Джой Филдинг
Изгубена (33)

33

Беше почти заспала, когато дочу нещо откъм прозореца на стаята си. Синди седна в леглото, като внимаваше да не събуди Хедър, сгушена до нея, и Елвис, свит в краката им. Почака малко. Безмълвието на нощта витаеше около главата й като силен парфюм. И тогава го чу отново, потупване по стъклото, бързо и рязко. После още едно.

Първата мисъл на Синди бе, че някоя птица чука по стъклото да я пуснат вътре. Но птиците не летяха през нощта, сети се и стана. Отиде до прозореца и надзърна през капаците. Почти в същия момент нещо се удари в дограмата и Синди ахна. Тя се дръпна от прозореца. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Убедена бе, че някой бе стрелял по главата й. Обаче стъклото не се бе счупило. Дори не се бе напукало. Синди предпазливо се върна пак при прозореца и отново нещо отскочи от него. Камъче, позна тя.

Някой замеряше с камъни прозореца й.

Пресегна се за халата си и хукна надолу по стълбите към кухнята. Светна лампата на задната площадка.

Някакъв мъж, облечен целият в черно, стоеше по средата на двора. В гърдите й се надигна писък. Мъжът се обърна към светлината и писъкът замря в гърлото на Синди. Тя видя познатото смаяно изражение на красивото му лице.

— Том?! — Синди отключи плъзгащата стъклена врата и забеляза бившия си съпруг да пуска шепа дребни камъчета на земята, после забърза нагоре по стълбите. В същия миг Бисквитката, също изцяло в черно, се подаде от сенките и го последва. — Какво, за бога, правите тук? Какво правиш?

— Опитвам се да ти привлека вниманието, по дяволите. Защо не вдигаше проклетия телефон?

— Какво?

Влязоха в кухнята, Бисквитката затвори вратата, а Том загаси външната лампа. Пълната луна освети пространството помежду им като зле насочен сценичен прожектор.

— Какво имаше тук тази вечер? Празненство ли?

— Наблюдавал си къщата?

— Трябва да поговоря с теб. Не можех, докато всички бяха наоколо.

— Не разбирам. Случило ли се е нещо? — По вените й пропъпли мъртвешко усещане, сякаш й преливаха заразна кръв. Почувства как тялото й изстива, като че ли някаква ръка, излязла от гроба, се протягаше към нея. — Това има ли нещо общо с Джулия?

Том грубо прокара пръсти през косата си.

— Добре, слушай. Съзнавам, че това ще бъде шок за теб, но е много важно да запазиш самообладание. Разбрах, че денят ти е бил адски тежък, но трябва да ми обещаеш, че няма да откачиш.

— Струва ми се, че е по-добре да ми кажеш какво става.

— Дойдох, за да те подготвя.

— Да ме подготвиш за какво?

В продължение на няколко дълги секунди Том не каза нищо. После се пресегна към плъзгащата стъклена врата и я отвори.

— Добре — изрече към тъмнината той. — Вече можеш да влезеш.

Нощният въздух се размърда. Някаква фигура придоби очертания и постепенно се отдели от тъмното. Когато тя доби човешки вид и почна бавно да се качва по стъпалата към площадката, с глава, скрита в качулката на тъмния пуловер, Синди затаи дъх.

И ето я, стои на прага, качулката се смъква от главата й и разкрива правата руса коса. Изглежда също толкова невероятно красива, както и последният път, когато Синди я видя, преди повече от две седмици.

Джулия.

 

 

— Джулия! — Синди се хвърли към видението, метна невидима мрежа над главата му и го хвана здраво, за да не се изгуби, сякаш бе попаднала на рядка пеперуда. Тя знаеше, че умът й погажда номера, че ужасните събития от деня, заедно с умората, бяха нарушили нормалното функциониране на мозъка й и затова не само виждаше изчезнали млади жени да се хвърлят нанякъде, но виждаше и други изчезнали млади жени да се появяват като по магия и да заемат тяхното място.

