Кристен Ашли
Завещанието (11)

Глава 11
Преструвайки се

Преструвах се. Всъщност преструвах се вече цял ден.

Започнала бях да се преструвам, като не си включих алармата. Което означаваше, че и тази сутрин бях събудена от Джейк. Само че този път не го направи, като приседне на леглото ми и ме погъделичка по носа с кичур от косата ми.

Вместо това се наведе над мен, отмести косата от шията ми и прокара пръст по челюстта ми, прошепвайки:

— Ставай, сънливке.

Докосването и гласът му ме сгряха повече и от пухените завивки, аз отворих очи и ето че Джейк бе първото, което виждах две утрини поред.

Нещо, което исках да ми се случва всеки ден до края на живота ми.

— Натисна „Дрямка“ или забрави да си включиш алармата? — меко попита той.

— Забравих — излъгах аз.

Джейк се ухили, а после, уви, се изправи и каза:

— Дрехите са в торбата. Ще направя кафе. — Махна с глава към креслото в ъгъла, за да ми покаже къде са дрехите, и без да се бави повече, излезе от стаята.

За което можех само да съжалявам. Но пък това ми даде възможност да видя електриковосинята риза, опъната върху широките му рамене, а гледката определено си заслужаваше.

Мики се появи в залата и тази сутрин, точно както ми беше казал предишната вечер.

Ала макар да беше очевидно, че иска да се приближи, Джейк не се отлепи от мен нито за миг по време на тренировката ни, в която ме командваше като някой фелдфебел, докато аз блъсках и ритах чувала според нарежданията му (този път дланите ми бяха омотани с бинтове, което по някакъв странен начин ме накара да се почувствам някак по̀ на място, да не говорим, че Джейк, бинтоващ умело ръцете ми, представляваше невероятна гледка и също толкова невероятно усещане).

Ето защо двамата с Мики можахме единствено да си разменим усмивки и да си кимнем.

Когато приключихме с тренировката, Джейк ме изкара като на пожар от залата с думите, че трябвало да отивам при семейство Уивър, а той „си имал работа“. Направи го, докато Мики беше с гръб към нас, зает с една боксова круша, така че дори не ни видя.

След това ме откара вкъщи, влезе заедно с мен, където получих нова целувка по бузата (съвсем близо до устните) и подръпване на опашката, докато ми напомняше за плановете ни за тази вечер.

Преди да си тръгне, ми даде номера на Амбър и аз й изпратих съобщение, за да видя дали иска да дойде в мола с мен и Итън.

Отне й един час да ми отговори, но тя се извини учтиво за забавянето, с обяснението, че е била в час, нещо, което много ми хареса, защото учтивостта не беше силната й страна, да не говорим, че не би трябвало да пише есемеси в час. След като се извини, тя прие предложението ми и го направи повече от въодушевено (да, дори и в СМС).

Ето как аз получих възможност да продължа да се преструвам, че Джейк Спиър и неговото семейство са част от живота ми.

Направих го, като заведох Амбър и Итън в мола веднага след училище — Амбър дойде в Лавандуловата къща с колата си.

От това преживяване научих, че Итън може и да обичаше да готви, но определено не обичаше да пазарува. Тъй като имах списък с козметичните продукти, които щяхме да купим, а аз знаех какво ми подхожда още преди да съм го пробвала (въпреки това го пробвах), посещението ни в козметичния отдел и в този за спортни дрехи не отне много време. Дори и така, Итън гръмогласно обяви, че изобщо не му е приятно.

Изглеждаше умилостивен един-единствен път, когато обяви, че умира от глад, и аз му купих огромна газирана напитка, както и голям плик меки бирени хлебчета, към които имаше и тубичка течно сирене с плашещо оранжев цвят. Итън обаче ги намери за вкусни — разбрах го, когато цялото съдържание на съвсем немалката закуска се изпари за пет минути.

Откарахме го вкъщи, след което двете с Амбър се настанихме с огледало в ръце на кухненската маса и тя се зае да изпробва едно от предложенията на Жан-Мишел. Докато я гледах как се гримира, установих, че много я бива с четките, които й бях купила, и в крайна сметка и двете останахме доволни от резултата.

Особено аз.

Амбър по принцип си беше очарователна.

Гримирана по този начин, тя беше красива и аз не се поколебах да й го кажа. А после си отбелязах наум никога да не се колебая да й казвам подобни неща, защото изражението й определено си струваше енергията, необходима за изричането на тези думи.

По време на това занимание обаче открих, че Итън изобщо не е почитател на „женските работи“. Разбрах го, тъй като той го сподели с отвращение, докато оглеждаше гримовете и четките на кухненската маса, преди да се изнесе да гледа телевизия, и аз посрещнах откровението му с усмивка, защото дори отвратен, той беше очарователен.

Скоро след това се появи Джейк, за да ни заведе на вечеря и на мач.

Аз продължих да се преструвам, когато той за първи път видя дъщеря си, гримирана в приглушени романтични тонове.

Преструвах се, че е мой, и докато го правех, си мечтаех за начините, по които щях да го възнаградя заради онова, което направи с Амбър, когато я видя.

Което бе да вземе брадичката й в ръка и да плъзне очи по лицето й, преди най-сетне да улови нейните и да каже тихо:

— Господи, миличка. Знаех, че си красива. Ала до този миг нямах представа колко много от тази красота криеш.

И именно в този миг, докато гледах как лицето на Амбър се промени, как грейна в усмивка, озарено от щастие, примесено с надежда, едно прекрасно усещане обгърна сърцето ми.

Джейк я целуна по бузата и усещането около сърцето ми стана още по-удивително.

А после, когато баща й я пусна, тя обърна усмивката си към мен и каза:

— Благодаря ти, Джоузи.

— За мен бе удоволствие, прелестно момиче.

Все така усмихната, тя ни съобщи:

— Трябва да отивам при двамата Тейлър. До после.

— До после, бейби — отвърна Джейк.

— Приятна вечер, Амбър — пожелах аз.

Тя ми се усмихна широко, след което обърна глава към дневната и се провикна:

— До после, изтърсак!

— Не ми казвай изтърсак! — извика брат й в отговор и аз се усмихнах на Джейк.

Той ми отвърна със същото, ала неговата усмивка не беше за симпатичния начин, по който децата му се закачаха. Неговата усмивка беше различна, по-дълбока, изпълнена с благодарност и още нещо, което не разбирах напълно, но знаех, че е пропито със смисъл по начин, който бе изключително важен и също така наистина добър.

Говореше, че му харесва как изглежда дъщеря му. Много.

И му харесва това, че аз съм й го дала.

Много.

И това ми харесваше.

Много.

Не само заради Джейк, но и заради Амбър.

Опивайки се от прекрасното чувство, с което ме изпълваше усмивката на Джейк, аз продължих да се усмихвам, докато той ни заведе на вечеря в „Закусвалнята на Уедърби“ в Магдалийн. Преструвах се, че принадлежа на тях с Итън, докато прекрачвахме прага, хванати за ръце. Преструвах се, че погледите, които привлякохме, са погледи, които заслужавам, женски погледи, които се обръщаха към Джейк, а после към ръката му, стиснала моята, и в миг ставаха отчаяни.

Продължих да се преструвам, когато Джейк се плъзна в сепарето до мен.

Не спрях и когато той изпъна ръка върху облегалката на пейката, фантазирайки си, че го прави като израз на привързаност и притежание, макар че най-вероятно бе, защото беше едър мъж и така му беше по-удобно.

Ала дори и тогава не се отказах от фантазията си. Твърде много й се наслаждавах.

А и тя бе единственото, което щях да имам някога.

Ето защо продължих да се преструвам и когато си тръгнахме от закусвалнята и той подкара към футболното игрище, докато Итън бъбреше оживено (нещо, което правеше и по време на вечерята, така че нашето участие в разговора се свеждаше предимно до това, да му отговаряме или да му се усмихваме, защото не можехме да се вредим да кажем и дума).

Основната тема беше „Боен изтребител“, ентусиазмът му от това, че очакването най-сетне бе свършило, както и най-подробно описание на героите и актьорите, които ги играеха, и мнението му за тях.

Продължих да се преструвам и когато Джейк отново улови ръката ми и по този начин прекосихме паркинга и излязохме на стадиона.

Не спрях да го правя и докато отивахме към местата си, съпроводени от още погледи. Някои — на хора, които Джейк очевидно познаваше, защото им кимваше. Други — на хора, с които се бях запознала, така че им се усмихвах или помахвах. Имаше и трети вид погледи, идващи от мъже, които поглеждаха към мен, а после към Джейк и лицата им ставаха безизразни. Жените го правеха в обратен ред, но крайната им реакция беше същата.

