Джой Филдинг
Изгубена (10)

10

— Може да е избягала с някое гадже — тъкмо казваше Бисквитката на втория полицай, когато Синди и бившият й съпруг влязоха във всекидневната след детектив Анди Бартоли. Детектив Бартоли бе по-възрастен от двамата мъже и по-набит; партньорът му, детектив Тирон Гил, бе с около десет години по-млад и с десетина сантиметра по-висок. Вратовете и на двамата бяха като стволове на дървета.

— Какво каза? — Синди внезапно почувства как Том я стиска за ръката, сякаш се боеше, че тя може да се хвърли към главата на жена му.

Бисквитката тръсна дългата си червена коса от едното рамо на другото.

— Може да е избягала с някое гадже — повтори тя, като че ли наистина допускаше, че Синди не я е чула първия път.

Синди погледна към двамата детективи и усети как интересът им почва да замира.

Нищо спешно няма тук, говореха погледите, които двамата си размениха.

— Кое ви кара да мислите, че може да е избягала с гадже? — попита детектив Бартоли.

— Джулия никога не би го направила — прекъсна ги Синди.

— О, моля те — каза Бисквитката. — Колко пъти е трябвало да слушам онази глупава история как двамата с Том сте избягали при Ниагарския водопад, без да кажете на никого? Тя намираше това за много романтично.

Наистина ли? Синди преглътна сълзите си. Джулия никога нищо подобно не й бе казвала.

Полицаите изчакаха Том да се обади на Майкъл Кинсолвинг, но асистентът му каза, че известният режисьор е извън града до вторник и не могат да се свържат с него. Той обаче потвърди, че Джулия действително се е явила на петнайсетминутното си прослушване точно в единайсет часа. След като зададоха няколко конкретни въпроса за настоящото душевно състояние на Джулия — Била ли е потисната напоследък? Колко разстроена е била от скъсването с приятеля си? — полицаите си тръгнаха с няколко от снимките й и обещаха да се обадят веднага, щом говорят с Шон Бенак. Със съгласието на Том и въпреки възраженията на Синди те решиха да изчакат да мине дългият уикенд, преди да предприемат по-задълбочено разследване.

— А сега какво? — попита Синди, когато те си тръгнаха.

— Опитай се да се отпуснеш — посъветва я бившият й съпруг. — Обади ми се в Мускока, ако разбереш нещо.

— На вилата ли отивате? — невярващо попита Синди.

— Не мога нищо да направя тук.

— Джулия е добре — заяви Бисквитката и се прозя. — Тя е голямо момиче. Може би просто е имала нужда да прекара известно време по-далеч от майка си.

— Моля ви, някой ще изкара ли тази идиотка от къщата ми? — помоли се Синди, местейки поглед от Том към Нийл.

Бисквитката придоби нездрав бежов цвят, който идеално пасваше на дрехите й. Кучето почна да лае.

— Мисля, че е време да си тръгваме — каза Том.

— Да. Много си добър в това — съгласи се Синди полугласно.

Телефонът иззвъня. Том и Синди решително се спуснаха към кухнята и се сблъскаха на вратата.

— Ало. — Синди притисна телефона до ухото си. Очите й гледаха предупредително към Том да стои настрани.

— Какво не е наред? — попита майка й.

Раменете на Синди увиснаха от разочарование.

— Какво те кара да мислиш, че нещо не е наред, мамо?

Том превъртя очи към тавана. Ето от къде е взела това Джулия, помисли си Синди.

— Една майка винаги знае кога нещо не е наред — заяви майка й.

Сърцето на Синди се сви като си помисли за Джулия.

— Ние ще вървим — прошепна Том.

— Кой е там? — попита майка й. — Том ли беше?

— Ти ме смайваш, майко. — Синди видя как Том побутва Бисквитката към външната врата.

— Какво прави той там? Сега вече съм сигурна, че нещо не е наред.

— Няма нищо.

— Веднага идвам.

— Не. Мамо! Майко! По дяволите! — Тя пусна телефона на мястото му. — По дяволите!

— Какво има? — добродушно попита Нийл и влезе в кухнята.

— Майка ми идва. Съжалявам за лошия език — извини се тя, все още гузна, заради укора на Том по-рано.

— Какъв език?

Синди потисна желанието си да го целуне силно по устата.

— Може би трябва да си тръгваш.

— Ще се радвам да остана.

