Джой Филдинг
Изгубена (30)

30

Петдесет и трети участък на Общинското полицейско управление е тухлена сграда, покрита с увивни растения, с внушително стъклено фоайе, разположена на югозападния ъгъл на „Еглинтън“ и „Дуплекс“, точно срещу станцията на метрото на „Еглинтън“. Синди спря колата си в тесния паркинг от задната страна между две черно-бели полицейски коли и изтича по „Дуплекс“ към предната част на триетажната постройка. Докато стигне до двойната стъклена врата, краката й се разтрепериха и тя спря да разтрие коляното си отзад и да си поеме няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладее.

Бяха намерили Джулия. Тя беше жива.

— Аз съм Синди Карвър — съобщи веднага щом влетя през входната врата и се хвърли към дългия плот, пресичащ през средата обширното помещение с висок таван. — Къде е дъщеря ми?

Тъмнокоса жена с широко чело и дълъг остър нос седеше зад едно от четирите бюра зад плота. Тя незабавно скочи на крака и хвърли тревожен поглед през рамо, преди да се обърне към Синди.

— Моля? — започна тя и разсеяно приглади гънките на полицейската си униформа.

— Дъщеря ми, Джулия Карвър. Някой ми се обади… Полицай Медавак…

— Медавой — поправи я полицайката.

— Къде е той?

— Ще видя дали мога да го намеря.

Синди кимна. Очите й бързо пребягаха през полицейския бюлетин отляво, отрупан със снимки на изчезнали деца, а жената бавно се упъти към една врата в дъното на помещението. Синди трябваше да си прехапе езика, за да не й кресне: По-живо!

Полицайката внезапно спря и отново се обърна към нея.

— Извинете. Още веднъж името ви?

— Синди Карвър. — Какво й ставаше, зачуди се Синди. Не знае ли коя съм? Не чете ли вестници? Не бе ли виждала снимката на Джулия да виси по първите страници от седмици вече? Макар че, от няколко дни нямаше нейни снимки — откакто полицията арестува приятеля на Сали Хенсън по обвинение в убийството й и подозрението за върлуването на сериен убиец отпадна. Възможно ли беше вече да са забравили Джулия? И Том да е бил прав — като не е пред очите, не е и в ума.

— Том — помисли си на глас. Къде ли бе той? Някой беше ли се сетил да му позвъни?

Тя определено не се сети, каза си гузно. Но в интерес на истината, изобщо не бе в състояние да мисли ясно, когато й се обади онзи полицай. Съобрази само да си облече нещо, преди да се хвърли към вратата. Погледна надолу към черния си пуловер с V-образно деколте. Надяваше се, че е чист и не мирише. Не си спомняше кога за последен път беше прала. Не и откакто сестра й си бе отишла. Помисли си, че трябва да се обади на Лий и да й каже добрите новини. Както и на майка си. Трябваше да й се обади. И на Том. Някой трябваше да се обади на Том.

Бръкна за мобилния си телефон в чантата. Хвана го с ръка, после го пусна и измъкна ръката си празна. Искаше да си осигури малко време насаме с Джулия първо, преди Том да е пристигнал. Беше ужасно егоистично от нейна страна, Синди го знаеше, но знаеше също, че щом веднъж Том се появи на сцената, самата тя щеше да изчезне. Нямаше никакво съмнение към кого бе по-привързана Джулия. А Синди искаше — нуждаеше се от поне няколко минути насаме с дъщеря си, преди Том без усилие да вземе контрола над ситуацията. Нуждаеше се от тези скъпоценни няколко минути сама с нея, за да я докосне, да я прегърне, да й каже колко много я обича. Време, да постигне своето.

Освен ако вече не бе твърде късно.

