Джой Филдинг
Изгубена (14)

14

Щом отвори очи, Синди видя красивото лице на Нийл Макфърлейн. В рая съм, помисли си тя и в този момент майка й и сестра й влязоха в зрителното й поле. В ада съм, побърза да се поправи.

Тъмната кожа на дивана във всекидневната изскърца, когато Синди се изправи в седнало положение.

— Какво става?

— Изглежда си припаднала — обади се Нийл от мястото си до нея. Той бе във всекидневно облекло — дънки и жълта риза за голф. Удивително сините му очи искряха разтревожено.

— Изплаши ме до смърт — каза Лий и се дръпна от дивана, разтривайки дясната си ръка с лявата. — Може да си ми направила нещо на китката, когато те хванах.

Синди се опита да прогони тежката мъгла от главата си, но тя продължаваше да тежи като мъртво тяло.

— Не разбирам. От колко време съм в безсъзнание?

— Не повече от няколко минути — отговори майка й. — Бях в банята като чух сестра ти да пищи.

— Ами тя ми изкара акъла — обясни отново Лий.

— После на вратата се позвъни.

— Това бях аз — усмихнато каза Нийл.

— Донесе кифлички — обади се отново майка й.

— Помогна ми да те пренесем на дивана — додаде Лий.

— С което нашият подробен доклад завършва — заключи Нийл.

Синди поклати глава.

— Мисля, че никога по-рано не съм припадала.

— Това е, защото не се храниш достатъчно — заяви сестра й.

— Поради което донесох кифлички — каза Нийл.

— Може би по-късно — усмихна се Синди, толкова благодарна за присъствието му, че едва не заплака. — Явно вече си се запознал с майка ми и сестра ми.

— Всички необходими запознанства са направени.

— Мога ли да ви предложа чаша кафе, господин Макфърлейн? — попита Лий, кръжаща наоколо като хеликоптер на повикване.

— Не, благодаря.

Синди се изправи на крака.

— Аз бих глътнала малко чист въздух.

— Какво ще кажеш за една разходка? — попита Нийл.

Елвис ентусиазирано излая и се насочи към вратата.

Синди се засмя.

— Изрече магическата дума. Всъщност, една разходка звучи страхотно. — Елвис взе да обикаля из коридора и да лае още по-силно. — Добре, добре, можеш да дойдеш. — Тя бавно влезе в кухнята, взе каишката му и я закачи за нашийника.

— Сигурна ли си, че си достатъчно добре да излизаш? — попита майка й.

— Добре съм, мамо.

— Не отивайте надалеч — посъветва ги тя и те се отправиха към стълбите. Нийл я подкрепяше за лакътя. — Не й позволявайте да се изморява прекалено — викна след тях майка й.

— За бога, мамо. — Синди чу Лий да съска. — Тя не е дете. Престани да се суетиш около нея. О-ох, ръката ми…

— Сигурна ли си, че си добре? — попита я Нийл, когато тръгнаха по улицата.

Синди усети как краката й стават по-стабилни, а походката по-уверена с всяка крачка надалеч от къщи.

— Ще съм добре, веднага щом завием зад ъгъла. — Кучето се дърпаше от ръката й и настояваше да се придържат към неговия ход.

Нийл взе каишката от Синди.

— Позволи на мен.

— Благодаря. — Тя се удиви как кучето тутакси забави крачка и тръгна редом с Нийл. — Как го направи?

— Всичко е в натиска.

— Аз не съм много добра в това — каза тя.

— Е, всеки човек си има предел. — Те завиха на юг по „Поплър Плейнс“. — Доколкото разбирам, никой още не се е чул с Джулия.

Синди кимна и посочи надясно.

— Да идем в парка. — Повървяха малко мълчаливо по „Кларендън“. — Кое те накара да се отбиеш?

— Исках да видя как са нещата. Обадих се вчера…

— Едва днес ми предадоха.

— Да, сестра ти спомена, че нямало молив и хартия до телефона.

— Тя не си губи времето.

— И аз останах с такова впечатление.