Толкова много се наслаждавах на фантазията си, че се изгубих в нея, докато гледах как Джейк застила металната пейка, където бяха местата ни, с дебело вълнено одеяло. Ала преди да го направи, изтърси нещо от одеялото, а после се обърна към мен.

Дъхът ми спря, когато той уви дълъг виненочервен вълнен шал около шията ми и го завърза на гърлото, промълвяйки:

— Трябва да се погрижа на момичето ми да му е топло.

Момичето му.

О, колко ми се искаше.

Нощта бе хладна и облачна и Джейк си бе спомнил за шала ми от онази сутрин, когато закусихме в „Бараката“.

О, да.

Колко ми се искаше.

Въпреки че шалът не подхождаше съвсем на тоалета ми.

Насилих се да си поема дъх, когато той вдигна очи към моите и като сложи ръка на бузата ми, обясни:

— Лиди ми го оплете за една Коледа преди три години.

Баба му го беше направила.

Меката вълна около шията ми стана още по-топла и аз почувствах, че очите ми овлажняват.

Не казах нищо, защото не бях в състояние.

Това не убягна от вниманието на Джейк, разбрах го, когато той се наведе лекичко към мен и заяви:

— Отива ти, бейби. Но понеже е от Лиди, не мога да се разделя с него.

Аз кимнах и изрекох с усилие:

— Разбира се.

Усмивката му бе едва забележима — потръпване в крайчеца на устните и мекота в погледа му.

Ала въпреки това беше красив.

Толкова красив, че аз се приведох към него. И когато го направих, очите му се промениха напълно. От меки и топли, те станаха напрегнати и още нещо.

Нещо тъмно.

Горещо.

Дори още по-красиво.

Мъчех се да разбера реакцията му, когато Итън развали момента, провиквайки се:

— Татко! Ето ги Джош и Браянт! Може ли да отида при тях?

За миг погледът на Джейк задържа моя в плен, а възглавничките на пръстите му натиснаха леко челюстта му.

А после, за съжаление, свали ръка и се обърна към сина си.

— Да си ми пред очите, приятелче — нареди той.

— Дадено — потвърди Итън, скочи на празната пейка пред нас и изтича до стъпалата, след което ги взе на бегом и се присъедини към две момчета, които стояха до оградата около игрището.

— Седни, Готина — покани ме Джейк.

Аз преместих поглед от Итън към него и седнах.

Той се настани до мен, обви ръка около кръста ми и ме притегли, преодолявайки сантиметрите, които ни деляха, така че сега бедрата ни се притискаха.

О.

Господи.

Поех си накъсано дъх и се огледах наоколо.

Игрището беше празно, също като скамейката за играчите. Местата за запалянковците на другия отбор се пълнеха бързо, но не толкова, колкото тези на местния отбор около нас. Навсякъде се виждаше жълто и синьо — училищните цветове, както бях научила вече.

Зърнах мажоретките да се разхождат зад скамейката на отбора домакин, готвейки се за работата си тази вечер. Въздухът беше студен и зрителите бяха дошли, готови да се преборят със студа с помощта на шапки, шалове, дебели якета и дори ръкавици. Имаше и доста деца, както и младежи, които далеч не бяха така добре подготвени да посрещнат студената вечер — очевидно бе, че предпочитат връстниците им да видят модния им избор, вместо да се покрият с дебели палта, които да им държат топло.

И точно тогава ми хрумна, че последното спортно събитие, на което бях присъствала, беше футболен мач в гимназията преди десетилетия.

Хрумна ми също така, че по онова време за един кратък период страшно си падах по футбола.

Тайното ми гадже Анди беше в отбора, така че никога не пропусках мач. Не пропусках дори тренировка. Бях запленена да го гледам на игрището. Всеки петък очаквах с огромно нетърпение да отида на мача с приятелките ми, за да видя как гаджето ми играе футбол, а после да ида на тайна среща с него и да се целуваме толкова дълго, колкото беше възможно, преди да стане прекалено опасно да продължим и се наложеше да спрем, за да се прибера вкъщи.

Тогава бях щастлива.

Тогава бях нормална.

Не беше нужно да се преструвам.

Имах всичко.

А после баща ми ми го отне.

— Добре ли си?

Гласът на Джейк ме изтръгна от сълзливите ми мисли и аз го погледнах.

— Да — отвърнах.

— Топло ли ти е?

— Да, Джейк — уверих го и добавих с тих глас, пропит с чувство: — Благодаря ти за шала.

Той ме дари с бърза усмивка и мек поглед, преди да продължи:

— Виждаш ли добре?

Беше толкова мил, грижовен… невероятен.

Аз кимнах.

— Добре — промълви той и огледа игрището, като в същото време ме притисна още по-плътно до себе си.

Исках да продължа да се преструвам. Наистина. И исках да го направя, като се долепя до него. Като положа глава на рамото му. Като обвия ръка около гърба му и на свой ред го привлека към себе си. Като обвия и двете си ръце около него, за да го задържа до себе си.

Ала повече не можех да се преструвам.

Освен това трябваше да намеря тоалетната.

— Трябва да отскоча до тоалетната, преди мачът да е започнал — казах и когато той ме погледна, очите му вече не се усмихваха меко и едва забележимо, а неприкрито, също като устните му.

— Окей, Готина. Тоалетната е зад павилиона за храна, в южния край на игрището — обясни той и махна с глава наляво.

— Благодаря, Джейк. Веднага се връщам.

— Имаш време. Мачът започва чак след петнайсет минути — каза той, докато се изправях, но после добави: — И все пак не се бави.

Сведох поглед към него и видях как очите му се спират за миг върху стегнатото ми в дънки дупе, което се подаваше изпод сивото кадифено яке, преди да се вдигнат и да уловят моите, все така усмихвайки се.

— Няма да се бавя — уверих го и направих точно това.

Побързах.

Или поне започнах, бързайки.

След като си измих ръцете и излязох от тоалетната, се отърсих мислено от света на фантазиите, в който си бях позволила да прекарам целия ден.

В него беше прекрасно, ала не можех да остана прекалено дълго. Не биваше да забравям как стоят нещата. Задържа ли се в този свят твърде много, рано или късно, нещо щеше да ми напомни, че това не е моят свят, и болката, която щях да изпитам, щеше да бъде толкова по-трудна за преодоляване, колкото по-дълго си позволя да се преструвам.

В този момент зърнах някакво движение с крайчеца на окото си и когато погледнах натам, видях Конър да стои под една лампа, не много близо до пейките, но не и до павилиона за храна.

Беше заедно с високо, много привлекателно момиче с ленено жълта коса и прекрасни извивки. Хареса ми как очевидно не я беше грижа какво мислят другите за тоалета й. Беше се облякла топло и все пак модно, с тъмнорозово палто от рипсено кадифе и дебел бледорозов шал с едра плетка. Носеше дори страшно сладък чифт ръкавички с един пръст.

Стоеше съвсем близо до Конър и бе вдигнала очи към него, усмихвайки се по един много привлекателен начин — искрен, макар и малко срамежлив.

Това трябва да беше Ели и само като я зърнах отдалеч, си помислих, че наистина съм съгласна с Итън и се надявам Конър да избере нея.

Синът на Джейк сигурно усети погледа ми, защото вдигна очи към мен, усмихна се широко и ми кимна. Ели също погледна насам и когато го направи, се приближи още мъничко до Конър, който се възползва от това, за да я прегърне през раменете.

Да, изглеждаха прекрасно заедно.

Помахах им с усмивка и реших да не се приближавам. Това беше футболна среща на гимназията и той беше с момичето си (или поне с едно от тях). Нямаше нужда да му се натрапва някой възрастен.

Ала когато си тръгнах, погледът ми се плъзна по опашките пред павилиона. Забелязах също така, че мачът все още не бе започнал, макар че играчите вече бяха излезли на терена и загряваха. Хрумна ми, че някоя топла напитка би могла да ни сгрее отвътре.

Ето защо застанах в края на една доста дълга опашка, извадих телефона си и набрах номера на Джейк.

Той вдигна с:

— Изгуби ли се?

Засмях се меко и отвърнах:

— Не, Джейк. На опашката пред павилиона съм. Помислих си, че можем да пийнем нещо топло. Искаш ли кафе или какао?

— Ей сега идвам.

Толкова.

Изключително.

Невероятен.

— Джейк, мога да се справя с няколко напитки. Какво искаш?

— Ей сега идвам и ще се погрижа.

