Браянт и Итън седяха на първия ред заедно с нас, стиснали по една торбичка с десерти от Хелоуин. Аз внимавах колко точно ядат, защото исках да видя как Джейк се бие, а не да стоя в тоалетната при Итън, докато той повръща. Достатъчно неприятно бе първия път, когато това се случи, за да се постарая да не се повтори.

Само че изобщо не беше лесно, при положение че Хелоуин бе само преди два дена и усилията на Итън, Браянт и Джошуа се бяха увенчали с богата плячка, след като бяха обикаляли от къща на къща в своите костюми от „Боен изтребител“, следвани от мен и Джейк, с фенер в ръка.

Бяхме обиколили четири квартала. Четири големи квартала.

Ето защо, когато приключихме, бях изтощена. Останали ми бяха сили само колкото да предупредя Итън да не прекалява с яденето, да хапна шепа тиквени семки (към които, както открих, човек направо се пристрастяваше) и да си легна.

Имах огромно количество семки, защото няколко дни преди Хелоуин бяхме издълбали пет тикви (по една за всеки от нас) и ги бяхме наредили около входа на къщата на Джейк. Доста се изненадах, че макар и тийнейджъри, Амбър и Конър също се включиха.

Но разбира се, както бях научила, това бе семейна традиция, която никога не бяха пропускали и която страшно харесваха. Разбрах го, защото и на мен също ми бе харесало.

Разбрах го и когато Амбър заяви:

— Дори когато се омъжа и имам деца, ще идваме при татко, за да правим фенери.

Думите й за това, че щяла да се омъжи и да има деца, накараха Джейк да стисне устни и аз с усилие потулих усмивката си. Ала забележката на Амбър бе много мила и след като взех участие в издълбаването на тикви в семейство Спиър, разбрах защо тя мисли така.

Между другото, Джейк се оказа истински майстор в това. Разбрах го, защото помогна на Итън да превърне своята в изтребител и тя се получи толкова добре, че несъмнено би спечелила награда на състезание по дълбаене на тикви.

Конър, Амбър и Алекси останаха вкъщи, за да раздават бонбони (Джейк го бе уредил така, за да може Конър да ги държи под око), докато ние двамата изведохме Итън.

Когато се върнахме, помолих Конър да наглежда консумацията на сладкиши на брат си и си легнах без Джейк, за първи път, откакто споделяхме едно легло. С други думи, освен ако не беше в клуба, с Джейк си лягахме заедно от нощта, в която започнахме да делим леглото си.

Той се присъедини към мен по-късно, събуждайки ме, когато ме притегли в прегръдките си, и аз заспах почти мигновено, чувайки го да прошепва:

— Следващата година ти ще си останеш вкъщи и ще раздаваш сладкиши, за да не припаднеш, след като си вървяла трийсет километра, гледайки как Итън си пълни торбата.

Аз просто се радвах, че ще има и следваща година.

Ето защо заспах почти мигновено.

Бях седяла край модните пътечки на най-прочутите дизайнери на нашето време. Пътувала бях из пет континента и го бях правила непрекъснато. Знаех къде е най-доброто място да си купиш кроасан в Париж. Яла бях пица в „Antica Pizzeria Port’Alba“^[1] в Неапол. Бях се пекла на Бонди Бийч в Австралия. И бях спала в истинско иглу в Аляска.

Но да дълбая тикви и да пека тиквени семки в кухнята на Джейк бяха най-невероятните неща, които бях правила някога.

Без никакво изключение.

При тази мисъл, със сетива, изострени от грижите за две осемгодишни момчета, които съвсем наскоро бяха преяли до повръщане, дори през виковете на Алиса и обезумялата тълпа зрители, до ушите ми достигна шумолене от опаковка на десерт. Погледнах надолу по редицата и видях Итън да отваря голям „Сникърс“.

Приведох се към него и казах в ухото му:

— Миличък, знам, че обичаш сладкиши, но подозирам, че би предпочел да погълнеш това, без по-късно отново да го вкусиш, надвесен над тоалетната чиния. Така че нека този ти бъде последният за днес, става ли?

Отдръпнах се лекичко и улових очите му. Те ме погледнаха за миг, а после Ит (такова прекрасно дете!) кимна.

— Благодаря ти, миличък.

Той сдъвка, преглътна и ми отправи широка усмивка, оцветена с шоколад, карамел и нуга.

Аз му се усмихнах в отговор.

В този миг Алиса изхвърча от стола си и заподскача нагоре-надолу на сандалите си на високи токчета, пищейки с цяло гърло:

— Само така, бейби! Давай! Продължавай така! Довърши го!

Позволих си да се възхитя на красивата й, макар и къса, и впита, червена рокля, преди да вдигна очи към ринга и да видя, че Джуниър беше приклещил противника си до въжетата и му нанасяше поредица от удари, които другият боксьор не смогваше да избегне.

Уви, съдията ги раздели, за да прецени състоянието на противника на Джуниър. Той тръсна глава, за да я проясни, погледна съдията в очите и кимна.

Двубоят продължи.

— Тъп съдия — измърмори Алиса и се тръсна на стола до мен, без нито за миг да откъсва очи от ринга.

Гонгът удари, така че мина още един рунд, преди Алиса отново да изхвърчи от стола и напълно да си изгуби ума, пищейки, пляскайки и подскачайки на място, когато реферът вдигна ръката на Джуниър.

Той се усмихна на жена си.

Тя му изпрати въздушна целувка, толкова пресилено, че краката й се отлепиха от пода, когато му я прати, разперила широко ръка. След това се обърна към мястото си, грабна чантата и палтото си и очите й откриха моите.

Приведе се към мен и прошепна:

— Окей, операция „Щафета“. Ти оставаш с Браянт. Аз се прибирам вкъщи с мъжа си, за да се изчукам. Пращаш ми есемес, когато Джейк приключи, и оставяш Ит и Брай у нас, за да можеш ти да се изчукаш. Нали така?

Аз кимнах, наслаждавайки се на щастливата светлина в очите на приятелката ми и опитвайки се да не обръщам внимание на още по-щастливото усещане между краката си заради онова, което ми предстоеше.

— Да — потвърдих.

Алиса вдигна свита в юмрук ръка към мен за тържествуващ поздрав, на който Конър ме беше научил преди седмица. Сторил го бе, след като самият той бе вдигнал юмрук по същия начин и аз половин минута се бях взирала недоумяващо в ръката му, преди той да ми покаже какво да правя.

Ето защо сега знаех точно какво се очаква от мен и ударих юмрука си в този на Алиса, която прошепна:

— Обожавам боксовата нощ.

Аз се изкисках и я подканих:

— Върви.

Не беше нужно да го правя втори път. Тя се хвърли към сина си, улови лицето му в шепите си и го целуна шумно по устата, при което от Браянт се изтръгна едно възмутено: „Мамо!“.

Тя разроши косата му, погледна към Итън и каза:

— Чао, приятелче.

— Чао, госпожо Харпър — отвърна Итън.

Алиса ми помаха и се отдалечи по пътеката.

— Може ли да си вземем пуканки? — попита Браянт и аз го погледнах.

— Помисли за корема си — колко е пълен и колко е вероятно, ако решиш да го напълниш още повече, той да предприеме извънредни мерки да се прочисти, за да можеш да сложиш още в него, и после ми кажи дали наистина искаш пуканки.

— Какво означава да се прочисти? — попита той.

— Да се освободи от съдържанието си — отвърнах аз и той се ухили.

— Какво означава да се освободи от съдържанието си?

— Да се изпразни.

— Адски готино говориш — заяви той. — Странно, но готино.

— Действително. С годините, млади Браянт, ще откриеш, че нещата, които са нормални, са си просто нормални. Всеки може да бъде нормален. Установила съм, че повечето странни неща са готини.

— Значи казваш, че трябва да се мъчим да бъдем странни, така ли, Джоузи? — обади се Итън със закачливо пламъче в очите.

— Казвам, че не бива да се мъчите да бъдете нищо. Трябва да бъдете себе си и каквито и да сте, ще бъдете готини, освен ако не се опитвате да бъдете като всички останали, които са просто нормални, което не е готино.

— Е, аз реших, че ще стана мошеник, който помага на ФБР, като онзи в „Престъпления от класа“. Това достатъчно странно и готино ли е за теб? — сподели Итън най-новия си план за бъдещето с все същото закачливо пламъче в очите.

„Престъпления от класа“ бе сериал, който Итън бе открил наскоро. Знаех, защото той говореше за него през цялото време и непрекъснато го гледаше. А понеже прекарвах немалка част от това време заедно с него, аз също го гледах.

Беше отличен сериал.

Но да решиш да станеш престъпник, дори и стилен, и интелигентен престъпник, който определено умее да носи федора, като онзи от „Престъпления от класа“, едва ли можеше да се нарече най-добрата цел в живота.

— Ако прескочиш частта с престъпника и опиташ направо с агента от ФБР — да — отвърнах аз.

Итън поклати глава, ала се усмихваше широко.

— Е — обърнах се към Браянт, — какво е заключението ти относно пуканките?

— Май предпочитам да задържа в корема си петнайсетте „Кит Кат“, които изядох, госпожице Малоун — отвърна той.

— Добър избор — съгласих се и ние отново се настанихме на местата си; аз оглеждах зрителите, а момчетата бърбореха.

След което изгледахме следващия мач — на Мики, когото момчетата насърчаваха гръмогласно, и макар да не виках, аз изръкоплясках, когато реферът вдигна неговата ръка.

А след това започнах да се вълнувам.

Защото победата на Мики предшестваше последния двубой за тази вечер.

Двубоят на Джейк.

Паузата между двата мача се проточи сякаш безкрайно и аз се размърдах неспокойно на мястото си. Ала когато коментаторът обяви имената на двамата противници, и аз, като всички останали, скочих от стола си и заръкоплясках, макар че краката ми трепереха.

Усетих как устата ми пресъхва, когато видях Джейк да се задава по пътеката. А после почувствах как сърцето ми се блъска в гърдите, когато той спря до нашия ред и сложи облечената си в ръкавица ръка върху главата на Браянт, а после върху тази на Итън.

Трябваше да повикам на помощ цялата си сила, за да се задържа на крака, когато очите му срещнаха моите и начаса пламнаха, преди да се плъзнат от главата до петите ми. А когато отново се върнаха на лицето ми, те горяха дори по-силно, от което ми стана още по-трудно да се задържа на крака.

Разбира се, бях се издокарала.

Косата ми бе пусната, но леко накъдрена, което й придаваше повече обем.

Много повече.

Облякла си бях тъмносиня рокля с висока яка и презрамки, които оставяха раменете и гърба ми съвършено голи. Беше сравнително свободна около гърдите, но прилепваше изключително съблазнително навсякъде другаде, а отпред имаше цепка, която стигаше точно под коляното. И най-сетне, в тъмносинята материя имаше едва уловим сребрист оттенък, така че си бях обула деликатни сребристи сандали с каишки и изключително високи токчета.

Изглеждаше, че Джейк оценява усилията ми.

Изключително много.

А аз оценявах това, че ги оценява.

Изключително много.

Най-сетне той пусна погледа ми, който до този миг държеше в плен, и се качи на ринга, а аз с благодарност се отпуснах в стола.

Не спрях обаче да се въртя неспокойно.

Този път Джейк не нокаутира опонента си още в първия рунд, а се би до края на третия. Което бе истинско мъчение за мен — да гледам как Джейк се бие, означаваше, че съм готова мачът да свърши около минута след началото на първия рунд.

Никой, разбира се, не би могъл да отрече, че е невероятна гледка да го видиш как се боксира — животинската сила, съсредоточаването, движението на мускулите му, тялото му, съвършения му контрол не само над двубоя, не само над ринга, но и над цялата зала.

Ала дори и така, не бях на себе си от вълнение, когато реферът най-сетне вдигна ръката му и мачът свърши. Отново станах от стола си, направо скочих от него и заплясках с всичка сила, усмихвайки се широко.

Джейк се усмихна на момчетата, а на мен смигна, докато се връщаше по пътеката, и аз побързах да се обърна към Итън и Браянт:

— Е, добре, момчета, вземете си нещата. Огледайте се наоколо да не сте забравили нещо и да вървим.

Те ме послушаха, а аз си облякох палтото и взех чантата си. Когато бяхме готови, ги подкарах по пътеката към вратата на съблекалните.

Същият мъж от охраната стоеше там и ми се усмихна, когато се приближих с момчетата.

— Същата стая, бейби — каза той.

Аз кимнах, вкарах момчетата през вратата и тримата забързахме по коридора към стаята на Джейк. Този път обаче почуках.

— Да! — чухме от другата страна и Итън влетя вътре, следван от Браянт и мен.

Усетих влага между краката си, виждайки Джейк в същата поза, както и предишния път — приседнал по шорти на масата, докато неговият приятел и треньор Бърт стоеше наблизо.

— Татко! Беше невероятен! — провикна се Итън и се втурна към баща си, за да го прегърне.

Джейк скочи от масата, за да отвърне на прегръдката му, а после попита:

— Хареса ли ти?

— И още как! — изкрещя Итън.

— Нямате равен, господин Спиър — обади се Браянт.

— Благодаря, Брай — измърмори Джейк с широка усмивка и се приближи до мен.

Обви ръка около кръста ми и долепи устни до ухото ми.

— Обичам детето си, бейби, и ти го знаеш. Обаче сега искам да качиш и него, и приятелчето му в колата, да ги метнеш у Алиса и да ме намериш у вас. Бързо.

Беше си свалил боксовите ръкавици, но както вече споменах, все още беше само по шорти, така че, докато говореше, виждах рамото му, а когато се отдръпна — лъсналите му от пот гърди.

Очите ми се вдигнаха към неговите и изгубила внезапно способността си да говоря, аз кимнах.

Погледът му се плъзна по роклята ми и отново се върна към лицето ми.

— Бързо — нареди той с нисък глас.

— Окей, миличък — успях да отговоря с усилие.

Той свали ръка и се отдалечи, а аз се обърнах към Бърт.

— Здравей, Бърт.

— Радвам се да те видя, Джоузи.

Реших, че толкова любезности са достатъчни, затова плеснах с ръце и заявих:

— Добре, момчета, да вървим. Време е да се качваме в поршето.

Итън ме погледна.

— Страшно си падам по поршето ти, Джоузи, обаче искаме да се возим с татко.

— Трябва да свърша някои неща тук, приятелче, а вече става късно. Вървете с Джоузи — отвърна Джейк.

— Ама… — започна Итън.

— Приятелче. С Джоузи — твърдо заяви Джейк.

Итън задържа погледа му, а после наведе очи към краката си и измърмори:

— Е, добре.

