Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lost, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Снежинка Вакрилова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2021)
Издание:
Автор: Джой Филдинг
Заглавие: Изгубена
Преводач: Снежинка Вакрилова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство Весела Люцканова
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Весела Люцканова
Художник: Валентин Киров
ISBN: 954-311-013-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11138
История
- — Добавяне
31
Точно в седем часа на следващата сутрин Синди стана, измъкна се измежду дъщеря си и кучето и влезе на пръсти в банята. Взе си душ, изми си зъбите, среса си косата, сложи си лек грим и се отправи към гардероба. Обу чифт памучни панталони с цвят на кафе и снежнобяла блуза. Отдавна не бе изглеждала свежа, знаеше това, а за нея бе важно да почне да поддържа външността си. Заради Хедър, както и заради себе си, реши тя. В крайна сметка, имаше две дъщери. Не само една.
Хедър все още спеше дълбоко, когато Синди се върна в спалнята. Елвис се бе изместил и сега лежеше навит върху възглавницата на Синди. Щом тя се приближи, той надигна глава, сякаш искаше да я пита защо е станала, само след няколко часа сън. Но тя излезе от стаята и той отново положи глава.
Синди също се питаше защо стана толкова рано, ала в интерес на истината, тя изобщо не бе заспивала, а като лежеше, само се схващаше. По-добре да стане и да се движи, да се опита да се държи като възрастен човек, да се преструва на нормална. Когато Хедър се събудеше, тя щеше да намери майка си облечена и в представителен вид, да прави палачинки и нетърпелива да узнае плановете й за идващия уикенд.
Засега обаче, щеше да остави дъщеря си да се наспи.
Синди слезе по стълбите и влезе в кухнята, направи каничка с кафе, после се настани до масата и се втренчи към плъзгащата се стъклена врата. Навън започваше още един идеален ден. Облегната назад в стола си, Синди разгледа утринното небе. Голям розов облак, огрян отзад в слабо жълто, висеше над двора на семейство Селик, изложил закачливо на показ лилавия си корем, сякаш беше кученце, което спи по гръб. Няколко валма се бяха откъснали от него и се придвижваха надясно. Те бяха виолетови, с формата на женски устни и се бяха отпечатали във въздуха като петна от червило върху салфетка. Синди дълго гледа как отделните купчинки постепенно изсветляха и се изгубиха в яркия ден.
Всичко изчезва, помисли си тя. Облаци, хора, цели цивилизации. Човешките същества бяха също толкова крехки и мимолетни, като хладните вихри във въздуха.
Тя протегна крака напред и чу как ставите й изпукаха, сякаш бяха ръждясали панти, нуждаещи се от смазване. Вчерашната импровизация с тичането бе глупава, особено като се има предвид, че не бе тренирала от седмици. Ето как тялото навлиза в средната възраст, помисли Синди и потупа слабо закръгления си корем, докато избутваше стола си назад. Почувства мускулите на бедрата си схванати, докато вървеше към външната врата. Имаше нужда отново да почне да тренира. Реши да попита Лий дали не иска да дойде с нея до гимнастическия салон някой следобед.
„Глоуб“ и „Стар“ лежаха в краката й, когато отвори вратата. Синди прегледа заглавните страници и забеляза, че доста неласкателната снимка на премиера е отпечатана и на двете.
— Какво знаеш ти? — попита го тя и се наведе да вземе вестниците. — Днес е петък, тринайсети. — С двата вестника в ръце тя отстъпи назад към къщата и тъкмо се канеше да затвори вратата, когато чу друга врата да се отваря наблизо.
Синди замръзна. Фейт Селик се показа пред тяхната къща, изтича надолу по предните стъпала, притиснала Кайл плътно до гърдите си и изчезна отстрани на къщата. Подобно на Синди, и тя за пръв път от седмици насам бе спретнато облечена. Развлечената карирана пижама бе заменена от синя памучна рокля под коляното, косата й бе опъната в стегната опашка, заострена като стрела към центъра на гърба й. Няколко секунди по-късно Фейт отново навлезе в зрителното поле на Синди. Тя буташе количката на Кайл към улицата, а вътре бебето пронизително плачеше.
