Джой Филдинг
Изгубена (6)

6

Малко след два часа сутринта телефонът иззвъня и преряза съня на Синди като тъпо острие. Тя метна ръка към звука и удари опакото й в нощната масичка до леглото. Пъшкайки от болката, вдигна телефона.

— Ало? — произнесе и едва позна собствения си глас.

— Струва ми се, че сте загубили дъщеря си — казаха отсреща.

Синди тутакси се разсъни, тялото й се стегна, краката й докоснаха пода, готови да хукнат.

— Кой се обажда?

— Няма значение кой съм. Онова, което има значение е, че я намерих.

Очите на Синди се стрелнаха през тъмнината на прозореца, като че ли Джулия би могла да се изпари през щорите и да се скрие в листата на кленовите дървета в задния двор. Сърцето й оглушително биеше в ушите, като неуморен океански прибой.

— Къде е тя? Как е?

— Би трябвало по-добре да се грижите за децата си — скастри я той.

— Моля ви, можете ли само да ми кажете къде е тя?

— Знаете поговорката, нали? Кой каквото си намери, негово си е…

— Какво?

— … който губи, плаче.

— Кой сте вие? Какво сте направили на Джулия?

— Сега трябва да тръгвам.

— Чакайте! Не затваряйте. Моля ви, не затваряйте! — Синди усети как линията заглъхна, сякаш самата Джулия току-що бе умряла в ръцете й. — Не! Не!

— Мамо? — един уплашен глас я повика от прага. — Мамо, какво има?

Синди се обърна и завивките се смъкнаха от голото й тяло, когато скочи от леглото, зениците й се разшириха невярващо, когато осъзнала кой е човекът, движещ се насреща й.

— Джулия! Ти си тук. Добре си. — Тя обви дъщеря си с ръце и я притисна в смазваща прегръдка. — Сънувах най-ужасния кошмар. Беше толкова реалистичен. Но ти си добре. Добре си. — Тя целуваше бузите и челото на Джулия и с всяко докосване на устните си чувстваше как кожата й става все по-хладна. — Горкото ми детенце. Ти замръзваш. Ела в леглото. Какво има, миличка? Лошо ли ти е? — Синди заведе дъщеря си до леглото си, тялото й омекна, когато се облегна на възглавницата и русата й коса се разбърка около лицето й, като водорасло в плитко езеро. — Всичко вече е наред, миличка. Мама е тук. Аз ще се погрижа за теб.

Джулия се втренчи в майка си през студени, мъртви очи. Тя проговори, без да си движи устните.

— Всичко е по твоя вина — каза тя.

Синди изпищя.

Тогава неочаквано някой се озова до нея, докосна я по рамото и я потупа по ръката.

— Мамо! Мамо! Какво има? Мамо, събуди се. Събуди се. — После усети нещо влажно на бузата си, някакво ритмично тупкане по леглото.

Синди отвори очи и видя Хедър да трепери до нея. Лунната светлина, процеждаща се през щорите, хвърляше раирана сянка по лицето й. Елвис стоеше на задните си крака отстрани до леглото, нетърпеливият му език се протягаше към лицето й, а опашката му ентусиазирано тупаше по страничната дъска.

— Какво става?

— Ти ми кажи. Добре ли си? — Някъде зад Хедър нещо се потътри.

Синди се наведе напред и се втренчи в тъмното зад по-малката си дъщеря.

— Има ли някой там? Джулия? Ти ли си?

— Аз съм, госпожо Карвър — отговори Дънкан и се присъедини към Хедър и Елвис до леглото й. Носеше само долнището на синьо-бялата раирана пижама; Хедър бе облякла горнището.

— О. — Синди побърза да придърпа завивките до брадичката си. — Халатът ми — каза тя и посочи някъде към долния край на леглото.

Хедър се пресегна за морскосиния хавлиен халат и го наметна върху раменете на майка си.

— Сигурно си сънувала кошмар.

Синди втренчи невиждащ поглед напред. Подробностите от съня й вече избледняваха и отнасяха Джулия надалеч.

— Кошмар. Да. Ужасен беше.

— Искаш ли малко топло мляко или нещо друго? — попита Хедър. — Мога да ти приготвя една чаша.

Синди поклати глава.

— Джулия вкъщи ли е?

Дори и в тъмното Синди можеше да види гримасата върху лицето на по-малката си дъщеря.

— Вратата й е затворена — осмели се да каже Дънкан.

— Винаги е затворена — напомни му Хедър. — Искаш ли да проверя?

— Аз ще го направя. — Синди завърза колана около кръста си и стана. — Вие се връщайте в леглото. Опитайте се да поспите. Късно е вече. — Последва ги извън стаята в широкия коридор и спря заедно с тях пред вратата на Джулия. Елвис ближеше босите й крака. Пръстите й се протегнаха към бравата.