— Джейк — казах меко. — Ти плати за вечерята в „Стрехите“ и омлетите, и хапването днес. Най-малкото, което бих могла да сторя в замяна, е да купя две напитки и да ги донеса до пейките. Освен това, ако станеш от местата ни, може да ги изгубим.

— Одеялото е тук — отвърна той и при думите му аз избухнах в смях.

Да.

Толкова.

Изключително.

Невероятен.

— Твърдо си решен да се погрижиш за мен, а? — отбелязах, когато най-сетне спрях да се смея.

Ниският глас, с който ми отговори, накара стомаха ми да се свие.

— Радвам се, че го забеляза.

Нямаше как да не го забележа, а с начина, по който се държеше, ми беше все по-трудно да не се преструвам.

— Моля те — помолих почти шепнешком, — нека ти купя нещо за пиене.

— Топъл шоколад — поръча той най-сетне и аз се усмихнах в слушалката.

— А за Итън?

— Итън има десет долара. Ако поиска нещо, ще си го купи. Само че няма да е топъл шоколад, а някакъв пълен боклук.

— Добре — отвърнах, все така усмихвайки се, и заедно с останалите на опашката се придвижих около два сантиметра напред. — Ще се върна след няколко минути.

— До скоро, Готина.

— До скоро, Джейк.

Затворих и в същия миг си дадох сметка, че младият мъж пред мен ме е зяпнал неприкрито с полуотворени устни.

Забелязах, че беше не особено висок, много слаб и женствен и бе облечен в дързък панталон от пепит. Беше го съчетал с чифт страшно стилни велурени мокасини и черно поло.

Тоалетът му спокойно можеше да бъде довършен с една федора^[1], но трябваше да призная, че модният му усет наистина ми харесва.

— Здравей — казах, когато той продължи да се взира в мен с неприкрито изумление.

— Ти си Джоузи — съобщи ми той нещо, което ми беше известно, но останах изненадана, че и той го знае.

— Действително — потвърдих аз. — А ти си?

Той протегна ръка.

— Тейлър. Най-най-добрият приятел на Амбър. Или поне един от тях.

А!

Почитателят на Жан-Мишел.

Това обясняваше панталона и мокасините.

Поех ръката му и я стиснах.

— Много ми е приятно да се запознаем, Тейлър. Амбър ми е разказвала за теб.

Той отвърна на ръкостискането ми за миг, след което ме пусна и заяви:

— И аз съм слушал за теб. Страшно много. Амбър смята, че си жестока.

Вече знаех, че това е хубаво, и усещането бе така приятно, че се усмихнах, а после споделих:

— Тоалетът ти е страшно шик и ти стои прекрасно. Само че се нуждае от федора.

Лицето му грейна и той се приведе към мен, възкликвайки:

— Нали! — А после отново се дръпна назад и довърши с усмивка: — Обаче не съм сигурен, че мога да се появя с федора на гимназиален мач в Магдалийн. Истински късмет ще е, ако не ме спънат, блъснат и прегазят само заради това.

Той посочи панталона си и аз сбърчих вежди.

— И защо ще те спънат, блъснат или прегазят?

— Ъъъ… Защото съм седемнайсетгодишен гей, дошъл в панталон от пепит на гимназиален футболен мач?

А.

Да, това определено обясняваше всичко.

— Разбирам — промълвих аз. — Е, ще ми се да имах някой мъдър съвет, млади Тейлър, но уви, нямам такъв. Навсякъде има тесногръди глупаци и онези, които притежават куража да бъдат себе си, често пъти трябва да ги изтърпяват. Боя се, че такава е съдбата ти. Но поне можеш да черпиш утеха от мисълта, че си верен на себе си, знаейки, че те живеят в ограничен и пуст свят, докато твоят е пълен с живот, и такава е пък тяхната съдба.

Когато свърших, той се взираше в мен с полуотворена уста, а по лицето му се четеше изумление и аз тъкмо се канех да кажа нещо (като например, че трябва да мине напред, тъй като опашката се беше придвижила с няколко сантиметра), когато усетих няколко души да се нареждат зад мен.

Момчета, които си говореха.

И онова, за което говореха, привлече цялото ми внимание.

— Погледна през Амбър така, сякаш тя изобщо не беше там — каза едно момче.

Аз примигах и видях как очите на Тейлър се разшириха.

— Днес изглежда страхотно. Ама наистина. Нещо е различно с лицето й — измърмори друго момче.

— Приключи ли с нея? — попита трети глас.

— Кучката трябва да знае правилата — заяви четвърти, много дълбок глас. — Не си падам по момичета, които само те дразнят, а пък не ти пускат. Амбър Спиър е точно такава. С онази нейна коса. Късите поли. Но опитам ли се да й бръкна под полата? Забрави! Майната му на това!

Аз изпънах гръб, а Тейлър пребледня.

— А и баща й е истински трън в задника ми — довърши четвъртият, онзи с дълбокия глас.

— Просто те е страх от него, защото Спиър може да ти срита задника, въпреки че е толкова стар — заяви един от другите гласове.

Моля?

Джейк не беше стар.

Всъщност нямах представа на колко години е, но знаех, че не е стар. Знаех го, защото го бях видяла да тренира.

— Все тая — продължи най-дълбокият глас. — Не иска да я пусне в Бостън, за да гледаме „Баунс“. Сериозно. Какъв му е проблемът? Челси и Брук ще ходят, а техните родители изобщо не ги е грижа.

Концертът, на който Амбър искаше да отиде, беше на „Баунс“.

В този миг ми се прииска да ми го беше казала.

Две секунди след като онзи с дълбокия глас изрече следващите си думи, аз взех мигновено решение и доста глупаво, го приведох в изпълнение.

— Мислех си, че ще идем и ще я отворя. Секси е, но ако не ще да си отвори краката, за какво ми е.

Тейлър затвори уста и стисна зъби, ала това бе последното, което видях, преди да се обърна рязко.

Зад мен стояха четири момчета. До едно високи. До едно сравнително привлекателни. Най-високото и определено най-добре изглеждащото от тях беше един чернокож младеж.

Инстинктивно разбрах, че това бе Ноа.

Разбрах защо Амбър го иска.

Ала нямаше да го има.

Или по-точно, той нямаше да има нея.

— Ти ли си Ноа? — попитах и по устните му бавно се разля привлекателна бяла усмивка — очевидно си мислеше, че съм чувала за него, тъй като беше прочутият баскетболен ас на гимназията.

— Да — отвърна той широко усмихнат, — аз съм Ноа Янг.

— Е, добре, Ноа Янг. Трябва да знаеш, че Амбър няма да отиде на концерта с теб, защото тя и двамата Тейлър ще дойдат с мен. Лавон не обича прекомерно много хора зад сцената и Амбър предпочете да даде пропуските, които успях да й уредя, на най-най-добрите си приятели. А ти очевидно не си един от тях — излъгах аз.

Или по-точно, излъгах в този момент.

Трябваше да говоря с хората на Лавон, за да стане истина.

Лавон Бъркет беше фронтменът на „Баунс“. Хенри беше снимал четири клипа за групата и Лавон страшно го ценеше, а заради него ценеше и мен. Щеше да ми даде колкото пропуска поискам, макар да беше вярно, че не обича да се среща с твърде много хора след концерт. Харесваше ме достатъчно, за да направи каквото поискам, тъй като беше много щедър с приятелите си. Бях го научила, когато ми изпрати възхитителен букет след работата ми по първото му видео; голяма бутилка шампанско след втория; рамка с оригиналния лист, на която беше надраскал текста на любимата ми песен на „Баунс“ след третия и чифт диамантени обици след последния.

Ноа Янг примигваше насреща ми, ала аз не бях свършила.

— А що се отнася до твърдението ти, че Амбър само те дразни, не е вярно. Тя просто не си пада особено по теб.

Разбира се, това беше безспорна лъжа, и аз чух задавен звук откъм Тейлър, който вероятно издаваше измамата ми.

Въпреки това продължих:

— Макар да смята, че си доста привлекателен, тя няма чувството, че я уважаваш достатъчно, и това я тревожи, кара я да се пита дали ти ще спазваш правилата. Ала уви, от забележките ти личи, че няма да го направиш. — Задържах очите му и понижих глас: — Виждаш ли, една жена, която знае истинската си стойност, разбира, че времето й е скъпо, а сърцето й — ценно. Затова не дава нито едното, нито другото на мъж, който не е в състояние да оцени даровете, които му предлагат.