— Джулия — промълви Синди, втренчена във видението, облечено в черен велурен гащеризон. Докосна я по лицето, по раменете, по косата. — Джулия — каза отново, сякаш самото повторение на името бе достатъчно да придаде на призрака тежест, да му придаде нужното вещество, което да го материализира. — Джулия — проплака отново Синди и се подготви за неминуемото изчезване на дъщеря й.

После миражът Джулия се сгуши в обятията на майка си. Синди почна да я прегръща и целува, усети слабото й тяло плътно и реално, а гладката й мека кожа ухаеше на парфюма „Ейнджъл“. Синди почувства с езика си вкуса на своята дъщеря, като малки мехурчета шампанско.

— Наистина ли си тук? — проплака тя и притисна широките рамене на Джулия, силните й ръце, стройните й бедра. — Наистина ли си тук?

— Наистина съм тук — отговори видението и прозвуча съвсем като Джулия.

— Ти си. Тук си. Истинска си.

Джулия се засмя.

— Истинска съм. Тук съм.

Синди вече хлипаше, цялото й тяло се разтресе. Тя придърпа дъщеря си към себе си, сякаш се опитваше да спои двете им тела, през цялото време не спираше да покрива лицето на Джулия с целувки, като че ли не можеше да й се насити, като че ли искаше да я погълне.

Джулия се бе върнала. Тя беше в обятията на майка си. Беше жива и здрава. И изглеждаше прекрасно. Беше отпочинала и красива, по-красива от всякога. Никакви синини не загрозяваха безупречната й кожа; никакви неясни ужаси не помрачаваха очите й.

— Ти си тук — не спираше да повтаря Синди. — Добре си.

— Тук съм. Добре съм.

Въпреки всички уверения обаче, Синди не искаше да я пусне. Ако го направеше, блянът със сигурност щеше да си отиде. Тя щеше да се събуди. Щеше да е свършено. Дъщеря й нямаше да я има.

— Нали не си наранена?

— Добре съм — повтори Джулия.

— Добре си — повтори и Синди, неспособна да спре потока от сълзи, който се стичаше по бузите й. Дъщеря й бе жива и здрава и се бе върнала — у дома, където й бе мястото. Не беше видение. Наистина бе там. Нищо не й бяха направили. Как бе възможно? — Не разбирам. Къде беше?

Джулия отклони поглед от майка си към баща си, който мълчаливо кимна.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да се ядосаш.

— Да се ядосам ли? — За какво говореше Джулия? — Защо да се ядосвам?

— Обещай ми, че поне ще се опиташ да проявиш разбиране.

— Разбиране за какво? Какво става? Том — настоятелно произнесе тя и очите й неохотно се отместиха от дъщеря й към бившия й съпруг. — Том, какво говори тя? Къде я намери?

— Още ли не схващаш? — попита той и я погледна с нещо средно между съжаление и презрение.

— Какво да схващам?

След секунда колебание, Джулия отговори просто:

— Аз никога не съм изчезвала.

Думите пронизаха Синди, сякаш бяха изстреляни от пистолет. Тя залитна назад и изпусна ръката на дъщеря си.

— За какво говориш? Къде беше?

Настана дълго мълчание. Джулия и баща й отново си размениха погледи, после тя каза:

— На вилата.

— Какво?

— Тя настоя да се върне, веднага щом научихме новините за Фейт Селик — бързо се намеси Бисквитката.

— Райън добре ли е? — попита Джулия. — В новините почти не го споменаха.

— През цялото това време ти си била в Мускока? — Главата на Синди се въртеше. Дъщеря й се бе върнала. Не беше наранена. Не е била отвличана, изнасилвана, нито убивана и заравяна в плитък гроб. Беше жива и здрава. Не беше ли това единственото, което имаше значение? Какво значение имаше къде е била, че явно си е почивала в провинцията, докато майка й полудяваше в града, че вместо да се поинтересува за сестра си, баба си или леля си, тя питаше за Райън, или, което бе още по-невероятно, изглежда на нея изобщо не й пукаше, че през тези ужасни две седмици бе прекарала семейството си през ада?