Сложих ръка на рамото му и заедно с Браянт ги поведох към изхода, сбогувайки се с едно:

— Ще се видим в залата, Бърт.

— Да, Джоузи — отвърна той, а аз се обърнах към Джейк.

— До скоро, миличък.

Джейк ме погледна и отговори твърдо по начин, който не бе сбогуване, а обещание:

— До скоро.

От това бедрата ми потръпнаха толкова силно, че трябваше да положа огромно усилие, за да заведа момчетата до колата.

Изпратих съобщение на Алиса и потеглихме към дома й.

По халат и с много разрошена коса, тя отвори и прие доставката, но го направи със заситена усмивка и похотливо смигване.

Аз също й намигнах (макар че едва ли похотливо), качих се в поршето и бързо, но все пак внимателно, се прибрах в Лавандуловата къща.

Пикапът на Джейк беше на алеята, от прозорците от двете страни на входната врата струеше светлина.

Слязох от поршето и забързах към вратата.

Тя се отвори, преди да бях стигнала до нея.

Виждайки я да се отваря, аз се препънах във възбудата си, ала ръката на Джейк се протегна и се обви около кръста ми, привличайки ме към него, така че се сблъсках с тялото му. Притискайки ме към себе си, той ме издърпа в къщата и заключи зад нас, а после ме завъртя и ме притисна до стената.

Господи.

Извих глава тъкмо навреме, защото в мига, в който го направих, устните му се впиха в моите.

Ръцете му се вдигнаха към палтото ми и го смъкнаха от раменете.

Аз пуснах чантата си и палтото ми се свлече на пода.

— Бикините, бейби.

По цялото ми тяло пробяга тръпка.

Джейк ми помогна, като издърпа полата ми нагоре, и аз събух бикините си, оставяйки ги да паднат около глезените ми.

Джейк ме освободи от тях, като ме повдигна, а после отново ме притисна към стената, докато устните му се отваряха върху моите.

Плъзнах ръце около раменете му, краката ми се обвиха около бедрата му, а устните ми се отвориха под неговите и езикът му нахлу в мен.

След като бях чакала сякаш цяла вечност, откакто той се появи на пътеката в арената, наметнат с боксовия си халат, бях толкова готова да го вкуся, че когато го почувствах, изскимтях в устата му.

Едната му ръка пусна дупето ми и откри влагата между краката ми. Устните му се плъзнаха до ухото ми, а пръстите му се отдръпнаха от краката ми и потърсиха боксьорските му шорти.

— Моята жена се възбужда, когато гледа мъжа си да се бие — промълви той в ухото ми.

— О, да — прошепнах, а после усетих върха му и си поех рязко дъх. Миг по-късно той проникна в мен. — Да — изохках.

— Толкова влажна — простена той.

— О, да.

— Да, мамка му.

Вкопчих се в него, за да устоя на тласъците му, и докоснах с нос линията на челюстта му, докато прокарвах устните си по шията му.

Джейк изпъшка.

Аз изскимтях.

Пръстите на Джейк се вкопчиха в дупето ми, повдигнаха ме и той още по-мощно потъна в мен.

Аз простенах.

Джейк улови устата ми със своята и ме целуна грубо и дълбоко.

Аз още по-плътно обвих крака около бедрата му, зарових ръка в косата му, а другата сложих на тила му и се улових здраво.

Джейк ускори ритъма.

Напрежението в мен нарастваше и аз знаех, че всеки миг ще изригне, затова се откъснах от целувката ни и промълвих до устните му:

— Миличък.

— Да.

— Джейк.

— Да, бейби.

Устните ми се разтвориха и докато насладата на оргазма, който той ми даде, ме завладяваше, почувствах как езикът му проследява очертанията на долната ми устна, правейки го още по-разтърсващ.

А после езикът му отново се върна в устата ми, докато той нахлуваше в мен толкова мощно, че ме прикова към стената.

Продължих да се притискам в него, вкопчена с всичко, което имам, чувствайки всичко, което той ми даваше, наслаждавайки се на всяко усещане, докато най-сетне устните му се откъснаха от моите и като зарови лице в шията ми, той потъна дълбоко, с един прекрасен дълъг стон.

Задържа ме до стената, притисната в него, и остана в мен, дишайки тежко до шията ми, а аз го прегръщах с всичката си сила.

Най-сетне доближих устни до ухото му и прошепнах:

— Обожавам боксовата нощ.

При тези думи Джейк повдигна глава, улови очите ми със своите, които все още горяха, ала сега бяха заситени и щастливи — най-прекрасното от всичките му прекрасни изражения — и се усмихна.

— Тормозеха я.

Беше на следващата сутрин и аз бутах една количка през хранителния магазин с Амбър до себе си. Готвехме се за голямото тъпчене, което представляваше неделният футбол, и разговаряхме за все още неуспешните, но за щастие, и неотслабващи усилия на Конър да покори Софи.

Те обаче се бяха проточили толкова дълго, че започвах да се притеснявам.

Софи очевидно харесваше Конър, а Конър харесваше Софи и това бе очевидно, защото той правеше всичко по силите си, за да го покаже. Алиса от все сърце подкрепяше една такава връзка и изобщо не го криеше. Джуниър не го подкрепяше от все сърце, но и той, като Джейк, се беше примирил с факта, че рано или късно, дъщеря му ще започне да ходи по срещи.

Освен това, както ми каза Алиса, започвал да се притеснява, че Софи била на шестнайсет, а никога не била излизала с момче. Въпреки че на Конър му се носеше славата, той бе син на Джейк и макар да знаеше, че е седемнайсетгодишно момче, което се опитва да свали едно шестнайсетгодишно момиче, Джуниър много добре познаваше и него, и баща му. Ето защо, въпреки опасенията ни, когато за първи път забелязахме, че Конър се интересува от дъщерята на Джуниър, макар да не го одобряваше от все сърце, той и не му се противопоставяше ожесточено.

Така че в крайна сметка единствената пречка пред това, Софи и Конър да станат двойка, се оказваше самата Софи.

Поради което Алиса започваше да се безпокои. Също като мен.

Аз спрях да бутам количката и се обърнах към Амбър.

— Моля?

— Софи — отвърна Амбър. — Първата година в гимназията я тормозеха, и то много гадно.

Зяпнах я, без да мога да повярвам на ушите си.

Софи беше много мило, много хубаво, наистина интелигентно момиче, с прекрасна фигура и стил, който бе сладък, момичешки и страшно й отиваше.

Освен това очевидно пееше невероятно и аз с голямо нетърпение очаквах коледния концерт на гимназията, в който тя щеше да има две солови изпълнения, нещо, което никога не се бе случвало, както ми обясни Амбър, защото ръководителят на хора се опитвал да раздава соловите изпълнения справедливо, та възможно най-много от учениците му да имат възможност да блеснат.

Ето колко добра беше Софи.

Каква, за бога, би могла да бъде причината да я тормозят?

— Как така я тормозят? — попитах и Амбър сви рамене.

— Миа и нейната банда — отвърна тя и само при споменаването на това име аз свих устни. — Сега всички знаят каква кучка е Миа и извинявай, Джоузи, обаче няма друг начин да го кажа. Миа е кучка.

Колкото и да ми беше неприятно да приема нещо такова по отношение на една гимназистка, нямаше как да не го направя. Реших обаче да го сторя безмълвно, като не укоря Амбър за езика й.

Тя продължи:

— Само че Миа беше на върха на хранителната верига, и то доста дълго време, още преди онова с Кон. А Софи е страшно сладка. И когато момчетата започнаха да забелязват момичетата, те определено забелязаха Софи и на Миа това никак не й хареса.

— Действително — отвърнах, подозирайки, че наистина бе станало така.

— Има и още — продължи Амбър. — Господин Харпър беше останал без работа и парите не достигаха, а бащата на Миа имаше добра работа и те живееха в хубава къща, тя носеше готини дрехи, докато Софи… — Амбър поклати глава. — Е, те нямаха много и то си й личеше. Миа й се подиграваше, защото Софи си купуваше дрехите от „Ти Джей Макс“^[2]. Звучи тъпо, защото в „Ти Джей Макс“ има много готини неща и аз неведнъж съм си намирала там страхотни дрехи. Ала от нещо такова, особено с начина, по който Миа и нейната тайфа се заяждаха с нея, боли много.

Болеше и още как.

— Оттогава ли е толкова срамежлива? — попитах.

Амбър сви замислено устни и отвърна:

— Открай време си е тиха, но май че да. Тогава нещата съвсем се влошиха.

— Конър знае ли за това? — продължих аз.

— Той е в горния клас и е момче, така че едва ли е обръщал внимание как Миа си набелязва жертвите и ги прави на нищо. Ако го беше видял, едва ли щеше да тръгне с нея. Конър не харесва такива неща.

Това вероятно също беше вярно.

— Както и да е — продължи Амбър, — то вече е стара история, освен за Софи.

— Хмм — промърморих аз и отново забутах количката по пътеката, чудейки се как тази информация би могла да бъде предадена не само на Конър, така че да може да преработи стратегията си, но и на Алиса, така че да може да се погрижи за душевното състояние на дъщеря си.

Изведнъж ми хрумна нещо и ме накара да се закова на място. Погледнах към Амбър и попитах тихо:

— Миа тормозеше ли и теб?

Тя задържа очите ми и поклати глава.

— Не. Кон ми е брат, а тя открай време си го беше набелязала, както всички останали момичета. Знаеше, че не трябва да го прави, защото ние, от семейство Спиър, може и да се караме помежду си, но не допускаме никой външен човек ни тормози.

Поне това беше добре.

Само че…

— Някой друг тормозил ли те е? — настоях аз нежно.

— Децата понякога могат да бъдат много гадни — бе заобиколният й утвърдителен отговор.

— О, миличка — прошепнах, разбрала най-сетне отношението й, когато се запознахме.

— Вече не е така — увери ме тя.

Очевидно бе, че започва да й става неудобно, ала макар да не исках да се чувства по този начин, все още не можех да изоставя тази тема.

Трябваше да кажа още нещо.

И аз го направих, като дойдох малко по-близо до нея, взех ръцете й в своите и ги стиснах.

— Ако някога отново се случи нещо такова или пък те измъчва нещо, което искаш да обсъдиш с някого, знай, че аз съм насреща. Ако според мен то представлява емоционална заплаха, може да те помоля да го споделим с баща ти. Но ако са момичешки неща и имаш нужда просто да си поприказваш с някой, който го е преживял, знай, че на драго сърце ще те изслушам.

Амбър се взираше в мен, в очите имаше изненада, но и нещо изключително красиво и то бе толкова запленяващо, че се опитах да го запечатам в съзнанието си. В този миг до нас достигна глас, който и двете познавахме много добре.

— Ъъъ, може ли да поговоря с дъщеря ми?

Аз настръхнах.

Амбър настръхна.

И двете се обърнахме към Дона.

Тя се бе вторачила в сключените ни ръце.

Господи.

Тъкмо се заричах наум да започна да шофирам половин час повече, за да пазарувам в съседния град, за да избегна подобни срещи с Дона, когато тя ме погледна и попита:

— Имаш ли нещо против?

— Аз нямам, но то зависи от Амбър — отвърнах, а сърцето ми задумка в гърдите, когато усетих как пръстите на Амбър стиснаха моите.

— Нямам какво да ти кажа — заяви тя и Дона я погледна.

— Само две минути, миличка, моля те.

— Не — отвърна Амбър.

Дона дойде малко по-близо.

— Не отговаряш на обажданията ми, а аз имам да ти кажа нещо важно.

— Не ти вдигам, защото няма причина да го правя — каза Амбър. — Виждаш ли, от много дълго аз нямам майка, сякаш е умряла или нещо такова. Затова, когато татко се ожени за Джоузи, тя би могла да ме осинови, законно и всичко останало, и тогава ще си имам истинска майка. Каквато не съм имала никога.

Атаката бе толкова брутална, а ударът — толкова добре премерен, че ефектът му се изписа върху лицето на Дона.

Затова стиснах ръката на Амбър и прошепнах името й.

Тя обаче ме пусна, мина пред мен и като улови количката, я забута напред.

— Трябва да побързаме, ако не искаме Ит да получи някой пристъп. Закуската сигурно е спряла да му държи преди цял час.

Несъмнено бе така, но колкото и да ми беше неприятна компанията на Дона (както и това, че Амбър се намираше в нея, при положение че не й харесваше), не можех да оставя нещата така.

— Смятам, че трите трябва да изпием по кафе — предложих аз.

Амбър спря и се обърна към мен; лицето й бе решително, очите й пламтяха.

— Как ли пък не.

— Няма проблем. — Гласът на Дона беше изтънял и когато я погледнах, разбрах, че се мъчи да сдържи чувствата си. — Аз… Ъъъ… аз просто ще… — Тя се огледа наоколо, без да довърши, и аз разбрах, че се кани да побегне.

Което значеше, че се кани да избяга.

Обърнах се към Амбър и казах:

— Миличка, погрижи се за списъка с покупките. Аз ще разменя няколко думи с майка ти. Ще се видим на касата.

— Става — прие Амбър с готовност и се отдалечи, бутайки количката, сякаш нямаше никакви грижи на този свят.

Обърнах се към Дона и предложих:

— Защо не излезем навън?

Излязохме от магазина и се отдалечихме малко, за да не сме до входа.

— Ще си тръгнеш ли от Магдалийн? — попитах едва тогава.

Тя примига насреща ми.

— Градът е малък, Дона.

— Аз… ами… от автокъщата ми предложиха увеличение, за да остана, но в Бостън си намерих по-добре платена работа и…

— Не можеш да си тръгнеш — прекъснах я аз и тя се втренчи в мен. — Джейк не иска да си тръгваш — продължих и тя зяпна. — Иска майката на децата му да бъде истинска майка. И макар че това вероятно е без значение за теб, и аз не искам да си тръгваш, по същата причина. Уви, твоите деца вероятно няма да покажат, че ги е грижа, но те уверявам, че онова, което показват, и онова, което изпитват, не са едно и също. Ти и така на практика вече си ги изоставила. Направиш ли го толкова категорично, то ще ги нарани по начин, който никога няма да забравят и който никога няма да се излекува.

— Но тя ме мрази — прошепна Дона.

— И има право да изпитва това чувство. Ти обаче си в състояние да го промениш. Тя е изпълнена с гняв и няма да ти е лесно. Ала всеки удар, който понесеш, ще си заслужава, ако в крайна сметка успееш.

Дона поклати глава, но после попита:

— Откъде изобщо да започна?

— Като приемеш увеличението на заплатата си и останеш в града — отвърнах аз. — А после ще започнеш от началото.

— Хората мислят… — поде тя.