И аз умирам от желание да останеш, помисли си Синди.

— Струва ми се, че срещна достатъчно членове на семейството ми за един ден — произнесе вместо това и го изпрати до вратата с мисълта колко различно бе тялото му от тялото на Том. Двамата мъже бяха с приблизително еднакъв ръст и тегло, но Том имаше маниера да прегазва всичко по пътя си, съвсем като Джулия. Нийл приличаше повече на Хедър, с един по-лек, по-приятен подход. — Благодаря ти — прошепна Синди, изпитвайки едновременно нетърпение и неохота да му каже довиждане. Нали стана дума за зле премереното време. — Мисля, че без теб нямаше да се справя.

Той се усмихна.

— Обзалагам се, че казваш това на всичките си счетоводители.

Синди се пресегна и го докосна по бузата. Зад нея Елвис изръмжа.

— Получи малко повече, отколкото искаше, а?

— Ще ти се обадя по-късно — рече той и потупа Елвис по главата.

Тя го гледа, докато стигна до колата си на алеята.

— Ще чакам със затаен дъх — изрече с копнеж, докато колата му изчезваше надолу по улицата.

Едва тогава Синди си даде сметка, че самата тя е наблюдавана. Обърна се към къщата на съседите.

— Фейт — каза и отговори на другата жена със същата плаха усмивка. — Не те видях. Как си?

— Добре. — Фейт Селик носеше размъкната червено-черна карирана риза върху черно долнище на анцуг. От косата й висеше червена панделка. — Голямо движение има у вас днес.

— Да.

— Видях полицейската кола.

— Нищо особено.

Фейт кимна и се загледа в улицата.

— Къде е бебето?

— Тази сутрин Райън го взе в офиса си.

— Много мило от негова страна. Така ще можеш да си починеш.

— Предполагам.

— Денят е много хубав — отбеляза Синди, понеже не се сети за нищо друго. — Искаш ли да изпием по чаша чай? — чу се да пита и осъзна, че няма желание да се върне в къщата, боеше се да остане сама. Да бъде сама, означаваше да мисли. Да мисли, означаваше да се тревожи. Да се тревожи, означаваше да си представя най-лошото.

— Би било хубаво — каза Фейт, внимателно премервайки всяка дума. — Да пием чай би било много хубаво.

— Добре. Хайде, ела.

Върви като насън, забеляза Синди и проследи с поглед Фейт Селик, докато младата жена плавно се спусна по стълбите на къщата си и се понесе по алеята. Елвис изтича напред и взе да души в краката й.

— Здравей, момче — разсеяно каза Фейт.

— Заповядай вътре. — Синди отстъпи и пропусна Фейт.

— Наистина много мило от твоя страна.

— Удоволствието е мое. — Синди въведе Фейт в кухнята и махна по посока на четирите дървени стола около правоъгълната дървена маса. Фейт се отпусна върху най-близкия и очаквателно се взря в Синди.

— Истински или билков? — попита Синди, а Елвис се просна върху краката на Фейт.

Фейт не каза нищо и за момент Синди се почуди дали е разбрала въпроса. Тъкмо се канеше пак да го зададе и най-накрая Фейт отговори.

— Билков — рече тя, а неочакваната й усмивка бе в контраст с тъгата в очите й.

— Праскова и джинджифил или ментов?

— Ментов. — Фейт се засмя и нежният звук се изви във въздуха като шумолене на вятър.

Синди напълни чайника с вода, включи котлона и отново се обърна към Фейт. Стори й се, че младата жена изглежда доста по-възрастна, отколкото беше, по-скоро на четирийсет, отколкото на трийсет. Забеляза тъмните кръгове около очите й, нездравия цвят на лицето.

— Успя ли изобщо да поспиш снощи?

Фейт кимна.

— Малко.

— Не е лесно да си млада майка. — Синди си спомни каква беше Джулия като бебе. — Не е лесно да си майка въобще — добави, като си я представи сега.

— Изглежда, че на повечето хора им е доста лесно.

— Не се шегувай.

— Твоите дъщери са толкова красиви. Изглеждат много добре.

— Благодаря. — Синди кръстоса пръсти и мълком се помоли.

— Притесняваше ли се много за тях, когато бяха бебета?

— Разбира се.

— Аз през цялото време се притеснявам за Кайл.

— Това е напълно нормално.

— За всичко се притеснявам — продължи Фейт, сякаш Синди не бе казала нищо. — За неговата безопасност, за здравето му, дали ще е щастлив, когато порасне.