Синди се засмя.

— Наистина е много свестен човек.

— Сигурен съм, че е.

— Не биваше да съм толкова неблагодарна.

— Не си. — Спряха, за да може Елвис да се изпикае до едни червени и жълти розови храсти. — Но като не се обади, реших да се отбия и да видя как си.

— И ме намери просната на кухненския под.

Той кимна.

— Кое те доведе до припадък?

Синди поклати глава.

— Проклета да съм, ако зная. В един миг гледах към сестра ми, в следващия вече видях теб.

— Може би трябва да се обадиш на своя лекар.

— Сигурна съм, че майка ми прави тъкмо това сега, докато говорим.

Прекосиха „Ръсел Хил Роуд“ и се отправиха към страничния вход на парка „Уинстън Чърчил“. Там Синди се наведе да откачи каишката от нашийника на Елвис и пусна кучето да тича на воля. Той скочи към лекия наклон в подножието на стръмния хълм. „ОПАСНОСТ“, с големи букви бе изписано на една табела в началото. „СКЛОНЪТ И ОГРАДАТА ОПАСНИ, ЗАБРАНЕНО СПУСКАНЕТО С ШЕЙНИ“. Издигнатата ограда тук-там се бе порутила, диагонално по дясната страна на хълма се извиваха дървени стъпала. Докато Синди и Нийл започнаха да се катерят, Елвис вече беше изкачил половината път.

— Сигурна ли си, че си готова за това? — попита Нийл.

— Води.

На върха на хълма имаше малка поляна от суха жълта трева. Синди и Нийл стигнаха навреме, за да видят как Елвис се мята между някакъв баща и малкия му син, които се бореха с голямо синьо-златно хвърчило. После той се засили към млада двойка, която се печеше на слънце до тенискортовете в далечния край на парка.

— Елвис, престани. Върни се тук — викна Синди, когато кучето хукна да преследва един бегач в зелени шорти, пуфтящ по изпотъпканата периферия на парка. Възрастна китайка педантично и бавно си правеше упражненията до бетонните стъпала, които водеха към близката долчинка. Тя поспря да потупа Елвис по главата.

— Извинявайте, ако ви е обезпокоил — извини се Синди и в същия миг бе улучена по крака от една заблудена одъвкана гумена топка. До нея тутакси се появи голям бял пудел, захапа топката и хукна към центъра на парка. Елвис го последва към групичката собственици на кучета, която се бе скупчила там.

— Ама че сцена — забеляза Нийл, докато Елвис обикаляше в кръг около другите кучета.

— Елвис! — радостно се провикна някаква жена за поздрав. — Как си, момче?

— Извинявайте за топката — извини се един човек на средна възраст, когато Синди се приближи. — Не знаех, че мога да хвърлям толкова надалеч. Как си, Елвис?

— Познавате ли кучето ми?

— О, разбира се — нехайно отговори друга жена. — Всички познаваме Елвис. Искаш нещо вкусничко, момче? — Жената, чиято къса палава коса стърчеше изпод бейзболна шапка с емблемата на „Блу джейс“, бръкна в джоба на размъкнатите си зелени панталони и измъкна бисквита. — Седни — заповяда тя.

Елвис незабавно изпълни каквото му бе наредено.

— Удивително — възкликна Синди.

Шест други кучета тутакси се спуснаха към жената в очакване и те да получат нещо. До белия пудел застана един по-малък червеникав, голяма немска овчарка, още по-голям златен лабрадор и две средни на ръст кучета, чиято порода Синди не можа да определи.

— Къде е Джулия? — попита едно момиченце, докато Елвис дъвчеше лакомството си. То бе на около дванайсет години, с тънка руса коса и уста, пълна с шини. До нея стоеше по-малко момиченце с абсолютно същото лице, като се изключат шините.

Синди не очакваше да чуе името на дъщеря си. То я прободе право в сърцето. Инстинктивно посегна към ръката на Нийл. Усети как пръстите му обхващат нейните.

— Познаваш ли Джулия?