— Бившият ти съпруг държи стриптийз клуб, за да издържа семейството си — прекъснах я аз. — Смяташ ли, че има значение какво си мислят хората, когато става въпрос за семейството ти?

Тя затвори уста.

— Обади й се и я попитай дали иска да отидете на пазар. Ако ти откаже, покани я на кино. Обади се на Конър и го покани на вечеря, като настоявай да вземе и сестра си. Ако ти откажат, продължавай да се обаждаш. Пращай им съобщения, за да знаят, че мислиш за тях. Покани ги да прекарат нощта у вас. Купувай им неща, за да ги подкупиш да ти обърнат поне мъничко внимание. Не е важно какво правиш, каква тактика използваш — ти се бориш, за да си върнеш децата. Направи го. Използвай я. Умолявай. Извинявай се. Показвай им по всякакъв начин, за който се сетиш, че означават нещо за теб. Не мога да ти гарантирам, че ще успееш да се доближиш до тях. Единственото, в което съм сигурна, е, че те си заслужават усилието.

— Ти имаш ли деца? — попита тя и въпросът й ме жегна, макар по изражението й да виждах, че не затова го бе задала.

— Не.

— Тогава откъде…

— Защото моята майка ме остави на едно чудовище — заявих аз и видях как очите й се разшириха. — Спаси себе си, без да поглежда назад, и ме остави в миналото си. Не съм чула и думичка от нея от трийсет и пет години насам. А аз имах нужда не само да ме защити от баща ми, имах нужда от нея.

Дона стисна устни и аз разбрах, че съм направила всичко, което беше във възможностите ми.

— Ти си тази, която трябва да вземе решение, и се надявам да е правилното.

— Любимият й магазин все още ли е „Лъки Бранд“? — попита тя тъкмо когато се обърнах.

Заля ме вълна от облекчение и аз кимнах.

— Да, Дона. Освен това си харесва и някои неща в „Антроположи“. Често пазарува и в „Бъкъл“.

Дона побърза да кимне.

Аз улових очите й и казах искрено:

— Късмет, Дона.

Гласът й, когато отговори, беше колеблив и леко дрезгав:

— Благодаря ти, Джоузи.

След това ми помаха и без да изчака да й отвърна със същото, се обърна и се отдалечи.

Открих Амбър на опашката пред касите.

— Каза ли й да се пръждосва? — попита тя в мига, в който се присъединих към нея.

— Не, прекрасна моя, не й казах — отвърнах нежно.

— Изобщо не я е грижа за нас, Джоузи.

— Ще видим.

Тя обърна окаменялото си лице напред и измърмори:

— Да, ще видим.

Аз въздъхнах.

Амбър мълча през целия път към къщи и след като ми помогна да внеса торбите, се качи на горния етаж, несъмнено, за да потърси убежище в стаята си.

Което означаваше, че щеше да се обади на някой от двамата Тейлър или на Алекси, който според момчето Тейлър наистина умеел да слуша.

Уви, пак от момчето Тейлър знаех, че освен това умеел и да се целува.

Радвах се за първото.

Щеше ми се да не знаех за второто.

— Какво става? — долетя гласът на Джейк съвсем близо зад мен и аз се обърнах, за да го погледна.

— Момчетата гледат ли мача?

— Мамка му — изруга той вместо отговор и аз сложих ръка на гърдите му.

— Момчетата гледат ли мача?

— Да — отвърна той, взирайки се изпитателно в мен.

— Тогава ще ти разкажа всичко в кухнята.

Направих го, докато изпразвах пакет чипс в голяма купа, гледайки с интерес, примесен с леко безпокойство, как Джейк изсипа цяла опаковка заквасена сметана в друга купа, след което добави пакет супа на прах и започна да бърка.

След като му разказах преживелиците си в хранителния магазин, той не изглеждаше нито щастлив, нито ядосан.

А само разтревожен.

— Трябва да държим нещата под око.

— Съгласна съм — отвърнах, а после попитах, за да отвлека мислите му: — Какво има в тази купа?

— Лучен сос.

Аз стиснах устни и той се ухили широко.

— Страшно ще ти хареса, бейби.

— Поднасяш ли изобщо на децата си нещо, което да не е разбъркано от пакет, изсипано от кутия или стоплено от буркан?

— Аха. Това, което ти сготвиш.

Аз направих физиономия и докато свърша, Джейк вече бе сложил едната си ръка на врата ми, а с другата държеше купата.

— Итън мърмори, трябва да го нахраня — заяви той.

— Тогава да не губим повече време и да вървим в дневната, за да можеш да продължиш опитите си да съхраниш телата на децата си чрез консерванти.

Джейк избухна в смях.

Аз си позволих да го погледам в продължение на един миг с усмивка, а после грабнах купата с чипс.

Ръката на Джейк, обвита около корема ми, ме стисна лекичко, а лицето му се зарови в косата на тила ми.

Аз затворих очи и протегнах ръце пред себе си, притискайки хълбоци в него. В отговор хълбоците на Джейк се повдигнаха нагоре, така че пенисът му потъна още по-дълбоко в мен.

И двамата току-що бяхме свършили, след като се бяхме любили легнали на една страна. Беше след хаоса понеделник сутрин, след като той бе отишъл да отвори залата, аз бях закарала Итън на училище и двамата се бяхме върнали, за да се насладим на една сутрешна доза секс в леглото на Джейк.

Ръката му се плъзна нагоре, улови едната ми гърда в шепа и докато я милваше с палец, той попита:

— Ще поспиш ли?

— Ти няма ли?

— Един клиент ще дойде за тренировка, така че, за съжаление, трябва да вървя.

— Мм — измърморих аз и се сгуших в него.

— Исусе — изръмжа той и се притисна в мен, а ръката му стисна гърдата ми още по-силно. — Изобщо не ме улесняваш.

— Е, предполагам, че има неща, които трябва да се свършат — отстъпих аз.

— Аха. И за мен едно от тези неща беше моята жена. Това го направих. Сега е време да се приготвя за тренировка.

Усмихнах се широко при тези думи, а той се надигна, целуна ме по рамото и нежно излезе от мен. След това се обърна по начин, от който разбрах какво иска, затова се претърколих към него, повдигнах глава и се взрях в очите му.

Които сега бяха наситено сини.

Феноменално.

Обичах очите му.

Обичах косата му.

Обичах белега на бузата му.

Обичах силата на тялото му.

Обичах топлината му.

Обичах усещането му все още между краката ми.

Обичах него.

— По дяволите — прошепна той и мислите ми, че обичам Джейк Спиър, се преместиха от това към истинския Джейк Спиър, който лежеше до мен.

— Какво? — прошепнах в отговор.

Ръката му се вдигна, за да вземе лицето ми в шепа, и той отговори:

— Толкова ми е трудно да си тръгна.

— Не правех нищо, Джейк.

— Гледаше ме и си мислеше нещо, Готина, и каквото и да бе онова, за което си мислеше, от него ми е трудно да си тръгна от теб.

Дъхът ми спря, а той се надигна, долепи устни до моите и остана така, загледан в очите ми.

— За щастие, знам, че ще се върна.

— Да — отвърнах меко. — То изпълва с щастие и мен.

Очите му се усмихнаха и тази усмивка бе по-топла и по-дълбока от обикновено, затова и ми хареса още повече от обикновено. А после той докосна носа ми със своя и се отдръпна.

Докато го гледах как става от леглото и се отправя към банята, аз придърпах завивките нагоре и го информирах:

— Възнамерявам да се поизлежавам малко.

— Само така.

Все още се излежавах, когато той се върна, облечен в спортни дрехи, сложи ръка на леглото и се наведе, за да ме целуне.

— Ще се видим довечера — каза, след като се отдръпна.

— Със сигурност — отвърнах аз.

Нова усмивка огря очите му, преди да се изправи и след като ме целуна по слепоочието, да излезе от стаята.

Останала сама, аз се усмихнах на себе си и обвих ръце около възглавницата му.

Пет минути по-късно си спомних, че се бях уговорила да обядвам с Алиса, и се налагаше да се върна в Лавандуловата къща, за да си взема дрехи, тъй като всички, които си бях донесла, вече бяха мръсни. Освен това ме чакаше пране. А и трябваше да се уверя, че имаме всичко, от което се нуждаехме за вечерята днес.

Което означаваше, че трябва да се размърдам.

Измъкнах се от леглото, събрах дрехите си от пода и се приготвих да посрещна деня (отново).

Ала когато поех към стълбището, нещо привлече вниманието ми.

Обърнах се, за да надникна в работната стая на Джейк, и се заковах на място.

Върху писалището имаше моя снимка.

Тръснах глава и я зяпнах.

Познавах тази снимка. Беше я направил Хенри преди няколко години. Бяхме на плажа в Кан. Фотосесията беше приключила предишния ден и Хенри бе решил да останем още ден-два, за да си починем. Разхождахме се по брега и той ме караше да се смея.

Беше приятен, сега горчиво-сладък спомен.

Как, за бога, снимката бе попаднала у Джейк?

Пристъпих в стаята, връхлетяна от безброй мисли и въпроси.

Тъй като Хенри бе подарил снимката на баба, тя трябва да я беше подарила на Джейк.

Но защо?

И макар да не бях влизала в кабинета му много често, все пак бях идвала тук и никога досега не я бях виждала. Всъщност горното дясно чекмедже на бюрото му, което винаги стоеше затворено, сега бе отворено.

От там ли се бе взела снимката?

И ако да, защо я държеше в чекмеджето?

Възможно ли бе да е забравил, че я има, каквато и да бе причината, накарала баба да му я даде? Едно от многото неща, които бе направила по отношение на Джейк през последните седем години, които не разбирах, но за които бях престанала да се тревожа, тъй като крайният резултат бе неоспорим.

В следващия миг се заковах на място, а гърлото ми се сви при вида на купчинката пликове, завързани със синя панделка, на дъното на чекмеджето.

— О, господи — прошепнах задавено, докато се взирах в тях.

Прекрасно знаех какво съдържат. През последните двайсет години неведнъж ги бях виждала върху бюрото на баба.

А ето че сега лежаха в чекмеджето на Джейк заедно с една моя снимка.

Защо?

Защо бяха у него?

Очевидно му ги беше дала баба, но защо?

И защо не ми бе казал за тях?

Защо?

Бавно се пресегнах и обвих пръсти около купчинката. Нещо неизразимо неприятно се разля по тялото ми, когато докоснах хартията и ги извадих от чекмеджето, уверявайки се, че са истински. Че действително са тук.

Цялата ми история. Целият ми живот.

В писма.

В бюрото на Джейк.

Баба не ме бе завещала на Джейк, след като му беше разказала за мен.

Не, тя ме беше дала на Джейк още по-рано. Изцяло.

И не ми бе казала.

Нито пък той.

— Бейби, забравих си портфейла — разнесе се гласът на Джейк наблизо и аз се обърнах сковано.

Видях го да се появява на площадката на стълбището, видях и как се обърна към мен и замръзна, зърнал какво държа в ръката си.

И по изражението, изписало се на лицето му, разбрах, че снимката и писмата не бяха нещо, за което бе забравил и затова бе пропуснал да ми каже.

Не, те бяха нещо, което той криеше.

Откровеният, прям Джейк Спиър, който ми бе разкрил всичко за себе си, имаше тайна.

Тайна, която пазеше от мен.

Той пристъпи в стаята, приковал очи в мен, и започна:

— Бейби…

Аз повдигнах лекичко писмата и го прекъснах:

— Баба ли ти ги даде?

Той спря необичайно далеч от мен (с други думи — изобщо остави някакво разстояние между нас) и отвърна, напълно неуместно:

— Какво търсиш в бюрото ми, бейби?

— Баба ли ти ги даде? — повторих, ала той не отговори и на свой ред повтори въпроса си:

— Какво търсиш в това бюро, Джоузи?

— Беше отворено. Снимката беше отгоре. — Отдръпнах се, за да може да я види. — Привлече вниманието ми, в което няма нищо чудно, при положение че е моя снимка и принадлежи на баба, и нямах представа, че е у теб.

Джейк премести поглед от снимката към мен.

— Била е отгоре?

— Джейк — заявих твърдо, макар да нямах представа как успях да овладея гласа си, след като всичко друго у мен трепереше. — Не става въпрос за това, че снимката е била отгоре. Баба ли ти я даде? И писмата? — Аз отново ги повдигнах.

Очите му отново се приковаха в моите и той най-сетне отговори:

— Да.

Сърцето ми се сви.

— Прочете ли ги?

— Бейби…

— Прочете ли ги, Джейк? — повторих остро.

— Да.

Сведох очи към писмата, а после отново ги вдигнах към него.

— Колко пъти?

— Миличка, това няма значение.

— За мен има. Колко пъти?

— Знаеш, че Лиди ми разказа за теб — изтъкна той.

Аз отпуснах ръка, макар да продължих да стискам писмата.

— Знам, че ти е разказвала за мен. Разказвала, Джейк. Нямах представа, че е споделила личните ми писма с теб. Защо би го сторила? И защо ти би ги прочел?

— Защото тя ми ги даде.

— Но те бяха — аз се приведох към него — лични.

Джейк се взираше в очите ми, без да казва нищо.

Затова попитах:

— Откога ги имаш?

— От известно време.

— От колко време?

Той направи крачка към мен.

— Джоузи…

Аз обаче отстъпих назад и той се закова на място.

— От колко време?

Видях как челюстта му се напрегна, преди да отговори:

— Пет-шест години.

— Пет или шест години? — прошепнах аз.

— Да, бейби. А сега…

Аз отново вдигнах връзката с писма.

— Знаеш толкова много за мен, всичко, изложено на показ пред теб от собствената ми ръка, благодарение на предателството на баба ми, от пет или шест години?

Цялото му тяло се вкамени, когато отговори:

— Лиди не те е предала.

И тогава то се случи.

Прекърши се.

Аз се прекърших.

Запратих яростно връзката писма към стената и изкрещях:

— Направила го е!

Джейк отново пристъпи към мен, ала аз отново се отдръпнах, а после го заобиколих отдалеч и когато той не спря, го предупредих:

— Джейк, доближиш ли се до мен, кълна ти се, ще се махна и няма да ме видиш никога вече.

Той в миг се закова на място.

Във всяко друго състояние това би ми се сторило непоносимо мило.

В сегашното ми състояние също ми се стори непоносимо мило, ала не по добър начин.

— Защо баба не ме запозна с теб? — попитах.

— Джоузи, вече говорихме за това.

— Така е и нямаше никакъв смисъл. И знаеш ли какво, Джейк? Нищо от това няма смисъл. Нищичко. Била е близка с теб, с децата. Обичала те е. Прекарвала е много време с теб. Приела те е в сърцето си. Разказвала ти е за себе си и за мен. Дала ти е всичко. Защо, за бога, никога не ме запозна с теб?