— Мисля, че човек фактически никога не спира да се тревожи за тези неща. — Синди отново си помисли за Джулия.

— Искам да кажа, виж какво става по света в днешно време. Терористи, самоубийствени атентатори, СПИН, бедност, малтретиране на деца…

— Фейт. — Синди внимателно прекъсна безспирната поредица от бедствия. — Ще полудееш, ако се притесняваш за всички тези неща.

— Как може човек да не се притеснява? Достатъчно е само да вземеш сутрешния вестник.

— Не го вземай.

— Трябва да знаеш какво става. Не можеш просто да си заровиш главата в пясъка.

— Защо не?

— Защото така нещата няма да се оправят.

— А мислиш ли, че като се притесняваш до смърт нещата ще се оправят?

— Не, но човек трябва да е осведомен.

— Можеш отново да се осведомиш, когато Кайл почне да спи по цяла нощ.

— Просто не ми изглежда правилно да въведеш едно дете в свят, където се случват толкова много лоши неща и има толкова зли хора.

— Има и добри хора — каза Синди в опит да убеди и себе си.

— Аз се мъча да бъда добър човек.

— Ти си добър човек.

Фейт се намръщи, сякаш внезапно получи спазъм.

— Не съм много добра майка.

— Защо смяташ така?

— Кайл плаче през цялото време.

— Има колики. Това няма нищо общо с теб.

— Полагам усилия всичко да му е наред. Храня го. Нося го на ръце. Дори му пея. Но той продължава да плаче.

— И Джулия беше такава, когато беше бебе. Единственият, който можеше да я накара да спре да плаче, беше Том.

— Том бившият ти съпруг ли е?

— Да.

— Онзи преди малко, той ли беше? С червенокосата?

— Той беше.

— Тя новата му приятелка ли беше?

— Жена му.

— Мисля, че Райън си има приятелка — сухо отбеляза Фейт.

Чайникът взе да свири.

— Не — започна Синди, но млъкна. Откъде би могла да знае дали Райън си има приятелка, или не? — Кое те кара да мислиш така? — попита тя и се захвана да прави чая.

— Виждам го в очите му.

— Какво виждаш?

— Повече е другото, което не виждам.

Без да пита, Синди разбра какво имаше предвид Фейт. А тя беше виждала същата липса в очите на Том, преди да я напусне, сякаш вече си бе отишъл. Все пак каза:

— Може просто да е уморен.

— Не. Има нещо повече. По-малко — поправи се тя. — Мисля, че вече не ме обича.

— Сигурна съм, че Райън те обича, Фейт. — Синди си спомни притесненото му лице, когато седеше на стълбището пред тях с главата на Елвис в скута си. Въздухът се изпълни с лекия аромат на мента, когато Синди поднесе димящата чаша с билков чай на масата пред Фейт. — Просто се тревожи за теб, това е всичко.

— Тревогата не е любов. — Фейт надигна чашата до устните си, но бързо я положи обратно. — Горещ е.

— По-добре му дай няколко минути да изстине.

— Баба ми обичаше да казва така. — Фейт се засмя при спомена. — Дай му няколко минути да изстине — повтори с нечий чужд глас. — Умря миналата година. От рак.

— Съжалявам.

— Имала е доста тежък живот. Знаеш ли, най-големият й син се е самоубил.

— Какъв ужас.

— Да. Чичо ми Бари. Той беше шизофреник. Не си го спомням напълно. Умрял е, когато съм била още малка. Обесил се в банята. Баба ми го намерила. — За втори път Фейт надигна чашата до устните си и вдиша ароматната пара, която продължаваше да излиза. — Самоубийството някак се предава в семейството ни.

— Какво? — Синди си припомни въпросите на детектив Бертоли за настоящото душевно състояние на дъщеря й. Била ли е потисната напоследък? Колко разстроена е била от скъсването с приятеля си?

— Имах една пралеля, която се хвърли от висока сграда — говореше Фейт, — и двама братовчеди, които си прерязаха вените. Майка ми пък веднъж нагълта твърде много хапчета, но после извика всички съседи и им каза какво е направила, така че те я откараха в болницата, където й направиха промивка на стомаха.

— Това е ужасно. — Синди внимателно отпи от чая си, не бе съвсем сигурна какво да каже. — Ти нали никога не би…

Джулия никога не би…

— Какво? О! О, не! Не, разбира се, че не. Никога не бих направила нещо подобно.