Освен ако Том не бе вече тук. Ако не са му се обадили най-напред на него — разбира се, че ще се обадят първо на него — и той е пристигнал преди нея. Само на пет минути път, за бога, особено в два часа сутринта, със съвсем малко коли по улиците, а на нея й отне поне три пъти повече време да пристигне. Като си помисли човек, че бе завила погрешно на запад по „Чаплин“, когато добре знаеше, че трябва да завие на изток, после пък се наложи да пъпли зад един колоездач, движещ се с осем километра в час. Къде ли отиваше този идиот? Защо не си бе вкъщи в леглото? Каква работа имаше навън в два часа сутринта, мъж на средна възраст, с оредяваща коса и сълзящи очи, който й се намръщи, когато го задмина от вътрешната лента? После пък забрави по коя обиколна улица бе най-бързо да мине и взе че се изгуби тъкмо сега, когато най-после бяха намерили дъщеря й.

Без съмнение Том бе подходил с необходимото спокойствие, сигурно се бе отнесъл с нужната любезност към полицайката, която, разбира се, е останала напълно очарована и незабавно го е въвела в задната стая, без да го бави ненужно. Той навярно бе помолил за няколко минути насаме с дъщеря си и затова сега толкова се бавеха.

А може вече да е взел Джулия у дома си и по тази причина им трябваше толкова време да открият полицай Мадавак или Медицин или каквото там му беше името. Защо го нямаше? И къде бяха детективите Бартоли и Гил? Защо те не й се обадиха с добрите новини?

Освен ако новините не бяха добри, осъзна Синди и стомахът й изведнъж почна да подскача, а омекналите й колене да треперят.

Входната врата се отвори и Синди се обърна натам. Един униформен полицай — изненадващо нисък, набит и с бичи врат — прекоси стаята, усмихна се и я поздрави.

— Полицай Медавой? — с надежда попита Синди.

— Не, съжалявам. Него ли търсите?

— Аз съм Синди Карвър. Полицай Медавой се обади у нас и каза, че дъщеря ми е тук. — Така ли беше наистина, запита се Синди. Да не е било още някое шантаво обаждане? Защо не бе помислила по-рано за тази възможност? Може въобще да нямаше никакъв полицай Медавой.

— Чакайте да видя дали няма да мога да го намеря — каза полицаят бодро, тонът му бе приятелски и неосъдителен, сякаш тя изглеждаше като нормално човешко същество, а не на избягал луд, сякаш кожата й не беше призрачнобледа и очите й не бяха помътнели от тревога и умора, сякаш косата й не стърчеше на всички страни, самата тя не смърдеше на мръсно и застояло, дъхът й не бе като на току-що станала от сън и сякаш всеки ден му се случваше да разговаря в два часа сутринта с полусмахнати майки.

А може и така да е, каза си Синди, като си даде сметка, че в часовете между полунощ и седем сутринта се движеше цял един друг свят, обратен на този, в който хората живееха и работеха и водеха нормално съществуване. Само че, кое бе нормално, запита се Синди, докато полицаят се скри във вътрешността на участъка.

Почти в същия миг полицайката се появи от друга врата.

— Полицай Медавой ще дойде след един момент — съобщи й тя и се върна при бюрото си, където се направи на много заета с някакви книжа.

— Мога ли да вляза? Мога ли да видя дъщеря си? — Трябваше да мобилизира цялото си самообладание, за да не прескочи плота.

— Полицай Медавой иска първо да поговори с вас.

— Защо? Нещо не е наред ли? Дъщеря ми добре ли е?

— Повръщаше.

— Повръщаше ли?

— Сега я почистват.

— Аз ще се оправя с това. Моля ви — пуснете ме само да я видя.

— Съжалявам. Ще трябва да почакате полицай Медавой — подчерта жената и тогава се появи другият полицай.

— Полицай Медавой ей сега идва — каза той и се наведе да потърси нещо зад плота.

С нарастващо изумление Синди загледа как двамата се захванаха с работата си. Какво им ставаше на всички, зачуди се отново тя. Защо са толкова спокойни, безразлични, нехайни? Защо не ме пускат да видя бебчето си?

