Кристен Ашли
Завещанието (4)

Глава 4.
Само трима

Паркирах на извитата алея пред Лавандуловата къща, слязох и отидох до багажника, където бях прибрала покупките си.

Нямаше да се задържа в Магдалийн много дълго, но все пак щях да остана известно време. Пък и водех живот, в който обикновено се хранех навън, по ресторанти или партита и рядко имах възможност да готвя.

След като Джейк Спиър си тръгна, а аз не получих отговор на въпросите, които ме измъчваха, реших, че поне бих могла да се възползвам от това, че така и така съм тук, и да се поглезя, като си сготвя нещо.

Ето защо се приготвих за деня и отидох на пазар в града.

Тъкмо бях стиснала по една пълна торба под мишница, когато по алеята се зададе джип.

Погледнах през очилата си към лъскавия черен кадилак „Ескалейд“ и най-вече към — мъжа зад волана.

Никога през живота си не го бях виждала.

Докато го гледах да се приближава, си мислех, че определено не се нуждаех от всичко това.

Имах да свърша цял куп неща, на първо място — да прибера покупките си в къщата, но дори да не беше така, определено не бих искала да се оправям с нежелани посетители, тъй като е страшно невъзпитано да се появиш неканен.

Може би бе някой, който просто искаше да ми поднесе съболезнованията си. Само че в такъв случай би могъл да се обади по телефона, както бяха сторили мнозина, след като баба почина. Не беше нужно да идва в къщата.

Особено, при положение че нямах представа кой е.

Без да сваля от мен очите си, скрити зад слънчеви очила, той слезе от колата и аз видях, че е висок, строен и добре облечен — тъмносин панталон с отлично качество, който му стоеше прекрасно, и ушита по мярка светлосиня риза, която му пасваше също толкова добре.

Не носеше вратовръзка.

Тъмнокестенявата му коса беше добре подстригана.

И само един поглед ми беше достатъчен, за да преценя, че тъмните му очила струват петстотин долара.

— Да ви помогна с торбите? — предложи той, когато се намираше на няколко крачки от мен.

— Не искам да бъда груба — отвърнах, — но не ви познавам и се опасявам, че ще трябва да ви откажа.

Той кимна, спря на три-четири стъпки от мен и предложи:

— Ами нека поправим този пропуск. Казвам се Бостън Стоун.

Реакцията ми при това абсурдно име трябва да се беше изписала по лицето ми, защото той се усмихна и усмивката му не беше непривлекателна.

— Майка ми твърди, че още била под въздействието на упойката при раждането — обясни той по начин, който говореше, че неведнъж бе давал същото обяснение. Разбира се, с име като неговото в това нямаше нищо чудно.

Аз кимнах и попитах:

— Е, господин Стоун, с какво мога да ви помогна?

Той наклони глава на една страна и отвърна, повтаряйки се:

— Аз съм Бостън Стоун, изпълнителен директор на „Стоун Инкорпорейтид“.

Аз не казах нищо.

— Вярвам, че Тери ви е споменала за мен? — попита той.

— Тери? — попитах аз в отговор.

— Тери Багински. Сътрудничката в „Уивър и Шулър“, адвокатското бюро, където вчера бе прочетено завещанието на баба ви.

Усетих как нещо в тялото ми затуптя неприятно.

„Стоун Инкорпорейтид“. Покрай всичко случило се бях забравила.

Другото, за което баба никога не ми беше споменала. Този мъж искаше да купи Лавандуловата къща.

— Да — потвърдих. — Тери Багински ми спомена за вас.

— Тъй като сте заета — той посочи с глава торбите в ръцете ми, — няма да ви задържам. Бих искал да обядваме заедно утре, за да обсъдим плановете ви за Лавандуловата къща.

Нещо в тялото ми отново затуптя, още по-неприятно от първия път.

Бостън Стоун от „Стоун Инкорпорейтид“.

Мъжът, стоящ зад една компания.

Не семейство с деца — съпруга, която щеше да бере лавандулата и да слага букети в дневната и върху кухненската маса; деца, които играят на фризби в задния двор, край беседката, потънала в цветовете на глицинията, които се полюшват на вятъра; съпруг, който знае как да оправи мивката и да поддържа къщата в отлично състояние, грижейки се за нея с обич… завинаги.

Усетих кисел вкус в устата си и казах с усилие:

— Господин Стоун, не искам да бъда груба, но както виждате, съм заета. И както знаете, баба ми почина едва преди пет дни. В момента цял куп неща са ми на главата и нито едно от тях не е обяд, на който да обсъждам плановете си за Лавандуловата къща.

Това не беше съвсем вярно. Бях мислила за това.

Но много неопределено.

Сега, когато този мъж стоеше пред мен, вече не беше неопределено и усещането изобщо не ми харесваше.