— Защото нещата никога не са толкова черни, колкото изглеждат — искрено заяви Синди и клишето изпълни устата й като захарен памук. — Нещата винаги се оправят. — Освен ако не станат по-зле, добави наум.

— Нямам куража да се самоубия — каза Фейт.

— Мислиш, че е въпрос на кураж?

Била ли е потисната напоследък?

— Зная, че според някои хора самоубийството е изходът, който намират страхливците, но аз никога не съм гледала на него по този начин. Искам да кажа, за да направиш нещо толкова драстично като отнемането на собствения живот, мисля, че това изисква огромна смелост. Повече, отколкото притежавам аз, това е сигурно.

— Добре. — Синди потисна едно потръпване. Настани се на стола срещу Фейт и бегло си припомни една статия, която бе чела за повтарящия се ефект на самоубийството, как самоубийството на един член на семейството често подтиква друг да го извърши, понеже подобно действие започва да се схваща като приемлива алтернатива, и реална възможност да се решат проблемите. Тя поклати глава. Жените в нейното семейство може и да бяха емоционални, вироглави и импулсивни, но определено не бяха самоубийци. А и бяха прекалено заинтересовани да имат последната дума, която навреме да ги извади от спора. — Защото ти притежаваш всичко, за което си струва да се живее — чу се да продължава Синди. — Искам да кажа, сега е трудно. Преживяваш много тежко време. Изтощена си. Хормоните ти се мятат. Но ще стане по-добре. Повярвай ми. Само след година ще се чувстваш много по-добре във всяко отношение.

— Мислиш ли, че Райън ще ме напусне?

— Райън няма да иде никъде, Фейт.

— Той казва, че иска още три деца.

— А ти какво искаш?

— Не зная.

— Ами работата ти?

— До другата година съм в отпуск по майчинство. Но не мисля, че ще се върна обратно.

— Защо не? Мислех, че обичаш да преподаваш.

— Как бих могла да се оправям с двайсет и пет деца, като не мога и с едно да се оправя?

Синди видя как, докато ритмично отпиваше от чая, в очите на Фейт почнаха да се събират заплашителни облаци.

— Е, не се налага веднага да вземаш важни решения.

— Предполагам, че имаш право.

— Имаш още много време.

Очите на Фейт се напълниха със сълзи.

— Райън е толкова зает напоследък. Вече почти не го виждам. — Тя така подчертано сви рамене, че ги вдигна чак до ушите си. — Когато започна отначало да работи в „Грейнджър Макалистър“, това бе просто малка фирмичка. Сега там работят седем архитекти, секретарки, асистенти, толкова много хора и всички са заети през цялото време. Той все трябва да тича нанякъде. Този чай е наистина хубав — каза и доизпи каквото беше останало в чашата й.

— Искаш ли още?

— О, не, благодаря. Трябва да се прибирам. Обещах на Райън, че ще се опитам малко да пооправя. Той казва, че къщата прилича на кочина.

— Защо не подремнеш първо? — предложи Синди. Тя дочу звука на кола в алеята отпред. Джулия! — помисли си и изтича към вратата. Когато я отвори, видя едно такси да излиза на заден ход на улицата и майка си да изкачва предните стъпала. Елвис се спусна да я поздрави.

— Какво има? — попита майка й, без да обръща внимание на кучето. — И не ми казвай „нищо“. По лицето ти виждам. Коя е тя? — Синди проследи погледа й към жената зад гърба си.

— Мамо, това е Фейт Селик, моята съседка, Фейт, това е майка ми.

— Радвам се да се запознаем. — Фейт пристъпи отвън и закри очи с ръка от слънцето. — Още веднъж благодаря за чая.

— Не е нужно да си тръгвате заради мен — каза майката на Синди.

— Не, трябва да вървя. Имам толкова работа.

— Трябва първо да поспиш.

— Правилно. — Фейт бавно пое по стъпалата.

— Нещо не е съвсем наред с тази — отбеляза майка й веднага, щом Фейт се отдалечи достатъчно.

— За нея говорех вчера. Със следродилната депресия.

Майка й кимна.

— Е, няма ли да ме поканиш и да ми кажеш какво правеше Том тук?

Синди въведе майка си в кухнята и посочи към току-що освободения стол.

— Мисля, че е най-добре да седнеш.