Нещо тук не е наред, реши накрая. Защо са толкова незаинтересовани, особено ако Джулия е зле и повръща? Не разбраха ли коя е тя? Къде бяха детектив Бартоли и Гил? Защо не бяха тук?

— Детективите Бартоли и Гил тук ли са? — попита тя по-силно, отколкото имаше намерение.

Двамата полицаи се спогледаха, но никой не се обърна към нея.

— Не мисля — отговори й жената. — Не.

— Защо не? Защо никой не им се е обадил? Какво става тук?

Двамата се приближиха внимателно към нея.

— Госпожо Карвър, добре ли сте?

— Не, разбира се, че не съм добре. Искам да видя дъщеря си.

— Трябва да се успокоите.

— Да се успокоя ли? Очаквате от мен да се успокоя? Какво ви става бе, хора? — Дали в крайна сметка това телефонно обаждане да й се е присънило? Да не би целият този епизод да не бе нищо повече от една жестока илюзия?

Друга врата се отвори в дъното на помещението и вътре влезе висок едър мъж. Той бе към четирийсетте, с кафява коса, квадратна челюст и нос, видимо чупен няколко пъти.

— Госпожа Карвър?

— Къде е дъщеря ми?

— Аз съм полицай Медавой — отговори мъжът, заобиколи плота и й протегна ръка.

Синди я пое, защото изглежда, че това се очакваше от нея. А всъщност й се искаше да я цапне и да изблъска импозантната фигура от пътя си. Защо бяха всички тези формалности? Не можеха ли просто да я заведат при Джулия? Защо трябваше първо да говорят с нея?

— Моля ви, полицай Медавой. Трябва да видя дъщеря си.

Той кимна.

— Разбирате навярно, че тя не е в най-добрата си форма.

— Не, не разбирам. Нищо не разбирам. Къде я намерихте? Кога я намерихте?

— Открихме я преди около час в един подземен гараж на „Куин стрийт“.

— В подземен гараж?

— Сбила се е с няколко други момичета. Те малко са я посмачкали.

— Сбила се?

— Явно заради някакво момче.

— Не разбирам.

— Ами, тя беше доста пияна.

— Пияна ли?

— От десет минути само повръща — безстрастно съобщи полицай Медавой и поведе Синди покрай плота към едно от задните помещения. — Може би е по-добре да се отнасяте внимателно с нея. Поне до сутринта. — И отвори вратата.

— Джулия! — извика Синди и се втурна към момичето, което седеше, пребито и пребледняло, на сив пластмасов стол пред едно грозно кафяво бюро.

Пълни със сълзи сини очи се впиха в Синди.

— Съжалявам, мамо — отговори Хедър. Гласът й секна и тя избърса тънка проточила се слюнка от подутата си брадичка. — Това съм само аз. Съжалявам — повтори тя.

— Хедър! Боже мой — Хедър! — Синди не знаеше дали да се смее или да плаче, затова направи и двете. Хедър, не Джулия. Изобщо не й хрумна, че може да е Хедър. — О, горкичкото ми детенце — проплака тя и коленичи пред по-малката си дъщеря. — Какво стана? Какво ти направиха? — Пръстите й нервно посегнаха към треперещата брадичка на Хедър.

Хедър извърна глава и показа дълга резка на лявата си буза.

— Няма нищо. Добре съм.

— Полицаите казаха, че си се била с някакви момичета…

— Беше много глупаво. Бях в този клуб. Там имаше едни момичета — мислех си, че си прекарваме страхотно. Те ми предложиха да ме откарат вкъщи. Отидохме до гаража и в следващия миг те се озоваха отгоре ми. Казаха, че съм флиртувала с едно от гаджетата им. Беше абсурдно. Той дори не беше готин.

— Арестувахте ли тези момичета? — Синди попита полицая.

— Избягали са преди да отидем. Дъщеря ви твърди, че не може да ги разпознае.

