Кристен Ашли
Завещанието (7)

Глава 7
Останала без дъх

Токчетата на ботушите ми чаткаха по тротоара, а силният вятър развяваше шала на „Александър Маккуин“ зад мен.

Зърнах Джейк пред „Бараката“ през стъклата на тъмните си очила, които носех, въпреки че денят беше студен и сив и всеки миг заплашваше да завали дъжд.

Съжалявах обаче, задето бях избрала шала на „Маккуин“. Беше кремав с яркорозови черепи (негова запазена марка), но не можеше да се нарече топъл.

За сметка на това беше великолепен, а великолепието изисква жертви. Знаех го, защото от години го практикувах.

Или поне се опитвах.

Сякаш усетил приближаването ми, Джейк се обърна и очите му, нескрити зад тъмни очила, ме огледаха от главата до петите, при което, за съжаление, привлекателните му устни се извиха в широка усмивка, разкриваща също така привлекателни зъби.

Той пристъпи към мен, когато се приближих, и го чух да подвиква към гишето:

— Кажи ми, когато са готови, Том.

— Дадено — отвърна невидимият Том.

Аз спрях там, където спря и Джейк — в края на „Бараката“, до една висока маса, върху която имаше най-различни неща.

— Добро утро, Джейк.

— Добро утро, Готина — отвърна той, все така широко усмихнат.

Аз примигах насреща му.

Готина.

Най-сетне разбрах защо бе използвал тази дума.

Мили боже.

Беше ми дал прякор.

И той беше Готина!

Отворих уста, за да възразя, но той протегна ръка към мен и аз видях, че държи две картонени чаши.

— Кафе — посочи той очевидното.

Принудена от повелите на добрия тон да покажа благодарност, вместо да изразя неприязън към прякора си, аз го поех и казах:

— Благодаря.

— В случай че искаш да му добавиш нещо — обясни Джейк и посочи масата, след което сложи своята чаша отгоре и свали бялото капаче.

Аз огледах избора, който се предлагаше, и забелязах с известна доза ужас, че имаха сметана на прах и никакви изкуствени подсладители.

— Мислех, че Фелини е мъртъв — отбеляза Джейк неразбираемо, докато изсипваше в чашата си дълга струя захар от стъклен съд със сребърна капачка.

— Моля?

Той продължи още малко с подслаждането на кафето си, преди да остави захарницата настрани и да се обърне към мен.

— Бейби, изглеждаш така, сякаш си излязла от някой филм на Фелини.

Аз примигах насреща му, преди да го попитам:

— Гледал си филм на Фелини?

Широката усмивка се завърна върху лицето му.

— Не съм, но това не означава, че не изглеждаш като мадама, излязла от някой от онези артфилми, където мацките до една са секси котенца, издокарани страшно елегантно, с тъмни очила и шалове, развяващи се около тях.

Аз го зяпнах, мислейки си, че това май беше комплимент.

Много мил комплимент.

Или поне много мил комплимент в стил Джейк Спиър.

— Шалове, ако мога да добавя, които не вършат никаква работа, когато навън е десет градуса, а от вятъра е дори още по-студено — продължи той, а аз продължих да го зяпам.

— Джоузи? Заспа ли? — попита той, когато това се проточи.

— Слагаш прекалено много захар в кафето си — избъбрих аз.

— Аха. — Той се залови да го разбърква. — Не си първата, която ми го казва.

Това ми се стори интересно.

Джейк вдигна очи към мен, после пак погледна масата, и отново към мен.

— Няма ли да си сложиш нещо в кафето?

Прикривайки отвращението си, аз плъзнах очи по онова, което се предлагаше, след което отново погледнах към него и поклатих глава.

Обикновено пиех кафето си с мъничко обезмаслено мляко и изкуствен подсладител.

Тази сутрин щях да го изпия чисто.

— Добре тогава, да идем да седнем — заяви Джейк и метна бъркалката си в мръсното, покрито със слой, който далеч не беше само кафе, кошче на масата.

След това се отправи към смесицата от непривлекателни бели пластмасови столове и също толкова непривлекателни (и доста ръждясали) бели стоманени маси, които вероятно се „почистваха“ единствено от соления въздух и морския бриз.

— Да седнем? — повторих аз, вървейки след него. — Навън? Той си хареса една маса (изборът беше голям, при положение че нямаше никого) и се обърна към мен.

— Имаш ли някакъв проблем с това?

— По принцип не. Хапването al fresco^[1] обикновено е очарователно. Но не и когато навън е десет градуса.

— Хапване al fresco — повтори той.

— На открито — обясних аз и в отговор получих нова усмивка.

— Знам какво означава, Готина — увери ме той. Отворих уста, за да го осведомя какво мисля за този прякор, но той се върна на предишната си тема, преди да успея да кажа и дума. — Трябва ти свестен шал.

— Това е свестен шал — отвърнах аз. — „Александър Маккуин“.

— Може и така да е, но не съм сигурен, че Александър-какъв-то-беше-там някога е бил в Мейн.

Нито пък аз. Уви, вече нито той, нито геният му бяха с нас, така че, ако не беше идвал приживе, сега щеше да е невъзможно.

Разговорът започваше да става нелеп, а Джейк не помръдваше, затова реших да седна. Направих го, мечтаейки си за антисептични кърпички (поне сто — както за стола, така и за масата). Такива обаче не ми се намираха, така че седнах и отпих от кафето си.

След което се загледах в чашата си, най-вече защото се изненадах, че съдържанието й бе силно и ароматно.

— Том не си поплюва с кафето — подхвърли Джейк и аз го погледнах.

— Така изглежда.

Той отново ми се усмихна.

Аз поставих много предпазливо чашата си на масата и също толкова предпазливо свалих чантата от рамото си и я сложих до нея.

— Как мина сутринта ти? — тихо попита той.

Аз вдигнах кафето си и го погледнах.

— Засега — добре.

— Кога ще отидеш у приятелите ти?

— Когато приключа тук — отвърнах, преди да отпия от чашата.

Джейк наклони глава на една страна.

— Сигурна ли си, че можеш да го направиш? Това не е никак лесно, особено с всичко, което ти е на главата.

Прав беше.

И все пак.

— Господин Уивър се нуждае от почивка.