— Вече няма как да разберем защо е постъпила така, миличка. Тя си отиде.

— Не — съгласих се бързо. — Няма. Така както няма начин да разберем защо би споделила не само своите най-съкровени тайни е някого, но и моите.

— Готина, просто си поеми дълбоко дъх и…

— Никакъв дъх няма да си поемам, Джейк — процедих аз. — Нима не ти се струва странно? Напълно необяснимо? Защо някой би постъпил по този начин?

— Няма откъде да знаем…

— Обзалагам се, че има — изсъсках и скръстих ръце на гърдите си. — Е, Джейк, какво ти каза тя, когато ти даде писмата? „Заповядай, вземи ги. Нещо за четене, преди да си легнеш.“ Това ли ти каза?

Джейк не отговори.

Не отговори.

Джейк, който бе напълно откровен за всичко, не отговори.

О, господи, наистина криеше нещо.

— Дала ме е на теб много преди да те даде на мен — казах му нещо, което прекрасно знаеше. — Имал си ме в къщата ти. — При тези думи махнах първо към снимката, а после към писмата. — Цялата. Всяка моя мисъл. Всяка моя тайна. Всичко, което единствено аз имам правото да ти дам.

— А щеше ли да ми го дадеш? — нежно попита той.

— Бих искала поне да имам тази възможност!

— Щеше ли да ми го дадеш, Джоузи? — настоя той, все така нежно.

— Може би нямаше — признах рязко. — Ала дори и така, дори баба да е имала някакъв план, а несъмнено е имала нещо наум, тъй като доказателствата са очевидни — аз махнах с ръка из стаята, — защо ти не го сподели с мен така, както тя явно го е споделила с теб? Защо не го направи, когато неведнъж се чудех на глас какво я е накарало да постъпи по този начин? Защо не ми каза колко много всъщност знаеш за мен и че си имал всичко?

— Бейби, то се случи, стигнахме дотук. Какво значение има вече?

Грешен отговор.

— Защото задавам въпроси, които според мен са важни, а единственият в тази стая, който знае отговорите им, отказва да ми ги даде.

Джейк не каза нищо.

Нищо.

Гледаше ме, без да казва нищо.

Защо?

— Защо не искаш да ми кажеш?

— Защото то няма значение — отвърна той.

— За мен има.

Отново мълчание.

И отново — защо?

— Криеш нещо от мен — прошепнах аз.

— Бейби, ти знаеш всичко за мен.

— Не, ти знаеш всичко за мен. Защото ти криеш част от себе си.

— Не може ли просто да забравим за това и да продължим напред? — помоли той.

— Независимо дали си съгласен, или не, Джейк, степента на това, което баба ми ти е разказала, означава, че ме е предала. На теб. И след всичкото време, което прекарахме заедно, и всички неща, които споделихме, това, че ти не ми разкри точно колко си научил от нея, също е предателство. Така че, не. Не можем да забравим за това, докато не ми обясниш точно какво сте правили с баба през последните пет или шест години.

— Онова, което е важно за теб, е важно и за мен, миличка. От дъното на душата си ти се кълна, че е така. Ала трябва да ти кажа, че за мен е важно и да се откажеш от това.

— Как би се почувствал, ако някой, за когото дори не си чувал, от години знае всяка дума, написана в книгата на душата ти, а после, когато се появи в живота ти и стане важен за теб, дори не го спомене и отказва да ти каже защо? Как би се почувствал ти, Джейк?

— Ще ти кажа единственото, което трябва да знаеш — че и Лиди, и аз ти мислехме само доброто.

— Нима? — попитах и разперих ръце. — Защото, ако наистина беше така, би трябвало да се запозная с теб преди пет или шест години, вместо тя да държи и теб, и децата ти в тайна.

При тези думи Джейк потръпна.

Господи.

Защо?

— Джейк…

— Забрави го.

— Джейк!

— По дяволите! — изкрещя той изведнъж и като се приведе към мен, изрева: — Забрави го, по дяволите!

Аз направих крачка назад.

Джейк се смръщи насреща ми.

— Знаеш, че веднъж баща ми ме замери с дневника ми и ми посини окото — прошепнах аз.

— Забрави го, бейби — процеди той.

— Знаеш кога за първи път ми дойде.

— Забрави го.

— Знаеш кога изгубих девствеността си.

— Исусе, забрави… го, по дяволите.

— Ти сподели живота си с мен. В пикапа си. На вечеря. В леглото. Аз нямах този шанс, Джейк. Защо?

— Джоузи, за бога…

— Защо? — изпищях.

— Забрави! — изрева той.

— Не — прошепнах и видях как той потръпна и стисна челюст. — Кажи ми, Джейк.

— Не.

Двамата дълго останахме така, безмълвни, приковали поглед един в друг.

Аз бях тази, която най-сетне наруши тишината:

— Как е възможно?

Джейк не отговори, затова продължих:

— Как е възможно едва преди половин час да бъдем толкова близки, колкото биха могли да бъдат две човешки същества, а сега всичко свърши?

Видях как цялото тяло на Джейк потръпна.

— Не е свършило.

Аз не отговорих на думите му. Вместо това попитах:

— Как е могла да ми го причини?

— Нищо не ти е причинила, Джоузи, освен дето ти даде твоята мечта.

О, да.

Знаел бе и за това.

Знаел е точно какво прави.

„Да я притежавам — не“, казал бе на прочитането на завещанието. „Да направя точно това, което Лидия поиска да направя с нея — да.“

Да, знаел е съвсем точно.

— Изобщо не се учудвам, че го знаеш — казах тихо и гласът ми прозвуча ужасно; Джейк очевидно го забеляза, защото отново стисна челюст, ала очите му бяха топли и разтревожени. — Ясно ми е, че си го прочел. Знаеш ли обаче, какво не знам?

Той не отговори и аз продължих:

— На какво почива любовта ми към мъжа, когото обичам. И не го знам, защото той не иска да ми каже.

Лицето му изведнъж се промени, омекна.

— Ти ме обичаш.

— Да.

Лицето му омекна още повече и гласът му, когато изрече следващите думи, бе неизразимо красив:

— Бейби, аз също те обичам.

— Недостатъчно.

Тялото му отново потръпна.

Аз излязох от стаята.

Джейк ме последва.

Отидох право при сака си и когато той сложи ръка върху моята, аз я изтръгнах и отстъпих назад.

— Не ме докосвай.

— Джоузи, по дяволите…

— Ще те помоля в един момент да поговоря с децата, за да им обясня защо трябва да продам Лавандуловата къща и да си замина.

Той направи крачка към мен; тялото му бе напрегнато, очите му — разтревожени.

— Какво, по дяволите?

— Всичко между нас свърши.

— Не е свършило.

— Свърши, Джейк.

— По дяволите, Джоузи, нищо не е свършило.

Аз приковах очи в неговите и заявих:

— Свърши, и още как.

— Господи, не го прави. Повярвай ми, не си струва.

— Смятам, че аз съм тази, която трябва да направи тази преценка, и тъй като не разполагам с всички факти, не съм в състояние да го сторя. Мога единствено да взема решение. И именно това направих.

— Захвърляш всичко заради нищо.

— Отново — няма как да знам дали наистина е така.

Джейк се изпъна и скръсти ръце на гърдите си.

— По дяволите, толкова си упорита.

Вдигнах сака си и преметнах дръжката през рамо.

След това се изправих пред него.

— Не се заблуждавай, че става дума за дребно спречкване. Това не е спречкване. Не е нещо, което ще отмине с малко време и сладки приказки. Това е краят.

Той поклати глава, впил изпитателен поглед в мен.

— Не разбирам дали всичко не започна да става прекалено истинско за теб и си търсиш причини отново да наденеш маската си, за да не се налага наистина да живееш, и ако действително е така, въпросът е — защо. Защо, когато имаме нещо толкова хубаво, би поискала да си тръгнеш заради нещо, което е без всякакво значение.

— Ако се налага да ми зададеш подобен въпрос, значи, не си внимавал много, докато си чел писмото, в което описвам мечтата си на баба — заявих аз и си тръгнах.

Не заплаках. Не заплаках, когато си взех ръчната чанта и палтото и отидох в гаража.

Не заплаках, когато извадих ключа, който Джейк ми беше дал, и го оставих на работната маса.

Не заплаках, докато отивах в Лавандуловата къща, нито когато позвъних на ключаря, за да го повикам да дойде спешно и да смени всички ключалки.

Заплаках само веднъж, когато всичко това бе направено и аз се заключих в светлата стая.

Не се чувствах в безопасност там. Вече не.

Никъде не се чувствах в безопасност, след като баба ме беше предала.

Ала щеше да свърши работа.

Същия следобед Джейк надникна в стаята на Итън, който бе стиснал контролер и играеше някаква видео игра.

— Здрасти.

— Здрасти, татко — отвърна Итън, без да отмества очи от телевизора.

— Приятелче, искам да те питам нещо.

— Аха?

Джейк си пое дълбоко дъх.

— Бил ли си в кабинета ми?

— Какво?

— Кабинетът ми, Ит. Отварял ли си бюрото ми?

При тези думи синът му най-сетне го погледна за миг с горда усмивка на устните, преди отново да се върне към играта.

— Аха. Абсолютно. Отключих го с една от фибите на Амбър. Беше страхотно. Браянт от години опитва да се научи, ама доникъде не е стигнал. Аз печеля. — Той отново хвърли бърз поглед на баща си и заяви: — Онази снимка на Джоузи е готина. Трябва да я сложиш в хола.

Джейк отново си пое дъх, за да се овладее.

Синът му не беше виновен. А той.

И все пак.

— Приятелче, ще спреш ли играта за малко?

Итън трябва да беше доловил нещо в тона му, защото незабавно спря и погледна към баща си.

— Просто искам да знаеш нещо — тихо каза Джейк. — В тази къща сме доста хора и Амбър, Кон или аз може да имаме неща, които бихме искали да запазим само за себе си. Един ден и ти сигурно ще имаш такива неща. Трябва да уважаваш личното пространство на другите, Ит, защото така е правилно и защото би искал и към теб да се отнасят по същия начин.

Лицето на сина му се бе променило по начин, който изобщо не се хареса на Джейк, и той разбра защо, когато го чу да пита:

— Да не съм объркал нещо?

— Не — излъга Джейк.

Но разбира се, Итън всъщност не беше объркал нищо.

Той бе този, който бе объркал всичко.

Лицето, с което Итън зададе следващия си въпрос, му хареса още по-малко:

— Затова ли Джоузи не ме взе от училище днес? Заради нещо, което съм направил?

— Не, приятелче — твърдо заяви Джейк.

Още една лъжа.

По дяволите.

— Просто искам да зачиташ личните неща на другите — продължи той. — Разбираш ли?

— Да, татко.

— Благодаря ти, Ит — промълви Джейк. — Можеш да се връщаш при играта си — добави и понечи да си тръгне.

Спря го обаче гласът на сина му и той отново се обърна.

— Къде е Джоузи? — попита Итън, гледайки го изпитателно.

— Трябва да свърши някои неща. — Което вероятно не беше лъжа. — Ще се върне, синко. — Мамка му, надяваше се това също да не е лъжа.

Итън продължи да се взира в него още един миг, преди да измърмори едно „Окей“ и отново да се обърне към играта си.

Джейк се отдалечи от стаята му, мислейки си, че нищо не беше окей. Ама никак.

По дяволите, всичко беше прецакал.

И трябваше да опита да го поправи.

Ала прецени, че Джоузи се нуждае от време.

Щеше да й даде тази нощ.

А утре щеше да отиде при своята жена и с цялото си същество се надяваше да успее да оправи нещата.

На следващата сутрин, чул високи токчета да потракват по дървения под в спортната зала, Джейк завъртя рязко глава, а сърцето му подскочи.

Скочи от бюрото, но стисна зъби, виждайки Алиса.

Не.

Не съвсем.

Виждайки една побесняла Алиса.

Тя се насочи право към офиса му, без да откъсва очи от него. В мига, в който прекрачи прага, Джейк заяви:

— Алиса, нямам време.

Тя затръшна вратата, скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Ще трябва да намериш.

— Жено… — започна, ала тя го прекъсна.

— Джоузи ми върза тенекия за обяд вчера.

Джейк въздъхна, облегна се на бюрото и стисна ръба му.

Ала не каза нищо.

— Цял ден й звънях. Най-сетне се свързах късно вечерта. Каза ми, че всичко се е променило. Смятала да обяви Лавандуловата къща за продан. Щяла да приеме предложението за работа на някакъв дизайнер от Ню Йорк и да се махне възможно най-бързо.

Сърцето на Джейк отново подскочи в гърдите му, този път толкова силно, че го заболя.

— Какво се случи? — попита Алиса и той най-сетне проговори:

— Виждам, че според теб това ти влиза в работата. Но не е така.

— Грешиш. Джоузи ми е приятелка. Добра приятелка. Държа на нея. И ако не се брои баба й, ти си единственото хубаво нещо, което е имала в живота си, и тя го знае. А сега си тръгва? — попита Алиса и без да изчаква отговор, продължи: — Защо?

— Всичко ще оправя — увери я Джейк.

— Ами побързай тогава. Защото тя изобщо не звучеше добре. Беше студена и надменна, и вярно, че тя поначало си има нещо резервирано в държанието, но не беше това. Беше студена като лед.

Това не беше добре.

По дяволите.

Алиса обаче не беше свършила.

— Остави три жени да ти се изплъзнат между пръстите, Джейк. Никоя от тях не си струваше усилието да я задържиш. Ала този път не е така и след като и ти го знаеш, нямам представа защо си в тъпия си офис и се занимаваш бог знае с какво. — Тя разпери ръце. — На твое място аз бих си размърдала задника. Не го ли направиш, ще я изгубиш.

— Виж какво, Алиса — ниско каза Джейк. — Знаеш, че се уважаваме, но ще те помоля да не се бъркаш в нашите отношения и да ни оставиш сами да се разберем.

Алиса задържа погледа му за миг, а после се наведе и прошепна:

— Побързай.

След това се обърна, отвори вратата и си тръгна.

Джейк се загледа след нея, а после грабна ключовете си от бюрото, излезе в залата и повика Трой, който тренираше на една боксова круша.

— Трябва да свърша нещо. Прати ми съобщение, ако си тръгнеш и в залата няма никого.

— Дадено — отвърна Трой, без да откъсва очи от крушата, а юмруците му хвърчаха мълниеносно.

Джейк се качи в пикапа си и отиде право в Лавандуловата къща.