— Но разбира се, моите извинения. Наистина е прекалено рано — отвърна той.

— Така е — съгласих се.

— Тогава нека повторя поканата за обяд, но само за да ви предложа хубаво ястие и може би да отвлека мислите ви от скорошната ви загуба.

Аз го гледах изпитателно, докато осмислях думите му.

А после ги осмислих.

Мили боже, току-що се бях запознала с този мъж пред къщата на баба ми и той ме канеше на среща.

Въпреки че беше доста красив и го беше направил достатъчно изискано, с възпитан тон и уважение, не можех да повярвам.

— Господин Стоун…

— Просто обяд, госпожице Малоун, никакъв бизнес. Възможност да отвлечете мислите си и да си починете за малко от спомените. Знам едно място, в което правят страхотни миди. Ако обичате морска храна, с удоволствие ще ви го представя.

Беше наистина любезен, да не говорим, че страшно обичах миди и морска храна.

Просто нямах никакво желание да обядвам с него.

— Поканата ви е много мила, господин Стоун — казах тихо. — Ала се боя, че усилията ви ще останат безрезултатни. Имам твърде много неща, за които да мисля, и още повече — да свърша.

Той кимна и вдигна ръка само за да я свали миг по-късно.

— Разбира се. Но ако размислите, в информацията, която сте получили от Тери, ще откриете личния ми номер. Просто позвънете и ще уредим нещо.

— Ако размисля, ще постъпя точно така.

Малко вероятно.

Плавният му глас стана още по-нисък и кадифен, когато каза:

— Много съжалявам за загубата ви, Джоузефин. Всички обичаха Лидия, и то напълно основателно. Така че искам да знаете, че действително разбирам колко тежка е тази загуба.

Гърлото ми се сви, затова просто кимнах.

— Надявам се да позвъните — довърши той, с все същия нисък, кадифен глас.

— Ще си помисля. Приятен ден, господин Стоун.

Тъмните му очила задържаха моите, преди той да кимне, след което се обърна и се отправи към джипа си.

Видях го как се качи в него и затръшна вратата. След това се прибрах в къщата.

Когато прекрачих прага, затворих вратата с крак и се заковах на място.

Направих го, защото именно тогава ме връхлетя.

Всичко.

Всичко, което виждах.

Всичко, което преживявах.

И най-вече — всичко, което чувствах.

Лъчите на слънцето прорязваха сенките и огряваха прашинките, които се рееха във въздуха, придавайки му почти магически вид.

Изобилие от мебели препълваше просторните стаи, тръгващи от преддверието. Те всички бяха стари, плюшени, удобни.

А след това идваше и изобилието от най-различни дреболии, някои от тях — вероятно без никаква стойност, други — безценни, ала всички до последната — изключително скъпи за мен. Лъскавото дърво на старинните маси. Гравюрите в рамки, които висяха по стените от десетилетия, някои навярно дори повече от век.

В ума ми се появи образът на земите около къщата. Сивите камъни на крайбрежието. Скалистият плаж с вълнолом, врязал се дълбоко в морето. Буйните лавандулови храсти, които обгръщаха високата къща от всички страни. Зелените грижливо поддържани морави. Беседката, обрасла в глицинии, с белите ракитени мебели, обърнати към морето. Квадратната оранжерия, отвеждаща до застлания с мозайка вътрешен двор, който също гледаше към морето. Малката градина с ниска бяла ограда.

Семейството ми беше живяло тук повече от сто и петдесет години. Баба ми бе израснала тук. Тук бе изгубила сестра си. Тук бе избягала, след като съпругът й я бе използвал и малтретирал. Тук ми бе помогнала да избягам, след като синът й ме беше използвал и малтретирал.

Единствено тук бях познала истинско щастие.

Единствено тук.

Единствено тук.

С тази мисъл прекосих къщата като вцепенена и отидох в кухнята, където пуснах торбите на плота за готвене, вдигнах очилата на главата си и попих всичко наоколо.

Печката „Ага“^[1], която никога не изстиваше и приготвяше страхотна храна. Подовете, застлани с шистови плочки. Дълбокият умивалник. Изобилието от кремави шкафове със стъклени вратички. Дърворезбата по вратите на долапите под тях. Оранжерията в съседство, където в саксии по прозорците растяха подправки. Масивният плот за готвене, който минаваше през средата на стаята, захабен, покрит с резки и изкривен.

Свалих чантата си от рамо и я оставих до пликовете с покупки, след което отново отидох при взетата под наем кола, за да прибера и последната торба. Затръшнах багажника и се върнах в къщата.

Докато прибирах продуктите, които бях купила, вече не се чувствах вцепенена.

Ни най-малко.

Мозъкът ми сякаш гореше.

Вече не се чувствах неловко.

Чувствах се недобре.

Нещо не беше наред.

Не, нищо не беше наред.