Къде ли отиват толкова рано сутринта, зачуди се Синди и се напрегна да види накъде се отправя Фейт. После обаче рязко си дръпна главата зад вратата, понеже Фейт неочаквано се обърна, сякаш усетила, че Синди я наблюдава.
Почака половин секунда, после пак надзърна и проследи забързаната крачка на Фейт. Колата на Райън все още бе в алеята и Синди се запита дали той знаеше къде отива жена му, дали изобщо бе наясно, че тя е излязла. Помисли да му се обади и да му обърне внимание върху това, но премисли и си каза, че сигурно е последният човек на света, с когото той би искал да се чуе при създалите се обстоятелства.
Какво изобщо я бе прихванало Джулия, та да се забърка с женен мъж? Тя можеше да притежава който си мъж поиска. Защо бе избрала точно този?
Синди знаеше отговора, преди още въпросът да е отзвучал в съзнанието й. Джулия бе привлечена от Райън Селик, понеже той представляваше по-млада версия на мъжа, когото тя обичаше най-много на света. Нарочно или несъзнателно, Джулия бе избрала мъж, който напълно приличаше на скъпия й стар татко.
— Така става то — измърмори Синди, докато гледаше как Фейт бута количката по средата на пътя между две паркирани коли. За къде ли се бе забързала? Синди пусна вестниците на пода и излезе на площадката отпред. Видя, че Фейт зави наляво по „Авеню Роуд“ и се отправи на север.
Почти без да мисли Синди грабна чантата си от коридора и я последва. Внимаваше да се придържа към сенките и да спазва безопасна дистанция помежду им. Фейт се движеше бързо, а краката на Синди бяха схванати и я боляха от снощния налудничав маратон. Те се съпротивляваха всеки път, когато тя решаваше да ускори крачка, за да не изостане. На ъгъла на „Авеню Роуд“ и „Сейнт Клеър“ едва не изгуби Фейт, понеже тя успя да мине на зелено, а Синди не. Няколко пресечки по-надолу обаче, пред „Гренит плейс“, два големи блока с апартаменти, построени малко встрани от главната улица, успя да я забележи.
Въпреки зелената светлина на светофара, на ъгъла на „Сейнт Клеър“ и „Йонг“, Фейт спря. Отново се озърна, сякаш подозираше, че някой я следи и Синди трябваше да се скрие във входа на едно фотостудио, за да не бъде забелязана. Дишането й бе тежко и трудно. Тънка струйка пот се стече в острото деколте на блузата й. Размаза я с пръст, преди да навлезе в сутиена й. Едва седем и половина сутринта, а температурата навън отиваше към 26–27 градуса. Вече й беше горещо, потеше се, от влагата косата й се навиваше на стегнати малки къдрици, които се увиваха около главата й като лози. До тук с поддържането на външността, помисли си и чу към нея да се приближават предпазливи стъпки. Синди си пое дълбоко дъх и се подготви за поредния неприятен сблъсък със своята съседка.
Но жената, която я отмина, само й хвърли поглед крадешком, като внимаваше да се държи на разстояние, сякаш се боеше, че Синди е някоя от онези луди, дето обикалят улиците, говорят си сами и просят пари. Може и да е права, мина й през ума. Може наистина да съм луда. Как иначе да си обясня това, което правя — преследвам съседката си като някоя Нанси Дру на средна възраст и то, само ден, след като полицията й бе наредила да не се меси. Какво й ставаше? Не можеше ли просто да си гледа работата? До тук и по въпроса, че постъпва като възрастен човек.
— Отивай си вкъщи — заповяда си сама Синди. — Веднага се прибирай.
Но още докато произнасяше думите, тя пресичаше вече задръстената пресечка между „Йонг“ и „Сейнт Клеър“ и се мъчеше да зърне Фейт.