Докато шофираше натам, си мислеше за децата си снощи. Въпросите. Объркването. Тревогата. Джоузи от седмици наред бе с тях всяка вечер. А сега я нямаше.

На тях това не им харесваше.

Плашеше ги.

А той не можеше да им даде основателна причина за нейното отсъствие.

Освен че е пълен идиот. Това обаче не сподели с децата си.

Трябваше да й каже всичко, от самото начало.

А след като не го беше направил тогава, трябваше да си признае, когато я видя с проклетите писма в ръка.

Ала и тогава не го стори.

Защото беше идиот. От гордост. Защото никога не искаше да изгуби погледа, който бе видял в очите й само половин час преди това, докато тя беше в леглото му, с разпиляна, разрошена коса, след като току-що се бе излял в нея.

Задоволство.

Безопасност.

Щастие.

Любов.

Откриеше ли истината, щеше да бъде като мига, в който детето ти за първи път разбира, че не можеш да правиш чудеса.

Както когато бабата на дъщеря ти умре и ти не можеш да я върнеш от мъртвите, и тя знае, че искаш да излекуваш всяка нейна рана, и вярва, че си в състояние да преместиш планини, за да го направиш. А когато разбере, че не си, ти все още имаш любовта й, сърцето й все така ти принадлежи, ала губиш нещо скъпоценно. Дълбоката й вяра, че можеш да направиш всичко.

А когато искаш да й дадеш всичко, неимоверно боли да откриеш в очите й, че тя знае — не си в състояние да го сториш.

Искаше му се още мъничко Джоузи да има подобна вяра в него.

Трябваше просто да й каже.

И сега щеше да го направи.

Слава богу, щеше да има възможност да го стори, успокои се той, когато се приближи до Лавандуловата къща и видя поршето й, паркирано отпред.

Освен основната къща, имаше още няколко постройки, една, от които беше гараж, изглеждащ така, сякаш бе построен в годината, в която бе излязла и първата кола. Имаше нужда да го стегнат и да му сложат прилична врата, така че Джоузи да може да паркира там. Особено, при положение че времето скоро щеше да започне да се разваля.

А можеха и да го съборят и да построят нов гараж, свързан с къщата, така че изобщо да не й се налага да излиза навън.

По-късно щеше да го обсъди с нея и да се заеме.

След като се оправеше с това сега.

Слезе от пикапа, отиде до вратата и натисна бравата.

Беше заключено.

Натисна звънеца и в същото време намери ключа на връзката си.

Не ставаше.

Исусе.

Нима бе стигнала дотам да смени ключалките?

Отново натисна звънеца и почука.

Отвътре не долетя никакъв звук. Не че дебелата дървена врата щеше да пропусне нещо.

Отново опита ключа.

Напразно.

— Исусе — прошепна на глас и за трети път натисна звънеца.

Нищо.

Извади телефона си и набра номера й.

Включи се гласовата й поща.

— Мамка му — измърмори и прекъсна, а сърцето отново се блъскаше в гърдите му. Обиколи къщата, като изпробва всички врати и надникна през прозорците.

Беше сменила всички ключалки и никъде не се виждаше и помен от нея.

Мина отзад, заобиколи оранжерията и погледът му обхвана пейзажа наоколо. Морето. Беседката. Празната градина.

Обърна се и погледна към къщата.

Видя я в светлата стая.

Седеше в мястото на прозореца и се взираше в него. Понечи да вдигне ръка, ала се вкамени, когато тя се изправи, обърна се и изчезна.

— Мамка му, мамка му, мамка му — прошепна Джейк, ала бързо заобиколи оранжерията и опита вратата, макар да знаеше, че е заключена, надниквайки през прозореца.

Тя не се появи в кухнята.

Нито в дневната.

Нито във всекидневната.

Нито на входната врата, когато той се върна там и задумка по нея.

Набра номера й и когато му отговори гласовата й поща, гърдите му горяха, а челюстта му бе стисната.

— Бейби, обади ми се. Трябва да говорим. Сега си тръгвам, за да ти дам още малко време. Да се срещнем на омлет в „Бараката“ утре сутринта. Девет часа. — Пое си дъх и добави: — Липсваш ни, Готина. И на децата, и на мен.

След това затвори, върна се на алеята и погледна назад към къщата на Лиди. Къщата на Джоузи.

Мамка му, трябваше просто да й каже.

А после се качи в пикапа и си тръгна, а гърдите му все така горяха, стомахът му бе свит на топка, челюстта му — стисната.

В девет и петдесет и пет на другата сутрин, след като си беше купил кафе и бе стоял в края на кея близо час, Джейк Спиър си тръгна от „Бараката“.

Том го проследи с поглед, а после спусна стоманения капак и затвори гишето.

Ще ви оставя да си свършите работа — каза банковият управител и си тръгна.

— Благодаря — отвърнах и като си поех дълбоко дъх, сведох поглед към касетката на баба.

Отвличайки мислите си от нещата, върху които би трябвало да ги съсредоточа, аз я отворих.

Натъкнала се бях на ключа, който напълно бях забравила, предишния ден, докато преравях чантата си, мъчейки се да отвлека мислите си от нещата, върху които би трябвало да ги съсредоточа.

Че бях направила съвсем същото, което и Дона.

Бях направила драма, взела бях глупаво решение, след което се бях запънала, отказвайки да погледна фактите в очите.

А фактите бяха, че бях влюбена в Джейк, той беше влюбен в мен, двамата бяхме щастливи и каквото и да се бе случило между него и баба, си беше между тях двамата.

Поискал бе да го запази така и трябваше да му повярвам, че има причини за това. Каза ми, че за него е важно да го забравя и че е нещо без особено значение.

Тези две неща си противоречаха, ала аз знаех още две неща.

Баба ме обичаше.

Също като Джейк.

И първия път, когато той го бе изрекъл на глас, аз си тръгнах.

И сега нямах представа как да поправя стореното, макар че той ми беше казал как.

Като му се обадя.

Като се видим в „Бараката“.

Не бях направила нито едното, нито другото.

Бях се скарала с последното си гадже и резултатът бе ужасен.

Ала той не беше Джейк.

Все още не знаех кой е правилният начин да се срещнеш с някого, за да признаеш, че си се държал като глупак, и да се извиниш.

Джейк не ми се бе обадил отново.

Не ми се бе обадил, когато не отидох да се срещна с него в „Бараката“.

А сега минаваше един часът, дълго след като би трябвало да отида да се видя с него, и чувството, че съм постъпила неразумно, започваше да отстъпва място на страх.

Ето защо се занимавах с несъществени неща, като на автопилот, вместо да намеря Алиса и да се посъветвам с нея как да оправя кашата, която бях забъркала.

— Ще го направя, когато приключа с тук — промърморих си, докато преглеждах нещата в сейфа на баба.

Солидно количество акции. Цял куп скъпи бижута с отлична изработка. Свидетелства за раждане. Нейното. Моето. Тези на баща ми и чичо ми. За мое учудване, нотариален акт за парцел във Флорида.

А на дъното — простичък бял плик.

Извадих го и видях, че вътре няма писмо, а нещо друго.

Отвън, с почерка на баба бе написано: „За моето слънчице“.

Опипах съдържанието и установих, че прилича на онези малки касетки, които се използваха в диктофоните.

Или баба ми беше оставила послание, или вътре имаше запис, разкриващ самоличността на Дълбоко гърло от аферата „Уотъргейт“^[3].

Подозирах, че е първото.

Господи.

Побързах да върна съдържанието на сейфа на мястото му, а писмото прибрах в чантата си, след което отворих вратата и улових погледа на банковия управител.

— Приключих.

Той кимна и дойде да вземе касетката, след което отидохме в трезора, където той я върна на мястото й и завъртя ключа си. Аз завъртях моя.

— Благодаря ви — казах.

— Пак заповядайте.

Усмихнах му се и си тръгнах. Докато карах към къщи, си мислех за бюрото на баба. Не бях преровила всички чекмеджета, ала не помнех да съм виждала диктофон.

Но ако бе записала нещо за мен, все някъде в къщата трябваше да има такъв.

Просто трябваше да го открия.

Ето за какво си мислех, когато подкарах по алеята на Лавандуловата къща и видях добре поддържан, ала очевидно много стар бял пикап. Когато спрях поршето си зад него, видях как от свода на входната врата се показа висок, як, сравнително възрастен мъж. Вятърът развяваше якето и сребристосивата му коса, очите върху обветреното лице примигваха срещу слънцето.

Никога през живота си не го бях виждала и макар да изглеждаше мил, не бях в настроение за посетители.

Трябваше да намеря диктофон и да изслушам записа, да се обадя на Алиса, за да я попитам как е най-добре да признаеш пред мъжа си, че си постъпила идиотски, след което да открия Джейк и… ами да се оправя с него.

Все пак, тъй като първата част от списъка изискваше достъп до Лавандуловата къща, трябваше да сляза от колата си и да се приближа.

Именно това и направих, с едно „Здравейте“.

— Джоузи — отвърна глас, който като че ли бях чувала преди.

Познаваше ме.

Ала дори след като го видях отблизо, бях сигурна, че никога не съм го виждала.

— Съжалявам, срещали ли сме се преди? — попитах го.

— Том — отвърна той.

Аз примигах.

Том?

Загадъчният Том от „Бараката“?

— Тази сутрин Джейк дълго те чака — продължи той.

О, господи.

Действително бе вече не загадъчният Том от „Бараката“.

На прага ми, за да ми каже, че Джейк ме беше чакал, а аз не бях отишла.

О, боже.

— Ъъъ… — започнах.

— Аз бях — заяви той и аз отново примигах насреща му.

— Моля?

— Аз бях — повтори той. — Аз казах на Лидия, че трябва да бъдеш с Джейк.

При тази шокираща новина толкова рязко си поех дъх, че неволно направих крачка назад.

— Моля?

— Тя се тревожеше за теб. Непрекъснато се тревожеше за теб. Искаше да си щастлива. Искаше някой, който да се грижи за теб. Да те кара да се смееш. Да ти даде добър живот. Често идваше в „Бараката“. Харесваше й моето кафе. Започнахме да си говорим и тя ми разказа. Каза ми от какво се нуждаеш. Каза, че трябва да е висок. Привлекателен. Умен. Грижовен. Страстен. Каза, че трябвало да е местен, за да може тя да има внучката си, но най-вече, за да може ти да имаш Магдалийн и Лавандуловата къща. Разказа ми всичко това, а аз й разказах за Джейк.

Господи.

Той продължи:

— По онова време Джейк беше женен за Слоун, но въпреки това й разказах за него. Навярно беше само надежда, но не смятах, че това със Слоун ще продължи много дълго, защото тя не беше добра жена. Добре изглеждаше, да, караше мъжете да се обръщат след нея. Не колкото ти, разбира се — добави той и ми кимна, усмихвайки се широко. — Но беше достатъчно хубавка. Страшно си падаше по Джейк в началото. Ама то винаги е така. Видят мъж като него, начина, по който изглежда, какво представлява и си мислят, че всичко ще върви по мед и масло. Силен мъж като него ще оглади ръбовете на живота, а ти трябва просто да си стоиш и да се наслаждаваш на всичко, което той ти дава. Да, ама животът си е живот и понякога нещата се объркват. Така се объркват, че дори Джейк не може да им попречи.

Той замълча и понеже изглеждаше, че очаква нещо от мен, аз се съгласих:

— Разбира се.

Ала преди да успея да го поканя да влезе или да продължи, той отново подхвана разказа си:

— И така, аз разказах на Лидия за Джейк, като се надявах, че един ден все ще разкара Слоун. Сега — той вдигна ръка, — недей да си мислиш, че не вярвам в светостта на брака. Вярвам. Но не и брак, който включва Слоун.

При тези думи ме обзе почти истерична нужда да се изкискам и аз едва не се задавих, мъчейки се да я преглътна.

Том продължи:

— Мисля, че Лидия го огледа, вероятно видя и Слоун и очевидно се съгласи с мен. Така си мисля, защото Джейк изведнъж взе да ходи у тях и да чисти улуците. Децата ходеха там след училище и през уикендите. Джейк й помагаше в градината, защото, както всички знаем, Лидия обичаше пресни зеленчуци от градината си.

Джейк.

Джейк беше работил в градината на баба.

Да, независимо колко бе зает, независимо с колко неща се бе нагърбил едновременно, той щеше да го прави, защото баба обичаше пресни зеленчуци от градината си, а той обичаше баба.

Очите ми запариха.

— Обаче не знам, въпреки че с Джейк сме много близки. Бях най-добрият приятел на баща му, даже му кумувах, Джейк порасна пред очите ми. А и с Лидия си бъбрехме надълго и нашироко, докато все още можеше да идва за по кафе, пък и когато вече не можеше, аз все намирах случай да й занеса една чашка у тях и да си поприказваме. Ама дори и така, все още не знам, защо, когато Джейк отсвири Слоун, Лидия не те запозна с него — каза Том. — Години наред чаках, за да видя дали ще се случи.

Аз затаих дъх, а Том все така разказваше:

— То все не се случваше.

Аз преглътнах.

— А после те видях.

— Видял си ме? — успях да изрека с усилие.

— Такава хубавица — усмихна ми се той. — Истинска дама.

— Аз… — Прокашлях се. — Благодаря ти.

— Няма какво да ми благодариш, задето казвам истината. Реших, че и Джейк те е видял как изглеждаш, с всички онези шикозни твои снимки в къщата на Лидия.

Гърлото ми се сви, а Том задържа очите ми с настойчив поглед и продължи:

— Един мъж може да се влюби в някое момиче просто ей така. — Той щракна с пръсти и аз бях толкова погълната от разказа му, че подскочих. — Когато това момиче изглежда като теб на онези снимки.

О… боже… мой.

— Толкова хубава, като филмова звезда.

— Том — прошепнах.

— А като прибавиш и как само те хвалеше Лидия. Хората в града те познаваха и знаеха колко добро сърце имаш. Знаеха колко обичаш баба си, как непрекъснато й идваше на гости и й се обаждаше по телефона, когато не беше тук. Да — кимна той, — един мъж може да се влюби просто ей така.

Аз преглътнах, за да си поема дъх.

— Само че — не спираше Том — това момиче пътува само първа класа и си има тузарска работа при някакъв богаташ, и дружи със суперзвезди. Носи скъпи дрехи. Не е обременена с минало. Няма бивш съпруг и деца. От друга страна, мъж, който не може да й даде всичко това. Мъж, който си има минало, и още как. Мъж, който изкарва добри пари, ама ги изкарва от екзотични танцьорки. Един такъв мъж като нищо ще се държи настрана от подобна жена, надявайки се (па макар и да знае, че би убил, за да бъде с нея) тя да си намери някой по-добър.