Но разбира се, нищо не можеше да бъде наред в един свят без Лидия Джоузефин Малоун.

И се сещах за един-единствен начин, по който да поправя това.

Сгънах торбите и ги прибрах в килера, след което отидох до телефона.

Баба държеше тефтера с телефонните си номера там.

Отворих го и запрелиствах страниците, докато стигна до буквата „М“. Имаше няколко листа с имена, но моето не беше там.

Върнах се на Д.

Умът ми изстина, когато го видях, написано с криволичещия й почерк.

Джоузи.

Не го беше написала на редовете. Не, то заемаше цялата страница и аз усетих, че устните ми потръпнаха и нещо погъделичка вътрешната страна на клепачите.

На тази страница бяха записани мобилният ми номер, както и — вече задраскани — номерата, които бях имала преди това. Номерата на Хенри. Адресът на Хенри в Лос Анджелис с голямо „къща за гости“, надраскано до него — тази оскъдна информация заемаше цялата страница.

Поех дълбоко дъх, за да се успокоя, и затворих очи.

Когато ги отворих, отворих на последните страници. Открих номера и взех стария телефон от поставката му на стената. Толкова стар, че имаше дълъг навит кабел. Достатъчно дълъг, че да стигне до умивалника и до плота за готвене, но не и до печката. Знаех го, защото неведнъж бях виждала баба да говори по него, докато се движеше из кухнята.

Набрах номера от тефтерчето и допрях слушалката до ухото си.

След три позвънявания от другата страна се разнесе мъжки глас:

— Ало?

— Господин Уивър?

— Да.

— Обажда се Джоузефин Малоун.

Кратка пауза, а после:

— Джоузефин. Миличка. Колко се радвам да те чуя.

Аз преглътнах и отвърнах меко:

— И аз се радвам да ви чуя, господин Уивър. Обаждам се, защото научих за госпожа Уивър от госпожица Багински.

Нова пауза, а после:

— Разбира се. Да, би трябвало да се обадя и да обясня. Именно заради това не дойдохме на погребението.

— Напълно разбираемо е — промълвих и добавих: — Но се обаждам, за да споделя колко се разстроих, когато научих.

— Да, миличка, наистина е разстройващо — съгласи се той меко, посочвайки очевидното, без да ме накара да се почувствам глупаво, задето бях сторила същото.

Въпреки че бях оплескала началото, аз продължих:

— Госпожа Уивър достатъчно добре ли е, за да приема посетители?

Поредната мимолетна пауза, последвана от мек отговор:

— Мисля, че много би й харесало, Джоузефин. Винаги се радва да те види. Ала най-добре се чувства сутрин. Можеш ли да се отбиеш утре, да кажем, около десет?

Не исках да се отбивам у семейство Уивър утре сутрин около десет часа. Не исках да посетя една мила жена, измъчвана от жестока болест, нито да прекарам време с един мил човек, който с мъка виждаше как жена му най-вероятно умира.

Ала баба би отишла.

А аз бих ненавиждала мисълта, че не съм отделила време да се отбия утре около десет часа, за да се опитам да намеря някакъв начин да кажа на Илайза Уивър, че за мен тя е истински добър човек и че е докоснала живота ми по начин, който означава много за мен.

— Да, мога. Абсолютно — приех аз.

— Не може да получава цветя, нито…

— Ще донеса само себе си — уверих го аз.

— Илайза ще те чака с нетърпение, както и аз.

— Прекрасно. Ще се видим утре.

— До утре, Джоузефин.

— Грижете се за себе си, господин Уивър.

— Ти също, миличка.

— Довиждане.

Затворих и отново се върнах при тефтерчето с телефонни номера на баба. Прелистих го, докато намеря номера, взех телефона и набрах цифрите.

Този път се разнесоха пет иззвънявания, преди да чуя:

— Свързахте се с дома на семейство Флетчър. В момента не можем да дойдем на телефона, но моля, оставете съобщение.

Изчаках да чуя сигнала и казах:

— Преподобни Флетчър? Обажда се Джоузефин Малоун. Изглежда, че ще се наложи да поостана в Магдалийн, а пък… ами, вие споменахте вечеря. На драго сърце бих вечеряла с вас и госпожа Флетчър. Или пък заповядайте в Лавандуловата къща, а аз ще ви сготвя нещо, за да изразя благодарността си за всичко, което сте направили за баба. Ще се радвам да се чуем, когато имате време. Може да се свържете с мен в къщата или на мобилния ми телефон.

Оставих му номера, сбогувах се и затворих.

След това отново си поех дъх и прелистих на буквата „С“.

Не открих нищо и това не ме учуди.

След това ми хрумна нещо и се върнах обратно на Д.

Беше една страница през моята. Името Джейк и един номер.

Дълго се взирах в него, преди да взема решение.