Ноа продължи да примигва, а аз довърших, повишавайки отново глас:

— А и така или иначе, тя си говори по скайп с Джулиан. Аз ги запознах онлайн. Той е френски канадец и мисля, че в момента е на снимки във Фиджи, но ще си дойде в Ню Йорк следващата седмица. Въпреки че е модел, страшно си пада по живота сред природата и няма търпение да се срещне с Амбър, както и да види Мейн. Сигурна съм, че на Амбър много ще й хареса да му покаже родния си щат.

Това също беше лъжа, но то не ми попречи да завърша с един последен залп:

— Той е на деветнайсет години и баща й го харесва, въпреки че е малко по-голям от нея. То е, защото Джулиан прекарва доста време в компанията на изключително красиви жени, така че знае как да се държи с тях и най-вече може да оцени един стойностен човек, когато го срещне. Дори и да е само онлайн. Така че, ако обичаш, продължавай да гледаш през Амбър, сякаш изобщо не е там. Така ще си спестиш разочарованието и може би — дори разбитото сърце, когато тя най-сетне си даде сметка колко си повърхностен и те зареже, отегчена от теб.

— Мили боже — измърмори един от приятелчетата му и това ми напомни, че не съм свършила.

— И още нещо — добавих. — Има мъже, които могат да използват мръсен език. Но те са мъже. Когато ти го правиш, звучиш абсурдно, сякаш отчаяно се мъчиш да бъдеш нещо, което не си. Освен това да говориш зле за една млада жена, когато може да те чуе куцо и сакато, е проява на лоши маниери. Изключително лоши маниери. То не казва нищо за младата жена, за която става дума, но говори много за теб самия. И нека ти съобщя, че нищо от всичко това не е хубаво.

С тези думи аз му обърнах гръб и погледнах към Тейлър.

— Няма да е зле да минеш напред, Тейлър. Опашката се е придвижила.

Той откъсна невярващи очи от мен и измина дванайсетте сантиметра, с които се беше преместила опашката.

— Да се махаме от тук — измърмори някой зад гърба ми и аз усетих как опашката се затваря след отдалечаващите се момчета.

Тейлър улови погледа ми.

— Това… беше… епично — прошепна той.

Макар да намирах думата „епично“ за прекалено драматична, се радвах, че мисли така. Ала сега, след като го бях направила, усетих, че ме обзема тревога.

Защото Тейлър може и да мислеше така, но силно се безпокоях, че Амбър едва ли ще го приеме по същия начин.

— Имаш ли телефон? — попитах го.

— Аха.

— Побързай и пусни съобщение на Амбър. Кажи й веднага да дойде тук. Трябва да я предупредим за случилото се току-що.

— Дадено — измърмори той и извади телефона от задния си джоб, а аз продължих:

— След като се свържеш с нея, няма да е лошо да се обадиш на родителите си и да ги попиташ дали може да отидеш на концерта на „Баунс“ с мен. Моля те, увери ги, че ще осигуря транспорт и нощувка и ще отговарям за вас.

Пръстите му, които летяха по екрана на телефона, спряха и той ме погледна така, сякаш бях ангел, паднал на земята.

Миг по-късно отново се върна към телефона си, а аз се опитах да овладея дишането си, тревожейки се все повече, че намесата ми в романтичния живот на Амбър няма да бъде добре приета. Продължих да се тревожа и докато опашката се придвижваше напред.

Тъкмо поемах двете чаши топъл шоколад, когато Амбър най-сетне се появи. С нея имаше още едно момиче и видът й ме накара да забравя опасенията си за миг.

Беше много висока, поне пет сантиметра повече от Амбър и мен, което моят опитен поглед определи като метър и седемдесет и седем. Освен това беше много слаба и имаше лъскава черна коса. Също като тоалета на Тейлър, и нейните дрехи не бяха подходящи за гимназиален мач. Би била повече на място в Манхатън, тръгнала да хапне салата с приятели, макар да носеше просто дънки, ботуши и изключително добре ушито кожено яке.

Имаше смесена кръв, бяла и най-вероятно корейска — високи, закръглени скули, изящно оформени тъмнокафяви очи и абсолютно съвършена порцеланова кожа.

Беше поразяващо красива.

— Здравей, Джоузи — поздрави Амбър. — Какво става?

При звука на гласа й опасенията ми се завърнаха и аз откъснах очи от момичето до нея, за да я погледна.

— Да си намерим някое по-спокойно място, прекрасно момиче. Трябва да поговорим.

Лицето й придоби предпазливо изражение, но Тейлър ми се притече на помощ:

— Абсолютно, Амбър. Трябва да чуеш какво се случи току-що.

Амбър погледна приятеля си с още по-изпитателно изражение и ние се отдалечихме от павилиона. Намерихме си едно празно местенце на тревата между снекбара и трибуните и се скупчихме един до друг.

— Какво има? — попита Амбър незабавно.

Отворих уста да отговоря, ала приятелката й ме изпревари.

— Между другото, аз съм Тейлър или… ъъъ… другата Тейлър. Най-най-добрата приятелка на Амбър и Тейлър — представи се тя.

— Приятно ми е да се запознаем, Тейлър. Аз съм Джоузефин.

— Знам. — Тя се усмихна и усмивката й също беше поразителна. — Гримът на Амбър е жесток. Всички я оглеждат. Страхотен е.

Радвах се, че смята така, и се усмихнах, но не казах нищо, защото мислите ми бяха заети с по-важни неща.

Преди обаче да успея да ги споделя, момчето Тейлър заяви:

— Момиче, Ноа застана на опашката зад нас и не мисля, че ни видя, защото само да беше чула какви ги наприказваха за теб!

Амбър го зяпна, а кръвта се отцеди от лицето й.

— Обаче няма защо да се тревожиш. Джоузи го направи на нищо — успокои я момчето Тейлър.

Амбър обърна лице към мен и от изражението й ясно личеше, че съвсем не е успокоена.

Аз дойдох малко по-близо до нея, а сърцето ми заби учестено.

— Толкова съжалявам, прекрасно мое момиче — казах меко. — Той говореше отвратителни неща и просто не успях да се сдържа.

— Какво каза? — прошепна тя.

Двамата Тейлър се приближиха още малко и момчето Тейлър сподели тихичко:

— Каза, че си от онези, които само дразнят мъжете, без да им пускат, и че ако не искаш да си отвориш краката, не му трябваш.

Амбър потръпна, сякаш я бяха зашлевили, а по лицето й плъзна червенина.

— Ама че гадняр — обяви момичето Тейлър и когато обърнах очи към нея, видях, че гледа Амбър. — Казах ти, Амбър. Нагъл задник.

— Така е — съгласи се момчето Тейлър. — Мисли си, че е върхът, когато ти си върхът, а днес, когато си гримирана така, дори още повече. А и така или иначе, никой мъж не бива да говори такива неща за едно момиче, където всеки може да го чуе… нито пък където и да било. Само че той го направи и изобщо не заслужава да търпиш нещо подобно.

— И аз мисля така — все така нежно се обадих аз и Амбър ме погледна. — Боя се, че го споделих с него и дори мъничко поизлъгах — признах си.

— Поизлъгала си? — повтори Амбър с изтъняло гласче, докато посрещаше тези удари — доста тежки за момиче на нейната възраст.

— Да.

— За какво?

Поех си дълбоко дъх и се заех да обясня:

— Ами казах му, че ще те заведа на концерта на „Баунс“ заедно с двамата Тейлър. Нямах представа, че става дума за този концерт, и тъй като познавам Лавон, с удоволствие ще го направя, стига да убедим баща ти да те пусне.

Амбър зяпна, а аз погледнах към момичето Тейлър.

— Добра идея би било да го споделиш с родителите си. Лавон на драго сърце ще ми осигури пропуски зад сцената, ако го помоля — нещо, което ще направя още утре сутринта. Моля те, увери родителите си, че ще се погрижа за транспорта и нощувката и че ще бъда с вас през цялото време.

Поразителните й очи се разшириха и тя попита:

— Познаваш Лавон Бъркет?

— Разбира се — отвърнах, но почувствах, че е жизненоважно да се върна на основния въпрос.

Затова отново погледнах към Амбър.

— Трябва да ти призная, че поизлъгах и относно факта, че си говориш с Джулиан онлайн. Джулиан е модел, с когото Хенри често работи. Разбира се, бих могла да те запозная с него и по този начин да превърна и тази лъжа в истина, но не съм сигурна как ще реагира баща ти, затова нека първо се погрижим за концерта и след това ще се прехвърлим на Джулиан.

Амбър примигваше насреща ми, очевидно неспособна да асимилира всичко, което чуваше, но преди да успея дори да се опитам да я успокоя, момчето Тейлър възкликна:

— О, господи!