— Тя е толкова красива — с усмивка отвърна по-малкото дете.

— От известно време не сме я виждали наоколо — обади се жената с бисквитите и отметна прошарената си черна коса от лицето. — Да не е заминала за Холивуд?

Възможно ли е, замисли се Синди.

— Кога за последен път я видяхте? — попита тя, опитвайки се въпросът й да прозвучи колкото се може по-нехайно.

— Не зная точно. Преди около две седмици, мисля.

— Тя беше ли с някого?

Жената изглеждаше озадачена от въпроса.

— Беше с новия си приятел — обяви с кискане по-малката сестричка.

— С новия си приятел ли? — Синди усети как гърлото й се свива, сякаш някой го бе стиснал с ръце, за да й попречи да разговаря. — Знаеш ли как се казва? — дрезгаво прошепна тя и коленичи на тревата пред по-малкото русокосо дете.

Момиченцето поклати глава и притеснено погледна към сестра си.

— Можеш ли да ми кажеш как изглеждаше приятелят на Джулия? Моля те, много е важно.

Момиченцето сви рамене и отстъпи към сестра си.

— Проблем ли има? — попита някой над главата й.

— Джулия е в неизвестност от четвъртък — каза Синди с очи, приковани в двете момичета.

— О, боже!

— Аз я видях вчера — обади се някакъв мъж.

Синди незабавно скочи и се приближи към него.

— Видели сте я вчера?

Мъжът, около четирийсетгодишен, едър и оплешивяващ, отстъпи крачка назад.

— Седеше точно там. — Той посочи една самотна пейка в далечния край на парка. — Плачеше.

— Плачеше ли?

— Това не беше Джулия — поправи го съпругата му. — Беше другата, Хедър. Така се казва, нали? Толкова мило момиче.

— Хедър е била тук вчера?

— Към четири часа. Седеше точно там — повтори мъжът. — Плачеше сърцераздирателно. Сигурна ли си, че не беше Джулия? — попита той жена си.

Дали?

— Другата беше — настоя жена му.

Какво ще търси Хедър в парка, че и да плаче?

— Искаше ми се да я попитам дали не можем да й помогнем с нещо, но… — Жената поклати глава по посока на мъжа си, сякаш пасивността й е била по негова вина.

— Решихме, че не е наша работа — отбранително заяви мъжът.

— Обадихте ли се в полицията? — попита някой, но гласовете взеха да се примесват в главата на Синди и тя вече не можеше да ги различава един от друг.

— Свързахме се с полицията — вместо нея отговори Нийл. — Но ако някой от вас би могъл да се сети за нещо, което би помогнало…

— Нищо не се сещам — каза някой.

— Сигурна съм, че ще се появи.

— Много съжалявам — обади се друг.

— Дано да имате късмет.

Гласовете им стихнаха с отдалечаването на стъпките. Синди се взира в стъпканата трева, докато всичко замря. Когато отново погледна нагоре, двамата с Нийл стояха сами насред парка.

— Добре ли си? — попита той.

Синди сви рамене и осъзна, че все още здраво го стиска за ръката.

— Извинявай — каза тя и отпусна стиснатите му като в менгеме пръсти.

— Пак заповядай.

Погледът й обходи изсъхналата поляна. Бащата и малкият му син още се бореха с непокорното хвърчило; хората, които се печаха, още се излежаваха на постелката си до тенискортовете; любителят на джогинг, в зелените шорти, още описваше безсмислени кръгове по своето трасе; възрастната китайка продължаваше да си прави упражненията.

— Къде е Елвис? — попита Синди и се озърна. — Елвис! — Тя изтича до ръба на височината и погледна надолу. Долу си играеха групичка други кучета. Никакъв Елвис. — О, не… — Хукна към другата страна на парка. — Елвис! Къде е той? Елвис! Къде си?

Нийл се озова до нея.

— Спокойно, Синди. Ще го намерим.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че изгубих кучето на Джулия.

— Ще го намерим — повтори Нийл.

Тя вече плачеше.