Отидох до плота за готвене, за да взема мобилния си телефон от чантата, въведох номера, но не го набрах.

Онова, което трябваше да бъде казано и направено, трябваше да бъде очи в очи.

Ето защо отидох до чекмеджето, където баба държеше телефонния указател.

Прелистих страниците отзад, отпечатани на тънка жълта хартия, без да знам какво всъщност търся.

А после го намерих.

„Екзотични танцьорки“.

Имаше номер и адрес.

Откъснах страницата, мушнах я в задния джоб на дънките си и върнах указателя в чекмеджето.

След това поех по спираловидната стълба, за да се кача в светлата стая и да намеря ключа от сейфа на баба.

 

 

Седях насред паркинга и се взирах в сградата. Тя нямаше прозорци, ала паркингът беше добре осветен.

И почти пълен.

Според табелата отпред заведението се наричаше „Цирка“. Тя бе учудващо елегантна — черна, със сини букви със завъртулки. Никакви примигващи светлини или неон, освен това беше само една, на входа; нямаше дори голяма фигура, която да стърчи на улицата.

Сградата беше самотна постройка на средата на нищото, паркингът беше голям и в пукнатините на настилката не растяха бурени. Черната боя със сив ръб беше бе изкусно положена и изглеждаше нова. Нямаше графити и петна.

До тапицираната с черна кожа врата стоеше едър мъж със син анорак и черен панталон, а под стрехите бяха монтирани солидно количество камери. Заедно с осветлението те придаваха на мястото усещане за безопасност.

Аз слязох от колата и докато натисках копчето на алармата, се зачудих дали не трябваше да си сменя дрехите.

Никога не бях стъпвала в стриптийз клуб. Нямах представа как би трябвало да съм облечена.

Бях решила да не сменям дрехите, с които бях отишла на пазар, след което бях свалила чаршафите от леглото на баба, погрижила се бях за прането й, разопаковала бях куфара си и бях написала имейл на Даниъл от телефона си с цял куп напомняния как да се грижи за Хенри.

Носех тъмносини дънки, които се разширяваха леко под коляното, модна морава блузка с деколте, падащо на изящни дипли, и тъмносини лачени обувки на „Маноло Бланик“. Преди да изляза, бях освежила лекичко грима и парфюма си, сложила си бях добре ушито яке от черна италианска кожа и се бях отправила към адреса от телефонния указател.

Тъй като вече не можех да се преоблека, трябваше да мина с това.

Прекосих паркинга и се отправих към вратата. Когато се приближих, видях, че от ухото на мъжа до нея излизаше навит кабел.

Когато ме видя, той кимна и с едно „Госпожо“ ми отвори вратата.

Не изглеждаше учуден, че жена влиза в подобно място, и това ми се стори интересно, също както и добрите му маниери.

Аз му се усмихнах, прекрачих прага и спрях.

Направих го отчасти, за да дам на очите си възможност да привикнат със сумрака и отчасти, за да дам възможност на ушите си да привикнат с музиката. Ала най-вече го направих, защото бях слисана.

Също както отвън, отвътре мястото беше чисто и добре поддържано, но не беше само това.

По средата на помещението се издигаше голяма кръгла сцена, на която танцуваха пет жени. Имаше лъскави сребърни пилони, които обаче не бяха гладки, а покрити със спирали. Встрани от сцената минаваха две пътечки, които стигаха до една стена, по протежение на която имаше още пилони и танцьорки.

Не ме изненада това, че носеха само прашки и нищо друго.

Изненада ме, че до една бяха много привлекателни с прекрасни, стегнати тела, най-различни модни обувки и сандали (до последния чифт — със страшно високи токчета) и всички, освен една, имаха прически, които невероятно им отиваха (единственото изключение бе жена, която бе боядисала косата си в яркочервен цвят, който изобщо не подхождаше на кожата й).

Изненада ме също така, че сцената беше заобиколена от доста елегантни полукръгли сепарета, тапицирани с черна кожа, и с малки кръгли масички за напитките. Останалата част от помещението беше заета от стилни маси и столове; а покрай стените, които не бяха заети от бара или сцената, имаше по-големи сепарета, тапицирани с тъмносиня кожа.

Барът също беше направен с вкус — задната му част беше изцяло покрита с огледала, но освен това имаше умело разположени лампи, които хвърляха синя светлина върху бутилките и изобилието от най-различни (част от тях — доста шикозни) чаши, подредени върху стъклените рафтове. Пред бара имаше високи, удобни на вид столове с облегалки, тапицирани с тъмносиня кожа.

Последната изненада бе колко много посетители имаше. Клубът се намираше между Магдалийн и съседния град, който беше на около двайсет и пет километра на север. Тъй като в указателя имаше само едно подобно заведение, очевидно бе, че наоколо няма друго място, предлагащо подобни забавления. Така че не би трябвало да се учудвам чак толкова.