— Къде е? — мърмореше под нос Синди и очите й се стрелкаха нагоре-надолу между четирите ъгъла, но не откриваше своята съседка. Може да е отишла до „Макдоналдс“, хрумна й и погледна към миниатюрния ресторант, притиснат между банка „Нова Скотия“ и станцията на метрото на „Сейнт Клеър“.
Тогава забеляза бебешката количка. Стоеше отвън до стъклената врата на метрото и препречваше пътя, докато някакъв забързан мъж не я блъсна грубо настрани.
— Кайл? — викна Синди и се спусна към количката. Тя обаче беше празна. Бебето го нямаше.
Защо Фейт ще изоставя такава скъпа количка по средата на улицата? Дали не бе забелязала Синди и не бе решила, че така по-бързо и по-лесно ще се измъкне? Но къде водеше Кайл толкова рано сутринта? Имаше ли някакъв план или просто импулсивно се бе упътила на ранна разходка с метрото, подобно на среднощния маратон на Синди?
— Една жена с бебе не мина ли току-що от тук? — Синди се обърна към отегчения служител в стъклената будка във входа на метрото. — Преди няма и няколко минути.
— Не съм обърнал внимание — произнесе най-накрая мъжът. — И добави: — Задържате опашката.
Синди се опита да се промъкне през бариерата, но тя не мръдна.
— Трябва ви жетон — напомни й служителят.
— Нямам жетон.
— Тогава ще ви струва 2 долара и 25 цента.
Синди затърси в чантата си за дребни, а през това време няколко нервни пътници преминаха нетърпеливо покрай нея, а онези, които бяха принудени да се наредят на опашка отзад, изръмжаха хорово.
— Съжалявам — каза тя, но извинението й литна към тавана, като пара от чайник. Подаде парите на служителя, а той превъртя очи и й посочи къде да ги пусне.
Синди изтича надолу по стъпалата от другата страна на бариерата, мъчейки се да отгатне дали Фейт е поела на север или на юг. Избра север и хукна по други стълби към долната площадка. Обходи с очи жълтите плочки по стените за някакви следи от Фейт и бебето. Изпусна ли ги? Дали влакът им вече не бе дошъл и заминал?
Точно тогава чу силен бебешки плач и видя Фейт да стои в единия край на платформата отсреща. Тя люшкаше Кайл в ръцете си и спокойно се усмихваше. Изглежда добре, каза си Синди и й махна. Нехайното движение привлече погледа на Фейт. Тя се усмихна, сякаш изобщо не се изненадваше да види Синди в метрото по това време на деня. После отново върна вниманието си върху бебето, което се гърчеше в ръцете й.
Нещо не е наред, помисли Синди и бързо се върна при стълбите. Взе да си пробива път срещу тълпата, изкачи едните стълби и се спусна надолу по другите. След няколко секунди стигна до северната платформа. Тунелът се разкри пред нея като дълга тъмна тръба.
— Внимавайте — викна предупредително някакъв мъж, когато тя премина от другата страна на широката жълта лента по края на платформата. — Не бива да се доближавате толкова до ръба. — Синди го послуша, приближи се до стената и забърза към другия край на площадката.
— Няма защо да тичате — каза някой. — Единият влак току-що тръгна. — На нея ли говореше?
— По дяволите, ще закъснея — отговори друг мъж. — Колко време остава до следващия?
— Няколко минути.
Синди продължи към далечния край на платформата. Усмивката на Фейт стана по-широка, щом я наближи, сякаш тя наистина се радваше да я види.
— Синди. Какво правиш тук?
— Тъкмо се канех да те питам същото.
— Кайл има час при лекарката.
— Толкова рано?
— Само за сега имаше свободни часове.
— Бебето добре ли е?
— Има някакъв обрив.
— Обрив ли? — Синди не бе забелязала никакъв обрив предния ден.
— Веднага щом го забелязах, се обадих на доктор Питфийлд. Тя каза първата ми работа сутринта да бъде да го заведа да го види.