— Може и да е така, Джоузи, но не смятам, че ще ти се разсърди, ако не я получи от теб.

— Аз го предложих — напомних му. — Не мога да се откажа от обещанието си сега.

Той не каза нищо, но очите му не се откъсваха от мен, дори когато отпиваше от кафето си.

— Харесвам децата ти — споделих аз, когато мълчанието се проточи.

— Да, те също те харесаха.

Веждите ми подскочиха при това изненадващо признание.

Итън ме беше харесал, знаех го. Нямаше как да ми убегне, с прегръдките и всичко останало.

За Амбър обаче не бях сигурна.

Затова попитах:

— Дори и Амбър?

— Амбър си пада по момчета, гримове, обувки, дрехи и момчета — заслужават да бъдат повторени, защото страшно си пада по тях. Ти разбираш от три от тези неща, така че ще се примири с теб. Онова, което не харесва, са училището, баща си, майка си, да помага вкъщи и да зарежда колата си. Последното го знам, защото досега пет пъти съм ходил да я прибирам, когато остане без бензин, а тя има книжка само от два месеца.

— О, боже — промълвих аз.

— В общи линии — съгласи се той.

За да го накарам да се почувства по-добре, попитах:

— Не е ли нормално за момичетата на нейна възраст да не харесват тези неща, включително и родителите си?

— Може би. Ала тя не ме харесва, защото съм точно това, което ти каза, че съм. Баща, който иска да я предпази и който знае какво точно се върти в главата на онзи хлапак, че да я покани на концерт в Бостън, което означава, че ще трябва да прекарат нощта в Бостън. В това отношение съм много стриктен, както и за оценките й в училище, защото моето момиче е страшно интелигентно и може да постигне нещо с ума си, така че трябва да го направи. А майка си не харесва, защото тя мисли само как да вкара някого в леглото си, възможно най-често и с възможно по-млади мъже. Рано я удари кризата на средната възраст и кучката взе да налита на младо, а Амбър никак не е във възторг майка й да й е конкуренция.

Аз ахнах шумно при тази шокираща информация.

— Горе-долу е това — довърши Джейк.

— Тя… искам да кажа, Итън…

Джейк поклати глава.

— Конър и Амбър имат една и съща майка. Помежду тях и Итън се ожених за една друга, но за щастие, на нея не успях да й направя дете, при положение че цялата работа трая само три месеца. Итън има друга майка. Това продължи три години. Сега тя живее в Роли с новия си мъж и страшно му се подлага, което означава, че се държи с неговите деца, сякаш са от злато, забравила, че си има свое собствено.

— О, не — прошепнах аз; това изобщо не ми харесваше.

— Аха. Определено знам как да ги избирам — промърмори Джейк и отпи нова глътка кафе.

Горкият Итън, помислих си, докато също отпивах от чашата си.

И горката Амбър.

— Ей! Джейк! Храната е готова! — чух да надвиква вятъра един глас и когато се обърнах към „Бараката“, видях две стиропорени кутии на гишето, ала Том все още беше скрит в неясните сенки на миниатюрната паянтова постройка.

— Ей сега се връщам.

Джейк отиде да донесе храната ни и постави моята кутия пред мен; към нея имаше и увито в найлон пакетче, което съдържаше салфетка и пластмасови прибори.

— Омлет с морски рак, топено сирене и зелен лук — обяви Джейк.

Трудно ми беше да повярвам, ала действително звучеше съблазнително.

Отворих предпазливо кутията.

На вид също беше съблазнително, а ароматът, който ме лъхна, беше божествен.

Оставих кафето си настрани, взех найлоновото пакетче и попитах:

— Колко дълго беше с майката на Конър и Амбър?

— Седем години. Още живее тук и ми се щеше и тя да се премести в Роли. — Замълча за миг, а после измърмори: — Или пък в Бангладеш.

Аз го погледнах и се усмихнах на шегата му.

След това отново насочих вниманието си към омлета пред мен и поради това пропуснах да видя как очите му отново се промениха, преди да се спрат върху устните ми.

— Ти, ъъъ… спомена, че Амбър взема пари, за да се грижи за Итън, и че баба го е наглеждала след училище. — Забих вилицата си в омлета и я поднесох към устата си, вдигайки очи към него. — Докато съм в Магдалийн, мога да ти помагам, ако се нуждаеш от някого, който да го гледа.

— Което ни връща в началото, Готина — заяви той и преди да успея да подхвана въпроса за прякора, продължи: — Успя ли да обмислиш плановете си?

Всъщност направила го бях, с чаша вино, изпито снощи, докато съзерцавах тъмното море от мястото в прозореца на светлата стая.

Така че ги споделих с него.

— Реших да поостана малко. Да си взема нещо като творчески отпуск. Мога да върша голяма част от нещата, които правя за Хенри, и оттук, с помощта на телефон и интернет, и макар че баба няма интернет, не е трудно да си уредя достъп. Така че няма да скучая. Но след като изгубих баба, ми се иска да се почувствам… — потърсих точната дума и я открих — уседнала за мъничко.

Лапнах набодения на вилицата залък и установих, че Джейк има право. Макар да не ми взе ума, омлетът беше поразяващо вкусен. Не беше само морски рак, топено сирене и пресен лук. Долавяше се деликатен намек за чесън, пиперът очевидно беше прясно смлян, а ракът беше изключително сочен.

Превъзходно.

— Идеята е добра, Джоузи — чух да казва Джейк и когато вдигнах очи, видях, че ме наблюдава изпитателно. — Да позабавиш малко темпото. Да се справиш със загубата на Лиди. — Той се усмихна широко. — Да прекараш известно време с нас, хората, които я обичаха, колкото и ти.

След години, прекарани сред върхушката (макар те да бяха интересни и удовлетворяващи), това ми звучеше прекрасно.

Ала имаше неща, които трябваше да науча и обсъдя.

И аз се залових да го сторя.

Забих вилица в омлета и преди да лапна следващата хапка, казах:

— Бих искала да го разбера по-добре, Джейк.

— Да разбереш какво?

Аз преглътнах и отново го погледнах.

— Как така познаваш баба толкова добре.

— Нямаме достатъчно време да подхванем тази тема, преди да се наложи да тръгнеш за посещението си у семейство Уивър.