И все пак аз се изненадах, и то бе, защото мястото не изглеждаше пълно с мръсни, запуснати, похотливи мъже, напъхали ръце дълбоко в джобовете на дългите си палта.

Всъщност голяма част от посетителите изобщо не обръщаха внимание на танцьорките и изглежда, че бяха дошли просто за да пийнат нещо.

А в три от сепаретата до сцената седяха жени; те всички носеха диадеми, а една от тях бе увила около раменете си яркорозова боа със съмнително качество. Тя също носеше диадема, ала за разлика от останалите, от нейната стърчаха пера и имаше букви, изписващи думата „Младоженка“.

Колко странно.

Отидох до бара и се настаних на един от свободните столове близо до стената. Сложих чантата си на плота и зачаках младия, доста привлекателен барман с тъмносиня риза и черен панталон да се приближи.

Той се усмихна, разкривайки искрящо бели зъби, и попита:

— Какво да бъде?

— Шърли Темпъл^[2] — поръчах и той примига. Без да обръщам внимание, аз продължих: — И бих искала някой да съобщи на господин Спиър, че съм тук, ако е възможно. Предайте му, че е Джоузефин Малоун.

В продължение на един дълъг миг той просто ме зяпаше, а после попита:

— Искате „Шърли Темпъл“?

— Да, ако обичате — потвърдих аз. — И да съобщите на господин Спиър, че съм тук, ако нямате нищо против.

Той ме изгледа продължително, преди да кимне и да се отдалечи. Видях го как взема една чаша и започва да прави разни неща с лед, бутилки и сифона за сода. Видях също така, че улови погледа на един внушителен мъж в тълпата, облечен със синя риза и черен панталон.

Той се приближи и барманът се приведе, за да му каже нещо, и ме посочи с глава. Едрият мъж ме погледна, кимна и се отдалечи, вадейки телефона от джоба си.

Барманът ми донесе питието и след като му благодарих и платих, той се отдалечи и отиде в една част от бара, отделена от останалата с два високи, извити сребърни пилона.

Едва тогава видях сервитьорката, която стоеше там. Тя също бе облечена с вкус. Не можех да видя долната половина на тялото й, но за сметка на това видях черната блузка с голи рамене, която, макар и впита и разкриваща малко от деколтето й, далеч не беше предизвикателна. Около шията си бе завързала панделка от черно кадифе, доколкото можех да видя на приглушената светлина, гримът й беше умело положен, а косата й беше прекрасна.

Отпих от коктейла си и когато плъзнах поглед из тълпата, установих, че всички сервитьорки са облечени по този начин. Блузка с голи рамене, кадифена панделка на шията и тясна, доста къса, но не и вулгарна тъмносиня пола. Тънък черен чорапогащник. Много привлекателни черни обувки деколте.

Разглеждах изучаващо сервитьорките и танцьорките, и дори многобройните мъже със сини ризи и черни панталони. Никой от тях не беше кльощав, блед, с хлътнали бузи и стъклен поглед, нито пък имаше измъчен вид.

Те всички изглеждаха така, сякаш просто бяха на работа. Докато се движеха между масите и сепаретата, сервитьорките често даряваха клиентите си с усмивки, които изглеждаха съвсем искрени.

Да, докато оглеждах заведението на Джейк Спиър, аз си дадох сметка, че бях направила точно това, което той твърдеше.

Проявила бях тесногръдие.

Киселият вкус отново се завърна в устата ми и аз се опитах да го прогоня, отпивайки от чашата си.

Пет минути по-късно едрият мъж, с когото барманът беше говорил, се върна.

— Господин Спиър не може да ви приеме сега, госпожице Малоун — каза той, привеждайки се към мен. — Мога ли да му предам нещо?

Не се учудвах, че не беше свободен. Ако някой се бе отнесъл с мен така, както аз с него, и аз нямаше да мога да го приема.

Поклатих глава и повиших глас, за да надвикам музиката:

— Не, но ви благодаря.

Той кимна и се отдалечи.

Аз продължих да посръбвам от питието си и да гледам какво се случва в един изискан стриптийз клуб, докато обмислях проблема пред себе си.

Трябваше да се извиня (отново).

И се нуждаех от отговори.

Въздъхнах, знаейки, че нямам избор, тъй като Джейк Спиър не искаше да ми даде такъв, и не можех да го виня. Аз също не бих го направила.

Извадих телефона от чантата си върху бара, намерих номера му и го набрах, след което запуших другото си ухо с пръст и се заслушах. След пет иззвънявания в слушалката изгърмя нареждане: „Спиър. Оставете съобщение“.

