Джой Филдинг
Изгубена (32)

32

(Превъртане назад: Синди чува шум, като далечен тътен, и осъзнава, че това е шумът от идващия влак. Тя умолява съседката си:

„Моля те, Фейт. Не прави нищо глупаво. Нещата ще се оправят. Честна дума.“

„Обещаваш ли?“ — настойчиво пита Фейт.

„Обещавам.“

Фейт си поема дълбоко дъх, раменете й се отпускат.

„Добре“ — казва тя и се срива в ръцете на Синди.

„Слава богу.“ — Синди плътно притиска другата жена и почва да я насочва през тълпата към изхода. Вече са почти при стълбите.

„О!“ — казва Фейт, спира рязко, сякаш е забравила нещо.

„Какво има?“

„Би ли подържала Кайл за минутка?“)

Синди седеше на единия от диваните в своята всекидневна, гледаше втренчено към отсрещната стена и се мъчеше да не отклонява поглед към прозореца, да не позволява на ужасните събития от сутринта да се отразят в тъмното стъкло. Но само едно проблясване на среднощната луна през облаците бе достатъчно и тя изведнъж отново се пренесе на северния перон в станцията на метрото „Сейнт Клеър“, в началото на сутрешния пиков час, ръцете й обхванали раменете на привидно послушната й съседка. В един миг те спокойно вървяха към изхода, след като по чудо кризата бе преодоляна, а в следващия Фейт буташе бебето си в ръцете на Синди, после се откъсваше от нея и се хвърляше към движещия се влак. Синди чу страшния удар на плът в метал, болезненото изскърцване на спирачките, ужасените писъци на свидетелите.

А после хаосът.

(Хаос: Хора тичат във всички посоки. Пътници, заключени във вагоните на метрото, блъскат по вратите, за да ги пуснат. Мирис на повръщано. Пепелявосивият кондуктор, челото му, притиснато до страничното стъкло, крещи в радиостанцията си. Някъде над главите им вият сирени. Пристигат санитари и полицаи. Полицията разпитва. Някой сочи към Синди, седнала на мръсния под, опряла гръб в мръсножълтите плочки, краката й, проснати пред нея, като на безжизнена парцалена кукла, държи в ръце вече спящото бебе и се взира сляпо в пространството.

„Можете ли да ни кажете какво се случи? — пита един полицай и коленичи пред Синди. Масивните му рамене влизат в зрителното й поле. — Познавахте ли тази жена?“

Синди се взира в младия мъж, но не вижда лицето, а само дълбоките му кафяви очи.

„Тя ми е съседка“ — някакъв непознат глас казва сякаш от много далеч.

„Можете ли да ни кажете името й?“

„Фейт Селик. Фейт^[1]“ — повтаря Синди и в дробовете й отеква като експлозия нелепото звучене на името в този момент. Непознатият глас се издига към тавана, като пеперуда към светлината. — „Тя мъртва ли е?“

Тишина.

Глупав въпрос, казва си Синди, а полицаят затваря очи в потвърждение.

„Има ли някой, когото можем да уведомим?“

„Съпругът й.“ — Гласът съобщава на полицая нужната информация. Синди го гледа как си отбелязва всичко в бележника. Колко пъти напоследък бе наблюдавала това? Прекалено много пъти. Прекалено много. — „Това е Кайл“ — продължава гласът. — „Бебето на Фейт.“

„Трябва да ни разкажете точно какво се случи тук.“ — Полицаят прави знак на някакъв свой колега да дойде. — „Ще можете ли?“

Двамата униформени я подкрепят за лактите, помагат й да стане, но тя съвсем не чувства земята под краката си стабилна, сякаш е стъпила на подвижен ескалатор. Синди се притиска плътно към Кайл и не позволява да го вземат от ръцете й.

„Ще се справите ли?“ — пита полицаят с кафявите очи, но думите му са някак провлачени, сякаш са пуснати на бавен запис.

Синди кимва и бавно тръгва между двамата полицаи, които я насочват към изхода.

„Ще ни трябва името ви“ — казва полицаят и в същия миг вниманието й е привлечено от внезапно движение на релсите.

„Синди“ — отговаря непознатият глас и за момент й се приисква този човек да млъкне, да й позволи сама да отговори. — „Синди Карвър.“

„Синди Карвър?“ — повтаря вторият полицай и спира на почти същото място, на което преди няколко минути бе застанала Фейт. — „Майката на онова изчезнало момиче?“ — И тогава Синди вижда как санитарите поставят безнадеждно намачканото тяло на Фейт на носилка и забелязва парче от синята й памучна рокля на релсите. Обръща се отново и вижда парченца човешка плът да се стичат по окървавеното предно стъкло на влака.