Това ми прозвуча като опит за увъртане и аз отворих уста, ала Джейк вдигна ръка.

— Ще ти разкажа всичко, миличка. Всичко. Но честно — може и да не е много дълга история, но сигурно ще породи въпроси, а аз искам да имам достатъчно време, за да им отговоря, както трябва.

Беше мило от негова страна, а и ми се струваше, че е прав. Щях да имам цял куп въпроси и исках той да разполага с достатъчно време, за да ми отговори. Затова кимнах и лапнах нова хапка.

— Дължа ти една вечеря. Нека те заведа някъде и ще ти разкажа всичко — чух го да казва, докато дъвчех.

Преглътнах и го погледнах.

— Звучи ми изпълнимо.

Той се ухили.

Телефонът в чантата ми иззвъня.

Аз не му обърнах внимание и продължих да се храня.

Телефонът продължи да звъни.

— Няма ли да вдигнеш?

Погледнах към Джейк и отговорих:

— Не. Грубо е да вдигаш телефона си, докато се храниш или имаш компания.

Той отново се ухили и каза:

— Бейби, аз нямам нищо против, а и ти не си в някакъв префърцунен ресторант, а в „Бараката“.

Не бях сигурна каква точно е разликата, ала разговорът се обезсмисли, когато телефонът замлъкна.

Лапнах нова хапка омлет.

Телефонът ми отново зазвъня.

Усетих как веждите ми се сключват.

— Бейби, вдигни. Както ти казах, нямам нищо против, а някой очевидно иска да говори с теб.

Кимнах, оставих приборите (които бяха толкова леки, че се боях някой по-силен порив на вятъра да не ги издуха, затова ги подпъхнах, доколкото можах, под остатъка от омлета) и бръкнах в чантата си.

Извадих телефона и видях, че е Хенри.

Погледнах към Джейк и казах:

— Извинявай, Джейк. Хенри е. Нещо не е наред.

Лицето му се промени едва забележимо и придоби странно неопределено изражение, но той кимна с брадичка — нещо, което изтълкувах като знак да вдигна.

Направих го и доближих телефона до ухото си.

— Хенри.

— Какво, по дяволите?

Аз примигах — Хенри никога не ми беше казвал нещо подобно, нито пък бе използвал този тон. Или поне не го беше използвал с мен.

— Аз… моля?

— Какво, по дяволите, Джоузефин?

Какво, за бога?

— Аз… аз съжалявам — заекнах. — Нещо не е наред ли?

— Да, нещо не е наред. От два дена не си се обаждала.

О, господи. Наистина не бях.

— Хенри…

— Притесних се за теб, Джоузефин. Казах ти да държим връзка, да се обаждаш, за да знам, че си добре.

— Вчера летя до Рим — напомних му аз.

— Така е и полетът е дълъг, но не отнема цяла година. А ти знаеш графика ми, Джоузефин. Знаеш кога тръгнах и кога кацнах, знаеш и кога изключвам и включвам телефона по време на полет.

Така беше. Хенри изчакваше до последната секунда, за да изключи телефона си, и го включваше в мига, в който кацнехме.

— Съжалявам, Хенри. Нещата тук са малко… странни.

— В смисъл? — попита той незабавно.

Аз се облегнах назад и сведох очи към скута си.

— Странни са в много отношения. Точно сега обаче не мога да навляза в подробности, защото съм на закуска с Джейк, а после трябва да отида у семейство Уивър. Но по-късно ще ти се обадя и ще ти обясня.

— Джейк?

— Да. Джейк.

— Кой е Джейк?

— Приятел на баба.

— Познавам ли го?

Хенри нерядко беше идвал в Магдалийн с мен и познаваше доста от приятелите на баба.

Ала бях почти сигурна, че Джейк не беше сред тях.

— Не мисля.

— Да не е някой от приятелите й за бридж?

При мисълта как Джейк играе бридж с приятелите на баба, никой от които не беше на по-малко от седемдесет, аз се усмихнах.

— Не.

— Тогава кой е той, Джоузефин?

Смътно се зачудих защо ли толкова държеше да узнае.

Но не го попитах.

— Това е дълга история, Хенри — казах вместо това. — И съжалявам, но в момента нямам време да ти я разкажа. Седнала съм на кея и омлетът ми изстива. Страшно е вкусен и бих искала да му се насладя, докато все още е топъл. Да не говорим, че Джейк седи срещу мен и е грубо да си бъбря по телефона, когато не съм сама.

Думите ми бяха посрещнати с мълчание, което се проточи известно време.

— Хенри? Там ли си? — повиках аз в тишината.

— Тук съм — отвърна той. — Седиш на кея и ядеш омлет?

— Изключително вкусен омлет — поясних аз.

Той не каза нищо.

— Хенри?

— Обади ми се, когато можеш — нареди той някак рязко. — Няма значение колко късно е тук. Просто се обади. Тревожа се. Това е труден момент за теб, а си сама.

Доказателство, че Джейк грешеше. Хенри беше побеснял, защото се тревожеше за мен. Да, той бе моят работодател, но освен това го беше грижа за мен.

Ала и той грешеше. Аз не бях сама.

Джейк беше с мен.

При тази мисъл отново бе заля топлина, въпреки че около мен бе така студено; аз обаче не й обърнах внимание и го уверих:

— Ще ти се обадя.

— А аз ще се обадя на Даниъл, за да анулира Париж.

Аз примигах и вдигнах очи към лодките, които се полюшваха покрай кея.

— Не можеш да го направиш.

— Мога и ще го направя, Джоузефин.

— Но снимките на клипа се подготвят от месеци — напомних му аз.

— Ще се наложи да си намерят друг режисьор — отвърна той.

— Ди-Амант работи само с теб — продължих да изреждам неща, които той знаеше.

А Ди-Амант наистина работеше само с Хенри, и то от седемнайсет години насам.

Той беше прочут хип-хоп музикант и освен това имаше своя модна линия, която беше забележителна и поради това — много успешна. Хенри снимаше както всички видео клипове на Амант, така и модните сесии.

Освен това Амант беше много красив, макар и мъничко плашещ чернокож мъж, който в ранните си години се беше отървал от немалко криминални обвинения, доста от тях — с елемент на насилие.

