Джой Филдинг
Изгубена (5)

5

— Е, откъде познаваш Триш?

Синди втъкна косата си зад ушите, повече за да има какво да прави с ръцете си, отколкото защото се налагаше. Тя изравни приборите върху бялата покривка, макар вече да бяха идеално подредени и сгъна наново тъмночервената салфетка в скута си. После още веднъж втъкна косата зад дясното си ухо и се втренчи през дългия прозорец зад главата на Нийл Макфърлейн. Синьото бавно се изцеждаше от небето и обгръщаше просторната гледка в бледосиво. Скоро ще се мръкне, помисли си и си даде сметка, че дните стават по-къси. Задръж тази мисъл, каза си тя. Запази я за момента, в който разговорът секне и незначителните реплики така отънеят, че има опасност напълно да секнат. Нали затова на първо място спря да ходи по срещи и се зарече никога повече да не се подлага на неприятните обрати на тези сцени? Или може би това стана, защото мъжете спряха да й се обаждат?

— Срещнахме се преди около десет години. До един от козметичните щандове в „Холтс“. На практика се блъснахме една в друга, докато се протягахме за една и съща тубичка хидратантен крем — продължи Синди, неспособна да възпре неочаквания порой от думи. — И двете бързахме. Беше по време на фестивала и нямахме много време между филмите.

Мъжът от другата страна на масата кимна.

— Струва ми се, че Триш е голям киноман.

— Да. И двете сме такива. — Естествено, най-логично би било да попита: „Ами ти? И ти ли обичаш филмите?“. Но не го направи, тъй като подобен въпрос би означавал, че се интересува дали Нийл Макфърлейн обича филми, или не. А тя бе решила да не се интересува от нищо, свързано с него. Така че Синди се почеса по врата и се пресегна към кошничката с хляба, но само я отмести малко вляво и отново прибра ръцете си в скута. Не искаше да се тъпче с хляб. Не искаше бялата й блуза и сивите ленени панталони да станат целите в трохи. Не искаше сервитьорът да се приближи с едно от ония страховити малки приспособления за почистване на масите от различни отпадъци и всяко парченце да изглежда като мълчаливо обвинение към нея, че се храни непохватно. Искаше само да си довърши вечерята, ако келнерът благоволеше да дойде някога да им вземе поръчката, да си изпие виното, ако сервитьорът на вината успееше да намери скъпото „Бордо“, което Нийл бе поръчал, и да се махне по дяволите от ресторанта, да си иде вкъщи при Джулия, ако по-голямата й дъщеря най-накрая решеше да се появи. Къде беше тя все пак? Хич да не е, защо не се бе обадила? Синди порови в чантата си и провери дали мобилният й телефон е включен.

— Наред ли е всичко? — попита Нийл.

— Да. — Синди се усмихна, като внимаваше да отбягва настойчивите му очи, за които незабавно бе установила, че са в невероятен нюанс на синьото. Нещо средно между тъмносиньо и тюркоазено. С искрици, без майтап, сякаш са били напръскани със сребърна боя. Триш не бе преувеличила. Нийл Макфърлейн наистина беше симпатяга. Повече от симпатяга. Той бе страшно красив. Синди тутакси бе решила, че колкото по-малко го гледа, толкова по-добре ще се чувства.

(Първи впечатления: Мъж, висок и слаб, с вълниста кафява коса над момчешко лице я чака в основата на елегантно открито стълбище от червен махагон, градът изкусително се простира в просторния прозорец зад гърба му; той се усмихва с дълбоки трапчинки в бузите, а тя предпазливо се приближава и градът зад него се размива; той носи синя риза, която подчертава пронизително синьото на очите му; ръцете, които протяга към нейните, са топли; когато произнася името й, гласът му е мек. „Синди“ — казва той с мълчаливото самочувствие на човек, който е свикнал да е прав. „Нийл?“ — пита в отговор тя и тутакси се усеща глупаво. Кой друг би могъл да бъде? Вече се чувства неадекватна.)

— И какви филми харесваш? — попита Нийл в момента, в който сервитьорът на вината се приближи до масата им и гордо поднесе на Нийл поръчаната от него бутилка за одобрение. — Изглежда чудесно — каза му Нийл, без да откъсва очи от Синди.

Синди, на свой ред, насочи цялото си внимание към сервитьора, който бавно и майсторски се зае да вади тапата от бутилката.

— Харесвам всякакви филми — неясно отговори тя, разочарована, че тапата не оказа съществена съпротива и с лекота се измъкна от гърлото.

Сервитьорът я подаде на Нийл, който покорно я подуши и кимна одобрително, после опита налятата в чашата му глътка.

— Чудесно — каза той. — Отлично. Има нужда само от няколко минути да подиша — обърна се към нея.

