах облекчение.

— Това е добре — казах меко.

— Надявам се, че имаш нещо адски готино за следобедна закуска, защото умирам от глад — обяви Итън и аз се усмихнах.

Редовно умираше от глад.

А аз имах цял куп готини неща за следобедна закуска.

Освен това обичах хладилникът ми да е пълен, защото редовно имах гости и те редовно споделяха масата ми.

Всъщност просто ми харесваше да имам хладилник.

И маса.

Освен това ми харесваше да знам, че този и следващия следобед Итън ще сподели Лавандуловата къща с мен, както беше правил с баба.

И най-сетне, с нетърпение очаквах да го запозная с creme patisserie.

Страшно щеше да му хареса.

А на мен страшно щеше да ми хареса да му го дам.

— Всичко, което имам, е твое — заявих.

— Страхотно — отвърна той.

Аз се усмихнах и свърнах в улицата, която щеше да ни отведе до Лавандуловата къща, мислейки си, че има право.

Да дам на Итън всичко, което имах, наистина беше страхотно.

 

 

— Сериозно? Познаваш Ди-Амант? — попита Мики в ухото ми.

Аз се усмихнах широко срещу прозореца в светлата стая; седях на прозореца, пиех чай и си бъбрех с Мики, който се беше обадил пет минути след като Джейк дойде да прибере Итън.

Джейк се бе държал по обичайния си дружелюбен, прекрасен начин. Хапнал бе един еклер, след което оповести колко му беше харесал, като ме взе в прегръдките си, обявявайки, че съм най-добрата готвачка на света и че дори при баба не е опитвал нещо по-вкусно.

Това толкова ми хареса, че ми се прииска да го накарам винаги да мисли така, като му готвя всяка вечер. А после мигновено потиснах болката, която ме обзе при мисълта, че никога няма да имам тази възможност.

Двамата си тръгнаха бързо, защото Конър бил на работа, а Амбър трябвало да се прибере скоро, след като била излязла с приятелите си след училище, и Джейк искаше да се увери, че ще си дойде навреме и ще си напише домашните.

Беше много добър баща.

Всъщност беше много добър във всичко.

— Да, познавам Амант — отговорих на Мики. — Познавам го от години.

— Той е истински гений.

Аз обичах хип-хоп и смятах, че е форма на артистично изразяване, която не се оценяваше по достойнство, така че се съгласих:

— Действително.

Думите ми бяха последвани от мълчание, а след това едно меко:

— Кефи ме как говориш, мила.

Колко прекрасно.

— Радвам се — отвърнах също така меко.

Говорехме от близо час. Разговорът беше интересен и вървеше леко. И това до голяма степен се дължеше на Мики.

От което усетих, че очаквам вечерята ни в неделя с още по-голямо нетърпение.

По време на разговора ни той бе научил много за мен, не само това, че познавам Амант.

Аз пък бях научила, че е разведен и има две деца и че дели грижите за тях с бившата си съпруга. Беше пожарникар на доброволчески начала, основната му работа беше в строителството и поставянето на покриви и се боксираше от двайсетгодишен, което означаваше, че го прави от доста време, тъй като сега беше на четиресет и седем.

По-висок от мен. Много привлекателен. По-възрастен мен. И отличен събеседник.

Наистина прекрасен.

— Кофти е, защото ми беше адски приятно да си поговорим започна той, — но утре трябва да съм в залата много рано, а после съм на работа, така че ще трябва да те оставям.

Да, наистина беше „кофти“.

Въпреки това казах:

— Добре, Мики.

— Ще те видя край ринга в събота.

Господи.

Край ринга?

Това беше много близо. Не бях сигурна, че искам да бъда толкова близо до един боксов мач.

Не го споделих с Мики обаче.

— Да, ще се видим в събота — казах вместо това.

— Нямам търпение.

— Аз също.

В гласа му се долавяше веселие, когато каза:

— До скоро, бейби.

— До скоро, Мики.

Затворих, пуснах телефона на мястото до мен, отпих от чая и се загледах в тъмната нощ, огрявана от лунната пътека в морето и блещукащите звезди в небосвода.

Седях и си мислех, че бях постъпила правилно, вземайки си почивка, за да прекарам известно време в Магдалийн, да бъда там, където се чувствах най-сигурна, в Лавандуловата къща, да опозная Джейк и семейството му, а сега и Мики. Не помнех кога за последен път бях оставала толкова дълго на едно място, без да съм постоянно заета с работа и вечери, и партита, и телефонни обаждания, и имейли, и графици, и уреждане на срещи, и цял куп задачи.