Оттогава насам беше поуседнал и можеше да бъде изключително чаровен. Ето защо преди седем години бях прекарала една невероятно приятна нощ с него след партито за Наградите на MTV. Той ми предложи да стана част от „антуража“ му, но аз отказах, макар и след известно колебание (защото той бе много очарователен и както вече споменах, много красив, а нощта ни заедно действително бе невероятно приятна).

Ала не можех да напусна Хенри.

Разбира се, съществуваше също така малката подробност, че аз не бях жена, която би се чувствала комфортно като член на „антураж“.

Естествено, Хенри никога не бе научил за това. Аз бях дискретна, винаги и неизменно, а за щастие, Амант — също.

— Тогава ще трябва да ги пренасрочи за дата, когато и на двамата ще ни е удобно — отвърна Хенри.

— Хенри, моето присъствие далеч не…

— Ще дойдеш ли в Париж? — прекъсна ме той.

Аз се поколебах, сведох очи към скута си и прошепнах:

— Както стоят нещата, е малко вероятно.

— Тогава ще ги анулирам.

Аз въздъхнах и попитах:

— Може ли да го обсъдим по-късно?

— Ясно. Омлетът ти и Джейк.

Тонът му беше странен и необяснимо смущаващ.

Аз стиснах устни.

— Ще се чуем скоро — каза той.

— Разбира се — промълвих аз.

— До тогава, Джоузефин.

— До тогава, Хенри. Дочуване.

Той не каза „дочуване“. Просто прекъсна.

Никога досега не го беше правил.

Аз се взрях за миг в телефона, преди да го прибера в чантата си. След това взех приборите си и приковала очи в храната, казах на Джейк:

— Извинявам се. Продължи прекалено дълго.

— И май не мина много добре.

Забележката му ме накара да вдигна очи към него.

— Ще отмени плановете си, за да дойде в Магдалийн.

Видях как по някаква странна причина устните му изтъняха; видях и как няколко секунди по-късно се отпуснаха, сякаш той им беше заповядал да го сторят, за да скрие реакцията си, което беше още по-странно.

— Би било хубаво да си заобиколена от твоите близки.

— Не може да отмени снимките. Става въпрос за видео клип, а то е още по-сложно от фотографиите. Ще снимат на място, така че се нуждаят от позволение, от разрешителни. Става въпрос за много пари, да не говорим за персонала.

— Ти заслужаваш всичко това.

Аз го зяпнах и топлината отново се разля по тялото ми, но на глас казах:

— Глупаво е.

— Ти също реагираш глупаво.

Думите му ме накараха да се почувствам така, че реших отново да насоча вниманието си към вероятно леденостудения си омлет. Така че го направих.

След като лапнах една хапка и установих, че наистина е като излязъл от хладилника, Джейк попита:

— Кога ще дойде?

Аз го погледнах.

— Работата в Рим ще продължи малко повече от седмица. Ако отмени Париж, ще е свободен да пристигне тук следващата събота.

— Ясно.

Отпих от кафето и отново се заех с омлета.

— Предложението ти, смятам да се възползвам от него — заяви Джейк и очите ми се вдигнаха към него.

— Предложението ми?

— Да наглеждаш Итън. Той, Кон и Амбър редовно ще идват у вас след училище. Когато имам работа, се пада на Кон и Амбър да се грижат за брат си, да го водят насам-натам, такива работи. Лиди вече не беше млада, но децата я обожаваха. Не ставаше толкова въпрос тя да ги наглежда, колкото те всички да си имат компания, а децата ми да имат къде да отидат след училище. Децата ми имаха нещо хубаво в живота си, а Лиди беше най-добрата.

Изобщо не грешеше за това.

А и не беше свършил.

— А Амбър се нуждае от една добра и порядъчна жена в живота си. Лиди беше и това.

Действително.

Той продължи:

— Част от причината Амбър да е такъв трън в задника, е, че не знае какво да прави с болката от загубата на Лиди. Итън не крие нищо, защото е прекалено малък, за да го прави, нито пък знае как да я превъзмогне. Кон беше много гъст с Лиди, но той вече не е дете и смята, че трябва да крие чувствата си, за да бъде мъж. С всичко това около себе си Амбър не знае как да реагира. А Лиди й даваше много, което означава, че след смъртта й тя изгуби много. — Гласът му се понижи още повече, когато довърши: — Сигурен съм, че много добре разбираш всичко това.

И още как.

Не изразих съгласието си с думи. Просто кимнах.

— Хубаво би било да имат мъничко от Лиди, за да запълнят тази празнина. Теб.

Самата аз не бях майка, но разбирах защо един баща би мислил така.

И това ме изпълни със странно приятно чувство, мисълта да запълня празнотата, оставена от баба, да не говорим за това, че според него бях в състояние да го направя, при положение че всяка празнота, оставена от баба, знаех го прекалено добре, беше огромна.

Кимнах отново.

— Разбира се, това не променя факта, че през следващата седмица Амбър е наказана, така че задникът й е вързан за Итън, нашата къща или Лавандуловата къща, ако ти ги гледаш. След това, ако се задържиш малко по-дълго, би било готино да й дадеш възможност да си почине малко. Тя е само на шестнайсет — прекалено е малка, за да бъде майка на едно осемгодишно хлапе, но с всичките задължения покрай клуба и спортната зала съм принуден да разчитам на нея.

— Мога да й дам малко почивка.

— Ще ти бъда задължен.

— Аз… днес ли да започна?

— Не. Настани се както трябва. Утре е събота, Амбър няма да отиде на срещата си заради шибаните неща, които наприказва вчера. Така че за утре сме уредени. Но ако можеш да започнеш от следващата седмица, ще ти бъда благодарен.

Аз кимнах за трети път.

— Тъй като Амбър е на строг детегледачески режим, утре ще те изведа на вечеря. За да отговоря на въпросите ти.

Вечеря с Джейк.

Насаме.

Отново ме връхлетя странното очакване, което бях изпитвала вчера, и в този миг си дадох сметка, че е, понеже ми харесва да бъда близо до този мъж. Онова, което не разбирах, бе защо изпитвам подобно нетърпение да го видя дори когато той седеше до мен.

— Издокарай се, ще те заведа на прилично място — нареди той.