— Господин Спиър — казах аз, след като чух сигнала. — Ъъъ… Джейк, обажда се Джоузефин Малоун. Обаждам се, защото наистина искам да се извиня за държанието си и за нещата, които наговорих тази сутрин. Освен това бих искала да получа възможност да обсъдим, ами… някои други… Ъъъ… неща. И най-вече ще съм ти задължена, ако ми дадеш шанс да… Ъъъ… оправя нещата. — За миг се поколебах как да приключа, но после реших: — Надявам се да се чуем. Грижи се за себе си.

Затворих, прибрах телефона в чантата си и отново взех чашата. Отпивах от коктейла, докато го довърша, мислейки си, че страшно би ми се искало да обсъдя с червенокосата танцьорка избора й на цвят. Ако твърдо бе решила да е червен, едно наситено червеникавокафяво би й отивало много повече.

Имаше и една блондинка, на която би й се отразила много добре една терапия с кератин^[3]. Косата й беше прекрасна, но беше прекалено дълга и беше очевидно, че сама си я оформя със сешоар. Ясно бе не защото не беше добре направено, а защото резултатът не беше толкова лъскав, колкото тя вероятно би искала. С толкова много коса сигурно й отнемаше цяла вечност. А с начина, по който я използваше в танците си, ако я изправеше и омекотеше малко, вероятно щеше още повече да увеличи бакшишите си — бездруго щедри, съдейки по банкнотите, които виждах да се подават от прашката й.

Може и да караше корвет и беше очевидно, че далеч не е най-малко талантливата танцьорка, ала на всекиго му харесва да има повече пари.

Въздъхвайки, аз сложих празната си чаша на плота, изчаках, докато улових погледа на бармана, и му се усмихнах благодарно.

Той ми се усмихна в отговор и кимна, а аз извадих портмонето от чантата си, мушнах една петдоларова банкнота под чашата и станах.

Когато се озовах навън, мъжът до вратата ми пожела „приятна вечер“.

Отвърнах му със същото, след което, както можеше да се очаква, се препънах, видяла Джейк Спиър да се обляга на колата ми. Стройните му крака бяха обути в дънки; ръцете му, напъхани в ръкавите на черно кожено яке, бяха сключени пред солидната бяла стена на ризата, която покриваше гърдите му.

Когато се препънах, той погледна надолу и лицето му се изгуби в сенките. За щастие, този път успях да си възвърна равновесието, без да падна, но го направих, ругаейки мислено проклетата си непохватност.

Приближих се без повече инциденти (за щастие) и спрях на около метър от него.

Когато той вдигна безстрастните си очи към мен, аз поздравих:

— Здравей, Джейк.

— Ето че тя най-сетне използва малкото ми име — измърмори той в отговор.

Аз стиснах устни, несигурна как да го изтълкувам.

— Получих съобщението ти, бейби.

— Радвам се — отвърнах тихо.

— Донесе си задника в един бар за цици, за да ме видиш — отбеляза той.

— Ъъъ… да — признах очевидното, при положение че в момента и двамата стояхме пред споменатия „бар за цици“.

— Ти му придаде класа с присъствието си, Джоузи — подхвърли той и аз примигах.

— Видял си ме?

— Има камери навсякъде, и вътре, и навън — обясни и махна с глава към сградата.

— Разбира се. Да. Забелязах онези отвън. Хубаво е, че се грижиш за безопасността на заведението си.

Устните му потръпнаха за миг, преди да отговори:

— Да, хубаво е за заведението ми, когато на някой пиян, зажаднял за секс задник му се прииска да се направи на още по-голям задник от обикновено, някой да го види и да му попречи, преди да се е развихрил.

Коментарът му ме заинтригува и аз отбелязах:

— Изглежда, че нямаш особено високо мнение за клиентелата си.

— Повечето от тях си плащат сметката и дават добри бакшиши на момичетата ми — с тях нямам никакъв проблем. Онези, които не мога да търпя, са пияните, зажаднели за секс задници.

Сигурна бях, че е така.

— Разбира се — промълвих аз.

Той не каза нищо, просто задържа погледа ми.

Почувствах се неловко, ала не знаех как да подхвана всичко онова, което исках да кажа.

Ето защо, за нещастие, реших да усуквам.

— Е, Джейк, не знам дали имаш съветници, които се грижат за тези неща, но предполагам, че е така, защото клубът ти е много изискан, обаче бих искала да си поговоря с тях, които и да са те. Червенокосата танцьорка е много привлекателна, но с нейния тен един по-тъмен, червеникавокафяв цвят би й отивал много повече. А пък като брюнетка би изглеждала направо поразително.

Той освободи погледа ми и ме зяпна. Разликата беше едва забележима, но аз я усетих. Определено.

— Освен това — продължих, когато той не каза нищо, — на блондинката би й се отразила добре една терапия с кератин. Косата й е забележителна, но ако го направи, ще й бъде много по-лесно да се справя с нея, а при нейните… Ъъъ… движения, вярвам, че подобна терапия ще се окаже много печеливша в… Ъъъ… работата й.