— Адски ще се разядоса, ако я събудиш — предупреди я Хедър.

Адски ще се ядоса, мълком я поправи Синди, но бе твърде уморена, за да произнесе думите на глас. Почувства как топката на бравата се превъртя в ръката й и чу силния звук при отварянето на вратата. Синди надникна вътре и се помъчи да види леглото в тъмното.

То бе празно.

Тя тутакси разбра това, дори и преди Елвис да профучи покрай нея и да почне да се бори с пухените животинки, подпрени на възглавниците на Джулия. Хедър изтича след него, препъна се в няколко аудиодиска, разхвърляни по синия килим и гръмко изруга.

— По дяволите — викна тя и Синди светна лампата.

— Добре че Джулия я няма — иронично подметна Дънкан, когато Елвис почна да лае.

— Къде, по дяволите, е тя? — Синди огледа бъркотията в стаята на дъщеря си. Разхвърляни дрехи се въргаляха по пода, както и по етажерките на едната стена, върху ореховото бюро до другата и на облегалката на черния кожен стол пред него. Изкусителна розова минирокля бе окачена над белите щори; чифт сандали с извънредно високи токчета висяха на връзките си от таблата на леглото.

— Сигурно е у татко — каза Хедър и изрита Елвис от леглото на Джулия.

— Защо не се обади тогава?

— Защото е Джулия — напомни на майка си Хедър. И добави: — Може да е с Шон.

— Мислех, че са скъсали.

— Е, и? — попита Хедър.

Синди кимна и се замисли дали би могла по това време на нощта да позвъни на Шон.

— Не си и помисляй — предупреди я Хедър, сякаш четеше мислите й. — Тя е добре, мамо. Престани да се тревожиш. Можеш да се обзаложиш, че тя не се притеснява за теб.

— Права си — каза Синди и се опита да не си представя Джулия, как лежи кървяща и сама в някоя канавка до черен път. Или нещо по-лошо.

— Не ни каза как е преминала срещата ти тази нощ. — Хедър се загледа в майка си с очакване.

— Не беше среща.

— Да, добре, но въпросът е, свързахте ли се на дълбоко интелектуално и духовно ниво?

Синди си представи невероятните трапчинки на Нийл, когато се усмихваше, почувства допира на кожата му, докато ръката му непрекъснато се докосваше до нейната по пътя към дома й, усети приятния му дъх, когато се наведе да я целуне за лека нощ.

— Свързахме се.

— Значи ще има втора не-среща?

— Ще видим. — Синди целуна челото на Хедър и потупа голата ръка на Дънкан. — Отивайте да поспите.

— Ти също — каза Хедър. — Ела, Елвис.

Елвис тутакси се просна пред краката на Синди и отказа да помръдне.

— Май ще спи с теб тази нощ — отбеляза Хедър, последва Дънкан в стаята им и затвори вратата.

— Страхотно. — Елвис се преобърна по гръб и изложи корема си да го потрият. — Хайде, глупчо. Да вървим в леглото. — Елвис скочи на крака, направи две крачки, после спря, седна и се втренчи обратно в стаята на Джулия, сякаш и той бе объркан от отсъствието й. — Тя е добре — каза му Синди, а Елвис наклони вежливо глава настрани. — Само дето ще я убия, когато се прибере. — Тя се помъкна към стаята си, пльосна се на леглото и легна върху завивките. Елвис тутакси скочи на леглото и се зарови в коленете й. Синди се обърна на една страна; Елвис се сгуши още повече. — Не мисля, че ще стане така — каза тя на кучето, след като няколко минути се опитва да се намести удобно. — Предполагам, че просто съм отвикнала да си деля пространството с някого. Съжалявам. — Надигна се, светна лампата до леглото си и се пресегна за телефона.

Не си и помисляй, чу да казва Хедър.

Но беше твърде късно. Пръстите й вече набираха номера, който и не подозираше, че знае наизуст.

Гласът, който отговори на четвъртото позвъняване, бе предпазлив и натежал от сън:

— Ало?

Синди си представи младата жена, седнала в леглото, как отмята червените си къдрици от кукленското лице, презрамката на скъпия розов копринен пеньоар се смъква от млечнобялото рамо, едрите гърди пленително се повдигат на меката лунна светлина. За корица на списание, помисли си Синди и си представи: „Романс за Бисквитки“.

— Фиона — каза Синди и си представи как Том сяда до младата си жена, и със закачливи пръсти плъзва презрамката на рамото й. — Синди е.

— Два часът сутринта е, Синди.

— Зная колко е часът.

— Нещо не е наред ли?

— Джулия там ли е?

— Джулия ли? Не.

— Какво става? — Синди чу Том да ръмжи.