Нетърпението се усили така, че го почувствах в зърната на гърдите си.

Зърната на гърдите си.

Мили боже.

— Аз… ъъъ… добре — отвърнах.

— Ще мина да те взема в седем — продължи той.

Най-сетне нормален час за вечеря.

— Ще бъда готова.

— Приключи ли? — Той махна с глава към омлета и аз кимнах. — Тогава да вървим да те откараме у семейство Уивър.

Под което той разбираше да събере всичките ни отпадъци, оставяйки ме да взема единствено чашата от кафето си, след което ги изсипа в големия варел с черна найлонова торба, който изпълняваше ролята на кошче за боклук вероятно не само за „Бараката“, но и за целия кей.

— Чао, Том — извика след това и в отговор получи едно „Чао, Джейк“.

Аз погледнах, ала в „Бараката“ все още не се виждаше никакъв Том.

— Омлетите ти са прекрасни — реших да извикам, защото наистина бяха и той вероятно го знаеше, но винаги е приятно да получиш комплимент.

— Благодаря, миличка! — чух отвътре, но все така не виждах никакъв Том.

Забравих за Том миг по-късно, когато Джейк ме улови за ръка и ме поведе по алеята.

Забравих също така да дишам, а сърцето ми — да бие.

Вървяхме към колата ми и макар да не можех да дишам и почти не можех да мисля, онова, за което все пак успявах да мисля, бе, че за Джейк изглежда напълно естествено да върви, уловен за ръка.

Разбира се, той се бе женил три пъти, имаше дъщеря и през краткото ни познанство беше показал, че умее да дава израз на чувствата си, така че едва ли беше такъв само с мен.

Само че аз никога, нито веднъж, нито дори в гимназията, не бях вървяла ръка за ръка с мъж.

И то… ми взе акъла.

По един прекрасен начин.

— Благодаря ти за закуската — наредих си да кажа, след като си заповядах да започна да дишам отново.

— За нищо.

Аз вдигнах очи към него.

— Прав беше, наистина бе вкусно.

Джейк наведе глава и ме погледна.

— Казах ти, че ще ти вземе ума.

Докато се взирах в очите му, които сега имаха буреносно сивия цвят на небето над нас, аз знаех, че наистина е така.

Губех ума си.

Ала не от един омлет.

А от нещо съвършено различно.

Това чувство продължи и когато Джейк ме спря до колата и се приведе към мен. Устните му докоснаха бузата ми, от което ме лъхна нова вълна от привлекателния му одеколон, а едва наболата му брада (и тази сутрин не се беше обръснал) ме одраска по един невероятно приятен начин.

След това се отдръпна, усмихвайки се, и промълви:

— Чао, бейби.

— Да. До утре.

Той ми смигна, стисна ръката ми за миг и се отправи към пикапа си.

Аз го проследих за миг с поглед, а после си заповядах да се кача в колата и да потегля към къщата на семейство Уивър.

Ала го направих, чувствайки се по много странен начин.

Зашеметена.

Останала без дъх.

И нямах нищо против.

 

 

Не знам защо го направих; сякаш невидима сила привлече погледа ми.

Ала докато се връщах в Лавандуловата къща след посещението ми у семейство Уивър, мислите ми — погълнати от Илайза, така крехка, с линии от болка, врязали се около устата й, и въпреки това все още се мъчеше да се преструва, че всичко е наред, и полагаше усилие да бъбри с мен, макар че клепачите й тежаха, аз обърнах глава и го видях.

Магдалийн не беше голям град и открай време имаше общинска управа, която бе твърдо решена да запази атмосферата му на старо крайбрежно градче от Мейн. Ето защо търговските части бяха, общо взето, непроменени от повече от век и места като заведения за бързо хранене имаше единствено в покрайнините, така че човек дори не можеше да ги види, освен ако не отиваше натам.

Което не означаваше, че покрай Крос Стрийт (главната улица) не се бяха появили други търговски постройки.

Между тях беше и един голям магазин, който някога беше железария, ала сега, когато обърнах глава, за да погледна към „Хейвър Уей“, видях, че табелата на витрината не рекламираше железарски стоки.

Не бях виждала тази сграда от години.

Ала след като минах покрай нея, аз реших да се върна, завих наляво по „Дейвър Уей“ и спрях на големшкия паркинг отпред.

На витрината със златни букви на черен фон пишеше: „Спортната зала на Камиона“.

А зад стъклото, пред пелената на дъждеца, който беше започнал да ръми, видях, че наистина е спортна зала. Много специфична спортна зала. И макар самата аз никога да не посещавах спортни зали, знаех точно каква е тази, при положение че от онова, което виждах през прозореца, в просторното открито помещение имаше два боксови ринга.

Намираха се в едната част на помещението. В другата имаше уреди за вдигане на тежести, зърнах и онези торби, които висяха от тавана във филмите за бокс, онези малките, подобни на топки, както и другите — големи и издължени.

Вътре имаше мъже, които блъскаха разни неща, вдигаха разни неща и скачаха на въже. Което ми се стори странно, при положение че беше ранният следобед на работен ден.

Видях също така, че до по-близкия до прозореца ринг стоеше Джейк. Не носеше дънките, пуловера и ботушите, с които беше облечен тази сутрин, когато ми купи омлет. Беше си сложил тъмен анцуг с три бели ивици отстрани и бяла тениска с дълги ръкави. На ринга имаше боксьори и Джейк им говореше нещо.

На няколко пъти беше споменал спортната си зала.

Това трябва да беше тя.

И се казваше „Спортната зала на Камиона“. Онзи отвратителен мъж в „Брийз Пойнт“ беше споменал някакъв камион и аз не мислех, че това е съвпадение.

Имаше какво още да науча за Джейк.

И то много. Три брака, един от които беше продължил само три месеца. Очевидно имаше най-малкото частични родителски права над трите си деца. Макар да беше казал, че една от съпругите му живее тук, не беше споменал, че децата му остават при нея, макар тя да бе майка на Конър и Амбър. Притежаваше боксова зала и стриптийз клуб — два коренно различни бизнеса. Беше добре известен, ако можеше да се вярва на онзи мъж от „Брийз Пойнт“, да не говорим, че невъзпитаната Тери Багински също го познаваше.