Зная как се чувства виното, помисли си Синди, но не каза нищо, докато наблюдаваше как сервитьорът пълни чашата й точно под половината.

— Значи нямаш никакви предпочитания? — попита Нийл.

Какво му става, раздразнено си каза Синди. Защо настоява да водим разговор? В действителност той не дава и пукната пара какви филми харесва тя, нито как са се запознали двете с Триш, нито за каквото и да било, свързано с нея, ако е за въпрос. А ако му пука, то бе само защото иска да спи с нея и знае, че шансовете му нарастват значително, ако поне имитира някакъв интерес. Макар че пълна мистерия бе защо ще иска да спи с нея. Погледни го, за бога, помисли Синди и нарочно се загледа в пода. В която и да е нощ той несъмнено може да си избира измежду много по-атрактивни, много по-подходящи, много по-млади жени. Защо би искал да спи с нея? Това е лесно, реши. Искаше да спи с нея, защото тя беше тук. Точно толкова просто. Това не означаваше нищо.

То не означава нищо.

Колко пъти Том й бе казвал тъкмо това?

Синди вдигна глава и се втренчи право в искрящосините очи на Нийл Макфърлейн.

— Харесвам секс и насилие — искрено заяви тя и това бе първият път, когато го споделяше с някого.

— Какво?

— Попита какви филми харесвам. Харесвам секс и насилие — повтори и се пресегна за чашата си. Отпи голяма глътка и почувства как виното леко одраска гърлото й. Той беше прав. То се нуждаеше от още няколко минути да подиша. Синди отметна коса назад и отпи отново. — Изглеждаш шокиран.

Нийл се засмя, а трапчинките обрамчиха устата му като кавички.

— Разбирам да харесваш секса. Но кръв и вътрешности?

— Не толкова кръв и вътрешности — възрази Синди, усещайки как виното се намърда в стомаха й като доволна котка в кошница. — Не обичам да гледам как изкормват хора. Предполагам, че повече ми допада заплахата от насилие, вероятността да се случи нещо ужасно.

— Жени в опасност — констатиращо произнесе Нийл и кимна, сякаш разбираше, сякаш вече знаеше всичко, което си струваше да се знае за нея и нямаше какво друго да се открива.

— Мразя този израз — по-силно, отколкото й се искаше, заяви Синди. — „Жени в опасност“ — повтори тя, отпи отново и окуражена продължи: — Звучи снизходително. Хората никога не казват „мъже в опасност“. Искам да кажа, не е ли в това цялата трагедия? „Хора“ в опасност? Защо звучи някак по-невалидно, когато се отнася за жените? Наистина ми се повръща от това отношение. — Уау, помисли си тя. Откъде дойде пък това?

Нийл се облегна назад и вдигна ръце нагоре в знак, че се предава. Синди се подготви за отговора му, за някоя интелигентна забележка, която ще я постави на мястото й и ще я сведе до ролята й на гневна феминистка-мъжемразка. Вместо това, той каза:

— Права си.

Права ли съм, зачуди се тя и облекчението я заля като неочакван душ. Потупа по сърцето си с отворена длан.

— Не мисля, че някой ми е казвал това преди.

Той се засмя.

— Предполагам, че всъщност никога не съм се замислял по този въпрос, но сега, като се замисля, разбирам гледната ти точка — цялата трагедия е за хората, изложени на риск в ония моменти от живота им, когато над тях е надвиснала опасност, когато трябва да избират, да взимат възлови решения, да се измъкват от тежки ситуации и да се спасяват. Фразата „жени в опасност“ е снизходителна. Ти си абсолютно права.

Синди се засмя. Може и наистина да иска да спи с мен, каза си тя.

— Триш каза ли ти, че от три години не съм правила секс? — Думите изскочиха от устата й, преди да успее да ги спре.

Ръката на Нийл замръзна, докато се пресягаше за чашата.

— Не мисля, че спомена за това, не. — Бавно и внимателно той доближи чашата до устните си, отпи голяма глътка от виното си, задържа го в уста, сякаш едва ли не се боеше да го погълне.

— Мислиш ли, че е дишало достатъчно? — попита Синди, наслаждавайки се на неудобството му.

Той го глътна и дълбоко въздъхна.

— Определено е дишало достатъчно. — Сервитьорът се приближи и попита дали са решили какво ще поръчат. Нийл грабна менюто си. — Забравих какво искам — глуповато заяви той и сините му очи бързо пробягаха по предложенията за вечерта. — Мисля просто да поръчам специалитета.

— Телешкият черен дроб ми звучи чудесно — каза Синди, мислейки си колко е хубаво за разнообразие да почувстваш, че владееш ситуацията. Кога за последен път се бе чувствала така? За каквото и да било? — Бих искала също така да започна със салата от цикория и круши. — Неочаквано се почувства лакома.