— Бившата ти жена. Сам я питай — каза Бисквитката и Синди почти видя как тя се пльосва обратно на възглавницата си, после закрива безразлично очи с ръка.

— Синди, какво, по дяволите, става? Минава два часът.

Синди усети как гърлото й се свива, както винаги, когато насила трябваше да говори с бившия си съпруг.

— Фиона вече ме осведоми за часа. Съжалявам, че се налага да ви безпокоя по това време на нощта, наистина, но Джулия я няма и не съм се чула с нея цял ден, така че се чудех, дали не си говорил с нея.

Настана дълга пауза.

— Не и след около десет и половина тази сутрин.

— Не ти ли се обади след прослушването?

— Не.

— И не се ли тревожиш?

Синди почувства нарастващата паника в гласа си.

— Защо да се тревожа? — Тя разпозна познатата някога интонация. Гласът на адвоката. Нямам време за незначителните ти притеснения, казваше той. — Не изисквам от дъщеря ми да ми се обажда всяка минута на деня и нощта.

— Нито пък аз.

— Остави я, Синди… — каза Том.

Очите й натежаха от сълзи. Как мога да оставя нещо, което никога не съм имала, помисли си.

— … или отново ще я прогониш.

Аз не съм я прогонила, горчиво си помисли Синди. Ти я отведе. С проклетото си БМВ.

— Сигурно е с Шон.

Синди кимна.

— Не си и помисляй да му звъниш сега — предупреди я Том.

Синди затвори, без да каже лека нощ. „Копеле“ — прошепна тя, сякаш все още се боеше да не я чуе. Остана неподвижна в леглото за няколко секунди. Елвис се притискаше към нея.

— Ами ти? — попита тя кучето. — И ти ли мислиш, че съм прекалено обсебваща? Мислиш ли, че отново съм я прогонила?

В отговор Елвис скочи от леглото и изтича до вратата на банята, после спря, погледна назад, като че ли очакваше тя да го последва.

— Не мисля, че разбираш.

Кучето взе нервно да крачи напред-назад пред прага.

— Какво? Имаш нужда да излезеш ли?

Елвис излая.

— Ш-ш! Добре, добре. Ще те изкарам. — Синди пристегна колана на хавлиения си халат и намъкна едни доста износени чехли, после затрополи надолу по стълбите към входната врата. — Не мога да повярвам, че правя това. Най-добре е наистина да ти се пикае, само това мога да ти кажа. — Отвори вратата в хладния въздух и излезе на външната площадка. Елвис тутакси слезе по стъпалата и изчезна. — Елвис, чакай! Къде отиваш? — Нещо неясно се понесе над градината и се вряза в храстите, които разделяха имота й от този на съседите. — Елвис! Върни се тук. Не мога да повярвам. — Чехлите й шумно зашляпаха под краката като плавници, когато Синди взе да слиза по стъпалата. — Елвис, върни се. Ти си много лошо куче. — Да бе, помисли си тя, това набързо ще го върне. — Ти си наистина лошо куче, Елвис — опита още веднъж. — Ела при мама. — Само дето тя не бе неговата мама. Джулия беше. Което я правеше баба на Елвис. — Мили боже — простена.

— Всичко е наред, Синди. Той е тук — обади се един глас някъде зад гърба й.

Синди се стресна и рязко се извърна към звука.

— Извинявай. Не исках да те уплаша. — Гласът идваше иззад храстите. — Аз съм. Райън.

Синди изрита чехлите си и се втурна през храстите. Докато се промъкваше в предния двор на Райън Селик няколко клончета я пернаха през лицето, а влажната трева обгърна босите й крака. Райън седеше на най-горното стъпало в почти същата поза, в която бе застанала предния ден жена му Фейт. Фините му черти бяха осветени от светлината на двата месингови фенера, окачени отстрани на входната врата: дълъг прав нос; тънки устни; издължени скули; лека трапчинка на брадичката. Тъмната му коса падаше върху челото и над яката на ризата, която бе черна или кафява като очите му. Джулия винаги го бе намирала за ужасно красив, сети се Синди, докато се приближаваше. Елвис бе положил удобно глава в скута му и доволно ближеше светлосините му дънки. Тя забеляза, че и Райън бе бос като нея, а под дясното му око личеше дълга прясна драскотина, която липсваше по-рано през деня.

— Съжалявам, че те обезпокоих. — Тя остана в основата на стълбите, понеже не искаше да му се натрапва повече. — Елвис, слез долу.

— Няма нищо. — Райън го погали зад ушите. — Всъщност, благодарен съм за компанията.

— Добре ли си?

— Не можах да заспя.

Синди кимна.

— Как е Фейт?

Той сви рамене, сякаш не бе сигурен как да отговори на въпроса.