Да, помислих си, докато съзерцавах как гледа боксьорите на ринга, много има да се научи за Джейк Спиър.

И почувствах, че вече съм запленена, макар все още да не знаех какво е то.

Излязох от паркинга на заден ход, обърнах колата към „Хейвър Уей“, а после към Крос Стрийт и излязох от града, насочвайки се към Лавандуловата къща.

Изчаках, докато си сваля палтото и си направя чаша чай, преди да извадя телефона си, да отида до мекото кресло край прозореца в дневната и да позвъня на Хенри. В Италия вече бе късно, ала Хенри беше като мен — нощна птица. Нямаше да е заспал.

— Джоузефин — каза той.

— Здравей, Хенри — отвърнах аз.

Какво да кажа след това, нямах представа, а очевидно той също, защото се възцари мълчание.

Аз бях тази, която го наруши.

— Съжалявам, че не се обадих — казах меко. — Просто онзи ден се случи нещо. Един мъж дойде в къщата. Опитвал се е да убеди баба да продаде къщата, опита се да убеди и мен. И аз реагирах доста бурно.

— Някой се опитва да купи Лавандуловата къща?

— Да. А баба дори не ми го беше споменала.

Заедно с още цял куп неща, за които отново не казах на Хенри по причини, за които и сама не бях сигурна и които реших да обмисля по-късно.

— И той просто се появи в къщата?

— Да.

— Какъв задник — каза Хенри. — Ти току-що изгуби баба си.

— Именно.

— И каква бе тази твоя бурна реакция? — поиска да узнае той.

— Аз… — Замълчах за миг и си поех дълбоко дъх, преди да споделя: — Не искам да я продавам.

— Разбира се, че не искаш.

Бързината, с която го прие, ме накара да примигам.

— Майната му, миличка. Кажи му да те остави на мира. Ако не го направи, аз ще му го кажа, когато дойда.

— Аз… — започнах, но Хенри продължи да говори, така че не можах да кажа нищо повече.

— Доста мислих и реших, че се нуждаем от почивка. И двамата. Така че ще я вземем в Лавандуловата къща. На теб ти предстои да свършиш трудни неща, като например да прегледаш вещите на Лидия, и смятам, че се нуждаеш от помощ за това. Само че имаме проблем.

Не може да се каже, че успявах да следвам мисълта му, но все пак съумях да попитам:

— Така ли?

— Да. Казах на Даниъл да отмени Париж и той се опита да го направи, но Амант разбра и се свърза със Сесил. Напомнил й за задълженията ми по договора. Има начин да се измъкна, но ако Амант се запъне, което той намекна, че ще стори, нещата може да вземат неприятен обрат. Сесил ме посъветва да не отменям Париж, но ще види какво може да направи за Сидни. Тъй като там ще имат повече време да ми намерят заместник, тя смята, че може да го направи, както и да освободи графика ми след това. Но това означава, че още две-три седмици няма да мога да дойда в Магдалийн.

Сесил беше агентката на Хенри и работеше за него от години. Ако тя твърдеше, че Сидни може да се отмени, значи, наистина беше така.

От това се почувствах по-добре.

— Този план ми харесва повече, Хенри — казах аз.

— Не ми харесва това, че ще минат седмици, преди да дойда — възрази той.

— Всичко ще бъде наред с мен — уверих го.

— Знам, миличка. Въпреки това не ми харесва.

Не казах нищо най-вече защото изпитвах облекчение, че той отново звучи като онзи Хенри, когото познавах.

Това обаче не трая дълго, защото той продължи:

— Много добре. И така — кой е Джейк?

Отворих уста, затворих я, а когато отново я отворих, трябваше да си напомня, че това е Хенри, и да накарам думите най-сетне да излязат.

— Джейк и децата му са били близки с баба. Доколкото мога да преценя, е горе-долу на нашите години, има три деца, двама тийнейджъри и по-малко момче, и те са прекарвали много време с баба тук, в Лавандуловата къща. Тя много им липсва — и на децата, и струва ми се, на Джейк. Между нас… ами между нас се породи връзка, защото всички изпитваме едно и също. — Аз отново понижих глас. — И усещането е много приятно, Хенри. Харесва ми да бъда с хора, които са обичали баба толкова много.

Изглежда, че беше чул само част от това, което бях казала, защото следващите му думи бяха:

— И връзката, която се поражда между теб и Джейк?

— Какво искаш да кажеш?

— Тази сутрин си закусвала с него — напомни той и аз си помислих, че разбирам какво има предвид.

Затова обясних:

— Няма нищо такова. Аз не съм… ами… по неговата част. Той си пада по пищна коса и пищни… — направих пауза — други работи. А и той също не е мой тип.

Започвах да се боя, че това последното бе лъжа.

Въпреки това продължих:

— Държи местния стриптийз клуб и една боксова зала.

Когато продължи, Хенри вече не звучеше така, сякаш ме подлага на разпит. Вместо това в гласа му се долавяха развеселени нотки.

— Какво притежава?

Аз повторих и той подсвирна, а после избухна в смях.

Най-сетне попита, сподавяйки смеха си:

— Лиди е дружала със собственика на местния клуб за джентълмени?

Нещо в начина, по който го каза, накара косъмчетата на тила ми да настръхнат.

— Той е грубоват, Хенри — отвърнах тихичко. — Но е много мил, добър баща е и истински е обичал баба.

Хенри замълча.

Но не и аз.

— Отнася се с мен мило и грижовно и аз… ами дъщеря му не е от най-лесните, но малкият му син е очарователен. — Поех си дълбоко дъх и довърших: — Приятно ми е да бъда с тях.

— Тогава се радвам, че са там, миличка. Аз също ще бъда до теб веднага щом успея да дойда.

Аз кимнах, макар че той не можеше да ме види, и казах меко:

— С нетърпение ще чакам да пристигнеш.

— Сега те оставям, но обещай да се обаждаш редовно.

— Обещавам, Хенри.

— Окей, миличка. Грижи се за себе си и ако имаш нужда от мен, не се тревожи за часовата разлика. Обади ми се.

Да, Джейк не беше прав за Хенри.

Беше го грижа, и то не само като работодател.

Ето защо се усмихвах, когато отговорих:

— Обещавам.