— Какво? — попита момичето Тейлър.

И тримата го погледнахме и видяхме, че беше обърнал телефона си към нас. На екрана имаше снимка на Джулиан, излизащ от океана, мокър, облечен в миниатюрни бански гащета, които разкриваха добре оформеното му и съблазнително загоряло тяло, от тъмната коса на челото му капеше вода, а по лицето му играеше поразителна, ала палава усмивка.

— Моля те, кажи ми, че е гей — прошепна задъхано момчето Тейлър.

— Уви, не мога да го кажа, млади Тейлър, защото изобщо не е гей — отвърнах аз.

— Влюбих се — ахна момичето Тейлър.

— Можеш ли да ме запознаеш с него? — попита Амбър задъхано.

Погледнах я и видяла грешката си, побързах да овладея ситуацията:

— Да не се разсейваме. Първо, приятелите ти трябва да получат позволение да отидат на концерта, а аз трябва да го обсъдя с баща ти, за да можеш и ти да дойдеш. Второ, тази вечер трябва много да внимаваш как се държиш. Нямам представа как ще реагира Ноа на думите ми, но нищо чудно да си го изкара на теб.

Приближих се още малко и понижих глас:

— Ти, прекрасно мое момиче, трябва да се държиш така, сякаш не те е грижа. Сякаш ти е все едно за него. Ако той се отнася към теб с пренебрежение, не реагирай по никакъв начин. Можеш да разговаряш за това с приятелите си или… — Поколебах се за миг, преди да предложа: — … с мен, ако ми имаш достатъчно доверие, за да споделиш чувствата си. Ако не се държи пренебрежително, отдели му време, но не много. Думите и поведението му тази вечер доказаха, че не го заслужава.

Амбър показа, че е в състояние да мисли само за едно — за момчета, когато в отговор на думите ми повтори, махвайки с глава към телефона на момчето Тейлър:

— Можеш да ме запознаеш с него?

— Амбър, чу ли ме какво казах?

Видях я как преглътна, а очите й пламнаха, когато ме попита с леко разтреперан глас:

— Наговорил е всички тези неща?

При вида на изражението й и звука на гласа й усетих, че сърцето ми натежава.

Горкото ми момиче.

Приведох се към нея и вдигнах ръка към лицето й.

Помилвах меката й буза с палец и прошепнах:

— Да, прекрасно мое момиче. Постъпи крайно некавалерски.

— Държеше се така, сякаш ме харесва — прошепна тя в отговор.

— Вероятно наистина те харесва. Но освен това трябва да се държи по един определен начин пред приятелите си и смята, че трябва да играе ролята си на най-готиния тип в училище така, че да не я изгуби, ала има погрешното и доста незряло мнение, че това означава да покорява колкото се може повече момичета и да се държи като гадняр.

— Но, Джоузи — все така шепнешком сподели тя, — харесвам го от… цяла вечност.

Аз си поех дълбоко дъх и макар моите години в гимназията да бяха останали далеч назад, не можех да не си припомня съвсем ясно какво е усещането да си харесваш някое момче и то да ти окаже вниманието, за което жадуваш.

Отново я помилвах по бузата и отвърнах:

— Смятам, че сега изпитваш най-различни чувства, прекрасна моя. И едно от тях е осъзнаването на факта, че той не е този, за когото си го мислела. Може да ти отнеме известно време да се примириш с това, но то е самата истина. И може би думите ми тази вечер ще имат някакъв ефект и той ще те погледне с други очи. Но ако го направи и отново прояви внимание към теб, не бива да приемаш нищо, което не почива не само на привличане, но и на уважение, доброта и привързаност.

— Той е най-готиното момче в училище — каза тя.

— Може и да е така, но те уверявам, че ако беше чула думите му тази вечер, щеше да ти се стори далеч по-малко привлекателен, дори и ако тези думи не се отнасяха до теб.

— Абсолютно е права, Амбър — обади се момчето Тейлър в този момент; аз свалих ръка и двете го погледнахме. — Държа се като истински задник.

— Винаги си е бил задник — промърмори момичето Тейлър.

— Изключително неуместно би било от моя страна да нарека един тийнейджър задник — заявих аз и всички ме погледнаха. Ала Тейлър е прав. Наистина се държа като такъв.

Очите на Амбър се разшириха, а двамата Тейлър избухнаха в смях.

За мое облекчение, миг по-късно Амбър се присъедини към тях, като грабна ръката ми и смеейки се, заяви:

— Джоузи, думата „задник“ от твоята уста е най-смешното нещо, което съм чувала през живота си.

Приятно ми беше, че държеше ръката ми. Приятно ми беше, че не избухна в сълзи, когато чу какво се бе случило с Ноа Янг. Приятно ми беше, че не ми се разсърди и не ми направи сцена — безпочвена, но в очите на една тийнейджърка (каквато и аз бях някога) може би все пак заслужена.

И най-вече ми беше приятно, че се смееше.

Спрях обаче да мисля за това, когато чухме как някой изпищя:

— Сериозно, Конър! Наистина ли мислиш, че можеш да ме отсвириш просто така?

— Олеле — промърмори Амбър и стисна ръката ми, а погледите ни се стрелнаха натам, където по-рано бях видяла Конър с приятелката му.

Все още бяха там, все още стояха близо един до друг. Ала сега Конър беше прикрил русокосото момиче зад гърба си, а пред тях се бе изправило едно сравнително дребно, доста пищно (за ученичка в гимназията) и определено сърдито момиче.

— Да, ти! — продължи да пищи то, сочейки, както предположих, към Ели. — Ще те смачкам!

Лицето на Конър беше замръзнало в гневна маска. Той направи крачка към брюнетката, побутвайки русокосото момиче още по-назад, и в този миг аз усетих, че краката ми се раздвижиха, без мозъкът ми да им е наредил да го правят.

Ала те го сториха и ме отведоха право при Конър.

Усетих, че Амбър и двамата Тейлър ме последваха.

Спрях встрани от сцената (Амбър и двамата Тейлър спряха с мен) и погледнах към Конър, който се обърна към мен.

— Джоузи… — започна той.

— Смятам, че трябва да останеш насаме с тази млада дама — заявих тихо и многозначително, след което погледнах към русокосото момиче и му протегнах ръка. — Ела.

— Ели — прошепна Амбър зад мен.

Значи, бях права.

Кимнах, все така протегнала ръка.

— Хайде, Ели. Да идем да седнем и да погледаме мача, докато чакаме Конър.

Тя се обърна към Конър, който я гледаше през рамо.

— Върви — меко каза той. — Джоузи ще се погрижи за теб.

Момичето стисна устни, поколеба се за миг и най-сетне пристъпи към мен.

— Пази си гърба — изсъска брюнетката.

Ели се сви до мен и аз я улових за ръка. Тя стисна моята учудващо силно, въпреки че нямаше откъде да знае коя съм (ако не се брои това, че бях заедно със сестрата на гаджето й).

Държейки я за ръка, аз я отведох настрани и се обърнах, за да срещна погледа на Конър.

— Ще се оправя, Джоузи — увери ме той.

— Ти така си мислиш — продължи да съска брюнетката. — Ама не си познал.

Господи.

По всичко личеше, че на Конър никак нямаше да му е лесно.

Аз отведох Ели надалеч от надигащата се разпра и го направих възможно най-бързо, следвана от Амбър и двамата Тейлър.

Когато се отдалечихме достатъчно, аз намерих друго сравнително усамотено местенце до трибуните. Мачът беше започнал, ала лицето на Ели беше пребледняло и съкрушено, а ръката й продължаваше да стиска моята.

— Аз съм Джоузефин — представих се, когато спряхме, а Амбър и двамата Тейлър се скупчиха около нас.

— Да — отвърна тя тихичко; гласът й беше срамежлив, очите й не срещаха моите. — Кон ми разказа за теб. Новото гадже на баща му.

При думите й в тялото ми сякаш се забиха огнени копия и ме пронизаха от глава до пети. Усещането беше мъчително, защото това бе надежда в лицето на безнадеждността. Трябваше да положа неимоверно усилие, за да не се съсредоточа върху него и вместо това да насоча вниманието си към уплашеното срамежливо момиче пред мен.

— Мисля, че на Конър ще му е приятно, ако седнеш при мен и баща му. Той ще ни открие, когато приключи с онази млада дама — казах аз.

Ели поклати глава.

— Безсмислено е. Тя ще намери начин да си отмъсти. От дни разправя в училище, че ще ме смачка.

— Тогава не бива да оставаш сама — заяви момчето Тейлър и дойде по-близо.