Синди се обърна към Том и друга ужасяваща мисъл бавно кристализира в ума й.

— Ти знаеше ли за това? Знаеше ли къде е Джулия през цялото време?

— Ти обеща да не се ядосваш — напомни й Джулия.

— Може би е по-добре да седнеш — каза Том.

Без да възрази, Синди седна на един стол и се подготви за шокиращите разкрития, които вероятно щяха да последват.

— Това не бива да излиза от тази стая — предупреди я Том, затвори, а после и заключи плъзгащата врата.

Джулия си пое дълбоко дъх и бавно го издиша, сякаш пушеше скришом цигара.

— Както знаеш, преди две седмици имах прослушване при Майкъл Кинсолвинг за роля в следващия му филм. Татко каза, че си гледала касетата.

— Да — потвърди Синди тихо. — Ти беше чудесна.

Джулия гордо се засмя.

— Благодаря.

— За жалост, в днешно време чудесните прослушвания не са достатъчни — продължи Том, вземайки нещата в свои ръце. — Има прекалено много красиви и талантливи актриси, затова на Джулия й трябваше нещо, което да я изведе напред в състезанието, да й осигури вниманието, което заслужава. — Той направи драматична пауза. — А какъв по-добър начин да те забележат, от това да изчезнеш?

Стаята се разфокусира пред очите й, когато Синди поклати невярващо глава. Тя сигурно не бе разбрала добре. Сигурно бе схванала погрешно онова, което се опитваха да й обяснят дъщеря й и бившият й съпруг.

— Искаш да кажеш, че всичко това е било публична изява?

— Просто исках да ми се даде шанс, мамо. Майкъл прослушваше толкова много момичета. От известно време не бе правил хитове и татко каза, че студиото го притискало да даде ролята на една известна холивудска актриса. Разбрахме, че трябва да направим нещо, за да изравним шансовете.

— И значи забъркахте тази схема…

— За да направим Джулия поне толкова известна, колкото и актрисите, дошли в града за филмовия фестивал — продължи Том, неспособен да прикрие въодушевлението си. — Синди, аз съм адвокат от шоубизнеса. Зная как стават тези работи. Разбрах, че трябва да направим нещо абсолютно драстично, за да получим нужните резултати. И то сработи. По дяволите, на практика Джулия е всеизвестна. Онази нощ в „Ентъртейнмънт тунайт“ отделиха цели две минути на вероятното участие на Майкъл в изчезването й. Имаш ли представа колко струва този вид реклама? Майкъл ще бъде глупак, ако не й даде ролята при това положение, а повярвай ми, Майкъл Кинсолвинг е всичко друго, но не и глупак. Той умее да надушва добрите истории. Както и студиото. Те също така знаят, че всички обичат нещата да завършват с хепиенд.

— Добри истории? — невярващо повтори Синди. — Хепиенд?

— Добре, Синди. Очевидно е, че си разстроена. Но можеш ли поне да се опиташ да проявиш разбиране?

— Защо не ми казахте? — Синди погледна дъщеря си с широко отворени, невярващи очи. Възможно ли бе дъщеря й наистина да е толкова безчувствена, такава чудовищна егоистка? — Имаш ли някаква представа през какво преминах? През какво преминахме всички? Защо не ми казахте?

— Мислихме за това — започна Джулия.

— Мислили сте за това?

— Не можехме да ти кажем — отсече Том. — Знаехме, че ако не друго, то ще поискаш да споделиш поне с майка си и Хедър. После пък Хедър ще каже на Дънкан, а майка ти на Лий и накрая какво ще стане? Не разбираш ли? Нямаше да стане, ако ти искрено не вярваше, че Джулия е изчезнала. Дъщеря ти е актрисата в семейството, Синди. Не ти. Полицията тутакси щеше да те разконспирира.