— Окей, Джоузефин, ще се чуем скоро.

— Да, Хенри, лека нощ.

— Дочуване, миличка.

Затворихме и аз отпих от чая си, зареяла поглед през прозореца, за да видя дали морето все още е обвито в мъгла. В този миг домашният телефон иззвъня.

Беше Рут Флетчър, съпругата на преподобния, и след кратък разговор (мъничко дразнещ, но тя просто се опитваше да бъде любезна) се разбрахме да се отбият в Лавандуловата къща след вечерната служба в неделя, а аз да им сготвя нещо.

Тъкмо се връщах към чая си до прозореца, когато мобилният ми телефон иззвъня.

Погледнах екрана и вдигнах.

— Амант.

— Красавице, какво, по дяволите?

О, боже.

— Амант, чуй ме. Хенри просто…

— Изобщо не ме е грижа за Хенри. Знам какво просто. Ако някой друг можеше да свърши шибаната му работа толкова добре, колкото него, щях да го оставя да направи онова, което просто трябва да направи, при положение че става дума за теб. Питам те, какво, по дяволите, е това — изгубила си баба си и не ми се обади?

— Моля? — попитах аз, примигвайки срещу прозореца.

— Джоузефин, ти си моето момиче, знаеш, че е така, въпреки че реши да не бъдеш официално моето момиче. Знаеш, че все още ме е грижа, и то адски много, когато става дума за теб. Сесил каза, че тя е била единствената ти жива роднина, били сте близки, губиш я, занасяш си сладкия бял задник в шибания Мейн и дори не казваш на твойто момче, че си загубила баба си?

— Аз… ъъъ…

— А Хенри си се развява кой знае къде, докато ти си сама в шибания Мейн?

— Хенри има задължения — обясних аз.

— Знам. Аз съм едно от тях. Въпреки това си остава лайняна работа.

Аз изпънах гръб.

— Амант, нека ти напомня, че именно ти днес отказа да го освободиш от едно от тези задължения.

— Което не беше насрочено за дните веднага след смъртта на баба ти!

Това, дадох си сметка с дълбока (и мъничко дразнеща) изненада, май беше нещо като лайтмотив с мъжете в живота ми. Мъже, ако бих могла да добавя, за които дори не знаех, че са в живота ми.

— Нуждаеш ли се от компания? — вряза се гласът му в мислите ми.

— Добре съм — уверих го аз.

Той обаче очевидно не можеше да бъде убеден толкова лесно.

Разбрах го, когато ме попита:

— Сигурна ли си?

Гласът ми омекна:

— Да, Амант. Сигурна съм. Баба имаше много приятели и те се грижат за мен. Рядко оставам сама. Добре съм. Честна дума.

Той се поколеба за миг, преди да каже:

— Окей, момичето ми.

Аз си поех дълбоко дъх, изпуснах го и отвърнах:

— Прекрасно е да знам, че те е грижа.

— Джоузефин, всеки път, когато стъпя на червения килим, все още си мисля, която и кучка да е с мен, че това не си ти. Истинска класа. Отвън — леденостудена. Адски секси студ, но студ. Отвътре — така шибано гореща… истинска прелест. Не ми го даваш, разбирам. Не ти идва отвътре. Това не означава, че не ми се ще да беше другояче. Не означава също така, че няма да ти дам всичко, което мога да ти предложа в замяна. Така че, ако се нуждаеш от нещо — обади се. Аз съм насреща. Ясно?

И за пореден път усетих, че ми се взема умът.

Дъхът.

Защото това беше много мило, много сладко и много неочаквано.

Знаех, че ме харесва. Знаех, че го привличам — то никога не бе стояло под въпрос, нито през нощта, която прекарахме заедно, нито преди нея, нито, ако трябва да съм откровена, и след това.

Просто нямах представа колко дълбоко стига.

Дори останала без дъх, успях да отговоря:

— Ясно.

— Отлично. Тогава, щом си донесеш задника в Лос Анджелис, очаквам да си го домъкнеш у нас. Ще ти сготвя нещо и ще слушам как говориш за баба си.

Аз се усмихнах.

— Дадено.

— Окей, красавице. Сега ще те оставя да си вървиш.

— Благодаря, че се обади, Амант.

— За теб — винаги. До скоро, Джоузефин.

Сбогувах се и затворихме.

Отново изпитвах топлина.

Както и някакво странно усещане. То обаче не беше приятно. Беше сякаш нещо липсваше, сякаш би трябвало да си спомня нещо, ала все не успявах.

Мъчех се да го извикам на повърхността, докато посръбвах от чая си и съзерцавах сивото море, когато домашният телефон отново иззвъня.

Въздъхнах, оставих чая на масата и отидох да вдигна.

— Лавандуловата къща.

— Джоузефин?

— Да.

— Обажда се Бостън.

Затворих подразнено очи за миг, а после казах:

— Господин Стоун…

— Не се обаждам за Лавандуловата къща. След всичко, което баба ти сподели за къщата и какво изпитва към нея, предположих, че споделяш чувствата й и не искаш да я продаваш. Обаждам се, за да те поканя на вечеря.

Мили боже, какво ставаше?

За щастие, разполагах със съвсем истинско основание да му откажа.

— Съжалявам, господин Стоун, но имам планове.

— Моля те, наричай ме Бостън.

Аз не отговорих — не бях сигурна, че бих могла да се обърна към някого с подобно име.

— Утре вечер — продължи той.

— Ще вечерям с преподобния Флетчър и съпругата му.

— В понеделник тогава.

Аз въздъхнах.

— Джоузефин? — повика ме той, след като не казах нищо.

— Господин Сто… Ъъъ, Бостън. Не искам да те засегна, но точно в този момент не търся никакви романтични преживявания.

— Напълно разбираемо е — меко отвърна той и гласът му стана още по-кадифен. — Но ще се възползвам от тази възможност, за да ти напомня, че в моменти като този подобни преживявания са за предпочитане пред онова, с което вероятно е зает умът ти.

Това беше вярно.

Дори и така, не исках да се забърквам с него.

За съжаление, преди да успея да кажа каквото и да било, той продължи:

— А ти си една изключително красива жена. Толкова, че бях подтикнат да наруша правилата на добрия тон, за да се уверя, че разбираш желанието ми да те опозная по-добре.