Седях и се надявах Хенри да се съгласи да ръководя живота му от компютъра, който вече бе свързан с интернет и бе само на няколко крачки от мен, върху бюрото на баба.

Ала се тревожех, че няма да го направи. Макар че голяма част от задълженията ми можеха да бъдат свършени по телефона или на компютъра, имаше доста неща, които налагаха да бъда до Хенри.

И в този миг си дадох сметка, че за първи път, откакто работех за Хенри, нямах никакво желание да бъда на едно от многобройните места, които изискваше работата с него.

Водила бях прекрасен живот, видяла бях много невероятни неща, посетила бях много вълшебни места, срещнала бях много интересни хора.

И не исках това да свърши. Никога.

И все пак приятно ми беше да съм тук, да посръбвам чай и да си бъбря по телефона с красив мъж, който искаше да ме изведе на вечеря. Да знам, че следващият ден означаваше още време, прекарано с Итън, както и още време с Джейк. Да знам, че животът ми е пълен и че съм заета, но също така, че в него има стабилност, която никога досега не бях познала и която невероятно ми харесваше.

При тази мисъл телефонът ми иззвъня.

Погледнах надолу и онова, което видях на екрана, ме накара да го грабна и да вдигна.

— Здравей, Джейк.

— Готина — отвърна той. — Преди да си тръгнем, забравих да те питам — да те взема ли за тренировка утре сутринта?

Усещах болка в цялото си тяло и макар да не беше ужасна, не може да се каже и че беше особено приятно.

Въпреки това отговорих:

— Амбър има ли други дрехи, които бих могла да заема?

В гласа на Джейк, когато отговори, се долавяше веселие:

— Има поне седем.

— Тогава отговорът ми е „да“. Но ще се срещнем в залата и ще използвам съблекалнята ти, за да се преоблека там.

— Няма как да ти направя енергиен шейк, преди да тръгнем, ако се срещнем в залата — отвърна той.

Изобщо не ми прозвуча съблазнително.

— Ъъъ… — измърморих аз.

— В шест и половина да си станала. Аз ще ти донеса дрехи.

Шест и половина?

Преди беше казал седем.

А дори и седем беше прекалено рано за мен.

— Ъъъ… — повторих аз.

— Ти отговаряш за кафето.

— Ъъъ… Джейк… — започнах.

— Мамка му — изруга той, преди да успея да продължа. — Кон току-що си дойде. Като му гледам изражението, нещо го тормози. Трябва да вървя.

Имах подозрението, че Конър вероятно беше „отсвирил“ още една от „мадамите“ си. А ако беше внимателен и го беше грижа за тях, независимо колко много бяха те, това не можеше да е приятно.

Щеше да се нуждае от баща си.

А Джейк, разбира се, щеше да бъде насреща.

Сърцето ми се разтуптя, стомахът ми се сви и ми се зави свят.

За щастие, мозъкът ми знаеше как да реагира, защото бях преживявала същото и с Хенри, онзи миг, в който болката, че нямам онова, което жадувах толкова силно, бе най-остра… преди постепенно да се примиря с мисълта, че малкото, което имам, все пак е по-добро от нищо.

— Добре, Джейк. До утре.

— До утре, бейби — отвърна той меко. — Лека нощ.

— И на теб.

— До скоро.

— До скоро, Джейк.

Той затвори и аз се взрях в телефона си.

След това въздъхнах, пуснах го до себе си, отпих от чая и отново обърнах очи към морето.

Имах луксозен автомобил. Имах прекрасна къща с прекрасен изглед, пълна с прекрасни спомени. Започвах да ставам част от прекрасно семейство. Създавах приятелство с красив мъж. И можех да черпя утеха от мисълта, че невероятната ми баба ми беше дала всичко това, защото безкрайно ме обичаше. Всичко това бе мое. И бе много повече, отколкото бях имала през целия си живот.

Ето защо, казах си аз, нямах нищо, от което да се оплаквам, и имах страшно много, на което да се радвам.

И когато отпих нова глътка чай, реших да направя именно това.

Реших също така, че следучилищните ми занимания с Итън утре ще включват посещение в мола, за да си купя спортни дрехи.

Може би и Амбър щеше да дойде с нас, за да й купя гримове.

Тази мисъл ме накара да се усмихна, защото на Итън ходенето в мола може и да не му харесаше, ала Амбър щеше да е във възторг.

Да, толкова много неща, на които да се радвам.

Започвайки с това, че утре сутрин аз отговарях за кафето.