Кристен Ашли
Завещанието (6)

Глава 6
Пламенен

В притихналата притъмняла къща, стиснал бутилка бира в едната си ръка, Джейк бръкна с другата в чекмеджето на бюрото си и извади дебелата пачка писма, завързани със синя сатенена панделка, която имаше същия цвят, като очите на Джоузи.

Пое си дълбоко дъх, остави писмата на бюрото и подръпна крайчеца на панделката. След това прокара върха на показалеца си по купчинката, докато намери онова, което търсеше.

Любимото му писмо, макар да беше и най-тъжното.

Пликът беше розов.

Оставяйки бирата настрани, той извади първо розовия плик от дъното на купчинката, а после и синия и с бирата в ръка отиде до прозореца. Нощната лампа беше запалена, така че той се настани в стола, сложи бутилката на масичката до себе си и внимателно извади често отваряните писма.

След това взе бирата, облегна се назад и поднесе писмата (синьото — отгоре) към очите си, които пробягаха по ситния, деликатен и определено женствен почерк.

„Миличка бабо,

Преди малко се чухме по телефона и аз се безпокоя за теб. Знам, че звучи странно, тъй като разговорът ни беше за това, как ти се безпокоиш за мен.

Моля те, недей.

Моля те!

Аз съм щастлива, бабо. Наистина. Честна дума.

Исках да ти го кажа по телефона, ала не знаех как да го направя. Може би думите не поискаха да излязат от устата ми, защото не ми се щеше да го призная на глас или да ти го кажа и така още повече да те разстроя.

Но ти трябва да знаеш, че нямам нищо против това, да бъда сама. Искам да бъде така. Честна дума.

Знаеш, че така или иначе, през по-голямата част от времето не съм сама. Ала мисля, че разбираш какво имам предвид.

Първият ми спомен е за тях двамата в кухнята. Тя беше на пода, знаеш как беше. Казах ти. Имам и други спомени след това, още по-неприятни. За тях също знаеш.

И да, истината е, че това ми повлия. Да, накара ме да страня от връзките. И знам, че според теб това не е хубаво, ала наистина аз съм добре.

Има такива, които се нуждаят от други хора, понякога — цял куп други хора. Ала заради онова, което ми се случи, аз не съм една от тях. Но това означава, че връзките, които създавам, са наистина съдържателни, не просто кой да е, за да не се чувствам самотна. Аз нямам нужда от това, защото никога не се чувствам самотна.

Ако някога имам мъж, той трябва да бъде много нежен и изпълнен с разбиране, търпелив и мил, грижовен и състрадателен и да, може би дързък и изискан, определено интелигентен и успял.

Всичко това и най-вече последното, защото ми се ще да има свои собствени занимания, защото не бих искала да прекарва прекалено много време с мен. Това е, защото ми харесва да бъда сама. Харесвам собствената си компания.

Това не означава, че понякога не копнея да ме докоснат нежно, да почувствам одобрителния поглед на някой мъж, да си изградим обща история, така че един ден да можем просто да се погледнем в очите и разбрали се без думи, да се усмихнем.

Ала много отдавна се отказах от тези копнежи. Срещам много мъже и този мъж, този мъж, с когото бих поискала да споделя живота си, той не съществува, бабо. Разбрах го и се примирах с това. Изградих си живот, който обичам и който изпълва дните ми, и съм щастлива с него.

Наистина.

Струва ми се забележително, че след всичко, което си понесла, все още вярваш в любовта. В романтиката. В тази опияняваща възможност. И е прекрасно, че го искаш за мен.

Ала онова, което искам да разбереш в сърцето си, е, че макар да е прекрасно да ми пожелаваш нещо толкова красиво, аз съм напълно щастлива без него.

Защото имам твоята любов и тя е всичко, от което се нуждая.

А ти имаш моята.

Изцяло и завинаги.

Твоя,

Джоузи“

Джейк отпи от бирата си, върна я на масичката и сложи розовата хартия отгоре. Погледът му плъзна по небрежния момичешки ръкопис.

„Бабо!

О, господи! Няма да повярваш!

Алиша го чула от Тифани и ми каза, а аз не й повярвах, но после той дойде при мен по време на обяда!

Анди Колинс!

Беше невероятно. Седна до мен и говорихме през целия обяд. И каза, че утре пак ще се видим там!

Сега, ти знаеш, че няма да се примиря с нищо, освен с най-доброто. Моят мъж ще бъде силен и висок, и красив, и умен, и грижовен, и пламенен, невероятно ПЛАМЕНЕН, и прекрасен, и ще ме обожава. След това ще ме остави да го убедя да се преместим в Мейн и да живеем в Лавандуловата къща и ще имаме три бебета (две момичета и едно момче, момчето ще е най-голямото, разбира се, за да може да се грижи за сестрите си), а аз ще се занимавам с градината и ще се грижа за лавандулата, и ще готвя на Агата, а той ще бъде, ами не знам, рибар или нещо такова.

Не съм сигурна, че Анди е всичко това, макар че е силен и висок (играе във футболния отбор), и много готин.

Ще ми се да можех да ти покажа снимката му.