— Аз ще започна с калмарите — каза Нийл.

— Добър избор — каза му сервитьорът и се оттегли с менютата.

Какво му беше на моя избор, зачуди се Синди и почувства как странно олеква, а властта й вече намалява. Какво й ставаше? Какво изобщо я бе прихванало да обяснява на абсолютен непознат, че не е правила секс от три години? Счетоводителят на Триш, за бога. Какво ли ще си помисли за нея!

— Забеляза ли, че дните стават по-къси? — попита тя малко отчаяно.

Нийл погледна към прозорците, заемащи източните и южните стени на шикозния ресторант.

— Предполагам. — Върна отново очи на Синди, а изражението му издаваше смесица от объркано любопитство и тревожно очакване, сякаш малко се боеше какво ще каже тя, но все пак го очакваше.

— Е, разкажи ми всичко за удоволствието от счетоводството. Има ли такова?

— Предпочитам да си мисля, че е така — усмихнато отговори Нийл. — В числата има нещо твърде удовлетворително.

— Как така?

— Числата са това, което са. Те са много праволинейни. Не като хората.

Синди кимна в съгласие.

— Не мога да си представя, че имаш много грижи с хората.

Нийл сви рамене и вдигна чаша за наздравица.

— За хората.

Синди чукна чашата си в неговата, но избегна погледа му.

— Ами, предполагам, че винаги си бил добър по математика, така ли е?

— Да.

— Аз бях ужасна. Това бе най-лошият ми предмет.

— А на мен английският.

— За мен — най-добрият — отбеляза Синди.

За миг настана мълчание.

— Можем ли вече да се върнем на темата за секса? — попита Нийл и Синди, въпреки нежеланието си, се засмя.

— Можем ли просто да забравим, че съм казала нещо по този въпрос?

— Няма да е лесно.

— Можем ли да опитаме?

— Абсолютно.

Нова пауза.

— Виж, аз явно не съм много добра в това.

— В кое?

— В цялата тази сцена. Срещи. Знаеш.

— Какво те кара да го кажеш?

— Ами, не съм най-блестящият компаньон.

— Напротив. Със сигурност ми привлече вниманието.

Синди отново се засмя.

— А, да, сексът е лесен начин да привлечеш нечие внимание.

— Невинаги е толкова лесен.

Синди побърза да довърши виното в чашата си.

— Е, какво разказа Триш за мен?

Нийл се поизправи в стола си и помисли няколко секунди по въпроса.

— Каза, че си умна, красива и изключително придирчива по отношение на мъжете.

— Което е един добър начин да се каже, че не съм правила секс от три години — чу се да произнася и затули уста с ръка. — Господи, какво ми става?

— Не си правила секс от три години — отговори Нийл със закачлива усмивка.

По лицето и врата на Синди се разнесе гореща вълна, като слънчево изгаряне. Имаше чувството, че всички погледи са насочени към нея.

— Най-добре е да направя публично изявление. По дяволите, струва ми се, че в оня там край има хора, които още не са разбрали.

— Защо не си правила секс от три години? Наистина ли си толкова придирчива по отношение на мъжете?

— Обидчива може би е по-добра дума — призна Синди. — А мъжете не обичат гневни жени.

— Ти гневна жена ли си?

— Очевидно.

Винаги ми е било трудно да се оправям с гнева ти, беше й казал бившият й съпруг.

— Добре ли си? — попита Нийл.

— Да. Защо?

— Не зная. Просто изведнъж доби странно изражение.

— Добре съм — каза Синди. — Искам да кажа, независимо от факта, че се чувствам като пълна идиотка, съм добре.

— Мисля, че си очарователна. Прекарвам си страхотно.

— Наистина ли?

— А ти?

Синди се засмя.

— Всъщност, да. Така е.

— Добре. Пийни още вино. — Той напълни чашите и на двамата и чукна своята в нейната. — За гневните жени.

Синди се усмихна.

— За храбрите мъже.

(Спомен: Гласът на Том на телефонния секретар: „Здрасти, аз съм. Виж, няма лесен начин да го кажа, така че ще карам направо. Напускам. Всъщност, вече съм напуснал. Наречи ме страхливец и още няколко думички, които съм сигурен, че ще измислиш, но просто си помислих, че е по-добре да не разговаряме лично. Знаеш, че винаги ми е било трудно да се оправям с гнева ти. Както и да е, аз съм в хотел «Четирите сезона». Обади ми се, когато престанеш да ругаеш“.)

— Така, Триш ми каза, че работиш в Хейзълтън Лейнс — каза Нийл.

— Да. Една моя приятелка притежава спретнато бижутерско магазинче. Помагам й по три следобеда в седмицата.