— Кабинетът на доктор Питфийлд не беше ли в Уелсли? — Синди лично й бе препоръчала доктор Питфийлд, още когато Фейт установи, че е бременна. Същата лекарка бе личният педиатър на Джулия и на Хедър.
— Премести се.
— Така ли? Тя винаги си е била в Уелсли. Къде е сега?
— В Лорънс.
— Е, това е чудесно, можем заедно да идем до там.
— И ти ли отиваш в Лорънс?
— На занимания по йога — бързо поясни Синди. Зачуди се защо доктор Питфийлд изведнъж ще мести установената си от трийсет години практика. И защо Райън не бе закарал жена си до там, вместо да я кара да се мъчи с градския транспорт? Защо Фейт се държеше толкова мило с нея след всичко, случило се предишния ден? — Онази количка пред станцията на метрото на Кайл ли беше?
Фейт сви рамене.
— Никога не съм харесвала това тъпо нещо — каза тя. И добави: — Добре изглеждаш. — Сякаш това бе най-естественото продължение на разговора.
— Благодаря. Ти също. Тази рокля нова ли е?
Фейт бегло погледна надолу, като че ли не си спомняше какво бе облякла.
— Не. Стара е.
— Много е хубава. Цветът страшно ти отива.
— Мислиш ли?
— Да.
Фейт се засмя.
— Още един хубав ден — отбеляза тя.
— Да, така е.
— След известно време някак си почват да омръзват. Всичкото това слънце.
— Предполагам, че малко дъжд ще ни се отрази добре.
— Няма да е лошо. Аз харесвам дъжда, а ти?
— Понякога — съгласи се Синди. — Нищо не може да се сравни с добрата буря. — Наистина ли разговаряха за времето?
— Светкавиците ме плашат — сподели Фейт.
— Мен също.
— Виждала ли си някога торнадо?
— Торнадо ли? Не, не и истинско. Но гледах онзи филм, мисля, че се казваше „Туистър“.
— И аз го гледах — кимна Фейт. — Не беше много добър.
— Не. Сюжетът бе доста банален.
— Обаче специалните ефекти бяха страхотни.
— Да, наистина. Кой ти е любимият филм? — попита Синди.
Фейт вдигна очи, събра устни, сякаш сериозно се замисли над въпроса.
— Май нямам такъв.
— Наистина ли? Ами „Титаник“? Гледа ли го? Или „Кръстникът“?
— Гледах го по телевизията. По „Браво“ мисля. Все го повтаряха. Човек не би могъл да го пропусне.
— А гледа ли продължението? Казват, че втората част била дори по-хубава от първата, което рядко се случва с продълженията. Обаче третата част бе гадна.
— Не съм гледала третата част.
— Имаш късмет.
Бебето пак почна да се гърчи. Фейт взе да го друса разсеяно и да поглежда през рамо за влака.
— Моят любим филм е „Нашествието на крадците на тела“ — продължи Синди. По цялото си тяло започна да чувства нарастващо напрежение, но не знаеше на какво се дължи. — Оригиналът с Кевин Маккарти и Дана Уинтър, не новата версия.
— Не го зная.
— Имам го на касета вкъщи. Мога да ти я дам.
— Не зная. Звучи малко страшничък.
— Предполагам, че е такъв донякъде. Мога да го гледам с теб, ако искаш.
Фейт поклати глава и почна да се клати напред-назад.
— Не мисля. Благодаря ти все пак.
— Ходила ли си някога на филмовия фестивал? Аз го посещавам всяка година с две приятелки. Страшно много великолепни филми. Догодина, ако искаш, може да дойдеш с нас.
Фейт се усмихна, но не каза нищо. Бебето в ръцете й почна да хленчи.
— Ш-ш-т — каза му тя, когато няколко остри писъка раздраха въздуха. — Хайде, Кайл. Бъди добро момче. Моля те, не плачи.