„Вие майката на Джулия Карвър ли сте?“ — пита първият полицай и се взира в Синди с кафявите си като на малко кученце очи.

Настойчиво жужене изпълва ушите й и почти заглушава думите му. Сте… майката на Джулия Карвър? Вие ли сте… Карвър? Вие ли сте майката на Джулия…?

Тогава непознатият глас отново поема контрола.

„Извинете“ — спокойно казва той и Синди подава Кайл на полицая с очи като на кученце, почти както по-рано Фейт го бе подала на нея. — „Мисля, че ще припадна.“ — После усеща как краката й се подгъват, бедрата й се залюляват, очите й се преобръщат, всичко става някак забавено и тялото й почва да се срива като сгъваем стол. Ставам все по-добра в това, мисли, докато пада на твърдите плочки.

„Вижте, тя спаси това бебе“ — казва някой и чужди ръце се протягат да я хванат. — „Трябва да й дадат медал. Тя е герой.“

Аз съм герой, мисли Синди и би се засмяла, ако не я бе обгърнала тъмнина.)

— И така, според новините от единайсет часа, аз съм герой — казва сега тя и гледа как Нийл се приближава към нея с чаша прясно приготвен чай. Носеше панталони в цвят каки и бежова риза. На Синди й се стори, че той е най-благотворната гледка, която някога е виждала. Майка й и сестра й седяха от двете й страни. Когато Нийл се приближи, Лий стана, премести се на другия диван, сгуши се между Хедър, Мег и Триш.

— Не се ли чувстваш особено героично? — Нийл седна до нея и я погали по врата. Тя внимателно отпи от чая си. Елвис не изпускаше никого от очи от мястото си на пода.

Синди се усмихна на красивия мъж, който се бе втурнал към нея веднага щом му се обади от станцията, след като дойде в съзнание.

— Чувствам се като измамница.

— Защо да си измамница? — попита Мег.

— Защото нищо не направих.

— Спасила си живота на едно бебе — изтъкна Триш.

— Фейт го спаси, не аз.

— Само благодарение на теб не са мъртви и двамата — каза майка й.

Синди поклати глава.

— Всичко е по моя вина.

— Как може да е по твоя вина?

— Защото аз съм тази, която я докара до ръба — каза Синди. Думите, които се опитваше да преглътне през целия ден, сега внезапно изскочиха от устата й. — Буквално. Само дето не я бутнах лично долу от платформата.

— Синди…

— Аз съм тази, която й навря носа в авантюрата на съпруга й с Джулия. Аз съм тази, която извика полицията и те я завлякоха в участъка да я разпитват, когато тя бе толкова уморена, че едва се държеше на крака. Аз знаех колко беше уязвима, знаех, но това не ми попречи да хвърля всички видове абсурдни обвинения в лицето й, дори и след като полицаите ме предупредиха да се оттегля, даже и след като ми заповядаха да престана да се меся в разследването. И сега вижте какво стана…

— Синди… — каза майка й.

— Моля те, не ми казвай, че не е по моя вина.

— Ти наистина ли си мислиш, че притежаваш подобна власт? — попита Хедър, като използва същите думи, които предната нощ бе използвала майка й.

Синди тъжно се усмихна, протегна ръце и дъщеря й се сгуши в тях.

— Благодаря ви, че сте тук — каза и целуна Хедър по главата. — На всички ви.

— Че къде другаде да бъдем? — попитаха те, почти в унисон.

Хедър я чакаше, когато Нийл я доведе вкъщи от метрото. Майка й и сестра й, които бяха в шивашкото ателие, се втурнаха насам веднага щом чуха новините. Така направиха и Мег и Триш няколко часа по-късно. Единствено Том не си бе дал труда да се обади. Навярно е бил наполовината път към Мускока, когато за първи път са разпространили новините.

Обикновено самоубийствата в метрото не се съобщаваха в пресата, за да не се насърчават други да извършат подобно нещо. Но присъствието на Синди на сцената бе променило всичко. Обстоятелството, че майката на Джулия Карвър бе изиграла главна роля в спасяването на чуждо дете от сигурна смърт, стана водеща тема във всички радио и телевизионни новини в града, а фактът, че жертвата бе съседката на Синди, само засили интереса. Още от ранния следобед по вратата й чукаха и викаха всякакви репортери и гадаеха относно евентуална връзка между изчезването на Джулия и самоубийството на съседката й. Синди печално си даде сметка, че тази история със сигурност ще заеме първите страници на утрешните вестници, особено след като надушеха за аферата на Райън с дъщеря й, което бе неизбежно.

— Добре ли си? — попита Нийл.

— По-рано трябваше да се досетя какво става.

— Тогава тя би могла да се хвърли по-рано и да вземе Кайл със себе си.