Той продължаваше да се взира в мен, без да казва нищо.

По някаква налудничава идея аз продължих да бръщолевя:

— Добре сте ги избрали, обувките деколте. Неголямата платформа удължава краката по един много красив начин, но освен това са и много удобни. Пък и са привлекателни.

Когато довърших нелепата си забележка, той избухна в смях и дълбокият звук отекна в хладния нощен въздух.

Аз стиснах устни, защото това щеше да ми попречи да кажа още нещо.

Когато най-сетне спря да се смее, той улови погледа ми, все още усмихнат, и прошепна:

— Лиди беше права. Очарователна.

— Моля?

— Нищо, бейби — промълви той, но когато продължи, гласът му беше по-силен: — Имаш да ми казваш нещо?

Ето че моментът беше настъпил. Повече не можех да отлагам и не само че не можех, но и не биваше, защото започвах да се излагам.

— Тази сутрин се държах лошо…

— Да — прекъсна ме той, ала гласът му беше нежен. — Вече го спомена по телефона, Джоузи. Това го чух. Да забравим.

Много мило от негова страна.

Аз кимнах и си поех дълбоко дъх.

А после казах:

— Бих искала да дойдеш на вечеря в Лавандуловата къща утре вечер.

Той наклони глава на една страна и попита:

— Така ли?

— Да. Мисля… — Поколебах се за миг, а после признах: — Всъщност нямам представа какво мисля, освен това, че си прав. Баба очевидно много бе искала да се опознаем и… ами трябва да го направим.

— Аха — повтори той и гласът му отново бе нежен. — Трябва.

Ето че бе дошъл ред на трудната част.

— Аз, ами… не съм сигурна как точно е искала да се опознаем и вероятно би трябвало да го обсъдим. Само че… искам да кажа… вярвам, че…

— Бейби — отново ме прекъсна той, още по-нежно отпреди. — Не става дума за това. Ти си хубава, наистина хубава, и имаш много неща, които работят в твоя полза. Обаче не си по моята част.

— По твоята част? — не разбрах аз.

— Не си моят тип. Аз си падам по пищна коса и пищни… — Той се поколеба за миг и устните му потръпнаха, преди да продължи: — Ами други работи. И нямам нищо против жените ми да се поразголят. Ти си страхотно парче. Просто не си моят тип.

Разбрах какво има предвид и три секунди по-рано вероятно бих изпитала облекчение от това.

Сега обаче не усещах облекчение. Изпитвах цял куп неща, ала никое от тях не беше облекчение. Ни най-малко. Имах чувството, че горя, а по кожата ми отново полазиха тръпки, сякаш в тялото ми пращеше електричество. Исках да забия нокти в нея, да я раздера и това още повече влошаваше всичко, тъй като нямах представа защо.

За да прикрия реакцията си, извърнах глава и сведох очи към паважа до себе си.

В същия миг усетих, че той се раздвижи — тялото му се озова до моето и шепотът му изпълни ушите ми.

— Мамка му, бейби. — Миг мълчание, а после: — Мамка му!

След това почувствах как едрата му топла ръка ляга от едната страна на врата ми.

Вдигнах очи към него и когато го направих, той каза меко:

— Мислех, че и аз няма да съм по твоята част.

— Не си — казах истината аз. А след това излъгах (или поне такова бе усещането, макар всъщност да не знаех какво мисля). — Мисля, че погрешно изтълкува реакцията ми.

Устните му отново потръпнаха, а пръстите му върху шията ми ме стиснаха леко.

— И каква беше реакцията ти?

— Не разбирам какво е искала баба за нас двамата.

— Може би е искала да бъдем приятели? — предположи той. — Може би е искала да бъде сигурна, че ще имаш някого, който да се грижи за теб, да те изслушва, да те подкрепя, когато имаш нужда, и винаги да бъде до теб.

Ето го.

Отговорът на моите въпроси.

Но все още не разбирах.

— Да — прошепнах. — Наистина би искала това за мен. — Очите ми се плъзнаха към рамото му и аз промълвих: — Ала в това няма логика. Тя знае, че имам Хенри.

— Шефът си е шеф — заяви той, доказателство колко много беше споделяла баба с него — очевидно знаеше точно кой е Хенри. Отново вдигнах очи към лицето му, а той продължи: — Винаги, Джоузи. Може и да го е грижа, ала в крайна сметка всичко се свежда до това, че той си е просто шеф.

Разбира се, аз знаех, че Хенри е моят работодател. Имаше моменти, в които знанието, че е само това, ми причиняваше болка.

Ала след повече от две десетилетия заедно отношенията ни бяха повече от това.

Или пък?

— Хенри… — започнах аз.