— Можеш да разчиташ на нас, Ели — увери я Амбър и също се приближи.

— Миа просто е бясна, защото знае, че нея ще отсвири, а теб — не. Ще й мине — добави момичето Тейлър и също като приятелите си дойде по-близо.

Аз въздъхнах.

Ще я отсвири.

Конър се беше оплел във всичко това и можех само да се надявам, че ще успее да го разплете, без да нарани твърде много сърца.

— Мисля, че трябва да седна — тихо каза Ели.

— Да вървим! — казах аз и ги поведох към трибуните.

Намерих стълбите, които бяха най-близо до нашата пейка, и зърнах Джейк в тълпата, с две празни места от двете си страни — едно за липсващия Итън и едно за липсващата мен.

Пуснах Ели и като обвих пръсти около ръката на Амбър, се наведох към нея и прошепнах в ухото й:

— Искаш ли да заведеш Ели до местата и да помолиш баща си да слезе?

Когато се отдръпнах, тя улови погледа ми и кимна.

Момчето Тейлър взе забравените чаши топъл шоколад от ръката ми и те поеха по стълбите. Когато стигнаха до Джейк, видях как Амбър се наведе към него, а после очите му намериха моите. Изправи се, все така, без да откъсва очи от мен, а децата му направиха място. Мина пред зрителите и взе стъпалата на бегом.

Когато стигна до мен, аз улових ръката му, без да кажа нито дума, и го заведох до мястото, от което си бяхме тръгнали току-що.

Когато спряхме, се приближих до него и като се повдигнах на пръсти, започнах:

— Имам да ти кажа много неща, но разполагаме с малко време.

Веждите му подскочиха, а аз продължих:

— Ще ти обясня по-късно, за да можеш да се ядосаш без публика, какво ме подтикна да взема цял куп необмислени решения, но сега ще ти изложа нещата възможно най-просто. С твое позволение ще заведа Амбър и двамата Тейлър на концерта на „Баунс“ в Бостън, когато и да е той. Познавам групата и съм относително близка с фронтмена, така че мога да осигуря пропуск зад сцената. Аз ще отговарям за тях. Но много ми се иска Амбър и приятелите й да го получат, защото срещнах Ноа Янг, не беше приятно, никак не го харесвам и искам Амбър и двамата Тейлър да могат да му натрият носа, като не само отидат на концерта, но и се запознаят с изпълнителите.

Джейк примига, а аз продължих:

— В момента Конър се опитва да укроти една доста разярена млада дама, която заплаши Ели с физическа разправа. Амбър, двамата Тейлър и аз се притекохме на помощ, затова Ели е с нас и очаква завръщането на Конър. Имам чувството, че в един момент може да се нуждае от намесата ти, тъй като по неизвестни за мен причини момичетата като че ли се настройват една срещу друга, вместо да насочат гнева си към Конър, който, предполагам, може да се справи с него и струва ми се, го заслужава. Не е моя работа да го кажа, но той може да се нуждае от зряла ръка, която да го ръководи, докато прекосява минното поле към моногамията.

Джейк не каза нищо. Просто се взираше в мен.

— И още нещо — продължих аз. — Амбър и Ноа, ако изобщо са били гаджета официално, вече не са такива. Аз изиграх, ъъъ… значителна роля в това, уви. Вероятно у вас предстои период на тийнейджърско цупене. Повече от обикновено. Бих искала да се извиня за това предварително.

Млъкнах, а Джейк продължи да се взира в мен още няколко мига, преди да попита:

— Исусе, Готина, колко време те нямаше?

Струваше ми се, че беше цяла година.

Не му го казах обаче. Всъщност реших да не казвам нищо.

— Кон нуждае ли се от мен сега? — попита Джейк.

— Твърди, че ще се оправи сам.

— Значи, е така — измърмори той, вперил поглед в ботушите си.

Аз дойдох малко по-близо и осъзнах, че все още го държа за ръка. Дръпнах се лекичко, но не можах да се освободя, защото пръстите му се обвиха още по-здраво около моите.

— Съжалявам, Джейк. Май забърках малка каша.

Очите му се вдигнаха към моите.

— Какво се случи с Ноа?

О, боже.

— Навярно бих могла да ти разкажа по-късно — предложих.

— Какво се случи с Ноа, Джоузи?

Аз се взрях в очите му и видях, че няма да отстъпи.

Така че на свой ред стиснах ръката му по-силно и като се приближих, започнах:

— Очевидно няма представа коя съм, така че го чух как наговори ужасни неща за Амбър.

Устните на Джейк се присвиха заплашително, но въпреки това продължих:

— Боя се, че си изпуснах нервите и му изнесох една лекция — признах си.

— Изнесла си му лекция — повтори той.

— Именно — потвърдих аз.

— Трябва ли да разговарям с родителите му?

Аз побързах да поклатя глава.

Джейк ме изгледа изпитателно, а после попита тихичко:

— Говорил е гадости за Амбър?

Аз кимнах бавно.

Енергията му сякаш изпълни мястото.

— Какво каза?

При тези думи аз дойдох още по-близо, вдигнах свободната си ръка и я сложих на гърдите му, мъчейки се да открия думите, от които се нуждаех.

Открих ги в спомена за онова, което момчето Тейлър беше казало, и заявих:

— Няма значение, Джейк. Аз го направих на нищо.

Той отново ме изгледа изпитателно, а после попита:

— Амбър знае ли какво е казал?

— Част от него, да. Но мисля, че двамата Тейлър ще се погрижат за това. Подкрепят я по един прекрасен начин. Нещо повече, никой от тях не харесва Ноа.

— Тя там ли беше?

Аз поклатих глава, а Джейк си пое голяма глътка въздух и я изпусна.

А после ме изуми, като се ухили широко, след което плъзна ръка около раменете ми, притисна ме до себе си и ме поведе обратно към трибуните.

— В такъв случай предполагам, че след няколко седмици отиваме на концерт, Готина.

Ние?

Не го попитах.

Не го направих, защото си дадох сметка, че е трудно да вървим, докато ръката му бе около раменете ми, а моята е отпусната покрай тялото ми, така че я обвих около кръста му.

Останахме свързани така, докато не стигнахме стъпалата, отвеждащи до местата ни. Той ме пусна да мина пред него, като сложи ръка на кръста ми и лекичко ме побутна към стълбите.

Аз ги изкачих, забелязвайки, че децата са ни присвоили още места и че Итън се беше върнал.

Нямаше обаче и помен от Конър, а Ели изглеждаше все така притеснена.

Джейк уреди нещата така, че се настани между мен и дъщеря си. Въпреки че имахме допълнителни места, все пак беше тесничко и аз трябваше да се долепя плътно до Джейк с ханша и бедрата си.

Ала този път той не обви ръка около мен.

Вместо това прегърна дъщеря си и я притегли до себе си, след което се наведе и я целуна по косата.

Когато се отдръпна, тя отметна глава назад, за да го погледне; очите й бяха меки, отчасти изгубени, отчасти любящи и аз си помислих, че никога не я бях виждала да изглежда по-прелестно.

А докато гледах как Джейк дарява дъщеря си с любящата си грижа, си помислих, че никога не го бях виждала по-прекрасен.

А той по принцип си беше невероятно прекрасен.

Очевидно демонстрациите на бащина/синовна привързаност по време на гимназиални събития бяха приемливи само за кратки периоди, защото Джейк я пусна малко след това и насочи вниманието си към мен, като обви ръка около кръста ми и ме притегли още по-близо.

В този миг осъзнах защо Конър смята, че съм новата приятелка на баща му. Непринудените и чести прояви на привързаност от страна на Джейк определено биха могли да се изтълкуват по този погрешен начин.

Почудих се дали не би трябвало да поговоря с него за това, защото ми се струваше, че би могло да е объркващо за децата му и ако някога си намереше друга жена (за съжаление, ала много вероятно), те можеха да не го разберат.

Такива мисли се въртяха в главата ми, когато се появи Конър; Джейк не се отдръпна от мен, но острият му поглед се впи в сина му.

Конър обаче не виждаше никой друг, освен Ели. Отиде право при нея и си я поиска от момчето Тейлър, което седеше до нея.

Виждайки това, аз разбрах, че наистина щеше да избере Ели. Докато ги гледах заедно, забелязах, че Конър се държи много грижовно и покровителствено и както казваха младежите в наши дни, страшно си пада по нея.

Когато Конър се присъедини към нас, ни стана още по-тясно, но останалите зрители бяха прекалено погълнати от мача и като че ли не забелязваха.