— Хедър…

— Беше тъмно. Не е кой знае какво.

— Разбира се, че е. Виж се само.

— Добре съм, мамо. Няма значение. Моля те, не може ли просто да си идем у дома?

Синди погледна към полицай Медавой за помощ, но той само сви рамене.

— По-добре да я отведете вкъщи и да я сложите да поспи. След един здрав сън паметта й може да се подобри.

Синди обви с ръце дъщеря си и й помогна да стане на крака.

— Достатъчно ли си добре да вървиш?

— Добре съм — настоя Хедър. Тя се облегна на майка си и двете потънаха в нощта.

 

 

По пътя за вкъщи не говориха. Синди няколко пъти се обърна към детето си и се опита да каже нещо, но думите замръзваха на езика й като сух лед.

(Ретроспекция: Хедър, на осем месеца, ангелското й личице е блеснало, седи на килима в стаята си и гледа как по-голямата й сестра танцува; Хедър, на тринайсет месеца, бузките й са разтеглени в горда усмивка, седи на гърнето и щастливо припява: „Пиш-пиш-пиш-пиш“; Хедър, на три годинки, слуша съсредоточено, докато Синди й чете приказка за лека нощ, напъхала две пръстчета на дясната си ръка в устата си, а с показалеца трие до зачервяване връхчето на чипото си носле; Хедър, на шест, облечена като ангел за Хелоуин; Хедър, на дванайсетгодишна възраст, очите й се пълнят със сълзи, докато гледа как майка й гледа след Джулия, която си отива в колата на баща им.)

— Да ти направя ли нещо? — попита Синди, след като влязоха вкъщи и Елвис се разскача около тях. — Малко топъл шоколад? Чай?

— Три часът сутринта е — Хедър напомни на майка си и се наведе, за да даде възможност на Елвис да оближе раните по бузите й.

— Може би не бива да му позволяваш да прави това — предупреди Синди.

Хедър се изправи и тръгна към стълбите, но спря.

— Лий още ли спи в моята стая?

— Тя си отиде вкъщи за няколко дни — осведоми я Синди. — Баба ти също.

По лицето на Хедър се изписа облекчение.

— В такъв случай, мисля да взема една вана, ако не възразяваш.

— Искаш ли да я подготвя?

— Мога и сама. — Докато изкачи стълбите, Хедър вече се бе разсъблякла наполовина.

— Използвай моята вана, ако искаш — предложи Синди.

Друг път Хедър ентусиазирано се възползваше от шанса да използва ваната на Синди, която беше по-дълга и с мощно джакузи. Тази нощ тя само каза:

— Добре.

— Може би не е зле утре да идеш на лекар — надвика шума на водата Синди. — Да си сигурна, че няма нищо счупено.

— Няма нищо счупено, мамо.

Синди погледа как дъщеря й маха и последната част от дрехите си и влиза във все още пълнещата се вана.

— Не я прави прекалено гореща.

— Няма.

— Искаш ли да те оставя сама?

Хедър поклати глава.

— Можеш да останеш.

Синди затвори капака на тоалетната чиния, седна отгоре и се втренчи в чудесното слабо тяло на дъщеря си, отразено в огледалото. В ума й се въртяха милион въпроси: Какво правеше в онзи клуб сама? Какво си пила? Колко пи? Защо си пила? Вместо това обаче попита:

— Лошо ли ти е още?

— Не. Вече съм добре.

— Сигурна ли си?

— Обикновено не се напивам, ти знаеш.

— Зная.

— Обикновено изобщо не пия.

— Това е добре.

— Ще кажеш ли на татко?

— Не зная.

— Виждала ли си го, откакто…? — Гласът на Хедър се изпари заедно с парата, излизаща от ваната.

— Не.

Хедър спря кранчетата и натисна копчето на джакузито. Водата във ваната тутакси започна да ври в няколко стратегически разположени точки.

— Ами какво стана с твоята среща на сляпо? Него виждала ли си го отново?