— Освен това — безстрастно произнесе Бисквитката, — знаехме, че ти никога няма да се съгласиш.

Внезапно Синди почувства, че й се повдига.

— Онзи следобед в моргата…

— Не беше моя идея, повярвай ми. — Том размаха ръце пред лицето си, сякаш искаше да се отърси от спомена. — Не бих искал да мина през това отново.

— И онова, което после се случи в твоя апартамент…

— Какво се е случило в нашия апартамент? — попита Бисквитката.

— Всички хора, които полицията разпита — Шон, Дънкан, Райън — хора, чийто живот се преобърна с главата надолу в резултат на тази шарада. И Фейт. Боже мой, горката Фейт! — Синди отново видя как нещастната жена се хвърля пред влака и чу болезнения удар на метала в плътта й.

— Фейт не се е самоубила заради мен — възрази Джулия.

— Тя страдаше от следродилна депресия. — Синди сви рамене, помъчи се да запази самообладание, да не се разкрещи. — Мислиш ли, че й помогна особено това, че я замъкнаха в полицията да я разпитват? Да открие, че си спала със съпруга й?

— И чия по-точно е вината, тя да разбере това? — попита Том и обвинително сви очи.

— Наистина много съжалявам за случилото се с Фейт — каза Джулия. — Но тя си беше откачалка, да ти кажа откровено. Не можеш да ме обвиняваш за онова, което е направила. Нямаше как да знаем, че ще направи нещо подобно.

— Нямало как да знаете, че ще направи нещо подобно ли? — невярващо повтори Синди.

— Ако обичаш, понижи тона — заповяда й Том.

— Ако обичаш, иди си го начукай — изстреля обратно Синди.

— Казах ти, че е грешка да идваме тук — обади се Бисквитката и вдигна ръце в знак, че е победена.

— Не ти ли хрумна, че може да има последствия от твоите постъпки? — Синди попита дъщеря си. — Не ти ли хрумна, че не винаги нещата стават точно по план? Че понякога онова, което задвижваме, ни се изплъзва от контрол?

— Аз просто искам да съм известна — с равен глас произнесе Джулия, сякаш това обясняваше всичко, сякаш оправдаваше всичко.

— Значи целта оправдава средствата? — Синди се взря в дъщеря си, младата жена, за която само допреди минути бе готова да даде живота си, само и само да я вземе в обятията си. В този миг тя разбра, че Джулия е дъщеря на своя баща. Каквато винаги е била.

(Ретроспекция: Джулия, на четири години, къдриците й като на Шърли Темпъл, са сплетени на две дълги плитки, здраво стиска ръката на баща си, докато вървят надолу по улицата; Джулия, на осем, гордо е възседнала лъскавия червен велосипед, купен от баща й за рождения й ден; Джулия, на тринайсет, облечена във великолепна рокля от тафта на кафяви и сини райета, позира до баща си, красив във вечерния си костюм, преди да тръгнат за ежегодния бал за бащи и дъщери в Хавергъл; Джулия, на следващата година, си събира дрехите в новия куфар „Луи Вюитон“, купен от баща й, изнася го навън до беемвето му и напуска своето детство — и майка си.)

— Е, какво ще стане сега? — попита Синди, с изцедени сили. — Какво точно мислите да кажете на хората? Че Джулия е пострадала от амнезия?

— Много просто — отговори Том. — Ще кажем, че Джулия е била потисната, понеже е помислила, че се е провалила на прослушването и затова е предприела пътуване в провинцията за две седмици, да си проясни главата и даже не е поглеждала вестниците до днес…

— Полицията никога няма да повярва.

— Майтапиш ли се? — напомни й Том. — Това си беше тяхна идея.