Както можеше да се очаква, топлият ни шоколад се изгуби в навалицата и в крайна сметка беше изритан под пейките, без дори да го опитаме. Направи го превъзбуденият Итън при един от многобройните тъчдауни^[2] на „Магдалийнските тритони“. Това обаче беше коригирано по време на почивката, когато Джейк изпрати Итън (придружен от Конър и Ели) да донесе сгряващи напитки за всички.

Като се изключи фактът, че мачът беше доста интересен (макар да не бях гледала футбол от доста време насам, бързо ми стана ясно, че тритоните са много добри), очевидно бяхме приключили с драмите за тази вечер.

Единственото разтърсващо нещо, което се случи (и то бе такова само в моите очи), бе, че докато седяхме (или по-точно, когато не ръкопляскаше, не правеше фуния около устата си, за да изкрещи нещо окуражаващо на момчетата, които, сигурна бях, не можеха да го чуят, и не скачаше на крака, като всички около нас, аплодирайки и викайки), Джейк ме притискаше до себе си през цялото време. И понякога дори усещах как връхчетата на пръстите му милват бедрото ми (Да! Милват бедрото ми!) през дънките.

Беше прекрасно усещане (наистина прекрасно), но беше още един жест, който, уловен от децата му, би могъл да ги обърка.

След оглушителните аплодисменти, след като мачът завърши с победа за тритоните, Джейк нареди:

— Да се изнасяме.

Когато стигнахме до покритата с чакъл алея пред трибуните (начело с Итън, следван от Амбър и двамата Тейлър, доближили глави и изглеждащи така, сякаш заговорничат, Конър и Ели, прегърнати и също доближили глави и изглеждащи така, сякаш правят нещо съвсем различно), Джейк отново предяви правата си върху мен, досущ като сина му и неговата приятелка, само дето не бяхме доближили глави.

Не, когато плъзнах ръка около кръста му, аз погледнах нагоре и видях, че беше вдигнал високо глава и въпреки драмата, с която бе започнала вечерта, лицето му имаше напълно доволен вид.

Навярно най-красивото му изражение.

Разбира се, трудно би било да се прецени нещо подобно, защото всичките му изражения бяха красиви.

Аз си погледнах в краката, за да не се препъна по чакълената пътека с ботушите си с високи токчета, и докато го правех, зърнах палеца на Ели, пъхнат в колана на дънките на Конър.

И в този миг ме обзе поредният неустоим порив — неудържимо ми се прииска да направя същото с Джейк.

И по-точно, копнеех да бъда човекът в живота на Джейк, който можеше да предяви подобни претенции към дънките му (неподобаващо гореща мисъл).

И най-вече — към самия него.

Въздъхнах, давайки си сметка, че веднъж завинаги трябва да престана с фантазиите, защото, макар Джейк да ме държеше близо до себе си, той просто се отнасяше с мен така, както би се отнасял и с дъщеря си, ако тя му позволеше да го прави пред приятелите й.

В този миг зърнах Ноа и приятелчетата му в края на трибуните. Не ми убягна, че беше приковал изпитателен поглед в Амбър.

Същото правеха и приятелите му и ако не се лъжех, в очите на няколко от тях не се четяха въпроси и възмущение, а възхита.

Погледнах към Амбър. Тя упорито избягваше погледа му и като жена, която на свой ред някога е била тийнейджърка, аз разбрах — знае, че той е там.

Пренебрежителното й държание не остана незабелязано. Ноа стисна зъби и погледът му се премести върху мен.

Аз го задържах за миг, преди да извърна очи, потискайки усмивката си, но не и едно тихо:

— Браво на момичето ми.

Разбрах, че Джейк ме е чул, когато ме прегърна още по-здраво. Знаех и че видя как Амбър хвърли поглед през рамо, за да улови очите ми.

Смигнах й и тя ми се усмихна широко. Цялото ми тяло се сгря и се стопли още повече, когато Джейк ме притисна толкова плътно до себе си, че трябваше да се обърна лекичко към него, за да се сгуша в прегръдката му.

— Ти се грижиш за момичето ми — меко каза той и аз вдигнах очи към него.

— Да, Джейк. Но вярвам, че получавам от това повече, отколкото тя.

Нежният му поглед задържа моя в плен, докато той отговаряше:

— Ала грешиш, Готина.

Аз стиснах устни и извърнах очи, защото топлината, която усещах, бе толкова наситена, толкова прелестна, дори скъпоценна, че трябваше да се съсредоточа върху вървежа си, за да не бъда завладяна от това усещане и да се пльосна по лице.

Не бяхме направили повече от пет крачки, когато една изключително привлекателна, висока, пищна червенокоса жена се приближи до нас и възкликна:

— Милите ми деца!

— Мамка му — измърмори Джейк и ни спря.

Вдигнах поглед и видях, че вече изобщо не изглежда доволен. Беше ни спрял, защото жената беше препречила пътя ни и с всичка сила прегръщаше Амбър, която демонстративно отказваше да й отвърне със същото.

Жената като че ли изобщо не го забеляза и като я пусна, откопчи Конър от Ели и направи същото и с него.

За разлика от сестра си, Конър отвърна на прегръдката й, макар да ми се стори, че го направи по-скоро от учтивост, отколкото от привързаност, и в този миг разбрах, че тази жена бе Дона, майката на Конър и Амбър.

Ето защо се вгледах още по-внимателно в нея и установих, че изключително прилича на дъщеря си, само дето имаше далеч по-пищни форми. Да, нямаше как да не забележа, че Дона, бившата съпруга на Джейк, има пищна коса и… всичко останало.

И именно затова тя беше бившата съпруга на Джейк, аз никога нямаше да му бъда нищо.

— Изобщо не се обаждаш — обърна се тя към Амбър, начупила престорено устни.

Преди Амбър да успее да отговори, майка й погледна към Конър.

— А ако не те срещах в „Пътника“, изобщо нямаше да мога да те видя.

— Мамо… — започна Конър, но в този миг се случиха две неща едновременно.

Първо, забелязах, че някакъв мъж се навърта недалеч от там и внимателно следи случващото се.

Беше много привлекателен. Както и много млад. Дона изглеждаше на моите години, в никой случай по-млада, може би малко по-възрастна. Мъжът, който се навърташе наоколо по начин, който ме накара да си помисля, че е с нея, нямаше повече от трийсет години, може би и по-малко.

И макар да беше привлекателен, само един поглед ми бе достатъчен, за да видя, че му се иска да бъде досущ като Джейк. Искаше да има властното му мъжко присъствие, самоувереността, държанието му, ала това винаги щеше да си остане просто желание. За да има онова, което Джейк имаше, един мъж трябваше да се роди такъв. Не да го иска, а да го бъде.

Второто нещо, което се случи, бе, че Дона се обърна към Джейк и мен, огледа ни бързо (обръщайки особено внимание на ръцете, които бяхме обвили един около друг) и най-сетне спря очи върху Джейк.

— Джейк — поздрави тя.

— Дона — отвърна той.

Погледът й се насочи към мен в същия миг, в който с крайчеца на очите си зърнах, че Итън се присламчва към Джейк.

— Това е Джоузи — представи ме Джейк, посочвайки напълно ненужно, че говори за мен, като ме разтърси лекичко.

— Аха, внучката на Лидия Малоун.

Дона ме огледа от горе до долу.

— Да — потвърдих аз. — А вие сте майката на Конър и Амбър. Приятно ми е да се запознаем.

Това беше лъжа.

Беше лъжа, защото някога тя бе притежавала Джейк по начин, по който го исках и аз, и трябваше да призная, че й завиждам. Не се гордеех от това, което изпитвах, но не можех да го отрека.

Също така беше лъжа, понеже беше захвърлила Джейк, а от думите му бях разбрала, че го беше заболяло, и това изобщо не ми харесваше.

Беше лъжа и защото никое от децата й не я беше споменало нито веднъж, макар да беше очевидно, че най-малкото Амбър се нуждае от майка, а нямаше такава.

Беше лъжа, защото нито Конър, нито Амбър се чувстваха комфортно в нейно присъствие и това говореше много.

И най-сетне, беше лъжа, защото тя си беше намерила гадже за украса и се държеше с него точно като такова. Което вероятно бе една от причините децата й да се чувстват толкова неловко.

Това, че имаше млад мъж, нямаше значение за мен — всеки е свободен да прави каквото си реши.

Ала макар самата аз да не бях майка, знаех, че ако имах деца, определено щеше да ме е грижа какво мислят те за хората, с които прекарвай времето си, и ако тези хора бяха важни за мен, бих сторила всичко по силите си, за да ги накарам да го разберат и да се чувстват комфортно в тяхно присъствие.