— Няма по-добър от Джейк — меко казах аз.

— Добър отговор — каза той също толкова меко.

Взрях се в очите му, а после изпънах рамене и заявих:

— Бих те поканила да изпиеш нещо, но се боя, че спешно трябва да намеря Джейк.

Той кимна; усмивка подръпваше крайчетата на устните му, в сините му очи проблясваха пламъчета.

— Разбирам.

— Аз… Ъъъ… може би ще те видя утре за един омлет.

— Ужасно ще се радвам, Джоузи.

— Ами… приятно ми е, че се запознахме, Том.

— И на мен.

Кимнах му и побързах да се кача в колата и да я подкарам, долепила телефона до ухото си.

Гласовата поща на Джейк.

— По дяволите! — възкликнах, докато излизах от алеята на Лавандуловата къща и се качвах на пътя. След като чух неговото „Спиър. Оставете съобщение“, казах: — Джейк… миличък, аз… ами трябва да поговорим. Държах се като… — По дяволите! — Трябва да поговорим. Възможно най-скоро. В колата съм и ще дойда, където и да си. Просто ми се обади.

Затворих, но продължих да стискам телефона в ръка, докато шофирах, тъй като знаех, че той често го оставяше в офиса си в залата, когато тренираше.

Може би заради това не беше вдигнал.

Щях да отида в залата.

Вече бях на Крос Стрийт, когато телефонът в ръката ми иззвъня.

Сърцето ми подскочи, но ме заля огромно разочарование, когато видях, че се обажда Алиса.

Въпреки това вдигнах, защото знаех, че се тревожи за мен. Всъщност нямаше как да не го знам. След като й бях наприказвала всички онези глупости как ще продам Лавандуловата къща и ще се махна от Магдалийн, тя бе отвърнала: „Бейби, честно ти казвам, това е ненормално и толкова се безпокоя за теб“.

Трябваше да й кажа какво става, за да не се тревожи повече.

А после трябваше да намеря Джейк.

— Здравей, Алиса. Сега не е…

— Бейби, мамка му, по дяволите, проклятие, бейби — прекъсна ме тя; звучеше ужасно уплашена.

Сърцето ми подскочи в гърдите.

— Добре ли си?

— Не! — извика тя. — Софи е зад решетките!

Сърцето ми отново подскочи в гърдите, още по-неприятно от първия път.

— Арестували са я? — попитах изумено, защото милата, тиха, срамежлива Софи в ареста бе нещо напълно невероятно и истинска катастрофа.

— Училищният арест — обясни Алиса. — В кабинета на директора. Тръгнала съм натам. Ти също трябва да дойдеш, бейби. И Конър е задържан с нея.

Сърцето ми подскочи за трети път, още по-неприятно от преди.

— Какво? — почти изкрещях и свърнах от Крос Стрийт, за да се отправя към гимназията.

— Да. Софи се обади, не беше на себе си. Едва успях да изкопча смислена дума от нея, но пък изля толкова много наведнъж, че можах да навържа нещата. Онази никаквица Миа вдигнала скандал на Конър, че й бил съсипал живота. Били в коридора и Софи го видяла, и не знам какво й станало, но се намесила. Първо само се карали, но предполагам, че Миа взела да става гадна, и Софи я блъснала в шкафчетата и я изритала по кокалчето. Миа побесняла и й се нахвърлила. Конър се втурнал да ги раздели, обаче отнесъл един удар, за съжаление, от Софи, и се блъснал в Миа, и сега тя казва, че я бил нападнал. Което двете знаем, че не е вярно. Никой мъж от семейство Спиър не би посегнал на жена, независимо дали си го заслужава, или не, защото преди десетина години Дона определено имаше нужда да й вкарат малко акъл в главата с няколко шамара, а то не се случи. А пък за това, какво заслужаваше майката на Итън, изобщо да не подхващам.

Господи.

Горкият Конър.

Горката Софи.

И тази малка никаквица Миа.

Каква бъркотия!

— Идвам — казах й.

— Аз току-що пристигнах — отвърна Алиса.

— Джейк там ли е?

— Много ясно. Виждам пикапа му, а и Софи спомена, че е дошъл, докато говорехме по телефона.

Е, това обясняваше защо не ми беше вдигнал, когато му звънях.

Не знаех дали би трябвало да изпитам облекчение, или не. Не исках Конър да е в училищния арест, но не бях сигурна как би реагирал Джейк, ако се появях в училището, след като бях объркала всичко толкова ужасно.

Нямах кой знае какъв избор.

Просто щеше да ми се наложи да се оправя с него.

— Доскоро — казах в слушалката.

— Доскоро, бейби. А, и още нещо — ако онази Миа се навърта наоколо и я видя да тормози момичето ми, имаш позволение да ме събориш, да ме избуташ от стаята, каквото решиш, че се налага. Говорих с момичето ми за онова, дето ти ми каза, че я тормозели. А сега и това. На тази Миа някой трябва да й даде урок, но не искам да ми лепнат обвинение във физическо нападение.

— Можеш да разчиташ на мен да те съборя или… каквото се наложи — уверих я, надявайки се, че няма да се стигне дотам.

— Окей. До скоро.

— До скоро, Алиса.

Тя затвори, а аз продължих напред. Сърцето ми отново подскочи, този път от тревога, когато видях пикапа на Джейк на паркинга пред гимназията.

Слязох от колата и забързах към училището.

Административната част беше отпред и аз влязох направо.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — погледна ме рецепционистката.

И тогава сърцето ми изпърха, а стомахът ми се сви.

Защото чух Джейк да казва:

— Тя е с мен.

Погледнах настрани и го видях да стои на прага на една отворена стая, протегнал ръка към мен, без да откъсва очи от лицето ми.

Заля ме толкова силно облекчение, че едва не ме събори на колене. Въпреки това се овладях и побързах да отида при него и да уловя ръката му.

Пръстите му се обвиха здраво около моите и без да сваля очи от мен, той ме издърпа в стаята.

— Тръгвай — нареди Нийл, бащата на Миа.

— Ама, татко… — започна тя.

— Нито дума повече, Миа — предупреди я той. — Казах ти да стоиш настрана от Конър Спиър. Казах ти, че ако се вземеш в ръце, хората отново ще започнат да те харесват. Ти не ме послуша. Сега ще се наложи да открием други начини да те накарам да ме чуеш.

Стояхме пред училището и очевидно разглезената Миа най-сетне беше минала границата с баща си.

Крайно време беше.

Бяха я отстранили от училище за три дни, а Софи — за един.

Конър беше пуснат по-рано, тъй като, докато ситуацията най-сетне се изясни, вече бе започнал последният час за деня и беше безсмислено той да се връща и да смущава занятията. Особено след караницата, която мнозина бяха видели и за която досега вероятно всички бяха чули.

Истината бе излязла наяве, цялата истина, включително и тормозът, на който Софи бе подложена и за който тя бе разказала с очарователно запъване под погледа на Конър, който нито за миг не бе свалил очи от нея.

Излязла бе наяве и лъжливата бременност благодарение на бащата на Миа, който бе заявил:

— Първо излъга, че Конър ти е направил бебе, и взе да го разправяш наляво и надясно, а сега и това? Господи, какво ще правя с теб?

Очевидно директорът бе от онези, които прекрасно знаят какво се случва в училището им, виждал бе Миа в действие, знаеше, че Софи е отличничка и звездата на хора, така че прекрасно бе разбрал ситуацията.

Ето защо, макар Софи също да бе наказана, задето беше блъснала Миа и я беше ритнала, Миа бе отнесла по-голямата част от наказанието, защото първа бе започнала, отказала бе да отстъпи, нахвърлила се бе и с пълно гърло сипела вулгарности, които никак не подхождали на една дама, първо по Конър, а после и по Софи.

Видяхме как Нийл подкара дъщеря си към колата и в мига, в който двамата вече не можеха да ни чуят, Алиса се обърна към дъщеря си:

— Страшна си! — заяви тя и я притегли в прегръдките си. — Толкова се гордея, че не даваш да ти се качват на главата.

Видях несигурната усмивка на гордост върху устните на Софи, докато отвръщаше на прегръдката на майка си. Прегръдка, на която бързо бе сложен край, когато Конър я улови над лакътя и нежно я дръпна от майка й.

Алиса отпусна ръце и го погледна.

— Аз ще заведа Софи вкъщи, госпожо Харпър — заяви той.

Господи.

— Ама… — започна Софи, но затвори уста, когато Конър впи очи в нея.

— Ще те заведа у вас — отсече той много по-твърдо от предишния път, а като се имаше предвид колко твърдо го бе казал тогава, сега гласът му беше корав като скала.

Божичко.

Софи изглеждаше ужасена. Ала после очите й се спряха на червеното петно върху бузата на Конър, което нейната ръка бе оставила. Без да иска, разбира се, но въпреки това го беше направила.

— Аз… Окей — прошепна, макар че всъщност нямаше избор.

Защото Конър отказваше да й даде такъв.

Направи го, като я улови за ръка и я задърпа по тротоара.

Ние ги проследихме с поглед, докато не свиха зад ъгъла на път за ученическия паркинг. Софи се обърна към нас с изражение, което не можах да разчета заради разстоянието, а после те изчезнаха.

В мига, в който те се изгубиха от очите ни, Алиса се обърна и ме погледна щастливо.

— Бас държа, че докато се прибере, момичето ми ще има вкуса на Спиър върху устните си — заяви тя възторжено.

Трябваше да положа усилие, за да не се разсмея.

— Исусе — измърмори Джейк и Алиса го погледна.

— Джейк, сладурче, ти не ги разбираш тези работи, но нека те светна. Виждаш ли, едно момиче никога не забравя първата си целувка. Това между тях двамата може и да не доведе до никъде, но то няма значение. Според мен Кон има достатъчно опит, за да й даде нещо хубаво. Той е умен. Сладък. Мил. И страшно си пада по нея. Така че до края на живота си тя ще си спомня за това и ще се усмихва. А за една майка, ами една майка знае, че когато момичето й има нещо такова, значи, се е уредило добре.

— Може ли да престанем да говорим за това? — помоли Джейк.

Алиса се усмихна широко и ме погледна.

— За един баща мисълта за първата целувка на дъщеря му пробужда дремещата му склонност към убийство. От мисълта, че момчето им се целува с някое момиче, пък ги обзема желание да започнат да купуват акции в някоя компания за детски играчки.

— Очевидно не можем да престанем да говорим за това — измърмори Джейк.

— Окей — смили се Алиса. — Да говорим за вас двамата и колко се радвам, че сте се разбрали. Това означава, че в събота ще си направим барбекю. Защото, доколкото я познавам моята Софи, ако й хрумне отново да издигне около себе си стената, която Конър сигурно ще прекара следващия час да събаря, тя ще го направи. — При тези думи Алиса вдигна пръст и го насочи към Джейк. — Доведи сина си, а аз ще забравя да взема нещо от магазина. Ще изпратя Софи да го купи, а ти ще го изпратиш да я закара. — Алиса се обърна към мен. — Разбира се, аз нищо няма да съм забравила, защото се надявам на Кон да му отнеме много дълго да я върне вкъщи, а няма да искаме да ни липсва нищо.

— Ти сериозно ли стоиш насреща ми и кроиш планове как да направиш така, че момчето ми да остане насаме с твоето момиче? — невярващо попита Джейк и Алиса сви рамене.

— Ако си оплете кошницата днес, няма да е нужно да се хабим и до събота вече ще са заедно.

— Отново питам, няма ли да престанем да говорим за това? — повтори Джейк.

Алиса го погледна право в очите.

— Окей, Джейк. Но нека ти кажа само още нещо. Знам, че човек никога не забравя първата си целувка, а ако тя се окаже хубава, никога не забравяш първото си гадже. — Тя се обърна към мен. — А да докопаш един Спиър, със сигурност е незабравимо.

Това беше мило.

И толкова вярно.

Джейк не каза нищо.

Аз също.

— Е, добре, сега трябва да бягам — заяви Алиса. — Оставих една клиентка с фолио на главата и силно се надявам Линдзи да се е погрижила за нея, иначе докато се върна, няма да й е останала коса. — Тя ни помаха и затича изящно към колата си на връхчетата на ботушите си с висок ток.

Проследих я с поглед, докато гърдите на Джейк не се изпречиха пред очите ми.

Моментът бе настъпил.

Или беше ядосан, или ставаше дума за нещо друго.

Затаих дъх и вдигнах очи.

— Звънна ми, докато бях в кабинета на директора, миличка. Нямаше как да вдигна.

Аз изпуснах дъха си.

Наистина нямаше никой друг като него.

— Всичко е наред — отвърнах.

— Готова ли си да говорим? — попита той.

Господи.

Толкова… го… обичах.

Ето защо отвърнах:

— Не.

Челото му се сбърчи и той настръхна.

— За теб е важно да не говориш за това — заявих. — А онова, което е важно за теб, е важно и за мен, така че ако не искаш да споделиш нещо, не е нужно да го правиш. Но ако няма да говориш за това, а би искал да обсъдим какво ще сготвя за веч…

Не довърших.

Не довърших, защото Джейк ме целуваше.

Тротоарът, на който стояхме, бе срещу прозорците на класните стаи, така че вероятно ни виждаха и ученици, и учители.

Това бе неприлично.

Ала мен не ме бе грижа.

Отвърнах на целувката му с цялото си същество.

Тя продължи известно време, преди Джейк да отдръпне глава едва на сантиметър и да заяви:

— Знаеш, че бих се целувал с теб навсякъде и по всяко време, стига да имам устата ти. Но някой трябва да прибере сина ми от училище. Кой ще го направи, ти или аз?

— Аз — отвърнах незабавно.

И тогава той ме дари с усмивка.

Минали бяха едва два дни.

Ала, господи, как само ми беше липсвала тя.

Амбър, която се бе прибрала преди десетина минути, след като си беше написала домашните у момичето Тейлър, влезе в кухнята и аз я погледнах.

Когато се върна, тя влезе през гаража и заварвайки ме да готвя, ме погледна с изненада, която отстъпи място на надежда и най-сетне на нещо, което не можах да разчета съвсем, преди да измърмори, че трябва да си остави нещата, и да хукне по стълбите.

През последните два дни много добре си бях давала сметка, че последствията от моята драма и нелепият и неуместен начин, по който бях пресилила всичко, засягат не само мен и Джейк, но и неговите деца.

Итън, когато отидох да го взема от училище, просто се бе покатерил в поршето, погледнал ме бе и бе заявил:

— Обядът беше гаден. Искам пица.

Така че с него всичко беше наред.