— Джулия няма никога да ми прости. Никога няма да ми прости.

Нийл взе ръката й в своята и я накара да забави крачка. Поведе я към тенискортовете.

— Елвис! — викна той. Гласът му се понесе напред, докато заобикаляха двойната редица кортове към предната част на парка. Подминаха група младежи, увлечени в игра на футбол, промъкнаха се между двама тийнейджъри, които си подхвърляха фризби.

— Няма го тук — отбеляза Синди и обходи с поглед претъпканата детска площадка до предната редица кортове. Приближи се до групичка млади майки, които люлееха децата си на люлките. — Извинете, виждали ли сте един пясъчен териер, горе-долу толкова голям? — Тя вдигна ръка на около шейсет сантиметра от земята. — С цвят на кайсия — продължи Синди, въпреки че жените клатеха отрицателно глави. Тя изтича до малката тухлена постройка, където се помещаваше управлението на Асоциацията по тенис „Уинстън Чърчил“. — Не мога да повярвам. Първо губя Джулия; сега пък губя кучето й.

— Никого не си изгубила. — Нийл пъхна глава в мъжката съблекалня в лявата част на миниатюрното здание. — Ще го намерим — повтори той. — Елвис! Елвис!

— Елвис! — провикна се отново и Синди.

— Това вашето куче ли е? — викна някой от главното помещение.

Синди пъхна глава през отворената врата. Единственото помещение беше дълго и оскъдно мебелирано, с голямо бюро от едната страна, машина за безалкохолни напитки в дъното и няколко редици сини столове, наредени около малък телевизор, настроен на канала на „Ю Ес Оупън“. Двама млади мъже в бели екипи за тенис се бяха отпуснали върху тъмносин диван, подпрян на едната стена, с голяма кутия пица помежду им. Елвис седеше на пода пред тях с поглед, прикован в остатъците от пицата.

— Елвис! — викна Синди, падна на колене и притисна кучето до гърдите си. Влажният му език я облиза отдолу по брадичката. — Изплаши ме почти до смърт.

— Кучето ви със сигурност обича пица — каза единият от младежите, а Елвис излая в знак, че иска още.

— Много се извинявам, че ви е обезпокоил. — Синди побърза да закопчае каишката за нашийника му и задърпа упоритото куче. — Хайде де.

— Елвис напусна сградата — тя чу да казва единият младеж, когато излизаха.

Слънцето я блъсна право в лицето, поради което не видя двете сестрички, докато почти не се блъсна в тях.

— Много съжалявам — извини се. Колко пъти бе повторила това през последните няколко дни?

— Джулия има ли бебе? — попита по-малкото момиче.

— Какво?

— Хайде. — По-голямото момиче задърпа сестра си за ръката.

— Почакайте — каза Синди. — Моля ви. Кое те кара да си мислиш, че Джулия има бебе?

— Щото я видях с едно.

— Хайде, Ан-Мари. Трябва да се прибираме.

— Видяла си Джулия с бебе? — настоя Синди.

— Буташе го в количка. Попитах я дали е нейното бебе, а тя се засмя.

Синди си пое дълбоко дъх и се опита да смели тази последна информация. Какво означаваше това? Дали изобщо означаваше нещо?

— По дяволите — измърмори и физиономията на Райън още веднъж се появи в съзнанието й. — Това гадно копеле.

Ан-Мари ахна.

— Вие казахте лоша дума.

— Съжалявам. Не исках… — започна Синди, но двете момичета вече бягаха през глава.

— За какво става въпрос? — попита Нийл.

Синди недоумяващо се взря в хоризонта. Една стара детска песничка натрапчиво зазвуча в главата й: „Първо идва любовта, а после и женитбата. И ето я Джулия с бебе в количката“.

 

 

— Синди, здравей — поздрави Фейт Селик, след като отвори входната им врата. Изглежда не съзнаваше, че отпред на бялата си риза има голямо зелено петно.

— Мога ли да говоря с Райън за минутка?

— Няма го вкъщи.

— Къде е?