— И очаквате аз просто да се присъединя към тази измишльотина?

— Имаш ли друг избор?

Имаше ли?

— Бих могла да им кажа истината.

— Би могла, да — съгласи се Том. — Но в такъв случай, Джулия най-вероятно ще бъде арестувана, една обещаваща кариера ще бъде пресечена още в зародиш, а на мен ще ми отнемат адвокатските права. Това ли искаш наистина? — Том помълча, за да й даде време добре да проумее думите му, преди да продължи. — Виж, Синди. Точно сега си разстроена и ядосана и това е напълно разбираемо. През тези последни седмици ти мина през ада. Никой не знае това по-добре от мен. Но настоявам добре да обмислиш нещата и да вземеш предвид интересите на дъщеря ни.

— Интересите на дъщеря ни — недоумяващо повтори Синди.

— Моля те, мамо. Толкова съм близо до това да получа всичко, което някога съм искала.

— Не е възможно наистина да искаш дъщеря ти да иде в затвора — обади се Бисквитката.

— Мислех, че винаги си искала само Джулия да се върне у дома — напомни й Том.

— И аз така си мислех — каза тя.

Откъм коридора се разнесе шум и неочаквано Елвис влетя в стаята.

— Елвис! — Джулия падна на колене и притисна кучето към гърдите си. — Как си ти, момче?

Хедър се появи на прага.

— Чух гласове — каза тя и занемя, като видя сестра си.

— Какво става? — от върха на стълбите се провикна Норма Апълтън.

— Джулия се прибра — викна й в отговор Хедър.

— Джулия?! Лий, събуди се! Джулия се прибра.

В следващия миг майката и сестрата на Синди се втурнаха в стаята, плачейки от щастие, притиснаха Джулия в обятията си, покриха лицето й с целувки.

След малко жените седнаха, прегърнати до масата, по обърканите им лица бяха изписани гняв, облекчение и болка, докато се опитваха да се съвземат от шока на ранните утринни разкрития.

— Наистина съжалявам — каза им Джулия и застана до баща си в другия край на стаята. — Честна дума, не мислех, че всички толкова ще се разстроите.

— Не си мислела, че ще се разстроим ли? — Баба й невярващо поклати глава.

— Не си помислила. Точка — горчиво произнесе Лий.

— Как можа да причиниш това на мама? — попита Хедър.

— Казах, че съжалявам — инатливо повтори Джулия.

— Добре — изчурулика Бисквитката в последвалата тишина. — Мисля, че си казахме всичко, което трябваше. Нищо няма да спечелим, ако повтаряме нещата до безкрайност.

— Първата ми работа сутринта ще бъде да се обадя на вестниците — каза Том. — Да им кажа, че Джулия се е прибрала. — Той й стисна ръката. — Че е готова за своята пресконференция.

Джулия се засмя, свободната й ръка автоматично се вдигна да приглади косата.

Синди се взираше в по-голямата си дъщеря. В действителност тя си беше още дете, въпреки своите двайсет и една години. Може би все още имаше надежда. Може би времето щеше да прибави известна зрялост. А може би нямаше. Може би Джулия винаги щеше да си остане едно малко чудовище. Навярно егоистичната й самовлюбеност щеше да се окаже единственото й качество, което щеше да я направи звезда. Очевидното й презрение към чувствата на околните вероятно щеше да е причина да бъде обожавана от милиони.

Достойна дъщеря на своя баща.

Но и нейна дъщеря, също така.

Синди отиде до телефона и набра номера на Петдесет и трети участък.

— Бих искала да говоря с дежурния полицай, моля.

— Какво си мислиш, че правиш? — викна Том.

— Ако кажеш истината на полицията, ще я отрека — бързо изрече Джулия. — Ще кажа, че си била вътре в нещата през цялото време.

— Това е смешно — процеди Бисквитката. — Правиш го, само за да си го върнеш на Том и аз.