Синди погледна към входната врата.

— Къщата все още ли е обкръжена?

— Стори ми се, че видях някой от „Сити TV“ да надзърта от храстите преди около час, но мисля, че в крайна сметка се отказа и си отиде.

— Ами ти? — неохотно попита Синди. — Не трябва ли и ти да си тръгваш? Вече е почти полунощ. Синът ти…

— Мога да остана още малко.

Телефонът иззвъня. Всички се обърнаха натам. Никой не направи опит да стане.

— Искаш ли да вдигна? — попита Мег.

Синди поклати глава.

— Нека се запише на секретаря.

След четири иззвънявания телефонът спря. Две минути по-късно пак почна. И отново, след още две минути.

— Упорит малък дявол — отбеляза Триш.

— Може да е важно — добави Лий.

— Не е. — Колко шантави обаждания бе получила вече днес? Между репортерите и смахнатите, телефонът почти не спираше да звъни, макар наистина през последните няколко часа обажданията да се бяха поразредили. Към дадения момент нещата вървяха към пълна разруха — телефонът звънеше, оператори се блъскаха с оборудването си в прозорците, кучето се разлайваше всеки път, когато някой се приближеше към вратата — за момент даже Синди се бе замислила дали да не грабне Нийл под ръка и да избягат в някой хотел. Но знаеше, че майка й и сестра й ще настояват и те да дойдат, както и Хедър, Мег и Триш, а мисълта всички те да се струпат в малка хотелска стая бе достатъчна да зачеркне идеята.

Синди стана от дивана и се затътри към кухнята. Там провери гласовата си поща за съобщения.

— Нищо — каза в отговор на въпросителните им погледи, когато се върна. — Който и да е бил, не е оставил съобщение.

— Следващият път, когато звънне, аз ще го вдигна — каза майка й.

— Защо не се качиш горе да си легнеш? — предложи Нийл.

— Не мисля, че ще мога да заспя. Всеки път щом затворя очи, виждам… — Дори и като не ги затварям, помисли си тя и Фейт отново се материализира пред нея, готова да се хвърли срещу идващия влак. Синди отново чуваше безпомощното изскърцване на спирачките, вътрешностите й се преобръщаха от удара на студената стомана по топлата плът, виждаше откъснатото парченце бебешкосин памучен плат, залепнало на черните релси, кръвта на Фейт, размазана по предния прозорец на влака, като кал, която се стича по стъклото, като киселинен дъжд, който жигосва душата й.

— Може да са ми останали малко от онези хапчета — едва чуто прошепна Нийл.

— Наистина ли? Какви са те? — попита Лий. — Защото и аз не съм спала добре от месеци.

— Чувала ли си се с детектив Бартоли? — попита Триш.

Синди се намръщи. Детективите Бартоли и Гил ужасно се бяха ядосали, щом чуха вестта за самоубийството на Фейт и за присъствието на Синди на сцената. Детектив Бартоли дори бе стигнал дотам, че я заплаши да я арестува, ако се случи още някакъв инцидент.

— Чуйте ме, приятели, не е нужно да оставате. Наистина.

— Искаш ли да си тръгнем? — попита Мег.

— Не — призна Синди. — Иска ми се да останете завинаги.

— Добре — отговориха всички и Синди се усмихна.

Постояха заедно още един час, разменяха случайни реплики, прегръдки и въздишки, докато накрая Норма Апълтън обяви, че повече не е в състояние да държи очите си отворени и двете с Лий се качиха горе да си легнат. Десет минути по-късно същото стори и Хедър. След малко Мег и Триш неохотно си взеха довиждане, като и двете обещаха да се обадят на следващия ден.

— Твой ред е — Синди се обърна към Нийл, застанал до отворения прозорец.

— Сигурна ли си?

— Само ако обещаеш, че утре ще се върнеш.

— Какво ще кажеш да е на закуска? Ще донеса кифлички.

— Ако не ме лъже паметта, семейството ми обожава твоите кифлички.

Нийл се усмихна.

— Може да доведа и Макс. И той обича кифлички.

— Много ще се радвам.

Нийл се наведе и нежно я целуна по устните.

— Ще се видим сутринта.

Синди го гледа отвън как тръгна с колата, после влезе вътре. Тъкмо се канеше да затвори вратата, но спря и отново излезе на площадката. Взря се в тъмното към няколкото паркирани отсреща коли. Откога ли стояха там? И дали бяха празни, или вътре седеше някой? Тя примигна, опита се да различи сянка от тяло. Други репортери ли, зачуди се. Или полицията?

Навярно нито едното, нито другото.

Тя заключи вратата и се отправи към стълбите, мъчейки се да се отърси от неприятното усещане, че я наблюдават.