— На голф. Някъде на север.

— Би ли му предала да ми се обади веднага щом се прибере?

— Разбира се. Да не се е случило нещо?

— Просто трябва да поговоря с него.

— Може доста да се забави.

— Няма значение.

Бебешки плач от горния етаж прониза въздуха, Фейт затвори очи, раменете й увиснаха.

— Толкова хубаво си прекарахме вчера — тъжно пророни тя.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Синди и погледна надолу от стълбите, където стоеше Нийл.

— Не. Ти върви. Ще се оправя.

Но когато стигна до своята врата, Синди видя, че Фейт все още стои неподвижно на прага с плътно стиснати очи.

 

 

— Може би е по-добре да почакаме до вторник и да оставим полицията да говори с Райън — посъветва я по-късно същата вечер Нийл.

Те седяха до кухненската маса и довършваха последната бутилка от червеното вино „Зинфандел“. Беше почти полунощ. Хедър и Дънкан бяха излезли; майка й спеше на горния етаж; сестра й си бе отишла у дома.

Райън все още не се беше обадил.

— Копеле — произнесе Синди. — Къде е? — Погледна си часовника. — Мислиш ли, че прекалявам? — Том щеше да каже така.

— Не.

— Искам да кажа, детето може и да е сгрешило. Може да не е видяло Джулия с бебе. А и не е казано, че бебето е на Райън. А дори и да беше, това не означава непременно, че Райън е тайнственият приятел на Джулия. Мислиш ли, че правя прибързани заключения? — Том би казал, че прави прибързани заключения.

— Мисля, че имаш добри инстинкти. Би трябвало да им се довериш.

Синди се усмихна през масата на умореното лице на Нийл Макфърлейн. Мисля, че бих могла да обичам този мъж, каза си тя. На глас заяви:

— Късно е вече. Навярно трябва да си тръгваш.

 

 

В осем часа на следващата сутрин Синди почука на вратата на Райън Селик.

— По-полека — уморено се провикна отвътре той.

Синди го чу да се приближава и се подготви за предстоящия сблъсък. „Леко. Мухи се ловят по-лесно с мед, отколкото с оцет“ — припомни си обичайните думи на майка си.

Тя не мигна почти през цялата нощ. Мислеше какво ще каже, подготвяше се точно как ще го каже. Даже отдели двайсет минути за упражнения с дълбоко дишане, за да се отпусне и сега бе твърдо решена да запази самообладание. Но в мига, в който видя Райън на вратата, по разкопчана черна риза, с провиснали на бедрата му панталони в цвят каки, черните косми около пъпа му потъваха под колана, по боси крака, с дълга, падаща върху сънливите очи коса, с все още видната резка под дясното око, в този миг трябваше да мобилизира всичката си воля, за да не се хвърли към врата му. Ти, лъжливо, шибано копеле, искаше й се да изкрещи.

— Трябва да поговоря с теб — каза вместо това.

Райън потърка дясното си око да прогони съня.

— Случило ли се е нещо?

— Не съм сигурна.

— За Фейт ли се отнася? — Притеснено се озърна над рамото си по посока на стълбите.

— Не.

Той придоби объркан вид.

— Отнася се за Джулия.

— Джулия?

— Тя е в неизвестност от четвъртък.

— В неизвестност?

— Ти виждал ли си я?

— Не и откакто я видях да се кара с Дънкан на алеята. Това в четвъртък ли беше?

— Оттогава не си ли я виждал?

Райън поклати глава. Вече беше напълно разсънен.

— Не ти ли е казвала нещо, че евентуално ще ходи някъде през дългия уикенд?

Същото упорито поклащане на глава.

— Нищо.

— Да е споделяла напоследък, че е потисната или разстроена?

— Защо ще споделя с мен?

— Не зная — простичко каза Синди. — Може би защото си спал с нея? — Думите изскочиха от устата й, преди да може да ги спре. Довери се на инстинктите си, чуваше да казва Нийл и си спомни също, че той бе предложил да почакат до вторник, да оставят полицаите да разпитат Райън. Защо не го бе послушала, упрекна се сега тя, като видя как летният загар се отдръпва от лицето му. Защо винаги стреляше, без да е дръпнала предпазителя?