— Том и мен — обади се от мястото си до масата Хедър.

— Какво?

— Дателен падеж — обясни Хедър.

— Не мога да повярвам! Том, направи нещо.

— Мамо, моля те — взе да я умолява Джулия. — Аз просто искам да се върна у дома.

Думите натежаха на сърцето на Синди.

— Полицай Медавой — обади се познат глас.

— Полицай Медавой, аз съм Синди Карвър. Запознахме се онази нощ. Дъщеря ми Хедър…

— Да, разбира се. Как е тя?

— Чудесно. Чудесно — повтори Синди, а очите й поглъщаха чудото, което представляваше по-малката й дъщеря. През всичките тези години тя не съзираше спокойното излъчване на Хедър, понеже бе заслепена от пожара Джулия. През всички тези години тя не обръщаше достатъчно внимание на едната си дъщеря, защото бе заета да се измъчва от загубата на другата. А сега Джулия се бе върнала и казваше тъкмо онова, което тя цял живот бе чакала да чуе: Моля те, мамо. Аз просто искам да се върна у дома.

Но вече беше твърде късно.

— Обаждам се заради по-голямата си дъщеря. Джулия.

Всички едновременно си поеха дъх.

— Тя е у дома — съобщи Синди. Затвори очи, поклати глава, но щом се опита да продължи, от устата й се отрони хлип. Можеше ли наистина да каже на полицията истината, като знае, че дъщеря й вероятно ще отиде в затвора и с мечтите й за слава ще бъде свършено? Не беше ли видяла достатъчно нещастия и разбити мечти през последните две седмици, които да й стигнат за цял живот? — Тя се върна най-безгрижно преди около час — предаде на полицая, — в пълна неизвестност за всичко, което се случи.

— Слава богу — чу да прошепва Бисквитката, а Джулия избухна в благодарни сълзи на гърдите на баща си.

Синди продължи да чете от невидимия сценарий, който й бяха подготвили дъщеря й и бившият й съпруг. Сама се изненада колко убедително звучи. Том беше прав. Когато всичко бе направено и казано, какъв друг изход й оставаше?

— Благодаря ви — каза на полицая, преди да затвори телефона и да се обърне към останалите. — Каза, че ще предаде на детектив Бартоли и Гил за случилото се и те сигурно ще ни се обадят още сутринта.

— Много ти благодаря, мамо — прошепна Джулия.

— Ти постъпи правилно — обади се и Том.

Синди погледна към масата. Очакваше да види поне намек за обвинение в очите на майка си, неодобрителна гримаса на физиономията на сестра си, разочарование по лицето на Хедър. Но и трите кимаха одобрително през сълзи. Те не я съдеха, осъзна Синди. Само я обичаха.

Том целуна челото на Джулия.

— Опитай се да поспиш, миличка. Сигурно ще искаш да изглеждаш добре пред журналистите утре сутрин. — Той докосна лакътя на Бисквитката и я поведе към коридора.

— Почакай — извика Синди. Какви ги вършеше сега?

— Синди, всички сме разбити. Това не може ли да почака до утре?

— Джулия не може да остане тук. — Думите сякаш се изплъзнаха от устата й, преди да разбере, че ги мисли.

— Какво? — Том рязко спря.

— Какво? — повтори и Джулия.

— Не можеш да останеш тук — каза отново Синди, но и този път думите й прозвучаха неестествено.

— Не разбирам.

Синди си пое дълбоко дъх и бавно издиша. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.

— Обичам те, скъпа. Винаги ще те обичам. Ти знаеш това. И много съжалявам. — Тя погледна от Джулия към Том и обратно. — Но истината е, че не мога да продължа да живея с някого, когото в действителност не харесвам.

Очите на Джулия неочаквано се напълниха със сълзи. Тя бързо наведе глава и косата й падна върху лицето, като при прослушването при Майкъл Кинсолвинг.