— Сестра ми страдаше от следродилна депресия — подхвана Синди. — С две от децата си.

— Наистина ли? И какво стана?

Синди се помъчи да си спомни, но подобно на майка си, и тя всъщност нямаше спомен Лий да е страдала от подобно нещо.

— Предполагам, че просто си отмина с времето.

— Точно така казва и нашият доктор. Явно това често се среща.

— И аз така съм чувала.

— Ти не си ли го прекарала?

— Не. Май съм извадила късмет. — Синди бе изкарала леко и двете си бременности, както и последствията от тях и се бе наслаждавала на времето, когато дъщерите й бяха бебета, независимо от факта че Джулия имаше колики и бе капризна от самото си раждане. Хедър, от друга страна, започна да спи по цяла нощ, щом стана едва на десет седмици, на следващата седмица премина на три хранения дневно, а на тринайсет месеца се научи да използва гърне. Синди приседна на най-долното стъпало и се взря в притихналата улица, в очакване да види по-голямата си дъщеря да се появява от сенките в светлината на лампите. — Докторът предписа ли някакво лечение?

— Предписа „Валиум“, но изглежда, че не е от особена полза. Може би се нуждае от нещо по-силно.

— А може да има нужда да поговори с психиатър.

— Може би. — Райън Селик потърка нос, сякаш да прогони настъпващо главоболие.

— Ами майката на Фейт? Няма ли начин да ви помогне за няколко седмици?

— Майка й вече няколко пъти идва от Ванкувър и се връща. Не мога да я карам всеки път, когато възникне проблем, да лети насам. Моите родители пък и двамата са мъртви, така че…

— Не можете ли да наемете детегледачка?

— Фейт не иска и да чуе. „Що за майка съм, ако не мога да се грижа за собственото си дете?“ — така казва всеки път, щом само спомена за това. — Райън поклати глава и предпазливо докосна дълбоката резка под окото си. — Не зная какво да правя. Не мога вечно да излизам от работа, това е сигурно. Днес почти до десет не можах да ида в офиса, после пък трябваше да си тръгна, когато ти се обади.

— Може би бих могла да се отбивам по няколко пъти седмично — предложи Синди.

— Не. Не мога да ти създам толкова трудности.

— Не са никакви трудности — увери го Синди. — Ще говоря и с Хедър и Джулия да видя дали не биха се съгласили да гледат бебето от време на време.

Райън се засмя и смехът му прозвуча неочаквано сърдечно.

— Какво смешно има?

Той поклати глава.

— Просто Джулия изобщо не ми прилича на детегледачка.

Синди трябваше да се съгласи.

— Не знаех, че познаваш дъщеря ми толкова добре.

— То се разбира веднага по начина, по който ходи. Никой не стъпва като Джулия.

Синди си представи как Джулия излиза от сенките и се насочва към тях с високо вдигната глава, раменете й се извиват заедно с бедрата, ръцете се полюшват плавно отстрани. Върви така, сякаш я снима камера, помисли си Синди, отчитайки всяко нейно движение.

— Наред ли е всичко вкъщи? — попита Райън.

За какво говореше?

— Какво имаш предвид?

— Ами, Джулия и приятелят на Хедър, забравих му името…

— Дънкан.

— Да, Дънкан. Тази сутрин здравата се сдърпаха.

— Караха ли се?

— На предната алея. Крясъците се чуваха до тук. — Той махна към трапезарията вляво от входа.

Сигурно се е случило, докато съм купувала шардонето, помисли си Синди и с истинска тъга си спомни за обяда. Той вече изглеждаше отдавна отминал. Но защо Джулия ще се кара с Дънкан? И защо по-рано той не й спомена за спора им? Нито пък Хедър?

— По кое време бе това?

— Малко преди единайсет, струва ми се.

Значи Джулия се е карала с Дънкан точно преди да тръгне за прослушването си. Може скандалът да я е разстроил и да е прецакала най-важното прослушване в кариерата си. Може би затова не се е върнала у дома — защото е била твърде ядосана и объркана, и разстроена. Така или иначе, по дяволите този Дънкан, помисли си Синди и се изправи на крака. Изобщо не биваше да му позволява да се нанася в къщата й.

— Трябва да се прибирам. Да те оставя да поспиш — добави. — Хайде, Елвис. Купонът свърши. — Най-изненадващо, кучето тутакси скочи и я последва.

— Благодаря ти, че си такава добра съседка — подвикна Райън, когато Синди стигна до тротоара.

Синди почака Елвис да се облекчи до едно високо кленово дърво.

— Всичко ще се оправи. Ще видиш. — Гласът й прозвуча уверено и едва по-късно, докато лежеше в леглото си, все още будна в четири часа, а Джулия още не се бе прибрала, Синди се почуди кого искаше да убеди толкова упорито.