Райън повдигна пръстите на лявата си ръка до устните, а очите му отново се стрелнаха към спалнята на горния етаж.

— Виж, по-добре да поговорим за това навън. Не искам да будя Фейт. Половината нощ не спа заради бебето. — Излязоха на външната площадка. — За какво, по дяволите, говориш?

— Къде беше вчера?

— Къде бях ли? — повтори той, сякаш се мъчеше да осмисли въпроса.

— Къде беше? — повтори Синди.

— Играх голф в „Роки крест“. Защо? Какво…?

— Джулия с теб ли беше?

— Разбира се, че не.

— От какво ти е тази резка под окото?

— Какво?

— Джулия ли ти я направи?

— Не. Разбира се, че не. Одрасках се на един клон на двора. — Райън притисна драскотината, сякаш искаше да я изтрие. — Виж, мисля, че е по-добре да ми кажеш какво става. — И понижи гласа си до шепот. — Защо смяташ, че съм се забъркал с Джулия?

— Наскоро Джулия е скъсала с приятеля си. Той казва, че се виждала с друг.

— И кое те кара да мислиш, че този друг съм аз?

— Видели са ви заедно. В парка. С бебето.

По лицето на Райън се изписа цяла пътна карта от бръчки.

— Не зная… почакай… добре. Да, наистина се натъкнах на Джулия в парка. Мисля, че беше преди няколко седмици. Бях там с Кайл. Джулия разхождаше кучето. Поговорихме няколко минути. За това ли е всичко?

Синди бързо смля тази нова информация. Възможно ли бе да греши? Дали наистина Райън и Джулия съвсем случайно се бяха срещнали в парка? Това ли беше всичко?

— Сред нещата на Джулия намерих телефона на „Грейнджър Макалистър“ — изрече с нова решимост.

— Е, и?

— Ами… за какво ще й е на Джулия номера на „Грейнджър Макалистър“?

— Нямам представа.

Веднъж Том й бе казал, че невинните рядко украсяват нещата, само виновните се чувстват длъжни да намират отговори и оправдания за всичко. Дали не грешеше, че Райън е новият тайнствен мъж в живота на Джулия? Дали наистина бе толкова невинен, колкото изглеждаше?

Внезапно вратата се отвори, сякаш от само себе си и в антрето се материализира някакво призрачно видение.

— Това сигурно е по моя вина — каза Фейт, а гласът й като че ли идваше някъде иззад тялото. — Много съжалявам, Синди. Забравих да кажа на Райън, че искаше да ти се обади.

Райън се втурна към жена си. Тя изглеждаше бледа и със стъклен поглед в бялата си памучна нощница. Той покровителствено обви кръста й с ръка.

— Какво искаш да кажеш? Каква вина имаш?

— Преди около месец — безстрастно изрече тя, — без да искам се заключих отвън. Не знаех какво да направя — бебето остана вътре — и тогава видях Джулия да се задава по улицата. Помолих я да се обади на Райън в службата. После се сетих, че държим резервни ключове под изтривалката, така че вече нямаше нужда да му се звъни. Много съжалявам.

Синди поклати глава. Чувстваше се едновременно глупаво и изпитваше разочарование.

— Няма за какво да съжаляваш. Аз съм тази, която трябва да се извини и на двама ви.

— Случило ли се е нещо? — попита Фейт.

— Джулия е изчезнала — обясни мъжът й.

— Изчезнала?

— От четвъртък сутринта — каза Синди. — Надявах се Райън да знае нещо. Каквото и да е.

— Иска ми се да можех да ти помогна — каза Райън.

— Не сме я виждали — добави Фейт.

— Добре, ами, ако се сетите за нещо, каквото и да е…

— Ще ти се обадим — едновременно се обадиха двамата.

Синди слезе по стъпалата. Чу как вратата им се затвори зад гърба й.