(Представа: Джулия вдига глава, по бузите й се стичат сълзи.

„Толкова съжалявам“ — казва тя. — „Моля те, прости ми. Никога не съм искала да те нараня. Обичам те повече от всичко на света. Обещавам, че ще се променя. Обещавам, че от сега нататък всичко ще е различно.“)

Джулия остана в тази поза няколко секунди, после тръсна коса, сви рамене и вдигна глава. Когато отново погледна майка си, сълзите вече ги нямаше.

— Както кажеш. Ще остана у татко.

Очите на Бисквитката тревожно се разшириха.

Наистина ли можах да го направя, зачуди се Синди. Наистина ли прогоних дъщеря си? Беше ли готова отново да я загуби, навярно завинаги? Синди усети как тялото й потръпва, сякаш най-накрая осъзна, че Джулия отдавна е била изгубена за нея.

Джулия стоеше по средата на кухнята, неподвижна, сякаш даваше на майка си още няколко секунди да размисли.

— Добре тогава. Щом така искаш. Хайде, Елвис. Връщаме се при татко.

— О, не — проплака Бисквитката. — Няма да позволя на този мръсен помияр пак да ми пикае върху хубавите килими.

— Хайде, Елвис — повтори Джулия, като че ли Бисквитката не бе казала нищо.

Елвис бавно се надигна от мястото си под кухненската маса и се затътри до Синди. После силно излая три пъти и се просна върху краката й.

— Чудесно. — Джулия ядосано превъртя очи. — Остани си тук, щом така искаш.

— Слава богу — измърмори Бисквитката.

— Я млъквай — изстреля Джулия.

— Ти млъквай.

— Дами, моля ви — властно произнесе Том и поведе двете жени към външната врата, без дори да погледне назад.

Синди ги последва. Проследи ги с поглед, докато вървяха към улицата. Видя как Джулия се качи при баща си, после колата потегли и зави зад ъгъла на „Авеню Роуд“.

И си отиде.

(Ретроспекция: Джулия, на четиринайсет години, опашката й се развява след нея, отнася куфара си до чакащото БМВ и напуска детството — и майка си.)

— Добре ли си? — попита Хедър и се приближи към нея.

Синди кимна.

— Добре съм — отговори тя и осъзна, че е така.

Може би раната в сърцето й никога нямаше да зарасне напълно, може би една част от нея винаги щеше да иска да изтича по улицата след по-голямата си дъщеря и да я умолява да се върне у дома. Но вече беше твърде късно за това. Джулия вече не беше на четиринайсет години. Тя вече бе пораснала. Възрастен човек, със свой ум и воля. И слава богу, беше жива и здрава и в безопасност. По дяволите, тя беше неразрушима.

Те бяха тези, които се оказаха разбити, наранени и сломени през последните седмици, даде си сметка Синди. В продължение на четиринайсет дни плуваха срещу течението, затаили дъх, мъчейки се да държат главите си над жестокия порой. Животът им бе преобърнат с главата надолу. А сега изведнъж всичко свърши. Просто така. Две седмици на бавни мъчения приключиха за няколко секунди.

И все пак тези секунди щяха да ехтят във всички тях до края на живота им.

— Как сте, приятели?

— Уморени — отговори майка й.

— Изтощени — добави Лий.

— Най-добре е да си лягаме.

— Какво мислиш, че ще стане утре? — попита майка й.

— Не зная.

— Нийл ще дойде с кифлички — напомни им Хедър.

Синди се усмихна на трите жени.

— Обичам ви — простичко каза тя.

— И ние те обичаме — едновременно отговориха те.

Елвис се надигна от краката на Синди и я погледна очаквателно.

— Не се тревожи — каза му тя. — И теб те обичаме.

(Последни образи: Синди обгръща с ръка раменете на дъщеря си, а с другата придърпва майка си и сестра си; кучето обнадеждено тупа с опашка към крака й и тя повежда всички към стълбите.)