Конър пък ме беше видял с баща му в кабинета на директора. По лицето му беше пробягало облекчение, ала точно тогава се интересуваше повече от случващото се със Софи, а не с нас двамата.

Той все още не се беше прибрал — беше на работа и до края на смяната му оставаше половин час.

Един поглед към Амбър обаче бе достатъчен, за да разбера, че ще се наложи да се оправя с последиците от моите действия.

— Вечерята е готова. Итън повече не може да чака, а ще мине още известно време, докато брат ти се прибере — казах тихичко. — Искаш ли да ми направиш услуга и да му приготвиш една чиния, да я покриеш с фолио и да я пъхнеш във фурната, за да не изстива?

— Окей — измърмори тя, без да ме поглежда.

Не беше добър знак. Не я бях чувала да мърмори и да мънка, откакто бяхме сключили сделка преди седмици.

Отидох да извадя чинии от шкафа, чудейки се как да се справя с тази ситуация.

Спрях да се чудя, когато Амбър сама повдигна въпроса.

— Недей да разбиваш сърцето на татко.

Обърнах се към нея и видях, че стои до плота, приковала очи в мен, а хубавото й лице бе пребледняло. Виждах, че й е трудно.

Аз й бях причинила това и сърцето ми се сви от тази мисъл.

— Миличка… — започнах.

— Обичам те, Джоузи — заяви тя и сърцето ми престана да бие. — Ти си невероятна. Всички мислим, че си върхът. Аз, Кон, Ит. Наистина. Ти си готина. Държиш се страхотно с нас. Но най-важното е, че правиш татко щастлив.

Не откъсвах очи от нейните; харесваше ми онова, което казваше, но не и погледът в очите й.

Тя продължи:

— През последните два дни татко не беше щастлив.

— Амбър…

— Онази тъпа уличница Манди го заряза. Тъпата майка на Ит заряза и татко, и Итън. Ненормална работа. Татко е най-свестният тип на света. Но ние знаем. Аз и Кон знаем, че го направиха заради нас.

— Може и да не е така — казах меко.

— Така е — отвърна тя веднага. — Те искаха татко. Не нас.

Затворих уста, защото от Джейк бях научила, че е вярно.

Ала ме болеше, че Амбър и Конър също го знаят.

— Но ние останахме сплотени — заяви тя.

— Знам, прекрасна моя.

Амбър не кимна. С нищо не показа, че ми вярва.

Просто повтори:

— Недей да разбиваш сърцето на татко, Джоузи.

Поех си дъх, събрах смелост и се приближих до нея.

Тя не се отдръпна, затова взех лицето й между дланите си и го доближих до моето.

— С баща ти имахме неприятен разговор — започнах предпазливо. — И аз реагирах лошо. Нямам особено голям опит с връзките, прекрасно мое момиче, ала това не е извинение. Когато казвам, че реагирах лошо, имам предвид, че пресилих всичко. Но оттогава насам имах възможност да премисля и знам, че обичам баща ви, обичам и вас и знам, че няма да го направя отново.

Тя не ме докосна, нито каза нещо, но не извърна поглед от моя, затова реших, че е безопасно да продължа:

— Нещата няма да са винаги идеални, Амбър. Животът ни поднася изненади и както в света навън, така и между нас самите ще възникват и проблеми. Ала се надявам, че си изграждаме основа, която е достатъчно здрава, за да посрещне бурите на живота. През последните два дни научих, че трябва да бъда силна и да устоявам на тези бури. Толкова съжалявам, че си тръгнах. Не постъпих правилно. Единственото, което мога да ти обещая, е, че няма да го направя отново.

— Никога? — попита тя и аз се замислих, защото знаех, че отговорът ми е жизненоважен и че също така трябва да бъде напълно искрен.

Ала още докато мислех, знаех какъв ще бъде.

Знаех, че Джейк няма да ме удари. Няма да ме нарани с думи. Няма да ми изневери. Няма да ме излъже. Няма да играе хазарт, да краде, да пилее пари или пък да насилва и граби.

Ето защо знаех.

— Никога — обещах й и когато го направих, Амбър затвори очи и отпусна глава, така че челото й почиваше върху устните ми; ръцете й се вдигнаха и пръстите й се обвиха около китките ми. — Обичам те, мое сладко момиче — прошепнах аз до кожата й, държейки лицето й в шепите си.

След миг тя се отдръпна, улови погледа ми и стисна ръцете ми.

— И аз, Джоузи.

Усмихнах й се.

Тя ми се усмихна в отговор.

Слава богу!

Пуснахме се и аз отново се заех с чиниите. Подадох й една и тя се зае да я напълни за Конър, а аз отидох да извадя прибори от чекмеджето.

Тъкмо броях вилиците, когато телефонът в задния й джоб се обади. Имаше съобщение.

Вдигнах очи към нея и видях как го извади, погледна го и отново го мушна в джоба си.

Странно.

Обикновено отговаряше на съобщенията си незабавно, освен ако не беше в училище.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Аха.

— Амбър — повиках я, усетила как е настръхнало тялото й.

Тя ме погледна.

— Всичко наред ли е?

— Мама ми досажда.

Не бях сигурна как да продължа, затова подходих предпазливо:

— Как по-точно?

— Иска да идем на кино през уикенда.

— А — промълвих аз.

— Отказах й, а тя сякаш не схваща. Не че ми предложи втори път да идем на кино. Просто ми праща съобщения и ме пита как съм. Искам ли да пием кафе. Дори ми изпрати снимка на един пуловер в „Лъки“, който според нея щял да ми стои добре, и ме попита дали го искам.

— А ти? — подканих я, когато тя замълча.

— Писах й „Все тая“.

— А пуловерът хареса ли ти?

Амбър се съсредоточи върху чинията за Конър.

— Ами готин беше.

Усмихнах се широко и отидох да взема салфетки от килера.

— И на Конър досажда — съобщи ми тя, докато отивах натам.

— Така ли? — обадих се от килера.

Когато излязох, почувствах очите й върху себе си и я погледнах.

— Ти си го направила — заяви тя.

Не беше обвинение, макар че донякъде беше.

— Да — признах си откровено и лицето й придоби упорито изражение.

— Ще взема пуловера, Джоузи, защото е готин. Но няма да ходя с нея на кино или на кафе, или на каквото и да било.

— Ти си решаваш, прекрасна моя — отвърнах и се върнах до плота.

— Ако я видиш, можеш да й кажеш.

Нямаше да сторя нищо такова. Затова не отговорих.

— Джоузи?

Погледнах я.

— Обичам те, но понякога си голяма напаст.

Аз се усмихнах.

Амбър ме изгледа в продължение на един миг.

И се усмихна в отговор.

Гласът на Джейк, когато ме предупреди, бе нисък и дрезгав по начин, който обожавах.

— Ако не искаш да видиш резултата от усилията си в устата си, най-добре ела тук, бейби.

Очите ми се вдигнаха към него, докато устните ми се плъзгаха по пениса му, засмуквайки го по пътя си и обръщайки с крайчеца на езика си долната част на главичката му всеки път щом стигнех до върха.

Краката му от двете ми страни се напрегнаха, едно мускулче на челюстта му потръпна; очите му, впити в мен, горяха.

Прекрасно познавах тези признаци, затова отдръпнах устата си от него, плъзвайки нагоре юмрука, който до този момент бе обвит около основата му. След това го пуснах и се плъзнах нагоре по него, задържайки се за миг върху плочките на корема му. Върху зърната му. Върху гърлото, шията, ушите му.

Докато стигна до края, вече го бях възседнала. Бях заета с ухото му, когато почувствах как връхчето на пениса му се плъзва във влагата между краката ми.

Отърка се в клитора ми и аз изохках, а после той обви ръка около кръста ми, отдръпна пениса си и миг по-късно ме натисна надолу, изпълвайки ме докрай.

Вратът ми се изопна.

Той зарови другата си ръка в косата на тила ми и ни задържа свързани, докато се претъркулвахме.

И ето че вече беше отгоре ми, тласъците му — бавни и прекрасни, устата му — впита в моята, езикът му — дълбоко в мен, вкусващ, пиещ, ала едновременно с това — даряващ толкова много.

Ръката ми се плъзна по кожата му, единият ми крак се обви около ханша, а другият — около бедрото му, докато отвръщах на целувката.

Тласъците му се ускориха, все така прекрасни, засилващи насладата; прекъсна целувката ни, но не отмести устни от моите, дъхът му се смесваше с моя, очите му не пускаха моите.

Задържах ги и стаен в тях, видях огъня, който той разпалваше в мен, и онзи, който аз разпалвах в него. Ала имаше и още нещо. Пламък, който никога нямаше да угасне.

Обичта му към мен.

Виждайки я, аз още по-силно го стиснах с крака, повдигнах хълбоци към него и зарових ръка в косата му.

— Обичам те, Джейк — прошепнах и в мига, в който го направих, тласъците му станаха още по-бързи, неизразимо по-прекрасни, дишането ни — още по-тежко.

— Мамка му, бейби — прошепна той в отговор.

— Обичам всичко у теб.

— Мамка му, Джоузи — простена той.

То се засилваше все повече и тялото ми се напрегна около него, очите ми вече не бяха фокусирани, когато то започна да ме завладява и аз бях готова да му се отдам.

— Джоузи — чух името си и опитах да се съсредоточа, но не можах.

Исках да му се отдам. Исках онова, което той можеше да ми даде, всеки път, понякога по-грубо, понякога по-бързо, понякога по-бавно, понякога по-сладостно, понякога по-дълго, ала винаги го получавах, защото Джейк винаги ми го даваше.

И го исках сега.

— Миличък — изскимтях.

— Гледай ме, докато ти казвам, че те обичам — нареди той.

Цялото ми същество се съсредоточи върху мъжа, когото обичах и който също ме обичаше, миг преди той да изрече думите:

— Обичам те, бейби.

Чух ги по начин толкова разтърсващ, че ги почувствах и усещането ме доведе до върха, и аз изкрещях, ала звукът бе удавен, когато устата му взе моята в дълбока целувка.

Няколко минути по-късно той потъна мощно в мен и остана така, заглушавайки стона си по същия начин, по който бе удавил моя вик.

Разбрах, когато то го напусна, защото отново започна да ме целува.

А аз отново отвърнах на целувката му.

Беше бавна. Ленива. Проточи се дълго, дори след като Джейк излезе от мен. А после устните му започнаха да целуват шията ми, ключицата, улейчето между гърдите, ребрата, корема ми.

Обсипваше ме с целувки. Разливаше любовта си навсякъде.

Затворих очи и дадох всичко от себе си, за да остана свързана с него, пръстите ми бяха заровени в косата му, ръката ми — почиваща на врата му, докато Джейк ми даваше всичко.

Най-сетне той ме покри с едрото си тяло и се взря в очите ми.

— Трябва да ти кажа нещо.

Гласът му беше глух, ала решителен и аз разбрах какво ще ми каже.

Разбрах какво ще ми даде.

И знаех, че не се нуждая от него.

— Не, не трябва — побързах да кажа.

— Бейби…

— Не е нужно, Джейк.

— Този миг, тялото ти под моето, косата ти — разпиляна върху възглавницата ми, дрехите ти — пръснати по пода ми… имал съм го толкова пъти и все още не мога да повярвам.

Затворих уста, гърлото ми се сви, в очите ми запариха сълзи.

— Аз бях този, който отказваше да се запознае с теб.

О, господи.

— Миличък…

— Лиди ме молеше… мамка му, дори не знам колко пъти. Всеки път, когато ти й дойдеше на гости, със сигурност. — Дори си измисляше причини да те покани, за да можем да се запознаем. Опита всичко, за да се случи. Даде ми имейла ти. Дори ми даде името ти в скайп и каза, че ще ни запознае по шибания интернет.

— Миличък, не е нужно да…

— Първия път, в който прекрачих прага на Лавандуловата къща, погледнах наляво и видях снимката ти зад дивана… — Той поклати глава. — Бях със Слоун, нещата не вървяха добре, но въпреки това си оставам истински задник, защото един-единствен поглед към снимката ти бе достатъчен, за да се влюбя в теб.

Мили…

…боже.

Една сълза се плъзна от крайчеца на окото ми и Джейк я улови с палец, но продължи да разказва:

— С всяка дума, която Лиди казваше за теб, ставаше още по-лошо. Потъвах по-дълбоко. И заради това знаех, че ако те видя, ако стисна ръката ти, ако ти не пожелаеш онова, което можех да ти предложа, то щеше да ме убие. Ето защо не можех да допусна да се случи.

Плъзнах ръце по гърдите му и взех лицето му между дланите си.

— Лиди настояваше. Но не ме караше насила. Разбираше ме. Знаеше. А аз знаех, че то я измъчва. Затова не се отказваше. Подари ми твоята снимка. А после ми даде писмата ти.

— Джейк…

— Опознах те. Разбрах те. Тя ми даде всичко от теб. И понеже го имах, исках да си намериш нещо по-добро.

О, господи.

— Моля те, миличък.

— Исках да имаш онова, за което мечтаеш. Някой нежен, търпелив, изискан, преуспял мъж. А това не бях аз.

Две сълзи се отрониха от крайчетата на затворените ми очи и се търкулнаха по слепоочията ми.

Джейк ги улови с палци и аз го погледнах.

— Пропилях години — прошепна той дрезгаво, по лицето му се бе вдълбало съжаление.

— Недей — прошепнах и аз.

— Ако не бях оплескал всичко, бих могъл да имам дете от теб.

— Недей — умолявах го, стиснала лицето му между дланите си.

— Нямах представа, че е възможно да ме поискаш.

— Ти си всичко.

Той поклати глава.

— Не съм. Имам три деца от две различни жени, три бивши съпруги, спортна зала, която едва се крепи, и шибан стриптийз клуб, благодарение на който успявам да си поема глътка въздух и да осигуря на децата си коли и дрехи, и каквото още им трябва. От опит знам, че не са много жените, които биха поискали всичко това. Мен — да, мен биха взели. Ала останалото — не искат да имат нищо общо. А с теб бе дори повече от това. Не мога да те настаня в първа класа на самолета и да те заведа навсякъде, където поискаш, винаги когато пожелаеш.

— Защо бих искала да ходя, където и да било, когато мога да бъда тук с теб?

Той примига.

— Никога не съм искала нищо, освен теб, Джейк — казах и когато той продължи да се взира в мен, без да пророни и дума, продължих: — Исках те още преди да те срещна. Някой красив и силен, грижовен и страстен. Ти си всичко, което някога съм искала, миличък.

— Бейби. — Той долепи за миг чело до моето, а после вдигна глава и продължи: — Помисли си какъв беше животът ти преди. Помисли и какъв е моят. Не разбираш ли защо мислех така?