Синди си представи красивото лице на Нийл и се помъчи да не си го представя между краката си.

— Той беше тук снощи.

— Наистина?

— Това притеснява ли те?

— Защо да ме притеснява?

— Защото зная, че децата на разведени родители винаги някак се надяват един ден родителите им отново да се съберат.

— Аз не съм дете, мамо.

— Зная това.

— Искам само да си щастлива — каза Хедър.

— Това не трябваше ли да бъде моя реплика?

— Ти също можеш да я използваш.

Синди се засмя.

— Чувала ли си се с Дънкан?

— Поговорихме си надълго. Ти беше права. Прекалено млади сме, за да сме толкова установени. Би трябвало да ходим и да спим с когото ни падне. Както ти каза.

Мили боже, помисли си Синди. Кога точно реши да ме послуша.

— Какво ще кажеш тази нощ да спиш с мен?

Бе ред на Хедър да се засмее.

— За теб и Нийл…

— Какво за него?

— Просто имам добро предчувствие за вас двамата. — Хедър затвори очи и не ги отвори, докато автоматичният таймер не изключи джакузито.

Елвис вече спеше в леглото на Синди, когато двете с Хедър се мушнаха под завивките. Кучето неохотно се премести да им направи място, като през цялото време не ги изпускаше от очи, като че ли си спомняше акробатиката от предишната нощ. Синди преметна ръка през бедрото на дъщеря си и я прегърна. Малкият закръглен задник на Хедър се сгуши в корема на майка й. Няколко минути полежаха мълчаливо, като две лъжици в чекмедже, едната издишваше, докато другата вдишваше, като две части на едно цяло. Моето бебче, помисли си Синди. Моето красиво, красиво момиченце.

— Обичам те — прошепна тя.

Изведнъж Хедър седна, захлупи лице с ръце и се разплака. Слабото й тяло се разтресе в неочаквани конвулсии.

— О, мамо, толкова съжалявам. Моля те, прости ми. Толкова съжалявам.

— За какво говориш? Миличка, няма за какво да ти прощавам.

— Оказах се такава лигла.

— Не, не си.

— Изобщо не помислих, когато дадох на полицаите твоя номер. Не се сетих, че ще си помислиш, че са задържали Джулия. Естествено, че ще си помислиш, че е Джулия. Какво друго да си помислиш? И този страшен вид на лицето ти, когато видя, че съм само аз, колко разочарована беше…

— Не, миличка, не, просто се оказах неподготвена.

— Казах й толкова ужасни неща онзи ден, мамо. Казах й, че вече никога не искам да говоря с нея, че само като я погледна и ми се повръща.

Синди си спомни за неотдавнашната си караница с Лий.

— Когато сме ядосани, всички казваме неща, за които после съжаляваме. Джулия знае, че не си ги мислиш наистина.

— Дали? Казах й, че съжалявам, че изобщо се е върнала у дома, че искам да се махне и никога вече да не се връща. Мамо — изхлипа Хедър, — казах й, че ми се иска да е мъртва.

Синди полека избута Хедър настрани, задържа я на разстоянието на ръцете си и дълбоко се втренчи в очите й.

— Хедър, чуй ме. Това е много важно. Каквото и да стане, където и да се намира Джулия и каквото и да е онова, което не й позволява да се върне при нас, то няма нищо общо с теб. Разбираш ли ме? Ти не притежаваш тази власт. Не бива да се обвиняваш. Чуваш ли ме? Никога не бива да се обвиняваш.

Синди отново прегърна дъщеря си и нежно я залюля. Накрая Хедър се унесе в неспокоен сън. През неспирния поток сълзи Синди гледаше как минутите се отброяват на дигиталния радиочасовник, сложен на нощното шкафче до леглото. От време на време Хедър измърморваше нещо в съня си и Синди се мъчеше да отгатне думите.

— Не бива да се обвинявам — казваше тя. — Не бива никога да се обвинявам.