— Това наистина ме ласкае, ъъъ… Бостън, ала…

Той отново ме прекъсна:

— Само едно питие.

— Моля?

— Не вечеря. Просто едно питие. Бих предложил да те взема от вас, но имам чувството, че би се чувствала по-комфортно, ако направо се срещнем, така че нека го направим така. В клуба. Ще им дам името ти на входа. Понеделник вечер. Седем часа.

Аз въздъхнах.

Ставаше дума за „Клубът на Магдалийн“ — ексклузивен клуб, където някога богаташите на града се бяха събирали, за да общуват с други от своята черга, без да им се налага да се смесват с простолюдието. През годините те бяха добавили салон за хранене към бара и макар никога да не бях стъпвала там, бях чувала от баба, както и от други, че храната била превъзходна, а изгледът към морето — прелестен.

Прелестна бе и гледката към морето, която се разкриваше от много от прозорците в собствената ми къща, ала имах чувството, че Бостън няма да се откаже. Не и най-изгодната партия в Магдалийн.

Освен ако не го отблъснех лице в лице.

Което и щях да сторя на по едно питие.

— Е, добре. Понеделник. Седем часа.

В гласа му се долавяше усмивка.

— Очаквам го с нетърпение, Джоузефин.

Тъй като не споделях това чувство, аз не отговорих.

— До понеделник — каза той.

— Да.

— Надявам се остатъкът от деня ти да бъде приятен.

— Благодаря. Приятен ден и на теб.

— Благодаря. Довиждане, Джоузефин.

Аз се сбогувах, затворих и реших днес повече да не вдигам телефона.

Освен това реших да не мисля за питието с Бостън Стоун, на което щях да отида единствено за да му кажа, че не проявявам интерес, тъй като това само щеше да ме подразни, а аз не бях в настроение да се дразня.

Но нямаше как да не си спомня защо не обичах да се забърквам с мъже. Те можеха да бъдат изключително досадни.

Вместо това насочих мислите си към чая си и докато отпивах от него, умът ми се върна към нещо, което Хенри беше казал.

В следващия миг вече бях станала, оставяйки чая настрани.

Прекосих бавно къщата и влязох в работната стая на баба.

Не бях застлала леглото наново, тъй като възнамерявах да върна предишния вид на стаята и при това исках да го направя възможно най-скоро.

Не се нуждаех от напомняне, че баба бе стигнала дотам да не бъде в състояние да се наслаждава изцяло на Лавандуловата къща, нещо, което правеше дори след като десетилетия наред бе живяла тук съвсем сама.

Ала най-вече не се нуждаех от напомняне, че именно тук бяха свършили дните й.

Приближих се до гардероба, отворих го и видях дрехите й.

Миг по-късно затворих гардероба и излязох от стаята. Гърлото ми се беше свило; очите ми се бяха замъглили; умът ми беше празен. В това състояние се върнах обратно при стола в дневната.

И мобилния ми телефон.

Взех го, без дори да мисля, открих номера и го набрах.

След пет иззвънявания чух: „Спиър. Оставете съобщение“.

— Джейк? — казах след сигнала. — Джоузефин е. Аз… можеш ли… ами… когато ти е възможно, ще ми позвъниш ли?

Затворих, без да кажа довиждане.

След това се взрях в телефона, чудейки се защо изобщо бях позвънила.

Тъй като нямах отговор на този въпрос, или пък не исках да го потърся, аз отидох в кухнята, за да си долея чай.

Докато се връщах, опитвайки се да измисля какво да правя днес — каквото и да било, само и само да отвлека вниманието си от всички неща, за които не исках да мисля, ала без успех, тъй като единственото, за което се сещах, бе да си седя в стола и да се взирам в потискащия изглед навън, мислейки именно за всички тези неща — мобилният ми телефон иззвъня.

Начаса го грабнах и вдигнах.

Направих го неосъзнато и необяснимо.

Ала го направих, защото бях видяла, че се обажда Джейк.

— Джейк?

— Джоузи, добре ли си?

— Аз… — Господи. Какво правех? — Аз… дрехите на баба — казах глупаво и млъкнах.

— Какво, миличка?

— Отидох в работната стая — обясних. — Дрехите на баба. Аз… няма причина да ги задържа. Някой може да ги използва. А аз-аз-аз искам стаята отново да си бъде както преди. Не мога да си я представям… не искам да си спомням какво се случи. — Преглътнах с усилие и довърших: — Искам отново да си бъде работна стая.

Не мина дори и секунда, преди Джейк да отговори:

— Не мисли за дрехите. Недей дори да ги гледаш. Аз ще се оправя с тях. И ще говоря с някого. Ще изпратя някого там. Ще се погрижим за стаята.

При думите му усетих как ме залива безкрайна топлина и трябваше да седна.

— Благодаря ти — прошепнах в слушалката.

— Няма защо, бейби.

Затворих очи, когато нова вълна от топлина се разля по тялото ми при звука на този дълбок, мил, нежен глас.

— Аз… ъъъ, не искам да те задържам — казах.

— Няма проблем. Обаждай се винаги, когато имаш нужда.

Още топлина.

— Окей.

— Сега добре ли си? — попита той.

— Да.

— Трябва да се връщам на работа, но искаш ли да намина довечера? Да изпием по бира? Да си поприказваме?

И именно тогава разбрах.

Разбрах.

Ето какво бе искала баба за мен и именно това ми беше дала, оставяйки ме на Джейк Спиър.

Не разбирах единствено защо го беше крила от мен досега.

— Добре съм, Джейк. Много мило от твоя страна, но наистина съм добре. Просто имах… — поколебах се за миг и признах: — момент.

— Ако отново имаш подобен момент, аз съм само на едно телефонно обаждане от теб.

Да.

Точно това бе искала баба за мен.

— Благодаря ти, Джейк — прошепнах.

— Винаги, бейби — прошепна той в отговор. — Сигурна ли си, че искаш да затворим?

— Да.

— Окей. До утре.

— До утре.

— Чао, Готина.

Прякорът ме разтърси и ме изтръгна от мига. Отворих уста, за да кажа нещо, ала не излезе нито звук.

Джейк затвори.