Този мъж не поздрави. Дори не се приближи. А тя не го представи на никого.

Той беше за показ.

Беше без значение.

И въпреки че Дона беше много привлекателна, не разбирах защо й позволява да се отнася с него по този начин.

Тя ми кимна и промърмори:

— Аха. И на мен. — След това се обърна към Джейк. — Чух, че сте двойка.

Аз се стегнах, за да посрещна удара от възражението на Джейк, и доста се учудих, когато той не я поправи.

Тя отново погледна децата си.

— Някакъв шанс да ви видя този уикенд?

— Зает съм, мамо — тихо отвърна Конър.

Тя го прие без коментар или недоволство и се обърна към Амбър, повдигайки вежди в любящ въпрос.

— Сериозно? — В гласа на Амбър се долавяше сарказъм, примесен с неверие.

Двамата Тейлър дойдоха по-близо до нея и аз отново настръхнах от онова, което прочетох в тази реакция.

— Ами да — отвърна Дона, сякаш изобщо не беше забелязала тона и държанието на дъщеря си. — Можем да си направим момичешка вечер утре. — Тя се ухили. — Парти по пижами.

— Сериозно? — повтори Амбър, присвила ядосано очи.

По лицето на Дона се разля объркване.

— Ами да.

— Не съм те виждала от месец — каза Амбър.

Това беше много време.

Усетих как и моите очи се присвиват.

— Ами… — започна Дона.

Амбър вдигна ръка и заяви:

— Изгубихме Лиди.

— Миличка… — започна Джейк тихо и ръката му около мен се охлаби; сигурна бях, че се кани да отиде при своето момиче.

Изражението на Дона омекна и тя каза нежно:

— Знам, миличка. Обадих се по телефона.

— Обади се по телефона — процеди Амбър. — Веднъж.

— Аз… — опита Дона отново, ала Амбър не й даде възможност да продължи.

— Спести ми го. Изгубихме Лиди, но получихме Джоузи. Когато имахме Лиди, не се нуждаехме от теб. Сега имаме Джоузи и все така не се нуждаем от теб.

Дона изглеждаше съкрушена.

— Амбър… — тихичко се обади Конър, предупредително, ала едновременно с това успокоително.

В този миг Джейк се раздвижи.

Що се отнася до мен, аз бях раздвоена. Обожавах това, което Амбър беше казала, но едновременно с това го ненавиждах.

— Не! — извика Амбър и в същия миг усетих, че Итън се приближава до мен, тъй като баща му отиваше към дъщеря си. Тя вдигна ръка към Джейк, а аз обвих пръсти около рамото на Итън. — Не — повтори Амбър и отпусна ръка, когато Джейк спря. — Добре съм. Съвсем добре. Всичко е наред. Винаги е наред, защото така трябва да бъде.

Доказа, че изобщо не беше така, когато лицето й се сгърчи и тя със закъснение се опита да го скрие, като се обърна и хукна настрани.

Двамата Тейлър се втурнаха след нея.

Ели погледна към Конър, той й кимна и тя също изтича след Амбър.

Джейк се обърна към Дона, направи четири крачки встрани, така че да не пречим на излизащите от стадиона зрители, които, забелязах едва сега, бяхме задържали с нашата сцена.

Докато го правеше, той улови Дона над лакътя и я издърпа със себе си.

Тъй като не знаех какво да направя, освен да изместя драмата от пътя на останалите, аз отидох след тях заедно с Итън.

Без да издаде нито звук и без дори да погледне накриво хватката, в която Джейк бе стиснал ръката на Дона, безмълвният мъж, който бе неин придатък, направи две крачки настрани.

Най-сетне и Конър се присъедини към нас, вперил остър поглед в родителите си.

Един поглед към лицето на Джейк и аз почувствах, че бездруго напрегнатата ситуация е на път да се влоши значително.

— Не сега — чух го да изръмжава. — Но когато нямаме публика, двамата с теб трябва да си поприказваме.

— Джейк… — започна тя; все още изглеждаше съкрушена, но едновременно с това недоумяваща, нещо, което не можех да си обясня.

Не можеше да не разбира, че да не види дъщеря си цял месец не е нормално.

— Млъквай — сряза я Джейк и погледна към Конър. — Вземи Джоузи и брат си и вървете да намерите Амбър.

— Аз също трябва да говоря с нея — отвърна Конър.

О, боже.

Аз натиснах лекичко рамото на Итън, за да си тръгнем от сцената, която предстоеше да се разиграе, но в същия миг Джейк настоя:

— Отведи брат си и Джоузи от тук.

Конър не му обърна внимание.

— Тя има нужда от теб — каза той на майка си.

— Миличък… — започна Дона отново, но и този път не успя да довърши.

— Трябва да престанеш с шибаните си глупости, мамо, или ще я изгубиш завинаги.

Дона зяпна, ала Конър беше казал каквото имаше да казва. Обърна се към мен и Итън, но ме погледна само за миг, преди да сведе очи към брат си и да му протегне ръка.

— Да вървим, Ит.

Итън изтича при него, а Конър ме погледна.

— Остани с татко — нареди той доста заповеднически, след което улови брат си за ръка и те си тръгнаха.

Аз погледнах към Джейк.

Той се мръщеше срещу Дона.

— Надявам се, че той си струва — процеди с убийствено тих глас и махна с глава към другия мъж, който продължаваше да мълчи. — Наистина се надявам. Защото онова, което получаваш от него, трябва да си заслужава всичко, което ще изгубиш, ако шибаният акъл не ти дойде в главата, и то колкото се може по-скоро.

Дона отвори уста, за да отговори, но не можа да изрече дори дума, преди Джейк да дойде при мен с широка крачка, да сложи собственически ръка около раменете ми и да ме поведе към оредяващата тълпа от зрители, напускащи стадиона.

Изчаках мъничко, тъй като настроението на Джейк ни стискаше в задушаваща хватка — знаех, че трябва да му дам това време, за да може да подреди мислите си.

— Добре ли си? — дръзнах да се обадя най-сетне, когато настроението му изобщо не се промени.

— Тя е добра жена — долетя странният му отговор. — Сериозно, Джоузи. Тя е добра жена, която обича децата си. Знам го. Затова изобщо не мога да разбера какво й става.

Предпазливо (много предпазливо), аз му напомних:

— Не си разбрал какво й става и когато сложи край на брака ви.

Ръката му ме стисна лекичко.

— Да. Това е самата истина. Мамка му, тази жена трябва да се научи как да общува. А Кон е прав. Крайно време е да престане с шибаните си глупости.

Макар да знаех много малко, от онова, което бях видяла, изглеждаше, че двамата с Конър имат право.

Ето защо прошепнах:

— Действително.

— Момичето ми имаше трудна вечер — промълви той, гласът му беше още по-нисък и дълбок от чувството, с което бе пропит.

Аз вдигнах очи и когато проследих погледа му, зареян някъде напред, видях Амбър до пикапа му, заобиколена от братята и приятелите си.

— Така е — съгласих се, все така шепнешком.

Джейк спря и сведе очи към мен.

— Двамата Тейлър щяха да дойдат на гости на Амбър след мача, така че смятах да оставя Ит вкъщи и да дойда при теб. Ала сега трябва да си бъда у дома с моето момиче.

Приятно ми стана, че бе възнамерявал да прекара време с мен, и имах цял куп идеи какво бихме могли да правим. Идеи, които никога нямаше да приложим на практика.

Дори и така, би било прекрасно отново да си поговорим на по питие в светлата стая.

Само че той беше прав. Трябваше да бъде до своето момиче.

Аз кимнах.

След което избъбрих:

— Все още имам еклери.

Веждите на Джейк се сключиха.

— Какво?

— Ами — заех се да обясня — имаш известен опит с жените, така че вероятно не ти е убягнал фактът, че когато жените са изправени пред трудности, храната има успокояващо въздействие. Храната и приятелите. Двамата Тейлър, Конър и момичето му, Итън и ти… всички вие може да дойдете в Лавандуловата къща, защото имам цял куп еклери и те все още са вкусни.

Лицето на Джейк омекна.

— А по този начин ти също можеш да бъдеш до моето момиче.

Да.

По този начин аз също можех да бъда до Амбър.

Не казах нищо.

Миг по-късно Джейк отново тръгна напред.

— Ами еклери тогава, Готина.

Еклери тогава.

И изведнъж се почувствах по-добре.

Можех само да се надявам, че еклерите, приятелите и семейството ще накарат Амбър да се почувства по същия начин.