— Искаш ли да го подържа за няколко минути? Сигурно много ти тежи.
Фейт поклати глава и отстъпи няколко крачки.
— Всичко е наред.
— Май е гладен.
— Не. Току-що го нахраних.
— Може да има нужда от преобуване.
— Добре е. — Фейт почна да се върти в малки кръгове, всеки от които я приближаваше неусетно към ръба на платформата.
— Внимавай — предупреди я Синди. — Много близо си до ръба.
Фейт отново се засмя, без да каже нищо.
В далечината се разнесе бученето на приближаващия влак.
— Хрумна ми една идея — каза Синди. — Искаш ли да идем някъде да закусим?
— Не съм гладна.
— Тогава кафе. Има милион места, където можем да пием кафе.
— Не искам кафе.
— Фейт, нали не мислиш да направиш нещо глупаво?
— Глупаво ли?
— Знаеш за какво говоря. — Синди усети въздушната струя от отиващия в южна посока влак, който спря на отсрещния перон. Знаеше, че не й остава много време до идването на срещуположния влак.
— Мисля, че вече трябва да си тръгваш — каза Фейт.
— Няма да си тръгна от тук без теб.
Фейт погледна объркано.
— Защо правиш това?
— Защото си ми приятелка. Защото се безпокоя за теб.
— Няма за какво да се безпокоиш. Вече всичко е наред.
— Наистина ли?
— Да. Намислих всичко.
— Какво си намислила?
— Какво трябва да направя.
— Трябва да се дръпнеш от ръба на платформата — с равен глас произнесе Синди. — Моля те, Фейт. Зная, че каквото и да си мислиш, че трябва да направиш, не би искала да нараниш Кайл.
— Никога не бих направила нещо, с което да нараня Кайл.
— Тогава се дръпни от ръба на платформата.
— Не съм аз тази, която ще го нарани — каза Фейт. — А вие.
— Аз ли?
Фейт погледна покрай Синди към другите хора, пръснати наоколо.
— Всички вие.
Погледът на Синди също обходи чакащата тълпа, опитвайки се да предаде тревогата й на другите. Но никой не ги гледаше.
— Никой тук не би направил нищо, за да нарани Кайл — високо каза тя, мъчейки се да привлече нечие внимание.
— Светът не е много приятно място, Синди. Ти най-добре знаеш това.
— Да, зная — отговори Синди. Чудеше се дали да не се развика за помощ, но се боеше, че това само би влошило нещата. — Наистина зная. Но зная също, че независимо колко мрачни изглеждат нещата, те винаги се оправят.
— Наистина ли го вярваш?
— Налага се да го вярвам.
— Ами ако нещата не се оправят? Тогава какво?
Очите на Синди се напълниха със сълзи.
— Тогава трябва да продължим напред.
— Така ли? И защо?
Синди си представи как Хедър спеше в леглото й.
— Защото има други хора, които се нуждаят от нас, които биха били опустошени, ако извършим нещо, толкова крайно, толкова невъзвратимо. — Чу се ниско буботене. Тя с ужас осъзна, че това е шумът от идващия влак. — Моля те, Фейт. Чуй ме. Нещата ще се оправят.
— Обещаваш ли? — прошепна Фейт. В очите й се четеше болезненото желание да повярва.
— Да. Обещавам — повтори Синди и стисна палци. Тя стоеше на пръсти, готова да се хвърли към другата жена, да я събори на земята, ако станеше нужда.
И тогава Фейт си пое дълбоко дъх, усмихна се, отпусна рамене.
— Добре — просто каза тя и позволи на Синди да я обгърне с ръце.
Слава богу, помисли Синди, плътно я притисна и я поведе бавно настрани от ръба към стълбите.
— О! — Фейт внезапно спря.
— Какво има?
— Би ли подържала Кайл за минутка? — Тя бутна ревящото бебе в ръцете й, преди Синди да си даде сметка какво става. После се отскубна от ръцете й, изтича до ръба на платформата и се хвърли срещу идващия влак.