— От колко време вършиш това?

— От около седем години.

— От времето на развода ти ли?

— Триш разказа ли ти за това?

— Каза, че си разведена от седем години.

Тази част от срещите най-малко допадаше на Синди. Емоционалното резюме, в което се очаква да изкараш всичките си кирливи ризи наяве и да разголиш душата си, да дадеш воля на яростта си, да изложиш болката си и да се надяваш на съчувствие. Но Синди не си падаше по пране, разголване, ярост и болка. А от надежда отдавна се бе отказала. Тя си пое дълбоко дъх.

— Добре, ще приключа с това, колкото се може по-бързо, така че слушай внимателно: Съпругът ми ме напусна преди седем години заради друга жена, което не бе кой знае каква изненада, тъй като ме мамеше от години. Изненадващото беше, че по-голямата ми дъщеря предпочете да иде с него, макар че навярно не би трябвало да съм толкова изненадана, тъй като тя винаги е била малката принцеса на татко. Както и да е — продължи Синди и хвърли поглед към телефона в чантата си, — споразумението ми гарантира, че няма нужда да се тревожа за намирането на работа, което бе добре дошло, понеже имах само гимназиално образование, поради факта че пристанах, когато бях на осемнайсет. Следиш ли ми мисълта?

— Всяка дума.

— След като се омъжих, няколко години работих в „Итънс“, продавах хавлии и спално бельо и други такива вълнуващи неща, с което помагах на бившия си съпруг да завърши правния факултет, доста често срещано, а после забременях, напуснах работа, за да си стоя вкъщи с Джулия, две години по-късно пък се роди Хедър, нещо, за което Джулия никога не ми прости напълно. — Синди се напрегна, за да запази гласа си безстрастен. — Доказателство за това е решението й да иде да живее с баща си.

— Но ти си я виждала, нали? През уикендите? На празници?

— Тя беше тийнейджърка. Виждах я, само когато успееше да ме включи в натоварената си програма. Което не ставаше толкова често. — Синди усети как стомахът й се свива при спомена.

— Сигурно ти е било много трудно.

— Ужасно беше. Имах чувството, че някой ми е изкарал вътрешностите. Всеки ден плачех. Не можех да спя, чудех се какво не съм направила както трябва. Понякога едва имах сили да стана от леглото. Наистина си мислех, че ще полудея. Точно тогава Мег, приятелка, ми предложи да работя в малкия й бутик. Отначало отказах, но накрая реших, че трябва да правя нещо. И се оказа страхотно. Работя по три следобеда в седмицата; спирам, когато ми се поиска. И за капак на всичко, дъщеря ми се завърна. — Синди отново погледна към чантата си.

— Да не я криеш там вътре? — попита Нийл.

Синди се засмя.

— Извинявай. Просто тя трябваше да се обади. Както и да е, съжалявам, че така ти стоварих своите неща. Можем ли да си направим взаимна услуга и никога повече да не споменаваме бившия ми съпруг и развода ми?

— Пия за това. — Те се чукнаха.

— Твой ред е. — Синди се облегна назад и отпи от виното. — Семейната история в петдесет или по-малко думи.

Той се засмя.

— Ами, аз бях женен.

— За колко време?

— Петнайсет години.

— И си разведен от колко?

— Не съм разведен.

— О?

— Жена ми почина преди четири години.

— О, много съжалявам.

— Една сутрин се събуди, каза, че не се чувства много добре и шест седмици по-късно почина. Рак на яйчниците.

— Ужасно. Триш не ми каза…

— Не мисля, че знае. Познавам я от скоро, а тя ме попита само дали съм женен и дали ще проявя интерес да изляза с нейна приятелка.

Синди поклати глава.

— И ти, горкичкият, се съгласи.

— Да.

— Имаш ли деца?

— Син. Макс. На седемнайсет. Страхотно хлапе.

Синди се опита да си спомни Джулия на седемнайсет години, но годините между четиринайсетата и двайсет и първата в голяма степен се бяха слели в съзнанието й, като шоколадови бонбони, оставени твърде дълго на слънце. Всички тези изгубени години. Години, които никога не би могла да върне.

Изведнъж сервитьорът се озова зад тях.

— Салата от цикория и круши за дамата — обяви той, да не би да е забравила. — Калмари за джентълмена. — Той поднесе съдовете на масата. — Приятен апетит.

— Благодаря. — Синди вдигна вилицата и я забоде в салатата, като междувременно хвърли още един поглед към телефона в чантата си. Здрасти, мамо. Извинявай, че не ти се обадих по-рано, но прекарах най-невероятния си ден. Телефонът на Синди обаче си оставаше упорито безмълвен, а Джулия както винаги, се намираше отчайващо извън нейния досег.