— Не е тук — прекъсна ме той. — Ако го беше грижа, каквито и оправдания да си измислила, той щеше да е тук, до теб, докато плачеш, скрита зад тъмните си очила, пред ковчега на баба си.

Е, ето че този въпрос беше получил отговор.

Беше ме видял да плача на погребението.

Ала Джейк още не бе свършил.

— А ако беше тук, по никой начин снощи нямаше да вечеряш сама, така че някакъв шибан задник да се почувства свободен да те сваля и да те разстрои. Всичко се свежда до това, бейби. Помисли си.

Аз го сторих, загледана в очите му.

Хенри искаше да дойде, заявил бе, че ще дойде, но аз му бях казала, че трябва да направи фотосесията. Имаше договор. Всичко беше уредено. А снимки в чужбина не беше нещо, от което можеш да си тръгнеш просто ей така.

Освен това то изобщо не беше в стила в Хенри. Веднъж например, на една фотосесия за бански костюми в Аляска, въпреки че беше хванал грип, той се облече по-дебело и си свърши работата. Беше известен не само с невероятния си талант, но и с това, че на него можеше да се разчита, както и че има лек характер и че прави всичко без излишно суетене.

Ала Джейк имаше право. В края на краищата, когато му казах да не идва с мен и да си свърши работата, той се беше съгласил.

— Джоузи — повика ме Джейк и аз отново насочих вниманието си към него. Когато го направих, пръстите му ме стиснаха лекичко и той попита: — Имаш ли нещо за вечеря?

— Не съм гладна.

— Миличка, трябва да се храниш.

Отне ми един миг, докато успея да отговоря. Защото само четирима души в живота ми ме наричаха „миличка“. Баща ми, когато беше в добро настроение или пък беше направил нещо ужасно и се опитваше да изкупи вината си.

Баба.

Хенри.

И сега Джейк.

И също както от устата на Хенри и на баба, наистина ми харесваше как звучеше това обръщение, произнесено от него.

Оставих се на това усещане за миг, преди да го уверя:

— Днес минах през магазина за хранителни стоки. Имам плодове и сирене.

— Много добре. А утре вечер — той се ухили широко, — ако обещаеш, че няма да се изпариш, идвам у вас. Но имай предвид, че ще доведа и Итън. Нямам намерение да дам на Амбър още един час, за да прави простотии с онзи идиот, нейното гадже, нито пък още една шепа мангизи, които да профука за гримове.

Това не беше добра новина.

Не това, че се беше съгласил да дойде. По един странен начин, който не разбирах напълно, тази част очаквах с нетърпение.

Не. Беше, защото не харесвах децата. Намирах ги шумни и жадни за внимание. Те прекъсваха и в наши дни родителите не им правеха забележка за тази грубост. Чупеха. Разливаха. Мрънкаха. Отказваха да ядат храна, която дори не бяха опитали, твърдейки, че не им харесва, макар че всъщност нямаха представа дали е така.

А когато ядяха, често пъти го правеха с отворена уста, което беше отблъскващо.

Разбира се, не споделих мислите си с Джейк Спиър.

— Има ли нещо, което той или ти не ядете? — попитах вместо това.

— Итън често помагаше на Лиди в онази нейна кухня. Тя го научи да харесва храната пред себе си, каквато и да е тя. Самият аз отдавна съм го научил, така че каквото приготвиш, това ще ядем.

Дълбоко се съмнявах, особено когато ставаше дума за Итън.

Това също не споделих.

— Много добре — отвърнах.

— Ще дойдем в шест.

Шест.

Прекалено рано.

Страхотно.

Е, щеше да се наложи да се примиря с това, при положение че синът му вероятно беше на училище на следващия ден или пък имаше да пише домашни, да се грижи за морското свинче на класа или нещо такова, заради което не можеха да дойдат по-късно.

— Много добре — съгласих се аз.

— Окей — отвърна той, все така широко ухилен.

А после замълча.

Аз също.

Когато мълчанието се проточи, а усещането от топлата му ръка, обвита около шията ми, започна да става некомфортно най-вече защото изобщо не беше некомфортно, аз го наруших:

— Приключихме ли?

— Ни най-малко — отвърна той и аз си поех дълбоко дъх. — Но засега — да.

— Ами тогава… лека нощ, Джейк.

— Аха — промърмори той и пред разширените ми от учудване очи се приведе към мен и прошепна, допрял устни до челото ми: — Лека нощ, Джоузи.

Усетих докосването на устните му и това също не беше некомфортно. Ни най-малко. Всъщност толкова не беше некомфортно, че почувствах как кожата ми отново настръхва, ала този път — по един много различен начин.

Най-сетне Джейк се отдръпна, стисна ме лекичко за врата и се усмихна, преди да се отдалечи.

Аз се загледах след него, но само за миг, след което си заповядах да престана.

Направих го, като се качих в колата си, запалих и потеглих, без да поглеждам назад.