— Определено. Но нима ти не разбираш, че единственият човек, който ме познаваше, който познаваше истинското ми Аз, който знаеше какво искам, от какво се нуждая… именно този човек те избра за мен?

Той не каза нищо и аз го приех за „да“.

— Постъпил си така, както си мислел, че трябва — казах тихичко. — То е в миналото. В крайна сметка моята мечта се сбъдна. И се надявам, след като ме обичаш, че ти също имаш онова, което искаш. А сега може ли да оставим това зад нас и да продължим напред?

— Знам, че си искала деца, Джоузи.

— И ето че ги имам, Джейк.

Усетих как тялото му върху моето се напрегна и се възползвах, за да притегля лицето му към устните си, преди отново да отпусна глава на възглавницата.

— Благодаря ти, че ми даде това, миличък. Не беше нужно да го правиш, но сега, когато го имам, ще го скътам в себе си и ще го пазя като скъпоценен дар. Всичко това. Но сериозно, може ли да оставим тази тема зад нас и да продължим напред?

— Ще боли, бейби, сега, когато те имам, когато имаме всичко, да знам, че бих могъл да го имам по-отдавна, да ти го давам по-дълго, да ти дам дори повече — само ако не бях такъв идиот.

Усмихнах му се и отвърнах:

— Сега ще бъде още по-хубаво.

Той се взря в очите ми и прошепна:

— Мамка му, обичам те.

Никога нямаше да ми омръзне да го чувам.

Никога.

Нито дори с тази ругатня.

— И аз те обичам — отвърнах. — А сега ще ти бъда задължена, ако станеш от мен, за да мога да се измия и да поспим. Шест часът идва бързо, а утре трябва да наема вътрешен дизайнер. Ще се преместим в спалнята на баба на горния етаж. Тя си има баня, защото сега е доста досадно да трябва да минавам по коридора на пръсти, за да не събудя децата, когато искам да се изкъпя, след като сме правили любов.

Най-сетне очите му се усмихнаха.

— Местим се в Лавандуловата къща?

— Домът ти е прекрасен, Джейк, и ти си го направил такъв със собствените си ръце. На децата им харесва тук. На мен също. Ала на всички ще ни хареса още повече, ако бъдем с баба.

— Да — прошепна той и прокара палец по слепоочието ми.

— Но едва след като обзаведа наново основната спалня. Всички онези цветя… — Поклатих глава върху възглавницата, без да довърша и в отговор получих още една усмивка и още едно „Да“.

— А сега, ще станеш ли от мен? — попитах отново.

— И да, и не.

Това ме обърка и аз наклоних глава на една страна.

— Моля?

— Това е „не“-то — заяви той миг преди да ме целуне, дълго, дълбоко и сладостно, а после вдигна глава и довърши: — А сега ще си получиш и „да“-то.

Засмях се тихо, а той се претърколи настрани.

Тогава бе мой ред да се наместя върху него и като се приведох, аз целунах корема му, ребрата, мястото между гърдите, ключицата, шията му.

Обсипах го с целувки, разливайки любовта си навсякъде.

Когато свърших и надникнах в очите му, разбрах, че я бе почувствал.

И това му харесваше.

Затова го целунах по устните, след което станах от леглото и отидох в банята.

Измих се и си облякох една нощничка, преди да се пъхна обратно в леглото.

Той угаси лампата, след което ме притегли към себе си ние се наместихме удобно.

Сгуших се до него и измърморих:

— Определено трябва да се преместим в спалнята на баба, дори само заради банята.

— Аха.

Наместих се още по-удобно, а той ме прегърна още по-силно.

— Обичам те, миличък — прошепнах до кожата му.

— И аз, Готина — отвърна той.

Усмихнах се и броени минути след това, сгушена в моя мъж, потънах в сън.

— Ехо! Джоузи! — долетя до мен викът на Джейк.

Беше рано следобед на следващия ден и аз бях в светлата стая, опитвайки се да намеря диктофон.

— Светлата стая! — провикнах се в отговор, докато преравях нещата в бюрото на баба, мислейки си, че утре трябва да се заема с тази бъркотия и да въведа малко ред.

Трябваше да го направя, защото не само че си бях уговорила срещи с двете компании за вътрешен дизайн в окръга, но и бях позвънила в Ню Йорк и бях започнала преговори за работа при онзи дизайнер. Той обмисляше предложението ми за едноседмични посещения веднъж на всеки шест седмици, през които да провеждам всички необходими срещи, както и много ограничени пътувания за дефилета и други такива.

Така че, ако условията ми бъдеха приети, щях да се нуждая от подредено бюро.

Нямах търпение да започна да работя в светлата стая и да бъда с баба, докато го правя.

Ето защо наистина се надявах условията ми да бъдат приети.

— Бейби — чух гласа на Джейк и когато вдигнах очи, го видях на площадката на спираловидното стълбище.

— Здравей, миличък.

— Как мина? — попита той и се приближи.

— Две срещи с дизайнери за утре. Освен това се обадих в Ню Йорк. Обмислят условията ми — обясних и продължих да търся из бюрото на баба.

Усетих как Джейк спря до него и каза:

— Много добре. Какво правиш?

Взех плика със записа и му го подадох.

Той погледна почерка отгоре и надникна вътре, преди отново да вдигне очи към мен.

— От Лиди?

— Беше в сейфа й в банката — обясних.

— Мамка му — измърмори той, а аз отново се заех с чекмеджето, което преравях.

— Търся диктофон, за да го изслушам.

Не открих нищо, но за сметка на това чух как Джейк отвори друго чекмедже, за да ми помогне.

— Ето — каза той броени секунди по-късно.

Погледнах го и видях, че държи диктофон.

И изведнъж почувствах, че не мога да си поема дъх.

— Бейби — повика ме той и аз вдигнах очи. Неговите обходиха лицето ми и гласът му омекна, когато предложи: — Не е нужно да го правим веднага.

Поклатих бавно глава и след като ме погледа изпитателно в продължение на няколко дълги секунди, той кимна, пъхна касетката в диктофона и като ме улови за ръка, ме отведе до мястото на прозореца.

Съвсем в свой стил ме настани така, както на него му се искаше: той бе зад мен, краката му — от двете ми страни, гърбът ми — облегнат о гърдите му, ръцете му — обвити около мен, обгръщайки ме в силата, в закрилата, в сигурността му.

Поех си дълбоко дъх и отпуснах ръце върху неговите, прегърнали ме през кръста.

— Готова ли си? — прошепна той в ухото ми.

— Да — прошепнах аз, зареяла поглед в морето.

Нещо изщрака, последваха няколко секунди тишина и ето че чух гласа на баба.

„Джоузи, слънчице — каза тя. — Ако слушаш това, мен вече ме няма.“

Аз стиснах очи.

„А ти вече си срещнала Джейк.“

Отворих очи; ръцете на Джейк ме притеглиха още по-плътно към него.

„В мига, в който го срещнах, разбрах, че е съвършен за теб. А от изражението му, когато видя снимката ти, разбрах, че ти си съвършена за него.“

Господи.

Странен звук се откъсна от гърлото ми, когато преглътнах сълзите, които ме задавиха. Обърнах се, обвих ръце около Джейк и зарових лице в шията му, все така загледана в морето и заслушана в обичния глас на баба.

„Вероятно — продължи тя — Арни вече ти е прочел завещанието ми. Навярно си объркана и дори разтревожена. Не искам да ти причинявам болка, но дори и след като се опита да ме увериш, че си доволна от живота си, аз се безпокоях. Не исках да бъдеш просто доволна, слънчице. Исках да бъдеш щастлива. Ето защо направих онова, което смятах за необходимо, за да бъдеш щастлива. Дадох те на Джейк и по този начин, дадох Джейк на теб.“

Отново притиснах чело в шията на Джейк.

„Той ще те направи щастлива, моя скъпоценна Джоузи.“ Една сълза се търкулна по бузата ми и сякаш я бе усетил, Джейк ме прегърна още по-силно.

„Сега, има някои неща, които трябва да знаеш. — Гласът на баба изведнъж стана делови. — Конър, най-големият син на Джейк, има склонност да колекционира момичета. Смятам, че сред момчетата на неговата възраст това не е нещо необичайно. Но според мен при Конър е по-различно. Възхищава се на баща си, но е много интелигентен и мисля, че е видял колко нещастен е бил той в любовта и затова търси правилното момиче. Но по неправилния начин. Трябва да се погрижиш за това.“

Не можах да сдържа кискането, надигнало се в гърлото ми при тези думи; в гърдите на Джейк отекна смях.

„Освен това, не очаквай да го чуеш от него, понеже предпочита да тъпче тялото си с нещо, което нарича белтъчини и въглехидрати, или с други думи — месо и хляб, но той се нуждае от зеленчуци и макар да ми отне известно време, открих, че обича грах.“

— Грах — прошепнах, чудейки се защо все още не бях сервирала грах и знаейки, че щях да го направя тази вечер.

„Амбър, дъщерята на Джейк — продължи баба, — е запленена от един неподходящ млад мъж. Тя е много мила, но и понятие си няма колко е красива. Смята, че е извадила късмет, понеже е привлякла вниманието му, и изобщо не разбира, че е обратното. Трябва да откриеш начин да й го обясниш и да я измъкнеш от тази ситуация. От онова, което ми е разказвала, знам, че този Ноа не е достоен за нея, ала така и не мога да я накарам да го проумее. Моля те, погрижи се за това, защото Амбър заслужава нещо по-добро.“

Широка усмивка се разля по лицето ми, а тялото на Джейк се разтресе от смях.

„И най-сетне Итън, най-малкият син на Джейк… какво ли мога да ти кажа за това мило момче? Няма кой знае какво, освен че е мило момче, което се нуждае от майка.“

Усмивката ми се стопи, а Джейк престана да се смее. „Погрижи се за това, слънчице — нареди баба. — И докато го правиш, внимавай за диетата му. Той расте и е разбираемо, че почти непрекъснато е гладен. Ала понякога прекалява. Сложи край на това, става ли?“

Топлина се разля по тялото ми, когато Джейк отпусна брадичка върху главата ми и ме притисна до себе си.

„Много неща мога да ти кажа за Джейк — отбеляза баба, — но имам чувството, че няма да е нужно да бъдат изречени с думи. То е, защото изобщо не се съмнявам, че Джейк ще ти покаже всичко, което трябва да бъде казано. Просто искам да те окуража, мое скъпоценно момиче, да му позволиш да ги каже по своя си начин. Кълна ти се… кълна ти се, Джоузи, че ще искаш да ги чуеш.“

Пръстите ми се свиха в пуловера на Джейк.

„Момичето ми, искам да знаеш и винаги да помниш, че никога не е късно да потърсиш щастието си, и независимо какво ти е причинил животът, никога не е късно да го откриеш. Моля те, не се обиждай, когато ти кажа — знам, че се криеш. Знам и защо. Разбирам го, слънчице, но е време да излезеш на светло. А аз открих един специален човек, който да те води. Моля те, Джоузи, улови ръката на Джейк и му позволи да ти покаже пътя към щастието.“

Сълзи се стичаха по бузите ми, когато Джейк зарови брадичка в косата ми.

„И най-накрая, обичам те, Джоузи. Знам, че това, което ти казах току-що, е вярно, защото много неща ме споходиха в живота, неща, заради които повярвах, че никога няма да позная нищо, освен една тиха удовлетвореност. А после в живота ми се появи ти и аз открих истинското щастие.“

Хлип разтърси тялото ми и Джейк ме придърпа към себе си, така че отново да заровя лице във врата му.

„Благодаря ти, слънчице — меко каза баба, — задето беше светлината на живота ми. Ти си най-скъпото за мен от мига, в който се роди, сега, когато седя и ти казвам всички тези неща, и до мига, в който поема последния си дъх; ще те обичам и след това. Защото ти си истинско съкровище, моя Джоузи. Винаги си била и винаги ще бъдеш.“

Риданията ме задавяха, сълзите ми се стичаха по бузите и мокреха врата на Джейк.

„Кажи на Джейк, Конър, Амбър и Итън, че заемаха много специално място в сърцето ми, слънчице. Знам, че ще ти бъде тъжно да узнаеш, че когато ти не беше с мен, макар животът ми да беше пълен, нерядко усещах празнота. Докато не се запознах с тях и те не изпълниха дните ми с такава красота. Такава огромна красота.“

— Исусе — промълви Джейк дрезгаво.

Разбрах какво означава това и го прегърнах с обич.

„Знам, че те ще направят същото и за теб, Джоузи, стига да им позволиш.“

Поех си дълбоко дъх, мъчейки се да овладея сълзите си.

Безуспешно.

„Сбогом, мое скъпоценно момиче — каза баба и сълзите потекоха още по-неудържимо по бузите ми. — Винаги ще те обичам. Изцяло и завинаги.“

Разнесе се ново изщракване, а после тишина, нарушавана единствено от моето хлипане.

Разбрах, че Джейк бе оставил диктофона настрани, когато ръцете му ме прегърнаха още по-силно и едната му длан се зарови в косата ми, подкрепяйки ме, милвайки ме, утешавайки ме.

Не знам колко дълго ме държа така, може би минути, може би часове, докато сълзите ми най-сетне пресъхнаха.

А той продължаваше да ме държи в прегръдките си.

Очите ми пареха, а гърлото ми дращеше, когато устните ми най-сетне се раздвижиха:

— Тя ми даде всичко.

— Да, бейби — отвърна Джейк.

— А после умря и отново ми даде всичко.

Усетих как тялото му потръпна.

— Да, Готина, и на мен даде същото.

Да, баба и на Джейк даде същото.

Затворих очи за миг, а после ги отворих, отдръпнах се лекичко и повдигнах глава, за да уловя погледа на своя мъж.

— Трябва да се измия и да отида да прибера Итън.

Джейк дълго се взира в очите ми.

А после, пред омагьосания ми поглед, неговите очи, които до този миг бяха необикновено буреносно сиви, придобиха прекрасен светлосин цвят.

И се усмихнаха.

Бележки

[1] Първата пицария в света. — Бел.прев. ↑

[2] Верига магазини в САЩ, които поддържат по-ниски цени, като изкупуват леко дефектни или изостанали от предишни сезони дрехи от други вериги. — Бел.прев. ↑

[3] Дълбоко гърло е псевдонимът, даден на тайния източник на информация в скандала „Уотъргейт“, довел до свалянето от власт на американския президент Ричард Никсън. Самоличността му остава в тайна в продължение на повече от трийсет години и е разкрита едва през 2005 г. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кристен Ашли Завещанието (19)

Метаданни

Данни

Завещанието

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 19Добър отговор

Кристен Ашли
Завещанието (19)

Глава 19
Добър отговор