Разбира се, татко казва, че не мога да си имам приятел, докато не стана на седемнайсет, което е чудато и гадно, защото повечето от приятелките ми започнаха да ходят по срещи още на петнайсет години (не и срещи в коли обаче), а аз вече съм на шестнайсет (имам и шофьорска книжка, за бога!), а вече трябваше да откажа на две момчета! Истинска катастрофа! Беше ужасно! И всички мислят, че съм страшно превзета, което е отвратително!

Ала никое от тях не беше Анди, най-готиното момче в училище!

Утре пак ще ти пиша и ще ти кажа дали е седнал при мен на обяд.

Ще ми се да можеше да поприказваш с татко. Може би ще успееш да го убедиш не само да ме пусне да дойда в Лавандуловата къща това лято, но и да ми позволи да изляза на среща с Анди (ако ме покани да излезем, а в случай че не си разбрала, надявам се да ме покани!!!!!!!)

Окей. Ами аз трябва да вървя. Имам домашно (Алгебра. Гадост. Господин Пауъл е толкова скучен!). Просто исках да знаеш. Сега трябва да ида да открадна две марки от бюрото на татко. Една за това писмо и една за писмото, което се надявам да ти напиша утре, за да ти кажа, че Анди отново е седнал при мен.

Обичам те. Надявам се, че си добре. Липсваш ми.

Започни отново да говориш с татко. Моля те! Последното лято Лавандуловата къща страшно ми липсваше.

Но най-много ми липсваше ти.

Цялата ми обич, изцяло и завинаги,

Джоузи.“

Джейк остави писмата настрани и погледна през прозореца към морето навън. Знаеше, че Анди отново бе седнал до нея на следващия ден.

Знаеше също така, че нещата не спрели до там.

„Пребил я, агънце.“

Джейк затвори очи, когато думите на Лиди нахлуха в главата му, ала това не ги спря.

„Толкова много искала да излиза с това момче, че се измъквала тайно от къщи. Правила го повече от година. Една вечер той разбрал и я пребил, агънце. Баща й я пребил толкова ужасно, че цяла седмица беше в болница.“

Джейк отвори очи и отново отпи от бутилката.

„Пребил я, агънце.“

Той си пое дълбоко дъх.

„Пребил я толкова ужасно, че цяла седмица беше в болница.“

Загледа се през прозореца, без да вижда нищо.

„Моят мъж ще бъде силен и висок, и красив, и умен, и грижовен, и пламенен, невероятно ПЛАМЕНЕН, и прекрасен, и ще ме обожава.“

Това той можеше да направи.

„Той трябва да бъде много нежен и изпълнен с разбиране, търпелив и мил, грижовен и състрадателен и да, може би дързък и изискан, определено интелигентен и успял.“

Но не и това.

Джейк отпи поредната глътка бира.

„Пребил я, агънце.“

Джейк стисна челюст, а пръстите му се сключиха здраво около бутилката, за да му попречат да я хвърли. Направеше ли го, след това трябваше да изчисти, а и можеше да събуди децата.

Вместо това прибра писмата в пликовете им, изправи се, взе бирата и се върна до бюрото. Постави писмата на Джоузи, които Лиди му беше дала, обратно в купчинката и ги завърза с панделката.

След това отвори чекмеджето и тъкмо се канеше да метне вързопчето вътре, когато видя снимката на дъното.

Остави писмата на бюрото, бръкна в чекмеджето и извади рамката.

Джоузи.

Беше на плажа. Кожата й беше загоряла. Вятърът развяваше дългата й руса коса толкова силно, че тя бе вдигнала ръка и я придържаше назад, ала обективът беше уловил няколко непокорни кичура, разпилени около лицето й. Другата й ръка почиваше на хълбока. Беше права и се усмихваше в далечината, шалът около врата й се развяваше зад нея, тъмни очила скриваха очите й, лятната й рокля се увиваше около високото й стройно, ала женствено тяло.

Шибаният й шеф фотограф беше направил снимката и я беше подарил на Лиди, която я беше подарила на Джейк.

Изглеждаше като снимка на някоя италианска звезда от петдесетте години. Италианска, защото Джоузи имаше толкова изтънчен вид. Екзотичен. Бляскав. Изискан. Толкова много, че не би могла да бъде американка, а нещо чуждоземно, непознато, недостижимо.

Невъзможно.

„Така че ще прекарвам по няколко часа с нея, докато той отскача за малко до офиса.“

Без да откъсва очи от снимката, Джейк отпи голяма глътка бира.

„Така че можеш да ми вярваш — имаш прекрасна фигура. Тук си само от час, а вече два пъти спомена отслабване. Престани да го правиш. Нелепо е. И ако някой се опита да ти каже нещо друго, обясни му, че говори нелепости.“

Той се усмихна на снимката.

„Пребил я, агънце.“

Усмивката му погасна.

Мамка му, онзи неин шибан шеф притежаваше всичко това от години.

Шибани години.

А тя бе стояла до ковчега на баба си сама.

„Така че, да, отговорът на въпроса ти е, че ще я задържа.“

Щеше да задържи къщата.

Което означаваше, че може би щеше да остане при тях.

Джейк трябваше да се погрижи това да стане.

Прибра снимката и писмата в чекмеджето, след което го затвори и завъртя ключа. Допи бирата си, угаси лампите и отиде да си легне.

Беше късно и се нуждаеше от сън.

Защото утре сутрин щеше да изведе Джоузи на закуска.